Барчестърски кули

Глава четиридесет и втораУлаторнски игри, действие трето

Гостите на мис Торн започнаха да се разотиват, а тези, които се задържаха, не се забавляваха вече така оживено. Постепенно се смрачаваше и дамите, облечени в сутрешни тоалети, не искаха да се покажат на свещи, без да се преоблекат. Някои от по-младите джентълмени заговориха толкова високо, че благоразумните им мамички решиха да си тръгнат своевременно, а по-дискретните представители на мъжкия пол, чиито прояви бяха по-умерени, почувствуваха, че няма какво повече да правят тук.

Сутрешните угощения рядко биват успешни. Гостите не знаят как да си тръгнат, без да нарушат приличието. Да се организира пикник на остров, на планина или в гората, е все още допустимо. В планината няма домакин, който от учтивост да настоява да останете, докато дълбоко в сърцето си копнее да си тръгнете час по-скоро. Но сутрешните гощавки в един частен дом или в една частна градина са направо досадни. Налага ви се да ядете и да пиете в необичаен час. Принуден сте да пожертвувате един полезен ден, а след това да се чудите с какво да запълните безполезната вечер. Връщате се в къщи уморен и désoeuvré123, но все пак не достатъчно късно, за да си легнете. Просто няма с какво да се заемете. На картите в днешното благовъзпитано време е наложена възбрана и да се мисли за партия вист, е направо недопустимо.

Гостите започнаха да чувствуват всичко това. Някои младежи бяха дошли с надеждата, че вечерта ще могат да потанцуват, и не им се искаше да си тръгнат, преди тази надежда да се е разсеяла окончателно. Други, в страха си да не останат по-дълго, отколкото трябва, бяха дали нареждане каретите им да дойдат по-рано и сега от съчувствие към лакеите и конете се чудеха как по-скоро да си тръгнат. Графинята и нейното аристократично потомство потеглиха между първите — впрочем за високоблагородния Джордж беше наистина крайно време да си отиде. Нейна светлост беше много разтревожена. Тези ужасни пътища щели да означават гибел, ако не успеят да се приберат по светло. Тя бе уверена, че фенерите са в пълна изправност, но според нея никакъв фенер нямало да издържи друсането по дупките на Източен Барсетшир. (Имението Де Курси се намираше в западната част на графството.)

Мисис Прауди не можеше да остане повече, след като графинята си бе тръгнала, и преподобните господа Грей и Грийн отидоха да потърсят епископа. Намериха го в един ъгъл на шатрата, където с най-голямо удоволствие обсъждаше статута на хебдомадалния съвет. Но той се подчини покорно на повикването на своята съпруга, без дори да успее да довърши изречението, в което обещаваше на доктор Гуин, че неговото влияние в Оксфорд ще остане ненакърнено, и епископските коне обърнаха муцуни към дворцовите конюшни. След това потегли семейство Грантли. Преди да тръгне с тях, мистър Хардинг успя да размени шепнешком няколко думи с дъщеря си. Разбира се, той щял да разясни на съпрузите Грантли нелепото заблуждение, в което бяха изпаднали във връзка с мистър Слоуп.

— Не-не-не! — каза Елинор. — Моля ти се, недей. Много те моля, почакай, докато се видим отново. Ти ще се върнеш до един-два дена и тогава ще ти обясня всичко.

— Връщам се още утре.

— Толкова се радвам! Ще дойдеш да вечеряме заедно — сигурна съм, че ще се чувствуваме много приятно и уютно.

Мистър Хардинг обеща да изпълни и това желание на Елинор. Не му беше много ясно какво толкова имаше да се обяснява и защо да не разкаже на архидякона за истинското положение на нещата, но независимо от това се съгласи. Дължеше известна отплата на дъщеря си и предполагаше, че най-добре ще изкупи вината си чрез послушание.

И така, докато Шарлот и Елинор търсеха Бътри, тълпата от гости продължаваше да оредява. Търсенето можеше да продължи доста дълго, ако не бяха чули случайно гласа му. Той се бе разположил удобно на склона под живия плет, пушеше пура и разговаряше оживено с някакъв младеж от другия край на графството, когото виждаше за първи път в живота си — младежът също пушеше под ръководството на своя събеседник и с отворени уста слушаше разказите му за неговите забавни приключения в Ориента.

— Бътри, къде ли не те търсих! — каза Шарлот. — Идвай веднага!

