След като препускаха пет дълги часа с фантастична скорост, най-после пътниците стигнаха до тайнствения град, действително свещен, на който червенокожите бяха дали многозначителното име Кликипатептикустин, тоест Град на Великия дух. Конниците изскочиха от подземието с ураганен тропот и конете спряха на най-големия площад на града, където се издигаше голямата магическа Кали. Този площад беше залят от гъста тълпа, събрала се тук да каже „добре дошли“ на членовете на семейство Сандовал, към което червенокожите изпитваха почтително уважение и непоколебима привързаност.
Веднага щом конниците се показаха, гръмнаха едновременно викове, песни, шишикуи, пандерос37, Панови свирки, примесени с лая на безброй кучета, които се срещат винаги в индианските селища — всички тези звуци заедно образуваха какофония, буря, ураган, неописуема олелия. Слънцето се издигаше над хоризонта и хвърляше златисти снопове във всички посоки. Радостта на червенокожите воини беше голяма; цялата тълпа наобиколи новодошлите, приветствайки ги с „добре дошли“ и придружавайки ги до двореца, където тя се спря почтително и се отдръпна, след като нададе последен възторжен вик. Пет минути по-късно площадът беше пуст. Всички червенокожи, доволни, че са присъствали на завръщането на любимите им вождове, стояха мирно в своята Кали. Воините се бяха пръснали още по-бързо, понеже знаеха какво нещастие се бе случило на техните вождове, с вродената деликатност на тези примитивни хора те разбираха, че дон Агостин и синовете му имат нужда от тишина и спокойствие.
Дон Агостин поиска да изпрати лично генерал Дьо Вилие до определения му апартамент. После го остави, пожелавайки му приятна почивка, съобщи му, че всички ще се оттеглят и че на пладне ще се съберат отново, за да обядват. Генералът все пак бе издържал добре на това бясно препускане, честолюбието му беше поставено на изпитание, за нищо на света не би показал слабост нито за секунда, по-скоро би умрял на седлото. Но сега, когато всичко бе свършило, той започваше да се чувства буквално смазан, наложи се да го свалят от седлото, краката вече не го държаха, ако не му бяха помогнали доктор Герен и Сиди-Муле, нямаше да може да направи нито крачка, беше като вдървен, вървеше само с подкрепата на двамата, или по-право, те го караха да вярва, че върви, а всъщност го носеха
Съблякоха го. Докторът му даде успокоително, което бе приготвил набързо, проснаха го на едно легло и той веднага потъна в дълбок сън, толкова дълбок, че дори Сиди-Муле се уплаши. Генерал Дьо Вилие, едва оздравял, сигурно имаше наистина железен организъм, за да издържи на такава умора. Докторът се разпореди да сложат генерала в много топла баня, без той да усети: беше като мъртъв. След като оставиха генерала в банята осемдесет минути, извадиха го и го простряха на един дюшек. После докторът и Сиди-Муле с фланелени ленти, напоени с камфоров спирт, се заловиха да разтриват силно болния по цялото тяло и особено по колената; тези фрикции продължиха почти половин час.
Сложиха отново генерала на леглото му, добре завит, без сънят му да бъде прекъснат нито за секунда — той беше все така напълно изнемощял, ала докторът посочи на Сиди-Муле, че кожата му бе загубила мраморната си твърдост, че бледността на лицето му бе изчезнала, че бузите му бяха леко поруменели и особено сънят, все така дълбок, сега беше по-спокоен, дишането — по-равномерно и по-нормално. Тогава всеки от двамата се просна на един дюшек и почти веднага заспаха. Малко преди полунощ докторът се събуди; с един ритник той накара Сиди-Муле да отвори очи.
— Хей, майоре — каза войникът, смеейки се, — не ме милвайте толкова силно, моля ви.
— Хайде, мързеливецо — каза докторът, — вместо да се глезиш, трябваше да бъдеш на крак преди повече от един час.
— Хм, вие, майоре, не ме събуждате нежно, досущ като генерала.
— А, като става дума за генерала, я да видим какво прави той — рече докторът.
— О-о, добре му е, я вижте колко дълбоко и сладко си спи! Дявол да го вземе, знаех, че е поспаланко, ама чак толкова! Слушайте, докторе, не искам да ви додявам, но ще ви помоля за един съвет.
— Мен ли?
— Че няма да взема да питам Диамант, кучето на дон Естебан, я.
— Защо не помолиш за съвет твоя генерал?
— Преди всичко защото по време на пътуването генералът си имаше друга работа, а не да слуша моите приказки.
— Добре, а сега!
— Дявол да го вземе, та той спи, нали сам виждате, майоре.
— Вярно, говори и бъди кратък.
— Няма да бъде дълго. Трябва да кажа, майоре, че вчера се бих здравата с пиратите.
— Зная, и после?
— Тогава забелязах, че отвличат дамите, побързах да ги настигна, почти ги докоснах, ала изведнъж един човек грамада, когото не виждах, се хвърли с все сила върху мен. Само че и аз не му цепих басма, също се хвърлих върху него. Улових го тогава за куртката и го тръшнах на земята, паднах заедно с него, затъркаляхме се, без да се изпущаме един друг. Оня успя да остави куртката си в ръката ми, стана и понечи да избяга, хванах го за пояса, ала той и него остави в ръката ми. Съблякох го почти до голо, не знам как щеше да свърши всичко това, бях побеснял, когато изведнъж пиратите се върнаха отново към нас. Другият, без да му мисли много, ми остави дрипите си и си плю на петите. Нямаше как да го сгащя отново, това му стигаше.
— Ще престанеш ли най-после с тия глупости, говедо такова?
— Почакайте, майоре, ей сега ще видите. Тогава пристигам в лагера и забелязвам, че поясът е тежък, отварям го, беше пълен със злато и банкноти. Естествено, конфискувах монакосите38. Нали имах право, майоре?
