Бандитите на Аризона

IX

Пет минути по-късно дон Хосе и полковникът седяха на масата един срещу друг. Яденето беше превъзходно, отлично приготвено. Дон Хосе имаше добър апетит, а полковникът беше гладен като оздравяващ, тоест лапаше лакомо всичко. Дон Хосе беше очарователен събеседник, весел, духовит и сладкодумен, с него не можеше да се скучае. Изобщо всичко беше много приятно. Когато на масата бе сложен десертът, полковникът прати Сиди-Муле да се нахрани в кухнята и двамата приятели останаха сами.

Отначало разговорът беше лек, весел, изпъстрен с шеги за парижкия живот, но постепенно се промени, стана по-сериозен и най-вече по-интимен. Скоро и на двамата стана ясно, че всеки от тях има на устата си един и същ въпрос, който с мъка сдържа; разговорът, все така интересен, бе станал, така да се каже, двубой, в който всеки скришом се опитваше, без да се издаде, да накара събеседника си да разчупи леда и да заговори откровено, но изглежда трудно можеше да се каже и особено да се формулира въпросът.

Те се въртяха по такъв начин около това, което искаха да кажат, без да напреднат с нито една крачка, и вероятно щеше да продължи дълго така, ако доктор Герен не бе влязъл ненадейно. Двамата приятели посрещнаха доктора с искрена радост, тъй като присъствието му сигурно щеше да даде друга насока на разговора.

— Виж ти — каза той, смеейки се, — моят болен май е на оздравяване? Ей Богу, много се радвам.

— Аз също се радвам, докторе, — рече офицерът със същия тон. — Истината е, че отдавна не съм се чувствал толкова добре, напълно съм оздравял.

— Да, слава Богу — каза лекарят, — но лечението трая дълго.

Доктор Герен беше висок човек със симпатично и умно лице; погледът му светеше от благост и доброта; той беше почти на четирийсет години, ала в дългата му коса нямаше нито един бял косъм, имаше хубави зъби, малко дебели устни, голяма и лакома уста. Държането му показваше, че е светски човек.

Той беше родом от Париж, където бе завършил цялото си образование, включително и медицинското; бе работил като интернист в болницата „Отел-Дийо“, където го обожаваха. Доктор Герен беше не само учен, но и най-вече специалист; той можеше да направи кариера в Париж, ако искаше, но беше чудак. Един ден, без да предупреди никого и без сам да знае защо, продаде всичко, което притежаваше, и замина за Америка, заявявайки категорично, че никога няма да се върне във Франция. Многобройните му приятели, смаяни от това внезапно решение, напразно си блъскаха главата да отгатнат причините за това заминаване, но не установиха нищо, което да оправдае толкова необикновеното решение, тъй че, ако докторът имаше някаква тайна, тази тайна беше добре запазена — никой не я откри.

Той беше в Мексико най-малко от осем години. Вместо да се установи в столицата, отиде в Сонора, на индианската граница. Докторът минаваше там за много богат човек, дори повече, отколкото можем да си представим, въпреки многото дарения, които правеше, и добрините, които вършеше, без дума да продума. Мексиканците и индианците го обичаха много, той можеше да ходи денонощно където пожелае, без да бъде застрашен от всевъзможните бандити, индианци, пирати и други, от каквито гъмжи пустинята.

— Е, драги полковник — продължи докторът, — кога ще се качите на кон?

— Щом ми позволите, докторе — отговори полковникът, — трябва да ви призная, че нямам търпение, предстои ми много работа.

— Да, да, но трябва да почакате най-малко още четири дни.

— Толкова ли?

— Чуден човек сте вие — каза лекарят, смеейки се. — Не знам как ви спасих, защото лечението не беше мое, ако Бог не беше извършил чудо с вас, уверявам ви, драги полковник, сега нямаше да сте жив.

— Да, но зная какви всеотдайни грижи сте полагал за мен.

— Хубава работа! Та нали всички тук — и мъже, и жени — се надпреварваха, дори очарователни млади момичета ставаха ваши болногледачки. Няма от какво да се оплаквате!

— Напротив — каза пациентът разпалено, — зная, че съм много задължен на отличните приятели, които ме заобикалят, и най-вече на вас, докторе.

