Айвънхоу

ГЛАВА III

В една зала, твърде ниска за голямата си ширина, бе сложена дълга дъбова маса от грубо избичени и почти неполирани дъски, на която бе приготвена вечерята на Седрик Саксонеца. Над тавана от греди и мертеци само един груб покрив от дъски и слама отделяше залата от небето. На двата й края имаше огромни огнища, но те бяха тъй лошо построени, че поне половината от пушека се връщаше в помещението, вместо да излезе нагоре през комина. Поради това гредите и мертеците на схлупената зала лъщяха от пласт черни сажди. По стените висяха бойни и ловни оръжия, а във всеки ъгъл имаше двукрили врати, които водеха към останалите помещения на просторната сграда.

Замъкът във всяко отношение се отличаваше с грубата простота на саксонския период, която Седрик с гордост поддържаше. Подът бе постлан със смес от пръст и вар, втвърдена от дълго тъпкане. Такава настилка сега често се използува за половете на хамбарите. Една четвърт от пода на дължина бе с една стъпка по-висок от останалата част, образувайки подиум, на който седяха главните членове на семейството и знатните гости. За тях бе сложена трапеза, покрита със скъп червен плат, а от средата на тази трапеза под прав ъгъл бе разположена по-дълга и по-ниска маса чак до долния край на залата, на която се хранеше прислугата и други по-нископоставени лица. Масите приличаха на буквата Т като онези старинни трапези, които и днес можем да видим в някои от колежите в Оксфорд и Кеймбридж. Масивни столове и миндерлъци от украсен с резба дъб бяха наредени на подиума, а над тях и над цялата по-висока маса бе опънат нещо като балдахин от плат. Той донякъде запазваше видните личности, заемащи тези места, от дъжда, който на места проникваше през зле построения покрив.

Стените на този край на залата бяха покрити по цялото протежение на подиума с драперии, а на пода бе постлан килим. И драпериите, и килимът бяха изпъстрени с груби рисунки и шарки в ярки крещящи цветове. Над по-ниската маса таванът, както казахме вече, не беше покрит. Грубо варосаните стени бяха голи, а на пръстения под нямаше килим. Масата беше без покривка, тежки и здрави пейки служеха вместо столове.

В средата на горната маса имаше два стола, по-високи от останалите, за господаря и господарката на дома, които седяха начело на трапезата и оттам произлиза саксонската им почетна титла, която означава „тези, които делят хляба“. При всеки от тези столове имаше и табуретка с оригинална резба и инкрустация от слонова кост. Един от тези столове сега се заемаше от Седрик Саксонеца, който, макар да беше по ранг само тан или както го наричаха норманите — франклин, проявяваше сприхавост и нетърпение поради забавянето на вечерята му, качества, достойни за всеки градски съветник в миналото или сега.

И наистина лицето на този земевладелец издаваше прям, но сприхав, избухлив нрав. Той нямаше повече от среден ръст, но бе широкоплещест, як, с дълги ръце, като човек, навикнал да понася трудностите на войната и лова. Главата му бе добре оформена, лицето му широко, с големи сини очи, открити и прями черти и здрави зъби. От него лъхаше онова добродушие, което често се съчетава със сприхавостта. Погледът му бе горд и дързък, тъй като цял живот бе отстоявал вечно застрашавани права. Положението, в което се намираше този мъж, постоянно поддържаше нащрек неговия жив, пламенен и решителен темперамент. Дългата му руса коса бе сресана на път в средата и падаше над челото му чак до раменете. Тя почти не бе започнала да побелява, макар че Седрик наближаваше шестдесет години.

