Азазел

Глава дванадесета,

Простреляният обаче не загуби съзнание, пък и кой знае защо, не усещаше никаква болка. Ераст Петрович не можеше да разбере нищо. Той заблъска с ръце из водата. Какво става? Жив ли е или убит? Ако е убит, защо е толкова мокро?

Над каменния ръб на брега се подаде главата на Зуров. Фандорин изобщо не се учуди: първо, в момента едва ли имаше нещо, способно наистина да го учуди, и второ, на оня свят (ако беше там, естествено) можеше да се случва какво ли не.

— Еразъм! Жив ли си? Да не те улучих? — крещеше, та се късаше Зуровата глава. — Дай ръка!

Ераст Петрович извади дясната си ръка от водата и едно мощно дърпане го измъкна на земната твърд. Първото, което видя, докато се изправяше, бе малка фигурка, паднала по очи, изпънатата й ръка стискаше тежък пистолет. Сред тънките прошарени косми на тила чернееше дупка, тъмна локва се разтичаше отдолу.

— Ранен ли си? — угрижено попита Зуров, докато въртеше и опипваше измокрения Ераст Петрович. — Не проумявам как можа да стане. Направо revolution dans la balistique72. Не, просто не е възможно.

— Зуров, това вие ли сте? — изхриптя Фандорин, проумял най-сетне, че все още се намира на тоя, а не на оня свят.

— Не „вие“, а „ти“. Нали пихме брудершафт, забрави ли?

— Но за-защо? — Ераст Петрович отново го втресе. — Искате непременно да ме убиете лично ли? Тоя ваш Азазел премия ли ви е обещал за мен? Хайде де, стреляйте, стреляйте, проклет да сте! До гуша ми дойде от вас, мразя ви! Повече от мляко с грис ви мразя!

Не е ясно откъде изскочи млякото с грис — сигурно от отдавна забравеното детство. Ераст Петрович искаше да раздере ризата на гърдите си — един вид, стреляй, гад! — но Зуров без церемонии го разтърси за раменете.

— Стига си бълнувал, Фандорин. Какъв Азазел? Какъв грис? Чакай, ей сега ще дойдеш на себе си — и тутакси обърса на изтормозения Ераст Петрович два звънки шамара. — Аз съм, Иполит Зуров. Нищо чудно, че ти се е скапал мозъкът след всички тия поразии. Подпри се на мен — той прегърна младия мъж през раменете. — Ела да те откарам до хотела. Отзад съм си вързал кончето, а пък тоя тук (той срита неподвижното тяло на Пижов) има кабриолетче. Ще стигнем бързо. Да се стоплиш, да удариш един грог и да ми обясниш какъв е тоя цирк, дето се разиграва тук.

Фандорин блъсна графа, колкото му държеше силата:

— Не, ти ще ми обясниш! Откъде се (хлъц!) взе тук? Защо си ме следил? И ти ли си с тях?

Зуров, смутен, засука черен мустак.

— Не става така с две думи.

— Няма страшно, аз (хлъц!) имам време. Не мърдам оттук!

— Добре, чуй тогава.

Ето какво разказа Иполит.

— Да не си мислиш, че току-тъй ти дадох адреса на Амалия? Не, братко Фандорин, това си е цяла психология. Харесах те, страшно те харесах. Има нещо у теб… Не знам как да го кажа, сякаш си белязан. Аз такива като теб ги надушвам. Все едно виждам ореол над главата на човека, едно такова леко сияние. Особени хора са тия с ореола, съдбата ги пази тях, спасява ги от всякаква опасност. А за какво ги пази — самите те не знаят. Опазил те Бог да се дуелираш с такъв — свършен си. Или на карти да седнеш срещу него, ще прахосаш всичко, каквито и шмекерии да въртиш. Аз твоя ореол го видях, когато ме обра на stross, а после ме накара да теглим жребий за самоубийство. Такива като теб рядко се срещат. В нашия отряд, когато прекосявахме Туркестански Каракум, имаше един поручик, Улич се казваше. Във всякакъв пъкъл се навираше и все му се разминаваше. А той само се хили и продължава. Ако щеш, вярвай, при Хива73 с очите си видях как гвардейците на хана дадоха залп по него. Драскотина нямаше! А после веднъж пийна прокиснал кумис — и край, заровихме Улич в пясъците. Ха кажи ми сега защо го опази Господ в боевете? Загадка! Та такива ми ти работи, Еразъм, ти също си от тия, можеш да ми повярваш. И те заобичах, заобичах те в оня миг, когато видях как без никакво колебание опря револвера в главата си и натисна спусъка. Само че любовта, братко Фандорин, е тънка материя. Ония, дето стоят по-ниско от мен, не мога да ги обичам, а на тия, дето са над мен, завиждам до смърт. И на теб ти завидях. Изревнувах те от твоя ореол, от нечувания ти късмет. Бре я се виж, човече, ти и днес излезе сух от водата. Ха-ха-ха, мокър излезе, естествено, ама жив, хем без драскотина. А като те погледне човек — хлапе, пале, нищо и половина.

