Бандитите на Аризона

XIII

Пиратите бяха опиянени от победата си, която не бяха очаквали да бъде толкова пълна. Наистина те се бяха прибрали в убежището си, без да бъдат сериозно обезпокоени от команчите и вакеросите. Този резултат приписваха на отвличането на трите дами, отвличане, което трябва да е съкрушило дон Агостин де Сандовал и синовете му и да им е попречило да вземат необходимите мерки за преследване на похитителите. Бандитите се радваха на ценните пленнички, попаднали толкова лесно в ръцете им, откупът за които несъмнено щеше да им донесе купчини злато.

Но докато пиратите се радваха и градяха въздушни кули, обратно, техният главатар беше мрачен, неспокоен и най-вече твърде малко доволен от крайния резултат на своя смел поход. Урубуса не си правеше илюзии за последиците от дръзкия си удар. Той познаваше отдавна семейство Сандовал, огромното му богатство, несравнимото му влияние в цяла Аризона и дори в Мексико и Съединените щати; бившият капитан не бе отвлякъл дамите, за да иска откуп за тях, той искаше да ги направи ценни заложници и да си послужи с тях за успеха на потайните планове, които отдавна кроеше скришом.

Но залавянето на Койота заплашваше да провали жалко кроежите му. Двамата разбойнически главатари си завиждаха и се мразеха, което не беше тайна за никого от пиратите, траперите и горските скитници. Знаеше се, че зад привидния сговор между двамата главатари се крие ненавист, още по-свирепа поради това, че Урубуса с неизвестни средства бе поставил съдружника си под своя пълна зависимост, без той да смее да се опита да възвърне свободата си на действие. Урубуса се сънуваше често с черна кърпа на лицето, с револвер в ръката как принуждава в някакво тъмно помещение най-зли свои противници да пълнят гащите от страх.

За нещастие, при своя импровизиран двубой със Сиди-Муле Урубуса бе загубил ловната си куртка и пояса си, задигнати му от спахията. В тази ловна куртка и в този пояс бяха скрити ценни, много компрометиращи документи, които от благоразумие той носеше винаги със себе си, за да не попаднат в ръцете на неговия съдружник, който можеше да ги потърси. Възможно беше Сиди-Муле да е изхвърлил тези наглед ненужни парцали, в такъв случай нямаше от какво да се страхува. Но възможно беше също войникът да ги е запазил и да му е хрумнало да ги прерови. Тогава положението ставаше сериозно за Урубуса: с един удар плановете му, така грижливо изпипани, щяха да бъдат безнадеждно провалени.

Освен това Урубуса знаеше, че Койота пръв щеше да го предаде не само за да избегне смъртта, но най-вече от желание да си отмъсти на човека, който толкова дълго време го бе карал да чувства безсилието си. Урубуса не знаеше как да предотврати опасността, която бе надвиснала над главата му и всеки момент можеше да се стовари върху него. Безпокойството на бандита щеше да бъде още по-голямо, ако знаеше, че Безследни, един от най-опасните горски скитници в пустинята, е по следите му и макар и незабележим, вървеше, така да се каже, по стъпките му.

Преди да напуснат подземието, за да нанесат удара, завършил с такъв успех, Урубуса и Койота бяха наредили на бандитите да приготвят нещо като доста просторно жилище, построено от дървени трупи, с дъсчени прегради, които да образуват седем-осем доста големи стаи. Дървените трупи, служещи за стени, както и дъсчените прегради бяха скрити под скъпи губери. Изисканите и много комфортни мебели бяха подредени грижливо, на земята бяха застлани дебели килими. Много свещници със запалени свещи в тях правеха от този импровизиран апартамент много привлекателно жилище дори за дами, свикнали на изтънчен лукс.

Всяка от дамите имаше спалня и тоалетна, имаше също салон, обща спалня, трапезария, стая за прислугата и кухня. Всичко беше предвидено, нищо не липсваше. Дамите бяха като у дома си и можеха да се затварят, ако сметнеха за необходимо. Отвличайки жените, бандитите същевременно бяха отвлекли и прислужничките. С пристигането в подземието пленничките бяха веднага заведени в апартамента си с почтителна вежливост, каквато те, разбира се, никак не очакваха.

