Барчестърски кули

Глава втораХайрамовото старопиталище след новия парламентарен акт

Едва ли е необходимо да разказваме тук подробно биографията на мистър Хардинг до началото на настоящата повест. Не е възможно читателите да са забравили колко тежко понесе този чувствителен човек нападките на „Юпитер“ във връзка с приходите, които беше получавал като управител на Хайрамовото старопиталище в град Барчестър. Сигурно не е забравено и делото, заведено срещу него по този повод от мистър Джон Болд, който след това се ожени за по-младата и единствена неомъжена дотогава дъщеря на мистър Хардинг. Като не можа да устои на тези нападки, мистър Хардинг подаде оставката си от длъжността управител въпреки настойчивите увещания на своите приятели и адвокати. Така той напусна този пост и се посвети със себеотрицание на задълженията си като духовен пастир на малката енория при църквата „Св. Кътбърт“ в града, където беше викарий, като продължи да изпълнява и длъжността прецентор на катедралата. Това му носеше незначителен доход, който се даваше всъщност в добавка към възнаграждението, определено на управителя на въпросното старопиталище.

Когато напусна приюта, от който бе така безцеремонно изгонен, за да се настани с присъщата си скромност на Хай Стрийт в Барчестър, той не предполагаше, че някои хора ще вдигнат около това повече шум, отколкото беше склонен да вдигне самият той. Мистър Хардинг се надяваше само, че неговата постъпка ще предотврати появяването на нови статии в „Юпитер“. Но не му бе съдено да изпита толкова желания покой и сега хората бяха също така готови да обсъждат безкористната му жертва, както преди това да го упрекват за неговата алчност.

Най-забележителното събитие беше получаването на собственоръчно писмо от Кентърбърийския архиепископ, в което главата на англиканската църква изразяваше горещото си одобрение на неговото поведение и се интересуваше за бъдещите му намерения. Мистър Хардинг отговори, че възнамерява да си остане енорийски пастор в барчестърската църква „Св. Кътбърт“, като с това сложи край на този въпрос. После неговият случай бе подхванат от вестниците, в това число и от „Юпитер“, които започнаха да възхваляват името му из цялата страна. Разкри се също така, че той беше авторът на забележителната музикална творба „Църковна музика от Хардинг“ и се заговори даже за ново издание, което май така и не излезе. Сигурно е обаче, че тази творба бе изпълнена в дворцовия параклис, а в „Музикален наблюдател“ се появи дълга статия, в която се твърдеше, че в никоя досегашна творба от този жанр няма такова съчетание на задълбочена изследователска работа с възвишен музикален талант и че занапред името на Хардинг ще бъде известно навсякъде, където се развива изкуството и се цени религията.

Това беше голяма похвала и аз не бих се наел да отричам, че мистър Хардинг се почувствува поласкан от нея, защото, ако у него имаше някаква суетност, тя беше свързана единствено с музиката. Но това беше всичко. Второто издание, ако то изобщо бе отпечатано, не се появи на пазара. Появилите се в дворцовия параклис екземпляри изчезнаха отново, почивайки в мир сред цяла камара литература от същия тип. Мистър Тауърс от „Юпитер“ и неговите побратими се заловиха с други имена и неувяхващата слава, обещана на нашия приятел, явно нямаше да го осени приживе.

Мистър Хардинг прекарваше голяма част от времето си при своя приятел епископа и при дъщеря си мисис Болд, вече, уви, вдовица. Почти всеки ден той посещаваше и своите предишни питомци, няколкото оцелели клетници, приютени в Хайрамовото старопиталище. Само шестима от тях бяха още живи. Техният брой, според завещанието на стария Хайрам, трябваше да бъде винаги дванадесет. Но след оставката на управителя епископът не беше назначил негов приемник, така че нови питомци нямаше и се създаваше впечатлението, че приютът в Барчестър е осъден на забвение, ако силните на деня не вземат някакви мерки за неговото съживяване.

Но през последните пет години силните на деня не биха забравили барчестърското старопиталище — най-различни политически деятели се заемаха енергично с този въпрос. Малко след оставката на мистър Хардинг „Юпитер“ даде много ясни препоръки какво трябва да се направи. В рамките на половин вестникарска колона той успя да разпредели доходите, да преустрои сградата, да сложи край на всички свади, да възстанови добрите чувства, да обезпечи мистър Хардинг и да постави нещата на такава основа, от която да изпитат задоволство всички — и градът, и епископът, и страната като цяло. Мъдростта на този план бе потвърдена от големия брой твърде обстойни писма до редакцията на „Юпитер“, носещи подписи „Здрав разум“, „Веритас“ или „Любител на честната игра“, които даваха израз на възхищението на своите автори от публикуваната статия. Колкото и да е странно, във вестника не се появи нито едно критично писмо, следователно такова не е било изобщо написвано.