До този момент Ераст Петрович слушаше с интерес и се поизчервяваше от удоволствие, дори по едното време беше престанал и да трепери, но като чу „пале“, се намръщи и на два пъти ядосано хлъцна.

— Не ми се сърди де, най-приятелски говоря — тупна го Зуров по рамото. — Общо взето, рекох си тогава: тоя съдбата ми го изпраща. Амалия със сигурност ще клъвне на такъв. Само да го загледа по-внимателно, и ще клъвне. И край, отървавам се от туй изкушение сатанинско веднъж завинаги. Ще ме остави на мира, проклетницата, ще спре да ме дърпа като мечка на синджир. Нека изтезава тоя малчуган с египетските си мъчения. Затова ти дадох нишката, знаех, че няма да отстъпиш от своето… Ей, я наметни пелерината и на да пийнеш една глътка. Изхълца си здравето.

Докато Фандорин, тракайки със зъби, изсмукваше от голямото плоско шише остатъците ямайски ром, Иполит наметна на раменете му контешкия си черен плащ с ален атлазен хастар, а после с крак изтика трупа на Пижов до ръба на алеята, преметна го през парапета и го бутна във водата. Глух плисък — и грешният губернски секретар остави на земята след себе си само една тъмна локвичка по каменните плочи.

— Приеми, Господи, душата на твоя раб не-го-знам-как-го-казваха — благочестиво изрече Зуров.

— Пи-Пижов — отново хлъцна Ераст Петрович. Зъбите му вече не тракаха благодарение на рома. — Порфирий Мартинович Пижов.

— Все тая, няма да го запомня — безгрижно мръдна рамо Иполит. — Да върви по дяволите. Явно калпаво човече е бил. Той искаше да те убие, Еразъм. А аз, между нас казано, ти спасих живота, ти това разбираш ли го?

— Разбрах го, разбрах го. Разказвай, давай нататък.

