Айвънхоу

ГЛАВА XXX

През кратката почивка, която последва първия успех на обсадителите, докато едната страна се подготвяше да използува спечеленото изгодно положение, а другата — да се укрепи по-добре, тамплиерът и де Брейси се събраха на кратко съвещание в голямата зала на замъка.

— Къде е Фрон де Бьоф? — запита де Брейси, който беше отбранявал другата страна на крепостта. — Казват, че бил убит.

— Жив е — отвърна тамплиерът спокойно, — още е жив. Но ако беше имал глава на бик, чието име носи, и ако тя беше защитена от десет железни брони, пак трябваше да падне под онази съдбоносна секира. След няколко часа Фрон де Бьоф ще бъде при дедите си — т — отсечена е една мощна ръка, която крепеше делото на принц Джон.

— А царството на сатаната ще спечели един смел обитател — каза де Брейси. — Така е то, когато човек хули светиите и ангелите и заповядва да хвърлят светини по главите на онази селска паплач.

— Ти си глупав — отвърна тамплиерът. — Суеверието ти не пада по-долу от неверието на Фрон де Бьоф. Нито ти, нито той можете да обясните ни вярата си, ни безверието си.

— Benedicite148, уважаеми тамплиере — каза де Брейси, — моля да си сдържаш езика, когато говориш за мене. Кълна се в божията майка, че съм по-добър християнин от тебе и събратята ти. Разправят, че сред светия орден на сионския храм се крият не малко еретици и че сър Брайън де Боа Жилбер е един от тях.

— Не обръщай внимание на такива слухове — каза тамплиерът, — ами нека да помислим как да защитим замъка. Как се биха мръсните селяни на твоята, страна?

— Кат същински дяволи — отговори де Брейси. — Струпаха се близо до стените и, струва ми се, че ги водеше онзи негодник, дето спечели наградата за стрелба — познах рога и колана му. Това е резултатът от прехвалената политика на Фицърс — само насърчава тези дръзки негодници да се бунтуват против нас! Ако не бях със стоманена броня, проклетникът щеше седем пъти най-безжалостно да ме повали като някой елен през ловния сезон. Той улучваше всяка цепнатинка в бронята ми с дългите си стрели и те чукаха по ребрата ми така безмилостно, сякаш костите ми са от желязо. Ако не носех испанска ризница под бронята, щеше да ме изпрати на оня свят.

— Все пак нали задържахте позициите си? — запита тамплиерът. — Ние загубихме външното укрепление.

— Добра загуба са ви нанесли — каза де Брейси. — Тези негодници ще се прикрият сега там, за да могат да нападат замъка по-отблизо и ако не внимаваме, може да превземат някоя незащитена кула или някой забравен прозорец и да нахлуят вътре. Ние сме твърде малобройни, за да пазим всеки пункт, и хората се оплакват, че не могат да се покажат никъде, без да станат прицел на толкова стрели, колкото се насочват по обща мишена всяка празнична вечер. При това Фрон де Бьоф е ранен, така че вече не можем да разчитаме на волската му глава и на страшната му сила. Какво ще кажеш, сър Брайън, не е ли по-добре да си дадем вид, че отстъпваме доброволно и да се споразумеем с тези негодяи, като им предадем пленниците си?

— Какво! — възкликна тамплиерът. — Да им предадем пленниците си и да станем за смях и позор — смели воини наистина, които рискуват с нощно нападение да пленят беззащитни пътници, а пък не могат да защитят един укрепен замък срещу тълпа разбойници, начело със свинари, шутове и всякаква друга измет? Засрами се, де Брейси! По-скоро развалините на този замък ще погребат тялото ми и позора ми, отколкото да се съглася на такава долна и срамна капитулация.

— Хайде тогава да вървим на крепостните стени — каза де Брейси нехайно. — Няма човек, бил той турчин или тамплиер, който толкова малко да скъпи живота си, колкото аз. Но мисля, че няма нищо позорно в това, че ми се иска да имахме тука с нас трийсет-четиридесет от моите смели кондотиери. О, храбри мои воини! Ако знаехте как зле е притиснат вашият командир, колко скоро щях да видя знамето си да се развява на върха на копията ви! И колко бързо щеше да се разпръсне тази тълпа от негодници, когато ви срещне!

