Азазел

Глава шеста,

— Ама лежете, гълъбче, лежете — обади се от прага Ксаверий Феофилактович, защото засраменият Фандорин понечи да свали крака и да седне на твърдия диван. — Докторът какво ви нареди? Знам, знам, питах го вече. Две седмици след изписването у дома на легло, за да зарасне раната и мозъкът да се намести след сътресението, а вие и десет дни не сте лежали. — Той седна и изтри зачервената си плешива глава с карирана кърпа. — Уф, слънцето пече, та пече. Заповядайте, хапнете си, донесъл съм ви тук марципан и от първите череши. Къде да ги сложа?

Приставът огледа възтясното стайче на колежкия регистратор. За пакета с даровете явно нямаше място: на дивана беше легнал домакинът, на стола седеше самият Ксаверий Феофилактович, масата беше затрупана с книги. Други мебели в стаята нямаше, дори гардероб — дрехите висяха на пирони, забити в стената.

— Как е, боли ли още?

— Никак — послъга малко Ераст Петрович. — Дето има една дума, още утре можем да махаме шевовете. Плъзна ми се по ребрата, иначе нищо ми няма. И главата ми е наред.

— Абе я си боледувайте, заплатата нали върви — Ксаверий Феофилактович виновно смръщи вежди. — Да ме прощавате, значи, че не се отбих толкова време. Кой знае какво сте си помислили — като му трябваше рапорта, веднага дотърча в болницата, а после, като му свърших работата и станах ненужен, хич не се мярка. Аз пращах хора при лекаря да сме в течение, ама нямаше как да се измъкна, че да дойда при вас. В управлението е почнала една: денонощно все сме там, Бога ми. — Приставът поклати глава и поверително сниши глас: — Вашият Ахтирцев излезе не кой да е, ами роден внук на негова светлост канцлера Корчаков, ни повече, ни по-малко.

— Какво говорите! — ахна Фандорин.

— Баща му е посланик в Холандия, женен е за втори път, а вашият познат живеел в Москва при леля си, княгиня Корчакова, в личния й palazzo28 на улица „Гончарная“. Княгинята лани се споминала, завещала всичко на него, пък той и от покойната си майка наследил сума нещо. И като се започна една галимация, стой, та гледай. Първо на първо, изискаха делото за личен контрол при генерал-губернатора, самия княз Долгоруков. А то и дело няма, няма за какво да се хванеш. Убиеца никой освен вас не го е виждал. Бежецкая, както ви казах предния път, изчезна яко дим. Къщата е празна. Няма ни слуги, ни документи. Върви я търси, ако си нямаш работа. Не е ясно каква е, не е известно отде се е взела. Според пашапорта е дворянка от Вилно29. Запитахме ги — там не са и чували за нея. Както и да е. Вика ме миналата седмица негово превъзходителство. „Ще ме прощаваш, казва, Ксаверий, познавам те отдавна и уважавам твоята добросъвестност, но работата тук надхвърля твоя мащаб. От Петербург пристига нарочен следовател, чиновник за специални поръчения към шефа на жандармерията и началник на Трето отделение30, негово превъзходителство Лаврентий Аркадиевич Мизинов. Схващаш ли каква клечка? От новите, разночинец31, човек на бъдещето. Кара я по науката. Бил майстор по най-заплетените случаи, къде ще се мерим с него“ — Ксаверий Феофилактович ядосано се прокашля. — Той, видиш ли, е човекът на бъдещето, а Грушин е човек на миналото. Както и да е. Преди три дни сутринта пристигна. Ще рече, в сряда, на двайсет и втори. Казва се Иван Францевич Брилинг, статски съветник. Още на трийсет години! И като се започна… Ей на, днес е събота, а съм на работа от девет сутринта. Пък снощи до единайсет вечерта все се съвещавахме, чертахме схеми разни. Нали си спомняте къде пиехме чай, в бюфета. Сега вместо самовара са сложили телеграф и двайсет и четири часа в денонощието там дежури телеграфист. Можеш да пратиш депеша кеф ти до Владивосток, кеф ти до Берлин, и веднага ти идва отговор. Половината агенти разгони, другата половина докара със себе си от Питер. Само него слушат. Мен ме разпита за всичко най-подробно и ме изслуша най-внимателно. Вече си бях рекъл, че ще ме уволни, ама на, имало още полза от пристава Грушин. Всъщност аз за какво дойдох, драги — сепна се Ксаверий Феофилактович. — Исках да ви предупредя. Той се кани днес лично да дойде при вас, иска лично да ви разпита. Не се притеснявайте, нямате вина за нищо. Дори сте ранен при изпълнение на служебен дълг. Нали няма да ме изложите? Кой да знае, че така ще се обърнат нещата?