— Да, а после? — запита докторът изведнъж заинтересуван.
— Ами, майоре, поясът ми отвори апетит, претършувах и куртката.
— И какво?
— В нея, в един таен джоб, имаше портфейл, натъпкан с книжа, и още една кесия, пълна със златни монети. Бая богат е бил тоя разбойник, а, майоре?
— Какво направи с книжата?
— Нищо, майоре, с изключение на няколко банкноти на френската банка, които познах и скътах грижливо, не направих нищо с книжата. Не зная да чета, а те са написани на невъзможни езици, исках да запаля лулата си с тях, ала Кучильо, моят другар, ми каза, че може да бъдат полезни и че добре ще е да ги покажа на сеньор дон Агостин.
— Кучильо ти е дал отличен съвет, изпълни ли го?
— Още не съм имал време.
— Какво направи с тях?
— В униформата ми са.
— Покажи ми ги.
— Мислите ли, че са интересни, майоре?
— Много.
— Тогава вземете ги, ето ги.
И затършува в джобовете си. Докторът го спря.
— Не, задръж ги засега — каза той, — ще поговоря за тях с дон Агостин и синовете му. И най-важното, не ги давай никому под никакъв предлог, освен ако генералът поиска да ги види.
— Не ще и дума, майоре, аз не мога да имам никаква тайна от генерала си.
Докторът се приближи до леглото, на което генерал Дьо Вилие спеше дълбоко.
— Хм — промърмори той и погледна часовника си, — часът е дванайсет без четвърт, време е този вечно спящ да се събуди. Ако го оставим, може да спи така без прекъсване цели двайсет и четири часа, но аз ще сложа ред тук.
Тогава извади от един страничен джоб на палтото си малко кристално флаконче, грижливо затворено и пълно с някаква кървавочервена течност; навеждайки се над все още спящия генерал, той отпуши флакончето и го приближи до ноздрите на заспалия. Флакончето веднага оказа очакваното въздействие: генералът отвори очи, привдигна се и се прозина три-четири пъти така, че челюстта му щеше да се откачи.
— Ах — каза той, търкайки очи, — добре съм спал, колко е часът?
— Дванайсет без десет — отговори докторът, — как се чувствате?
— Много добре, докторе, благодаря, вече не усещам никаква умора, чудно как няколко часа сън ободряват човека.
— Да — рече лекарят, — значи се чувствате в състояние да станете?
— Не ще и дума!
— Усещате ли апетит?
— Страшен глад.
— Това е добър признак, тогава се облечете колкото може по-бързо, чакат ви за обед.
— О, няма да се забавя, ще видите. Сиди, дрехите ми.
— Ето, господин генерал.
Няколко минути бяха достатъчни на генерала, за да се облече. Когато десет минути по-късно дон Хосе влезе в спалнята, той видя генерала облечен, свеж, отпочинал и напълно съвзел се след умората от ужасното пътуване. Минаха в трапезарията. Обедът беше сервиран, седнаха на масата. Яденето мина много весело, дон Агостин и синовете му като че бяха забравили всичките си семейни тревоги. Никой дори не намекна за събитията, които се развиха, по мълчаливо споразумение бяха оставили настрана работите си. Когато след десерта дойдоха кафето и ликьорите, дон Агостин Перес де Сандовал отпрати слугите, затвори вратите и като изправи високата си снага, каза:
— Драги приятелю, както несъмнено си спомняте, в Пасо дел Норте аз ви казах, че мога да ви дам обещаните сведения едва когато бъдете в дома ми.
— Точно така, сеньор — отвърна генералът, покланяйки се учтиво.
— Казах ви — продължи старецът, — че това посещение е необходимо, има толкова неща, които човек никога не може да обясни добре, трябва да ги видите със собствените си очи, за да ги разберете. Така вие никога не бихте предположил, че посред Апахерия, в тази пустиня, неподдаваща се на никаква цивилизация, ще намерите не един, а пет града като този.
— Пет града?
— Да, генерале, и то не само така богати и така многолюдни, но поне толкова стари, колкото нашия. Американците са чували да се говори за тяхното съществуване, но никога не са успявали да ги открият, тайната на тези градове се пази от червенокожите и тяхната инстинктивна омраза към белите винаги ще им пречи да им я разкрият.
За да ме разберете добре, драги господин Дьо Вилие, трябва да се върна в доста старо време, но ще се постарая да бъда кратък, и то колкото е възможно повече.
Вие, генерале, като мен знаете, че Перу и най-вече Мексико преди завладяването им са имали много по-напреднала цивилизация от тази на испанците. Мексиканското управление е било благо и бащинско, населението — трудолюбиво, макар и твърде войнствено, и много е приличало на населението на Китай. Земеделието е било на почит.
Инките, както ги наричат, били от бялата раса, именно те управлявали страната с титлата император. Откъде са дошли? Това никога няма да се узнае, ще си остане тайна, но сигурно е, че Америка е била позната и посещавана от най-древни времена, вероятно през Беринговия проток белите са минавали често в Америка, големите преселения на чичимеки, толтеки, ацтеки и други народи са дошли от високите плата на Азия.
По времето на мексиканската империя страната, където се намираме, не се е наричала Аризона, а Сибола, тоест Земя на бизоните, „сиболо“ на индиански значи „бизон“; това странно животно плашело жителите, които смятали, че то е от божествен произход и изпитвали към него суеверно почитание.
По това време тази страна била още див, тайнствен и почти непознат край. Народите при дългите си преселения основали тук много градове, чиито развалини, пръснати по земята, несъмнено сте видял на цели левги разстояние. Пет от тези градове продължавали да съществуват и да процъфтяват. С тези градове е свързано едно предсказание, което в даден момент ще се сбъдне. То гласи, че империята на инките ще изчезне, когато бели хора, качени на крилати лодки, слязат на мексиканска земя, но, добавя предсказанието, мексиканската свобода ще се укрие в чичимекските градове и един ден ще излезе оттам, за да възстанови империята на инките.