— Ще ви отговоря, както е казал Амброаз Паре за великия херцог Дьо Гиз: „Аз го превързах, Бог го изцери.“ Същото може да се каже и за вас, но не искам да ви притеснявам повече, зная колко е важно да сте на крак.

— Какво искате да кажете, докторе? Не ви разбирам.

Докторът се усмихна лукаво, споглеждайки се заговорнически с дон Хосе.

— Много добре ме разбирате, драги полковник, но щом настоявате, ще ви обясня: треската е безпощадна бъбрица, тя издава и най-съкровено пазената тайна.

— Ах! — възкликна полковникът, пребледнявайки.

— Полковник, защо се огорчавате така? Само Хосе и аз знаем, и то не цялата ви тайна, а само част от нея.

— Вярно, докторе — каза полковникът, протягайки им ръце, двамата мъже ги стиснаха сърдечно, — страхувах се да не би други да са чули!

— Не, бъдете спокоен! Във вашите кризисни моменти само дон Хосе и аз стояхме до леглото ви. Дори Сиди-Муле, който ви е толкова предан, не знае нищо, ние винаги гледахме да бъде по-далеч.

— Значи знаете каква строга заръка му дадох.

— Да, но се учудвам, че я е изпълнявал толкова точно, не е лесно да излезеш с него на глава, не току-така се нарича Муле.

Тримата се засмяха.

— Ей сега ще престанете да се учудвате, това е ясно като две и две четири — каза дон Хосе. — Преди да намерите вашия човек, той беше мой подчинен почти три години, беше ми толкова предан, колкото сега на вас. От срам не е посмял да се обърне към мен, когато е бил в трагичното положение, от което сте го измъкнал, драги полковник. Сега разбирате какво стана между нас, когато го намерих.

— Наистина всичко се изяснява.

— А сега да оставим добрия Сиди-Муле и да се върнем на въпроса — каза решително докторът, който във всички случаи биеше право в целта.

— Какво искате да кажете, докторе?

— Позволете ми да дам думата на дон Хосе Перес де Сандовал.

— Какво?!

— Оставете го да говори, драги полковник. За да се разберем добре, трябва да разчоплим въпросите докрай, вие, като стар войник, би трябвало да знаете това по-добре от всеки друг.

— Не ще и дума! — каза полковникът със същия тон. — Изглежда, че аз ще бъда подложен на разпит.

— Да, донякъде, но бързам да ви кажа, че ще прекратим разпита, когато пожелаете. Говорим ви така не от нездраво любопитство, а единствено от желание да ви бъдем полезни, ако е възможно.

— Зная, господа, затова не мислете, че се обиждам. Щом знаете част от моята тайна, може би е по-добре да я научите изцяло, още повече че в нея няма нищо лошо.

— Не се и съмнявам — каза докторът.

— Възможно е янките да ви използват като маша, която да им вади кестените от огъня — добави дон Хосе, смеейки се.

— Какво искате да кажете?

— Малко търпение, приятелю — каза добродушно младият човек, — аз познавам англосаксонците много по-добре, отколкото бихте могъл да ги познавате вие.

— Възможно е, драги Хосе, защото, да ви призная, аз никак не ги познавам.

— Знаех си.

— Те са велик народ — вметна докторът.

— Да — съгласи се дон Хосе с горчивина, — но преди всичко практичен. Според мен с това си качество стигат дотам, че то става недостатък.

— Винаги е било така — продължи докторът, — хората никога не знаят да спрат до разумната граница.

— Да оставим това, по-късно ще се върнем на този въпрос, засега да се радваме, че докторът пристигна толкова навреме, за да ни измъкне от безизходното положение, в което се намирахме.

— Какво толкова съм направил? — потри ръце докторът. Офицерът се усмихна.

— Помислете си — каза дон Хосе, — когато дойдохте, полковникът и аз бяхме прекъснали разговора, всеки от нас имаше в главата си един въпрос, който не смееше да изрече: полковникът се страхуваше да не би треската да е разкрила тайната му, а аз исках да го успокоя, защото виждах, че е неспокоен, и това ме притесняваше много.

— Аха — рече докторът, — разбирам, интересна картинка сте били.

— И най-вече много затруднени — вметна полковникът.

— Вероятно дълго щяхме да се въртим така — каза дон Хосе весело, — без да стигнем доникъде, ако, за щастие, не бяхте дошъл вие. И мигновено ни извадихте от затруднението.

