Ето какво се бе случило в отсъствие на дон Хосе и генерал Дьо Вилие. Предишния ден дон Агостин бе пратил доверен човек в обичайното си жилище, за да предупреди слугите за близкото завръщане на господаря им и да донесат в Пасо дел Норте носилката, която трябваше да послужи на генерала, ако конят го измореше много. Пиратите имали шпиони, пръснати навред из саваната. Пратеникът на дон Агостин бил скоро открит и проследен, но много отдалеч. Изпратеният от стареца човек бил Кучильо, един от доверените слуги. Кучильо познавал отдавна всички хитрости и коварства на пиратите; повече от всеки друг той знаел колко предпазливо трябва да се движи, за да заблуди бандитите, които, макар и невидими, следели и най-малкото му движение.
И тъй като Кучильо бил известен като един от доверените слуги на дон Агостин, всички шпиони на пустинята мигновено тръгнали по петите му. Но те имали работа с ловък противник. Въпреки всичките им усилия Кучильо се изплъзвал от ръцете им като змия и не можели да разберат какво е станало с него. На другия ден шпионите на пиратите построили хакали в края на една гора от коркови дъбове, където Сандовалови имали навикала лагеруват, когато минавали през пустинята било за да стигнат до Пасо дел Норте, било за да се върнат оттам. Пристигнали и други шпиони, които съобщили, че слугите на дон Агостин, придружавани от многоброен отряд команчи, са се присъединили към другите слуги на Сандовалови на мястото на срещата; имало и носилка, запретната с четири мулета, което давало основание да се предположи, че скоро и дамите ще пристигнат.
Урубуса и Койота сметнали, че им се явява случай да получат блестящ реванш за многобройните несполуки, претърпени досега от тях. Двамата главатари взели необходимите мерки с голямо умение и най-вече с крайна предпазливост. Действали така ловко, че вакеросите не заподозрели нищо за приготовленията на пиратите, лагерът бил напълно обкръжен, без да се усъмнят, че на пътниците е устроена страшна засада. Планът на бандитите бил да пленят дамите, когато пътниците пристигнат в лагера, където възнамерявали да останат няколко часа, докато намалее голямата дневна жега.
Бандитите не пренебрегнали нищо, отлично скроеният им план бил шедьовър на хитрост и коварство — ако не се случели непредвидени събития, те трябвало непременно да успеят. Когато пътниците пристигнали, залегналите във високата трева бандити отдавна следели всички движения на враговете си, без да събудят у тях ни най-малко подозрение. Дълбокото презрение, което изпитвали към пиратите, им вдъхвало пълна увереност; те ги смятали неспособни на такава дързост. Числеността им била достатъчна, за да ги успокоява, те се пазели лошо и пренебрегвали и най-елементарните предпазни мерки, толкова били убедени, че няма причина да се страхуват от някаква опасност.
Тази увереност била причина за цялото нещастие. Пиратите не давали признак на живот. Те чакали зноя да стане непоносим и всички в лагера да склопят очи. Когато сметнали, че всички спят, извършили последните размествания и се приготвили за нападение.
Двамата главатари си поделили работата: Койота трябвало да нападне лагера отдясно, а Урубуса — отляво.
Койота щял да привлича усилията на боя към себе си, докато Урубуса се промъква като змия, пълзейки тихомълком по земята към хакала, обитаван от дамите. Той щял да ги отмъкне ненадейно, без да привлече вниманието на вакеросите. Когато дамите паднели в ръцете му, щял да даде сигнал, всички пирати трябвало да се оттеглят колкото може по-бързо, пръсвайки се във всички посоки, за да направят преследването по-трудно. Жилището на дамите се пазело от Синия облак, Сиди-Муле, Кучильо и двайсетина червенокожи. Команчите били будни и готови за бой. Сиди-Муле пушел лулата си, разхождайки се напред-назад със стария си приятел Кучильо; бившият спахия бил неспокоен, сърцето му се свивало от някакво предчувствие, но не разбирал какво става с него.
— Не знам какво ми има — казвал Сиди-Муле, — потиснат съм, но не зная защо.
— Хайде де, да не си луд?
— Казвам ти, страх ме е.
— Теб да те е страх? Сиди-Муле, шегуваш ли се?
— Не се шегувам, струва ми се, че ще ни се случи някаква беда.
— Ти си луд, казвам ти.
Едва изрекъл тези думи, и от хакала на дамите се разнесли сърцераздирателни писъци.
— Ах! — извикал Сиди-Муле отчаяно. — Ето нещастието, което предчувствах.
