Айвънхоу

ГЛАВА XLII

В голямата кула на замъка Кънингзбърг се влиза по много особен начин, характерен за първобитната простота на древните времена, когато е бил построен. Няколко тесни и стръмни, почти отвесни стъпала водят към един нисък вход в южната страна на кулата, през който предприемчивият археолог още може — поне до преди няколко години можеше — да се добере до малко стълбище, изсечено в самата стена, което отвежда към третия етаж на зданието; двата по-долни етажа служат за подземни затвори или изби, където въздухът и светлината проникват само през една квадратна дупка в пода на третия етаж; там, изглежда, се слиза само с подвижна стълба. В горните помещения на кулата, която има общо четири етажа, се отива по стълбище, издигнато във външните каменни подпори.

По този труден и сложен вход поведоха добрия крал Ричард, последван от верния му Айвънхоу, към кръглата стая, която заема целия трети етаж. Уилфред използува времето, което им отне трудното изкачване, за да закрие лицето си в плаща, защото бяха решили, че ще бъде целесъобразно той да се представи на баща си едва когато кралят му даде знак.

В стаята около голяма дъбова маса бяха насядали дванадесетина най-изтъкнати представители на саксонски семейства от околността. Всички бяха стари или поне възрастни мъже. По-младите, за голямо неудоволствие на бащите им, като Айвънхоу бяха провалили преградите, които в продължение на половин век разделяха норманските завоеватели от победените саксонци. Унилият и натъжен вид на тези почтени мъже, мълчанието им и опечалените им пози рязко се отличаваха от несериозното поведение на веселящите се пред замъка хора. Посивелите им коси, дългите им гъсти бради, както и едновремешните им дрехи с широки черни наметала много добре подхождаха на необикновената проста стая, където седяха. Те имаха вид на група хора от далечното минало, които боготворят Водан, оживели сега, за да оплакват упадъка на националното си величие.

Седрик седеше на равна нога между сънародниците си, но по общо съгласие, изглежда, се смяташе за глава на събраните се мъже. Когато Ричард влезе (а Седрик го знаеше само като храбрия рицар на букаите), той стана тържествено и го приветства с обикновения поздрав: „Waes hael“, като същевременно вдигна чаша. Кралят, който познаваше обичаите на английските си поданици, отвърна на поздрава с подобаващите думи: „Drinc hael“ и пи от една чаша, подадена му от домоуправителя. По същия учтив начин се отнесоха с Айвънхоу, който пи за здравето на баща си, без да проговори, и вместо да изрече обикновения отговор, наведе глава, за да не го познаят по гласа.

След тази встъпителна церемония Седрик стана, подаде ръка на Ричард и го въведе в един малък и съвсем първобитен параклис, издълбан, тъй да се каже, в една от външните подпори. Тъй като освен една много тясна бойница там нямаше никакъв, отвор, параклисът щеше да бъде съвършено тъмен, ако не бяха две факли, в червената и опушена светлина на които се очертаха сводест таван и голи стени, грубо изработен каменен олтар и едно разпятие, направено също така от камък.

Пред олтара бе поставен саркофаг, а от двете му страни коленичеха по трима свещеници, които шепнешком четяха молитви с броениците си, с всички възможни признаци на външна набожност. За тази церемония майката на покойника бе заплатила много щедро „soul scat“208 на манастира „Св. Едмънд“. А за да бъдат напълно заслужени парите, всички братя от манастира с изключение на куция клисар, бяха дошли в Кънингзбърг, където шестима от тях непрекъснато бдяха над ковчега на Ателстън и изпълняваха погребалните обреди, докато останалите не изпускаха случая да участвуват както в угощението, така и в развлеченията пред замъка. При това набожно бдение над мъртвеца добрите монаси особено внимаваха да не прекъснат нито за миг химните си, за да не би Зернбок, древният саксонски Аполион, да хване починалия Ателстън. Не по-малко внимателно пазеха да не би някой грешен мирянин да докосне черната плащеница на ковчега, използвана при погребението на св. Едмънд; пипнеше ли я светско лице, тя щеше да бъде осквернена. Ако действително тези грижи биха били от полза за мъртвеца, той имаше право да ги очаква от страна на братята от манастира „Св. Едмънд“, защото освен сто златни манкуси, платени като откуп за душата му, майката на Ателстън бе изявила намерението си да дари манастира с по-голямата част от земите на покойника, за да осигури непрекъснати молитви за неговата душа и за душата на починалия си съпруг.