Император Моктекусома, чието име значи „строг човек“, бил слаб и безхарактерен. Вместо да се държи като крал, той се сприятелил с испанците и така всичко било загубено.
Един от моите предци, родом от Толедо, бил спътник и приятел на Христофор Колумб, а по-късно на Фернандо Кортес, когото придружавал в експедицията му срещу Мексико.
Император Моктекусома имал няколко дъщери. Най-малката, най-красивата и най-обичаната от императора била омъжена за мой прадядо по заповед на Фернандо Кортес. Тази връзка с инките не била единствената, която имал моят род, но това, поради което мексиканците най-много ни смятат за инки, е, че императорът, преди да умре, тъй като не искал свещеният огън, запален, както казвали, от слънчев лъч, да попадне в ръцете на испанците, поверил по частица от него на всяка от дъщерите си, за да го поддържа винаги запален. Моят прадядо се заклел пред жена си, че ще тачи огъня, поверен й от нейния баща; прадядо ми отпътувал от Мексико с жена си и преданите си слуги, оттеглил се в този град, където се намираме, и се присъединил окончателно към борбата на туземците срещу чужденците. Огънят на Моктекусома продължава да гори в подземията на моя дворец, показваме го на червенокожите само четири пъти на година, при смяната на сезоните.
Умирайки, императорът признал вината си, че е погубил народа, който Бог му поверил, казал, че един ден ще се върне на земята и че ако запаленият от слънчев лъч огън още гори, империята на инките ще бъде възстановена. Червенокожите имат пълна вяра в това предсказание. Команчите твърдят, че произхождат от ацтеките и са мексиканци.
Сега знаете кои сме ние и защо червенокожите ни оказват такова голямо уважение. Несъмнено предугаждате какво още ми остава да ви кажа.
— Вярвам, сеньор, но не мога да проумея защо трябва да бъдем врагове: тази земя ви принадлежи от най-стари времена, мислите ли, че аз съм Фернандо Кортес и че ще се опитам да ви отнема вашето наследство? Бъдете спокойни — добави той, — кълна ви се, такава налудничава мисъл никога няма да ми дойде в главата.
— Вярвам ви, драги генерале, затова разговарям толкова откровено с вас.
— Откровеност, за която ви благодаря сърдечно, сеньор.
— Впрочем имам да ви кажа само още няколко думи.
— Слушам ви.
— Вие ми казахте, че сте бил посрещнат чудесно в Белия дом.
— Вярно, господине, мога само да изкажа задоволството си от начина, по който бях приет от президента на републиката Съединени щати.
— Защото не сте знаел скрития замисъл — обади се дон Естебан.
— Скрития замисъл ли?
— Боже мой, да — каза дон Хосе, — скоро ще разберете.
— Хм, аз не съм от хората, които могат да бъдат накарани да играят смешна роля.
— Все пак така се говори.
— Ако можете да ми докажете, че такова е намерението на правителството във Вашингтон…
— Доказателство лесно може да ви бъде дадено.
— Но убедителни доказателства.
— Писмени — заяви дон Агостин, усмихвайки се. — Знаете ли английски, драги генерале?
— Да, кабалеро, говоря свободно английски и дори пиша на този език.
Дон Агостин отвори едно ковчеже, сложено на масата до него, извади някакви книжа и като ги подаде на господин Дьо Вилие, рече:
— Четете, господин генерал.
Господин Дьо Вилие зачете писмата. Дон Агостин го наблюдаваше скришом.
Въпреки че се владееше, докато четеше, генералът бледнееше, бърчеше вежди, свиваше устни в презрителна усмивка. Когато свърши четенето, господин Дьо Вилие захвърли книжата с нервно движение, което не можа да сдържи.
— Имате право, сеньор — каза той на дон Агостин с глух глас, — тези хора са негодници и ви благодаря, че ми изяснихте много неща за тях.
— Значи най-после се убедихте?
— Как да не се убедя след това, което прочетох?
— Планът е бил чудесно скроен — продължи дон Агостин с горчивина, — американците, признавайки безсилието си да колонизират Аризона, вместо тази невъзможна за тях колонизация са решили да вършат работата си без правителствена намеса: повиквате заселници, основавате градове и села, раздавате земя и се борите сами, на свой риск и отговорност, с червенокожите и с нас, господарите и собствениците на тази земя.
— Само не мога да разбера — вметна господин дьо Вилие — каква роля играе Мексико в тази работа.
— А е много лесно за разбиране, генерале, Мексико отлично знае, че отцепването, вече опитано веднъж, е неизбежно в близко бъдеще. Докато имаха работа единствено с англосаксонската раса, североамериканците бяха могъщи, ала щом латинската раса се смеси с тях, антагонизмът става твърде голям — няма да минат двайсет години, и републиката Съединени щати ще се раздели на три или четири враждебни щата: Калифорния, Луизиана, Тексас и Ню Мексико ще възвърнат свободата си. Мексико знае това, така както го знаят и самите янки. Мексиканците си въобразяват, че в бъркотията ще си възвърнат провинциите, отнети им от Съединените щати, и че на всичко отгоре Аризона ще остане зорък пазител на техните интереси, противопоставяйки се на всякаква колонизация благодарение на нас, които сме тук всемогъщи. Ето защо, драги генерале, от една страна Мексико ви предлага два милиона франка, за да останете неутрален, докато вашингтонското правителство е готово да ви даде същата сума, ако се съгласите да служите на неговите интереси.
— Благодаря, сеньор дон Агостин, вие ми отворихте очите и съм ви признателен за това. Аз съм военен, вървя направо, без да се занимавам с политика, от която се ужасявам, защото не я разбирам и не искам да я разбера.