Но хората не повярвали на Касандра и дори мъдростта на „Юпитер“ си остава понякога нечута. Въпреки че на страниците на „Юпитер“ не бяха предложени други планове, реформаторите на църковната благотворителност енергично разгласяваха как според тях може да се изправи отново на крака Хайрамовото старопиталище. Един особено ерудиран епископ използува първия подходящ случай, за да спомене за този проблем в Горната камара, давайки да се разбере, че е разменил мнения по въпроса със своя събрат — негово преосвещенство Барчестърския епископ. В Горната камара радикалният депутат на Стейлибридж внесе предложение Хайрамовият фонд да бъде използуван за просвещение на бедните селяни, като разказа забавни анекдоти за суеверието и странните привички на тези селски труженици. Един автор на политически памфлети издаде брошура, озаглавена „Кои са наследниците на Джон Хайрам?“, която имаше за цел да формулира непогрешими правила за управлението на всички заведения от този род. Накрая един член на правителството обеща, че на следващата сесия на Парламента ще бъде внесен кратък законопроект, който да определи положението на барчестърския приют и на сродните нему заведения.

На следващата сесия законопроектът, противно на обичайната практика, беше наистина внесен. Други проблеми вълнуваха тогава хората. Над нацията бе надвиснала заплахата от голяма война и въпросът за наследниците на Хайрам, изглежда, не интересуваше много хора нито в Парламента, нито вън от него. Проектът обаче мина някак си незабелязано на първо и второ четене, както и през останалите единадесет етапа, без да срещне никаква опозиция. Какво ли би казал Джон Хайрам, ако можеше да предвиди, че четиридесет и пет достопочтени джентълмени ще се нагърбят със създаването на закон, който променя целия смисъл на неговото завещание, без изобщо да разбират какво вършат? Можем само да се надяваме, че поне заместник-министърът на вътрешните работи разбираше какво върши, защото именно на него беше възложен този въпрос.

Както и да е, законът бе приет и към началото на настоящия разказ бе вече постановено, че и занапред в барчестърското старопиталище трябва да бъдат приютени дванадесет старци с по един шилинг и четири пенса на ден за всеки от тях, че ще бъде построен нов дом за дванадесет стари жени с по един шилинг и два пенса на ден, че ще бъде назначена икономка с годишна заплата седемдесет фунта и квартира, домакин с годишна заплата сто и петдесет фунта и накрая управител с годишна заплата четиристотин и петдесет фунта, който да се грижи за духовните нужди на всички питомци и за телесните нужди на мъжкото крило. Както и досега, епископът, деканът на катедралата и управителят трябваше да се редуват при избора на питомците, а на епископа бе възложено да назначава служебните лица. Нито дума не бе казана във връзка с това, че за управител следва да бъде назначен преценторът на катедралата — не се споменаваше нищо и за правото на мистър Хардинг да заеме този пост.

Но за предстоящото прилагане на реформата беше оповестено едва няколко месеца след смъртта на стария епископ, почти веднага след като неговият приемник встъпи в длъжност. Новият закон и новият епископ бяха измежду първите резултати от дейността на новото правителство или по-точно на правителството, което само за малко бе отстъпило властта на своите съперници, а епископ Грантли се помина, както вече видяхме, точно в края на този кратък срок.

Горката Елинор Болд! Как само й отиват вдовишкото боне и строгата тържественост, с която изпълнява новите си задължения. Клетата Елинор!

Клетата Елинор! Не мога да кажа, че съм изпитвал някога симпатии към Джон Болд. Винаги съм смятал, че той не бе достоен за жената, чиято ръка бе спечелил. Но тя го намираше за повече от достоен. Тя притежаваше едно от онези женски сърца, които се хващат за съпруга си с неповторимото постоянство на бръшляна. Това не е идолопоклонство, защото преклонението пред идола не допуска никакви недостатъци в него. Както паразитното растение следва всички несъвършенства на обгърнатия от него ствол, така и Елинор изпитваше привързаност и обич дори към недостатъците на своя съпруг. Някога тя бе заявила, че каквото и да направи баща й, в нейните очи той ще бъде винаги прав. След брака Елинор прехвърли верността си към своя господар и повелител и беше винаги готова да защити и най-големите му слабости.

А за една жена не бе трудно да обича Джон Болд — самият той беше нежен, предразполагащ към доверие и мъжествен, а високото му, но неподкрепено с истински способности самомнение, старанието му да изтъкне превъзходството си над своите ближни, което дразнеше толкова силно неговите познати, не уронваше ни най-малко престижа му в очите на Елинор.

Дори ако тя беше признала пред себе си някоя негова грешка, ранната му смърт бе заличила всеки спомен за нея. Оплакваше го, сякаш бе загубила най-скъпото съкровище, притежавано някога от една простосмъртна жена; седмици след неговата смърт на нея й беше противна всяка мисъл за бъдещо щастие на този свят. Елинор не можеше да понася така наречените утешения на другите и намираше известно облекчение единствено в сълзите и съня.