Бътри отправи поглед нагоре и видя двете дами. Като се убеди, че няма друг избор, той се изправи и хвърли пурата си. Бе харесал Елинор Болд от самото начало на запознанството си с нея. Ако го бяха оставили на мира, ако тя беше бедна и ако не можеше и дума да става за брак между тях, той сигурно щеше да се влюби до уши в нея. Но сега Бътри неволно се отнасяше към Елинор както към мраморното си ателие в Карара, към своя статив и своята палитра или към адвокатската кантора в Лондон — с една дума, така, както винаги се бе отнасял към всичко, с което бе принуден да си изкарва хляба. В лицето на Елинор Болд той виждаше сега не красивата жена, а една нова професия, наречена брак. Наистина тази професия не изискваше голямо прилежание и обещаваше надежден доход. Но независимо от това пак му я натрапваха. Шарлот бе говорила с него за Елинор, както бе говорила преди за мраморни бюстове и за портрети. Бътри съвсем не изпитваше презрение към парите, но ненавиждаше самата мисъл за тяхното припечелване. И сега го бяха откъснали от приятната пура, за да ги припечели, като предложи себе си за съпруг на мисис Болд. Наистина задачата му беше значително облекчена: вместо той да търси вдовицата, изглежда, тя сама го търсеше.

Бътри се извини пред своя събеседник, като се позова на някаква абсурдна причина, стъпка пурата си и се изкачи на поляната при дамите.

— Ела и хвани мисис Болд под ръка — каза Шарлот. — Ще ти обясня какъв рицарски дълг ти се възлага да изпълниш незабавно. Страхувам се впрочем, че ти лично не се излагаш на голяма опасност, тъй като твоят противник е свещеник.

Бърти веднага предложи ръката си на Елинор и тръгна между нея и сестра си. Той бе живял твърде дълго в чужбина и затова не бе придобил английския навик да върви с две дами под ръка едновременно — този навик впрочем се възприема от чужденците едва ли не като проява на един вид двубрачие или мормонство.

След това Шарлот му разказа за посегателствата на мистър Слоуп. Ушите на Елинор пламнаха — и не без причина. Защо трябваше изобщо да се говори за случилото се, още повече на човек като мистър Станъп, и то в нейно присъствие? Тя си даваше сметка, че е постъпила глупаво и това я измъчваше, но не виждаше никакъв изход, никакъв начин да се оправдае в собствените си очи. Шарлот я пощади колкото може повече, представи нещата така, сякаш мистър Слоуп бе изпил просто някоя и друга излишна чашка, каза, че всичко това, разбира се, са глупости, но че трябва да се направи необходимото, за да не бъде допуснато присъствието на мистър Слоуп в тяхната карета.

— Мисис Болд няма защо да се тревожи за това — рече Бърти, — тъй като мистър Слоуп си отиде още преди един час. Каза ми, че неотложна работа му налага да се завърне незабавно в Барчестър.

— Значи, не е бил толкова пиян, че да не си даде сметка за своето поведение — отбеляза Шарлот. — Е, мила моя, една трудност по-малко. А сега ще ви оставя на грижите на вашия верен рицар и ще гледам да отпратя Мадлин колкото може по-бързо. Каретата сигурно е пристигнала вече, а, Бърти?

— Тя е тук от един час.

— Чудесно. Довиждане, мила. Непременно ще ви чакаме за чая. Разчитам на тебе да я доведеш, Бърти, дори ако се наложи да употребиш сила. — И Шарлот се затича през поляната, оставяйки брат си насаме с вдовицата.

Докато мис Станъп се отдалечаваше от тях, на Елинор и мина през ум, че щом мистър Слоуп си е тръгнал, вече не се налага да отнемат мистър Станъп от сестра му Мадлин, която толкова се нуждаеше от неговата помощ. Нали искаха да го оставят, за да заеме мястото на мистър Слоуп в каретата и влизайки в ролята на телохранител, да отстрани този неприятен човек. Но мистър Слоуп се бе отстранил сам, така че вече нямаше никаква сериозна причина Бърти да не тръгне със сестра си — поне Елинор мислеше така и изказа гласно това свое мнение.

— О, оставете Шарлот да постъпи както намери за добре — каза Бърти. — Тя вече е организирала всичко и ще се получи голямо объркване, ако пак променим нещо. Шарлот винаги урежда работите в нашия дом и ни управлява с ръката на деспот.

— А синьората? — попита Елинор.