— И ви благодарим, защото не знаехме какво да правим — каза полковникът.

— Както виждате, понякога от внезапното явяване има известна полза. Сега сме наясно, да запалим пурите и напред!

— Нямам нищо против, но преди това искам да отправя една молба към моя приятел Хосе.

— Предварително съм готов да я изпълня, за какво се касае? — запита младият човек.

— Вие ми казахте, че сеньор дон Агостин Перес де Сандовал, ваш баща и мой приятел, е тук, вярно ли е?

— Да, драги полковник, баща ми е тук, но е много щастлив и отдаден всецяло на бащинската си любов.

— Какво искате да кажете?

— Че брат ми дон Естебан де Сандовал, най-големият в семейството ни, пристигна само преди два часа в Пасо дел Норте.

— Я — възкликна докторът — значи дон Естебан е пристигнал от Франция!

— Да, по лични причини поискал да бъде освободен от длъжността шарже д’афер и правителството удовлетворило молбата му.

— Толкова по-добре за него, ще бъде по-щастлив сред близките си.

— Така мисля и аз, но интересното е, че когато съобщихме за присъствието ви тук, брат ми каза: „Тъкмо той ми трябва. Като разбраха във френското посолство в Мексико, че идвам в Сонора, ме помолиха да предам на полковник граф Кулон дьо Вилие връзка писма, пристигнали с трансатлантическия параход с който пътувах.“ Брат ми взел писмата, които желае да ви връчи.

— Това ще бъде лесно — каза докторът.

— Още по-лесно — рече офицерът, — защото ето какво искам от вас, драги Хосе.

— Говорете, приятелю.

— Държа баща ви да присъства на моя разказ.

— Баща ми ли! — възкликна дон Хосе, приятно изненадан. — Това ще бъде голяма чест за него, драги полковник.

— Тук има малко егоизъм от моя страна — продължи офицерът със слаба усмивка, — дон Агостин е опитен човек, познава отлично тази страна, тъй че съветите му ще ми бъдат много полезни.

— Благодаря, приятелю, — каза младият човек, ставайки.

— Извинете, още една дума.

— Говорете.

— Вашият брат, когото нямам честта да познавам, би трябвало да ми е приятел.

— Да, полковник, той знае какво ви дължим.

— Тогава го помолете да дойде с баща ви, ще бъде голяма чест за мен да го видя.

— Честта ще бъде за нас — отвърна младият човек, — почакайте само пет минути.

— Вървете, приятелю.

Дон Хосе излезе.

— Дон Естебан е прекрасен човек, изключително умен и сърдечен — каза докторът.

— В Париж съм чувал много ласкави отзиви за него.

— Толкова по-добре, ще видите, че ще ви хареса.

— Той вече ми харесва, драги докторе.

Вратата се отвори, Сиди-Муле повдигна завесата и съобщи с най-мелодичен глас:

— Господа, Перес де Сандовал.

После пусна завесата и изчезна.

Дон Естебан де Сандовал беше по-голям с пет години от брат си дон Хосе, но като ги видеше човек, не можеше да ги различи от пръв поглед, толкова пълна беше приликата помежду им — като се изключи разликата във възрастта, бихте ги помислили за близнаци, толкова необикновена беше тази прилика. Полковникът стана, за да посрещне гостите си, ала дон Агостин и дон Естебан не искаха да му причиняват страдания, затова накараха оздравяващия да се върне на мястото си, на своя шезлонг. Приветствията бяха разменени по най-сърдечен начин, те бяха почти сърдечни излияния между дон Естебан и полковника. Още от пръв поглед двамата се бяха харесали и преди да изрекат дори една дума, вече се чувстваха искрени приятели.

Запознанство при такива условия не можеше да не стане веднага интимно, така и беше. Дон Агостин и дон Хосе се чувстваха щастливи от това разбирателство, установило се веднага между двамата мъже. Насядаха и се завърза задушевен разговор; ледът неусетно се бе разчупил.

— Драги полковник — каза дон Естебан, — искрено съм щастлив да ви връча тези писма, което несъмнено ще ви бъдат приятни.

— А знаете ли съдържанието им? — запита полковникът, вземайки писмата, подадени му от дон Естебан.

— Откровено казано, да — отговори дон Естебан весело, — не любопитствате ли да ги прочетете?

