Барчестърски кули

Глава двадесет и четвъртаМистър Слоуп се справя много успешно с положението в Пудингдейл

Следващите две седмици в Плъмстед минаха доста приятно. Всички присъствуващи се разбираха добре помежду си. Елинор допринасяше за доброто настроение, а архидяконът и неговата съпруга бяха, изглежда, забравили престъпната й слабост към мистър Слоуп. Мистър Хардинг беше взел виолончелото си и често им свиреше, акомпаниран от своите дъщери. С помощта на мистър Риърчайлд, а може би и на кораловата гривна и сока от моркови, на Джони Болд благополучно му покараха зъбки. Развлечения не им липсваха. Те бяха обядвали в Улаторн, а братът и сестрата Торн бяха поканени на обед в Плъмстед. Елинор бе действително възкачена на малък подиум, за да установи, че не е в състояние да каже нито дума за воланите — темата, която й бе зададена за проверка на нейното красноречие. Мистър Еърбин прекарваше естествено голяма част от времето си в енорията — наглеждаше как върви ремонтът на къщата, посещаваше домовете на енориашите и свикваше със задълженията на новото си призвание. Но всяка вечер той се връщаше в Плъмстед и мисис Грантли беше вече почти готова да се съгласи със съпруга си, че той е един наистина приятен гост.

Бяха на обед и у семейство Станъп заедно с мистър Еърбин. Той също опърли крилцата си на свещта на синьората. Там беше и мисис Болд, която се разочарова малко от вкуса (или по-точно от липсата на вкус, по нейния израз) на мистър Еърбин, проявил голямо внимание към мадам Нерони. Мадлин отблъскваше и дразнеше жените със същата фатална неизбежност, с която очароваше и пленяваше мъжете. Едното следваше естествено от другото. Мистър Еърбин действително бе очарован. Той намери, че тя е една много интелигентна и много красива жена, която поради своя недъг има право на всеобщо съчувствие. Никога, каза той, не бил виждал такова голямо страдание да се съчетава с такава съвършена красота и такъв бистър ум. Така се изказа мистър Еърбин за синьората по време на обратния път в каретата на архидякона и тези хвалебствия не се харесаха никак на Елинор. От нейна страна беше обаче крайно несправедливо да се сърди на мистър Еърбин, след като тя самата бе прекарала една толкова приятна вечер в компанията на Бърти Станъп, който седна до нея на масата и не я напусна нито за миг, когато джентълмените се присъединиха към дамите в гостната. Не беше честно от нейна страна да се забавлява с Бърти и същевременно да се възмущава от новия си приятел за това, че се забавлява със сестрата на Бърти. И все пак тя се възмущаваше. Държеше се почти сърдито с него в каретата, като дори подхвърли нещо за разпуснатостта на нравите. Мистър Еърбин не познаваше много жените, иначе би могъл да си въобрази, че Елинор е влюбена в него.

Но Елинор не беше влюбена в него. Колко много нюанси има между любовта и безразличието и колко малко позната е тази фино градуирана скала! Елинор беше прекарала вече близо три седмици под един покрив с мистър Еърбин, който й отделяше много внимание и разговаряше всеки ден с нея. Обикновено посвещаваше поне част от вечерта само на мисис Болд. А у доктор Станъп цялата вечер беше беседвал с друга! Не е нужно една жена да бъде влюбена, за да почувствува раздразнение при подобни обстоятелства, не е нужно дори пред самата себе си да признава, че това й е неприятно. Елинор не съзнаваше причината за своята раздразнителност. Дълбоко в себе си тя беше убедена, че този подчертан интерес към синьората е унизителен за човек като мистър Еърбин. „Мислех, че е по-разумен — каза си тя, седнала до кошчето на детето след връщането си от Плъмстед. — Мистър Станъп е явно по-приятен от него.“ Къде остана споменът за клетия Джон Болд! Елинор не беше влюбена в Бърти Станъп, не беше влюбена и в мистър Еърбин. Но предаността към покойния съпруг бързо угасваше в гърдите й, щом можеше, наведена над кошчето на неговия син, да размишлява върху недостатъците и пропуските на новите кандидати за нейното благоволение.