Ераст Петрович тъжно огледа мизерното си жилище. Няма що, страхотно впечатление ще направи на голямата клечка от Петербург.

— Може би е по-добре аз да дойда до управлението? Честна дума, вече съм съвсем добре.

— Хич не си го помисляйте! — заръкомаха приставът. — Да не искате да ме издадете, че съм идвал да ви предупредя? Стойте си мирен. Той си записа адреса ви, днес на всяка цена ще дойде.

„Човекът на бъдещето“ се появи чак привечер, между шест и седем, и Ераст Петрович успя да се подготви напълно. Съобщи на Аграфена Кондратиевна, че очаква да го посети генерал, тъй че Малашка да позамие пода в антрето, да прибере някъде изгнилия скрин и най-важното да не вземе да готви любимата си зелева супа. В собствената си стая раненият също предприе генерално подреждане: придаде по-представителен вид на окачените по пироните дрехи, прибра книгите под леглото, на масата останаха само един френски роман, „философските есета“ на Дейвид Юм на английски и „Записки на парижкия криминалист“ от Жан Дьобре. После махна Дьобре и сложи вместо него „Наставление по правилно дишане от истинския индийски брахман г-н Чандра Джонсън“, по което всяка сутрин правеше гимнастика за укрепване на духа. Нека майсторът на заплетените случаи види, че тук живее беден, но любознателен човек. За да подчертае тежестта на раната, Ераст Петрович сложи на стола до дивана стъкленичка с някакъв мехлем, взет назаем от Аграфена Кондратиевна, после полегна и върза на главата си бяло шалче. По този начин търсеният ефект май беше постигнат — изглеждаше скръбно и мъжествено.

Накрая, когато взе да го хваща съклет от лежане, на вратата се почука и без да дочака отговор, в стаята влезе енергичен господин, облечен с леко удобно сако, светъл панталон и без шапка. Грижливо вчесаните руси коси отваряха високо чело, в ъглите на твърдите устни се очертаваха две весели гънки, бръснатата, хлътнала по средата брадичка направо излъчваше самоувереност. Наблюдателните му сиви очи за миг обиколиха стаята и се спряха върху Фандорин.

— Виждам, че няма нужда да се представям — весело каза гостът. — Явно вече знаете основните неща за мен, макар и в неблагоприятна светлина. Грушин успя ли да се оплаче от телеграфа?

Ераст Петрович запримигва и не отговори нищо.

— Това е дедуктивният метод, скъпи ми Фандорин. Възстановяваш общата картина въз основа на някои дребни детайли. Най-важното тук е да не се увлечеш и да не стигнеш до неправилен извод, ако наличната информация допуска различни тълкувания. Но за това тепърва ще си приказваме, има време. Колкото до Грушин, елементарно е. Вашата хазайка ми се поклони едва ли не доземи и ме нарече „превъзходителство“ — това първо. Пък аз, както виждате, изобщо не приличам на „превъзходителство“, а и не съм още, понеже чинът ми е към „високоблагородията“ — това второ. Не съм споменавал пред никого за намерението си да ви посетя освен пред Грушин — това трето. Ясно е, че господин следственият пристав може да даде за дейността ми само неласкави отзиви — това четвърто. А пък телеграфът, за който ще се съгласите, че е абсолютно необходим в съвременната полицейска дейност, направи наистина небивало впечатление на цялото управление и нашият поспалив Ксаверий Феофилактович просто няма как да не го е споменал — това пето. Прав ли съм?

— Прав сте — потресеният Фандорин най-позорно предаде добрия Ксаверий Феофилактович.

— На тия млади години имате хемороиди? — попита енергичният гостенин, премести мехлема от стола на масата и седна.

— Не — пламна Ераст Петрович и пътьом се отрече и от Аграфена Кондратиевна. — Това… Хазайката е объркала нещо. Тя, ваше високоблагородие, все ще обърка нещо. Загубени женоря…

— Ясно. Наричайте ме Иван Францевич, а още по-добре просто „шефе“, понеже тепърва ще работим заедно. Прочетох вашето донесение — без никаква пауза продължи Брилинг. — Смислено. Наблюдателно. Резултатно. Приятно ме учуди вашата интуиция — в нашата работа това е най-скъпоценното нещо. Още нямаш представа как ще се развие ситуацията, а усетът ти подсказва да вземеш мерки. Досетили сте се, че визитата при Бежецкая може да бъде опасна? И сте сметнали за необходимо да облечете предпазен корсет? Браво!