Това отношение ги успокои, но изпитаха силно безпокойство, когато влязоха в апартамента, построен специално за тях, защото разбраха, че щом бандитите са направили такива големи разноски, за да ги приемат, по всяка вероятност са решили да ги държат дълго като пленнички в това подземие, самият вид на което ги накара да потръпнат от страх. Първата грижа на пленничките беше да огледат подробно своя затвор, за да се уверят, че ключалките са добри и че всички врати имат отвътре здрави резета. Доня Тереса констатира с истинско задоволство, че дъщерите й са предпазени от всякакво нахълтване, че са, поне относително, като у дома си и могат да действат както желаят, без да се страхуват от неприятни посещения.

Щом ги въведоха в апартамента им, бандитите им дадоха пълна свобода да се настанят както им харесва. Дамите хапнаха малко, после, към девет часа вечерта, след като огледаха грижливо всичко, превъртяха два пъти ключа в бравите и пуснаха резетата, те се оттеглиха да нощуват. Доня Тереса бе настанила леглата на двете си дъщери, доня Луиса и доня Санта, в своята спалня, не че се боеше от някаква опасност, а за да успокои младите момичета, които трепереха от ужас и при най-лекия шум. Прислужничките последваха примера на своите господарки и се настаниха да нощуват така, че да могат да чуят старата дама, ако тя ги повика. По заповед на доня Тереса всички светлини бяха угасени с изключение на два морски фенера, единият окачен на тавана на трапезарията, а вторият — в будоара, свързан със спалнята на доня Тереса.

Нощта беше спокойна, нищо не смути почивката на пленничките. Умората, мъката и тревогите бяха сломили пленничките и те спаха, така да се каже, летаргичен сън, който много повече ги измори, отколкото да ги отмори; събудиха се доста късно. Към десет часа сутринта станаха като пребити, крайниците ги боляха. Всичко в обичайния им ред се нарушаваше; безполезно беше да осведомяват бандитските главатари, които несъмнено щяха да ги навестят, за предпазните мерки, взети по необходимост.

Докато доня Тереса правеше тоалета си, отваряйки чекмеджето, където бе сложила пръстените и обиците си, забеляза поставен върху накитите й лист, сгънат като писмо, който безспорно не беше тук предишната вечер. С един поглед доня Тереса се увери, че е сама, затвори вратата, спусна резето и, силно озадачена, взе писмото с нервно треперене, предизвикано не от любопитство, както би могло да се предположи, а от надежда, която никога не напуща твърдите характери.

Това писъмце можеше да бъде само от приятел, но как е успял този приятел да се вмъкне в този апартамент, толкова добре затворен отвътре и добре наблюдаван отвън? Тук имаше загадка, която съпругата на дон Агостин не можеше да си обясни. Накрая тя се реши да прочете странното послание, което се състоеше от не повече от пет-шест реда, по-лаконично не можеше да бъде. Още при първите думи, които прочете, старата дама трепна, усмивка разтегна устните й, очите й светнаха, а лицето й, толкова мрачно допреди малко, засия от радост и щастие.

— Боже мой! — извика тя пламенно. — Бъди благословен за милостта, с която ни удостояваш, дъщерите ми са спасени! Слава тебе, Господи, който се смили над нашите мъки!

Доня Тереса няколко пъти целуна горещо писъмцето, после го сгъна и го скри в пазвата си. В този момент по вътрешната стена на скалата, покрита с губер, се почука два пъти. Тези две почуквания несъмнено имаха някакво значение за старата дама, защото тя се приближи бързо до губера там, откъдето се бяха чули двете почуквания, и произнесе със сдържан глас:

— Намерих го, прочетох го, благодаря.

Отиде да дръпне резето и да отвори вратата. Двете млади момичета, които излизаха от спалните си, бяха поразени от радостното сияние, което озаряваше лицето на майка им.

— Какво ви става, мила майко? — попита я доня Луиса.

— Наистина — каза доня Санта, — вие не сте същата, скъпа майко, изглеждате радостна.

— Да — отговори доня Тереса, — сънувах много приятен сън, който ме прави щастлива и ми вдъхва добра надежда.

