Бандитите на Аризона

X

На другия ден към осем часа сутринта Сиди-Муле влезе в стаята на генерал Дьо Вилие. Добрият офицер спеше дълбоко. Спахията го погледа известно време с интерес.

— Жал ми е да го будя — промърмори той, сумтейки по навик, — ала трябва. Ако го оставя да спи, ще ми вдигне олелия до Бога! Аха — каза той, смеейки се, — сетих се, с това събуждането му ще бъде като милувка. Достатъчно! Да действаме.

И достойният войник грабна една гарафа и я счупи о пода с гръмотевичен трясък.

— Какво става? — извика генералът, привдигайки се внезапно в леглото.

— Не обръщайте внимание, господин генерал, счупих една гарафа.

— Проклет глупак! — продължи офицерът. — Дяволите да те вземат! Сънувах чуден сън, който ти прекъсна с непохватността си! Какъв съм идиот, ще се опитам да продължа съня си!

И като легна отново, той се зави до очите с чаршафите и одеялата.

— Тюх да се не види — каза решително спахията, — значи нямало смисъл да чупя гарафата?

— А? Какво мърмориш, говедо такова?

— Извинете, генерале, но не мърморя, а казвам, че трябва да ставате.

— Хубава работа! На мен ми се спи.

— Възможно е, но всички са готови и чакат само вас, за да потеглят.

— Ах, пусто да остане! — извика генералът, скачайки от леглото. — Вярно, забравих, а ти не ми каза, говедо такова.

— Ще прощавате, господин генерал, ама преди половин час ви го казах, доказателство за това е гарафата.

— Добре, добре! Помогни ми да се облека, вместо да висиш там като корморан, кацнал на един крак.

— Ах, какво учтиво събуждане, и като си помисли човек, че всеки ден е така!…

— Какво мънкаш там?

— Казвам, че е хубаво, господин генерал, и че за минутка ще бъдете облечен.

— Ех, бедни ми Сиди — продължи офицерът, — добре те чух. Какво искаш, не мога да бъда учтив, когато ставам.

— Пусто да остане, отдавна го зная, но не ви се сърдя, господин генерал. Зная, че не можете да надвиете тази ваша слабост.

— Вярно — каза офицерът, смеейки се.

Докато бъбреше така с войника си, генералът се бе облякъл.

— Ето, готово — каза той, — както виждаш, не загубих време.

— Дявол да го вземе! Труден е първият момент, после всичко върви от само себе си.

— Ти си дълбок философ, Сиди, приятелю, хайде, на път.

— Веднага, господин генерал.

Двамата напуснаха спалнята. Патиото33 беше пълно с конници, трите дами и прислужничките им също бяха на коне, а трийсетина пеони и вакероси в живописно облекло, с енергични черти, въоръжени до зъби, трябваше да придружават пътниците. Генералът отиде да поздрави дамите си, които го посрещнаха с очарователни усмивки, осведомявайки се с интерес за здравето му.

Ала доктор Герен прекъсна тези любезности, като напомни на генерала за положението.

— На път, на път — каза той, — после ще говорим.

Генералът се сбогува с дамите и се качи на седлото, подпомаган от Сиди-Муле. Тримата Сандовалови се ръкуваха и размениха няколко любезни думи с офицера. По даден от дон Агостин знак портата на къщата се отвори и пътниците бавно поеха. Те запазиха това спокойно темпо през цялото време, докато минаваха по тесните улици на Пуебло, но когато пресякоха по брод Рио Гранде дел Норте, цялата кавалкада се впусна в ловен галоп — ход, явно по-приятен и по-малко уморителен, когато предстои дълъг път.

Дамите бяха заобиколени от предани хора, след тях се движеха тримата Сандовалови, генерал Дьо Вилие и доктор Герен, препускащи един до друг, няколко пеони образуваха ариергарда. По фланговете на колоната отдясно и отляво препускаха вакероси, които проучваха местността и претърсваха високите треви, за да открият засади, в случай че има такива. Препускаха така до единадесет часа сутринта.