— Разказвам. Като ти дадох адреса на Амалия, от следващия ден така се потиснах — да не дава Господ. Хем и пих, и по бардаци обикалях, и петдесетина хиляди проиграх на карти — нищо не помага. Сън не ме хваща, не мога да ям. Добре поне, че можех да пия. А пред очите ми само вие с Амалия — как се целувате и как ми се присмивате. Не, по-зле, дори не се и сещате за мен. Десет дена се бъхтих и усетих, че ще откача. Жан помниш ли го, лакея ми? В болницата е. Дойде да ме озаптява, та му размазах носа и му строших две ребра. Срамна работа, ти казвам, братко Фандорин. Като болен бях. На единайсетия ден превъртях. Рекох си, край: убивам ги и двамата, пък след това ще се гръмна. По-зле от сега няма да стане. Как съм пътувал през Европа — убий ме, не помня. Пих из целия път като каракумска камила. Докато минавахме през Германия, изхвърлих някакви двама прусаци от вагона. Впрочем, нямам спомени. Може и да ми се е сторило. Свестих се чак в Лондон. Първата ми работа беше да намеря хотела. Ни ти си там, ни тя. Хотелът — последна дупка, Амалия на такова място през живота си няма да отседне. Портиерът, каналията му, на френски дума не обелва, аз пък на английски знам само „ботъл ъф уиски“ и „мув йор ас“74, дето ме беше научил един мичман. Ще рече: донеси ми бутилка от силното, хем по-живо. Питам го тоя английски мухльо, портиера, за мис Олсен, а той нещо бръщолеви по тяхному, върти си главата и сочи с пръст някъде зад гърба си. Демек, напуснала е, а къде е — не се знае. Опитах да го подхвана откъм теб: „Фандорин, викам, Фандорин, мув йор ас“. Той направо се облещи, да ме прощаваш. Изглежда, на английски името ти значи нещо неприлично. С две думи, не се разбрахме с този боклук. Нямаше къде да мърдам, настаних се във въшкарника му, зачаках. Дните минават така: сутрин слизам при портиера, питам: „Фандорин?“. Той се кланя, вика: „Монинг, сър.“75 Демек — не е пристигнал. Отивам отсреща в кръчмата, там си направих наблюдателния пункт. Страшна скука, спихнати мутри наоколо, добре че са моите „ботъл ъф уиски“ и „мув йор ас“, та се оправям. Кръчмарят отначало се блещеше, като ме види, после посвикна, посреща ме като роднина. Тъй де, аз му раздвижих търговията, хората идват да гледат как го къркам с водни чаши туй тяхното питие. Ама не смеят да дойдат до мен, отдалеч наблюдават. Научих нови думи: „джин“ ще рече хвойнова ракия, „рам“ викат на рома, „бренди“ — коняче някакво калпаво. Абе казвам ти, щях да си седя в наблюдателния пункт, докато почна да виждам бели мишки, ама всемилостив е Аллах, на четвъртия ден ти се появи. Пристигаш като някакво конте, с карета, мустаци пуснал. Между другото, не трябваше да ги бръснеш, по-напет изглеждаш с тях. Брей, викам си, нашето петле как е навирило стърчишката. Сега ще видиш ти вместо „мис Олсен“ пържен вятър на скара. Ама с теб тоя мърльо от хотела друга песен подкара, не като с мен, така че реших да се спотая и да изчакам, докато ми посочиш следата, пък после — каквото дойде. Дебнех те из улиците като някое фанте от участъка, пфу! Съвсем взех да откачам. Видях те как се спазари с кочияша, взех мерки: дръпнах едно конче от конюшнята, увих му копитата с хотелските пешкири, да не тропа. Чеченците правят така, когато се стягат за нападение. В смисъл — не с пешкири от хотел, ами с някакви парцали, нали разбираш?

Ераст Петрович си спомни по-миналата нощ. Толкова се страхуваше да не изтърве Морбид, че и през ум не му мина да се огледа, пък то проследяването било двойно.

— Като те видях на нейния прозорец, все едно че вулкан ми изригна вътре — продължи с разказа си Иполит. — Ухапах се по ръката до кръв. На, да видиш — той бутна под носа на Фандорин хубавата си яка ръка и наистина, между палеца и показалеца личеше идеален полумесец от зъби. — Дотук беше, рекох си, сега ще си идат три души наведнъж — една на небесата (за теб си мислех), а другите две — право в пъкъла… Ти нещо се забави на прозореца, после събра нахалство, тръгна да влизаш. Последна надежда ми остана: може пък да те изгони. Тя не обича такива атаки, предпочита да командва. Чакам, мартинките ми треперят. Изведнъж светлината угасна, изстрел, вик! Леле, викам си, тоя лудия Еразъм я застреля. Ето докъде се докара с игричките си! В тоя момент, братко Фандорин, изведнъж такава мъка ме налегна, сякаш съм останал сам в целия свят и няма за какво повече да живея… Хем знаех, че ще свърши зле, дори се канех аз да я убия, ама на… Ти нали ме видя, докато бягаше? Бях се вкочанил като парализиран, нямах сили да ти се обадя. Бях все едно в мъгла… А после започнаха едни чудесии и колкото по-нататък, толкова по-големи чудесии. Преди всичко стана ясно, че Амалия е жива. Изглежда, не си улучил в тъмното. Така крещеше и ругаеше слугите, че чак стените трепереха. Заповяда им нещо на английски — лакеите се разтърчаха, засуетиха се, наизлязоха из градината. Пък аз се шмугнах в храстите и си трая. В главата ми — пълна каша. Чувствах се все едно са ме подминали при раздаването. Всички залагат, само аз седя като кибик. А, не, викам си, не сте познали, Зуров никога не е оставал сред баламите. Имат там в градината една закована будка — колкото две кучешки колибки. Изкъртих една дъска, зачаках в засада — да не ми е за пръв път! Водя наблюдение, очите на четири, ушите на осем. Какво да ти разправям — сатир дебне Психея. А вътре стават едни работи — майко мила! Все едно гледаш щаба на корпуса преди августейша инспекция. Слугите само прелитат навътре-навън. Амалия крещи, пощаджии разнасят телеграми… Брей, викам си, какви ги е надробил тоз моят Еразъм? Пък даваше вид на благовъзпитан младеж. Какво си й направил, кажи! Да не си открил лилия на рамото й? Ама тя няма лилии, нито на рамото, нито другаде. Кажи де, не ме мъчи.