Двамата хукнали към хакала, последвани почти веднага от Синия облак и команчите. В другия край на лагера се чували гневни крясъци и непрекъсната стрелба.
— Стой! Нападат лагера! — извикал Кучильо.
— Към дамите! Към дамите! Отвличат ги. Там извършват мнимо нападение, за да ни заблудят.
Втурнали се в хакала. Дамите били изчезнали, отвлечени от пиратите. Двайсетина бандити препречвали пътя.
— На помощ! — извикал Сиди-Муле, скачайки на един кон и размахвайки дългата си сабя. — Дръжте Койотите!
И се нахвърлил с неустоим устрем към пиратите, следван от Кучильо, Синия облак и воините команчи. Пиратите били съкрушени, Сиди-Муле и другарите му минавали през труповете им. Продължавал да се чува грохотът на боя, който се водел ожесточено в другия край на лагера. Урубуса изненадал дамите в съня им; сграбчил ги, но недостатъчно бързо, за да им попречи да нададат писъци на ужас, които привлекли вниманието на Сиди-Муле. Дамите, увити в одеяла и със завързани уста, били отнесени от бандитите; те яхвали конете си точно когато изскочили Сиди-Муле и приятелите му. Разстояние от най-много десет метра деляло защитниците на трите дами от бандитите, които така коварно ги били отвлекли. Сиди-Муле и приятелите му се втурнали с вдигнато оръжие, но не смеели да си послужат с огнестрелното оръжие от страх да не наранят пленничките.
Няколко минути се водил ужасен ръкопашен бой. Сиди-Муле бил като луд, той познал Урубуса, или по-точно, маскирания главатар.
— Ах, бандит такъв — извикал той, скърцайки със зъби, — ще те убия като вонящ звяр! Проклетник, подлец, похитител на жени!
— На ти, куче! — изревал Урубуса като пантера, гръмвайки с револвера си срещу бившия спахия.
Сиди-Муле се впуснал с коня си към бандита и го уловил за китката на лявата ръка. Двамата се притиснали тяло о тяло, опитвайки да се убият и надавайки яростни викове. Но двата коня, свръхвъзбудени от тази схватка, отскочили настрана и двамата ездачи се търколили на земята, без да се пуснат. Бандитите се втурнали да помогнат на главатаря си, в същото време и Кучильо, и Синият облак се притекли на помощ на Сиди-Муле. Той ревял като лъв, опитвайки се безуспешно да забие кинжала си в сърцето на бандита.
Урубуса, по-слаб от страшния войник, усещал, че силите му отпадат; тъй като не можел да направи нищо друго, всичките му усилия били насочени да се освободи от ловната си куртка, която бившият спахия сграбчил още отначало и не я пускал. Най-после успял да измъкне ръцете си от фаталната дреха и с последно усилие скочил на крака. Хвърляйки се върху негодника, спахията го уловил за пояса, ала така го дръпнал, че поясът се скъсал и останал в ръката му. Внезапно настъпил неудържим сблъсък: бандитите и команчите се нахвърлили едни върху други. Урубуса и Сиди-Муле били разделени; бандитът се строполил в безсъзнание и бил отнесен от пиратите, докато Сиди-Муле се опитвал напразно да го догони.
Когато разбрал, че всичките му усилия да настигне пленничките ще бъдат напразни, той се примирил простодушно с тази несполука, още повече поради скритото си убеждение, че е изпълнил достойно дълга си.
— Стига! — промърморил той, затискайки няколко капки кръв от една незначителна драскотина, причинена от револверния изстрел на Урубуса. — Стига! Човек не може да устои на силата, а шансовете ни са равни. Аз ще спася хубавицата, ще го убия като куче, какъвто е, а що се отнася до шансовете — добавил той, хилейки се злобно, — кой знае дали няма да намерим сериозни документи, които да ни послужат срещу отрепките, които съм пипнал?
— Ех, приятелю — казал му Кучильо, — струва ми се, че там е свършено, всички пирати са в пълно отстъпление.
— Дявол да го вземе, ясно е като бял ден, те искаха само едно: да сложат ръка на дамите. Нападението им успя, нищо повече не искаха и веднага се оттеглиха.
— Хм, всичко това ще свърши зле, дон Естебан е побеснял. Тези отвличания ще им струват скъпо.
— Вероятно! Доста ще се позабавляваме.
В този момент до тях се приближи Синия облак. Команчите били завързали трийсетина пирати за опашките на конете си.
— Е, вожде — казал Сиди-Муле, — май не се връщате с празни ръце.
