Барчестърски кули

Глава четиридесетаУлаторнски игри, действие второ

„Което тях приспа, събуди мен, което угаси ги, мен разпали“118 — с тези думи мистър Слоуп си вдъхваше смелост, когато излезе от залата и тръгна след Елинор. Наистина той не видя приспани от виното хора, но гостите пийнаха доста, а и мистър Слоуп не се поколеба да се справи със своя дял, защото искаше да се подготви за предстоящото обяснение. Той не е първият мъж, който е сметнал за целесъобразно да прибегне в подобни случаи до съдействието на Бакхус.

Елинор беше вече излязла на поляната, когато забеляза, че я преследват. Точно в този момент почти всички гости се трудеха над масите. Тук-там се виждаха две-три неразделни двойки, които бяха предпочели насладата на интимния разговор пред звъна на чашите и прелестите на красноречието, бликащо от устата на високоблагородния Джордж и на Барчестърския епископ, но градината и паркът бяха почти толкова пусти, колкото се искаше на мистър Слоуп.

Елинор забеляза преследвача и както останалият без надежда за спасение елен се обръща да нападне гонещите го кучета, така и тя се обърна към мистър Слоуп.

— Много ви моля, не си правете труд заради мен — каза тя с цялата студенина, на която беше способна. — Излязох да потърся една приятелка. Моля ви, мистър Слоуп, върнете се в залата.

Но мистър Слоуп остана глух към нейната молба. През целия ден тя се бе държала подчертано студено с него и това го измъчваше, но не го накара да си извади заключението, че надеждите му са напразни. Той видя, че мисис Болд му е сърдита. Но дали това не се дължеше на обстоятелството, че толкова дълго си бе играл с нейните чувства? Че името й, както много добре знаеше, бе твърде често споменавано заедно с неговото, а той се бавеше и не й даваше възможност да обявя пред цял свят, че занапред двамата ще носят едно и също име? Горката! Той изпитваше чисто християнско разкаяние: та това забавяне я караше може би да страда. Но беше погълнал вече толкова много от шампанското на мистър Торн, че в душата му не остана място за лоши предчувствия. С пълно право можеше да се похвали като лейди Макбет: не бе приспан, а смелостта му го правеше готов на всичко. Жалко, че в това си състояние не можа да срещне мисис Прауди.

— Вие трябва да ми позволите да ви придружа — каза той. — Не мога да допусна да се разхождате така самотна.

— Не-не, мистър Слоуп — все така сухо отвърна Елинор. — Много държа да остана сама.

Настъпи мигът, в който трябваше да сподели голямата си тайна. Мистър Слоуп разбра, че това трябва да стане или сега, или никога, и реши твърдо да бъде сега. Не за първи път се опитваше да спечели сърцето на една прекрасна дама. И преди това му се бе случвало да коленичи, да хвърля неизразими погледи и да нашепва сладки слова. Беше даже много опитен в тези неща и му оставаше само да приспособи към различния по всяка вероятност вкус на мисис Болд добре запечаталите се в ума му излияния, които някога се бяха харесвали толкова много на Оливия Прауди.

— Не искайте от мен да ви оставя, мисис Болд — каза той със страстен и изпълнен със светост тон, който се среща често при джентълмени от школата на мистър Слоуп и би могъл да се нарече нежно-благоговеен. — Не искайте от мен да ви оставя, преди да съм ви казал няколко думи, които изпълват сърцето ми — дойдох тук с единствената цел да ви ги кажа.