Ричард и Уилфред влязоха със Седрик Саксонеца в помещението на покойника и когато Седрик тържествено им посочи ковчега на преждевременно загиналия Ателстън, те последваха неговия пример, като набожно се прекръстиха и прошепнаха кратка молитва за успокоение на душата му.

След този жест на християнско милосърдие, Седрик отново им направи знак да го последват, като безшумно премина по каменния под. После слезе по едни стъпала, много предпазливо отвори вратата на един малък съседен параклис. Той бе квадратен, около осем стъпки на осем, и като първия издълбан в стената. Бойницата, която го осветяваше, гледаше на запад и доста се разширяваше към наклонената си вътрешна страна; един лъч от залязващото слънце се прокрадна в този тъмен кът и откри фигурата на жена с благородна осанка, по чието лице още личаха следите на царствена хубост. Дългите й траурни дрехи и широкото надиплено покривало от тънък черен креп подчертаваха белотата на кожата й и красотата на светлите й гъсти, отпуснати коси, които времето не бе посребрило. По лицето й бе изписана най-дълбока скръб, примесена с примирение. На масата пред нея имаше разпятие от слонова кост, а до него требник, богато илюстриран с цветни рисунки, кориците на който бяха украсени с обковка и заключалка от злато.

— Благородна Едит — каза Седрик, след като постоя за миг-в мълчание, сякаш, за да даде на Ричард и Уилфред време да погледат господарката на този дом. — тези видни странници са дошли да споделят скръбта ти. Ето доблестният рицар, който се сражава толкова храбро, за да освободи този, когото днес оплакваме.

— Благодаря му за неговата храброст — отвърна дамата, — макар бог да повели тя да е проявена напразно. Дължа благодарност на него и на другаря му за любезността им, която ги е довела тук, да видят вдовицата на Аделинг, майката на Ателстън в час на дълбока скръб и печал. Поверявам ги на твоите грижи, добри ми родственико, уверена, че не ще им липсва нищо, което гостоприемството между тези тъжни стени все още може да им достави.

Гостите дълбоко се поклониха пред опечалената майка и се оттеглиха с гостолюбивия си водач.

По друга виеща се стълба стигнаха до една стая със същите размери като първата, в която бяха влезли, разположена на по-горния етаж непосредствено над нея. Още преди да отворят вратата, оттам чуха тихо и тъжно хорово пеене. Когато влязоха, се намериха пред около двадесет девойки и по-възрастни жени от знатни саксонски семейства. Четири девойки, водени от Роуина, пееха химн за душата на покойника, от който успяхме да разгадаем само три-четири строфи:

Докато хористите тихо и жално пееха тази погребална песен, другите бяха разделени на две групи, от които едната украсяваше с бродерия според умението и вкуса на жените голяма копринена плащеница за ковчега на Ателстън, докато другите избираха гирлянди от поставени пред тях кошници с цветя със същото печално предназначение. Девойките се държаха благопристойно, без признаци на дълбока скръб. От време на време обаче, ако някоя от тях прошепнеше нещо или се усмихнеше, биваше упрекната от по-строгите възрастни жени, а тук-там се намираше някоя девойка, която явно повече се интересуваше как й стои траурната премяна, отколкото към печалната церемония, за която се готвеха. Тези прояви (ако непременно се налага да признаем истината) съвсем не намаляха при влизането на двама непознати рицари, което накара някои от девойките да повдигнат очи, да надзърнат и да си шушукат. Само Роуина, твърде горда, за да бъде суетна, поздрави своя спасител с изискана вежливост. Тя се държеше сериозно, но без унилост; и не е чудно сериозният й вид да се дължеше еднакво на мислите й за Айвънхоу и неизвестната му съдба, както и за смъртта на родственика й.

