Азазел

Глава четвърта,

На другия ден към единайсет сутринта с благословията на началника и дори с три рубли за служебни разходи в джоба Ераст Петрович беше пред жълтия корпус на университета на „Моховая“. Задачата не беше сложна, но изискваше известен късмет: да се открие прегърбен, грозноват и донейде пъпчив студент с пенсне на копринена лентичка. Напълно вероятно беше въпросният подозрителен господин изобщо да не учеше на „Моховая“, а във Висшето техническо училище, в Горската академия или някъде в Института по земемерство, но Ксаверий Феофилактович (който остана приятно учуден от младия си помощник) напълно се съгласи с предположението на Фандорин, че „прегърпеният“ е колега на покойния Кокорин и най-вероятно следва в университета, като е твърде възможно да учи в същия юридически факултет.

Цивилно облеченият Ераст Петрович устремно изкачи изтърканите чугунени стъпала на главния вход, подмина брадатия портиер със зелена ливрея и зае удобна позиция в полукръглата амбразура на прозореца, откъдето прекрасно се виждаха и фоайето с гардероба, и дворът, и дори входовете за двете крила. За пръв път, откакто бе починал баща му и животът му излезе от предначертания път, Ераст Петрович съзерцаваше свещените жълти стени на университета без сърцето му да се свива от мъка по онова, което можеше да стане, но не стана. Защото кой казва, че студентското зубрене е по-привлекателно и полезно за обществото от суровия живот на криминалния агент, който провежда трудно и опасно разследване. (Добре де, не чак опасно, но все пак извънредно отговорно и тайнствено.)

Кажи-речи всеки четвърти сред студентите, попаднали в полезрението на внимателния наблюдател, беше с пенсне, при това повечето с копринена лента. Приблизително всяка пета физиономия бе украсена с известен брой пъпки. Не липсваха и прегърбени. Обаче и трите отличителни белега упорито не желаеха да се съчетаят в един конкретен субект.

Към два часа огладнелият Фандорин измъкна от джоба си сандвич със салам и похапна, без да се отлъчва от поста си. По това време Ераст Петрович беше успял да установи съвсем приятелски отношения с брадатия портиер, който каза да му вика Митрич и вече беше дал на младия човек няколко ценни съвета относно постъпването в „нивирситета“. Фандорин, представил се пред приказливия старец като провинциалист, обладан от заветната мечта за униформените копчета с университетския герб, вече си мислеше дали да не смени версията и направо да разпита Митрич за „прегърпения“ и пъпчив студент, когато портиерът за кой ли път се защура, смъкна бързо фуражката и разтвори широко вратата. Тази процедура Митрич повтаряше всеки път, когато се зададеше професор или по-заможен студент, за което получаваше някоя и друга копейка, а понякога и цял петак. Ераст Петрович се обърна и видя насочилия се към изхода студент, току-що взел от гардероба разкошната си кадифена пелерина със закопчалки като лъвски лапи. Носът на контето бе украсен с пенсне, а челото — осеяно с розови пъпки. Фандорин целият настръхна в стремежа си да определи осанката на студента, но проклетото наметало и вдигнатата яка пречеха на диагнозата.

— Добър ви вечер, Николай Степанич. Ще обичате ли файтон? — поклони се вратарят.

— Как е дъждът, Митрич, спря ли? — звънна пискливото гласче на пъпчивия. — Е, тогава ще се поразходя, че се заседях. — И два пръста в бяла ръкавица пуснаха монетка в подложената длан.

— Кой е този? — прошепна Ераст Петрович, вперил напрегнат взор в гърба на контето. — Май нещо се е сгърбил?

— Ахтирцев, Николай Степанич. От княжески сой, богаташ — с благоговение съобщи Митрич. — Не е било да остави по-малко от петнайсет копейки.

Фандорин чак го втресе. Ахтирцев! Има си хас да е оня, посочен в завещанието за изпълнител на последната воля.