Елинор разбра всичко. Веднага й стана ясно какво й предстои и се почувствува много нещастна. Читателят може да си каже: е, и какво, ще откаже на мистър Слоуп, и край! Но за Елинор това съвсем нямаше да бъде край. Самият факт, че мистър Слоуп й прави предложение, би означавал триумф за архидякона и би оправдал до голяма степен поведението на мистър Еърбин. Вдовицата не можеше да се примири с мисълта, че е сбъркала. Тя бе защищавала мистър Слоуп, бе заявила, че в познанството и с него няма нищо компрометиращо, бе отхвърлила с присмех дори намека, че той би могъл да се счита за нещо повече от неин познат, и бе посрещнала с възмущение предупрежденията на архидякона. Сега й предстоеше да се убеди по един най-неприятен за нея начин, че архидяконът е бил прав, а тя е допуснала непростима грешка.

— Ако сте искали да ми кажете нещо, мистър Слоуп, защо не ми го казахте, докато бяхме на масата? — попита тя, като стисна устни и го стрелна с поглед, който трябваше да го смрази.

Но да се смрази джентълмен, погълнал такава доза шампанско, не е никак лесно, особено ако този джентълмен е мистър Слоуп.

— Има някои неща, мисис Болд, които човек не може да каже пред всички, които може би му е много трудно изобщо да каже. Той може да има най-горещо желание да ги каже и въпреки това да му е почти невъзможно да ги произнесе. Точно такива неща искам да ви кажа сега. — И той отново й отправи своя нежно-благоговеен поглед, като му придаде още по-голяма изразителност.

Елинор намери за съвсем неуместно да изслуша предложението на мистър Слоуп под прозорците на залата, пред очите на всички гости на мис Торн. Затова, водена от чувство за собствената си безопасност, тя тръгна по алеята и така мистър Слоуп постигна целта си да я придружи. Той й предложи да се опре на лакътя му.

— Благодаря, мистър Слоуп, много съм ви задължена, но през краткото време, което ще прекарам заедно с вас, предпочитам да вървя без вашата помощ.

— А трябва ли да бъде толкова кратко? Трябва ли…

— Да! — прекъсна го Елинор. — Колкото може по-кратко, сър, с ваше позволение.

— Аз се надявах, мисис Болд… надявах се, че…

— Моля ви, мистър Слоуп, ако това има някаква връзка с мен, не се надявайте на нищо. Много ви моля! Не зная и няма защо да зная за каква надежда говорите. Нашето познанство е много бегло и сигурно ще си остане такова. Моля ви, ограничете се с това — така поне няма да има за какво да се караме.

Мисис Болд се държеше с подчертана пренебрежителност към мистър Слоуп и той почувствува това. Отблъсна го, преди още да е направил предложение, и в същото време му даде да разбере, че прекалява със своето фамилиарничене. Дори не направи опит „таз язвителна и остра дума «не» от жило да лиши“119.

Той все още упорствуваше в решението си да бъде много нежен и много благоговеен, тъй като продължаваше да се надява въпреки думите на мисис Болд, но постепенно започна да губи търпение. Според него вдовицата се държеше прекалено надменно и говореше прекалено високомерно. Очевидно не си даваше сметка, че той й оказва чест. Мистър Слоуп щеше да остане нежен, докато това беше възможно, но започваше вече да се колебае дали да не отговори на високомерието с високомерие. Мистър Слоуп можеше без съмнение да бъде много нежен, но можеше да бъде и много свиреп и добре познаваше своите способности.

— Това е жестоко — каза той — и нехристиянско. Дори на най-недостойните от нас е заповядано да не губят надежда. С какво съм заслужил тази толкова сурова присъда от ваша страна? — Тук той направи пауза, но вдовицата продължи да върви с отмерени крачки и да мълчи.

— О, най-прекрасна от жените! — изтръгна се най-после от неговите гърди. — Най-прекрасна от жените, вие не можете да не знаете, че ви обожавам. Да, Елинор, да, аз ви обичам. Обичам ви с най-искрената любов, която един мъж може да изпитва към една жена. Моята надежда да притежавам любовта ви отстъпва само на надеждата ми за вечно спасение. (Тук паметта изневери на мистър Слоуп, иначе щеше да спомене и за надеждата си да стане декан.) Какво блаженство е да извървя пътя до вечното спасение ръка за ръка с вас, воден от вас, водени един от друг! Кажете, Елинор, скъпа Елинор, искате ли да изминем заедно този блажен път?