— Мечтай си, за каквото щеш — рече тамплиерът, — но сега, нека да се защитим, както можем, с помощта на останалите ни войници. Те са главно, хора на Фрон де Бьоф, които англичаните мразят за безкрайното им високомерие и тирания.

— Толкова по-добре — отговори де Брейси. — Тези грубияни ще предпочетат да се бият до последна капка кръв, отколкото да изпитат отмъщението на селяните. Хайде тогава на работа, Брайън де Боа Жилбер. Жив или мъртъв, ти ще видиш днес Морис де Брейси да се държи като истински благородник.

— На стените! — отвърна тамплиерът и двамата се качиха на бойниците, за да направят всичко, което военното им изкуство и храбростта им можеше да направи за защита на замъка. Те скоро се съгласиха, че най-уязвимото място бе там, където външното укрепление бе заето от нападателите. Наистина ровът делеше замъка от него и беше невъзможно врагът да нападне задната порта срещу външното укрепление, без да превъзмогне тази пречка. Но и тамплиерът и де Брейси бяха на мнение, че ако обсадителите следват тактиката на своя водач, те ще се опитат чрез страшна атака да привлекат главното внимание на защитниците към това място и ще вземат мерки да се възползуват от всяко отслабване на съпротивата по други пунктове. За да се предпазят от такова зло, единственото, което рицарите можеха да сторят при малкия брой хора, бе да поставят тук-там по стените стражи, които да са във връзка един с друг и да вдигнат тревога при опасност. Междувременно се споразумяха де Брейси да води защитата на задната порта, а тамплиерът да задържи при себе си дванадесетина души в запас, готови всеки момент да се втурнат там, където внезапно се яви опасност. Загубата на външното укрепление имаше и това Злополучно последствие, че въпреки по-голямата височина на крепостните стени, обсадените не можеха да наблюдават с такава точност както преди действията на противника, защото по самата външна порта се простираше храсталак, под чието прикритие нападателите можеха да докарат колкото щат хора, без дори да ги забележат защитниците на замъка. Тъй като бяха в пълно неведение къде може да избухне атаката, де Брейси и другарят му бяха принудени да вземат мерки за всяка евентуалност и хората им, макар и смели, се чувстваха подтиснати и угрижени, тъй като бяха заградени от враг, който можеше да ги нападне, когато си иска.

През това време господарят на обсадения и застрашен замък лежеше на леглото си, измъчван от телесни и душевни терзания. Той нямаше обикновената опора на тогавашните фанатици, повечето от които изкупуваха извършените от тях грехове с щедри дарения на църквата и по този начин приспиваха страха си с мисълта за изкупление и прошка. И макар че тази утеха, купена, по такъв начин, толкова наподобяваше истинското душевно спокойствие, спечелено с искрено разкаяние, колкото тъпото замайване от опиума наподобява здрав и естествен сън, все пак такова състояние на духа бе за предпочитане пред мъките на събудилата се съвест. Между другите пороци на жестокия и алчен Фрон де Бьоф скъперничеството заемаше първо място и той предпочиташе да дразни църквата и духовенството, отколкото да купува от тях индулгенции и опрощения с цената на богатство и имения. Не беше прав и тамплиерът, неверник от друг тип, в характеристиката си за Фрон де Бьоф, когато каза, че той не можел да обясни защо не вярва в общоприетата религия и защо я презира. Баронът би заявил, че църквата продава стоката си твърде скъпо, че духовната свобода, с която търгува, се купува, както свободата на главния командир на Йерусалим, „на много висока цена“ и че той, Фрон де Бьоф, предпочита да отрече лечебното й свойство, отколкото да плаща разноските по лекуването.