— Няма смисъл, щом вие го знаете. Кажете ми съдържанието, ще ми бъде по-приятно да го чуя от вашата уста.

— По-добре, генерале — продължи дон Естебан, — прегледайте този официален вестник и веднага ще разберете за какво се касае.

— Мислите ли?

— Разбира се.

— Добре, но нали само от любезност ме нарекохте „генерале“?

— Не, прочетете правителствения вестник, ето на — добави той, сочейки с пръст мястото.

Офицерът хвърли един поглед.

— Я виж! — извика той развълнувано. — Произведен съм в бригаден генерал! Благодаря ви, скъпи дон Естебан, че така приятно ме изненадахте.

— Но това не е всичко.

— Какво искате да кажете?

— Ето, погледнете тук.

— Какво! Велик кавалер на ордена на Почетния легион!

— Ще добавя, ако това може да ви направи удоволствие, че присъдените ви отличия са одобрени с радост, единодушно е заявено, че просто ви е дадено заслуженото.

— Вие сте много мил човек, драги дон Естебан, увеличавате удоволствието, което ми доставиха тези новини, с любезния начин, по който ми ги съобщихте.

Разговорът продължи доста дълго в този приятелски тон, може би щеше да се проточи така няколко часа, ала доктор Герен бдеше. Когато сметна, че е време да промени насоката му, той го прекъсна рязко, както му беше навик.

— Всичко това е много хубаво — рече той, — но ми се струва, че забравяме целта на нашето събиране, време е да се върнем към нея.

— Правилно — каза дон Хосе, — беше ми изхвръкнало от главата.

— И забравяте, скъпи ми дон Хосе, че губим ценно време.

— Прав сте, а нашите врагове не спят.

— Стократно сте прав, приятелю — каза дон Агостин, — затова да побързаме, утре може да бъдем принудени…

— О, не, татко — възрази дон Хосе, — още не сме я докарали дотам, знаете, че вече съм взел предпазни мерки.

— Вярно, ала от такива негодници може да се очаква всичко.

— Още една причина да се разберем колкото е възможно по-бързо — вметна докторът.

— Трябва да ви призная, господа — обади се генералът, — че не разбирам нищо от това, което говорите, но предполагам, че имате намерение да ми направите някаква голяма услуга, за което предварително ви благодаря искрено.

— Всичко ще ви бъде обяснено навреме и на място, генерале, тогава ще се убедите, че любопитството няма нищо общо с желанието ни да получим от вас откровена изповед за най-важните неща в личния ви живот. Колкото до живота ви като военен, той е твърде добре известен, за да е нужно да се занимаваме с него — остава ни само да се възхищаваме искрено на вашите големи служебни заслуги — каза дон Агостин с много сърдечен тон и приветлива усмивка.

— Убеден съм, сеньор дон Агостин — отговори офицерът, — че намеренията ви са почтени, ще ви разкажа за живота си това, което обществото не знае, точно то ви интересува, нали, сеньори?

— Ей Богу! — извика докторът.

Тримата Сандовалови потвърдиха с жест. Без да чака повече, генералът взе думата с непринуденост, която доказваше неопровержимо, че всичко, което се готвеше да каже, щеше да бъде вярно, защото говореше, както се казва, свободно и не търсеше думите.

— Кабалерос — каза той на испански, — разказът ми ще бъде просто една бърза биография. Първо ми позволете да ви кажа кой съм: родът ми води началото си от битката при Бувин, спечелена от крал Филип-Август срещу Отон IV, император на Германия, през 1214 година. Битката била ожесточена, фламандците вършели чудеса на храброст, те успели да откъснат френския крал от неговите пълководци, с дълги куки съумели да го свалят от коня му и точно когато търсели някакъв дефект в бронята на монарха, за да го убият, един човек, въоръжен с огромна бухалка, се промъкнал сред неприятелите и макар да загубил кръв от много рани, свършил такава добра работа, че успял да качи краля отново на седлото. След като му върнал изпуснатата сабя, той веднага се опитал бързо да се отдалечи, но кралят му заповядал да спре.

Пълководците и всички дворяни били отчаяни, те смятали господаря си за убит или пленен. Голяма била радостта им, когато забелязали краля качен на бойния си кон и със сабя в ръка.

— Кой си ти и как се казваш? — попитал Филип-Август спасителя си.