Ераст Петрович само нетърпеливо го подкани с ръка — давай, продължавай, сега няма време за глупости.

— С една дума, разбърка мравуняка, да знаеш. Тоя твоят — покойният (Зуров кимна към реката, където намери вечния си приют Порфирий Мартинович) — два пъти идва. Вторият път беше на свечеряване.

— Ама ти да не си седял там цял ден? — изумя Фандорин. — Без ядене, без пиене?

— Аз без ядене издържам дълго, стига да има какво да се пийне. А имаше — Зуров потупа плоското шише. — Естествено, наложи се да въведа ограничения. По две глътки на час. Тежко беше, ама при обсадата на Махрам и по-тежки неща изтърпях, някой друг път ще ти разказвам. За да се разтъпча, на два пъти излизах да нагледам кончето. Бях го вързал в съседната градина за оградата. Набера му тревичка, поприказвам си с него да не скучае — и обратно в будката. Да бяхме в Русия — сто пъти да са откраднали коня, ама местните са едни заспали… Не им стига акълът. Пък щом се стъмни, добра работа ми свърши добичето. Покойникът като дойде втория път (Зуров пак кимна към реката), твоите неприятели се застягаха. Да ти опиша картината. Най-отпред Амалия с каретата — същински Наполеон, с двама юначаги на капрата. След нея кабриолетчето на покойния. Отзад двама лакеи с каляска. А отстрани в нощния мрак препускам аз като Денис Давидов76, само пешкири се бялкат в тъмното — Иполит се изсмя, хвърли поглед към червената линия на изгрева, опънала се покрай реката. — Пристигнахме в някакво ужасно затънтено място, направо Лиговка77: някакви скапани къщички, складове, мръсотия. Покойният се качи при Амалия в каретата — военен съвет да правят. Аз вързах коня при една къща встрани, следя какво ще става. Покойният влезе в една къща с някаква табела на входа, остана вътре половин час. Сега пък климатът взе да се разваля. Из небето канонада, дъжд плющи. Измокрих се, ама чакам — взе да ми става интересно. Пак се появи покойният, шмугна се в каретата при Амалия. Пак свикват консилиум, един вид. А на мен вече взе да ми тече във врата, пък и шишето се поизпразни. Тъкмо рекох да им сервирам едно явление Христово, да разгоня тая шайка и да поискам от Амалия обяснения, обаче изведнъж като се отвори вратата на каретата — такова нещо видях, да не дава Господ втори път.

— Призрак, нали? — попита Фандорин. — Фосфоресциращ?

— Точно така. Ауу, тръпки ме побиха. Даже не схванах отначало, че това е Амалия. Пак взе да ми става интересно. Пък тя се държи странно. Първо влезе през същата врата, сетне излезе, в двора се шмугна, после пак през вратата. Лакеите само търчат по нея. Хеле, след малко изкарват от вътре някакъв самоходен чувал. Не схванах веднага, че теб са спипали, чак по-късно ми дойде акълът. Оттук нататък армията се раздели: Амалия и покойникът се качиха в каретата, файтончето тръгна след тях, а лакеите с чувала, с теб демек, тръгнаха с каляската в другата посока. Добре, викам си, тоя чувал не е моя работа. Трябва да спасявам Амалия, че се е набъркала в мръсна история. Тръгвам по каретата и файтончето, копитата шляпат. Малко нещо се отдалечихме — стоп. Скочих аз, прегърнах добичето през муцуната, да не изцвили. Покойният се измъкна от каретата, вика (нощта тиха, чува се надалеч): „Аз, душичке, ще ида да проверя. Стяга ми се нещо сърцето. Че то, нашето момче, много бойко ми се видя. Ако ви потрябвам — знаете къде да ме намерите.“ Аз отпърво побеснях: каква душичка ти е тя, дъртак смарамучкан! После изведнъж ми просветна: абе тоя да не би за Еразъм да приказва? — Иполит поклати глава, горд от своята досетливост. — Нататък всичко е ясно. Оня, дето караше файтончето, се качи на капрата на каретата. Аз тръгнах след покойния. Еей там бях застанал, зад ъгъла, исках да разбера какво толкова си му напакостил. Ама тихо си приказвахте, звук не се чуваше. Не смятах да гърмя, пък и тъмничко беше за добър изстрел, ама той тръгна направо да те убива — по гърба му видях. За такива неща имам набито око, братко, мен питай. Ама какъв изстрел, а? Какво ще кажеш: не е дупчил Зуров петаците бадева? От четирийсет крачки право в темето, хем виж на каква светлина.