Митрич пак взе да се кланя на поредния преподавател, дългокос магистър по физика, а когато се извърна, го очакваше сюрприз: почтителният провинциалист сякаш бе потънал вдън земя.

Черната кадифена пелерина се виждаше отдалеч и Фандорин много бързо настигна заподозрения, но не посмя да го заговори: с какво всъщност разполага срещу тоя Ахтирцев? Да речем, че го разпознаят и бакалинът Кукин, и госпожица Пфул (тук Ераст Петрович изпусна тежка въздишка поради връхлетелия го за кой ли път спомен за Лизенка). Е, и какво от това? Не е ли по-добре, съгласно уроците на великия Фуше14, ненадминатия корифей на полицейското дирене, да се проследи обектът?

Речено-сторено. Още повече, че проследяването се оказа съвсем лесна работа: Ахтирцев наистина вървеше, без изобщо да бърза, по посока на „Тверская“, не се обръщаше, само понякога провождаше с поглед по-миловидните госпожици. На няколко пъти Ераст Петрович се осмели да се доближи плътно до него и дори чу как студентът безгрижно си подсвирква арията на Смит от „Красавицата от Пърт“. По всичко личеше, че вчерашният кандидат-самоубиец (ако е бил той) беше в най-прекрасно настроение. Пред тютюневия магазин на Корф студентът спря и дълго разглежда изложените на витрината кутии с пури, но не влезе вътре. Фандорин все повече взе да се уверява, че „обектът“ просто убива времето до някакъв конкретен момент. Предположенията му прераснаха в сигурност, когато Ахтирцев измъкна от джоба си златен часовник, щракна капака и после с ускорена крачка пое нагоре по тротоара, преминавайки към изпълнение на енергичния „Хор на момчетата“ от модната опера „Кармен“.

Студентът сви по „Камергерски переулок“, спря да свирука и закрачи толкова бързо, че Фандорин се видя принуден да поизостане, за да не възбуди подозрения. За щастие, наближавайки салона на Дарзанс за дамска мода, „обектът“ забави крачката, а накрая направо се спря. Фандорин пресече на отсрещната страна и зае пост пред фурната, благоухаеща на прясно изпечени кифли.

Петнайсетина, че и цели двайсет минути, при това проявявайки все по-видима нервност, Ахтирцев ходи напред-назад пред резбованата дъбова порта, през която щъкаха делови дами и разсилни, натоварени с изящно опаковани пакети и кутии. Покрай тротоара се бяха наредили няколко каляски, някои дори с гербове на лакираните врати. В два часа и седемнайсет минути (Фандорин отбеляза времето по часовника на витрината) студентът трепна и се втурна да пресрещне току-що излязлата от магазина стройна дама с гъста воалетка. Той свали фуражката си и ръкомахайки, взе да обяснява нещо. Фандорин направи възможно най-разсеяна физиономия и пресече улицата — в края на краищата може и той да иска да купи нещо от Дарзанс.

— Нямам време за вас в момента — чу той гласа на дамата, облечена по последна парижка мода в рокля от лилаво моаре с шлейф. — По-късно. Заповядайте след седем както обикновено, и ще решим какво ще правим.

И без да погледне повече изнервения Ахтирцев, тя се насочи към двуместен открит файтон.

— Но, Амалия! Амалия Казимировна, моля ви! — извика подире й студентът. — Аз разчитах на… един вид на личен разговор!

— По-късно, по-късно! — отрони дамата. — Точно сега бързам!

Нежен полъх приповдигна от лицето й воалетката и Ераст Петрович се вцепени. Тези нощни, премрежени очи, този египетски овал, тези капризно извити устни — вече ги беше виждал, а такова лице, щом веднъж си го видял, не го забравяш никога. Ето я тайнствената А. Б., дето беше наредила на клетия Кокорин да не се отрича от любовта. Цялата работа, изглежда, придобиваше съвсем друг смисъл и окраска.