— Ще позволите ли за ви запитам, драги генерале, какво възнамерявате да правите?
— Разбира се, сеньор, то е много просто, уверявам ви. Ще поискам от Съединените щати това, което ми дължат и ми предложиха. Що се отнася до Мексико, няма какво да искам, защото не мога и не желая да му правя никаква услуга. Както виждате всичко това ще се уреди много лесно: с два милиона ще възстановя състоянието на майка си и сестра си и пак ще остане достатъчно за мен.
— Добре, генерале, одобрявам намеренията ви, вие притежавате решителност на честен човек и храбър воин. Когато пристигнете в Белия дом, моите писма ще са ви изпреварили; мога предварително да ви уверя, че няма да срещнете никаква трудност в изплащането на дължимата ви сума. Кога смятате да тръгнете?
— Веднага щом свърши работата с пиратите. Там имам братовчед, когото познавате и от когото ще ми бъде приятно да се отърва.
— Тогава няма да чакате дълго, драги генерале — каза дон Хосе със загадъчна усмивка.
— Значи подготвяте експедиция?
— Да, драги генерале.
— Надявам се, че ще ме включите в нея?
— Невъзможно е, драги приятелю, не ми се сърдете, скоро ще разберете, че не мога да ви взема със себе си.
— А дамите?
— Те ще бъдат тук още утре сутринта.
— Вие говорите с голяма увереност — каза генералът с усмивка.
— Вярно, защото зная, че нищо не може да ми попречи да успея.
— Толкова по-добре, но все пак позволете ми да ви пожелая добра сполука.
— Благодаря ви — каза младият човек, протягайки му ръка.
Наставаха от масата.
— Ами вашите пленници — попита генералът, палейки пура, — какво ще правите с тях?
— Чакаме да бъдат заловени и другите пирати, за да ги съдим заедно — отговори старецът добродушно.
— А? Какво казвате, сеньор?
— Самата истина, господин генерал.
— А кога възнамерявате да ги заловите?
— Най-късно утре, но се лъжете, ако мислите, че няма да ги заловим.
— И какво ще направите тогава?
— Ще ги оставим да дойдат сами и да влязат в капана.
— Охо! Струва ми се твърде рисковано, сеньор.
— Ще видите, генерале — каза старецът с оная добродушна усмивка, която озаряваше така приятно лицето му.
— Ще трябва да се съгласите, драги генерале — обади се доктор Герен, — ще стане така, както ви каза дон Агостин.
— По-хубаво не мога и да желая.
— Е, ще видите.
Дръпвайки дон Агостин настрана, докторът му разказа тогава какво му бе доверил Сиди-Муле, какъв съвет му бе поискал войникът и какво му бе показал.
— Значи сте видял документите? — попита старецът.
— Държах ги в ръката си.
— О, това може да ни бъде полезно, ако тези документи са наистина сериозни.
— Такива ми се сториха. Доколкото можах да се уверя, те са написани на английски, на немски и на френски.
— Ако е така, не бива да губим нито миг.
— Така мисля и аз.
— Благодаря ви, докторе.
— Няма защо.
Дон Агостин нареди на Кучильо да потърси Сиди-Муле и да го доведе колкото може по-бързо, покани синовете си, генерала и доктора да присъстват на това, което щеше да се случи. Всеки зае отново мястото си.
Синята горска улулица пееше за последен път, сякаш да поздрави събуждането на природата. Звездите гаснеха една след друга в небесните дълбини. Гъсти изпарения се вдигаха от Рио Хила и се кондензираха в гъста мъгла над реката. Широка опалова ивица се разстилаше по крайните граници на хоризонта. Дивите зверове се прибираха в незнайните си леговища, минавайки като сенки в мрака. Нощният ветрец, напоен с влага, пробягваше през клоните на дърветата и разклащаше листата. Студът беше ледовит.
Беше малко след пет часа сутринта, множеството сенки просветляваха малко по малко, така че се открояваха почти ясно живописните неравности на един суров и грандиозен пейзаж, който не дължеше нищо на изкуството и бе останал такъв, какъвто е излязъл от ръцете на Твореца. Внезапно, без да се чуе ни най-малък шум, от мрака изскочи многоброен отряд червенокожи воини, който се движеше в индийска нишка с бърза и ритмична крачка. Тези червенокожи, на брой повече от четиристотин воини, бяха всички с бойна окраска и бойно въоръжение. Те се спряха в средата на едно доста обширно обгоряло място, на петдесетина метра от огромна скална грамада.
Почти веднага от друга страна се показа отряд, многочислен като първия, но състоящ се от конници. Ако се съди по краските им, по дрехите им, по оръжията им и по начина, по който вождовете носеха командирското перо, забучено в бойното снопче коса, лесно можеше да се познае, че тези воини са индианците гарвани и шайени. Главатарите се отделиха от двата отряда и се събраха малко настрана, в средата на обгарялото място, насядаха по турски, запалиха лулите си и запушиха мълчаливо. Сагаморът, или върховният вожд, размени тихо няколко думи с вождовете, после се отдалечи по посока на скалите.
Този велик вожд беше облечен и въоръжен почти по същия начин, както воините му, носеше командирското орлово перо не в бойното си снопче коса, а над дясното ухо, по което се познаваше, че е воин команч. Всъщност този вожд беше Нощната птица. След като мина зад скалите и се озова пред зеещия отвор на подземието, Нощната птица даде сигнал. От дълбините на подземието откликна друг сигнал. Почти веднага се появи Наваха, придружен от четирима други бандити.
— Елате — каза Наваха. — Урубуса ви чака с нетърпение.
Без да произнесе нито дума, Нощната птица последва бандитите. В подземието бандитите се бяха събрали въоръжени, готови да тръгнат. Урубуса направи няколко крачки пред вожда команч.