Седрик обаче, както вече забелязахме, не се отличаваше с особена прозорливост при такива случаи и сега му се стори, че скръбта на повереницата му е толкова по-дълбока от скръбта на коя и да е от другите девойки, че той счете за необходимо да обясни шепнешком: „Тя беше годеница на благородния Ателстън“. Съмнително е дали думите му увеличиха съчувствието на Уилфред към опечалените от Кънингзбърг.

След като Седрик официално въведе гостите в различните стаи, където по различни начини се извършваха погребалните обреди за Ателстън, той ги заведе в една малка стая, определена, както им обясни, за видни гости с по-далечни родствени връзки с покойника, които може би не искаха да седят с пряко засегнатите от това злощастно събитие. Той ги увери, че ще имат всички възможни удобства и тъкмо се канеше да се оттегли, когато Черния рицар го хвана за ръка.

— Позволявам си да ти припомня, благородни тане — каза той, — че когато се разделихме последния път заради услугата, която имах щастието да ти направя, ти ми обеща да изпълниш една моя молба.

— Ще я изпълня, преди още да я назовеш, благородни рицарю — отвърна Седрик, — но в този скръбен момент…

— И това имам пред вид — отвърна кралят. — Но разполагам с твърде малко време. Освен това ми се струва твърде подходящо, когато покриваме гроба на благородния Ателстън, да заключим в него и някои предразсъдъци и прибързани мнения.

— Господин Рицарю на букаите — заяви Седрик, цял изчервен, като на свой ред прекъсна краля, — надявам се, че услугата, която искаш, засяга само тебе и никого другиго. Защото едва ли подобава един непознат да се меси във въпроси, които засягат честта на моя дом.

— Но аз нямам никакво желание да се бъркам — рече кралят кротко — освен дотолкова, доколкото ще признаеш, че ми се полага. Досега ти ме знаеше като Черния рицар на букаите. Знай ме вече като Ричард Плантагенет.

— Ричард от династията Анжу! — възкликна Седрик и в смайването си отстъпи няколко крачки назад.

— Не, благородни Седрик, Ричард Английски, чиято най-голяма грижа, чието най-съкровено желание е да види синовете на Англия единни. Е, какво, добри ми тане! Не можеш ли да коленичиш пред своя крал?

— Никога не съм коленичил пред човек с норманска кръв — отвърна Седрик.

— Тогава запази своята почит до момента, когато докажа правото си да я заслужа, като еднакво закрилям и англичани, и нормани.

— Принце — рече Седрик, — никога не съм подценявал храбростта и достойнството ти. Също така ми са известни претенциите ти за короната и поради това, че си потомък на Матилда, племенницата на Едгар Ателинг и дъщеря на шотландския крал Малкъм. Но макар Матилда да беше от саксонска кралска кръв, не беше наследница на престола.

— Няма да споря с тебе за правото си върху престола, благородни тане — отговори Ричард спокойно, — но ще те помоля да се поогледаш и да видиш къде ще намериш друг, когото да противопоставиш на моите претенции.

— А ти за това ли дойде тук, кралю, за да ми кажеш това? — попита го Седрик. — За да ме укоряваш за погрома на народа ми, преди още да е затворена гробницата на последната издънка на саксонското кралско семейство? — Докато говореше, лицето му се намръщи. — Това е безразсъдна постъпка!

— Не, кълна се в светия кръст! — възрази кралят — Постъпих откровено, с доверието, което един храбър мъж изпитва към друг, без да има ни най-малка опасност.

— Добре казано, кралю, защото признавам, че си крал и че ще бъдеш крал, въпреки слабата ми опозиция. Не смея да се заловя с единствения начин да го предотвратя, макар ти да ми даде възможността да изпълня това силно изкушение.

— А сега за молбата ми — подзе кралят, — която ти отправям, без ни най-малко да се е намалила увереността ми, след като отказа да признаеш законното ми право на престола. Изисквам от тебе като човек, който държи на думата си, с риск, да те смятат за неверен, прокълнат от хората, и „niedering“ да простиш на добрия рицар Уилфред от Айвънхоу и да го приемеш с бащинска любов. Ще признаеш, че съм заинтересован от вашето сдобряване — касае се за щастието на моя приятел и премахването на раздора сред верните ми поданици.

— Този да не е Уилфред! — каза Седрик, посочвайки към сина си.

