Азазел

Глава трета,

От „Мясницкая“, където се намираше Криминалното управление, до странноприемница „Боярская“, където според бюлетина „пребиваваше временно“ госпожа Спицина, бяха двайсетина минути пеша и Фандорин, макар изгарящ от нетърпение, реши да не взема файтон. Безмилостният „Лорд Байрон“, стегнал болезнено таза на деловодителя, беше предизвикал в бюджета му такова опустошение, че дори толкова дребен разход можеше да се отрази най-фрапантно върху хранителния му режим. И енергично дъвчейки рибната пирожка, която си бе купил на ъгъла на „Гусятников“ (да не забравяме, че следователският плам го остави без обяд), Ераст Петрович бодро закрачи по булевард „Чистопрудний“, където допотопни старици с допотопни пелерини и бонета хвърляха трохи на охранените нахални гълъби. По павираната улица се носеха кабриолети и файтони, които Фандорин не можеше да надбяга, и той постепенно взе да се цупи. Тъй де, къде се е видяло детектив без един хубав екипаж с бързи коне. Пак добре, че „Боярская“ е наблизо, на „Покровка“, ама оттам до река Яуза, до бакалина Кукин, е още поне половин час пеша. Тук скоростта е въпрос на живот и смърт, самонавиваше се Ераст Петрович (доста преувеличено, правичката да си кажем), а господин приставът се стиска за петнайсет копейки служебни разноски. А самият той всеки месец прибира от управлението по осемдесет рублички за персонален превоз. Това са те началническите привилегии: един се прибира у дома с личен файтонджия, а друг пеша пердаши да върши държавна работа.

Но отляво, над покрива на сладкарница „Суше“, вече се появи камбанарията на църквата „Света Троица“, до която се намираше „Боярская“ и Фандорин ускори крачка, готов за важни разкрития.

Половин час по-късно, унил и потиснат, той се спускаше по булевард „Покровский“, където гълъбите пак бяха охранени и нахални, само дето тук ги хранеха не дворянки, а търговки.

От разговора със свидетелката не излезе нищо. Ераст Петрович успя да я хване в последния момент — вече тръгваше да се качва в препълнен с вързопи и пакети кабриолет, на път от първопрестолната за у дома в своята си Калужка губерния. От съображения за икономия Спицина пътешестваше по старовремски, не с железницата, а със собствените си кончета.

Поне в това на Фандорин със сигурност му беше провървяло — ако госпожата бързаше за влака, изобщо нямаше да го изслуша. Но колкото и приказлива да беше свидетелката, както и да я въртя Ераст Петрович, излизаше едно: прав е Ксаверий Феофилактович, Спицина е видяла тъкмо Кокорин — спомена му и редингота, и бомбето, дори и лачените половинки с копченца, които не бяха споменати от свидетелите в Александровската градина.

Последната му надежда беше Кукин, макар че най-вероятно Грушин пак щеше да излезе прав. Проклетият бакалин е плещил каквото му дойде на езика, а ти върви да го търсиш през цяла Москва, та накрая да станеш за смях пред пристава.

Остъклената врата на бакалницата „Брикин и синове“, с изрисувана на нея голяма буца захар, гледаше право към брега и мостът се виждаше като на длан — Фандорин го забеляза тутакси. Отбеляза си също, че прозорците на дюкяна са широко отворени (сигурно е задушно), следователно Кукин наистина може да е чул „изщракването“ — каменният парапет на моста беше на не повече от петнайсет крачки. През вратата любопитно надникна мъж около четирийсетте с червена блуза, жилетка от черно сукно, кадифен панталон и високи ботуши.

— Какво ще обича ваше благородие? — попита той. — Да не сте объркали пътя?

— Кукин? — строго запита Ераст Петрович, който не очакваше нищо добро от предстоящите обяснения.

— Същият, моля — наостри уши продавачът и смръщи гъсти вежди, но бързо се досети: — Ваше благородие трябва да сте от полицията. Най-покорно благодаря. Не очаквах толкова скоро да ми обърнете внимание. Господин кварталният каза, че началството ще разгледа случая, но не очаквах, Бога ми, не очаквах. Ама защо стоим на прага? Заповядайте вътре в дюкянчето. Най-покорно благодарим, ваше благородие, най-покорно благодарим! — И се поклони, и отвори вратата, и го покани с жест — един вид, целият съм на ваше разположение, моля, но Фандорин не помръдна. Само каза натъртено:

— Аз, Кукин, не съм от участъка, а от криминалната полиция. Диря сту… оня човек, за когото сте съобщили на кварталния надзирател.