Облеклото му се състоеше от къса зелена дреха с бяла кожа на яката и маншетите — нещо подобно на хермелин, но по-долнокачествено от него. Някои смятат, че тази кожа е от някакъв вид сива катерица. Жакетът висеше незакопчан над тясна, прилепнала о тялото червена дреха. Бричове от същия плат покриваха бедрата до средата, оставяйки коляното голо. На краката си носеше сандали, подобни на селските цървули, но от по-фин материал и със златни токи отпред. На ръцете му имаше златни гривни, а на шията — широк гердан от същия благороден метал. На кръста бе препасан с богато украсен ремък, на който бе затъкнат почти перпендикулярно остър прав меч. На облегалото на стола му бе метната червена мантия, подплатена с кожа, и скъпа везана шапка, които допълваха облеклото на заможния земевладелец, когато излизаше от дома си. Късо копие за глигани с широка лъскава стоманена дръжка бе подпряно зад стола му — когато излизаше, то му служеше според случая и за бастун, и за оръжие.

Неколцина слуги, кои облечени почти тъй богато като господаря си, кои тъй грубо и просто като свинаря Гърт, следяха погледа и очакваха заповедите на високопоставения саксонец. Двама-трима от тях стояха на подиума зад господаря, останалите бяха в по-ниската част на залата. А имаше и друг вид прислуга — две-три големи рошави хрътки, каквито се използуват при лов на елени и вълци; още толкова кучета от някаква едра кокалеста порода с дебели вратове, големи глави и дълги уши, едно-две по-малки кучета, наричани сега териери, които очакваха-нетърпеливо да се поднесе вечерята, но с мъдрия инстинкт на своята раса се въздържаха да се доближат до мрачния и мълчалив господар, страхувайки се вероятно от малката желязна палка до чинията на Седрик, сложена там да разгонва с нея доближилите се четириноги придворни. Само едно грозно старо куче вълча порода се бе настанило със свободата на разглезен любимец близо до официалното място и от време на време си позволяваше да привлича вниманието на господаря си, като слагаше голямата си космата глава на коленете му или си завираше носа в ръката му. Но даже и него той отблъсваше строго с думите: „Долу, Болдър, долу! Не ми е до шеги!“

Наистина, както вече забелязахме, Седрик не беше в твърде добро настроение. Лейди Роуина, която бе ходила на литургия в една далечна църква, току-що се бе върнала и се преобличаше след дъжда. Още нямаше вест от Гърт и стадото му, а те отдавна трябваше да се приберат от гората. Вредената бяха така неспокойни, че закъснението им можеше да се дължи на нападение на разбойниците, с които беше пълна съседната гора, или на някакво насилие от страна на околните барони, които, водени от съзнанието за своята сила, не даваха пет пари за законите на собствеността. Всичко това беше сериозен въпрос за Седрик, тъй като голяма част от богатството на саксонските земевладелци, особено в гористите области, се състоеше от многобройни стада свине, които лес — но намираха храна в леса.

Освен тези причини за тревога, саксонският тан се дразнеше и от отсъствието на любимия си шут Уомба, чиито шеги, колкото и простички да бяха, подслаждаха вечерята и многобройните чаши бира и вино. Прибавете към всичко това и факта, че Седрик не бе ял от обед, а обичайният му час за вечеря бе отдавна минал, и ето ви една причина за раздразнение, която би разбрал всеки земевладелец и в миналото, и сега. Неудоволствието му намираше израз в откъслечни изречения, които или си мърмореше сам на себе си, или — отправяше към слугите наоколо и особено към виночерпеца, когато той, за да го успокои, му подаваше от време на време сребърна чаша, пълна с вино.

— Защо се мае лейди Роуина?

— Сменя си воала — отвърна една прислужница със същата самоувереност, с която любимата камериерка на госпожата отвръща на господаря във всяко днешно семейство. — Вие сигурно не бихте желали да седне на трапезата с качулка и наметало, нали? А никоя дама в цялото графство не се облича по-чевръсто от господарката ми.

Саксонеца се съгласи с този необорим довод с едно „хм“ и прибави:

— Надявам се, че когато тръгне друг път да се моли в църквата „Св. Йоан“, ще избере по-хубаво време. Но защо, по дяволите — продължи той, обръщайки се към виночерпеца и издигайки глас, сякаш бе доволен, че е намерил тема, към която да насочи възмущението си без страх от контрол. — Защо, по дяволите, Гърт се бави толкоз време из полето? Сигурно ще чуем лоши вести за стадото, а пък той винаги е бил верен и предпазлив слуга и аз го бях определил за по-добра работа, дори смятах да го направя свой пазач.