Ахтирцев унило замря на тротоара, главата му грозно хлътна между раменете (да, прегърбен е, определено е прегърбен, убеди се Ераст Петрович), а междувременно файтонът бавно отвеждаше египетската царица към „Петровка“. Трябваше да се реагира някак и, преценил, че студентът вече е ясен, Фандорин го заряза и хукна напред, към ъгъла на „Болшая Дмитровка“, където се бяха строили файтоните.

— Полиция — прошепна той на оклюмалия се на капрата кочияш. — Бързо тръгвай след оня екипаж! Хайде, размърдай се! И не ме зяпай така уплашено. Плащам.

Файтонджията изпъчи гърди, усърдно запретна ръкави, изплющя с гемовете и дори подвикна на петнистото конче, което звънна с подковите си по паважа.

На ъгъла с „Рождественка“ обаче натоварена с дъски талига препречи цялата улица. Ераст Петрович, крайно развълнуван, скочи прав, даже се надигна на пръсти, следейки с поглед успелият да се промъкне открит файтон.

За щастие успя да го види, че свива по Болшая Лубянка. Нейсе, добър е Господ, настигнаха го току преди Сретенка и съвсем навреме — оня сви в някаква тясна гърбава уличка. Колелата заподскачаха из бабуните. Забелязвайки, че обектът спира, Фандорин сбута в гърба файтонджията си — продължавай, карай напред да не ни усетят. Самият той нарочно се извърна, но с крайчеца на окото си забеляза, че някакъв дангалак с ливрея посреща с поклон лилавата дама пред спретната каменна къща. Зад първия ъгъл Ераст Петрович освободи файтона и бавно, сякаш се разхождаше, тръгна обратно. Ето я къщата — сега вече можеше подробно да я разгледа: зелен покрив, прозорците — затулени с тежки завеси, козирка над главния вход. На вратата не се вижда табелка.

Затова пък на пейката до стената се куми портиер с престилка и измачкана шапка. Ераст Петрович се приближи до него.

— Я ми кажи, чичо — попита той още в движение, докато вадеше от джоба си двайсет копейки от служебните, — чия е тая къща?

— То се знае чия е — мъгляво отговори портиерът, вперил поглед в пръстите на Фандорин.

— На, дръж. Дамата, дето пристигна, коя е?

Портиерът взе монетата и достолепно отвърна:

— Домът е на госпожа генералшата Маслова, само че не живеят тук, под наем го дават. А квартирантката е госпожа Бежецкая, Амалия Казимировна, тъкмо се прибра.

— И каква е тя? — притисна го Ераст Петрович. — Откога живее тук? Що за хора я посещават?

Портиерът го изгледа мълчаливо, мърдайки устни. Явно в главата му зрееше някаква неясна мисъл.

— Ти, господине, такова — надигна се той и изведнъж здраво хвана Фандорин за ръкава. — Я ела тук да видим.

Помъкна съпротивляващия се Ераст Петрович към вратата и дръпна връвчицата на бронзовата камбанка.

— Какво правиш бе?! — безуспешно се задърпа ужасеният детектив. — Абе аз ще те… Абе ти знаеш ли с кого?!

Вратата се отвори широко и на прага застана дангалакът с ливреята. Огромните жълтеникави бакенбарди и бръснатата брадичка веднага издаваха, че не е руснак.

— Ами, значи, питат — разпитват, значи, за Амалия Казимировна — сладникаво донасяше подлецът. — И пари, значи, предлагаха. Ама аз, такова… не взех. Та, си рекох, значи, Джон Карлович…

Икономът (щом е англичанин, със сигурност трябва да беше иконом), измери задържания от главата до петите с бездушните си малки, бодливи очички, мълчаливо подаде на оня юда, портиера, половин сребърна рубла и леко се отмести.

— Ама това е пълно недоразумение! — още не можеше да дойде на себе си Фандорин. — It’s ridiculous! A complete misunderstanding!15 — премина на английски той.

— Не, не, вие такова, влизайте, влизайте вътре — дуднеше отзад портиерът, при което за по-сигурно го хвана и за другата ръка и го натика вътре.