— Скубентчето ли? — на драго сърце поде продавачът. — Ами че как, моля ви се, повече от отлично го помня. Ама че ужас, да ме прости Господ. Само като го видях как се качи на парапета и си опря пищова в главата — призля ми. Край, мисля си, пак ще стане като лани, пак никой няма да припари в магазина. Абе като мухи на мед кацат тук да се трепят! Че иди на Москва-река бе, хем е по-дълбоко, хем мостът е по-висок…

— Млъкнете, Кукин — прекъсна го Ераст Петрович. — По-добре ми опишете студента. Как беше облечен, как изглеждаше и защо изобщо решихте, че е студент.

— Ами че съвсем истински скубент си беше, ваше благородие — учуди се продавачът. — И мундирът му мундир, копчетата — копчета, и стъкла имаше на носа.

— Какъв мундир? — сепна се Фандорин. — С мундир ли беше?

— Че как инак? — Кукин презрително изгледа загубения чиновник. — Как инак ще разбера скубент ли е или друг някакъв? Да не съм толкова прост, че да не отлича скубентски мундир от чиновнически?

Ераст Петрович нямаше какво да възрази срещу справедливата забележка на свидетеля, бръкна в джоба си и извади малко бележниче с молив — да си записва показанията. Фандорин беше купил бележника току преди да постъпи на служба в Криминалното и вече трета седмица го разнасяше без полза, но днес най-сетне влезе в работа — от сутринта колежкият регистратор беше изпълнил вече няколко странички със ситния си почерк.

— Опишете как изглеждаше този човек.

— Човек като човек. Нищо особено, малко пъпчив в лицето. И тия стъкла…

— Какви стъкла — очила или пенсне?

— Ами такива с лентичка.

— Ще рече, пенсне — записваше Фандорин. — Някакви други белези?

— Много изгърбен такъв… Кажи го, раменете му над главата стърчаха. Абе скубент като скубент, нали това казвам…

Кукин недоумяващо гледаше умълчалия се чиновник, който примигваше, мърдаше устни, прелистваше малкото си тефтерче. Явно се беше замислил човекът.

„Мундир, пъпчив, пенсне, силно прегърбен“, пишеше в бележника. Малко пъпчив, ама това не е важно. За пенсне в описа на Кокориновите вещи не се споменава нищо. Да го е изгубил? Възможно е. И свидетелите не споменават нищо за пенснето, но тях никой не ги е и разпитвал за външността на самоубиеца — от къде на къде? Прегърбен? Хм. В „Московские ведомости“ май беше описан като „снажен левент“, но репортерът не е присъствал при събитието, не е виждал Кокорин, тъй че може да го е нарекъл „левент“ за по-ефектно. Оставаше студентският мундир — това си беше неоспоримо. Значи ако на моста е бил Кокорин, излиза, че във времето между единайсет и дванайсет и половина той по неизвестни причини се е преоблякъл в редингот. Интересно, къде ли го е направил? От Яуза до „Остоженка“ и после обратно до Московското застрахователно противопожарно дружество е доста път, няма начин да се оправиш за час и половина.

И в тоя момент Фандорин го сви под лъжичката, като разбра, че му остава един-единствен изход: да хване тоя Кукин за врата, да го откара в участъка на „Моховая“, където тялото на самоубиеца още лежи в леда в моргата, и да проведе разпознаване. Ераст Петрович си представи пръснатия череп със засъхналата коричка от кръв и мозък и съвсем естествено в съзнанието му изплува образът на закланата търговка Крупнова, който все още навестяваше кошмарните му сънища. Не, хич не му се слизаше в „хладилното“. Но между студента от Малкия мост на Яуза и самоубиеца от Александровската градина имаше някаква връзка, която непременно трябваше да се разнищи. Кой би могъл да каже бил ли е Кокорин пъпчив и прегърбен, носил ли е пенсне?

Най-напред госпожа Спицина, но тя сигурно вече наближава Калужката застава. На второ място камердинерът на покойния, как му беше името? Впрочем няма значение, следователят го е разкарал от жилището, върви го търси сега. Остават свидетелите от Александровската градина и преди всичко двете дами, с които Кокорин е разговарял в последните мигове от живота си, те поне трябва да са го огледали до най-малката подробност. Ето ги, в тефтерчето е записано: „Елизавета Александровна фон Еверт-Колоколцева, 17 г., дъщеря на действителен таен съветник, г-ца Ема Готлибовна Пфул 48 г., «Малая Никитская», собствен дом.“ Явно няма начин да си спести файтона.