— Ваше кралско величество — отвърнал почтително войникът, — аз съм крепостен и васал на граф епископ Дьо Роде, казвам се Кулон.

— Коленичи — рекъл кралят. Крепостният се подчинил.

— Правя те рицар — продължил кралят, докосвайки го със сабята си, — ти си свободен в планината и в долината, ще се ползваш от всички права, полагащи се на благородниците, давам на теб и на потомците ти замъка Вилие с всички земи и свързаните с това права. Занапред ти ще се казваш Кулон, граф Дьо Вилие, назначавам те в моята гвардия, капитан на рота от сто гвардейци, на която ще поема разходите. Искам да бъдеш винаги близо до мен.

Крал Филип-Август удържал така вярно на думата си, че бедният крепостен станал един от първите дворяни на кралството.

Ето как родът ми станал благороднически и като военни винаги сме служили на Франция в нейната армия. С течение на времето нашият род се разделил на два клона: Кулон дьо Вилие и Дьо Жюмонвил.

Първият Жюмонвил бил братът на Кулон дьо Вилие. През 1758 година двамата братя се настаняват в Канада като капитани в полка на кралската морска пехота; виконт Дьо Жюмонвил бил убит при засада от англичаните, брат му отмъстил за него, поел грижата за сина му и го отгледал на свои разноски. За нещастие, този млад човек, забравяйки всичко, което дължал на чичо си, станал най-върлият му враг.

Това скъсване станало след един спор за поземлена концесия, закупена от граф Дьо Вилие от индианците команчи чрез посредничеството на един канадски горски скитник, предан на нашия род. Макар че графът от коректност показал напълно изправните си документи за собственост, племенникът му не искал да слуша нищо. Нещата стигнали дотам, че графът бил принуден да изгони племенника си, който вече не се върнал.

Вследствие на тези събития двата клона на нашия род се разделили напълно и се отчуждили един от друг. По-младият клон стигнал в омразата си дотам, че се отрекъл от славното, почтено име Дьо Жюмонвил, за да приеме името Дьо Мовер, което впрочем му се полага по същото право, както името, което отхвърлил. Френската революция разорила напълно нашия род — както по-стария, така и по-младия му клон.

Положението било ужасно, трябвало да се намери някакъв изход, дори героичен: дядо ми и брат му станали войници, баща ми — полковник, а прачичо ми не стигнал по-високо от капитански чин! Той служел в кралската гвардия, а баща ми командвал 16-и линеен полк. Аз учех в Сен Сир30 с братовчед си Гаспар дьо Мовер. И двамата бяхме млади, родовите ни омрази изглеждаха ако не забравени, то поне притъпени. С братовчед ми бяхме бедни и живеехме в доста добър сговор, аз се държах чистосърдечно с роднината си, мислех, че и той се отнася по същия начин към мен, но се лъжех, скоро получих доказателство за това: Гаспар дьо Мовер ме мразеше — зад престореното му дружелюбие се криеха най-подли машинации.

Завърших Сен Сир втори по успех, а братовчед ми — с последните. Омразата му се засили. Някаква зла орисия тегнеше над този млад човек: в нищо не му вървеше, всичко се обръщаше против него, в дъното на душата си той ме упрекваше за този кутсузлук. Постъпихме заедно в четвърти драгунски полк, аз стигнах до чин командир, а братовчед ми си остана лейтенант. Привидно бяхме все още в добри отношения, но разликата в чиновете ни разделяше повече, отколкото можех да предположа. Аз исках да променя това неприятно положение, помолих да ме прехвърлят в Африка, с една дума, да се преместя. Министърът на войната, с когото споделих желанието си, ме изпрати във втори спахийски полк. Два месеца след пристигането ми в Африка по повод на не знам какъв грабеж, виновниците за който трябваше да накажа, бях произведен в подполковник.

За моя голяма изненада братовчед ми беше тоя, който ми донесе заповедта. Той беше назначен за капитан, губернаторът на Алжир го бе прикрепил към себе си в качеството на адютант.

Братовчед ми не знаеше какво съдържа писмото, което ми връчваше. Когато научи, позеленя и ми хвърли поглед, от който потръпнах, толкова беше изпълнен с омраза.