Ераст Петрович се озова в доста широко антре, точно срещу една препарирана мечка със сребърен поднос за визитни картички в предните лапи. Стъклените очички на рунтавия звяр гледаха сконфузения колежки регистратор без капка съчувствие.

— Кой? Зашьто? — кратко и със силен акцент запита икономът, напълно игнорирайки съвсем приличния английски на Фандорин.

Ераст Петрович мълчеше, твърдо решен за нищо на света да не разкрива своето инкогнито.

— What’s the matter John?16 — чу Фандорин вече познатия звънлив глас. На постланото с килим стълбище, вероятно водещо към мецанина, стоеше стопанката, вече свалила шапчицата и воалетката.

— Ах, младият брюнет — с насмешка се обърна тя към Фандорин, който я поглъщаше с поглед. — Забелязах ви още там, на „Камергерски переулок“. Кой ви е учил така да се зазяпвате по непознати дами? Ама си ви бива, няма що! Проследихте ме, значи! Студент ли сте или обикновен непрокопсаник?

— Фандорин, Ераст Петрович — обяви той, не знаейки как да се представи по-нататък, но Клеопатра, види се, беше изтълкувала появяването му по свой начин.

— Обичам смелчаците — подсмихна се тя. — Особено когато са такива хубавци. Но не е хубаво да шпионирате. Щом моя милост представлява такъв интерес за вас, заповядайте довечера — тук кой ли не идва на гости. Тогава ще можете напълно да задоволите вашето любопитство. Ама си сложете фрак. При мен няма големи церемонии, но мъж, който не е военен, задължително идва с фрак — тук това е закон.

Привечер Ераст Петрович беше в пълна бойна готовност. Наистина бащиният фрак му стоеше малко халтаво, но Чудесната Аграфена Кондратиевна, хазайката на Фандорин, го беше прихванала с карфици по шева и стана съвсем прилично, особено ако не се закопчава. Богатият гардероб — само белите ръкавици бяха пет чифта — беше единственото наследство, което жертвата на банковите фалити бе оставил на сина си. Най-добре изглеждаха копринената жилетка от „Бургес“ и лачените обувки от Пироне. Добре изглеждаше и почти новият цилиндър от магазина на Блан, макар че малко се свличаше над очите. Ама голяма работа — даваш го при влизане на лакея, и готово. Ераст Петрович не взе бастун — реши, че е проява на лош вкус. Завъртя се пред нащърбеното огледало в тъмното антре и остана доволен от себе си — най-вече от талията, идеално пристегната от строгия „Лорд Байрон“. А в джобчето на жилетката се мъдреше сребърната рубла, която Ксаверий Феофилактович беше отпуснал за букет („приличен, ама без перчене“). Какво ти перчене с една рубла, въздъхна Фандорин и реши да добави петдесет копейки от себе си, да стигнат за едни пармски теменужки. Заради букета се наложи да жертва файтона и затова Ераст Петрович успя да стигне пред чертозите на Клеопатра (това име най-прилягаше на Амалия Казимировна Бежецкая) едва към осем и четвърт.

Гостите вече се бяха събрали. Въведен в антрето от камериерката, деловодителят чу множество мъжки гласове, но от време на време долавяше и онзи, сребърно-кристалния, вълшебния. След кратко колебание на прага Ераст Петрович пое въздух и прекрачи вътре, придавайки си малко безцеремонен вид, като се надяваше да направи впечатление на светски, врял и кипял човек. Напразни старания — никой изобщо не се обърна да погледне новодошлия.

Фандорин огледа салона: удобни дивани, облечени с мека ярешка кожа, столове с кадифени седалки, изящни масички — всичко много стилно и модерно. По средата, стъпила върху разстлана тигрова кожа, стоеше домакинята, пременена като испанка — алена рокля с корсаж и пурпурна роза в косата. Толкова беше красива, че на Ераст Петрович му секна дъхът. Чак дотам, че дори не можа да разгледа гостите. Забеляза само, че наоколо са само мъже и че Ахтирцев също е тук, в края на салона и много пребледнял.