Ще се реши ли някой да осъди моята героиня за тези й мисли? Нека благодарим по-скоро на Бога за неговата доброта, защото неговото милосърдие е безгранично.

Да, Елинор не беше влюбена, не беше влюбен и мистър Еърбин. Далеч от такива чувства беше и Бърти Станъп, макар и да бе вече успял да намекне точно обратното. Само вдовишкото боне му попречи да направи формално предложение още при третата или четвъртата им среща. Но това боне изглеждаше вече толкова малко, че бе изгубило всякакво сходство с плачеща върба. Просто необяснимо е как тези емблеми на скръбта постепенно се стопяват, претърпявайки едва забележими промени. Всяка нова шапчица е сякаш точно копие на предишната и все пак последната лентичка бял креп, забодена кокетно в косите на вдовицата, е толкова далеч от първата планина от скръб, обезобразяваща лицето на опечалената, колкото участта на индуската вдовица от вдовишката съдба на една английска херцогиня.

Но нека повторим още веднъж: Елинор не беше влюбена в никого и никой не беше влюбен в Елинор. При тези обстоятелства тя не можеше да се сърди дълго на мистър Еърбин и преди да изтекат и два дни, те отново станаха добри приятели. Беше неизбежно той да й хареса, тъй като винаги й беше приятно да разговаря с него. И все пак не го харесваше изцяло, защото при разговорите си с нея той винаги създаваше впечатление, че не вижда смисъл да бъде много сериозен. Сякаш през цялото време си играеше с някое дете! Тя го бе опознала достатъчно добре, за да разбере, че всъщност той е един сериозен, склонен към размисъл човек, който е способен при определени обстоятелства да понесе дълбоки душевни терзания. Но с нея се държеше винаги любезно шеговито. Ако го бе видяла поне веднъж мрачен, щеше може би да го обикне.

Така течаха дните в Плъмстед, общо взето, доста приятни, докато изведнъж хоризонтът не помръкна от градоносни облаци и над главите им не се разрази страховита буря. Удивително е как за няколко минути може да се промени небесният лик. На закуска всички станаха от масата в пълно съгласие, но още преди свечеряване забушуваха яростни страсти, които направиха сядането им на една маса немислимо. Но за да обясним това, ще трябва да се върнем малко назад.

Читателят сигурно си спомня как епископът уведоми мистър Слоуп, че е взел решение за управител на старопиталището да бъде назначен мистър Куивърфул, при което негово преосвещенство помоли мистър Слоуп да съобщи за това на архидякона. Както вече знаем, архидяконът с възмущение отказа да се срещне с мистър Слоуп и вместо това написа рязко писмо до епископа, в което едва ли не направо поиска за управител да бъде назначен мистър Хардинг. На това писмо архидяконът незабавно получи официален отговор от мистър Слоуп, в който се казваше, че епископът е получил писмото на доктор Грантли и ще го проучи най-внимателно.

Архидяконът се стъписа. Какво можеше да направи с човек, който не искаше нито да се срещне лично с него, нито да обсъди въпроса чрез писма и който без съмнение имаше право да назначи за управител, когото поиска? Той се съгласи с мистър Еърбин, който му предложи да се обърне за помощ към ректора на Лазаровия колеж. „Ако вие и доктор Гуин направите официално посещение на епископа — каза той, — епископът не би дръзнал да ви отпрати, а при разговор с двама толкова видни събеседници той едва ли би се решил да ви откаже.“

На архидякона не му беше приятно да признае, че ще му се наложи да потърси съдействието на ректора на колежа, за да получи достъп до двореца на Барчестърския епископ, но си даде сметка, че съветът е добър, и реши да го последва. Той писа отново до епископа, като изрази надежда, че негово преосвещенство няма да предприеме нищо във връзка със старопиталището, без да вземе предвид, както бе обещал, мнението на архидякона, изложено в предишното му писмо, след което изпрати горещ призив до своя приятел ректора да чуе молбата му и да дойде в Плъмстед, за да му помогне да вразуми епископа. Ректорът се позова на някои трудности, но не отказа категорично и архидяконът поднови настойчивата си молба, като подчерта необходимостта да се действува без всякакво забавяне. На доктор Гуин за нещастие му се обади подаграта и той не можа да посочи точна дата, но обеща да дойде, ако присъствието му се окаже наистина необходимо. Така стояха нещата в Плъмстед.