При експедицията в Мексико31 бях придаден към първия отряд, който замина за Санта Крус. Изтекоха седем-осем месеца. Един ден в Мосела, където бях комендант на града, за голямо мое учудване видях, че пристига моят братовчед, по-мрачен от всякога. Той ми направи големи комплименти, престараваше се да ми засвидетелства своето приятелство, но си оставаше капитан. Когато бе дадена заповед армията да се съсредоточи срещу Мексико, моят братовчед внезапно изчезна и бях принуден да докладвам това на маршал Базен, началник на експедицията. Гаспар дьо Мовер бе дезертирал с оръжието и багажа си. Пристигнах във Веракрус десет минути преди да отплавам за Франция, и Безследни, когото познавате, тоест Жан Берже, канадец, предан на моето семейство, ми връчи едно писмо.

— От кого е това писмо? — го попитах.

— От господин Дьо Мовер — ми каза той.

Прочетох писмото, беше кратко, братовчед ми признаваше омразата си към мен и ме предупреждаваше, че откраднатата концесия, този израз беше написан ясно, че тази концесия най-после е станала негова собственост и че е взел мерки да не мога да я видя вече. Бях поразен, не разбирах нищо от това писмо: как братовчед ми си е присвоил тази концесия, която бях поверил на майка си? Но времето течеше, трябваше да се действа, дадох подробни напътствия на Безследни, подписах му напълно редовно пълномощно да ме замества във всичко и за всичко, уверих го, че ще му пиша от Франция, че вероятно скоро ще се върна пак в Мексико и че най-напред ще се срещна с него. Той ми даде адреса си при Трите реки и аз се качих на кораба.

Искам да заявя, че всичко, което трябваше да се направи, Безследни го извърши така умело, така изискано и с такова познаване на спорните въпроси, каквото не подозирах у него и което много ме учуди.

— Че защо не? — прекъсна го доктор Герен с насмешлив глас. — Та Безследни е нормандец по произход, добро, породисто ловджийско куче.

Тази остроумна забележка разсмя всички, генералът продължи разказа си, които господа Сандовал слушаха с много сериозно внимание.

— Доста се колебах как да действам по-нататък по този въпрос, но разсъдих и малко по малко се примирих с тази срамна кражба. Пътуването бе възвърнало хладнокръвието ми. Когато слязох във Франция, вече почти не мислех за тази неприятна работа, но пристигайки в Париж, научих една новина, която ме порази: майка ми бе оставила малкото си състояние, най-много двеста и петдесет хиляди франка, в ръцете на своя нотариус въпреки съвета, който й бях давал много пъти, да купи рента. А се бе случило така, че нотариусът, на когото бе поверила състоянието си, бе изчезнал внезапно, отмъквайки всички пари на клиентите си. За късо време майка ми се бе оказала напълно разорена, а също и сестра ми, чиято зестра от осемдесет хиляди франка бе потънала при това „корабокрушение“.

Положението на майка ми и сестра ми беше много критично, а заплатата ми като полковник — недостатъчна дори за скромно преживяване на тези две същества, върху които бях съсредоточил цялата си обич. Майка ми беше отчаяна, съжаляваше, че не се е вслушала в съветите ми, но беше много късно, злото беше сторено и оставаше почти непоправимо. Тогава с ядни сълзи съжалих за кражбата, извършена от моя подъл братовчед. Скърбях, без да смея да говоря на майка си за загубването на концесията, която може би щеше да ме спаси.

За моя голяма изненада майка ми първа ми заговори за тази концесия, като обеща да се опита да получи нещо. Аз я изгледах смаяно, което я обезпокои.

— Но какво ти става? — запита ме тя. — Повече от сто пъти си ми казвал, че тази концесия, закупена от нашия прадядо, би трябвало да струва днес огромна сума, няколко милиона.

— Безсъмнено — отговорих, потискайки една въздишка.

— Какво ти пречи да я използваш? Представи си — добави тя, — няколко дена след бягството на нотариуса Лора настоя да изтегли тази концесия, която не исках да запазя у себе си, а я поверих на този гаден адвокат X… Така че по чудо тя не е загубена, чудо, което ти дължиш единствено на сестра си.

Майка ми можеше да говори така колкото си иска, аз вече не я слушах, мислех какво трябва да направя.

— А, така ли! — възкликна майка ми, разтърсвайки ръката ми. — Спиш ли?

— Не — отговорих, трепвайки, — не бих имал нищо против да видя тази прословута концесия.

— Ето я, братко — ми каза Лора, подавайки ми я.

