Азазел

Глава десета,

Привечер на 28 юни (16-и по руски стил) пред хотел „Уинтър Куин“ на Грей стрийт, спря луксозна наемна карета. Кочияшът с цилиндър и бели ръкавици скочи от капрата, свали стъпалото и с поклон отвори черната лакирана врата с надпис:

От вратата се показа първо луксозен ботуш от мека кожа, украсен със сребърни кабарчета, след което на тротоара пъргаво скочи цветущ млад джентълмен с буйни мустаци, които удивително не отиваха на младежката му физиономия, с тиролска шапка с перо на главата и с широк алпийски плащ. Младият човек се озърна, огледа тихата безинтересна уличка и хвърли неспокоен поглед на хотела. Беше доста невзрачна четириетажна сграда в джорджиански стил, повехтял от годините.

Джентълменът се поспря за миг и накрая произнесе на руски:

— Ех, да става, каквото ще става.

И след тая загадъчна фраза се изкачи по стълбите и влезе във фоайето.

Буквално секунда по-късно от отсрещния пъб изскочи човек с черно наметало и нахлупена до очите висока шапка с лакирана козирка и се заразхожда пред вратата на хотела.

Това удивително обстоятелство обаче убягна от вниманието на новопристигналия, който вече стоеше пред рецепцията и разглеждаше избелелия портрет на някаква средновековна дама с пищно жабо — вероятно самата „Зимна кралица“. Задрямалият на стола си портиер доста равнодушно поздрави чужденеца, но като видя, че онзи дава цял шилинг на момчето, донесло пътния му сак, го поздрави повторно и много по-любезно, при това наричайки го не просто sir, а your honour57.

Младият пътешественик попита има ли свободни стаи, поиска да го настанят в най-добрата, с топла вода и вестници сутрин и се записа в книгата за гости с името Еразмус фон Дорн от Хелзингфорс58. След тая процедура портиерът за няма нищо получи половин соверейн59 и взе да нарича чалнатия чужденец your lordship60

Междувременно „господин Фон Дорн“ бе изпаднал в дълбоки колебания. Трудно беше човек да си представи, че блестящата Амалия Казимировна ще отседне в тая треторазредна странноприемница. Нещо тук не беше както трябва.

В смущението си той дори попита превилия се от желание да му угоди портиер дали в Лондон няма друг хотел със същото име, а той му се закле, че не само няма, ами и никога не е имало, ако не се брои оня, стария „Уинтър Куин“, който бил на същото място, но изгорял до основи преди повече от сто години.

Нима всичко бе нахалост — и двайсетдневните обиколки из Европа, и залепените мустаци, и разкошната карета, наета на гара Уотърлу, вместо обичайния за Лондон кеб61, и, в крайна сметка, хвърленият на вятъра половин соверейн?

Поне ще си отработи бакшиша, приятелю, рече си наум Ераст Петрович (ще го наричаме така въпреки неговото инкогнито).

— Кажете, драги, дали тук е отседнала една персона, някоя си мис Олсен? — с фалшива небрежност се подпря на рецепцията Фандорин.

Отговорът, макар и напълно очакван, накара сърцето му да се свие:

— Не, милорд, лейди с подобно име не ни гостува и не е гостувала. — Но доловил дълбокото разочарование в очите на госта, портиерът направи ефектна пауза и невинно съобщи: — Обаче името, което ваша светлост спомена, не ми е напълно непознато.

Ераст Петрович залитна и извади от джоба си още една златна лира.

— Говорете.

Портиерът приближи лицето си — Фандорин чак усети евтиния му одеколон — и прошепна:

— Тук пристига поща на името на тая персона. Всяка вечер в десет часа се явява някой си мистър Морбид, май слуга или иконом, и прибира писмата.

— Огромен на ръст, с големи светли бакенбарди и създава впечатление, че никога през живота си не се е усмихвал? — бързо попита Ераст Петрович.

— Да, милорд, това е той.

— Често ли пристигат писма?

— Често, милорд, почти всеки ден, а понякога и по няколко наведнъж. Днес например — портиерът многозначително се обърна и изгледа рафтовете с гнезда за ключове — са цели три.

Намекът попадна в целта.

— Чудя се дали не бих могъл да погледна пликовете: ей тъй, от любопитство — потропа Фандорин по плота с поредния половин соверейн.