Ераст Петрович се изчерви още повече.

— Да, добре измислено. Няма да те спаси от куршум, естествено, но срещу хладно оръжие е много добре. Ще разпоредя да се закупи една партида такива корсети за агентите при опасни задачи. Каква марка е?

Фандорин свенливо отвърна:

— „Лорд Байрон“.

— „Лорд Байрон“ — повтори Брилинг и си отбеляза нещо в малко кожено тефтерче. — Сега ми кажете кога ще можете да се върнете на работа? Имам специални планове за вас.

— Боже мой, ако ще — и утре! — пламенно възкликна Фандорин, загледан влюбено в новия началник, тоест шеф. — Сутринта ще прескоча до доктора да свали шевовете и съм на разположение.

— Чудесно. Как ще характеризирате Бежецкая?

Ераст Петрович се сконфузи и подхвана малко объркано, като си помагаше с изобилно ръкомахане:

— Тя. Тя е рядко красива жена. Клеопатра. Кармен… Неописуемо красива, но даже не е до красотата… Има магнетичен поглед. Ама не, и погледът не е основното. Основното е, че в нея се долавя огромна сила. Такава сила, че сякаш си играе с всички. А играта е с неясни правила, но много жестока. Според мен тази жена е крайно покварена и същевременно — абсолютно целомъдрена. Сякаш не са я възпитали както трябва като дете. Не знам как да го обясня… — руменина пак заля бузите на Фандорин, който разбираше, че дрънка врели-некипели, но все пак довърши: — Имам чувството, че не е толкова лоша, колкото се опитва да изглежда.

Статският съветник изпитателно изгледа младежа и закачливо подсвирна:

— Ето какво било… Така си и мислех. Вече виждам, че Амалия Бежецкая е наистина опасна персона… Особено за млади романтици в период на полово съзряване.

Доволен от ефекта, който предизвика у събеседника му тази шега, Иван Францевич се изправи и още веднъж огледа всичко.

— Десет рубли ли плащате за тази дупка?

— Дванайсет — с достойнство отвърна Ераст Петрович.

— Познат декор. И аз така живях на времето. Като гимназист в славния град Харков. Аз съм като вас — рано останах без родители. Впрочем това дори е полезно за формирането на личността. Съгласно щатното разписание заплатата ви е трийсет и пет рубли, нали? — отново без най-малка пауза попита статският съветник.

— Плюс добавка на тримесечието за извънредна работа.

— Ще разпоредя да ви отпуснат петстотин рубли премия от специалния фонд. За усърдието и опасността, на която сте се изложили. И тъй, до утре. Като дойдете, ще работим по версиите.

И вратата се затвори зад гърба на необикновения посетител.

Управлението на криминалната полиция наистина беше променено до неузнаваемост. Из коридорите делово препускаха някакви непознати господа с папки под мишница и дори старите колеги вече не се движеха отпуснато, а бодро и стегнато. В пушалнята — чудо на чудесата — нямаше жива душа. Ераст Петрович от любопитство надникна в бившия бюфет. Действително вместо самовара и чашите на масата стоеше апарат на Бодо, а телеграфистът с униформена куртка го изгледа строго и въпросително.

Следственият щаб се бе разположил в кабинета на бившия началник на управлението — от вчера господин полковникът бе отстранен от длъжност. Ераст Петрович, все още леко пребледнял след болезнената процедура по сваляне на шевовете, почука и надникна вътре. Кабинетът също беше променен: удобните кожени кресла бяха изчезнали, вместо тях имаше три реда обикновени столове, а при стената бяха поставени две училищни черни дъски; целите изписани с някакви схеми. Изглежда, съвещанието беше току-що приключило — Брилинг триеше с кърпа тебеширените си ръце, а чиновниците и агентите, беседвайки угрижено, се точеха към изхода.

— Влизайте, Фандорин, влизайте, не стойте на вратата — подкани новият стопанин на кабинета притеснения Ераст Петрович. — Закърпиха ли ви? Чудесно. Ще работите непосредствено с мен. Бюро няма да ви трябва, няма да имате време за седене. Жалко, че закъсняхте, тук водихме интересна дискусия по повод „Азазел“ от вашия рапорт.