— Добре дошъл, вожде — каза той. Индианецът се поклони мълчаливо.
— Доведохте ли воините си? — продължи пиратът.
— Нощната птица е именит вожд — отговори гордо вождът. — Езикът му не е раздвоен, каквото обещае, го изпълнява.
— Имам ви доверие, вожде, разчитам, че ще играете честно с мен.
— Нощната птица не разбира думите на Урубуса. Бледоликите си служат с думи, непонятни за червенокожите. Нека моят брат ги повтори! Вождът няма кожа на сърцето си, думата му не е двулична.
— Не исках да ви кажа нищо обидно, вожде, исках само да разберете, че вярвам на думата ви.
— Добре! Вождът разбира, той обеща на Урубуса да го заведе с младите му хора в каменното селище, обитавано от бледоликия, когото неговите приятели наричат дон Агостин. Нали това обеща вождът на Урубуса?
— Да, това — отговори пиратът.
— Добре, а Урубуса обеща оръжия на Нощната птица, за да въоръжи своите воини, къде са тези оръжия?
— Оръжията са готови — продължи пиратът, — нека вождът последва своя приятел и ще види.
— Еа-ах! Вождът ще отиде.
— Елате тогава.
Пиратът влезе в подземието, следван стъпка по стъпка от команча; след като направи няколко завоя и мина няколко галерии, Урубуса се спря пред една дебела, добре затворена врата.
— Тук е — каза той.
Урубуса отвори вратата. В доста дълбока кухина се намираха, от една страна, стотина каси с оръжие, съдържащи пушки, саби, револвери, брадви, ножове за скалпиране; от друга, имаше сто — сто и петдесет бурета барут, струпани едно върху друго.
— Ето, виждате, вожде — каза пиратът.
— Вождът вижда — рече команчът.
— Ако искате да получите тези каси с оръжие и бурета барут, моите бойци ще ги изнесат незабавно от подземието и ще ги предадат на вашите млади хора.
Нощната птица като че размисляше няколко минути. Урубуса го наблюдаваше скришом, ала лицето на команча беше като от мрамор, нищо не можеше да се прочете по изрисуваните му черти.
— Слънцето ще се вдигне над хоризонта — каза команчът, — времето е ценно. Нужни са няколко часа, за да се пренесат тези оръжия и тези бурета с барут.
— Вярно — рече Урубуса, чиито очи светнаха от задоволство.
— Денят ще бъде много напреднал, когато свърши пренасянето — продължи вождът. — Урубуса ще бъде принуден да отложи похода си до утре, а утре Сандовал може да бъде нащрек.
— Има нещо вярно в това, което казвате, вожде, но какво да правим?
— Моят брат Урубуса е храбър воин, вожд, той даде дума на Нощната птица и ще удържи на нея.
— Разбира се, вожде, заклевам ви се — каза пиратът с радостно движение, което не можа да овладее, но команчът изглежда не го забеляза.
— Моят брат Урубуса ще ми даде ключа от тази пещера и утре моите млади хора ще дойдат да вземат оръжията и барута, които им се падат, утре в същия час както днес, съгласен ли е Урубуса?
— С най-голямо удоволствие, вожде.
— Вождът на команчите има думата на Урубуса, той му вярва.
— Аз ще удържа на думата си, кълна ви се в честта си.
— Оах! — произнесе индианецът. — Воинът не е бъбрива жена, вождът ще почака до утре.
— Разбрано — заключи пиратът.
Тогава затвори вратата на пещерата, извади ключа и го подаде на индианеца, който го взе и го пъхна в пояса си.
— Готов ли е Урубуса за тръгване? — попита индианецът.
— Да — отговори пиратът, — но преди да се отдалеча, искам да навестя пленничките си.
— Както Урубуса желае — каза команчът, ала защо да ги будите в този час, за да им кажете думи, които не биха имали никакво значение?
Говорейки така, двамата се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали — само на няколко крачки от мястото, където се намираше постройката, стъкмена за дамите.
— Не искам да имам нищо скрито от вас, вожде — каза Урубуса, решил най-после да разкрие съкровената си мисъл, — аз възнамерявам да отведа пленничките със себе си.
— Добре! Но защо ще отведете тези жени?
— Защото, вожде, присъствието на пленничките може да ни осигури голямо предимство над нашите врагове, когато проникнем в града, и да ги принуди да преговарят с нас.
— Оах! — каза команчът иронично. — Урубуса не познава Сандовалови. Урубуса ще има пред себе си многобройни и много храбри бойци, Урубуса трябва да предприеме срещу враговете си изненадващо нападение: ако бледоликият вожд даде на Сандовалови дори един миг да се окопитят, ще загуби. Сандовалови са много обиграни, те умеят да си служат с най-изтънчени хитрости, за да сразят враговете си. Каменното селище, което Урубуса иска да превземе, е много голямо, в него има много повече бойци от тия на Урубуса и ако доведе със себе си трите бледолики жени, те ще му бъдат голяма пречка, ще трябва да ги пази грижливо, за да не позволи да бъдат освободени. Щом Сандовалови видят, че Урубуса е довел със себе си трите жени, ще положат неимоверни усилия да се доберат до тях и може би да ги отвлекат — какво ще прави Урубуса тогава? Дори да му надвият и да се види принуден да отстъпи и се оттегли, ако бледоликите жени останат тук, те ще бъдат винаги във властта му и ще му служат за заложници, както е мислел вчера. Ала Нощната птица е вожд команч, той забравя, че Урубуса е много опитен и много храбър воин и не се нуждае от съветите на един беден индианец, ето защо Урубуса ще постъпи както сметне за добре, а това ще бъде винаги добре направено от страна на един толкова велик вожд.