В очите на портиера припламна трескав блясък: ставаше нещо невероятно, нещо неумопостижимо, но изключително приятно.

— Всъщност това е строго забранено, милорд, но… Ако говорим само за пликовете…

Ераст Петрович грабна пликовете, но го очакваше разочарование — на тях липсваше адрес на подателя. Третата жълтица май беше отишла бадева. Макар че шефът беше позволиш всякакви разходи „в рамките на разумното и в интерес на работата“… А какво пише на пощенските клейма?

Печатите накараха Фандорин да се замисли: едното писмо беше от Щутгарт, второто от Вашингтон, а третото чак от Рио де Жанейро. Я гледай ти!

— Мис Олсен отдавна ли получава кореспонденцията си тук? — попита Ераст Петрович, докато пресмяташе наум колко време е необходимо, за да преплува едно писмо океана. А освен всичко е трябвало и тукашният й адрес да стигне до Бразилия! Ставаше нещо странно. Та Бежецкая не би могла да пристигне в Англия по-рано от преди три седмици.

Отговорът беше неочакван:

— Отдавна, милорд. Още когато започнах работа тук — преди четири години — писмата си идваха.

— Така ли?! Да не бъркате нещо?

— Уверявам ви, милорд. Всъщност самият мистър Морбид е на служба при мис Олсен не много отдавна, от началото на лятото. Във всеки случай преди него писмата ги вземаше мистър Мьобиус, а пък още по-преди мистър… ммм, съжалявам, забравил съм му името. Беше незабележим джентълмен и също не приказваше много.

Ах, ако можеше да надникне в пликовете! Ераст Петрович изпитателно изгледа информатора си. Може и да не устои на изкушението. Но в този миг на новоизлюпения титулярен съветник и дипломатически куриер първа категория му хрумна по-добра идея.

— Значи казвате, че тоя мистър Морбид идва всяка вечер в десет?

— Можете да си сверявате часовника по него, милорд.

Ераст Петрович за четвърти път остави върху плота половин соверейн, на свой ред се наведе и зашепна нещо на ухото на щастливия портиер.

Времето, което оставаше до десет, бе оползотворено по най-продуктивен начин.

Преди всичко Ераст Петрович почисти, смаза и зареди куриерския си колт. След това влезе в банята и натискайки един през друг педалите за гореща и студена вода за няма петнайсет минути напълни ваната. Наслаждава й се около половин час и докато водата изстина, планът за по-нататъшните действия бе съставен окончателно.

Фандорин отново залепи мустаците си и се повъртя известно време пред огледалото. След това се облече като типичен англичанин: черно бомбе, черно сако, черен панталон, черна вратовръзка. В Москва със сигурност щяха да го вземат за гробар, но в Лондон вероятно ще мине за невидим. Облеклото беше идеално и за през нощта: само прибираш маншетите и закриваш с реверите ризата — и моментално се разтваряш в прегръдките на тъмнината, което беше крайно важно за осъществяването на неговия план.

Оставаше му още час и половина за познавателна разходка из околностите. Ераст Петрович сви от Грей Стрийт към широка улица, която гъмжеше от файтони, и почти веднага се озова пред прочутия театър „Олд Вик“, описан най-подробно в пътеводителя. Измина още известно разстояние и — о, чудо! Съзря познатите очертания на гара Уотърлу, откъдето наетата карета взе пътя до „Зимна кралица“ за около четирийсет минути — онзи негодник кочияшът го изръси цели пет шилинга. А след малко се показа и сивата, някак неприятна в тъмнината Темза. Ераст Петрович дори потръпна от гледката на мътните води и незнайно защо го обзе някакво мрачно предчувствие. Пък и в тоя чужд град той изобщо се чувстваше неуютно. Минувачите гледаха покрай него, нито един не го погледна в лицето, което, съгласете се, в Москва не можеш да си го представиш. Но при все това не го напускаше странното усещане, че в гърба му е опрял нечий враждебен поглед. На няколко пъти младежът се обръщаше и веднъж дори май забеляза как някаква облечена в черно фигура бързо се скри зад стълба за афиши. Впрочем Ераст Петрович веднага се окопити, наруга се мислено за тая си мнителност и повече не се обърна. Всичко е от проклетите нерви. За момент дори се поколеба дали да не отложи осъществяването на плана до утре вечер. Тогава би могло сутринта да намине към посолството и да се срещне с тайнствения деловодител Пижов, за когото спомена шефът. Но плахата предпазливост беше срамно чувство, пък и не му се губеше повече време. Почти три седмици отидоха ей така, за глупости.