— Чак пък четирийсет — разсеяно каза Фандорин, друго му беше в главата.

— Как да не са четирийсет?! — развълнува се Иполит. — Ела да премериш! — дори захвана да отброява крачки (малко късички, честно казано), но Фандорин го спря:

— Къде ще ходиш сега?

Зуров искрено се учуди:

— Как къде? Отиваме първо да се оправиш, да заприличаш на човек, ще ми обясниш подробно какви са тия циркове, дето ги разигравате, ще хапнем, а оттам отивам у Амалия. Да я гръмна, змия такава, че да се свърши. Или ще взема да я откарам със себе си. Само че ми кажи — съюзници ли сме с теб или съперници?

— Добре, слушай тогава — сбърчи вежди Ераст Петрович и уморено разтърка очи. — Нямам нужда от помощ — това първо. Нищо няма да ти обяснявам — това второ. Да гръмнеш Амалия е добра идея, само че като идеш там, да не вземат теб да гръмнат — това трето. И освен това не съм ти никакъв съперник, повдига ми се от нея — това четвърто.

— Нда, май все пак ще е най-добре да я застрелям — замислено реагира Зуров. — Е, сбогом, Еразъм. Ако е рекъл Господ, може и да се видим пак.

След нощните сътресения денят на Ераст Петрович при цялата си наситеност беше някак накъсан, сякаш се състоеше от отделни слабо свързани помежду си фрагменти. Фандорин уж размишляваше, уж вземаше никакви осмислени решения, уж дори действаше, но всичко ставаше някак от само себе си, извън общия сценарий. Последният ден на юни остана в паметта на нашия герой като поредица от ярки картинки, между които чернееха празноти.

Утро, брегът на Темза в района на доковете. Тихо, слънчево време, въздухът се е изчистил след бурята. Ераст Петрович седи по бельо на ламаринения покрив на нисичък склад. До него са разхвърляни мокрите дрехи и ботушите. Кончът на единия е разпран, разтворен паспорт и банкноти съхнат на слънце. Мислите на оцелелия се прескачат, преплитат, но неизменно се връщат в основното русло.

Те си мислят, че съм мъртъв, а аз съм жив — това първо. Те си мислят, че вече никой не знае за тях, а аз зная — това второ. Синята чанта изчезна — това трето. Никой няма да ми повярва — това четвърто. Ще ме вкарат в лудница — това пето…

Не, започни отначало. Те не знаят, че съм жив — това първо. Не ме издирват вече — това второ. Докато се сетят да питат къде се е дянал Пижов, ще мине време — това трето. Сега вече мога да ида в посолството и да бия телеграма на шефа — това четвърто…

Не. Не става в посолството. Ами ако там не само Пижов се е изюдил? Ще съобщят на Амалия и всичко ще започне отначало. Не бива никого да посвещавам в тая история. Освен шефа. И с телеграма не става. Ще си рече човекът, че Фандорин е мръднал от многото европейски впечатления. Да пратя писмо до Москва? Може, ама много ще се забави.

Какво да правя? Какво да правя? Какво да правя?

Днес по тукашен стил е последният ден на юни. Тъкмо днес Амалия ще тегли чертата на юнските си сметки и пратката ще замине за Петербург при Николас Кроог. Пръв ще загине действителният статски съветник, оня, заслужилият, с децата. Той им е под ръка в Петербург; ще го докопат за нула време. Доста глупаво от тяхна страна — да пишат от Петербург до Лондон, че да получат отговора отново в Петербург. Слабостите на конспирацията. Очевидно филиалите на тайната организация не знаят къде се намира главният щаб. Или пък щабът се мести от една държава в друга? Сега е в Петербург, след месец ще е някъде другаде. Или не е щаб, а само един човек? Кой, Кроог? Това би било прекалено просто, обаче Кроог трябва да бъде задържан, при това с писмото.