Урубуса бе изслушал думите на вожда команч с най-сериозно внимание, разумните забележки на червенокожия неволно му бяха направили силно впечатление. Както бе казал вождът на команчите, ако оставеше дамите в подземието и обстоятелствата го наложеха, той щеше винаги да може да ги държи като заложници и по този начин, в случай на несполука, си оставяше отворена вратичка да започне преговори с враговете си. Тези съображения възникнаха за момент в главата му: той направо изостави плана, който бе скроил и чиито недостатъци съзнаваше сега.
— Ей Богу, вожде — каза той, усмихвайки се, — благодаря ви, че ми отворихте очите. Ако не бяхте вие, щях да извърша голяма глупост. Отказвам се да отведа пленничките си.
— Еа-ах! Бледоликият вожд може би има право — каза безразлично вождът.
— Вашето красноречие промени решението ми, вожде, ще оставя десетина души да пазят пленничките, така ще бъде много по-добре.
— Чудесно! Урубуса знае какво да прави, той е велик вожд, ще хване Сандовалови.
Урубуса хвърли доста особен поглед към Нощната птица, ала вождът на команчите беше хладен и безстрастен. Струваше му се, че в гласа на команча долови скрита ирония. Урубуса повика Наваха, заповяда му да подбере една дузина решителни хора, които да останат под негово командване в подземието да пазят пленничките. Даде най-подробни разпореждания на Наваха и завърши напътствията си така:
— Ако ви нападнат, по-добре убийте пленничките, отколкото да ги отвлекат.
Наваха се поклони почтително, така всичко бе казано, Урубуса знаеше, че старият пират няма да се поколебае да изпълни нарежданията му.
— А сега — каза Урубуса — ще тръгнем, когато пожелаете.
— Добре! Да тръгнем веднага, загубихме много време.
— Вие знаете, Нощна птица, че вървим слепешком и че не знаем къде отиваме.
— Да — рече команчът, — моят бледолик брат е като малкото на опосума, което току-що се е родило: очите му са затворени.
— Прав сте, вожде — каза Урубуса, смеейки се, — значи вие сте едновременно наш водач и наш главатар, защото без вас не можем нищо да направим.
— Добре! Вождът на команчите ще служи за очи на своя брат, а Урубуса ще изпълни честно всичките си обещания.
— Заклевам ви се още веднъж, вожде.
— О-оах! Вождът каза.
— Но вие ще ме вмъкнете в града на Сандовалови.
— Нощната птица обеща да заведе Урубуса до главня площад на каменното селище на неговия враг, той ще изпълни обещанието си.
— Добре, да вървим.
По заповед на главатаря пиратите се метнаха на седлата и се строиха за подход. Те минаха всички криволици на подземието и накрая, след почти четвърт час, излязоха на обгарялото място, където ги чакаха червенокожите. Пиратите бяха най-много триста и петдесет, но все стари скитници по границите, свикнали на всякакви трудности в пустинята, надарени с хладнокръвна храброст и издръжливост, способни на всичко заради злато. Индианските вождове се събраха на съвет и определиха какви последни мерки трябва да се вземат. Урубуса беше на седмото небе от радост, но с нищо не я издаваше. Индианците и пиратите, събрани заедно, образуваха отряд от хиляда и сто калени бойци. Никога, доколкото помнеха пиратите, не бе събирана под заповедите на един-единствен главатар такава елитна и толкова многочислена бойна сила.
Урубуса се смяташе сигурен в успеха и действително всичко даваше основание за това. Съветът на вождовете реши пиратите да се движат в средата на колоната, конниците гарвани щяха да образуват авангарда, а индианците шайени — ариергарда. Червенокожите пешаци щяха да се движат отпред и по фланговете на колоната като патрули. Нощната птица, както бе уговорено с Урубуса, поемаше едновременно командването на експедицията и ролята на водач. Съюзниците се бяха разбрали, че щом пристигнат в града-убежище на фамилията Сандовал, Урубуса ще стане върховен вожд и Нощната птица вече няма да командва червенокожите. След като всичко това бе добре уговорено и добре решено, най-после Нощната птица даде знак за потегляне.
Нощната птица предвождаше колоната, Урубуса се движеше близо до него, но на няколко крачки по-назад. Дългата колона проточи многобройните си пръстени като огромна змия по безкрайните криволици на една пътека, направена от диви зверове. Този поход продължи около три часа. Наближаваше девет часа сутринта, когато Нощната птица заповяда да спрат, за да могат конете и индианците пешаци да си отдъхнат.
— Е — попита Урубуса, — наближаваме ли, вожде?
— Още един час — отговори индианецът важно — и моят брат Урубуса ще бъде в каменното селище на бледоликите.
— О-хо-хо! — каза Урубуса, потривайки ръце. — Ето една хубава новина.
Нощната птица разпитваше разузнавачите, несъмнено за да се осведоми и да узнае какво прави врагът. Но нищо не мърдаше, разузнавачите нищо не бяха видели, нито чули, пълна тишина цареше над пустинята. Престоят трая около половин час, после продължиха напред. Този път бяха напуснали равнината, изкачваха се по една планина със стръмни склонове, където конете се хлъзгаха често по свличащата се почва. Този труден ход продължи доста дълго време; най-после колоната стигна до едно доста обширно плато, където почвата беше твърда.
— Сега — каза Нощната птица на Урубуса — трябва да оставим конете, те стават безполезни.
— Хм, това ще ни затрудни много.
— Може би ще съумеем да го избегнем.
— А как?
— Зависи от конете.
— Какво искате да кажете, вожде?
— Конете на червенокожите воини са приучени да минават навсякъде като мулета, такива ли са и конете на моя брат?
— Ей Богу — извика Урубуса, — всички мои воини са умели, а конете им — великолепно дресирани, те ще минат навсякъде, където минават вашите.
— Толкова по-добре, бледоликите ще запазят конете си.