Пътешествието по Европа се оказа далеч не толкова приятно, колкото окриленият Фандорин предполагаше в началото. Територията, разположена отвъд граничния пункт Вержболово, го потисна — толкова поразително не приличаше на скромните родни простори. Ераст Петрович гледаше през прозореца на влака и все чакаше спретнатите градчета и селца да свършат и да започне някакъв нормален пейзаж, но колкото по се отдалечаваше влакът от руската граница, толкова къщичките ставаха по-бели, а градчетата — по-живописни. Фандорин помръкваше все повече и повече, но не си позволяваше да се вкисва. В края на краищата лъскавото невинаги е най-хубаво, повтаряше си той, но душата му все пак се стягаше.

После попривикна и вече му се струваше, че Москва не е много по-мръсна от Берлин, а Кремъл и златните кубета на църквите са нещо, което немците дори не са сънували. Друго обаче наистина го мъчеше: военният агент на руското посолство, на когото Фандорин предаде секретния пакет, му беше наредил да изчака тайната кореспонденция, която трябваше да се предаде във Виена. Изчакването продължи цяла седмица и на Ераст Петрович вече му беше дотегнало да кръстосва сенчестата Унтер ден Линден, омръзнало му бе да се радва на охранените лебеди в берлинските паркове.

Същото се повтори и във Виена, само че тук трябваше да чака пет дни пакета, предназначен за военния агент в Париж. Ераст Петрович нервничеше, представяйки си как „мис Олсен“, недочакала вест от своя Иполит, напуска хотела и той й губи следите завинаги. От нерви Фандорин се заседяваше в кафенетата, преяждаше с бадемови сладки и пиеше сода с литри.

В Париж обаче той взе инициативата в свои ръце: отби се до руското представителство за пет минути, връчи бумагите на полковника от посолството и най-безапелационно му заяви, че има специална задача и не може да се бави нито час. Като наказание за безплодно изгубеното време той дори не се разходи из Париж, само мина с файтона по съвсем новите, току-що прокарани от барон Осман62 булеварди и — право на Северната гара. После, на връщане, ако остане време, ще го разглежда.

Точно в десет без четвърт Ераст Петрович се инсталира във фоайето на „Зимната кралица“, скрит зад брой на „Таймс“ с пробита дупка за обзор. Отвън го чакаше предвидливо наетият кеб. Следвайки получените инструкции, портиерът демонстративно не поглеждаше към облечения не според сезона гостенин и дори се опитваше да му обърне гръб.

В десет и три минути камбанката издрънча, вратата се отвори и вътре влезе огромен на ръст мъж със сива ливрея. Той е! „Джон Карлович“! Фандорин залепи око на страницата с описанието на бала на уелския принц.

Портиерът крадешком хвърли поглед към толкова несвоевременно зачелия се мистър Фон Дорн и дори размърда гъстите си вежди, като да му го сочи, говедото, но обектът за щастие не забеляза тия мимики или пък реши, че е под достойнството му да се обръща.

Наемането на кеба се оказа много на място. Както стана ясно, икономът не се придвижваше пеш, а беше пристигнал с „егоистка“ — едноместна каляска, теглена от яко врано конче. И тъкмо навреме заваля — „Джон Карлович“ вдигна кожения гюрук и сега, дори да искаше, нямаше как да забележи, че го следят.

Кочияшът изобщо не се учуди на нареждането да кара подир човека със сивата ливрея, завъртя дългия камшик и планът навлезе в първата си фаза.

Мръкна се. Запалиха уличното осветление, но Ераст Петрович, който не познаваше Лондон, много бързо изгуби ориентация сред еднаквите каменни сгради на чуждия, заплашително безмълвен град. След известно време домовете се снишиха и поразредиха, в мрака взеха да се мяркат очертания на дървета, а след още петнайсетина минути се заредиха къщи с градини. Най-после „егоистката“ спря, един грамаден силует се отдели от нея и отвори желязната порта. Фандорин видя как каляската влиза зад оградата, след което портата отново се затвори.

