Айвънхоу

ГЛАВА IV

Абатът Еймър се бе възползувал от дадената му възможност да се преоблече и бе заменил пътния си костюм с друг, още по-скъп, върху който бе наметнал разкошно везан филон. Освен тежкия златен пръстен с инициал, белег на високия му духовен сан, пръстите му, противно на църковния канон, бяха покрити със скъпоценни камъни. Сандалите му бяха от най-фина испанска кожа, брадата му бе подрязана до най-малкия размер, позволен от ордена, а остриганото му теме бе скрито под скъпа червена везана шапчица.

Видът на рицаря-тамплиер бе също променен и макар с по-малко украса, дрехите му бяха също така скъпи и той бе не по-малко внушителен от другаря си. Вместо ризницата той бе облякъл къса дреха от тъмнолилава коприна, украсена с кожи, а върху нея се спускаше на богати дипли дългата му снежнобяла мантия. На рамото на мантията бе изрязан от черно кадифе осмрвърхият кръст на ордена на тамплиерите. Високата шапка не прихлупваше вече челото му, което сега красяха къси, гъсти, гарвановочерни къдрави коси, близки по цвят на необикновено мургавата му кожа. Нищо не би могло да се сравни с грацията и царствеността на неговата походка и държане, ако нямаше в тях едно подчертано високомерие, придобито от навика да заповядва, без да среща каквато и да е съпротива.

Зад тези две високопоставени личности вървяха собствените им слуги, а на по-почетно разстояние — и техният водач, в чийто външен вид нямаше нищо особено освен черните поклоннически дрехи. Те представляваха някаква мантия от груб черен вълнен плат, която покриваше цялото тяло. По форма наподобяваше пелерината на съвременните хусари и имаше също такива наметалца над ръцете, които наричаме Sclaveyn или Sclavonian. Груби цървули, вързани с кожени ремъци върху босите му крака, широкопола шапка с нашити по периферията мидени черупки и дълга тояга с железен връх и с палмово клонче на горния край допълваха облеклото на пилигрима. Той скромно влезе в залата след последния от свитата и като видя, че на долния край на масата едва имаше място за слугите на Седрик и на гостите, оттегли се на една пейка почти под едно от големите огнища и започна да си суши дрехите, докато на масата се освободи място или гостоприемният домоуправител се досети да му занесе храна там, където беше седнал.

Седрик стана да посрещне гостите си тържествено и любезно, слезе три стъпки от подиума на залата, направи три крачки и спря да ги дочака да се приближат.

— Съжалявам, преподобни абате — каза той, — че моят обет не ми позволява да отида по-далеч от това място в залата на моите прадеди, за да посрещна дори такива гости като вас и този храбър рицар на светата църква. Но моят майор-дом ви е обяснил причината за привидната ми невежливост. Ще ви помоля също така да ме извините, че ви говоря на родния си език; и ви моля и вие да ми отговаряте на него, ако го познавате достатъчно добре. Ако ли не, аз знам достатъчно нормански, за да ви разбера.

— Обетите — каза абатът — не бива да се нарушават, достойни франклине, или позволете ми по-скоро да кажа, достойни тане, макар че тази титла е вече остаряла. Обетите ни свързват с небето — те са връзките, с които се приковава жертвата за олтара — и затова, както вече казах, не бива да се нарушават, преди светата ни майка църквата да ни освободи от тях. А що се отнася до езика, аз охотно разговарям на този, на който е говорила моята уважавана баба Хилда от Мидълъм, която почина след един живот, почти така свет, ако мога да си позволя да кажа това, както животът на нейната славна съименница Хилда от Уитби, мир на праха й.

Когато игуменът свърши своето любезно слово, спътникът му каза кротко и отсечено:

— Аз винаги говоря френски, езика на крал Ричард и неговите благородници, но знам достатъчно английски, за да се разбирам с жителите на тази страна.

Седрик хвърли на говорещия бърз поглед, пълен с раздразнение, което винаги събуждаше у него всяко сравнение между двата народа. Но като си спомни задълженията си на домакин, той подтисна недоволството си и посочи с ръка на гостите две места близо до себе си, но малко по-надолу на масата, и даде знак да се поднесе вечерята.