Но сега бе дошъл моментът, когато земните блага и всичките му богатства се изплъзваха от ръцете му и когато сърцето на свирепия барон, макар и твърдо като воденичен камък, се изпълни със страх при мисълта за мрачното и пусто бъдеще. Треската, която разтърсваше тялото му, засилваше душевното му неспокойствие и мъка и смъртното му ложе бе свидетел на борбата между тези новопробудени чувства на ужас и непреклонната му вродена упоритост — едно ужасно душевно състояние, равно на което има само в онези страшни селения на ада, дето има безнадеждна скръб, съжаление без разкаяние, ужасно усещане за настоящите страдания и чувството, че те никога няма да секнат или да се облекчат!

— Къде са сега тези кучета поповете — ръмжеше баронът, — които тъй скъпо продаваха църковните си палячовщини? Къде са сега тези боси кармелити, за които старият барон Фрон де Бьоф основа манастира „Св. Ана“ и ограби наследника си от толкова декари хубави ливади и много тучни ниви и поля — къде са сега тези алчни псета? Сигурно се наливат с бира или разиграват фокусите си край леглото на някой простак скъперник, а мене, наследника на техния дарител, мене, за когото те са длъжни да се молят заради това дарение, мене неблагодарните разбойници оставят да умра като бездомно куче на полето без изповед и причастие. Кажете на тамплиера да дойде тук — той е монах и все може да направи нещо, — но не! По-добре да се изповядам пред дявола, отколкото пред Брайън де Боа Жилбер, който не признава ни рая, ни пъкъла. Чувал съм някои старци да разправят за молитви — молитви, произнесени от самите тях и за които няма защо да се подмилкваш и да плащаш на лъжливия поп… Но аз… аз не смея!

— Нима Реджиналд Фрон де Бьоф доживя часа — обади се едни дрезгав и писклив глас край леглото му — да каже, че има нещо, което не смее да стори?

Нечистата съвест и разнебитените нерви на Фрон де Бьоф го накараха да чуе в това странно прекъсване на неговия монолог гласа на един от онези зли духове, които според тогавашните суеверия витаят край леглата на умиращите, за да смущават мислите им и да им попречат да се погрижат за вечното си спасение. Той потрепери и се сви, но веднага обичайната му решителност се възвърна и той извика:

— Кой е там? Кой си ти, що смееш да повтаряш думите ми с глас като на нощен гарван? Излез пред леглото ми да те видя!

— Аз съм твоят зъл гений, Реджиналд Фрон де Бьоф — отвърна гласът.

— Нека да видя тогава образа ти, ако наистина си сатана — рече умиращият рицар. — Не мисли, че ще се изплаша от тебе. Кълна се във вечния мрак, че ако можех да се боря с тези ужаси, които витаят край мене, със същите средства, с които съм се борил със земни опасности, ни небето, ни пъкълът биха могли да кажат, че съм избягал от борбата!

— Мисли за греховете си, Реджиналд Фрон де Бьоф — каза същият нечовешки глас, — мисли за бунтове, грабежи за убийства! Кой насъска развратния Джон да воюва срещу белокосия си баща — срещу великодушния си брат?

— Какъвто и да си — монах или дявол — отвърна Фрон де Бьоф, — ти лъжеш най-нагло! Не аз, не само аз насъсках Джон към бунт, ние бяхме петдесет рицари и благородници, цветът на Централна Англия — по-храбри мъже никога не са носили копия! И аз ли трябва да отговарям за греха на петдесетима? Неверни сатана, аз те отричам! Върви си и не броди край ложето ми вече — остави ме да умра спокойно, ако си смъртен — ако ли пък си демон, часът ти не е дошъл още.

— Спокойно, ти няма да умреш — повтори гласът, — даже и в смъртта си ще мислиш за убийствата, които си извършил, за стенанията, които са отеквали в този замък, за кръвта, която се е просмукала в подовете му.

— Не можеш да ме разколебаеш с дребнавата си злоба — отвърна Фрон де Бьоф със страшен и неестествен смях. — Евреинът неверник? Та начинът, по който се отнесох с него, заслужава похвала от небето — защо иначе стават светии онези, които потапят ръцете си в сарацинска кръв? Саксонските шопари, които убих, бяха врагове на моята страна, на моя род и крал. Хо, хо, ти виждаш, че в бронята ми няма ни една пукнатина. Избяга ли най-сетне? Млъкна ли?