— Бледоликите пирати са кучета. Те отвличат жените, защото не смеят да нападат воини.
— Те са бъбриви баби — казал Кучильо, — трябва да ги накажем.
— Синия облак е вожд, бледоликите ще бъдат вързани за стълба, измъчвани и изгорени живи.
— Заловили ли сте някой виден бандит?
— Нека моят брат Сиди погледне човека, завързан за опашката на коня на Синия облак!
Сиди-Муле погледнал.
— Оах, моят брат казва истината, това куче, син на кучка, янки, е действително Койота.
— О-хо-хо, ето една хубава плячка. Как успяхте да го хванете?
— Кучето бягаше.
— Естествено.
— Оах, той уби много от моите млади хора.
— Значи добре се е бранил.
— И най-големият страхливец има смелост, когато усети смъртта.
Няколко минути по-късно те стигнали до лагера, където всичко беше още в безпорядък. Дон Хуан и генерал Дьо Вилие също току-що бяха пристигнали. Дон Агостин се бе свестил. Всички наши герои бяха ужасени, обзети от истинско отчаяние. Положението беше ужасно за семейство Сандовал; това нещастие, сполетяло ги внезапно, почти ги лишаваше от способност да мислят, те бяха буквално съкрушени.
Дон Агостин пръв се овладя. Той изправи високата си снага и с глас, нервното треперене на който го караше неволно да заеква, изрече с необикновено благ тон:
— Чеда мои, Бог ни порази с може би непоправимо нещастие, съдбата ни е във всемогъщите Му ръце, да се преклоним смирено пред Неговата воля. Бог ни подлага на изпитание, да бъде благословено името Му!
— Да, татко — отвърнаха двамата братя, свеждайки глави, — да бъде благословено името Му.
— Няма за какво да се упрекваме един друг — продължи старецът, — да не се отдаваме на мъката си, да бъдем силни в бедата. Бог ще ни помогне. Да направим предварително разследване, преди да се приберем в жилището си. Щом стигнем вкъщи, ще свикаме съвет, на който ще решим какво да правим при тези злополучни обстоятелства. Вървете, синове мои, вижте, разпитайте и ми докладвайте какво сте видели и чули.
— Позволете ми, татко — каза дон Хосе, — да ви уведомя за нещо, което се случи, докато се разхождахме в гората с генерал Дьо Вилие, за нещастие, без да знаем за събитията, които са ставали тук.
— Говорете, синко — рече старецът.
Тогава дон Хуан разказа с всички подробности за случилото се в гората.
Старецът размишлява няколко минути.
— Това е сериозно — каза той, клатейки глава, — много сериозно. Да се дадат такива оръжия в ръцете на подобни бандити би било престъпление, никой не би могъл да им се противопостави. Трябва да се закупят всички тези оръжия и всички тези патрони, като се предупреди този търговец никога вече да не идва в нашия край, иначе ще бъде наказан със смърт.
— Тъкмо това смятах за нужно да се направи, разбира се, с ваше съгласие, татко.
— Ето какво ще направите: ще заминете веднага с четирийсет сигурни вакероси, ще сключите сделка с този Уилсън, ще вземете стоката и ще пренесете незабавно целия този товар там, където знаете; всичко това може да се свърши за два часа, после ще се присъедините към нас тук, където ще ви чакаме.
— Добре, татко, само че какво ще правим с тоя Мататрес? Както знаете, той е много опасен бандит.
— Вярно, но при тези обстоятелства в края на краищата ще ни бъде полезен. Знаете, че не обичам да убивам жестоко, двама вакероси ще го отведат със завързани очи на петнайсетина левги оттук. Тогава ще го оставят, без да му причинят ни най-малка злина, само ще трябва да се нагласи така, че много трудно да намери пътя. А сега тръгвайте и бързайте!
Младият човек отдаде чест. Десет минути по-късно пое през гората начело на отряд ездачи с добри коне и най-вече добре въоръжени.
Синия облак се приближи.
— Какво желае моят син, сагаморът на команчите? — попита сърдечно дон Агостин.
— Моите млади хора плениха няколко бледолики кучета, между които се намира един от техните главатари.
— Един от техните главатари ли? Кой? — запита бързо дон Агостин.
— Тоя, който се нарича Койота.
— Койота е в наша власт?
— Моите млади хора искат тези кучета да бъдат вързани за стълба.