— Провидението да ви чуе, майко! — продължи доня Луиса. — Но все пак, когато се събудихте тази сутрин, вие съвсем не бяхте весела, очите ви бяха налети с едри сълзи.

— А аз ги пресуших с целувките си, мила майко, не си ли спомняте — каза доня Санта.

— Да, да — отвърна бързо доня Тереса, — но лошо сте видели, сигурно сте помислили, че тези сълзи, дължащи се на радост, са предизвикани от мъка.

— Толкова по-добре, скъпа майко, щастлива съм, че съм се заблудила така.

— А аз — рече Луиса — съм като смазана.

— И аз също — добави доня Санта.

Доня Тереса се усмихваше щастливо на бъбренето на дъщерите си.

Старата дама седна на един фотьойл, дъщерите й последваха нейния пример.

— Мили мои деца — каза доня Тереса, — да се уговорим какво ще правим.

— Говорете, мила майко — рече доня Санта, — ние ще ви послушаме във всичко.

— Можете да бъдете уверена в това, мила майко — добави доня Луиса.

— Вероятно — продължи старата дама — разбойническите главатари, които вчера се отнесоха много добре с нас, като ни оставиха на спокойствие в нашия затвор, ще поискат днес да поговорят с нас.

— Да, вероятно — съгласи се доня Луиса.

— Ако се случи това, което предвиждам, оставете ме да говоря сама на бандитите, не отговаряйте с нито една дума на въпросите, които може да ви зададат. Оставете на мен грижата да им отговарям, каквото и да казват. Обещавате ли ми?

— Да, майко — извика разпалено доня Санта, — изтръпвам само при мисълта да разговарям с тези негодници, няма да бъда способна да кажа нито дума.

— Макар че, вярвам, не съм толкова страхлива, колкото сестра ми, и аз ще мълча като нея, защото според мен — каза доня Луиса нежно — навсякъде, където сте, скъпа майко, само вие имате правото да говорите и да отговаряте от наше име.

— Много добре, деца мои, това и очаквах от вас, възрастта ми позволява да водя разговор и спор, който не е за млади момичета като вас.

— Значи, скъпа майко, ние ще се въздържаме — рече доня Санта.

— Още една дума: имам да ви дам един съвет, много сериозен съвет, чиято важност веднага ще разберете.

— За какво се касае, мамо? — попита доня Луиса.

— Знаете колко единно е нашето семейство, всичките му членове са свързани един с друг чрез дълбоко приятелство.

— Баща ни и нашите братя ни обичат повече от всичко — каза доня Санта.

— А ние им отвръщаме с цялото си сърне — заяви Луиса пламенно. — За нашите братя ли искате да говорите, мила майко?

— Да, мило дете — каза нежно доня Тереса. — Можете да си представите в какво отчаяние ги е хвърлило нашето отвличане.

— Да, и те ще се опитат с всички средства да ни измъкнат от ръцете на нашите похитители — каза доня Луиса, — сигурна съм в това. Опасявам се дори, че се излагат на прекалено голяма опасност и рискуват да бъдат убити от негодниците, които ни държат във властта си.

— И аз се страхувам от същото, деца мои, тази мисъл смразява кръвта ми. Знаете колко безразсъдно смели са Хосе и Естебан. Нищо няма да ги спре да ни освободят, те ще извършат чудеса с ловкостта и смелостта си, за да успеят. Ами ако се провалят?

— Няма да се провалят, майко! — каза пламенно доня Санта.

— Това е невъзможно! — подкрепи я доня Луиса.

— Значи ще дойдат.

— И ние ще ги видим още днес! — извикаха едновременно младите момичета.

— Да, допускам тази вероятност. И аз казвам като вас: ще дойдат.

— Да, и ще ги прегърнем от все сърце, нали, Санта?

— Скъпите ни братя! — произнесе с чувство младото момиче.

Доня Тереса потрепери вътрешно при тези думи на дъщерите си.

— Ето от това се страхувах — каза тя с угаснал глас.

— Защо, мамо?

— Вие ще убиете братята си така сигурно, като че сте забили кинжал в сърцата им.