Докато слугите се разтичаха да изпълнят заповедта на Седрик, той забеляза свинаря Гърт и другаря му Уомба, които току-що бяха влезли в залата.

— Пратете тези мързеливци тук при мен — каза Саксонеца нетърпеливо. И когато виновниците се приближиха до подиума, той извика: — Защо досега се маехте навън, простаци? Върна ли стадото дома, Гърт, или го остави на крадци и разбойници?

— Стадото е в безопасност, ако ви е угодно, ваша милост — отвърна Гърт.

— Само че не ми е угодно — продължи Седрик, — дето бях принуден два часа да предполагам противното и да седя тук и да кроя как да отмъстя на съседите си за зло, което не са ми сторили. Да знаеш, че следното ти провинение от този вид ще бъде наказано с вериги и тъмница.

Гърт, който познаваше раздразнителния нрав на господаря си, не се опита да се оправдае. Но шутът, възползувайки се от привилегированото си положение на смешник, отговори от името на двамата!

— Право да ти кажа, чичо Седрик, тази вечер не си нито умен, нито разумен.

— Що значи туй, сър? — запита господарят му. — Ще те пратя в къщата на пазача да те подисциплинират малко, ако толкова даваш воля на глупостта си.

— Нека най-напред вашата мъдрост ми отговори — рече Уомба, — справедливо и разумно ли е да се наказва един човек за вината на друг?

— Разбира се, не, глупчо.

— Тогава защо искаш да оковеш във вериги бедния Гърт, чичо, заради вината на кучето му Фангз? Защото кълна ти се, ние не изгубихме нито минута по пътя, след като събрахме стадото, но Фангз успя да го събере едва след като вече бяхме чули вечерните камбани.

— Тогава обеси Фангз — реши Седрик, обръщайки се бързо към свинаря — и си вземи друго куче.

— Да прощаваш, чичо — намеси се пак шутът, — ама и това май не е съвсем справедливо, защото Фангз не е виновен, че е куц и не може лесно да събира стадото. Виновни са тези, дето му отрязаха двата предни нокътя на краката, операция, за която бедното животно едва ли би дало съгласието си, ако му бяха искали мнението.

— А кой се е осмелил да осакати животното, което принадлежи на мой крепостник? — кипна Седрик.

— Ами че кой, старият Хюбърт, ловният пазач на сър Филип де Малвоазен — отвърна Уомба. — Той хванал Фангз, като скитал из гората, и казал, че уж бил гонел елените и нарушавал правата на господаря му, който бил пазител на тази местност.

— Сатаната да порази Малвоазен и пазача му! — отговори Саксонеца. — Аз ще им докажа, че гората е освободена от законите за защита на дивеча, установени от Голямата харта за горите. Но достатъчно по този въпрос! Върви си на мястото, шуте, а ти, Гърт, си намери друго куче и ако пазачът се осмели да го пипне, аз ще му разваля стрелбата. Нека ме прокълнат хората като страхливец, ако не му отрежа показалеца на дясната ръка, тъй че лък да не може да опъне вече! Прося извинение, достойни гости. Тук съм заобиколен от съседи, уважаеми рицарю, които не отстъпват на вашите неверници по светите земи. Но скромната ми вечеря е пред вас — хранете се и нека моето гостоприемство допълни обикновеното ядене.

Сложената на трапезата храна обаче не се нуждаеше от извиненията на домакина. На долната част на масата беше поднесено свинско, сготвено по няколко различни начина, и месо от птици, сърни, кози и зайци, наред с огромни самуни хляб и разни сладкиши от плодове и мед. По-малките диви птици, каквито имаше в изобилие, не се сервираха на подноси, а пажовете и слугите ги подаваха подред на гостите на малки дървени шишчета и всеки си отрязваше от тях, каквото иска. Пред всички високопоставени гости имаше сребърен бокал, а на по-долната маса — големи рогове за пиене.

