Бандитите на Аризона

IV

След непрекъснато препускане, към осем часа вечерта, пътниците се озоваха сред Апахерия. Дърветата бяха почти изчезнали, заместени от огромни треви, които се разстилаха додето виждат очите и където и коне, и конници, така да се каже, потъваха и не оставяха никакви други следи от минаването си освен поклащането на високите треви. Един доста висок хълм, единственият на няколко левги наоколо, приличаше на часовой, бдящ над саваната, над която се издигаше.

Тази миниатюрна планинка, стръмна, с оголени полегати склонове, имаше на върха си кичест гъсталак от „сучилес“17 с нежен и упоителен аромат; на средата извираше бистър поток, който подскачаше с грохот по камъните, образувайки буйни водопади чак до прерията, и след много лъкатушки на няколко левги по-нататък чезнеше в Рио Гранде дел Норте.

Нощта беше великолепна, милиони звезди, сякаш посеяни диаманти, блещукаха по тъмната синева на небето. Въздухът, много чист, позволяваше да се различават на много голямо разстояние и най-малките подробности на този възхитителен пейзаж, озарен от синкаво-белезникави светлини, които му придаваха фантастичен вид. С една дума, беше една от ония прекрасни нощи, непознати в нашия студен северен климат.

Полковник Дьо Вилие не устояваше на магията на тази величествена природа, която, така да се каже, го държеше здраво и будеше у него мечтателна меланхолия, изпълнена с тайнствено очарование. През сучилесите, на върха на хълма, се виждаше горящ огън. Графът се изтръгна от своето съзерцание и го посочи на дон Хосе, който препускаше от дясната му страна.

— Там ще лагеруваме тази нощ — каза младият човек с усмивка.

— Само че мястото изглежда вече заето — забеляза офицерът, — поне така, струва ми се, показва този огън.

— Нека това не ви безпокои, господин полковник — отвърна весело дон Хосе, — аз пратих напред няколко от моите слуги да приготвят „квартирата“ ни. Нали така, господин полковник, я наричате вие, военните?

— Точно така — отговори офицерът със същия тон, — мястото е добре избрано, искрено ви похвалвам за това.

— В такава страна не бива да се пренебрегват никакви предпазни мерки, ако човек иска да запази косата си, скитащите индианци винаги дебнат и умеят да се възползват и от най-малката небрежност.

Разговаряйки така, пътниците стигнаха до хълма и започнаха да се изкачват по склона. Изкачването трая само няколко минути, но беше трудно.

Слугите на дон Хосе не бяха си губили времето, за няколко часа те бяха построили доста голяма, добре закътана колиба, в един ъгъл на която гореше хубав огън в индианско огнище, тоест плитка дупка, но достатъчно широка и с триъгълно разположени камъни; пушекът излизаше през отвор в покрива на колибата.

Приборите за ядене се отличаваха с наистина царско изящество, преобладаваше среброто и позлатеното сребро, масата буквално пращеше под тежестта на най-вкусни и изискани блюда. В един ъгъл на колибата бяха струпани бутилки с всякакви форми, които много лесно се разпознаваха още от пръв поглед.

— О! — възкликна полковникът. — Ако бяхме в Индия, щях да кажа, че съм при набаб. Кой е този нов приятел тук, паднал ми така от небето? Ала стига приказки, ще видим това.

И без да се опитва да проникне в тази необикновена тайна, граф Дьо Вилие запали пура и излезе на площадката.

Дон Хосе се занимаваше с приготвянето на нощните сигнали.

— Готов ли сте? — запита младият човек, обръщайки се към Кучильо.

— Да, mi amo — отговори той.

— Три светлинни знака с промеждутък от една минута в следния ред: червено, бяло и зелено — мексиканското знаме. Да запалим ракетите.

Нареждането му бе изпълнено: три ракети се издигнаха, съскайки и описвайки блестящи параболи по тъмното небе. Почти веднага доста наблизо екна оръдеен изстрел, повтарян до безкрай от далечните хълмове и тътнещ като гръмотевица.