Спряха в края на гъста гора от коркови дъбове; под дърветата построиха набързо няколко хакала, вид колиби от преплетени клони, които горските скитници издигнаха с необикновена сръчност за по-малко от половин час. Един хакал беше предназначен за дамите, друг — за господата Сандовал, третият — за генерала и неговия лекар, четвъртият трябваше да служи за трапезария на пътниците. Петдесетина команчи бяха поставени под командването на Синия облак; тези хора бяха подбрани грижливо, все големи храбреци на племето, всичките въоръжени с пушки, те трябваше да подсилват охраната на пътниците.

— Кабалерос! — каза дон Агостин. — Щастлив съм да ви предложа гостоприемството на пустинята. Ще прощавате за малко примитивната трапезария, която ще ви предложим, но имайте предвид, че ние сме в Апахерия.

— Зная как се вечеря в пустинята, сеньор дон Агостин, когато вие поемате разноските за това — каза през смях генералът, — предварително заявявам, че съм доволен от това, с което ще ни угостите.

— Да ви е сладко — обади се докторът, — личи, че генералът е гладен и ще се задоволи с количеството, без да обръща внимание на качеството.

— Ще се постарая всичко да бъде хубаво — продължи старецът. — Сеньори, ще потеглим отново в три часа следобед, когато големият дневен пек премине. Вашите хакали ви чакат, в тях има легла от благовонни треви, застлани с кожи, засега можете да си почивате, ще ви известим, когато обедът бъде готов.

Всеки се оттегли в своята колиба, не да спи, а да оправи тоалета си, измачкан от дългото пътуване. На обеда присъстваха само мъжете, дамите предпочетоха да им бъде сервирано отделно, несъмнено за да оставят кавалерите напълно свободни, от което те не се оплакваха. Яденето беше каквото трябваше да бъде, тоест много изискано, като въпросът за вината бе решен с особена грижливост. Този път нищо не смути обеда, както бе станало вечерта, когато генералът се запозна с дон Агостин Перес де Сандовал. Генералът не бе свикнал на сиестата, която е нещо почти обичайно в топлите страни. Вместо да се опита да заспи, той предпочете да се разходи под високия листак на гората, където цареше много приятна прохлада. Дон Хосе предложи да придружи генерала в разходката му, което той прие с голямо удоволствие.

Двамата мъже взеха оръжието си, за да бъдат готови за всякаква евентуалност, после навлязоха навътре. Девствените гори по нищо не приличат на нашите френски гори; само по покрайнините на тези гори има трева и храсталак; колкото по-навътре се навлиза, толкова повече паразитната растителност оредява, липсва въздух, дърветата, общо взето от един вид, си приличат всички, растат невероятно прави, образуват огромни прави алеи, сякаш подредени по компас, и така продължава на много километри. Тежко на човек, който задълбае безразсъдно в тези гори! Той е неминуемо загубен, всички дървета са еднакви, всички алеи си приличат, така че е невъзможно да се ориентира в този лабиринт, стократно по-заплетен от оня който е бил построен в Крит от Дедал.

Горските скитници, единствените хора, които се осмеляват да се впуснат в девствените гори, имат само два начина да намерят пътя: да откъртват с брадва парчета кора от дънерите — или да оглеждат подножието на дънерите на дърветата. Когато открият мъх, значи са на север, ако, обратно, дънерът е сух и не личи мъх, са на юг. Някои разузнавачи използват следите, оставяни от животните, отиващи вечер на водопой, тези следи водят винаги към потоци или малки рекички, които накрая се вливат в някоя по-близка или по-далечна голяма река, но това е последното средство, до което се прибягва в краен случай и не може да се използва безнаказано.

Дон Хосе познаваше гората, в която се разхождаше с генерала, той я бе прекосявал повече от сто пъти по всяко време на нощта и деня, затова двамата разхождащи се нямаше от какво да се страхуват. Вървешком двамата мъже говореха за банални неща. Те бяха стигнали до брега на един бистър, доста голям поток, който ромолеше по камъчетата в своето корито. Дон Хосе предложи на генерала да поседнат на тревата, която растеше по брега на потока, където една доста голяма пролука в листака позволяваше на слънцето да осветява този живописен и тайнствен пейзаж; под дърветата не се чуваше никакъв друг шум освен далечното чукане на кълвач, който удряше ритмично по дънера на някакво дърво. Почти веднага шумът секна, кълвачът бе отлетял внезапно. Дон Хосе стисна ръката на генерала и се отдалечи от потока, слагайки пръст на устните си, за да го предупреди да бъде предпазлив.