Тъкмо когато щеше да започне вечерята, майордомът изведнъж вдигна бялата си палка и извика:

— Спрете! Сторете път на лейди Роуина!

Една странична врата на горния край на залата се отвори и лейди Роуина влезе, придружена от четири прислужнички. Седрик, макар и изненадан, и то може би не твърде приятно, че повереницата му е решила да се яви пред обществото в този случай, побърза да я посрещне и да я заведе почтително и тържествено до високия стол отдясно на неговия, отреден за господарката на замъка. Всички станаха, за да я посрещнат. След като отговори на вежливостта им с приветствен жест, тя се приближи грациозно да заеме мястото си. Преди още да беше седнала, тамплиерът пошепна на абата:

— Няма да нося златния ви гердан на турнира. Чианското вино е ваше.

— Нали ви казах? — отвърна абатът. — Но прикрийте възхищението си, франклинът ви наблюдава.

Без да обръща внимание на предупреждението и свикнал да следва само собствените си желания, Брайън де Боа Жилбер не отместваше поглед от саксонската хубавица, която може би му правеше още по-силно впечатление, понеже бе тъй различна от ориенталските принцеси.

Роуина имаше съвършена фигура. Тя беше висока, но не дотолкова, че да прави неприятно впечатление с ръста си. Лицето й бе изящно бяло, но благородно оформената глава и черти му пречеха да изглежда блудкаво, както често се случва при русите красавици. Ясните й сини очи под красиво извити кафяви вежди, достатъчно-подчертани, за да придават характер на челото, бяха сякаш пригодени и да пламват, и да се топят, да заповядват и да молят. Ако по природа кротостта бе по-свойственото изражение на лицето й, то в този случай чувството за превъзходство и постоянно оказваното й всеобщо уважение бяха създали у саксонската благородница един по-горд характер, който се смесваше с дарените й от природата черти и ги видоизменяше. Буйната й светлокестенява коса бе изящно и оригинално сресана на многобройни букли, при което изкуството вероятно бе подпомогнало природата. В къдриците й, които тя носеше спуснати в знак на благородното си потекло и положението си на неподвластна девица, бяха преплетени скъпоценни камъни. Златна верижка с прикрепен на нея медалион с реликва от същия метал висеше на шията й. На голите си ръце носеше гривни. Облеклото й се състоеше от рокля и фуста от светла морскозелена коприна и върху тях дълга до земята свободна наметка с много широки ръкави, които стигаха едва до лакътя. Наметката бе от много фин ален вълнен плат. На горния й край бе прикрепен копринен воал с изтъкани в него златни нишки, който девойката можеше да носи според желанието си или спуснат над лицето и гърдите, както го носят испанките, или като шал около раменете си.

Когато Роуина долови погледа на рицаря-тамплиер, устремен към нея със страст, която придаваше на дълбоките му тъмни очи блясъка на разгорени въглени, тя с достойнство дръпна воала върху лицето си, за да му даде да разбере, че неговият дързък и решителен поглед й е неприятен. Седрик забеляза това движение и разбра защо го бе направила.

— Сър тамплиер — каза той, — бузите на нашите девойки твърде малко са виждали слънцето, за да могат да понесат втренчения поглед на един кръстоносец.

— Ако съм сгрешил — отвърна сър Брайън, — моля да ме извините, тоест, моля лейди Роуина да ме извини, защото моето смирение не ми позволява да отида по-далеч.

— Лейди Роуина — каза абатът — наказа всички ни, като наказа дързостта на моя приятел. Нека се надяваме, че тя няма да бъде така жестока към великолепната свита от рицари, които ще срещнем на турнира.

— Дали ще отидем там, не е сигурно — намеси се Седрик. — Аз не обичам тези суетни удоволствия, които нашите [???]

— Все пак, нека се надяваме — каза абатът, — че нашата компания може да ви склони да дойдете. Когато пътищата са така несигурни, един ескорт като този на сър Брайън не е за пренебрегване.