— Не, мръсни отцеубиецо — отвърна гласът. — Спомни си за баща си, спомни си за неговата смърт, спомни си за неговата кръв, пролята в собствената му банкетна зала, и то от ръката на собствения му син!

— Ха — рече баронът след кратка пауза. — Ако знаеш това, ти наистина си бащата на злото и толкова всесилен колкото те смятат монасите! Мислех, че тази тайна е заключена в собственото ми сърце и в сърцето на едно друго — на моята изкусителка и съучастничка в престъплението. Махни се, остави ме, сатана, и потърси саксонската вещица Улрика, която единствена може да ти каже туй, що само тя и аз сме видели. Казвам ти, върви при тази, дето изми раните и нагласи трупа на убития така, че да изглежда като човек, умрял от естествена смърт, когато му е дошло времето. Върви при нея, тя ме изкуши, тя ме подтикна към това гнусно дело и ми отплати още по-гнусно — нека и тя като мене да вкуси от мъките, които предшестват ада.

— Тя вече ги вкусва — каза Улрика, излизайки пред леглото на Фрон де Бьоф, — отдавна пие тя от тази чаша и нейната горчилка сега се подслажда, като гледа как и ти пиеш от нея. Не скърцай със зъби, Фрон де Бьоф, не върти очи, не стискай юмрук и не ми се заканвай тъй страшно. Ръката ти, която също като ръката на прославения ти прадед, от когото носиш прякора си, можеше с един удар да строши черепа на планински бик, сега е безсилна и немощна като моята собствена.

— Мръсна, престъпна вещице! — отвърна Фрон де Бьоф. — Отвратителна кукумявка! Ти, значи, си дошла да злорадстваш над падението на един човек, за което си спомогнала?

— Да, Реджиналд Фрон де Бьоф — отговори тя. — Да, аз съм Улрика, дъщерята на убития Торкил Улфгангър! Сестрата на убитите му синове! Тя е, която иска от тебе, от бащиния ти дом, от баща ти и рода ти, да й върнеш името и честта — всичко, което е загубила заради тези, които носят името Фрон де Бьоф. Спомни си нанесените ми злини, Фрон де Бьоф, и отговори ми дали не казвам истината. Ти бе моят зъл гений и аз ще бъда твоят — аз ще те преследвам до последния ти дъх.

— Отвратителна фурия! — извика Фрон де Бьоф. — Този момент ти никога няма и да видиш. Хей, Джайлз, Клемънт, Юстъс! Сент Мор и Стивън! Хванете тази проклета вещица и я хвърлете от бойниците — тя ни е предала на саксонците! Хей, Сент Мор! Клемънт! Неверни разбойници, къде се маете?

— Повикай ги пак, смели бароне — рече старицата с ужасна подигравателна усмивка. — Повикай васалите си — обречи тези, що се маят, на камшик и тъмница. Но знай, всесилни главатарю — продължи тя, като промени изведнъж тона си, — че не ще получиш от тях ни отговор, ни помощ, ни покорство. Чуй тези страшни звуци. — В този момент трясъкът на подновената атака отеква страхотно от бойниците на замъка. — Този боен вик носи гибел на рода ти! Изградената с кръв мощ на Фрон де Бьоф се руши, и то от най-презрените от него врагове! Саксонецът, Реджиналд, презреният саксонец напада твоите стени! Защо лежиш тука като изтощен селяк, когато саксонецът щурмува крепостта ти?

— Богове на доброто и злото! — извика раненият рицар. — Дайте ми за минута сила, колкото да се довлека до мястото на боя и да загина, както подобава на името ми!

— Не се надявай, храбри рицарю! — отвърна тя. — Ти не ще умреш като воин, а ще загинеш като лисица в бърлогата си, когато селяните запалят храсталака край нея.