Денят нямаше край. Бодрото майско слънце, което не се умори да огрява златоглавия град, неохотно се плъзгаше надолу към покривите, когато прежалилият четирийсет копейки Ераст Петрович слезе от файтона пред изящна къща с дорийски колони, гипсови украси по фасадата и мраморни стъпала. Видял, че пътникът му се колебае пред вратата, кочияшът подметна:

— Не бойте се, туй е генералската къща, казвам ви. Не карам хора от вчера.

„Ами ако не ме пуснат?“ — трепна Ераст Петрович от страх пред възможното унижение. Хвана лъскавото медно чукче и удари два пъти. Масивната врата украсена с бронзови лъвски муцуни, се разтвори и през нея надникна портиер с разкошна ливрея със златни ширити.

— Господин барона ли търсите? От министерството ли? — делово попита той. — С доклад или само поща носите? Ами влезте де, влезте.

В просторното антре, ярко осветено и от полилей, и от газени лампи, посетителят съвсем се сви.

— Аз всъщност търся Елизавета Александровна — поясни той. — Ераст Петрович Фандорин от Криминалната полиция. По спешна необходимост.

— От Криминалната ли? — презрително се смръщи вратарят. — Да не би за вчерашната история? Изключено! Госпожицата кажи-речи не спря да плаче, през нощта не е мигнала. Нито ще ви пусна, нито ще докладвам за вас. Негово превъзходителство и без това се закани да им откъсне главите на вашите от участъка, дето изтормозиха Елизавета Александровна вчера с разпити. Хайде, хайде, хващайте си пътя — и взе, мизерникът му ниеден, да изтиква Ераст Петрович към изхода с тлъстия си търбух.

— А госпожица Пфул? — почти отчаян, извика Ераст Петрович. — Ема Готлибовна, четирийсет и осем годишна? Поне с нея да се видя! От държавна важност!

Портиерът важно премляска.

— Хайде от мен да мине, ще ви пусна при нея. Ей на, там под стълбата вървете. По коридора третата врата вдясно. Там й е стаята на госпожа гувернантката.

При почукването на Фандорин отвори висока костелива персона, която мълчаливо впери в посетителя кръглите си кафяви очи.

— От полицията, Фандорин се казвам. Вие ли сте госпожа Пфул? — колебливо произнесе Ераст Петрович и за всеки случай повтори на немски: — Полицайамт. Зинд зи фройлайн Пфул? Гутен абенд10.

— Добър фечер, — строго отвърна костеливата жена. — Да, аз зъм Ема Пфул. Заповядайте. Зеднете на този щол.

Фандорин седна, където му беше казано — на виенския стол с извитата облегалка, пред писалището, на което най-стриктно бяха подредени някакви учебници и топчета хартия. Стаята беше хубава, светла, но някак много скучна, истинско мъртвило. Само на прозореца стояха цели три саксии бухнало мушкато — единственото ярко петно в цялото помещение.

— Идете заради онзи глупав младеж, който зе застрелял? — попита госпожица Пфул. — Аз отговорих вчера на всички въпроси на господин полицая, но ако искате да питате още, мошете да питате. Аз добре разбирам, че работата на полицията е много важна. Чичо ми Гюнтер е бил главен кавалерийски подофицер в заксонска полиция.

— Аз съм колежки регистратор, четиринайсети клас — поясни Ераст Петрович, който не искаше да го вземат за някакъв си фелдфебел.

— Да, аз различавам чинове — кимна немкинята, сочейки с пръст петлиците на неговия мундир. — Злушам фи, гозподин колежки регистратор.

В този момент вратата се отвори и влетя светлокоса девойка с очарователно порозовяло лице.

— Фройлайн Пфул! Morgen fahren wir nach Kuntsewo!11 Честна дума! Татко позволява! — занарежда тя от прага, но като зърна външния човек, се запъна и засрамено млъкна, обаче сивите й очи гледаха младия чиновник с най-живо любопитство.

— Фъзпитаните баронеси не тичат, а ходят — с престорена строгост натякна гувернантката. — Особено ако за вече на зедемнайзет години. Ако не тичате, а ходите, ще остане време да фидите непознат човек и учтиво да го поздравите.

— Здравейте, господине — прошумоля вълшебното видение.

Фандорин скочи и се поклони, макар да се чувстваше ужасно. Девойката страшно му хареса и горкият деловодител се уплаши, че ей сега ще вземе да се влюби в нея от пръв поглед, а това не биваше да се случва. Дори навремето когато баща му благоденстваше, такава принцеса не беше за неговата уста лъжица, какво остава пък, сега.