Виночерпецът Освалд скромно забеляза, че е минал едва един час, откак са били камбаните за гасенето на огньовете — твърде неуместно извинение, тъй като напомняше една тема, неприятна на всеки саксонец.

— Злите духове да поразят камбаните за полицейския час — извика Седрик — и онуй копеле тиранин, дето го измисли, и безсърдечния роб, чийто саксонски език ги споменава пред саксонски уши! Полицейски час! — прибави той след кратка пауза. — Да, полицейски час, който принуждава честните хора да си гасят лампите, за да могат крадци и разбойници да вилнеят на тъмното! Да, да, полицейски час! Реджиналд Фрон де Бьоф и Филип де Малвоазен, и Вилхелм Незаконородения знаят каква е ползата от това, тъй както я знае всеки нормански авантюрист, сражавал се при Хейстингз. Сигурно ще чуя, че са отвлекли собственото ми стадо, за да нахранят изгладнелите бандити, които само с кражби и разбойничество могат да поддържат. Верният ми роб е убит, имуществото ми е плячкосано, а пък Уомба — къде е Уомба? Не спомена ли някой, че отишъл с Гърт?

Освалд потвърди това.

— Така, значи! И таз хубава! Отвлекли са и него, саксонския шут, да служи на нормански господар. И наистина, глупаци сме всички ние, дето им служим, и заслужаваме тяхното презрение и присмех повече, отколкото ако се бяхме родили с половин мозък. Но аз ще си отмъстя — прибави той, скочи нетърпеливо от стола си при мисълта, че може да са го оскърбили така, и хвана ловното си копие. — Ще отида и ще се оплача пред Великия съвет. Аз имам приятели и поддръжници — ще изляза лице срещу лице с норманеца на арената. Нека ми излезе насреща с броня и ризница и с всичко друго, що дава смелост на страхливеца. С туй копие съм пробивал по-здрави прегради от три техни бойни щита! Може да ме мислят стар, ама ще видят — макар че съм сам и без деца, кръвта на Хериуърд тече в жилите на Седрик. Ах, Уилфред, Уилфред — възкликна той по-тихо, — да би могъл да обуздаеш неразумната си страст, баща ти нямаше да остане на старини като самотен дъб, разперил изпочупените си голи клони срещу яростта на бурята!

Тази мисъл като че ли превърна раздразнението му в тъга. Той сложи копието на мястото му, седна, наведе поглед надолу и потъна в скръбни мисли.

Внезапното изсвирване на рог изтръгна Седрик от унеса му. На звука на рога отговориха с гръмогласен лай всички кучета в залата и още двадесет-тридесет от други части на сградата. Бяха нужни доста усилия на бялата палка и на прислужниците, за да се смири кучешкият вой.

— Вижте кой е на портата, слуги! — рече Саксонеца, щом шумът утихна достатъчно, за да се чуе гласът му. — Вижте каква вест ни носи този рог — сигурно, че някой е извършил беззаконие или грабителство над земите ни.

Един въоръжен пазач се върна след по-малко от три минути и извести, че абатът Еймър от Жорво и смелият рицар Брайън де Боа Жилбер, командир от храбрия и почтен орден на рицарите-тамплиери, с малка свита, на път за турнира, който ще се състои в други ден в Ашби-де-ла-Зуш, молят за гостоприемство и подслон за една нощ.

