Айвънхоу

ГЛАВА XV

Никога паяк не е полагал по-големи старания и грижи да сплете разкъсаните нишки на мрежата си, колкото положи сега Уолдемар Фицърс, за да победи и да свърже отново разпръснатите членове на групата интриганти около принц Джон. Малцина от привържениците му го следваха с особено желание, никой не го правеше от уважение към неговата личност. Ето защо Фицърс трябваше да им разкрие нови възможности за лична изгода и да им напомни за облагите, от които в този момент се ползваха. На младите, буйни велможи обеща неограничена свобода и необуздани веселия, на амбициозните — власт, а на алчните — още повече богатство и по-големи имения. Водачите на наемниците получиха като дарение злато — най-убедителния за тях довод, без който всички други доводи биха били безпредметни. Този деен агент на принца раздаваше обещания още по-щедро, отколкото пари. Накратко казано, той пусна в ход всички средства, способни да затвърдят вярата у разколебаните и да вдъхнат кураж у малодушните. Той говореше за връщането на крал Ричард като за някакво съвсем невероятно събитие. Все пак, когато в изпълнените със съмнения погледи и неопределените отговори забеляза, че именно от това най-много се страхуват съзаклятниците му, той смело заяви, че дори и кралят да се върне, това не би трябвало да оказва никакво влияние на политическите им сметки.

— Ако се върне Ричард — говореше Фицърс, — ще се върне, за да даде богатство на нуждаещите се и обеднели кръстоносци за сметка на онези, които не го последваха в светите места. Той ще се върне, за да иска строга сметка от онези, чиито дела през негово отсъствие могат да се сметнат като злодеяния или нарушения на законите на страната и на кралските привилегии. Той ще се върне, за да отмъсти на Ордена на тамплиерите и на хоспиталиерите за предпочитанието, проявено от тях към френския крал Филип по време на войната за освобождаването на божи гроб. Накратко казано, като се върне, той ще накаже като бунтовници всички привърженици на брат си, принц Джон… Нима се боите от неговата мощ? — продължаваше хитрият довереник на принца. — Ние всички признаваме, че той е силен и храбър рицар. Но минаха вече дните на крал Артур, когато един боец можеше да се изправи срещу цяла армия. Ако действително се върне Ричард, той непременно ще се върне сам, без последователи и без приятели. Костите на храбрите му воини се белеят из пясъците на Палестина. Малцината му привърженици като Уилфред Айвънхоу са се довлекли тук съсипани, докарани едва ли не до просяшка тояга. А какви са тия приказки за правата на Ричард като първороден син? — продължаваше той в отговор на онези, които се смущаваха от тази страна на въпроса. — Нима норманският херцог Робърт, най-големият син на Завоевателя, нямаше същите права? И въпреки това Уилиам Червения и Хенри, вторият и третият му брат, един след друг бяха предпочетени от народа. Робърт притежаваше всички качества, които могат да се изтъкнат у Ричард: беше смел рицар, добър водач, щедър към приятелите си и към църквата и отгоре на всичко кръстоносец и покорител на божия гроб. И въпреки това той умря като сляп и нещастен пленник в Кардифския замък, задето се бе опълчил срещу волята на народа, а народът не иска той да го управлява. Ние сме в правото си — казваше той — да изберем онзи принц измежду царското семейство, който е най-подготвен да държи върховната власт, тоест — поправи се той — онзи, който, ако бъде избран, най-добре ще защити интересите на благородниците. Възможно е по лични качества принц Джон да отстъпва на брат си Ричард. Но като се вземе пред вид, че последният при завръщането си би размахал меча на отмъщението, докато първият раздава награди, привилегии, богатства и почести, освобождава от данъци, няма никакво съмнение на кой крал благородниците, ако са умни, би следвало да дадат поддръжката си.

Такива и още много други доводи, някои пригодени към особеното положение на хората, на които говореше, оказаха очакваното въздействие върху благородниците от партията на принц Джон. Повечето се съгласиха да присъстват на урежданата среща в Йорк, която имаше за цел да подготви коронясването на принц Джон.