Но при буря Бог праща стриганата овца на завет. Елинор съзнаваше, че носи в себе си един жив извор на нови грижи. Знаеше, че скоро ще й бъдат дадени нови причини за радости и скърби, за неизразимо щастие или за отчайваща мъка — както Бог повели в своята милост към нея. Отначало това само усилваше нейната печал. Да стане майка на едно клето дете, осиротяло, преди още да се роди, отраснало край тъжното, опустяло огнище, закърмено със сълзи и ридания, за да бъде после захвърлено в жестокия свят без бащински грижи! Нима това можеше да я радва?

Но постепенно сърцето й закопня за нов обект, на който да дари любовта си, и още преди своята поява гостенинът бе очакван с трепетното нетърпение на една бъдеща майка. Точно осем месеца след смъртта на бащата се роди Джон Болд Втори; и макар че човек не бива да боготвори себеподобните си, нека се надяваме, че обожанието на майката, склонила глава над люлката на лишения от баща младенец, няма да й бъде вменено в грях.

Едва ли си струва да описваме подробно характера на новороденото, изтъквайки до каква степен недостатъците на бащата бяха смекчени в това малко същество от добродетелите на майката. Бебето, както всяко бебе, беше просто прелест и аз не смятам, че ще ни се наложи да се заинтересуваме от по-нататъшната му съдба. Ние ще останем в Барчестър около година, в краен случай не повече от две, и аз предоставям на друго перо да опише, ако това се налага, биографията на Джон Болд младши.

Но като бебе той беше великолепен и никой не се опитваше да отрече това. „Виж колко е сладък!“ — казваше на баща си Елинор, коленичила до люлката, в която спеше нейното съкровище. Лъчистите й очи бяха изпълнени със сълзи на умиление, младото й лице бе обградено от плътно прилегналото вдовишко боне, а ръцете й обгръщаха с любов кошчето. Дядото с радост потвърждаваше, че съкровището е много сладко, и дори чичото архидякон се съгласяваше с това; мисис Грантли, сестрата на Елинор, повтаряше тази дума с чисто сестринска енергичност, а Мери Болд… Мери Болд беше втора жрица на същото божество.

Бебето наистина беше сладко — приемаше храната с апетит, разперваше весело пръстчетата на краката си, когато го разповиваха, и не се давеше от плач. Това са най-важните изисквания за бебешко съвършенство и Джон Болд младши имаше всички тези качества в излишък.

Така бе смекчена дълбоката скръб на вдовицата и целителен балсам се изля над раната, която, както й се струваше дотогава, можеше да бъде излекувана само от собствената й смърт. Бог е много по-милостив към нас, отколкото сме самите ние към себе си! При загубата на всеки скъп лик, при последното изпращане на нашите любими същества ние всички се мислим за обречени на вечна скръб и на непрекъснат поток от съсипващи сълзи. Но колко рядко се оказва трайна такава скръб! Благословено е милосърдието, което й забранява да бъде трайна. „Нека винаги да помня живите си приятели и да ги забравям след смъртта им“ — така се молел един мъдрец, който разбирал божието милосърдие. Малцина вероятно биха имали смелостта да изкажат такова желание, но то е само една молитва да ни бъде дадена онази утеха, която почти винаги ни предлага нашият всеблаг Творец.

Но аз съвсем не искам да създам впечатлението, че мисис Болд беше забравила своя мъж. Всеки ден тя мислеше за него с най-гореща съпружеска любов и пазеше неговата памет в светая светих на своето сърце. И все пак тя беше щастлива с невръстния си син. Такова удоволствие беше да притиска живата играчка към своите гърди и да чувствува, че има човешко същество, което дължи и не може да не дължи всичко на нея, получава насъщната си храна от нея, задоволява всичките си малки потребности чрез нея — неговото малко сърчице щеше да обикне първо нея и само нея, с първото усилие на своето детско езиче това същество щеше да я назове с най-нежното обръщение, което може да чуе една жена. Така Елинор отново придоби душевен мир и се посвети ревностно и с благодарност на новите си задължения.

А колкото до земните блага, Джон Болд бе осигурил на своята вдовица много добро материално положение. Беше й завещал цялото си имущество и то й носеше доход, който според самата нея и нейните приятели далеч надхвърляше нуждите й. Той възлизаше на почти хиляда фунта годишно и когато си мислеше за тази сума, най-съкровената й мечта беше да я предаде не намалена, а увеличена на сина на своя съпруг, на своето скъпо съкровище, на малкото мъжле, което спеше сега в скута й в щастливо неведение за всички предстоящи грижи.

След смъртта на Джон Болд Елинор отправи настойчиви молби към баща си да дойде да живее при нея, но мистър Хардинг не се съгласи, въпреки че остана няколко седмици в дома й като гост. Никой не можеше да го принуди да се откаже от мисълта за собствен малък дом и затова той остана да живее в квартирата, която си беше избрал над една аптека на Хай Стрийт в Барчестър.