— Какво има? — попита генералът със сдържан глас.

— Не знам — отговори младият човек със същия тон, — да бъдем предпазливи, не знаем какво ни очаква.

Почти в същия миг наблизо се чу крясък на фламинго.

— Слава Богу! — каза дон Хосе. — Приятел е.

— Откъде знаете?

— От сигнала, който той ми даде.

— Сигнал ли? Кога?

— Преди малко, не чухте ли крясъка на фламинго?

— Да, но предположих, че това е просто някое фламинго, от тия там на поляната, на брега на онова езеро.

— Излъгал сте се, драги генерале, това беше сигнал и доказателството е, че аз ще отговоря.

И като събра длани пред устата си, младият човек имитира с невероятно съвършенство крясъка на фламингото.

— Приемете моите поздравления, скъпи дон Хосе — каза генералът, — не предполагах, че сте толкова умел.

— О, това е нищо — каза младият човек, смеейки се, — аз притежавам и сума други дарби, които ще ви разкрия малко по малко, според обстоятелствата. А, ето, погледнете там наляво, между дърветата, не виждате ли човек?

— О, да! — отвърна генералът. — И дори го разпознавам отлично, това е моят приятел Безследни, верният ми канадец. Я вижте, той май ни вика да отидем при него.

— Вярно! Да бързаме, генерале, Безследни трябва да има много сериозни причини да ни вика по този необичаен начин.

Горкият скитник не мърдаше от мястото, където се бе спрял, той държеше главата си полуобърната натам, откъдето се бе появил, сякаш следеше нещо.

Генералът и приятелят му преминаха към гимнастическа стъпка, за да стигнат по-бързо до ловеца; той беше на разстояние най-много един пушечен изстрел, но изглежда имаше нещо спешно, защото ловецът не преставаше да ги вика, махаше с ръце.

Най-после, след като решиха да тичат, двамата мъже стигнаха до горския скитник.

— Но какво става тук? — попита дон Хосе.

— Говорете по-тихо — отвърна ловецът, — скрийте се зад дънера на това дърво и гледайте.

Двамата постъпиха така, както им бе казал горският скитник, и загледаха.

В подножието на едно дърво бяха седнали и разговаряха доста оживено двама дути и лесно се разпознаваше, че са бели.

— Кои са тези хора? — запита генералът.

— Познавам единия, този, който пълни лулата си в момента — отговори Безследни, — той се казва Мататрес, опасен бандит от куадрилята на Койота.

— Ах — възкликна дон Хосе, — трябва да заловим тия двамата.

— Хм, няма да бъде лесно.

— Може би все пак да опитаме. Ако не успеем да ги хванем, все ще можем да им теглим куршума, загубата няма да бъде голяма.

— Е, колкото до това, не рискуваме нищо, ала как да направим така, че да се приближим, без да ни видят?

— Много лесно! — И като вдигна глава и посочи листака, дон Хосе каза: — Ето нашия път.

— Вярно! Не се сетих.

— За какво става дума? — попита генералът.

— Виждате ли ония двамата, господин генерал? — каза дон Хосе.

— Естествено! Ако не съм сляп и доколкото мога да съдя от това разстояние, те изглеждат много увлечени в разговор по работите си.

— Точно така, господин генерал, и аз държа много да чуя разговора им.

— Така ли! А защо?

— Защото тези хора са наши врагове, ваши и мои, и е добре човек да узнае, или по-право, да открие тайните на своите врагове.

— А как ще ги откриете?

— Ще видите, ще ви бъде интересно.

Младият човек, бърз и ловък като маймуна, свикнал на всякакви телесни усилия, извади кинжала си от ножницата, заби го в дънера на дървото и се закатери с необикновена лекота, следван от Безследни, който не се отделяше нито на крачка от него. Когато стигнаха до първите клони на дървото, двамата изчезнаха в гъстия листак. От този момент нататък генералът въпреки усилията си вече не можеше да следи двамата необикновени пътници.