Хитрият кочияш спря коня, без да му се казва, обърна се и попита:

— Трябва ли да уведомявам полицията за това пътуване, сър?

— Вземете тази крона и си отговорете на въпроса сам — отвърна Ераст Петрович, който реши да освободи файтона — кочияшът беше прекалено хитър. Пък и нямаше представа кога ще се връща. Пред него беше пълната неизвестност.

Прескачането на оградата се оказа лесна работа, в гимназията беше преодолявал и по-високи.

Градината плашеше със сенките си, клоните негостоприемно го шибаха в лицето. Отпред между дърветата смътно се белееха очертанията на двуетажна къща с изгърбен покрив. Като се мъчеше да стъпва по-безшумно, Фандорин се промъкна до последните храсти (миришеха на люляк и най-вероятно си беше някакъв английски люляк) и направи рекогносцировка. Това пред него май не беше къща, а по-скоро вила. Пред входа гори фенер. Прозорците на първия етаж светят, но там, изглежда, са сервизните помещения. Много по-интересен е осветеният прозорец на втория етаж (изведнъж си спомни, че англичаните кой знае защо наричат този етаж „първи“), но как да стигне дотам? За късмет улукът минаваше наблизо, а стената бе обрасла в нещо увивно и на пръв поглед доста здраво. Навиците от ученическите години отново щяха да свършат работа.

Като черна сянка се шмугна Ераст Петрович до стената и опита с ръка улука. Изглежда здрав и не дрънчи. Тъй като тишината беше жизненоважна, изкачването стана по-бавно от желаното. Най-сетне кракът му напипа някакъв перваз, който много сполучливо опасваше целия втори етаж и, вкопчвайки се здраво в бръшляна, лианите, дивото грозде — или каквито там бяха тия змиевидни стъбла — Фандорин стъпка по стъпка се запромъква към заветния прозорец.

В първия момент го обзе страшно разочарование — в стаята нямаше никой. Лампата с розов абажур осветява изящно бюро с някакви книжа по него, в ъгъла сякаш белее креват. Кабинет ли е това или спалня? Ераст Петрович изчака около пет минути, но нищо не се промени, само една тлъста нощна пеперуда кацна на лампата, трепкайки с мъхнатите си крилца. Нима ще трябва да се връща обратно? Или все пак да рискува и да влезе в стаята? Леко бутна прозореца и той се открехна. Фандорин се колебаеше и едновременно се кореше за тази си нерешителност и мудност, но излезе, че правилно се е бавил — вратата се отвори и в стаята влязоха двама, жена и мъж.

Щом видя жената, Ераст Петрович едва не нададе победен вик — Бежецкая! С гладко вчесаните си черни коси, хванати с алена лента, с дантеления пеньоар и наметнатия отгоре пъстър цигански шал тя му се стори ослепително красива. О, такава жена заслужава да й простиш всякакви прегрешения!

Амалия Казимировна се обърна към мъжа — в сянката лицето му не се виждаше, но според ръста му трябва да беше мистър Морбид — и на безукорен английски (шпионка е, със сигурност шпионка!) попита:

— Значи със сигурност е той?

— Да, мем. Не може да има никакво съмнение.

— Откъде сте толкова сигурни? Вие видяхте ли го?

— Не, мем. Днес беше дежурството на Франц. Той докладва, че малкият е пристигнал към седем часа. Описанието съвпада едно към едно, познали сте даже за мустаците.

Бежецкая звънко се засмя:

— Обаче не бива да го подценяваме, Джон. Момчето е от късметлиите, познавам тоя тип хора — те са непредсказуеми и много опасни.

Ераст Петрович го сви под лъжичката. Май говорят за него? Не, абсурд.

— Дребна работа, мем. Стига само да наредите… Ще идем двамата с Франц и ще го оправим за нула време. Стая петнайсет, втория етаж.

Да, точно така е! Тъкмо в петнайсета стая, на третия етаж (втори по английски) беше отседнал Ераст Петрович. Но как са разбрали?! Откъде?! Фандорин рязко, въпреки болката, отлепи тия позорни и безполезни мустаци.

Амалия Казимировна (или как й е истинското име) се намръщи и в гласа й звънна метал:

— Да не сте посмели! Аз съм виновна, аз ще си оправя грешката. Веднъж в живота повярвах на мъж… Чудя се само защо от посолството не ни предупредиха за пристигането му?