— Ох, мамо! Как можете да говорите така? — извика доня Санта натъжена.

— Но защо, мамо? — каза доня Луиса.

— Защото ще прегърнем братята си ли?

— Именно.

— Мисля, че разбирам нашата майка — каза младото момиче, — и ако предположението ми е вярно, майка ни има право.

— Какво предполагате, Луиса?

— Мила майко, несъмнено нашите братя ще ни търсят навред. За да се увенчаят диренията им с по-голям успех, те са си направили или ще си направят дегизировката, която носят толкова добре, че никой никога не би ги е разпознал.

— Права си, дъще, ако някой от вашите братя или дори и двамата се промъкнат тук, те могат да направят това само дегизирани.

— Точно така — казаха двете млади момичета.

— И ако не останете равнодушни в тяхно присъствие, едно мигване, един жест, една дума, знам ли, ще бъдат достатъчни, за да ги разпознаят, и тогава…

— Изтезания и ужасна смърт! — извика доня Луиса.

— Да, имате право, майко, и ти, Луиса — каза младото момиче решително. — Заклевам ви се, че каквото и да се случи, въпреки мъката, че не мога да прегърна братята си, няма да се издам, че ги познавам, и ще се отнасям с тях като с непознати.

— Обещаваш ли ми, Санта?

— Да, майко, имате моята дума: каквото и да се случи, ще удържа на нея. Аз обичам твърде много братята си, за да ги изложа по моя вина на такава ужасна опасност.

Доня Тереса целуна двете си дъщери, после насядаха на масата да обядват. Яденето скоро свърши, дамите бяха толкова тъжни и потиснати от голямата си мъка, че нямаха апетит; след няколко минути те станаха, едва клъвнали като птички. Трите дами се настаниха в будоара и се заловиха с ония очарователни женски работи, които оставят душата напълно свободна да мисли за всичко друго, само не и за това, което вършат ръцете.

Към три часа на вратата на апартамента се почука леко. Доня Тереса заповяда да отворят и една прислужничка въведе посетителя в будоара, където дамите се бяха събрали.

Този посетител беше Урубуса. За случая главатарят на бандитите бе сметнал за необходимо да навлече причудлива военна униформа, нещо средно между мексиканската и френската.

Урубуса беше от благородническо потекло, обноските му бяха на висшето френско общество, което основателно минава за най-изисканото в целия свят. Главатарят на пиратите беше още млад, висок на ръст, войнствената му физиономия беше от най-симпатичните, гласът му беше мъжествен, държането му — непринудено, изобщо, както се казва в Мексико, той беше кабалеро в пълния смисъл на думата. При влизането си в будоара поздрави почтително дамите, които бяха станали да го посрещнат.

— Госпожи — каза Урубуса с изискана учтивост, — моля да ме извините, че идвам така да ви обезпокоя във вашия апартамент, но ме води единствено искреното ми желание да ви бъда приятен във всичко, което може да зависи от мен.

— Моля, седнете, господине — отвърна доня Тереса, сочейки един стол.

Урубуса отдаде чест и седна. Този разговор се водеше на испански, който пиратът говореше много добре. Двете млади момичета, надвесени над работата си, изглеждаха напълно непричастни към разговора.

— Госпожо — продължи Урубуса, — позволете ми преди всичко да се извиня на вас и на вашите очарователни дъщери за това, което стана, и за отвличането, на което те и вие бяхте жертва против волята ми.

Младите момичета като че ли не го чуха.

— Не ви разбирам, господине — отвърна доня Тереса. — Ще бъда щастлива да узная как така, без да искате, отвлякохте мен и дъщерите ми.

— Това е истината, госпожо — отговори спокойно бандитът, — и ако ми позволите, аз…

— Извинете, господине, ако, както казвате, това тройно отвличане е било извършено против вашата воля и без да знаете за него в първия момент, според мен има много лесен начин да поправите това нещастие.

— Какъв е този начин, госпожо? — продължи пиратът с усмивка. — Ще бъда щастлив да го узная.

— Няма нищо по-просто и по-лесно, господине: върнете ни свободата, моят съпруг ще ви плати, без да държи сметка, какъвто и откуп да поискате.