Елинор нямаше намерение да върви с мистър Слоуп по никакъв път, освен по алеята на мис Торн, по която се разхождаха в момента. Но тъй като не успя да попречи на мистър Слоуп да даде израз на своите желания и надежди, тя реши да го изслуша докрай, преди да му отговори.

— О, Елинор! — продължи той, сякаш след като се бе решил веднъж да я нарече с малкото й име, вече не можеше да му се насити. — О, Елинор, колко сладко ще бъде да пресечем с Божия помощ, ръка за ръка онези земни долини, които Неговото милосърдие ще украси за нас, за да пребиваваме след това вечно в подножието на Неговия трон! — Погледът на влюбения стана съвсем нежен и благоговеен. — О, Елинор…

— Моето име, мистър Слоуп, е мисис Болд — прекъсна го Елинор, която, макар и решила да изслуша признанията му докрай, се почувствува отвратена от тези кощунствени думи.

— Мой сладък ангел, не бъдете толкова студена — каза той, а шампанското кипна в кръвта му и капеланът се опита да я прегърне през талията. Трябваше да употреби цялата си ловкост, тъй като до този момент Елинор полагаше не безуспешни усилия да се държи на разстояние. Бяха навлезли в скрита от високи храсти алея и мистър Слоуп явно реши, че след като са вече сами, трябва да докаже на дело любовта, за която бе говорил толкова много. Това би могло да ни наведе на мисълта, че подобна маневра е имала навремето успех при Оливия Прауди. Така или иначе, тя се оказа напълно безуспешна при Елинор Болд.

Елинор отскочи от него като от пепелянка — но не много надалеч, само на една ръка разстояние — и със светкавична бързина му зашлеви такава хубава плесница, че тя отекна сред дърветата като малка гръмотевица.

Страхувам се, че всеки благовъзпитан читател на настоящите страници ще затвори книгата с отвращение, чувствувайки, че нашата героиня се е оказала недостойна за симпатиите му. Тя е грубиянка, би казал един. Във всеки случай не е никаква лейди, ще възкликне друг. От самото начало не ми вдъхваше доверие, ще заяви трети; тя не умее да се държи с подобаващото на една дама достойнство, не разбира, че една жена в нейното положение трябва да обръща особено внимание на поведението си. Ту кокетничи с младия Станъп, ту прави мили очи на мистър Еърбин, ту пък стига до бой с третия си поклонник — и при това няма и две години, откакто е вдовица!

Не можем да я оправдаем напълно и все пак твърдим, че тя е истинска лейди, не обича да кокетничи и няма никаква склонност да се бие. Разбира се, би било много, много по-добре, ако не беше ударила плесница на мистър Слоуп. Тази постъпка беше под нейното достойнство. Ако Елинор бе израснала в Белгрейвия120, ако я бе възпитавал ментор, по-строг от нейния любещ баща, ако бе живяла по-дълго под мъжка власт, може би нямаше да извърши такава сериозна простъпка. Но предизвикателството беше твърде голямо за нея и тя не можа да устои на изкушението веднага да върне нанесената й обида. Имаше много силно развито чувство за независимост, твърде опасно за една млада жена, но то беше подклаждано от особеностите на нейното положение. А и физиономията на мистър Слоуп, още по-червена от друг път поради изпитото вино, украсена от сладникава гримаса на престорено благоговение и нежност, сякаш си просеше точно такова възмездие. Освен това Елинор инстинктивно схващаше, че човекът до нея може да разбере само този вид порицание. За него ударът на малката й ръка бе не по-малко оскърбителен, отколкото за някой друг — мъжката плесница. Гордостта му беше засегната жестоко. Почувствува се унизен и в яростта си за малко не й отвърна със същото. Самата болка му беше крайно неприятна, но особено го дразнеше съзнанието, че са се отнесли с такова подчертано пренебрежение към свещеническия му сан.