— Еймър, абатът Еймър? Брайън де Боа Жилбер? — промърмори Седрик. — И двамата нормани! Но нормани или саксонци — гостоприемството в Ръдъруд е неизменно. Те са добре дошли, щом са решили да спрат тук — още по-хубаво щеше да бъде, ако си бяха продължили по пътя… Но недостойно е да се скъпи човек за храна и подслон за една нощ. Поне в качеството си на гости дори норманите са длъжни да обуздаят нахалството си. Върви, Хъндебърт — каза той на майордома50 си, който стоеше зад него с бяла палка в ръка, — вземи шестима слуги и заведи странниците в стаите за гости. Погрижи се за конете и мулетата им и виж да не липсва нищо на свитата им. Дай им дрехи да се преоблекат, ако е нужно, запали огън и им занеси вода да се измият, и вино и бира. Нареди на готвачите да прибавят набързо каквото могат към вечерята и да я поднесат, щом гостите са готови. Кажи им, Хъндебърт, че Седрик сам би излязъл да ги посрещне, но е дал обет да не слиза повече от три крачки от подиума на тази зала, за да посрещне когото и да било освен лице, в чиито жили тече кръвта на саксонските крале. Върви! Погрижи се да бъдат посрещнати добре, та да не кажат в гордостта си, че простакът саксонец се е изложил като бедняк и скъперник.

Майордомът се отдалечи с неколцина слуги, за да изпълни нарежданията на господаря.

— Абатът Еймър! — повтори Седрик, поглеждайки Освалд. — Ако не се лъжа, той е брат на Джайлз де Молвере, сега господар на Мидълъм.

Освалд кимна почтително.

— Неговият брат владее имението и заграби бащинията на един по-достоен род, рода на Ълфгар от Мидълъм. Но кой нормански лорд не прави същото? Разправят, че игуменът бил весел и безгрижен поп и предпочитал виното и ловджийския рог пред църковните камбани и евангелието. Добре, нека дойде! Ще бъде добре дошъл. А как беше името на тамплиера?

— Брайън де Боа Жилбер.

— Боа Жилбер — повтори Седрик със свойствения си полусърдит, полузамислен тон, придобит от постоянно общуване с подчинени, като си говореше по-скоро сам на себе си, отколкото на околните. — Боа Жилбер? Това име е широко известно и с добро, и с лошо. Казват, че по храброст не отстъпвал на никого в ордена си, но че споделя също така пороците на своите събратя — високомерие, арогантност, жестокост, сладострастие. Бил коравосърдечен мъж и не знаел страх пред нищо небесно. Тъй разправят малцината воини, дошли от Палестина. Е, нали е само за една нощ, и той е добре дошъл. Освалд, отвори бъчвата с най-старото вино, донеси на масата най-хубавата медовина, най-силната бира, най-гъстия черничев сок, най-искрящия сайдер и вина с най-ароматични подправки. Напълни най-големите рогове — тамплиерите и игумените обичат хубави вина, и то повечко. Елгита, кажи на господарката си лейди Роуина, че не настоявам тази вечер тя да слезе в залата при нас, освен ако самата има особено желание да стори това.

— Но тя ще има особено желание да дойде — отвърна Елгита бързо, — защото винаги се интересува да чуе последните вести от Палестина.

Седрик бързо метна раздразнен поглед към опереното момиче. Но Роуина и всичките й приближени се ползваха с особени привилегии и не се бояха от неговия гняв. Той само отвърна:

— Мълчи, момиче! Езикът ти не знае мярка. Предай на господарката си съобщението ми и нека тя да постъпи, както й е угодно. Тук поне потомката на Алфред51 все още царува като принцеса.

Елгита излезе от залата.

— Палестина! — повтори Саксонеца. — Палестина! Колко хора слушат разказите, които ни носят от тази съдбоносна страна разни развратници кръстоносци и лицемери-поклонници! И аз бих попитал, и аз бих искал да узная… и аз бих слушал с разтуптяно сърце приказките, които хитреци скитници измислят, за да спечелят гостоприемството ни… Но не! Този, който прекърши волята ми, не е вече мой син! И аз няма да се интересувам за съдбата му повече, отколкото за съдбата на милиони други, които със знака на кръста на рамо са се юрнали да издевателстват и да проливат кръв под предлог, че изпълняват божията воля!

Той свъси вежди и за момент сведе очи към земята. Когато пак ги повдигна, дверите на края на залата се разтвориха широко и водени от майордома-с бялата палка и четирима слуги с разгорени факли, гостите влязоха.