— На добър път! Да ви призная, вожде, щеше да ми бъде много жал, ако се бе наложило да оставя коня си.
— Е, добре, на моя брат няма да му бъде жал, той ще запази и коня си, и воините си. Да вървим, защото нищо вече не може да спре бледоликия вожд.
Продължиха да се изкачват по планината. Нощната птица следваше пътя, по който преди двайсет и четири часа дон Агостин бе поел с приятелите си, за да пристигне в града-убежище. След много лъкатушни завои, един от друг по-заплетени, пиратите, винаги водени от вожда на команчите, най-после се озоваха пред тесния мост, построен над пропастта, за който говорихме по-горе. Нощната птица мина пръв, другите го последваха.
Чудна работа, колкото повече пиратите се приближаваха до града, толкова по неспокоен се чувстваше Урубуса, макар че наглед всичко като че ли вървеше чудесно. Именно това дълбоко спокойствие, тази пълна сигурност, които изглежда изпитваха жителите на града, учудваха и плашеха скришом главатаря на пиратите. Урубуса с готовност би казал като знаменит командир при нощно разузнаване около обсаждан от него град:
— Всичко е прекалено спокойно, аз чувам тишината!
Това беше предчувствие, защото няколко минути по-късно бе нападнат от значителни сили и принуден да се оттегли в безредие. Кой знае защо мостът над пропастта бе рухнал под нозете на последния конник, който едва не падна в бездната. Площадката, водеща за входа на подземието, през което трябваше да се мине, за да се стигне до града, беше твърде тясна, както казахме, така че докато конниците прекосяваха пропастта и навлизаха в подземието, само тези, които минаха последни, разбраха, че мостът се е скъсал, а тъй като тези конници бяха червенокожи воини, те замълчаха за това, сигурно от страх да не уплашат другарите си, ако им разкрият, че всеки път за отстъпление е отрязан.
Главатарят на пиратите се спря за няколко минути, за да оправи редиците и да застане начело на колоната, както се бе уговорил с Нощната птица. Мястото, където Урубуса и неговите бандити се бяха спрели, беше огромна пещера, от която почваха големи галерии, разклоняващи се в различни посоки.
— По коя от тези галери трябва да вървим? — запита Урубуса Нощната птица.
— Галерията, която води до каменното селище на бледоликите, е тази, в края на която Урубуса вижда да свети слънцето — отговори вождът на команчите.
— Аха — възкликна радостно пиратът, — остават ни само няколко крачки!
— Не повече.
— Значи сме в града?
— Да — каза лаконично вождът.
— Дявол да го вземе! — изруга Урубуса, изтегляйки сабята си от ножницата. — Аз…
Нощната птица сложи ръка върху рамото на пирата.
— Какво искате от мен, вожде? — попита Урубуса.
— Нощната птица иска да знае дали Урубуса признава, че вождът е удържал на думата си.
— Признавам и ви благодаря, вожде, вие постъпихте честно.
— Чудесно! Урубуса помни каква дума даде на вожда.
— Каква, вожде, аз ви дадох няколко думи, за коя искате да си спомня?
— Урубуса обеща на червенокожия си приятел да не убива и да не измъчва жените, децата и старците. Спомня ли си бледоликият вожд?
— Възможно е да съм ви дал такова обещание, вожде — изрече Урубуса с ирония, — но съм го забравил и в този момент имам да се занимавам с друго.
— Значи моят брат не го помни?
— Не — отговори пиратът нетърпеливо, — и няма да помня, закачи си го като обица на ухото.
И пришпори коня си.
— Напред! — кресна той.
— Тогава нека брат ми се пази — рече команчът.
И като грабна бойната си свирка, издаде пронизителен звук, който продължи повече от пет минути.
— Проклет индианец! — извика Урубуса. — Ние сме предадени! Напред, съратници, напред!
Той гръмна с револвера си в посоката, където предполагаше, че се намира индианецът, и препусна с все сила, следван от пиратите, които надаваха яростни викове. Главният площад на града беше напълно пуст.
— Грабете! Грабете! — крещяха бандитите.
В същия миг вратите на магическата колиба се разтвориха и от всички страни едновременно срещу пиратите започна ужасна стрелба. Повечето от бандитите бяха още в подземието. Скоро те изскочиха оттам в безредие, облени в кръв и следвани отблизо от червенокожите, които ги нападаха отзад и ги обстрелваха ожесточено.
Урубуса се почувства загубен. Всеки път за отстъпление му беше отрязан, червенокожите и вакеросите на дон Агостин се нахвърлиха върху пиратите, които бяха обградени в железен обръч. Бандитите се бранеха яростно, те нямаха вече друга надежда, освен да паднат в боя, за да избягнат изтезанията. Всеки пират, който паднеше, тутакси биваше скалпиран. Това не беше вече битка, а клане, касапница, каквато се вижда само в тия диви краища. В тази страшна сеч бандитите падаха един след друг, образувайки ужасни купчини от трупове. Червенокожите убиваха, убиваха безспир, безмилостно, безпощадно. Няколко пирати все още се държаха на крака, най-много двайсетина, остатъкът от общо триста. Колкото и да е странно, Урубуса, който продължаваше да се държи в първата редица, не бе получил никаква рана.
— Простете на този нещастник — каза генерал Дьо Вилие.
— Нима искате да бъде вързан за стълба на мъченията? — обади се дон Хосе, облечен като команч, но махнал краските си.
— Ах, страхливец, проклетник! — кресна Урубуса, който го позна. — Умри като куче, предател такъв…
И скочи към дон Хосе с вдигната сабя. Но сабята се изплъзна от ръката му, а той се търколи на земята и въпреки усилията и яростния му рев бе здраво завързан, така че да не може да направи ни най-малко движение. Сиди-Муле бе метнал своята реата-ласо около шията на Урубуса точно когато пиратът се нахвърляше върху дон Хосе.