Има такива мъже — мъже, които не понасят никакво посегателство върху тяхното самоуважение, дори от страна на някоя жена; мъже, за които собственото им тяло е такъв свещен храм, че всяка шега по техен адрес им се струва кощунство и във всеки непочтителен допир виждат светотатство. Мистър Слоуп беше един от тези мъже; ето защо за него едва ли имаше по-осезателно порицание от плесницата, която получи от Елинор.

И все пак тя не биваше да вдига ръка срещу капелана. Женските ръце, толкова меки, толкова нежни, толкова изящни при всяко движение — тези ръце, тъй ласкави при докосване и тъй възхитителни на вид, не са създадени да удрят мъжките лица. Едва направила това, Елинор съобрази, че е нарушила всяко приличие, и би дала какво ли не, за да върне плесницата назад. Тя изпита такова дълбоко съжаление, че в първия момент едва не го помоли за прошка. Но следващият й порив беше да избяга, което всъщност и направи.

— Никога, никога вече няма да говоря с вас! — извика тя, задъхана от овладелите я чувства и рязкото движение, обърна се и изтича бързо назад към къщата.

Но как да възпея божествения гняв на мистър Слоун? Как да призова трагическата муза, за да опиша яростта, бушуваща в святата гръд на епископския капелан? Такова начинание не е по силите на нашите лишени от патос романи. Художникът е хвърлил було върху лицето на Агамемнон, когато е трябвало да изобрази скръбта на бащата, узнал, че дъщеря му е обречена на преждевременна смърт. Разгневеният бог, решил да накаже разбунтувалите се ветрове, се въздържа от празни заплахи. Няма да направим дори опит да опишем какъв ураган бушуваше в гърдите на мистър Слоуп, когато се закле да отмъсти на унижилата го жена, нито да изобразяваме дълбоките му душевни терзания.

Той обаче остана сам на алеята и трябва да намерим начин да го измъкнем оттам. Нямаше голямо желание да тръгне веднага. Бузата му още пламтеше от допира с пръстите на Елинор и му се струваше, че всеки, който го погледне, веднага ще отгатне случилото се. Продължаваше да стои, а лицето му почервеняваше все повече и повече от гняв. Стоеше неподвижно и се чудеше какво да прави, въртеше застрашително очите си, прехвърляше наум всички мъки и наказания на пъкъла и мислеше как да използува цялата сила на обичайното си красноречие, за да предаде своята неприятелка в ръцете на подземните богове. Копнееше да метне върху нея мълнията на своята проповед. Това беше изпитаното му средство за разправа с простосмъртните грешници. Ако можеше в същата тази минута да се качи на амвона и да изобличи Елинор, така както само той умееше и обичаше да изобличава, изтерзаната му душа щеше да получи голямо облекчение.

Но как да проповядва пред лавровите храсти на мистър Торн? Как изобщо да проповядва сред този панаир на суетата, в какъвто се бе превърнал Улаторн? И той започна да се изпълва с праведно негодувание към безобразията, на които бе станал свидетел. Заслужено бе наказан за това, че със своето присъствие е поощрил тези суетни съблазни. Възбуденото общество, трапезното веселие, смехът на младите и чревоугодието на по-старите му се виждаха в този момент непростителни. Какво си бе докарал на главата, като встъпи в тези езически шатри? Той бе седял с идолопоклонници пред олтара на Ваал и бе постигнат от сурово наказание. После си спомни за синьора Нерони и душата му се изпълни със скръб. Изведнъж се усъмни, при това с пълно основание, че е лош и грешен човек, но това не го тласна по правия път; сърцето му бе недостъпно за всяко милосърдие. Копнееше да отхвърли унижението, да се възправи изпод хомота, да се извиси до могъщество и власт, за да може да се появи на страшния амвон и да се обърне към света с прочувствена проповед против мисис Болд.