— А ето и един нов обожател — Бежецкая с иронична усмивка изгледа Фандорин. — Станахте дяволска дузина. Няма да ви запознавам с всички, да не губим време, ама вие се представете. Помня, че бяхте студент, ама ви забравих името.

— Фандорин — гласът на Ераст Петрович предателски трепна и прозвуча пискливо, затова той повтори още веднъж, по-твърдо: — Фандорин.

Всички го изгледаха, но някак бегло. Явно новопоявилият се хлапак не заинтересува никого. Веднага стана ясно, че центърът на вниманието в това общество е само един. Гостите почти не разговаряха помежду си, обръщаха се предимно към домакинята и всички, дори важният старец с диамантена звезда на гърдите17, един през друг се надпреварваха да привлекат нейното внимание и поне за миг да засенчат останалите. Само двама се държаха по-различно — мълчаливият Ахтирцев, който непрекъснато надигаше чашата с шампанско, и един хусар, млад мъж в цветущо здраве с палави, леко изпъкнали очи и хищна усмивка под черните мустаци. Офицерът изглеждаше доста отегчен и почти не поглеждаше Амалия Казимировна, а пренебрежително оглеждаше другите гости. Клеопатра обаче явно отдаваше известно предпочитание на тоя навлек, наричаше го „Иполит“, а на два пъти му хвърли такива погледи, че сърцето на Ераст Петрович тревожно се сви.

Но в следния миг се сепна. Някакъв зализан господин с бял кръст на шията току-що бе запълнил възникналата пауза с фразата:

— Забранили ни бяхте да обсъждаме Кокорин, Амалия Казимировна, ама аз научих нещичко доста любопитно.

И млъкна, доволен от предизвикания ефект — всички се бяха обърнали към него.

— Хайде де, Антон Иванович, не ни мъчете, говорете — не издържа високочелият шишко, който имаше вид на преуспял адвокат.

— Да-да, не ни мъчете — подхванаха останалите.

— Не просто се е застрелял, ами е направил „американска рулетка“, подшушнаха ми го днес хора от канцеларията на генерал-губернатора — поверително съобщи зализаният. — Знаете ли какво е това?

— Естествено — сви рамене Иполит. — Вземаш револвера, вкарваш в барабана един патрон. Глупаво е, ама възбужда. Жалко, че са го измислили американците, а не нашите.

— Но какво общо има рулетката, графе? — не разбра старецът със звездата.

— Четно или нечетно, червено или черно, само да не е зеро! — провикна се Ахтирцев и предизвикателно изгледа Амалия Казимировна (поне така му се стори на Фандорин).

— Предупредих ви: ще изгоня всеки, който приказва за това! — ядоса се не на шега домакинята. — И повече да не ми е стъпил! Ама че тема за клюки си намерихте!

Настана неловко мълчание.

— Мен обаче няма да посмеете да изгоните — със същия безцеремонен тон продължи Ахтирцев. — Мисля, че съм си заслужил правото да говоря всичко, което ми хрумне.

— И с какво сте заслужили това право, ако ми е позволено да попитам? — нервира се набит капитан в гвардейска униформа.

— С това, че се е натаралянкал, сополанкото ниеден — решително се намеси Иполит, когото старецът беше нарекъл „граф“ и който явно търсеше скандала. — Един момент, Amelie, ей сега ще го натиря на чист въздух.

— Когато имам нужда от вашата закрила, Иполит Александрович, непременно ще ви уведомя — ядно го отряза Клеопатра и скандалът бе потушен в самия си зародиш. — Я по-добре, господа, щом не можете да измислите интересна тема за разговор, дайте да поиграем на фанти18. Предния път стана весело, когато Фрол Лукич загуби и трябваше да избродира цвете на гергефа, та си изпободе пръстите!

Настъпи радостно оживление и всички освен подстригания „на гърне“ брадат господин с твърде нескопосан фрак се разсмяха.