— Значи има такъв? Не ми се е счуло? — наостри уши Ераст Петрович. — Аз пък помислих, че ми се е сторило.

— Не ви се е сторило. Азазел е съгрешил ангел. Колко имахте по вероучение? Спомняте ли си за „козел отпущения?“ Та значи, ако сте забравили, те са били два. Единият за Бога — за изкупление на греховете, а вторият — за Азазел, да не се разгневи. В еврейската „Книга на Енох“ Азазел учи хората на разни лоши работи: мъжете да воюват и да правят оръжие, жените да си боядисват лицата и да погубват плода. С една дума, метежен демон, дух прокуден32.

— Но какво може да означава това?

— Един колежки асесор33 от вашите московчани разви тук цялостна хипотеза. За тайна юдейска организация. Разказа и за чифутския Синедрион, и за кръвта на християнските младенци. Бежецкая според него излиза дъщеря Израилева, а Ахтирцев — агнец, принесен в жертва пред олтара на еврейския Бог. Много добре ги знам тия юдофобски измишльотини още от Петербург. Ако е станало нещо лошо, а причините не са ясни, веднага изскача Синедрионът.

— А вие какво предполагате… шефе? — Фандорин с вътрешен трепет произнесе необичайното обръщение.

— Заповядайте да видите — Брилинг отиде до една от дъските. — Ето тия четири кръгчета в горната част са четирите версии. Първото кръгче, както виждате, е с въпросителна. Това е най-отчайващата версия: убиецът е действал самостоятелно и вие с Ахтирцев сте били негови случайни жертви. Може да е бил маниак, побъркан на тема демонизъм. Тук сме в задънена улица, докато не се извършат нови сходни престъпления. Изпратих телеграфни запитвания до всички губернии дали не са регистрирани подобни убийства. Но се съмнявам да успеем — ако такъв маниак е имал някакви прояви, щях да го знам. Второто кръгче с буквите АБ е Амалия Бежецкая. Тя е безусловно под подозрение. От нейния дом лесно е могло да ви проследят до „Крим“. Пък и бягството. Но не е ясен мотивът за убийството.

— Щом е избягала, значи е замесена — разпалено вметна Фандорин. — Тогава белоокият изобщо не е единак.

— Не е сигурно, изобщо не е сигурно. Знаем за Бежецкая, че е самозванка, че се е представяла с фалшива самоличност. Вероятно е авантюристка. Вероятно е живяла за сметка на богати покровители. Но да убива, при това с ръцете на толкова ловък господин? Съдейки по вашето донесение, той изобщо не е бил дилетант, а съвсем професионален убиец. Ударът в черния дроб е ювелирна работа. Аз ходих в моргата да огледам Ахтирцев. Ако не е бил корсетът, и вие щяхте да лежите до него, а полицията щеше да води случая за грабеж или пиянска разправия. Но да се върнем на Бежецкая. Могла е да научи за случилото се от прислугата — „Крим“ е на няколко минути пеш от къщата й. Вдигнал се е доста шум — полиция, зяпачи. Някой от слугите или, да речем, портиерът е разпознал в убития госта на Бежецкая и веднага й е съобщил. А понеже тя с основание се опасява от полицейско разследване и от неизбежно изобличаване, незабавно изчезва. Имала е предостатъчно време да го стори — вашият Ксаверий Феофилактович е цъфнал със заповедта за обиск едва на следващия ден следобед. Знам, знам, вие сте лежали с мозъчно сътресение. Докато съобщите за случилото се, докато началството се начуди… Накратко, Бежецкая вече съм я обявил за издирване. Най-вероятно да не е в Москва. Мисля, че вече е успяла да напусне и Русия — десет дни минаха, няма шега. Съставяме списък на нейните посетители, но те са повечето много солидни люде, трябва да се пипа деликатно. Сериозни подозрения буди у мен само един от тях — Иван Францевич мушна показалката в третото кръгче, където пишеше ГЗ. — Граф Зуров, Иполит Александрович. Очевидно е бил любовник на Бежецкая. Човек без каквито и да е морални задръжки, пройдоха, дуелист, вагабонтин. Нещо като Толстой-Американеца34. Налице са косвени улики. Напуснал е вбесен след скарването с убития — това първо. Имал е възможността и да издебне, и да проследи, и да прати убиец — това второ. Портиерът даде показания, че Зуров се е прибрал чак на разсъмване — това трето. Мотивът, макар и слабичък, също е налице: ревност или болезнена отмъстителност. Може да е имало и още нещо. Основното съмнение: Зуров не е от хората, които си служат с чужди ръце, за да убият някого. Впрочем според агентурните сведения покрай него вечно се навъртат всевъзможни тъмни субекти, тъй че версията изглежда перспективна. Именно с нея ще се заемете вие, Фандорин. Зуров го разработва цяла група агенти, но вие ще действате самостоятелно, добре се справяте. Подробностите по задачата ще уточним по-късно, а сега да разгледаме последното кръгче. По него работя лично аз.