— Е-хе — каза полковникът изненадан, — да не би да се намираме близо до укрепление?

— Не — отговори дон Хосе.

— Но аз чух оръдеен изстрел!

— Вярно.

— Тогава?

— Имайте малко търпение, след по-малко от половин час ще узнаете какво е това, което ви озадачава толкова много в момента.

— Както обичате, скъпи сеньор, навярно чакате закъснели сътрапезници?

— Не съвсем, но сте близо до истината — отвърна младият човек, смеейки се.

— Дявол да го вземе! — продължи полковникът със същия тон. — Да не би тези сътрапезници да дойдат със своето оръдие?

— Не, бъдете спокоен.

— Толкова по-добре, защото ми се струва, че трудно ще го изкачат до тук.

И двамата се разсмяха весело и непринудено.

— Ще обиколим ли площадката? — попита дон Хосе.

— На драго сърце — отвърна полковникът.

Хълмът беше великолепно осветен, истинска илюминация, виждаше се като посред бял ден.

— О-хо-хо! Май празнуваме, а? — каза офицерът.

— Нещо такова — отговори дои Хосе.

И като улови френския офицер под ръка, го отведе малко настрана. Господин Дьо Вилие се подчини с усмивка, той предполагаше, че ще чуе нещо поверително. И предположението му се оказа правилно, потвърди се почти веднага. Дон Хосе се спря и предложи на събеседника си пура.

— Уважаеми господин полковник — рече, протягайки към офицера запалената си пура, — чудно ми е, че не сме се срещнали по-рано.

— Уверявам ви, аз също искрено съжалявам — отвърна полковникът, — но какво ви кара да мислите, че сме можели да се срещнем?

— Простата причина, че и аз като вас току-що прекосих голяма част от Съединените щати, а преди два месеца бях във Вашингтон.

— По това време аз също бях във Вашингтон.

— Интересно! Аз бях в този град по една много важна работа.

— И аз — каза полковникът, — а от столицата на великата република в каква посока поехте?

— Насочих се към Луизиана, където ме зоват сериозни задължения.

— В Нови Орлеан ли?

— Именно. Минахте ли оттам?

— Разбира се, престоях само няколко дена, отбих се просто да прибера сестра си доня Луиса от манастира, където се възпитаваше.

— Ей Богу! — възкликна полковникът. — Не може да не сме се срещнали.

— Да — рече дон Хосе, смеейки се, — това е било неизбежно.

— Извинете, но като стана дума за вашата сестра, откакто пристигнахме тук, не съм имал удоволствието да я зърна.

— Нека това привидно отсъствие не ви безпокои: моята сестра слезе от коня и се оттегли в една уединена колиба съвсем наблизо, където нищо не й липсва.

— Чудесно! Трябва да ви призная, учудих се, че не я забелязвам.

— Mi amo — каза Кучильо, отдавайки чест на господаря си, — чува се препускане на много коне в прерията.

— Изпълнете нарежданията, които ви дадох.

Кучильо се отдалечи и почти веднага забелязаха факли, чиято светлина пълзете по склоновете на хълма.

— Това дълго пътуване трябва да е изморило много сестра ви, толкова млада и толкова нежна — рече полковникът съчувствено.

— Вярно, горкото дете — отвърна дон Хосе, — но радостта, че се връща в бащината къща, й е вдъхнала смелост и я е накарала да забрави умората.

— Да, синовната обич прави чудеса, ала пътуването на доня Луиса още не е завършило!

— Извинявайте, тя достигна целта.

— Какво! Достигнала целта! — извика полковникът учудено.

— Да, няма да отива по-далеч, ние я оставяме тук.

— Как, в тази пустиня?

По устните на дон Хосе пробяга загадъчна усмивка.

— Да ви призная, не разбирам — каза полковникът, който все повече изпадаше в недоумение.

— Ето, нашите приятели пристигат, елате, господин полковник.

И като забеляза учудването на офицера, добави с усмивка:

— Скоро ще ви стане ясно всичко, което в този момент ви озадачава толкова много.