— Татко! Татко! — извика Айвънхоу, като падна на колене пред Седрик. — Прости ми!

— Прощавам ти, сине мой! — каза Седрик, като го накара да стане. — Синът на Хереуард знае как да държи на думата си, дори когато е дадена на норманец. Но искам да те видя облечен в носия на английските ни прадеди. Никакви къси плащове, никакви пъстри шапки, никакви фантастични пера в порядъчното ми семейство. Който иска да бъде син на Седрик, трябва да показва саксонския си произход. Ти се готвиш да ми заговориш — добави той строго, — и аз се сещам за какво. Лейди Роуина трябва да жали две години като за съпруг. Всичките ни саксонски прадеди биха ни отрекли, ако замислим да я омъжим, преди да е затворен гробът на онзи, за когото тя трябваше да се омъжи и който по рождение и произход далеч повече заслужава ръката й. Духът на самия Ателстън би разкъсал кървавите си погребални одежди и би застанал пред нас да забрани такова незачитане на паметта му.

Сякаш думите на Седрик бяха вдигнали от гроба призрак; защото едва ги беше изрекъл и вратата се отвори силно и Ателстън, облечен в погребалните си дрехи, се изправи пред тях, бледен, изтощен, с вид на възкръснал смъртник!209

Видението произведе потресаващо впечатление на всички присъстващи. Седрик толкова се стресна, че отскочи назад чак до стената на стаята и облягайки се като човек, който едва се държи на краката си, със зяпнала уста, която сякаш не бе в състояние да затвори, впери очи в приятеля си. Айвънхоу се прекръсти и взе да казва молитви на саксонски, латински и нормано-френски, както му идваха на ум, докато Ричард ту четеше молитвата „Benedicite“, ту казваше Mort de ma vie.210

Междувременно отдолу се чу страшна врява. Някои викаха: „Дръжте коварните монаси!“, други — „Хвърлете ги в тъмницата!“, а трети — „Хвърлете ги от най-високите зъбери на кулата!“

— В името божие! — обърна се Седрик към духа на покойния си приятел. — Ако си смъртен, говори! А ако си привидение, кажи защо ни посещаваш или какво да направя, за да се успокои душата ти. Жив или мъртъв, благородни Ателстън, говори на Седрик!

— Ще ти говоря — отвърна духът много спокойно, — след като ми дадеш време да си поема дъх. Питаш дали съм жив? Жив съм, доколкото може да е жив човек, който от три дни — видяха ми се три века — е на хляб и вода. Да, хляб и вода, татко Седрик! Кълна се в небето и във всички светии, от цели три дни насам по-добра храна не е минавала през гърлото ми и ако не беше божието провидение, нямаше да съм днес тук да ти разправям.

— Какво говориш, благородни Ателстън — каза Черния рицар. — Аз лично видях как свирепият тамплиер те повали към края на битката в Торкилстън и останах с впечатлението, пък и Уомба ми съобщи, че черепът ти бил разцепен чак до зъбите.

— Останал си с погрешно впечатление, господин рицарю — му отговори Ателстън, — а Уомба те е излъгал. Зъбите ми са наред, както ще проличи, когато седна да вечерям. Макар че на тамплиера не дължа благодарност — мечът му се завъртя в ръката му, понеже парирах удара с дръжката на здравия си боздуган, и той ме удари с плоската страна. Ако бях с желязната шапка, хич нямаше да го усетя и щях да отвърна с такъв удар, че нямаше да може да избяга. Но при това положение се строполих зашеметен наистина, но без никакви рани. Други и от единия, и от другия стан бяха повалени и избити върху ми, така че дойдох на себе си едва когато се видях в ковчег — за щастие открит, — поставен пред олтара на църквата в манастира „Свети Едмънд“. Започнах да кихам, да стена, после се събудих и се готвех да стана, когато клисарят и игуменът ужасени притичаха да видят какъв е този шум. Без съмнение те останаха много изненадани и никак не се възрадваха да видят оживял човека, чиито наследници се готвеха да станат. Поисках вино и те ми дадоха да пийна, но трябва да е било силно подправено, защото заспах още по-дълбоко от преди и се събудих дълги часове след това. Видях, че ръцете ми са цели повити, а краката вързани толкова здраво, че глезените още ме болят, като си спомня само. Беше съвършено тъмно — навярно съм бил в подземния затвор на проклетия им манастир, а по задушната, тежка и влажна миризма съдя, че сигурно е било и гробница. Взех да се чудя къде съм попаднал и каква съдба ме е сполетяла, когато вратата на подземието скръцна и влязоха двама монаси-мошеници. Помъчиха се да ме убедят, че съм в чистилището, но аз твърде добре познавам задъхания глас на абата. О, свети Йеремия! Колко различен бе тонът му, когато по-рано ми искаше още едно парче от бута! Гуляли сме с това куче от Коледа до Богоявление!