Ераст Петрович сбърчи чело от усилие да отгатне какво може да означават буквите НО.

— Нихилистична организация — поясни шефът. — Налице са някои белези на заговор, при това не юдейски, а доста по-сериозен. Всъщност заради това ме изпратиха. Естествено, и по молба на княз Корчаков — както знаете, Ахтирцев е син на покойната му дъщеря. Но нещата може да излязат много по-комплицирани. Нашите руски революционери са на ръба на разкола. На най-решителните и най-нетърпеливите сред тях им дотегна да просвещават селянина. То е дълга, бавна работа, един живот не стига. Бомбата, кинжалът и револверът са къде по-интересни. Очаквам в най-близко бъдеще голямо кръвопролитие. Това, което ставаше досега, са бели кахъри. Терорът срещу управляващата класа може да стане масов. От известно време насам водя в Трето отделение делата по най-жестоките и дълбоко законспирирани терористични групи. Моят патрон Лаврентий Аркадиевич Мизинов, който оглавява жандармерийския корпус и Трето отделение, ми поръча да разбера какъв е тоя „Азазел“, дето се е появил в Москва. Демонът е доста революционен символ. В този случай на карта е заложена съдбата на Русия, Фандорин — обичайната ирония на Брилинг се беше изпарила, в гласа му се долови ожесточение. — Ако не оперираме тумора в зародиш, тия романтици до трийсетина години, че и по-рано, такъв революсион ще ни извъртят, че френската гилотина ще ни се види детско развлечение. Няма да ни оставят да остареем спокойно, помнете ми думата. „Бесове“ на господин Достоевски чели ли сте? Жалко, там всичко това е прогнозирано много красноречиво.

— Значи имаме четири версии? — нерешително попита Ераст Петрович.

— Малко ли ви се виждат? Изтървали ли сме нещо? Говорете, говорете, аз не признавам йерархия в работата — ободри го шефът. — Не се бойте да изглеждате смешен — това са юношески притеснения. По-добре да се каже глупост, отколкото да се изтърве нещо важно.

Фандорин първо замотолеви нещо, но после се разприказва все по-разгорещено:

— Струва ми се, ваше високо… тоест, шефе, че напразно оставяме настрана лейди Естер. Тя, естествено, е твърде почтена и уважавана дама, но… налице е завещание за милиони! Бежецкая няма никаква полза от него, нито граф Зуров, пък и нихилистите също — освен в смисъл на общественото благо… Нямам представа какво общо има тук лейди Естер, може би нищо, но поне би трябвало някак… Нали следственият принцип е qui prodest, тоест „виж, кой печели“.

— Мерси за превода — кимна Иван Францевич и Фандорин се смути. — Забележката ви е съвсем на място, но в разказа на Ахтирцев, цитиран във вашето донесение, всичко се изяснява напълно. Името на баронеса Естер е изникнало съвсем случайно. Не съм я включил в списъка на заподозрените преди всичко понеже времето ни е скъпо, а на второ място, защото донякъде познавам тази дама, имах шанса да се запозная с нея. — Брилинг мило се усмихна. — Впрочем формално сте напълно прав, Фандорин. Не искам да ви налагам своите изводи. Мислете със собствената си глава, не вярвайте на никого. Идете при баронесата, поразпитайте я за каквото искате. Сигурен съм, че освен всичко останало това запознанство ще ви достави и удоволствие. В служба „Градско дежурство“ ще ви съобщят московския адрес на лейди Естер. И вижте какво, отбийте се при шивача на управлението да ви вземе мярка. Не ща повече да ми се явявате тук униформен. Предайте моя поклон на баронесата, а когато се върнете поумнял, ще се захванем с работата, тоест с граф Зуров.