Те правеха просто това, което горските скитници наричат въздушна пътека: дърветата, чиито клони бяха преплетени едни с други, позволяваха на двамата с малко ловкост да минават от дърво на дърво толкова сигурно, както ако минаваха по тесен и малко клатещ се мост. Тази разходка по дърветата ставаше средно на шейсет-осемдесет метра височина от земята, ала на горските скитници никога не им се завива свят.

Дон Хосе и другарят му напредваха толкова бързо, като че стъпваха по земята. Внезапно младият човек се спря, даде знак на спътника си да не мърда. Те наистина бяха стигнали до дървото, под което Мататрес и другият, за които споменахме, разговаряха спокойно, мислейки, че в тази гора са далеч от всякакви любопитни очи. Двамата събеседници си бъбреха с пълна увереност, без дори да помислят да говорят тихо, грешка, каквато един горски скитник или един индианец никога не би допуснал.

— Ако продължавате така, мистър Уилсън, никога няма да се разберем.

Тази фраза беше произнесена на испански от Мататрес точно когато двамата ловци започнаха да подслушват.

— Вие сте неразумен — отвърна другият, повдигайки рамене, — искате пушки „Армстронг“ и настоявате да ги платите само по десет пиастра, което е подигравка.

— Колко имате?

— Петстотин.

— Гарантирате ли за тях?

— Напълно.

— А къде е платноходката ви?

— По Рио Пуерко, в заливчето на Опосума.

— Добре, виждам го оттук, само на четири левги.

— Разбрахме ли се?

— Може би. Имам да ви направя едно предложение.

— Да видим.

— Ще ви платя пушките по двадесет пиастра парчето.

— Ол райт, ето така се върши работа.

— Почакайте, значи ги купувам по двадесет пиастра всяка…

— О, много добре.

— Но ще ви платя само по десет пиастра в брой, останалото след похода, който ще извършим.

— А кога ще ви видя пак, за да получа десетте останали пиастра? — попита американецът иронично.

— След похода, ви казах.

— Ами ако походът ви не успее?

— Е-е, сигурни сме в успеха.

— Нищо не ми доказва това. Вижте какво, я прибавете още по един пиастър за всяка пушка и сделката ще бъде сключена.

— Хм, много е примамливо.

— Хайде да си ударим ръцете и да сръбнем малко уиски?

— Мисля, че това ще се уреди, ами патроните?

— Те не влизат в сметката.

— Колко имате?

— Двайсет хиляди, ако желаете.

— По четирийсет патрона на пушка — каза Мататрес, — не е много.

— Ще ви продам двойно повече, ако искате.

— Аха, значи платноходката ви е натоварена?

— Претъпкана е с пушки и патрони.

— Охо, трябва да се помисли — каза бандитът, чиито очи светнаха свирепо.

— Товарът не ме затруднява, щях да имам двойно повече стока, ако бях намерил купувачи.

— Може би.

— Разбира се, вече преговарям с други, по-щедри от вас.

— Като преговаряте с нас, вие имате работа с честни хора — заяви Мататрес, изправяйки се.

— Честен или мошеник, малко ме интересува с кого преговарям, стига да ми плаща.

— Хм, вие нямате предразсъдъци.

— Сделките преди всичко, но, както знаете, „the time is money“34, ще свършваме ли?

— Страх ли ви е?

— От какво да ме е страх? Моята платноходка е добре въоръжена, имам петнайсет моряци, които биха се справили с всички пустинни бандити.

— Искате ли да дойдете с мен до дома на моя началник?

— Какво ще правим там?

— Ще преговаряме.

— Наистина ли?

— Честна дума! — изрече бандитът тържествено.

— Бих предпочел друга клетва! Впрочем далеч ли е?

— Само на две левги, не смея да сключа окончателна сделка без съгласието на началника ми. Тази работа ще ни отнеме по-малко от четвърт час.

Американецът като че се поколеба за момент, после взе окончателно решение.

— Да вървим — каза той.

— Но не преди да вкусим от вашето уиски, предполагам?

— Имате право.

Търговецът свали огромната манерка, която носеше през рамо и чиято запушалка служеше за пиене, напълни я, подаде я на бандита и поднесе манерката към устата си:

— За ваше здраве! — произнесе той.