Фандорин цял се обърна на слух. Значи тия имат свои хора в руското посолство! Я гледай ти! А Иван Францевич се съмняваше. Кажи, кажи — кой е!

Но Бежецкая каза нещо друго:

— Писма има ли?

— Днес са цели три, мем — и икономът с поклон й подаде пликовете.

— Добре, Джон, можете да си лягате. Днес няма да имам повече нужда от вас — тя сподави прозявката си.

След като вратата се затвори зад мистър Морбид, Амалия Казимировна небрежно хвърли писмата на бюрото и отиде до прозореца. Фандорин рязко се дръпна зад издатината, сърцето му бясно туптеше. Огромните очи на Бежецкая се бяха втренчили с невиждащ поглед в гъстия лепкав мрак (само стъклото му пречеше да я докосне с ръка). Тя умислено промърмори на руски:

— Каква скука, Боже Господи. Да киснеш тук, докато мухлясаш…

После направи нещо много странно: отиде до аплика във вид на амурче и натисна бронзовия пъп на малолетния бог на любовта. Окачената до аплика гравюра (май нещо ловджийско) безшумно се плъзна встрани и се показа медна вратичка с кръгла дръжка. Бежецкая се пресегна, тъй че дантеленият ръкав оголи изящната й ръка, позавъртя дръжката и вратичката с мелодичен звън се отвори. Фандорин залепи нос о стъклото, да не изпусне най-важното.

Амалия Казимировна, която в този момент приличаше повече от всякога на египетска царица, грациозно се протегна, взе нещо от сейфа и се обърна. В ръцете си държеше синя кадифена чанта.

Тя седна пред бюрото и извади от чантата голям жълт плик, а от него — ситно изписан лист. Отвори с ножа новите писма и преписа нещо от тях върху листа. Всичко това отне не повече от две минути. После прибра писмата и листа в чантата, запали една пахитоска и няколко пъти силно дръпна, умислено зареяла поглед някъде в пространството.

Ръката, с която Ераст Петрович се държеше за клоните, изтръпна, дръжката на колта болезнено се впиваше в хълбока му, пък и стъпалата започнаха да го болят от неудобната поза. Нямаше да издържи още дълго в това положение.

Най-сетне Клеопатра угаси цигарата, стана и се оттегли в далечния, слабо осветен ъгъл на стаята, някаква ниска врата се отвори, пак се затвори и отвътре се дочу звук на течаща вода. Очевидно там се намираше банята.

Синята чанта лежеше съблазнително на бюрото, а вечерният тоалет на жените, както е известно, трае дълго… Фандорин бутна прозореца, прехвърли крак през перваза и в следния миг се озова в стаята. Хвърляйки от време на време погледи към банята, където водата продължаваше да шурти, той изсипа чантата на бюрото.

Изпаднаха куп писма и познатият му вече жълт плик. Отгоре беше изписан адресът:

Дотук добре. Вътре имаше разграфени листове, изписани на английски с добре познатия на Ераст Петрович наклонен почерк. В първата колона — някакви номера, във втората — имената на държави, в третата — чин или длъжност, в четвъртата — дати, в петата — също дати, различни дни на месец юни във възходящ ред. Последните три вписвания, направени явно току-що, изглеждаха така:

Стоп! Писмата, пристигнали днес в хотела за мис Олсен, бяха от Рио де Жанейро, Вашингтон и Щутгарт. Ераст Петрович разрови пликовете и извади бразилския. Вътре на листче без обръщение и без подпис имаше един-единствен ред:

И тъй, Бежецкая кой знае защо преписва съдържанието на получените писма и след това праща листа в Петербург до някой си мосю Никола Кроог, по-точно мистър Николас Кроог. Защо? И защо тъкмо в Петербург? Изобщо какво значи всичко това?

Въпросите се блъскаха с лакти, катереха се един връз друг, но нямаше време за размисъл — водата във ваната спря да шурти. Фандорин набързо напъха книжата и пликовете в чантата, но не успя да се оттегли през прозореца. На вратата на банята беше застинала тънката бяла фигура.

Ераст Петрович моментално измъкна от колана си револвера и със съскащ шепот нареди:

— Госпожо Бежецкая, само един звук — и ще ви застрелям. Елате тук и седнете! По-живо!

Тя мълчаливо се приближи, взряна в него като омагьосана с бездънните си мъждиви очи, и седна пред бюрото.