Той остана на алеята десетина минути. Съдбата се смили над него: никакви любопитни очи не можаха да видят неговите мъки. Тогава по цялото му тяло премина тръпка, той събра сили и тръгна бавно — не назад като Елинор, а напред, и се върна на поляната по заобиколен път. Когато стигна до шатрата, видя пред нея епископа, който разговаряше с ректора на Лазаровия колеж. Негово преосвещенство, уморен от произнесения тост, бе решил да вземе малко въздух.

— Колко хубаво е всичко, милорд — каза мистър Слоуп с най-сладката си усмивка, сочейки към шатрата, — колко приятно е да се наблюдава безгрижното веселие на толкова много хора.

Мистър Слоуп се надяваше, че епископът ще бъде принуден да го представи на доктор Гуин. Един много велик образец бе провъзгласил и подкрепил на дело мъдрия стремеж да бъде всичко за всекиго121 и мистър Слоуп беше готов да следва примера му. Неговият девиз беше да не пропуска нито една възможност. Но епископът нямаше в момента никакво желание да разшири познанствата на мистър Слоуп в клерикалните кръгове. Той имаше причини да се прави, че не забелязва много своя капелан, затова се държеше подчертано студено.

— Да, много приятно — рече той, без да се обърне и без да удостои дори с поглед мистър Слоуп. — Ето защо, доктор Гуин, според мен вие ще се убедите, че хебдомадалният съвет ще запази досегашните си широки пълномощия. Аз например, доктор Гуин…

— Доктор Гуин! — каза мистър Слоуп и свали шапка. Нямаше да се остави да бъде надхитрен от такова нищожество като Барчестърския епископ.

Ректорът също свали шапка и отправи много учтив поклон към мистър Слоуп. Няма по-учтив човек във всички владения на кралицата от ректора на Лазаровия колеж.

— Милорд — упорствуваше мистър Слоуп, — моля ви, направете ми честта да ме представите на доктор Гуин. Ще бъде жалко да изпусна такъв благоприятен за мене случай.

Епископът се намери натясно.

— Моят капелан, доктор Гуин — каза той. — Сегашният ми капелан мистър Слоуп.

Негово преосвещенство се постара да направи представянето колкото може по-неприятно за мистър Слоуп: като употреби думата „сегашен“, той явно искаше да намекне, че мистър Слоуп, изглежда, няма да остане още дълго на този почетен пост. Но мистър Слоуп не се засегна ни най-малко. Той разбра намека, но го пренебрегна. Можеше да се случи така, че да се откаже от тази длъжност още преди епископът да е успял да го отстрани. От къде на къде бъдещият декан на Барчестърската катедрала ще се интересува от епископа или от неговата съпруга? Нима като сядаше в каретата на доктор Станъп, мистър Слоуп не бе получил онова съдбовно писмо на Том Тауърс от „Юпитер“? Не беше ли сега това писмо в джоба му? И без да обръща внимание на епископа, той се опита да започне разговор с доктор Гуин.

Но тук внезапно ги прекъснаха, макар че това не беше чак толкова неприятно за мистър Слоуп. Един от лакеите на епископа се приближи до господаря си със скръбна физиономия и му пошепна нещо на ухото.

— Какво има, Джон? — попита епископът.

— Деканът, милорд, деканът почина.

Мистър Слоуп изгуби всякакво желание да разговаря с ректора на Лазаровия колеж и много скоро потегли обратно за Барчестър.

Както казахме, след като заяви, че никога вече няма да разговаря с мистър Слоуп, Елинор побърза да се върне в къщата. Но мисълта за стореното я натъжи така дълбоко, че тя не можа да сдържи сълзите си. Така мисис Болд изигра второто действие на днешната мелодрама.