— Какво?! — възкликна пиратът с много добре изиграно учудване. — Нима мислите, госпожо, че сте пленница?

Старата дама изгледа събеседника си право в лицето.

— Вие, господине, сигурно се шегувате — рече тя.

— О, госпожо, вие ме обиждате — каза той опечалено, — вие не сте пленнички.

— Какви сме тогава, господине? — попита Тереса с ирония.

— Извинете, госпожо, струва ми се, че не се разбираме.

— За нещастие, вие няма да успеете да ни заблудите, господине. Фактите са налице, нищо не може да ги опровергае.

— Признавам, госпожо, че привидно те ме компрометират.

— Аха, значи признавате това, господине.

— Да, госпожо, и още по-охотно, тъй като в тази работа всичко стана без мое знание, намеренията на моя съдружник ми бяха неизвестни. Ако ги знаех, кълна ви се, щях да се противопоставя с всичките си сили на това възмутително похищение. Когато разбрах какво е станало, беше вече много късно, моят съдружник беше пленник на вашия съпруг. Едва когато пристигнах тук, ми съобщиха за вашето отвличане. Ето, госпожо, фактите такива, каквито са в действителност, и как бях осведомен за тях. Не казах нито една дума, която да не е вярна.

— Тогава защо ни задържате тук против волята ни?

— Защото, за мое голямо съжаление, положението се промени напълно.

— Как така се е променило? В какъв смисъл?

— Моят съдружник е пленник на вашия съпруг, госпожо.

— И какво, господине?

— Койота, моят съдружник, е заплашен от ужасна смърт, бях уведомен за това. Тъй като държа много на него, искам да положа най-големи усилия да го спася.

— Какво мога да направя аз в случая?

— Всичко, госпожо.

— Пак ще ви кажа, господине, че не разбирам нищо.

— Ето какво, госпожо, тъй като ви задържам против волята си, ще се опитам да преговарям с вашия съпруг.

— С каква цел, господине?

— С цел да спася моя съдружник, госпожо. Ще предупредя съпруга ви, че ако до двайсет и четири часа Койота не ми бъде предаден, ще ви смятам за заложници и това, което ще сторят на моя съдружник, ще го претърпят и моите заложници.

Това бе казано със сух, леден глас.

— Вие няма да извършите такова ужасно престъпление, господине — извика доня Тереса уплашена.

— Ще го направя, госпожо — заяви той студено. — Ако вашият съпруг освободи Койота, веднага ще наредя да ви заведат при него най-любезно, давам ви честната си дума.

Настъпи страшно мълчание. Доня Санта бе загубила съзнание.

— Бог ще ни закриля, господине — каза доня Тереса объркано, — той няма да допусне да бъде извършено такова гнусно престъпление.

Вратата се отвори и Наваха съобщи:

— Нощната птица пристигна.

— Да дойде — рече пиратът. Команчът се появи почти веднага. Червенокожият беше студен и мрачен както винаги.

— Пристигнахте ли вече, вожде? — каза радостно пиратът. — Не ви очаквах толкова скоро.

— Нощната птица тъкмо идвате в подземието, където Урубуса се крие като прерийно куче, когато срещна бледоликия, когото сте пратили да потърси вожда на команчите. Какво желае бледоликият вожд? Неговият приятел чака.

— Благодаря, вожде.

Доня Санта се бе свестила, но не искате да напусне будоара. Трите дами се бяха събрали в дъното на стаята, те не пропускаха нито дума от това, което се казваше.

— Къде са пушките, които Койота обеща на Нощната птица?

— Койота е пленник, трябва да почакаме да бъде освободен.

— А кога ще се върне Койота в своето леговище? — запита команчът иронично.

— Най-много след двайсет и четири часа.

Индианецът повдигна презрително рамене:

— Утрешната луна ще бъде последната, която Койота ще види.

— Защо?

— Утре при залез слънце Койота ще бъде изтезаван пред цялото племе на команчите, ще бъде много хубаво.

— Добре — каза пиратът със страшен жест, сочейки трите дами, — тогава тези жени ще умрат по същия начин, както моят приятел.

Червенокожият се усмихна.