— Май не ме очаквахте? — поинтересува се саркастично Ераст Петрович. — Сигурно ме имате за пълен глупак?

Амалия Казимировна мълчеше, погледът й беше внимателен и малко учуден, сякаш виждаше Фандорин за пръв път.

— Какво означават тия списъци? — посочи той с колта чантата. — Какво общо има Бразилия? Какво означават номерата? Хайде, отговаряйте!

— Пораснал е — произнесе неочаквано Бежецкая с тих, умислен глас. — И май е възмъжал.

Отпусна ръка и пеньоарът се свлече по кръглото рамо, толкова бяло, че Ераст Петрович преглътна.

— Храбрият ми, заядлив глупчо — все тъй тихо пророни тя, гледайки го право в очите. — И толкова, толкова хубав!

— Ако възнамерявате да ме прелъстите, знайте, че напразно си губите времето — изчерви се той. — Не съм такъв глупчо, за какъвто ме мислите.

Амалия Казимировна тъжно промълви:

— Вие сте едно нещастно момче, което дори не разбира в какво се е забъркало. Горкичкият ми хубавец. Сега вече и аз не мога да ви спася…

— По-добре помислете за собственото си спасение! — Ераст Петрович се опитваше да не гледа проклетото рамо, което се беше оголило още повече. Нима е възможно да съществува толкова сияйна, снежно-млечна кожа?

Бежецкая рязко се изправи и той отскочи с насочено дуло.

— Не мърдайте!

— Не се бойте, глупчо. Колко сте румен… Може ли да ви докосна? — Протегна ръка и леко погали с пръсти бузата му. — И колко сте топъл… Кажете де, какво да ви правя сега?

Другата й ръка нежно докосна пръстите, стиснали револвера. Матовите немигащи очи бяха толкова близо, че Фандорин съзря в тях две малки розови отражения от лампата. Обзело го беше страшно безсилие, спомни си предупрежденията на Иполит за пеперудата и пламъка, но някак отстрани, сякаш се отнасяше за друг човек.

А после стана следното: лявата ръка на Бежецкая отмести колта, а дясната хвана Ераст Петрович за врата и рязко го дръпна напред и същевременно челото й се заби в носа му. Фандорин ослепя от острата болка, макар и бездруго не би могъл да види нищо, понеже лампата с грохот полетя на пода и стана тъмно като в рог. Следващият удар — с коляно в слабините — го преви надве, пръстите му конвулсивно се свиха и изхвръкналият от дулото пламък озари стаята. Амалия се сгърчи, изхлипа, нададе полувик, полустон и вече никой не удряше Ераст Петрович, никой не стискаше ръката му. Чу се шум от падане на тяло. Ушите му звъняха, отстрани по брадичката му течеше кръв, от очите му се лееха сълзи, а от удара в слабините му идеше просто да се свие на кълбо и да се търкаля, да стиска зъби, да мучи, докато не премине тази непоносима болка. Но нямаше време за мучене — отдолу вече се чуваха гласове и ехтяха крачки.

Фандорин грабна чантата от бюрото, хвърли я през прозореца, хвърли се навън и насмалко да се хлъзне и да полети надолу, защото ръката му още стискаше револвера. Нямаше спомен как се е спуснал по улука, беше го страх да не би в тъмното да не може да намери чантата, но тя се виждаше ясно върху белия чакъл. Ераст Петрович я грабна и се втурна право през храстите, мърморейки под носа си: „Браво на дипломатическия куриер… Уби жената… Господи, какво да правя… Тя си е виновна… Не исках. А сега накъде… Полицията ще ме търси… И тия също… Убиец… В посолството не може… Моментално да изчезна от Англия… Не, и това не може… Ще дебнат по пристанищата, по гарите… За тая чанта земята ще обърнат… Господи, Иван Францевич, какво да правя, какво?…“ Без да спира тичането, Фандорин се озърна и видя нещо, което го накара да се препъне и насмалко да падне. Сред храстите стоеше неподвижна фигура с черна пелерина. В лунната светлина се бялна мъртвешко, странно познато лице. Граф Зуров!

С глух вик потресеният Фандорин се метна през оградата, втурна се наляво, надясно (откъде беше дошъл с кеба?) и като реши, че няма никакво значение, хукна надясно.