Беше наистина тя, познах я от пръв поглед. Два дена по-късно, след като си взех едногодишен отпуск, се качих в Хавър на кораб за Съединените щати. Бях се снабдил с препоръчителни писма за най-влиятелните и най-високопоставени личности в Съединените щати и Мексико. В тези две републики бях посрещнат много сърдечно и радушно. Както научих, недостойният ми родственик се бе опитал да се възползва от концесията, която бе фалшифицирал.

Бе образувал съдружие от опозорени хора, замесени в нечисти афери, начело на което бе поставил един голям шарлатанин, който се представял под името граф фон Щерниц, прусак, както ми казаха, по време на френската експедиция в Мексико служил като шпионин на мексиканците и французите, мамел и предавал и двете страни, които го обявили извън закона и го осъдили на смърт. Пуснали на борсата акции и ги лансирали умело, те се котирали износно, но тази долна машинация била разкрита в самата борса, съдружието рухнало. Било наредено братовчед ми и така нареченият граф фон Щерниц да бъдат арестувани, те успели да се укрият в прериите на Далечния запад, обичайно убежище за всякакви отрепки на цивилизацията. Оттогава не се чува вече нищо за тези негодници.

Изглежда, че концесията, закупена от прадядо ми, отдавна е била разработена и там са били построени три значителни града. Правителството във Вашингтон се отнесе изключително радушно с мен, призна валидността на документа ми за поземлената концесия, предложи ми сума от два милиона и друга концесия, голяма колкото тази, за която претендирах, в златоносните земи на бившата мексиканска провинция Аризона, с единственото условие да образувам сериозно сдружение, на което да бъда ръководител. Моето задължение е да развия незабавно концесията, да разработя земята, да създам селища, в които да живеят моите работници и колонисти, да построя укрепления и да гоня с всички средства индианците бравос и бандитите, които върлуват в целия този край.

Правителството във Вашингтон обещаваше да ми достави под пазарната цена оръжие, боеприпаси, дрехи и провизии, за да въоръжа, облека и храня войска от най-малко осемстотин души, привикнали да воюват и добре екипирани; те ще бъдат наети от мое име, ала заплащани от Съединените щати и всъщност на служба на великата северна република.

Тези условия ми се сториха изключително изгодни. Вслушвайки се обаче в някои забележки на приятеля си Безследни, аз се обвързах условно с правителството във Вашингтон, тоест поисках отсрочка от шест месеца, преди да подпиша договора, който ми предлагаха, за да изуча подробно Аризона и да си съставя точна представа за тази страна, която не познавах. Исках да проуча терена и да разбера дали този край може да се колонизира, защото исках от правителството във Вашингтон чисто и просто в този край да придойдат заселници, да се настанят там здраво и така да изтръгна тази великолепна област от варварството.

На този въпрос не биваше да се гледа леко, напротив, той изискваше сериозни размишления, за да се доведе до благополучен край. Аризона е обширна и все още почти непозната. Между нас казано, господа, въпреки огромните изгоди, които това начинание ще ми донесе след няколко години, аз се колебая да го започна, защото вече предугаждам почти непреодолими трудности. Пък и като офицер във френската армия всичките ми роднини и влеченията на сърцето ми са във Франция. За нищо на света не бих се съгласил да се настаня в Америка, дори и да ми предложат тонове злато.

Вероятно ще се задоволя с двата милиона, предлагани ми от Съединените щати, което е много добра сума, без да си навличам усложнения, които може да станат непреодолими и от които не ще успея да се измъкна с чест, ако изобщо се измъкна някога.

Ето, кабалерос, разказа, който ми поискахте. Направих го колкото ми беше възможно по-кратък, всичко, което ви казах, е вярно. Държах да добиете представа за положението, в което се намирам, и за най-съкровените ми желания, без фалшив срам и като честен войник, за какъвто се смятам.

Генералът си приготви чаша подсладена вода и запали спокойно една чудесна хаванска пура.

— Господин генерал — отвърна дон Агостин, — синовете ми и аз сме щастливи, че ви изслушахме, вие ни дадохте ценно доказателство за благоразположение, което е чест за нас и за което ще ви бъдем вечно признателни. Тази сделка, която правителството във Вашингтон ви предлага, давайки ви такива големи изгоди, ни засяга, без да подозирате, много повече, отколкото интересува самия вас.