Но мистър Хардинг имаше още един съюзник, не по-малко могъщ от доктор Гуин, и това беше мистър Слоуп. Въпреки изрично изразената готовност на епископа да отстъпи пред исканията на жена си във връзка със старопиталището, мистър Слоуп не сметна за необходимо да се откаже от своя план. С всеки ден у него се засилваше убеждението, че вдовицата ще се отнесе благосклонно към неговите ухажвания, и той много добре разбираше, че мистър Хардинг, в качеството си на управител на приюта, заел този пост с негово съдействие, би бил по-склонен да го приеме за зет, отколкото мистър Хардинг, скърцащ със зъби от негодуване и разочарование под крилото на архидякона в Плъмстед. Трябва обаче да отдадем дължимото на мистър Слоуп и да признаем, че той се ръководеше от още по-велики подбуди. Искаше да има съпруга, искаше и пари, но повече от всичко друго го блазнеше властта. Беше му станало напълно ясно, че няма да избегне откритата схватка с мисис Прауди. Нямаше желание да остане в Барчестър просто като неин капелан. По-добре беше изобщо да се махне от тази епархия! Как? Да чувствува, че притежава необикновени дарби, че е смел, решителен и — когато съвестта му замълчи — безскрупулен, и да се задоволи с ролята на покорен слуга на един прелат в пола? Мистър Слоуп вярваше, че съдбата му е отредила по-високо положение. Или той, или мисис Прауди — единият от двамата трябваше да слезе от сцената и решителният час бе ударил.

Епископът бе заявил, че за нов управител трябва да бъде назначен мистър Куивърфул. Докато слизаше по стълбите, готов да се срещне, ако е необходимо, с архидякона, но сигурен, че такава необходимост едва ли ще възникне, мистър Слоуп си каза, че управител трябва да стане мистър Хардинг. За да подготви почвата за осъществяването на тази цел, той се качи на кон и отиде в Пудингдейл, където разговаря повторно с достопочтения претендент за място на църковната трапеза. Мистър Куивърфул беше, общо взето, един наистина достоен човек. Но неразрешимата задача как да даде благородно възпитание на четиринадесет деца от доходи, които не стигаха дори за приличното им изхранване и обличане, не можеше да не окаже неблагоприятно влияние върху неговия характер и върху острото му чувство за чест. А и кой би могъл да се похвали, че ще понесе подобно бреме с различен резултат? Мистър Куивърфул беше честен, усърден, измъчен от живота труженик, който мислеше наистина повече как да намери хляб и месо, как да успокои месаря и как да върне усмивката върху киселото лице на хлебарката, но се стремеше също така да живее в мир със собствената си съвест. Той не можеше, за разлика от хората с по-добро финансово положение да пази грижливо репутацията си в очите на околните, като избягва и най-малките подозрения, заплашващи да опетнят доброто му име, или всяка лоша мълва, способна да хвърли сянка върху неговата чест. Подобни тънкости на поведение и подобен нравствен разкош не бяха за неговия джоб. Трябваше да се задоволи с обикновената житейска честност и да остави хората да си говорят каквото си искат.