— Червенокожите не изтезават жени и не ги връзват на стълба.

— Аз не съм червенокож, те ще умрат.

— Уаконда забранява това, жените са под закрилата на воините. Урубуса да се пази!

— Искате ли да занесете едно писмо, което ще ви дам за дон Агостин де Сандовал?

— Нощната птица е вожд — отвърна индианецът гордо, — той не носи огърлици (писма).

— Отказвате ли?

— Вождът отказва.

— Тогава вие ще отговаряте за смъртта на тези жени. Аз исках чрез вас да предложа на нашия враг да ми върне Койота срещу освобождаването на тези жени, продължавате ли да отказвате?

— Вождът каза „не“ — отговори студено команчът.

— Добре, те ще умрат.

— Много ли държи бледоликият вожд да спаси приятеля си?

— Да, много.

— Оах! Добре. Всичко е готово, воините на вожда са събрани, защо Урубуса да не спаси своя приятел? Моментът е благоприятен.

Урубуса помисли малко.

— Ще ме водите ли? — каза той най-после.

— Вождът обеща.

— Мислите ли, че моментът е подходящ?

— Едно изтезание е празненство, благоразумието се забравя.

— Оах! Вождът ще дойде на ендиах — при изгрев слънце.

— Ще спасим ли Койота?

— Да, ако бледоликият вожд остави това на червенокожите.

— Вие ще ръководите нападението.

— Оах! Нощната птица ще покаже на бледоликия нещо, което той не очаква да види.

— Молете се на Бога да спаси Койота, защото вашият живот зависи от неговия — каза Урубуса заплашително на трите дами.

— Скуоу35 ще се молят на Уаконда на белите и ще бъдат спасени! — каза червенокожият натъртено.

Двамата мъже излязоха. Трите дами останаха сами; чудно, вместо отчаянието, което ги бе обзело преди няколко минути, сега те се усмихваха и бяха почти весели. На какво се държеше тази странна промяна в настроението им? Денят изтече доста тъжно, стори се на пленничките много дълъг. Те, изглежда, очакваха нещо, макар че не го казваха.

Вечерята мина мълчаливо. Очевидно дамите бяха загрижени, те изглеждаха обзети от трескаво нетърпение, но не споделяха мислите си; колкото повече напредваше времето, като че ли толкова по-нервни и по-неспокойни ставаха пленничките. Към девет часа вечерта доня Тереса пожела сама да затвори вратата и да спусне резетата. След като взе тази предпазна мярка, доня Тереса направи мълчалив жест на прислужничките, заповяда им да я последват. Тогава се настаниха на канапетата и фотьойлите и вратата на спалнята бе грижливо затворена.

Дълбока тишина тегнеше над тази стая, където се бяха събрали шест жени, всички мълчаха, мрачни и неподвижни. Несъмнено чакаха някакво много важно събитие, което според тях много се бавеше. Тези шест неподвижни жени, чиито очи единствено изглеждаха живи, напомняха за ония нещастници от „Хиляда и една нощ“, които зъл магьосник докоснал с пръчицата си и ги превърнал в мраморни статуи, оставяйки ги на вид като живи. Ала нощта напредваше, беше почти полунощ. Внезапно по стената на стаята, откъм скалата, се почука леко два пъти. Доня Тереса сложи пръст на устните си да мълчат. И господарки, и слугини изведнъж се изправиха и застанаха неподвижно: сърцата биеха, обзети от силно безпокойство.

Внезапно губерът се повдигна и се показа Нощната птица, вождът на команчите. Зад него, в една голяма кухина, се виждаха други въоръжени хора, осветени от факли от окотово дърво36. Вождът на команчите откри кухината и махна с ръка. Дамите минаха мълчаливо, последвани незабавно от прислужничките си. Когато в спалнята не остана повече никой, губерът се спусна, скалният блок, който служеше за затваряне на кухината, през която бяха минали пленничките, се намести отново, всякакви следи от това дръзко бягство изчезнаха.

Спалнята остана пуста, осветена единствено от лампата, чиято светлина от минута на минута все повече отслабваше. Нито дума не бе изречена нито от едната, нито от другата страна.