— Тъй си е, любезна ми госпожо Амалия Казимировна, хубаво си го изкарахте на горкия търговец. Тъй ми се пада — смирено промълви той. — Ама в честната търговия, който дължи — плаща. Оная вечер ние рискувахме, не е зле днес вие да рискувате нещо.

— Браво, прав е търговският съветник! — възкликна адвокатът. — Умна глава, ей! Нека и Амалия Казимировна ни демонстрира своята смелост. Господа, аз предлагам! На когото се падне, да поиска от нашата лъчезарна… нещо… ами по-специално.

— Правилно! Браво! — чу се от всички страни.

— О, май започва бунт? Пугачовщина? — разсмя се ослепителната домакиня. — И какво ще искате от мен?

— Аз знам! — намеси се Ахтирцев. — Откровен отговор на всякакви въпроси. Без никакво усукване. И непременно на четири очи.

— Защо пък на четири очи? — протестира капитанът. — Пред всички, на всеки е интересно да чуе.

— Щом е „пред всички“, няма да е откровено — блесна с очи Бежецкая. — Добре, хайде да си поиграем на откровеност. Само че дали щастливецът е сигурен, че иска да чуе от мен тъкмо истината? Истината понякога не е много сладка!

Графът присмехулно се обади, кокетирайки с парижкото си произношение:

— J’en ai le frisson que d’y penser19. Оставете я пустата му истина. На кого е притрябвала? Я по-добре да изиграем по една американска рулетка. Не ви ли блазни?

— Иполит, мисля, че предупредих! — хвърли мълния по него богинята. — Няма да повтарям! Нито дума за това!

Иполит млъкна начаса и дори вдигна ръце — един вид, предавам се, ням съм като риба.

А междувременно чевръстият капитан събираше залозите във фуражката си. Ераст Петрович пусна батистената кърпичка с бащиния му монограм П.Ф.

Падна се да тегли на зализания Антон Иванович. Разбира се, първата му работа беше да извади от фуражката пурата, която самият той беше пуснал, и мазно да попита:

— На този фант какво се пада?

— На геврека дупката — отговори обърнатата с гръб Клеопатра и всички освен зализания се изхилиха злорадо.

— А на този? — Антон Иванович отегчено измъкна сребристия молив на капитана.

— Ланския сняг.

Последваха ги джобен часовник („от риба уши“), карта за игра („mes condoleances“)20, кутия кибрит („дясното око на Кутузов“), кехлибарено цигаре („напразни усилия“), банкнота от сто рубли („три пъти нищо“), гребен от корубата на костенурка („четири пъти нищо“), гроздово зърно („прическата на Орест Кирилович“ — продължителен смях по адрес на абсолютно плешивия господин с орден „Свети Владимир“ на ревера), карамфил („на този — никога и за нищо на света“). Във фуражката бяха останали само два фанта — кърпичката на Ераст Петрович и златният пръстен на Ахтирцев. Когато пръстенът заискри в пръстите на питащия, студентът цял се приведе напред и Фандорин видя как по пъпчивото му чело избиват капчици пот.

— На тоя ли да се дадем? — бавно произнесе Амалия Казимировна, на която, види се, беше доскучало да развлича публиката. Ахтирцев се надигна и неповярвал на късмета си, свали пенснето от носа си. — Не, не на него, на последния — завърши мъчителката.

Всички се обърнаха към Ераст Петрович и сякаш за първи път го погледнаха сериозно. А самият той през последните няколко минути, докато шансовете му нарастваха, все по-трескаво обмисляше как да постъпи, ако му се усмихне късметът. Е, това беше, вече нямаше място за съмнения. Съдба!

В този миг Ахтирцев се втурна към него и задъхано зашепна:

— За Бога, отстъпете ми правото. За какво ви е… вие сте тук за пръв път, а за мен е съдбовно… Добре, продайте ми го. Колко искате? Петстотин, хиляда, а? Или повече?

Със спокойна решимост, която учуди самия него, Ераст Петрович отстрани студента, изправи се, приближи се към домакинята и попита с поклон:

— Къде ще ви бъде удобно?

Тя гледаше Фандорин с весело любопитство. От този втренчен поглед главата му се замая.