Беше забелязал, че събратята му — свещеници, с които се познаваше от двадесет години — започнаха да го гледат със студенина още при първите признаци от негова страна, че е готов да наведе глава пред мистър Слоуп; техните погледи станаха още по-студени, когато се заговори, че епископът го е избрал за управител на Хайрамовото старопиталище. Това беше наистина мъчително, но всеки е осъден да носи своя кръст. Той помисли за жена си и за последната й нова копринена рокля, която тя носеше от шест години. Помисли за цялото ято дечурлига, които се срамуваше да заведе на църква в неделя, защото здравите обувки и чорапи не стигаха за всички. Помисли за протритите ръкави на черния си сюртук и за суровото лице на търговеца на платове, към когото не се решаваше да се обърне, защото знаеше, че ще му бъде отказан кредит. След това помисли за хубавата къща в Барчестър, за солидния доход, за училищата, в които щеше да изпрати синовете си, и за книгите, които щеше да види в ръцете на своите дъщери вместо иглите за кърпене, за лицето на жена си, отново разцъфнало в усмивка, и за всекидневната изобилна трапеза. Той помисли за всичко това; и ти читателю, помисли за тези неща и после се учудвай, ако можеш, защо мистър Слоуп притежаваше в неговите очи всички добродетели, които трябва да красят един епископски капелан. „Колко прекрасни са върху планините нозете на благовестника“.85

А дали наистина барчестърските свещенослужители имаха право да гледат с неприязън на мистър Куивърфул? Нима всички те не поглеждаха с въжделение към хляба и рибата на своята църква-майка? Нима всички те не бяха преуспели (с какви средства, това никой не знае) повече от него? При това на раменете им не тегнеше неговото бреме. Доктор Грантли имаше пет деца и почти толкова хиляди фунта годишно за тяхната прехрана. Той можеше да си позволи да гледа отвисоко на един нов епископ, от когото не очакваше нищо, и на един капелан, който не заслужаваше неговото внимание, но беше жестоко от страна на такъв човек да настройва цял свят срещу един баща на четиринадесет деца само защото той се старае да им осигури приличен живот! А и не мистър Куивърфул бе поискал мястото на управител — нещо повече, той го бе приел едва след като се увери, че мистър Хардинг се е отказал от него. Колко тежко му бе сега да слуша тези упреци, след като знаеше, че ако се беше отказал, щяха да го обвинят в налудничаво лекомислие!

Това положение подлагаше бедния мистър Куивърфул на сериозни изпитания, но то имаше и своите положителни страни. Общо взето, те дори преобладаваха над отрицателните. Суровият търговец на платове чу за предполагаемото назначение и богатствата в неговия склад бяха предоставени на разположение на мистър Куивърфул. Грядущите събития хвърлят своята сянка напред и предстоящото пренасяне на мистър Куивърфул в Барчестър хвърли пред себе си възхитителна сянка във вид на нови рокли за мисис Куивърфул и за трите й по-големи дъщери. Такова утешение е добре дошло за един мъж и най-голяма радост за една жена. Каквито и чувства да вълнуваха мистър Куивърфул, жена му не се трогваше много от смръщените вежди на декана, архидякона и пребендариите. За нея насъщните нужди на съпруга й и на четиринадесетте им деца бяха всичко. В нейните гърди нямаше друга амбиция, освен майчиния стремеж да види всички тях и себе си прилично облечени и сити: Това се беше превърнало в единствена цел на нейния живот. Тя не се интересуваше ни най-малко от въображаемите права на другите. Не можа да изслуша спокойно мъжа си, когато той й заяви, че не би могъл да приеме поста, ако мистър Хардинг не се откаже от него. Нейният мъж нямаше право да се прави на Дон Кихот за сметка на четиринадесет невръстни деца. Когато той едва не изпусна това невероятно щастие, тя беше просто като убита. Сега наистина те бяха получили твърдото обещание не само на мистър Слоуп, но и на мисис Прауди. Сега наистина можеха да не се страхуват от нищо. Ами ако беше станало иначе? Ако четиринадесетте й рожби бяха отново хвърлени в лапите на нищетата заради нелепата сантименталност на своя баща? Сега вече мисис Куивърфул беше щастлива, но дъхът й просто спираше при мисълта за голямата опасност, която ги бе заплашвала.

— Не зная какво има предвид баща ти с всички тия приказки за някакви права на мистър Хардинг — каза тя на най-голямата си дъщеря. — Нима очаква, че мистър Хардинг ще му даде четиристотин и петдесет лири годишно само от добри чувства? И какво значение има дали някой ще се почувствува засегнат, стига баща ти да получи мястото? Той не може да очаква нищо по-добро. Просто акълът ми не побира как може да бъде толкова отстъпчив, след като всички около него грабят както им падне.