— Добре — рече офицерът, — право да ви кажа, не зная сънувам ли или съм буден. Откакто ви срещнах, като че бродя из „Хиляда и една нощ“.

— Има нещо подобно. Примирете се, господин полковник, аз няма да подражавам на словоохотливата Шехеразада, бъдете спокоен, всичко ще се изясни и ще бъдете напълно удовлетворен.

Двамата приятели тръгнаха да посрещнат новодошлите, които слизаха от конете. Чак тогава полковникът забеляза между себе си и дон Хосе доня Луиса, без да може да отгатне как се е появила така внезапно.

— Това не е жена — промърмори полковникът, — а фея, тя не ходи, а се появява, очевидно е толкова съвършена, че не е човешко същество.

Звънлив смях изтръгна французина от унеса му, той несъзнателно бе изказал гласно мислите си.

— Лъжете се, господине — отговори му глас, благозвучен като птича песен, с малко насмешлива нотка, — аз не съм нито фея, нито русалка, а само едно младо момиче, много скромно и много простодушно, което няма навик да слуша такива ласкави комплименти и не би могло да им отговори.

Полковникът се поклони, малко смутен, което все пак не му попречи да си каже, но този път така, че да не бъде чут:

— Да, лъжех се, това е ангел! — И добави малко ехидно: — Но ангел, който има човка и нокти.

В този момент две дами слизаха от една носилка, в която бяха впрегнати четири мулета. С един скок доня Луиса се озова в обятията на по-възрастната от двете дами.

— Татко — каза тогава дон Хосе на един старец с горд вид, на чието красиво лице бе отпечатано изражение на голяма доброта, — татко, позволете ми да ви представя един приятел от няколко часа, който спаси живота на сестра ми и моя.

— Сеньор — рече старецът, протягайки ръка на полковника със сдържано вълнение, — аз съм дон Агостин Перес де Сандовал, моля ви да ме удостоите с вашето приятелство и да приемете моето.

— И моето, сеньор — обади се възрастната дама, притискайки дъщеря си до сърцето, — Луиса ми разказа какво сте направили за нея.

— Вие ме смущавате — отвърна полковникът, почувствал се неловко от такова излияние на признателност за една постъпка, която му се струваше напълно естествена.

— Кажете ми името си, за да го запазя в сърцето си — заговори отново старецът.

— Господинът е граф Кулон дьо Вилие, полковник от кавалерията и един от най-блестящите офицери на френската армия — каза дон Хосе и като се обърна към полковника, добави: — Извинете ме за това представяне, драги полковник.

— Благодаря ви от все сърце — отвърна офицерът, — оказаният ми от близките ви прием ме преизпълва с радост. За жалост, аз още не съм направил нищо, с което да го заслужа, но — каза той, усмихвайки се, — бъдещето е пред мен и може би ще оправдая доброто мнение, с което ме удостоявате.

— Voto a brios18 — извика през смях дон Хосе. — Трудно ще ви бъде да направите нещо повече от това, което направихте днес. Но стига по този въпрос, вечерята ни чака, елате.

Полковникът подаде ръка на сеньора де Сандовал, дон Агостин улови ръката на доня Луиса, а дон Хосе — на по-голямата си сестра, млада жена на не повече от двайсет години, възхитително красива и почти толкова очарователна и изящна, колкото и по-малката сестра. Насядаха на трапезата, дон Агостин настани полковника от дясната си страна, дон Хосе — от лявата, а трите дами се разположиха срещу тях. Полковникът с изумление бе забелязал, че охраната на новодошлите се състоеше от червенокожи. Никой от тях не бе влязъл в колибата, но те следяха внимателно наоколо. Граф дьо Вилие се виждаше заобиколен от дълбока тайнственост, затова бе решил да се отнася философски към тези необикновени обстоятелства, които за него излизаха извън границите на възможното.

С няколко думи ще опишем само външността на тези нови действащи лица, по-нататък в настоящото повествование ще проличат достатъчно техните нравствени качества.