— Ами да речем там, в ъгъла. Щото ме е страх да оставам насаме с храбрец като вас.

Без да обръща внимание на подигравателния смях на останалите, Ераст Петрович я последва към далечния ъгъл на салона и седна на дивана с резбована облегалка. Амалия Казимировна пъхна цигара пахитоска21 в сребърно цигаре, запали я от свещта и дръпна с наслада.

— Е, колко ви предложи за мен Николай Степанич? Знам какво ви шепнеше.

— Хиляда рубли — честно отвърна Фандорин. — Всъщност каза, че може и повече.

Ахатовите очи на Клеопатра светнаха сърдито:

— Я го виж ти него, какво нетърпение! А вие да не сте милионер?

— Не, не съм богат — скромно призна Ераст Петрович. — Но смятам, че е долно да търгуваш с късмета си.

На гостите им беше дотегнало да се вслушват в тяхната беседа — все едно не чуваха нищо, — затова се разделиха на групички и поведоха някакви свои разговори, макар че всеки току хвърляше поглед към далечния ъгъл.

Междувременно Клеопатра с откровен присмех изучаваше временния си повелител.

— Та какво бихте желали да научите?

Ераст Петрович се поколеба.

— Честен ли ще бъде отговорът?

— Честността е за честните, а в нашите забави няма много чест — с едва доловима горчивина се усмихна Бежецкая. — Но откровеност мога да ви обещая. Само не ме разочаровайте, недейте да питате глупости. Смятам ви за интересен екземпляр.

И Фандорин презглава се впусна в атака:

— Какво знаете за смъртта на Пьотър Александрович Кокорин?

Стопанката не се изплаши, не трепна, но на Ераст Петрович му се стори, че за миг присви очи.

— Защо?

— Ще ви обясня по-късно. Първо ми отговорете.

— Какво пък толкова, ще ви кажа. Кокорин стана жертва на една много жестока дама. — Бежецкая сведе за миг гъстите си черни мигли и го опари с поглед, бърз като удар с шпага. — А името на тази дама е „любов“.

— Към вас ли? Идвал е тук, нали?

— Идваше. А освен мен не виждам в кого тук би могъл да се влюби човек. Освен в Орест Кирилович — засмя се тя.

— Никак ли не ви е жал за Кокорин? — зачуди се на тази коравосърдечност Фандорин.

Египетската царица равнодушно сви рамене:

— Всеки е сам господар на съдбата си. Но не прекалихте ли с въпросите си?

— Не — Фандорин енергично продължи: — Какво общо има с това Ахтирцев? И защо завещанието е на името на лейди Естер?

Гласовете отзад изведнъж се засилиха и Фандорин ядно се обърна.

— Тонът ми не ти харесва, тъй ли? — гръмогласно напираше Иполит срещу нетрезвия Ахтирцев. — А това харесва ли ти, а, нещастнико? — И блъсна студента с длан в челото, уж не много силно, но хилавият Ахтирцев залитна към креслото, сгромоляса се в него и запримигва слисано.

— Моля ви, графе, не може така! — втурна се към него Ераст Петрович. — Това, че сте по-силният, не ви дава право…

Но звънливият глас на домакинята заглуши обърканите му думи, на които графът почти не реагира.

— Иполит, напусни веднага! И кракът ти да не е стъпил тук, докато не изтрезнееш!

Графът изруга и затрополи към изхода. Останалите гости любопитно разглеждаха примрелия Ахтирцев, който дори не направи опит да се изправи.

— Вие май единствен тук приличате на човек — прошепна Амалия Казимировна на Фандорин, упътвайки се към коридора. — Отведете го. И не го изоставяйте.

Почти веднага се появи дангалакът Джон, сменил ливреята с черен редингот и колосан нагръдник. Нахлупи цилиндъра на главата на студента и помогна да го изведат до вратата. Бежецкая не излезе да се сбогува и по мрачната физиономия на иконома Ераст Петрович разбра, че трябва да си тръгва.