Беше вече късно през нощта, когато, крайно изтощен от различните си срещи, колкото и доволен да бе от резултата им, Фицърс се прибра в замъка Ашби и се срещна с де Брей-си, който бе заменил официалните си дрехи с къса зелена дреха, дълги чорапи от същия плат и същия цвят, кожена шапка на главата, къса сабя, метнат през рамо рог, голям лък в ръка и сноп стрели, затъкнати в колана. Ако Фицърс го беше срещнал в някоя външна стая, би го сметнал за човек от стражата и нямаше да му обърне никакво внимание; но тъй като го намери в централната зала на замъка, той се загледа в него и позна норманския рицар, преоблечен като английски селянин.

— Какво значи това, де Брейси? — попита Фицърс с доста сърдит тон. — Сега ли намери да се готвиш за коледни танци и да се маскираш с тези чудати дрехи, когато ще се решава съдбата на господаря ни, принц Джон? Защо не отиде като мен при ония коравосърдечни подлеци, които също като децата на сарацините, само като чуят името на крал Ричард, се разтреперват от страх?

— Гледах си моята работа — отвърна де Брейси спокойно, — както ти, Фицърс, си гледал твоята.

— Аз съм си гледал моята работа! — повтори думите му Уолдемар. — Аз се занимавах с работите на нашия общ покровител, принц Джон.

— Нима си имал някакъв друг подтик, Уолдемар — възрази му де Брейси — освен собствения си интерес! Хайде, хайде, Фицърс, ние с тебе се познаваме добре: ти се отдаваш на амбицията си, аз на удоволствията, както подобава на разликата в годините ни. Мнението ти за принц Джон съвпада с моето, а именно, че е твърде слаб, за да бъде решителен монарх, твърде тираничен, за да бъде снизходителен монарх, твърде нахален и самонадеян, за да бъде популярен монарх, и твърде непостоянен и плах, за да бъде изобщо монарх. Но той е монарх, когото Фицърс и де Брейси се надяват да използуват, за да се издигнат и преуспеят. Следователно ти му помагаш с политическите си ходове, а аз с копията на моите кондотиери.

— Надежден помощник си, няма що — каза Фицърс ядосано, — като си взел да правиш лудории в един толкова критичен момент. За бога, какво си се маскирал с тези смешни дрехи, когато положението е тъй напрегнато?

— Тръгнал съм да си търся булка — отвърна де Брейси невъзмутимо — по обичая на Вениаминовото племе.

— Вениаминовото племе!? — възкликна Фицърс. — Какво искаш да кажеш?

— Ти не беше ли снощи там — запита де Брейси, — когато абатът Еймър ни разказа тая история в отговор на романса, който менестрелът ни изпя? Той разказваше как много отдавна в Палестина възникнала смъртна вражда между Вениаминовото племе и останалите израилтяни; как насекли на паркета едва ли не всички благородници от това племе, как се заклели в името на света дева Мария, че няма да допуснат оцелелите от това клане да се оженят за жени от техния род; как започнали да съжаляват, че са дали такава клетва и пратили хора да се посъветват с негово светейшество папата как да се освободят от нея; и как, по съвета на светия отец, младежите на Вениаминовото племе отвлекли от един великолепен турнир всички присъстващи дами и по такъв начин се сдобили със съпруги без съгласието нито на самите невести, нито на семействата им.

— Чувал съм този разказ — каза Фицърс, — макар че или абатът, или ти самият сте променили и времето, когато е станало това, и обстоятелствата по много странен начин.

— Казвам ти — му отвърна де Брейси, — че възнамерявам да се сдобия със съпруга по обичая на Вениаминовото племе, което ще рече, че както ме гледаш издокаран и въоръжен, ще нападна тия саксонски говеда, които напуснаха замъка нощес, и ще отвлека прекрасната Роуина.

— Да не си полудял, де Брейси? — запита Фицърс. — Не забравяй, че макар тези мъже да са саксонци, те са богати и могъщи и че сънародниците им ги уважават най-вече, защото малцина от саксонски произход се радват на богатства и почести.

— А никой от тях не би трябвало да ги има — отговори Де Брейси. — Делото на норманското нашествие би следвало да бъде докарано докрай.

— Поне сега не му е времето — възрази Фицърс. — Наближаващата криза налага да се спечели доброжелателството на народните маси и принц Джон не може да откаже правосъдие на всеки, който посегне на техните любимци.