Дон Агостин Перес де Сандовал беше осемдесетгодишен и въпреки това як старец, не страдаше от никаква болест и не бе загубил ни най-малко нито душевно, нито физически свежестта на младостта. Той ходеше на лов за бизони и ягуари, предприемаше дълги походи през пустинята и спеше на гола земя, завит само с лекото си сарапе19; както вече казахме, на млади години сигурно се бе отличавал с мъжествена красота и сила. Снагата му беше висока, стройна и дори грациозна, чертите му — спокойни, свежи и без бръчки, на лицето му светеха черни очи, пълни с огън, брадата му беше снежнобяла и падате на гърдите, придавайки му величествено и едновременно необикновено благо изражение, но с отпечатък на твърда воля и честност.

Доня Тереса Перес де Сандовал беше достойна другарка на дон Агостин, все още много красива въпреки напредналата си възраст; ще добавим само една дума: тя беше Корнелия20, истинска антична матрона, притежаваща всички присъщи за нея благородни добродетели и голяма доброта, уравновесявана от справедлива и нежна строгост. Доня Луиса и сестра й бяха две прелестни девойки с малко горделива, но необикновено миловидна красота, непорочни и мечтателни, те като че ли си спомняха за ангелските криле, които бяха оставили на небето, слизайки на земята.

Дон Агостин де Сандовал имаше двама сина, по-големият от които, дон Естебан, трийсет и осем — трийсет и девет годишен, в този момент се намираше във Франция, и Дон Хосе, когото познаваме. Дон Хосе имаше не повече от трийсет години, снагата му беше висока, отлично сложена и с невероятно изящни очертания, той притежаваше телосложението и страшната сила на атлет, позите на тялото му, дори най-малките му движения се отличаваха с вродена изящност и грациозност, допълвани от онази небрежност, която се среща само у мъже от испанската раса и е изпълнена с чар.

Младият човек притежавате малко сериозна, мъжествена, енергична красота, която се харесва от пръв поглед, челото му беше високо, очите му — красиво очертани, черни, искрящи, изящният му нос — с подвижни ноздри, устата му — възголяма, украсена с бисерни зъби и всички тези черти, събрани заедно, придаваха на този бляскав кабалеро крайно симпатична физиономия, много дългата му синкавочерна коса се спускаше на едри къдрици върху раменете, нямаше брада, бръснеше се много гладко, което му придаваше малко женствен вид, но причините за това във време, когато обикновено се носеше брада, ще разкрием по-късно, за което имаме много сериозни основания.

Както става винаги, отначало вечеряха почти мълчаливо, но малко по малко разговорът се оживи, ледът се разчупи, всички се отпуснаха.

— Е, господин полковник — запита дон Хосе, — какво мислите за тази импровизирана вечеря?

— Мисля, че дори в Париж не би била по-изискана — отговори офицерът. — Вече не зная къде се намирам, питам се дали съм наистина в Апахерия, в Аризона, или пък някой магьосник, несъмнено дон Агостин, ме е докоснал с пръчицата си и за секунди ме е пренесъл у „Бребан“ на булевард „Монмартр“.

— Успокойте се, господин полковник, вие сте все така в Апахерия, пък и аз нямам магическа пръчица.

— Вярно, така е, но това ме успокоява много малко, сеньор дон Агостин, в „Хиляда и една нощ“ не всички магьосници имат пръчица, те си служат с магически книги.

— Правилно, ала аз ви уверявам, че съм само един обикновен старец, а съвсем не магьосник.

— Допускам, щом го твърдите, сеньор, но има нещо, което все пак ме учудва.

— Какво точно? — полюбопитстваха трите дами.

— Как успяхте да ми устроите такава отлична вечеря в един див край, гъмжащ от тигри и свирепи апачи? Вашата вечеря не съответства на логиката.

— Какво! Не съответства на логиката ли?

— Да, защото противоречи на всичко, което ни заобикаля.

— Възможно е, но признайте, че е хубава.

— Признавам с удоволствие, но има само един недостатък.

— Какъв?