— Лъжеш, омразна вещице! — извика Фрон де Бьоф — Моите хора се държат храбро, стените ми са високи и яки — другарите ми не се боят от пълчища саксонци, па макар и начело с Хенгист и Хорса! Бойният вик на тамплиера и на кондотиерите се издига над глъчката на боя! Кълна се в честта си, когато запалим лумналата клада и ликуваме след победата, ти ще изгориш на нея и ни кост не ще остане от тебе. А аз ще съм жив да чуя, че си отишла от земния огън към огъня на пъкъла, който никога не ни е изпращал по-сатанинско изчадие от тебе!

— Запази си тази Вяра, докато получиш по-добри доказателства — отвърна Улрика. — Но не! — прекъсна тя думите си. — Ти още сега ще изпиташ съдбата, която всичката ти сила, власт и смелост не могат да отменят, макар че ти я готви тази слаба десница. Виждаш ли тлеещите задушливи изпарения, които на черни облаци се носят вече из стаята? Или може би си мислиш, че тъмнеят гаснещите ти очи, че гърдите ти вече мъчно си поемат дъх? Не, Фрон де Бьоф, друга е причината. Спомняш ли си горивото, складирано под тази стая?

— Жено! — извика той яростно. — Да не си го запалила? Бога ми, ти си го запалила и замъкът гори!

— Да, пламъците бързо се надигат — каза Улрика със страшно спокойствие — и скоро ще се развее сигнал, който ще предупреди обсадителите да притиснат здраво тези, които се мъчат да ги угасят! Сбогом, Фрон де Бьоф, дано Миста, Скогула и Зернебок — боговете на древните сакси, или на злите духове, както ги наричат днес свещениците, те утешат на смъртното ти ложе, което Улрика напуска сега. Но знай, ако това е някаква утеха за тебе, че Улрика тръгва към същия мрачен бряг, към който вървиш и ти, другарка в твоето наказание, както бе другарка в престъплението ти! А сега, отцеубиецо, сбогом навеки! Дано всеки камък в свода на този покрив проговори и повтаря тази дума в ушите ти!

Като рече това, тя излезе от стаята и Фрон де Бьоф чу трясъка на тежкия ключ, когато тя заключи два пъти вратата след себе си, лишавайки го по този начин и от най-малката надежда за спасение. В неизмеримия си ужас той викаше своите слуги и съюзници:

— Стивън, Сент Мор! Клемънт, Джайлз! Изгарям безпомощен! Спасете ме, спасете ме, храбри Боа Жилбер, доблестни де Брейси! Фрон де Бьоф ви вика! Господарят ви вика, неверни оръженосци! Съюзникът ви, вашият брат по оръжие, вероломни рицари! Да се изсипят върху подлите ви глави всички проклятия, достойни за предатели! Ще ме оставите ли да загина тъй злочест? Не ме чуват — не могат да ме чуят — гласът ми се губи в глъчката на боя… Пушекът става по-гъст… огънят обхваща пода. О, да можех веднага да вдъхна чистия божи въздух, па макар веднага да платя за това със смъртта си! — Ив безумната ярост на отчаянието нещастникът ту викаше, както викаха бойците навън, ту мълвеше проклятия против себе си, хората и против небето. — Червените пламъци проблясват през гъстия дим! — извика той. — Дяволът върви срещу ми под знамето на собствената си стихия! Махни се, сатана! Аз няма да дойда при тебе без другарите си — те всички принадлежат на тебе, всички, които бранят тези стени… Нима мислиш, че можеш да вземеш само Фрон де Бьоф със себе си? Не, неверникът тамплиер, развратникът де Брейси, Улрика, мръсната убийца и блудница, хората, които помагаха в начинанията ми, саксонското псе и проклетият евреин, моите пленници, всички, всички ще дойдат с мен — най-хубавата компания, която някога е поемала пътя за пъкъла, ха, ха, ха! — и той се изсмя безумно, та чак сводът отекна. — Кой се смее там? — извика Фрон де Бьоф с променен глас, защото шумът от битката не му попречи да чуе лудешкия си смях. — Кой се смее? Улрика, ти ли си? Говори, вещице, и аз ще ти простя, защото само ти или дяволът от ада би могъл да се изсмее в такъв час. Махни се… махни се…

Би било светотатство да описваме по-нататък смъртния час на този богохулник и отцеубиец.