— Вашите пленници ви принадлежат, вожде, вие можете да правите с тях каквото пожелаете, но мисля, че ще е по-добре да почакате, докато стигнем в нашия каменен „атепетъл“, за да бъде тази екзекуция по-тържествена, а после може би ще трябва да разпитам тези бандити.
— Баща ми, великият сагамор, е единственият господар на своите червенокожи синове. Каквото върши той, е винаги добро. Синия облак и неговите млади хора ще почакат какво ще реши великият сагамор.
— Залавянето на Койота е добра карта в нашата игра — обади се дон Естебан.
— Може би, синко. И аз мисля като вас, но по-добре да не се залъгваме с надежди, които може да не се сбъднат.
— Имате право, татко, вие сте много мъдър.
Тогава старецът дръпна Синия облак настрана и няколко минути разговаря тихо с него, после вождът на команчите се поклони почтително и наду бойната си свирка. Червенокожите се строиха около вожда си. По негов сигнал те се отдалечиха бързо, отвеждайки със себе си своите пленници, все така вързани за опашките на конете им.
По-голямата част от деня бе изтекла. Сенките на дърветата се удължаваха несъразмерно по земята, слънцето, почти над самия хоризонт, сега беше само като червена топка без топлина, нощта щеше скоро да легне над саваната. Мракът се спущаше бързо от върха на планината и се разстилаше малко по малко над пустинята като огромна плащеница. Слънцето изчезна почти внезапно зад хоризонта. Небето, тъмносиньо, се осея почти веднага с пъстрило от ярки звезди като диамантени точици. Вакеросите и пеоните палеха нощните огньове. Нищо не даваше основание да се предполага, че дон Агостин възнамерява да замине скоро от лагера.
Генерал Кулон дьо Вилие и доктор Герен, малко пренебрегнати в цялата тази суетня, се разхождаха и разговаряха тихо. Преди повече от два часа дон Агостин и дон Естебан се бяха отдалечили в две различни посоки и нито единият, нито другият се появяваше.
— Не разбирам нищо от това, което става около нас — каза генерал Дьо Вилие на доктора. — Сигурно са ни забравили тук с няколко пеони. И аз не знам какво ме задържа да не се върна в Пасо дел Норте
— Ще сгрешите, господин генерал, и ще обидите сериозно дон Агостин и синовете му.
— Поне ще се съгласите с мен, драги докторе, че държането на тези господа е най-малкото странно, да не кажа нещо повече.
— Господин генерал, вие сте нов в тази страна, не знаете нищо за характера, за обичаите и за начините на действие на нейните жители. Това е напълно естествено. По-късно, може би преди да изтече един месец, ще признаете, че сте съдил погрешно за тях.
— Възможно е, дано да стане така, но ще се съгласите с мен, тези господа, вместо да губят времето си тук да се вайкат, ще сторят по-добре да тръгнат без колебание по следите на похитителите.
— Извинете ме, че не споделям вашето мнение, драга генерале. Аз намирам, напротив, че нашите приятели постъпиха правилно.
— Ехе, преувеличавате.
— О, напротив, ни най-малко.
— Можете ли да ми го докажете?
— С две думи, ако желаете да ме изслушате.
— Разбира се, драги докторе, любопитен съм да видя как ще се измъкнете от този дързък парадокс.
— Ще видите. В какво упреквате дон Агостин и синовете му? Че си губят времето тук, така ли? Ето вашата грешка: играта беше загубена. Да се опитат да освободят със сила трите дами? Чувствайки се здраво притиснати, бандитите нямаше да се поколебаят по-скоро да заколят пленничките си, отколкото да ги предадат, толкова е голяма цената, която придават на тази скъпоценна плячка. Дон Агостин знае добре това, той не се помръдна, но пусна по следите им опитни шпиони, които ще ги проследят до убежището им, без ония да подозират нещо. Друго не може да се направи засега. Бандитите смятат враговете си за разстроени и неспособни да вземат каквото и да е решение. Те ликуват от лесната си победа, тази мнима сигурност, оставена на бандитите, ще ги погуби. Дон Агостин готви тихомълком разплатата си, която, повярвайте ми, ще бъде страшна.
— „Амин“ от все сърце, скъпи докторе, но това, което ми казвате, е твърде невероятно.
— Имайте търпение, преди да минат два дни, Сандовалови ще се заловят за работа, тогава ще ми кажете какво мислите за тях.
— Дано, желая го силно. Колкото до мен, аз съм спечелен за това дело.
— Значи разчитам на вас, драги генерале — каза дон Агостин, който изскочи ненадейно между двамата разхождащи се. — Господа, чакаме ви на трапезата.