— Нека само посмее да го направи — каза де Брейси. — Той скоро ще си даде сметка каква голяма разлика има между поддръжката на една малодушна тълпа от саксонски глупаци. Но аз не възнамерявам веднага да разкрия кой съм. В тези одеяния нямам ли вид на най-смелия горски пазач, който някога е надувал рог? Вината за нападението ще падне върху разбойниците от Йоркширските гори. Поставил съм доверени съгледвачи, които следят саксонците и знаят точно къде се намират те. Довечера ще преспят в манастира „Свети Уитол“ или „Уитхолд“, знам ли как се казваше просташкият му саксонски светия при Бъртън-он-Трент. Маршрутът им на следващия ден ги довежда в нашия район и ние като соколи веднага ще се спуснем върху тях. След известно време ще се появя в обикновения си вид, ще се държа като най-вежливият рицар, ще спася нещастната пострадала красавица от грубияните-похитители, ще я заведа в замъка на Фрон де Бьоф или в Нормандия, ако се наложи, и няма да я представя на роднините й, преди да стане невяста на Морис де Брейси.

— Това е много умен план — каза Фицърс — и, струва ми се, не изцяло замислен от тебе. Хайде, право си кажи, де Брейси, кой ти помогна да го намислиш и кой ще ти съдейства да го изпълниш? Защото, ако си спомням правилно, твоите хора са чак в Йорк.

— Виж го ти! Ако държиш непременно да знаеш кой — отговори де Брейси, — тамплиерът Брайън де Боа Жилбер скрои този план, за който ме подсетиха приключенията на мъжете от племето на Виниамин. Той ще ми помогне, когато ги нападнем, и той и последователите му ще играят ролята на разбойниците, от които храбрата ми десница, след като се преоблека, ще спаси дамата.

— Бог да ме убие — възкликна Фицърс, — този план прави чест и на двама ви! А ти проявяваш рядко благоразумие, като си решил да повериш дамата на достойния си съюзник. Мисля, че ще успееш да я отвлечеш от саксонските й приятели, но много по-съмнително ми се вижда как ще съумееш после да я отскубнеш от Боа Жилбер. Той като сокол, хвърли ли се върху някоя яребица, здраво държи плячката си.

— Той е тамплиер — отвърна де Брейси, — следователно не може да бъде мой съперник, щом съм решил да се оженя за тази богата наследница. Пък да има непочтени замисли спрямо бъдещата булка на де Брейси… Бога ми! Дори всички ръководни длъжности на ордена му да бяха съсредоточени само в него, той не би посмял да ме обиди по такъв начин!

— Тогава, щом никакви мои думи не са в състояние да избият това глупаво начинание от главата ти — каза Фицърс, — защото добре познавам упорития ти нрав, поне гледай да загубиш колкото се може по-малко време. Че тази лудория е неуместна, неуместна е, ами поне да не трае дълго.

— Казвам ти, това е въпрос на няколко часа — отговори де Брейси. — Ще бъда в Йорк, начело на моите юнаци, и щом ти с политическия си усет намислиш някой смел план, веднага ще го подкрепя. Но ето, чувам, че другарите ми се събират и конете тропат и цвилят във външния двор. Довиждане. Отивам като верен рицар да спечеля усмивките на една красавица.

— Като верен рицар! — повтори думите му Фицърс, като го проследи с очи. — Като глупак, бих казал по-скоро, или като дете, което оставя най-сериозна и важна работа, за да тича по понесения от вятъра трън. Но това са оръдията, с които съм принуден да работя — и за кого? За интересите на един принц, който е толкова неблагоразумен, колкото е развратен, и който има изгледи да бъде неблагодарен господар, както вече се прояви като непокорен син и лош брат Но той — и той всъщност е само едно от оръдията, с които си служа. Колкото и да е горд, ако си позволи да раздели собствените си интереси от моите, скоро ще го посветя в тази тайна.

Размишленията на държавника бяха прекъснати в този момент от гласа на принц Джон, който викаше от една вътрешна стая: „Благородни Уолдемар Фицърс!“ И със свалена шапка, бъдещият канцлер (защото хитрият норманец аспирираше именно за този висок пост) побърза да получи нарежданията на бъдещия; монарх.