— Вас ли, кабалерос? — възкликна генералът учудено.

— Боже мой, да — продължи дон Агостин с очарователно добродушие, — така вървят нещата на тоя свят. Няма да бъда дипломатичен с вас, генерале, ще ви кажа направо, че ако приемете предложените ви условия, това чисто и просто ще ни разори и вследствие на това вие ще станете неволно наш най-върл враг.

— Какво искате да кажете, кабалеро? Да си призная, не разбирам нищо от това предположение, което, надявам се, не е сериозно.

— За нещастие, това, което ви казвам, е самата истина, генерале.

— Бъдете така добър да ми обясните колкото може по-бързо, умолявам ви! А преди това ми позволете да ви кажа, че по-скоро бих се отказал десетократно от тази сделка, отколкото поради дребнави парични интереси да разваля едно приятелство, което ценя и макар и ново, ми е по-скъпо, отколкото можете да си представите.

— А ние — извика дон Хосе пламенно, — вярвате ли, генерале, че след всичко, за което сме ви задължени, ще можем да се отнасяме с вас като с враг?

— Господа — намеси се доктор Герен с блага усмивка, — успокойте се, моля ви! Убеден съм, всичко ще се уреди така, че всички ще бъдат доволни, трябва само да се намери начин да се оправи положението. Впрочем, както знаете, светът е устроен така, че има лек за всичко, трябва само да се открие. Докато душата се държи за тялото, не бива да се губи надежда. С изключение на смъртта, повтарям, има лек за всичко, аз като лекар добре зная това — добави той, смеейки се, — което не значи, че спасявам всичките си пациенти.

— Благодарим ви, докторе, — каза дон Естебан весело, — трябва само да решаваме смело въпросите. Аз споделям напълно вашето мнение, тази работа, наглед толкова сериозна, ще се оправи от само себе си, убеден съм в това, без нито генералът, нито ние да имаме дори най-малки неприятности, а тия, които искат да ни изиграят, колкото и да хитруват, ще бъдат бити и ще берат плодовете единствено на срама за повече от подозрителните си машинации.

— Знаете ли, господа — каза генералът, — вие говорите с гатанки и колкото повече разговаряме, толкова по-малко разбирам.

— Прав сте! — извика дон Хосе. — Не е ли по-добре да ви обясним веднага? Общо взето, ние можем да ви кажем за себе си само почтени неща.

— Какво мислите вие, татко? — обади се дон Естебан. Дон Агостин размишляваше.

— Съгласен съм — каза той, поклащайки глава, — но такова обяснение, твърде кратко, не може да се даде тук на генерала.

— Че защо не? — попита дон Хосе.

— Защото нещата трябва да бъдат изяснени така, че да не остане ни най-малко съмнение в толкова честната душа на генерала. Затова трябва да му представим неопровержими доказателства, дори, както се казва, това да разчопля рани, ние го дължим заради нашата чест и честта на генерала. Но аз нямам тук тези доказателства, така че е безполезно да продължаваме обсъждането, което няма да доведе до нищо сериозно.

— Имате право, сеньор дон Агостин, вие говорите като почтен човек, за което ви благодаря, така че ще чакам деня, който сметнете за подходящ.

— Този въпрос трябва да се реши напълно колкото може по-скоро — заяви категорично доктор Герен.

— Може ли генералът да язди кон? — попита дон Агостин.

— Да, но за него ще бъде много уморително — отговори лекарят, — къде искате да отидете?

— У дома, в Аризона.

— Хм, доста е далеч — каза докторът, клатейки глава.

— Така е — каза старецът.

— Чакайте — продължи бързо докторът, — открих начин.

— Е, приемам го предварително — заяви генералът.

— Днес ще изпратите там един мосо32, ще наредите да се запретне носилката…

— Разбирам — каза бързо дон Хосе, — носилката ще ни чака на определено от мен място, така генералът ще извърши пътуването без умора.

— О, аз ще дойда с вас, не искам да изоставям така пациента си — вметна докторът, смеейки се.

— Браво! — рече дон Естебан.

— Съгласен ли сте, генерале? — попита дон Хосе.

— Разбира се, драги ми дон Хосе, аз съм подчинен на вашия баща.

— Тогава до утре — каза старецът.

И сякаш по мълчаливо споразумение разговорът взе друга насока и вече се говореше само за банални неща.