— Здравейте — отвърна той много сухо, сурово смръщил вежди и мислено добави: „Колко ли жалък ви изглеждам! «Той бе титулярен съветник, а тя — с баща генерал?» Не, госпожице, няма да стане! Да не говорим, че има да опъвам каиша дори докато стана титулярен…“

— Фандорин, Ераст Петрович, колежки регистратор, от управлението на криминалната полиция — представи се той с най-официален тон. — Водя разследването относно вчерашното печално произшествие в Александровската градина. Възникна необходимост да зададем някои и други въпроси. Но ако ви е неприятно — напълно разбирам колко сте били разстроена — стига ми разговорът с госпожа Пфул.

— Да, беше ужасно. — Очите на девойката, бездруго огромни, се разтвориха още повече. — Макар че аз тогава замижах и почти нищо не видях, а после припаднах… Но ми е много интересно! Фройлайн Пфул, може ли да остана. Моля ви! В края на краищата аз съм също толкова важна свидетелка, колкото и вие!

— В интерес на следствието аз от моя страна също бих предпочел госпожица баронесата да присъства — прояви малодушие Фандорин.

— Редът си е ред — кимна Ема Готлибовна. — Финаги съм фи повтаряла, Лизхен: Ordnung muss sein12. Трябва да сме послушни на закона. Мошете да останете.

Лизенка (стремително затъващият Фандорин мислено вече беше започнал да нарича Елизавета Александровна по този начин) веднага приседна на кожения диван и се вторачи в нашия герой.

Той се овладя и любезно се обърна към фройлайн Пфул:

— Ако обичате, опишете ми оня господин.

— Гозподина, който застреля зебе зи? — уточни тя. — Na ja.13 Кафени очи, кафена коса, ръст доста фисок, мустаци и брада няма, бакенбарди не, лице зъвзем младо, но не добро. Зега за дрехите…

— За дрехите след малко — прекъсна я Ераст Петрович. — Казвате, че лицето не било добро. Защо? Заради пъпки ли?

— Pickeln — преведе изчервилата се Лизенка.

— A ja, пхъпки — наблегна на непознатата дума гувернантката. — Не, оня гозподин нямаше пхъпки. Имаше хубава, здрава кожа. А лицето му не добро.

— Защо?

— Злоба! Гледал, зякаш изкал не убива зебе зи, а някой зъвзем друг. О, това кошмар — възбуди се от спомена Ема Готлибовна. — Пролет, чудесно злънчево време, всички господа и дами зе разхождат, даже стражар се подал от футката си…

При тия думи Ераст Петрович целият пламна от притеснение и хвърли кос поглед на Лизенка, но тя, види се, бе свикнала със своеобразния изговор на своята дуеня и гледаше все така доверчиво и лъчезарно.

— А имаше ли пенсне? Може да не го е носил, да му се е подавало от джоба? С копринена лента? — сипеше въпроси Фандорин. — Не ви ли се стори прегърбен? И още нещо. Знам, че е бил облечен с редингот, но нищо ли във външния му вид не подсказваше, че е студент — например униформен панталон? Забелязахте ли нещо такова?

— Аз финаги всичко забелязах — отвърна с достойнство немкинята. — Панталонът кариран и от скъпа фълна. Пенсне изобщо няма. Непрегърпен, не. Оня гозподин имаше добра стойка. — Тя се замисли и неочаквано попита: — Прегърпен, пенсне и щудент? Защо фие питате така?

— Защо, какво има? — наостри уши Ераст Петрович.

— Защото е штранно. Там имало един гозподин. Прегърпен щудент с пенсне.

— Как?! — ахна Фандорин. — Къде!?

— Фидях един такъв гозбодин… jenseits… от другата страна на оградата, на улицата. Стоял там и гледал нас. Аз дори помислих, че зега гозподин щудентът ще помага нас да прогоним този ужазен човек. И беше много прегърпен. Това го видях по-късно, когато оня гозподин вече зе уби. Щудентът зе обърна и бързо-бързо зи тръгна. Тогава видях колко е прегърпен. Така става, когато децата от малки не учат да зедят правилно. Правилен зедеж е много важен. Моите възпитаници винаги зедят правилно. Фижте фройлайн баронеса. Как прав държи гръбнака? Много красиво!

Тук вече Елизавета Александровна се изчерви, и то тъй, че Фандорин за миг изгуби нишката, макар съобщението на госпожица Пфул да беше несъмнено от изключителна важност.