— Не бързай, благородни Ателстън — обърна се към него кралят, — поеми си дъх, разправи ни всичко спокойно. Дявол го взел, та такава история не е по-малко увлекателна от роман.

— Може би, но кълна се в светия кръст в Бромхолм, нямаше и следа от роман в тази история! — възкликна Ателстън. — Ечемичен хляб и кана с вода — това намериха да ми дадат алчните негодници, които и баща ми, и аз самият отрупахме с богатства, когато нямаха нищо освен солена сланина и няколко крини жито, измъкнати от бедните крепостници с ласкателства срещу молитви. Гнездо от мръсни, неблагородни усойници — да дадат гол хляб и вода от рова на такъв покровител като мене! Ще ги изхвърля от гнездото им, та ако ще да ме отлъчат от църквата!

— Но в името на света Богородица, благородни Ателстън — прекъсна го Седрик, като хвана ръката на приятеля си, — как се измъкна от тази грозяща опасност? Смилиха ли се сърцата им?

— Да се смилят сърцата им! — повтори думите му Ателстън — Камъни топят ли се на слънце? Още щях да гния там, ако не бе настъпила някаква суматоха, която накара целия рояк да напусне кошера; шествието им тръгна към замъка, за да се гостят на погребалното ми пиршество, когато знаеха много добре как и къде съм жив погребан. Чух да пеят бавно погребални псалми, без дори да ми мине през ума, че тези псалми се пеят от почит към моята душа от хора, които подлагаха на глад тялото ми. Те тръгнаха, а аз дълго чаках някой да ми донесе храна. Нищо чудно — осакателият от подагра клисар толкова бе залисан в собствената си похапка, че забрави да се погрижи за моята. Най-после той пристигна, олюлявайки се и цял вмирисан на вино и подправки. Вкусната храна бе разтворила сърцето му, защото той ми остави малко баница с месо и шише вино, вместо голия хляб и водата, които ми даваха дотогава. Ядох, пих и се съвзех; сетне за мой още по-голям късмет клисарят, който си беше сръбнал твърде много, за да изпълнява както трябва длъжността си на тъмничар, заключи вратата, без да я затвори, така че тя остана открехната. Светлината, храната и виното събудиха моята изобретателност. Скобата, към която бяха прикрепени веригите ми, беше по-ръждясала, отколкото самият аз и разбойникът-игумен предполагахме. Дори желязото не можеше да не се разяде във влагата на онзи адски затвор.

— Поеми си дъх, благородни Ателстън — каза Ричард, — и похапни нещо, преди да продължиш страхотния си разказ.

— Да похапна! — възкликна Ателстън. — Днес вече пет пъти съм си похапвал. Все пак не бих се отказал от едно парченце от онази вкусна шунка. Моля те, добри ми господине, налей ми чаша вино, пълна догоре, както се полага.

Гостите все още зяпнали от изненада, пиха наздравица за възкръсналия домакин, който продължи разказа си. Сега той имаше много повече слушатели, отколкото в началото, защото Едит, след като се бе разпоредила за някои неща в замъка, бе последвала възкръсналия мъртвец в стаята на странниците, наред с толкова много гости, мъже и жени, колкото можеха да се сместят; докато други, натрупани по стълбището, чули-недочули разказа, го предаваха още по-изопачен на по-нискостоящите, които го разпространяваха сред простолюдието пред замъка в съвсем несъвместим с фактите вид. Ателстън продължи разказа си както следва:

— Като махнах веригата от вратата, аз се повлякох по стълбите, както може да се влече човек с белезници и изтощен от дълъг пост. След дълго лутане звуците на весела песен и припев ме доведоха до стаята, където благоверният клисар, ако нямате нищо против, четеше дяволска литургия с огромен, широкоплещест монах в сиви одежди, с рунтави вежди, който имаше много повече вид на крадец, отколкото на свещеник. Втурнах се вътре; в погребалните одеяния, с дрънчащи вериги приличах много повече на обитател на оня свят, отколкото на тоя. И двамата бяха като вцепенени от ужас. Но когато повалих клисаря с юмрук, другият, негов другар по чашка, замахна да ме удари с една огромна сопа.

— Това трябва да е нашият брат Тък, басирам се на графски откуп — забеляза Ричард, поглеждайки Айвънхоу.

— Ако ще, може да е дяволът — добави Ателстън. — За щастие, не ме улучи и като се приближих, за да се преборя с него, си плюх на петите. Не пропуснах случая да освободя собствените си пети с ключа на букаите, който висеше между, другите ключове на колана на клисаря. Мина ми през ум да му избия мозъка с ключовете, но сърцето ми се смили от благородност за баницата и шишето вино, което мошеникът ми бе дал, докато бях затворник. Затова само го наритах едно хубаво, оставих го на земята, пъхнах в джоба си малко печено месо и едно кожено шише с вино, с които двамата достопочтени братя се угощаваха, отидох в яхъра и на една странична ясла намерих най-добрия яздитен кон, който навярно бе отделен лично за светия игумен. Тръгнах за насам колкото бързо можеше да препуска животното — а където минех, всичко живо бягаше от мене, защото ме взимаха за призрак, още повече, че за да не ме разпознаят, бях покрил лицето си с качулката на мъртвец. Не биха ме допуснали да вляза в собствения си замък, ако не бях минал за помощник на един фокусник, който твърде много развеселява народа в двора на замъка, където хората са се събрали да честват погребението на господаря си. Слугата сигурно помисли, че съм предрешен да играя роля в пантомимата на фокусника и така ме пусна да вляза. После се открих само на майка си, хапнах набързо и веднага дойдох да те намеря, благородни ми приятелю.

— И ме намираш — отвърна Седрик, — готов да подхване смелите ви планове за чест и свобода. Казвам ти, по-благоприятна зора не ще изгрее, както зората, която сега изгрява за освобождението на благородния саксонски народ.

— Не ми говори за освобождението на когото и да било — рече Ателстън. — Добре, че отървах себе си. Много по съм склонен да накажа оня разбойник игумена. Ще увисне той от върха на замъка Кънингзбърг с расото и патрахила си. Пък, ако дебелият му труп не може да мине по тесните стълби, ще наредя да го изтеглят нагоре отвън.

— Но помисли за светия му сан, сине — обади се Едит.

— Помисли за тридневния ми пост — отвърна Ателстън. — Ще им взема кръвта на всичките. Фрон де Бьоф изгоря жив за по-малко провинение, а той добре хранеше пленниците си, само в последната яхния имаше прекалено много чесън. Но онези лицемери, неблагодарни роби, толкова често самопоканени ласкатели на моята трапеза, които не ми дадоха ни яхния, ни чесън — нито повече, нито по-малко, — за тях смърт, кълна се в Хенгист!

— Но папата, благородни ми приятелю… — възрази Седрик.

— По-дяволите, благородни ми приятелю — отвърна Ателстън. — Те ще умрат, и толкоз. Да бяха най-добрите монаси на земята, светът ще продължи да съществува и без тях.

— Срамота, благородни Ателстън — бе отговорът на Седрик. — Забрави такива мизерници и помисли за славното бъдеще, което се открива пред теб. Кажи на този нормански принц, Ричард Анжу, че колкото и да е лъвско сърцето му, той не може неоспорвано да заеме трона на Алфред, докато има жив потомък на Светия Изповедник.

— Какво! — извика Ателстън. — Този да не е благородният крал Ричард?

— Самият Ричард Плантагенет — отвърна Седрик. — Все пак няма защо да ти припомням, че идвайки тук като гост по своя воля, не бива нито да бъде обиждан, нито задържан като пленник: ти много добре знаеш задълженията си като домакин.