— Че е прекалено вкусна, и освен това, щом ме принуждавате, ще ви кажа, че й липсва местен колорит.

— Какво, местен колорит ли?

— Именно, липсва й нещо, което би я направило още по-вкусна, придавайки й изтънчена пикантност.

— Но какво имате предвид?

— Ех, дявол да го вземе! Нападение на разбойници или на червенокожи, тогава поне ще имам възможност да се проявя.

— Аха, това ли наричате местен колорит, драги ми полковник?

— Да, разбира се, не сте ли на същото мнение?

— Не ще и дума, ако с нас нямаше дами.

— Правилно! Е, все едно че не съм казал нищо, какви ги дрънкам! Моля да ме извините.

Изведнъж, сякаш случайността искаше да потвърди думите на полковника, превръщайки шегата му в истина, от три различни места се чуха силни крясъци на койоти.

— Мълчете — каза старецът, изправяйки се, — угасете факлите.

За по-малко от секунда всички светлини изчезнаха и колибата потъна в мрак.

Нямаше вече никаква светлинка освен тази, която пръскаше луната, намираща се в първата си четвъртина, но това беше достатъчно, за да се ориентира човек, когато очите му са свикнали с тъмнината.

— Ама че работа! — възкликна полковникът смаян. — Какво става?

— Ами нещо съвсем обикновено из тия краища — отвърна Хосе с подигравателна усмивка, — местният колорит, който желаете толкова силно.

— Как? Какво искате да кажете? Да не би да има опасност от нападение на червенокожи?

— Не на червенокожи, а на прерийните разбойници.

— Сериозно ли говорите? — продължи полковникът изненадан.

— Съвсем сериозно, драги ми полковник. Хайде, не се безпокоите толкова, ние сме много и сме добре въоръжени, тези нехранимайковци още не са ни пипнали.

— Искрено се надявам да не ни пипнат, ние ще направим всичко възможно, за да не им позволим това.

— Мълчете — каза дон Хосе, — баща ми поема командването, да го оставим да действа свободно, никой друг не познава войната в саваната като него.

Няколко минути дон Агостин се съвещава тихо със Синия облак, Безследни и един друг червенокож вожд, после тримата излязоха от колибата и скоро изчезнаха в мрака. Трите дами не бяха помръднали от местата си.

— Ах, тук ли сте, Сиди-Муле — заговори дон Хосе, забелязвайки спахията, — щастлив съм да ви видя, приятелю, особено в този момент. Мога винаги да разчитам на вас, нали?

— Разбира се, сеньор дон Хосе, можете да разчитате на мен.

— А как стана така, че ви срещам тук?

— Чисто и просто съм се поставил на услугите на полковника, под чието командване служих няколко години в Африка и в Мексико.

— Така ли! Е, щом ви намирам толкова навреме, доброто ми момче, разберете се с приятеля си Кучильо, възлагам ви да бдите над майка ми и сестрите ми.

— Дадено, сеньор дон Хосе, разчитайте на мен, нали ме познавате?

— Да — отговори младият човек и се обърна към полковника: — Следете внимателно какво ще стане, ще ви заинтересува.

— То вече ме заинтересува. А тези дами?

— Не бойте се за тях — отвърна дон Хосе, — те са отрасли в пустинята, свикнали са на такива схватки и няма да изпаднат нито в нервна криза, нито ще припаднат. Пък и знаят, че ще съумеем да се защитим.

— Отлично! Тази увереност ще удвои храбростта ни.

— Мълчете — каза дон Хосе, слагайки ръка на рамото му, — баща ми ще се разпореди както се полага.

— Не се ли опасявате, че той чака може би малко прекалено дълго?

— Не, най-напред трябваше да разбере кои са враговете, дали са многобройни и какъв е планът им.

— Правилно, значи разбойниците ще се оттеглят?

— Съвсем не.

— Но тогава как…

— Ще видите, полковник — прекъсна го дон Хосе, — смятам, че ще ви се стори едновременно и странно, и много любопитно.

— Добре, да чакаме — рече полковникът, поемайки пурата, подадена му от дон Хосе.