— Абате — отвърна Саксонеца — когато и да съм пътувал из тази страна, никога не съм се нуждаел от друга помощ освен от помощта на меча си и на верните си хора. И сега, ако отидем в Ашби-де-ла-Зуш, ще пътуваме с моя благороден съсед и съотечественик Ателстън от Кънънгзбърг, придружени от свита, от която се плашат всякакви разбойници и врагове феодали. Вдигам тази чаша за ваше здраве, господин абат! Надявам се, че виното е по вкуса ви и ви благодаря за любезността. Ако пък твърде строго се придържате към монашеските правила — прибави той — и предпочитате вашето кисело мляко, надявам се, че няма да насилите вежливостта си, за да не ме обидите.

— Не — засмя се абатът, — ние само в манастира се ограничаваме с lac dulce u lac acidum52. Когато сме сред светски хора, постъпваме като тях и затова аз отвръщам на наздравицата ви с това хубаво вино, а оставям по-слабото питие на своя брат-мирянин.

— А аз — каза тамплиерът, напълвайки бокала си — пия наздравица за хубавата Роуина, защото, откак нейната съименница дойде в Англия, никоя жена не е била по-достойна за тази чест. Кълна се, че бих простил на злочестия Уортиджърн загубата на чест и кралство, ако причината за това е била равна по хубост на тази, която виждаме пред нас.

— Аз ще ви спестя тази проява на вежливост, сър тамплиер — каза Роуина с достойнство, без да повдигне воала си. — Или по-скоро ще се възползувам от вежливостта ви, като ви помоля да ни разкажете последните вести за Палестина — тема по-приятна за ушите на нас англичаните, отколкото комплиментите, на които ви учи френското ви възпитание.

— Няма нищо особено за разказване, лейди — отвърна сър Брайън де Боа Жилбер. — Мога само да потвърдя слуха за примирие със султан Саладин.

Думите му бяха прекъснати от Уомба, който бе заел мястото си на един стол, украсен с две магарешки уши, поставен на две крачки зад господаря му. Седрик от време на време му даваше храна от собствения си поднос — привилегия? която Уомба споделяше с многобройните му любими кучета. Тук седеше Уомба с малка масичка пред себе си, с крака, подвити под пречките на стола. Той бе всмукал бузите си навътре така, че челюстите му приличаха на орехотрошачка и полузатворените му очи зорко следяха всяка възможност да прояви позволеното му смехотворство.

— Тези примирия с неверниците — извика той, без да го е грижа, че рязко пресича думите на важния тамплиер — ме карат да се чувствам истински старец!

— Хайде де, глупчо, как така? — запита Седрик и изражението му сочеше, че очаква шегата с благоволение.

— Ами защото — отвърна Уомба — аз си спомням вече три примирия, всяко от които трябваше да трае по петдесет години. Така че по моята сметка трябва да съм вече най-малко сто и петдесет годишен.

— Аз пък мога да ти гарантирам, че няма да умреш от старост — каза тамплиерът, който сега позна приятеля си от гората. — Мога да ти гарантирам, че ще умреш само от насилствена смърт, ако все така насочваш пътниците, както насочи тази нощ абата и мен.

— Така ли, негоднико? — рече Седрик. — Погрешно си насочил пътниците, а? Трябва да заповядам да те набият с камшик. Ти си не само глупец, но и мошеник.

— Моля ти се чичо — отвърна шутът, — нека глупостта ми веднъж да ме извини заради мошеничеството ми. Аз само сбърках лявата си ръка с дясната. А пък който иска от глупец да му бъде съветник и водач, той може да прости и по-голямо прегрешение.

Тук разговорът бе прекъснат от един слуга, изпратен от вратаря да съобщи, че на портата стои странник и моли за гостоприемство.

— Пусни го да влезе — каза Седрик, — който и да е и какъвто и да е. Тази бурна нощ навън принуждава дори дивите зверове да се прибират при питомните и да търсят закрила от смъртния си враг, човека, за да не загинат в стихията. Освалд, погрижи се да бъдат задоволени всичките му нужди.

Домоуправителят напусна банкетната зала, за да се погрижи за изпълнението на господарската заповед.