Как да спрем писмото?

Няма как. Невъзможно е.

Стоп. Не е възможно да го спрем, но е възможно да го изпреварим! Колко дни пътува пощата до Петербург?

Следващото действие се разиграва няколко часа по-късно в директорския кабинет на Източноцентралния пощенски окръг на град Лондон. Фандорин се е представил като руски княз. Директорът е поласкан и го нарича prince и Your Highness78, произнасяйки титлите с нескривано удоволствие. Ераст Петрович е облечен с елегантен полуфрак и тънко бастунче, без каквито истинският prince не може.

— Много съжалявам, prince, но ще загубите вашия облог — за трети път обяснява пощенският началник на несъобразителния руснак. — Вашата страна е член е учредения миналата година Световен пощенски съюз, който обединява 22 държави с над 350-милионно население. В това пространство са валидни единни регламенти и тарифи. Ако писмото е изпратено като бързо от Лондон днес, на 30 юни, няма начин да го изпреварите — след точно шест дни, сутринта на 6 юли то ще е стигнало в пощата на Санкт Петербург. Да де, няма да е на шести, а на който ден излиза по вашия календар.

— Ама защо то ще пристигне, пък аз не? — упорито не проумява „князът“. — Няма да лети по въздуха, я?

Директорът с важна физиономия пояснява:

— Разбирате ли, ваше височество, пликовете с щемпел „бърза поща“ се доставят без миг закъснение. Да предположим, че се качите на гара Уотърлу в същия влак, с който пътува бързото писмо. В Дувър се качвате на същия ферибот. Дори на Северната гара в Париж ще стигнете едновременно.

— Тогава къде е проблемът?

— В това — тържествува директорът, — че няма нищо по-бързо от бързата поща! Пристигнали сте в Париж и трябва да се качите на влака за Берлин. Трябва да се снабдите с билет, нали не сте си го купили предварително? Трябва да намерите файтон и да прекосите целия център, за да стигнете до другата гара. Трябва да изчакате берлинския влак, който тръгва веднъж на ден. Сега да се върнем при нашето бързо писмо. То направо от Северната гара със специална пощенска дрезина се доставя по околовръстната жп линия до първия влак, който заминава в посока изток. Това може дори да не е пътнически влак, може да е товарен, в който има пощенски вагон.

— Но и аз мога да направя същото! — възбудено подскача Ераст Петрович.

Патриотът на пощенската кауза отвръща строго:

— Не е изключено при вас в Русия това да е допустимо, обаче не и в Европа. Но дори да предположим, че успеете да подкупите някой французин, при прекачването в Берлин няма да сполучите — пощенските и железопътните служители в Германия са прочути със своята честност.

— Нима всичко е загубено? — възкликва на руски отчаялият се напълно Фандорин.

— Не ви разбрах, моля?

— Значи, смятате, че съм изгубил облога? — унило пита „князът“ отново на английски.

— А в колко часа е изпратено писмото? Впрочем няма значение. Дори направо оттук да хукнете към гарата, вече ще е късно.

Думите на англичанина имат вълшебно въздействие върху руския аристократ.

— В колко часа ли? Ами естествено! Днес още е юни! Морбид ще вземе писмата чак в десет вечерта! Докато ги препише… Ами докато ги шифрова? Надали ги изпраща така, с открит текст? Задължително ще ги шифрова, как иначе! А това значи, че пратката ще замине чак утре! И ще пристигне не на шести, ами на седми! На двайсет и пети по нашенски! Имам ден преднина!

— Нищо не разбирам, prince — разперва ръце директорът, но Фандорин вече не е в кабинета, вратата току-що е хлопнала зад гърба му.

Настига го вик:

— Your Highness, бастунът ви!… Ах, тия руски boyars.

И ето накрая вечерта на този изпълнен с трудности, забулен сякаш в мъгла, но много важен ден. Водите на Ламанша. Последният юнски залез безчинства над морето. Фериботът „Херцог Глостър“ е поел курс към Дюнкерк. Най-отпред на носа стои Фандорин, предрешен като истински британец — с кепе, кариран костюм и шотландска наметка. Той гледа само напред, към френския бряг, който наближава болезнено бавно. Ераст Петрович нито веднъж не се обръща към варовитите скали на Дувър.

Устните му повтарят:

— Само дано тя го прати утре. Дано изчака…