И така, докато външният свят обвиняваше мистър Куивърфул в алчност, кариеризъм и немарливост към собствената чест, вътрешният свят на неговите домашни му отправяше не по-малко горчиви упреци заради това, че е готов да пожертвува техните интереси поради едно глупаво чувство на сантиментална гордост. Просто удивително е колко силно влияе гледната точка на всичко, което разглеждаме!

Ето какви чувства вълнуваха отделните членове на семейството в Пудингдейл при второто посещение на мистър Слоуп. Щом го видя да влиза на кон през портата, мисис Куивърфул побърза да прибере огромната кошница с ръкоделието си и да излезе заедно с дъщеря си от стаята, където беше и нейният съпруг.

— Мистър Слоуп идва — каза му тя. — Сигурно е във връзка с твоето назначение. Дано да може да се преместим веднага. — И тя изпрати единствената си прислужница да отвори по-скоро вратата на така желания висок гост.

Така мистър Слоуп завари мистър Куивърфул сам. Мисис Куивърфул се оттегли към кухнята и другите домакински помещения с разтуптяно от тревога сърце — тя изпитваше ужас да не би чашата на щастието да се изплъзне от ръцете й точно когато я поднася към устните си, но се утешаваше все пак с мисълта, че след всичко станало това едва ли би могло да се случи.

Мистър Слоуп разцъфна целият в усмивка, ръкува се със своя събрат и заяви, че е дошъл, защото смята за свое задължение да постави мистър Куивърфул в течение на всички факти, имащи връзка с назначаването на управител на старопиталището. При тези думи бедният, изпълнен с очакване съпруг и баща веднага разбра, че светлите му надежди стават на пух и прах и че гостът е дошъл, за да си вземе назад думите, казани при първата им среща. Имаше нещо в тона и в погледа му, което не оставяше място за никакво съмнение. Мистър Куивърфул изведнъж разбра всичко. Той обаче успя да запази самообладание, усмихна се безизразно и каза само, че е много задължен на мистър Слоуп за неговата любезност.

— Цялата тази работа беше от начало до край неприятна — каза мистър Слоуп. — Епископът просто не знаеше какво да прави. Казано между нас… но никому ни дума, мистър Куивърфул!

Мистър Куивърфул обеща да не казва нищо.

— Бедният мистър Хардинг не може, изглежда, да реши какво точно иска. Вие помните, разбира се, нашия последен разговор.

Мистър Куивърфул го увери, че много добре си го спомня.

— Значи, не сте забравили моите думи, че мистър Хардинг е решил да не се връща в старопиталището?

Мистър Куивърфул го увери, че нищо не се е запечатало по-добре в неговата памет.

— И като разчитах на този отказ, аз предложих мястото на вас — продължи мистър Слоуп.

— От вашите думи останах с впечатление, че епископът ви е упълномощил да ми го предложите.

— Така ли? Нима съм казал това? Какво пък, може би в желанието си да ви услужа аз съм отишъл малко по-далеч, отколкото е трябвало. Но не мога да си спомня да съм казал чак такива думи. Признавам обаче, че много исках вие да заемете мястото и сигурно съм изтървал нещо необмислено.

— Но — възрази мистър Куивърфул в отчаяния си стремеж да докаже своята правота — жена ми получи от мисис Прауди най-ясно и недвусмислено обещание!

Мистър Слоуп се усмихна и съчувствено поклати глава. Искаше усмивката му да бъде приятна, но тя се стори сатанинска на неговия събеседник.

— Мисис Прауди! — каза той. — Ако в тези неща обръщаме внимание какво говорят помежду си дамите, ще си навлечем такива неприятности, от които после няма да можем да се измъкнем. Мисис Прауди е чудесна жена, добросърдечна, състрадателна, благочестива, достойна за уважение във всяко едно отношение. Но работите на епархията, драги ми мистър Куивърфул, не са в нейни ръце!