— Така е, бога ми — отвърна Ателстън, — а освен това и задълженията си като поданик. Сега от все сърце признавам васалната си зависимост.

— Сине — намеси се Едит, — помисли за кралските си права.

— Помисли за свободата на Англия, изродени принце! — възкликна Седрик.

— Майко, приятелю — обърна се към тях Ателстън, — престанете с укорите си! Малкото хляб и вода, и тъмницата невероятно много руши амбициите и аз се издигам от гроба по-мъдър, отколкото когато влязох в него. Половината от тези суетни глупости ми надъха коварният абат Волфрам, а сега съдете сами дали може да се вярва на такъв съветник. Откакто се захванахме с тези заговори, постоянно трябваше набързо да отпътувам, страдах от лошо храносмилане, колко пъти съм бил контузен, удрян, после затвор, гладуване. Освен, това тези заговори само ще завършат с убийството на няколко хиляди мирни хорица. Казвам ти, ще бъда крал в собствените си имения и никъде другаде. И първото ми дело като властител ще бъде да обеся абата.

— А повереницата ми Роуина — попита Седрик, — надявам се, че нямаш намерение да я изоставиш.

— Татко Седрик, бъди разумен — отвърна Ателстън. — Лейди Роуина не държи на мене. Тя обича малкия пръст на ръкавицата на родственика ми Уилфред повече от цялата моя особа. Ето, и тя е тук, готова да признае. Не, не се черви, Роуина. Няма нищо срамно да обичаш един левент рицар повече от един провинциален франклин. Нито пък се смей, защото със саван и измършавяло, отслабнало лице шега не бива. Моля, ако не можеш да се въздържиш да не се смееш, ще ти намеря по-добра шега. Дай ми ръката си, по-скоро, подай ми ръката си, искам я чисто по приятелски. Ето, братовчеде Уилфред от Айвънхоу, в твоя полза се отказвам… Я гледай ти! Кълна се в свети Дънстън, братовчед ми Уилфред е изчезнал! Ако постенето не е заслепило очите ми, уверен съм, че го видях да стои там до преди малко.

Сега всички се озърнаха и взеха да питат за Айвънхоу. Но той бе изчезнал. Най-после узнаха, че някакъв евреин бил дошъл да го търси; и че след кратък разговор той повикал Гърт, заръчал му да вземе оръжието му и напуснал замъка.

— Красива братовчедке — обърна се Ателстън към Роуина, — ако можех да вярвам, че това внезапно изчезване на Айвънхоу е причинено от действително важни, уважителни причини, аз самият бих подновил…

Но Роуина още щом той пусна ръката й, когато забеляза, че Айвънхоу го няма, се почувствува в извънредно неловко положение и използува първия удобен случай, за да се измъкне от стаята.

— Действително от всички животни, като изключим монаси и абати, най-малко може да се вярва на жените. Да стана неверник, ако не очаквах тя да ми благодари, пък дори да ме целуне. Тези проклети погребални одежди трябва наистина да са омагьосани, всеки бяга от мене. Към теб се обръщам благородни, крал Ричард, за да приемеш клетвата ми за вярност, която като васал…

Но крал Ричард също го нямаше и никой не знаеше къде е отишъл. Най-сетне се научиха, че бързо слязъл в двора, повикал евреина, който говорил с Айвънхоу, и след кратък разговор заповядал веднага да доведат коня му, метнал се на него, накарал евреина да се качи на друг и поел с такава бързина, че според Уомба, вратът на евреина скоро и пет пари нямало да струва.

— Кълна се в най-святото си! — каза Ателстън. — Няма Съмнение, че в мое отсъствие Зернбок е завладял замъка ми. Връщам се в погребалните си дрехи, пленник, възвърнал се от самия гроб и когото заговоря, изчезва, щом чуе гласа ми! Но с приказки не се оправя работата. Хайде, приятели мои, поне тия, които са останали тук, последвайте ме в банкетната зала, за да не изчезнат още хора измежду нас. Надявам се, че все още ще видим достатъчно богата трапеза, каквато подобава за погребението на благородник от стар саксонски род. А забавим ли се повечко, току-виж, дяволът отнесъл вечерята.