— Ха така — каза спахията, — знаех си, че ще си отмъстя.
Бандитът въпреки всичките му напъни бе понесен и захвърлен в колибата, която служеше за затвор. Оставаха още няколко пирати, покрити с рани. Генералът поиска да бъдат помилвани.
— Не — отвърна дон Хосе, — какво да правим с тези негодници? Някой ден те ще избягат и тайната за нашия град ще се разкрие. Те поискаха да влязат в нашето убежище, но вече няма да излязат от него, безопасността на населението около нас, за което сме отговорни, изисква тяхната смърт.
Генералът наведе глава и се отдалечи със свито сърце, ужасен — той, старият и храбър воин — от тази страшна битка. Тържествуващ вик, нададен от червенокожите, извести, че и последният пират е паднал след героична борба.
Генерал Дьо Вилие обаче не се бе отказал да спаси своя недостоен роднина от стълба за изтезания. Той толкова настоява пред дон Агостин и синовете му, че те се съгласиха да му дадат картбланш не за да спасят бандита, това беше невъзможно, а за да го избавят от ужасната смърт, която го чакаше. Към единайсет часа вечерта генерал Дьо Вилие, придружен от дон Хосе, отиде в колибата, където беше затворен Урубуса. Сиди-Муле пазеше на вратата. Злопаметният спахия по свое усмотрение си бе присвоил ролята на тъмничар на своя враг.
— Е — попита го генералът, — как е пленникът?
— Изглежда по-спокоен — отговори спахията, — яде и ми предложи баснословна сума, ако се съглася да му помогна да избяга. Затова не го изпускам от очи.
— Още ли е вързан?
— Развързах ръцете и краката му, нали е бивш офицер, в края на краищата съм служил под негово командване — каза Сиди-Муле — и макар да е престъпник, не исках да го унижавам.
— Добре си сторил, Сиди — продължи генералът, — благодаря ти.
— Хайде, хайде, няма защо. Все пак пазете се от него.
— Какво би могъл да ми направи?
— Ей Богу, да ви убие, господин генерал. Повярвайте ми, не проявявайте неблагоразумие великодушие, може зле да си изпатите.
— Не говори така, Сиди, този човек е мой родственик.
— Прав сте.
И отвори вратата.
Урубуса беше седнал на купчина слама, облегнал гръб о стената; като съзря братовчеда си, той трепна, но не помръдна.
— Защо идвате да ми се подигравате и да се радвате на жалкото състояние, в което съм изпаднал?
— Не, господине — прекъсна го генералът с достойнство, — вие сте мой роднина, не искам да забравя това.
— Отдавна — каза пиратът — вие и аз сме забравили това случайно роднинство.
— Лъжете се, господине, лично аз никога не съм го забравял, посещението ми в този момент го доказва.
— Да, ние се мразим и вие идвате, за да…
— Лъжете се, господине, аз никога не съм ви мразил и винаги съм се опитвал да ви правя добро, не разбирам защо вие ме мразите така.
— Ще ви кажа защо ви мразя. Мразя ви, защото още от моето детство винаги съм ви срещал по пътя си, за да ме спрете и да ми попречите да успея: в Сен-Сир, в полка, в Африка, в Мексико, навсякъде ме спирахте. Аз бях не по-малко образован, не по-малко способен от вас, а вие все ме изпреварвахте, достигнах с труд капитански чин, а вие сте генерал, с мъка ми дадоха ордена на Почетния легион, вие сте негов велик кавалер и, жестока ирония на съдбата, аз бях натоварен да ви донеса заповедта за произвеждането ви в полковник. Имах поземлена концесия, вие ми я отнехте, обожавах жена си, същински ангел, и семейството й се съгласи да ми я даде, ала няколко думи, казани от вас на роднините на това младо момиче, бяха достатъчни, за да провалят брака ми — с една дума, във всичко и навсякъде ви срещах на пътя си, за да ме спрете и да осуетите усилията ми. Бях роден да бъда радостта и честта на семейството си, заради вас станах неговият срам и позор! Бъдете проклет в часа, когато ще умра, знайте, че ви мразя и че ако имах още живот, щях да се опитам с всички средства да си отмъстя за злото, което ми причинихте. Ох — извика той със страшен глас, — мразя ви, негоднико!
Надавайки рев на подгонен звяр, той се хвърли върху генерала и като го сграбчи с удесеторена от яростта сила, се опита да го удуши.
— Хайде, хайде! — извика Сиди-Муле. — Трябва да видим сметката на тази хиена — и като извади кинжала от пояса си, го заби целия във врата на бандита.
Той нададе ужасен вик и падна мигновено. Дон Хосе подхвана почти припадналия генерал и го изнесе от колибата.
— Благодаря, Сиди-Муле — каза бандитът с глух глас, — кажи му пак, че го мразя и че ще го мразя… до… последния си… дъх… ах, отмъщ…
Но не можа да довърши — беше мъртъв.
— Отървахме се от него! — каза Сиди-Муле. — Какъв злодей!…
После, без дори да затвори вратата, тръгна да потърси генерала.
Дон Хосе оказваше помощ на господин Дьо Вилие; генералът беше отчаян, още повече, че не разбираше нищо от несправедливите упреци на своя родственик. Дон Хосе и спахията пренесоха генерала в спалнята му и го сложиха на леглото изпаднал в ужасна треска. Когато след един час се върна в колибата да вземе кинжала си, на който държеше много, Сиди-Муле забеляза, че Урубуса е скалпиран.
— Толкова по-зле за него — каза войникът, — малко ме е грижа, добре че се отървахме от него, каквото ще да казва генералът. Това е мнението ми и аз го подкрепям, както казват в нашия край.
Такова беше надгробното слово за бандита.