— За ваше! — каза Мататрес учтиво.

Според народната мъдрост между чашата и устата стои смъртта: Мататрес изпита това изцяло на гърба си. Точно когато вдигаше капачката с уиски, огромна тежест се стовари с все сила върху него и го повали, без той да може да гъкне! Същата злополука се случи и с американския търговец. Ако двамата не бяха убити на място, значи дяволът, техен личен приятел, ги е закрилял в случая.

Нито единият, нито другият не беше мъртъв, но лежаха в цял ръст на земята, в безсъзнание, без да дават признак на живот. Двамата ловци, които се бяха хвърлили върху тях от най-малко десет крачки, се възползваха от състоянието на двамата другари, за да ги завържат здраво и да ги увият в сарапе, пристегнати около телата им, за да не виждат и да не чуват, когато се свестят.

— Какво ще правим с тези нехранимайковци? — попита Безследни.

— Засега нищо, баща ми ще се разправя с тях, помогнете ми да ги пренесем до тази яма, където ще бъде отлично за тях, вие ще ги пазите, докато ви изпратя хора да ги пренесат в лагера.

— Разбрано, няма да мърдам оттук до второ нареждане.

— Е, дежурството ви няма да бъде дълго, до скоро виждане.

Тогава дон Хосе се върна при генерала, на когото разказа за случилото се.

— Имате ли полза да плените тези нещастници?

— Много голяма — отговори дон Хосе.

— Защо?

— Койота идва да купи оръжие и патрони, с които е натоварена платноходката на търговеца, а знаете, че Койота е наш враг.

— Да, той доказа това, но какво значение има за вас?

— Голямо значение, този подлец купува оръжието единствено за да го използва срещу нас.

— Вярвате ли, че ще се осмели да ни нападне след суровия урок, който получи?

— Не само вярвам, но и съм сигурен, знам какво крои срещу нас.

— В такъв случай имате право да постъпите по този начин, обаче ви моля да поговорите за това с баща си.

— Ще побързам да го направя, ще видите, че ще бъде на същото мнение.

— Така да бъде, дон Хосе, впрочем вие сам знаете как да постъпвате, особено с бандит, който не се бои ни от Бога, ни от закона.

— Трябва да го бием е неговото оръжие.

Разговаряйки така, двамата вървяха с бърза крачка, така че стигнаха до лагера за много кратко време. А последната част от разстоянието извървяха още по-бързо, защото им се струваше, че чуват пушечни изстрели; но шумовете заглъхват и се притъпяват под гъстия покров на девствените гори, тъй че човек не може точно да прецени какво чува. Когато пристигнаха в лагера, всичко се изясни.

Една доста многобройна шайка пирати бягаше с всички сили, пръскайки се във всички посоки, притисната отблизо от вакеросите и червенокожите на Синия облак. Гърмежите, които се бяха причули на генерала и приятеля му в гората, се дължаха на няколкото изстрела, които бандитите бяха дали срещу преследвачите си.

Но това, което учуди и обезпокои най-много дон Хосе, беше, че вместо да изглеждат доволни от новия неуспех на пиратите, всички бяха загрижени, лицата на всички — бледи и неспокойни. Дон Агостин изглеждаше най-отчаян, той се държеше с мъка, тялото му се тресеше от нервни тръпки.

Няколкото души, останали в лагера, изглеждаха съкрушени и обзети от дълбока скръб. Двамата мъже не смееха да ги разпитват. Някакво предчувствие им подсказваше, че в тяхно отсъствие се е случило голямо нещастие.

— Сине — извика старецът, забелязвайки младия човек и падайки в обятията му, — сине, майка ти и двете ти сестри бяха отвлечени от пиратите.

Сломен от мъка, старецът загуби съзнание. Тази новина беше ужасна, дон Хосе се олюля.

— Ох — прошепна той, — негодници такива!

— Кураж, приятелю — каза генералът със страшна решителност, — ние двамата ще отмъстим за тези клети жени, така коварно отвлечени.

— Благодаря — отвърна младият човек, — разчитам на вас, генерале.

— Имате моята дума — изрече офицерът с глух глас.