За момент мистър Куивърфул просто онемя от ужас.

— Трябва ли тогава да смятам, че не съм получавал никакво обещание? — попита той веднага щом можа да събере малко мислите си.

— С ваше разрешение ще ви обясня точното положение на нещата. Да, вие получихте обещание, но при условие че мистър Хардинг се откаже. Не се съмнявам, че ще бъдете справедлив към мен и ще си спомните как самият вие казахте, че можете да дадете съгласието си само ако мистър Хардинг се откаже.

— Разбира се — каза мистър Куивърфул. — Точно такива бяха думите ми.

— Е, а сега излиза, че той не се е отказал.

— Но вие ми казахте, и то не един път, че се е отказал, при това във ваше присъствие.

— С такова впечатление останах. Но, изглежда, съм сбъркал. Само, мистър Куивърфул, не мислете, че се готвя да ви изоставя. Не! След като веднъж съм протегнал ръка на човек във вашето положение, с такова голямо семейство и с толкова неотложни нужди, няма да я отдръпна назад. Искам само да се отнесете справедливо и честно към мен.

— Каквото и да правя, винаги ще се старая да бъда справедлив — каза клетникът, почувствувал, че му остава да търси утеха единствено в съзнанието за своето мъченичество.

— Не се съмнявам в това! — отвърна неговият събеседник. — Не се съмнявам, че няма да пожелаете да си присвоите един доход, който се пада по право другиму. Едва ли някой познава по-добре от вас историята на мистър Хардинг и едва ли някой може по-добре да прецени що за човек е той. Мистър Хардинг има голямо желание да се върне на старото си място, но епископът изпитва известно смущение поради състоялия се между нас разговор по този въпрос, макар и да не се чувствува обвързан от него.

— Така, така — каза мистър Куивърфул, съвсем объркан какво поведение да избере при създалите се обстоятелства, като полагаше напразни усилия да прояви твърдост с помощта на онзи инстинкт за самосъхранение, който правеше толкова смела неговата съпруга.

— Мястото на управител на този малък приют не е единственият бенефиций, с който разполага епископът, мистър Куивърфул, и далеч не е най-добрият. А негово преосвещенство не забравя този, който веднъж е спечелил благоразположението му. Ако ми позволите да ви дам един приятелски съвет…

— Ще ви бъда много задължен — каза бедният пудингдейлски свещеник.

— Бих ви посъветвал да не се опитвате да пречите на мистър Хардинг. Едва ли упоритостта ще ви помогне да получите това назначение. Мистър Хардинг има неоспорими права върху него. Но ако ми позволите да съобщя на епископа, че нямате намерение да пречите на мистър Хардинг, бих могъл да ви обещая — макар и, разбира се, неофициално, — че епископът няма да допусне да останете по-беден, отколкото ако бяхте назначен за управител.

Мистър Куивърфул седеше мълчаливо в креслото си, загледан в пустото пространство пред себе си. Какво можеше да отговори? Всичко казано от мистър Слоуп беше самата истина. Мистър Хардинг имаше право да заеме този пост. Епископът разполагаше с голям брой съблазнителни бенефиции. И епископът, и мистър Слоуп можеха да бъдат най-желани приятели или най-страшни врагове за човек в неговото положение. А и не разполагаше с никакво доказателство за дадените му обещания — как тогава би могъл да принуди епископа да го назначи за управител?

— Е, мистър Куивърфул, какво ще кажете?

— Разбира се, както вие намерите за добре, мистър Слоуп. Но това е голямо, много голямо разочарование за мен. Не отричам, че аз съм един много беден човек, мистър Слоуп.

— Ще видите, мистър Куивърфул, че накрая така ще бъде по-добре за вас.

Разговорът завърши с това, че мистър Куивърфул напълно се отрече от всякакви претенции за мястото на управител. Този отказ беше наистина устен и без свидетели, но и първоначалното обещание бе направено по същия начин.

Мистър Слоуп увери отново мистър Куивърфул, че няма да бъде забравен, и потегли за Барчестър, сигурен, че сега епископът ще постъпи така, както той пожелае.