— О, синьората ще мине чудесно и без мен. Всъщност скоро ще й се наложи да се лиши съвсем от моите услуги — добави той, мислейки повече за ателието си в Карара, отколкото за евентуален брак в Барчестър.

— Как, нима се готвите да ни напуснете? — възкликна Елинор.

Казахме вече, че Бърти Станъп не бе много принципен. И това наистина беше така. Той нямаше душевни качества, които да го предпазят от лоши постъпки. Злото не му изглеждаше безобразно, нито доброто — прекрасно. Бе лишен от чувствата, които карат хората да вършат добро. Но, изглежда, му липсваха и онези чувства, които подтикват към зло. Трупаше най-безотговорно дългове, без да се интересува дали кредиторите му изобщо ще получат някога парите си, или не. Но не беше способен да крои хитри планове, с цел да си присвои чуждо имущество. Ако някой му откриеше кредит, това си беше работа на кредитора. Бърти не се интересуваше какво ще стане по-нататък. Когато вземаше заеми, постъпваше по същия начин: позоваваше се на своя „родител“, казваше на хората, че „старият“ има високи доходи и се съгласяваше да плати шестдесет процента лихва. Той правеше всичко това без каквито и да било угризения на съвестта, но никога не прибягваше до пряко мошеничество.

Този път му бе внушено, че негов дълг е да се домогне до ръката и състоянието на мисис Болд и отначало той гледаше на нещата по същия начин. Не беше мислил много за самата нея. Обичайно беше мъже в неговото положение да се женят за пари и той не виждаше защо да не направи онова, което правеха всички около него. Затова даде съгласието си. Но сега започна да вижда цялата работа в малко по-друга светлина. Трябваше да дебне тази жена, както котката дебне мишка. Искаха от него да я хване и да я налапа — и нея, и сина и, заедно с къщата и земята, за да заживее на нейния гръб вместо на гърба на баща си. В това имаше някаква студена, хитра пресметливост, която беше дълбоко чужда на неговия характер. Благоразумната пресметливост му беше не по-малко противна от неприкритото мошеничество.

Но дори и да успееше, каква щеше да бъде наградата му? След като удовлетвореше кредиторите си, давайки им половината от състоянието на вдовицата, щеше да получи правото да заживее тихо и пестеливо в Барчестър с останалата половина. Единственото му задължение щеше да бъде да люлее кошчето на мистър Болд младши, а най-вълнуващото развлечение — някоя предвзета вечеря в Плъмстед, и то само ако архидяконът се примиреше с този брак и се съгласеше да го приеме в своя дом.

Такива перспективи не можеха да прелъстят човек като Бърти Станъп. Дали ателието в Карара и всевъзможните несгоди, които вероятно му готвеше съдбата, не бяха все пак за предпочитане? Самата мисис Болд беше без съмнение повече от привлекателна, но и най-привлекателната жена изглежда противна, ако трябва да бъде глътната като хапче. Обаче той бе дал обещание на сестра си, а в никой случай не искаше да се кара с нея. Ако загуби нея, би загубил всяка надежда да измъкне още нещо от джоба на баща си. Очевидно майка му беше напълно равнодушна към неговите радости и скърби, към неговите нужди и битки. Веждите на бащата се мръщеха все по-страшно при вида на този блуден син. А колкото до Мадлин — бедната Мадлин, към която изпитваше по-голяма привързаност, отколкото към всички останали, — на нея й стигаха и собствените грижи. Не, каквото и да става, той трябваше да се държи здраво за Шарлот и да изпълнява нейните нареждания, независимо от тяхната строгост или поне да си дава вид, че ги изпълнява. Не можеше ли да се измъкне с помощта на някоя благородна лъжа, която да му позволи да запази добрите си отношения с Шарлот, без да погубва така вероломно вдовицата? Ами ако направи Елинор своя съучастница? Ето в какво състояние на духа Бърти Станъп пристъпи към решителното обяснение.

— Нима възнамерявате да напуснете Барчестър? — попита Елинор.

— Не зная — отговори той. — Нямам още никакви определени планове. Но непременно трябва да направя нещо.

— Във връзка с вашата професия ли?

— Да, с моята професия… ако тя изобщо може да се нарече професия.

— А не е ли? — не скри удивлението си Елинор. — Ако бях мъж, бих я предпочела пред всичко друго, с изключение може би на живописта. А доколкото ми е известно, вие сте еднакво вещ и в двете.

— Да, горе-долу еднакво — каза Бътри с лека нотка на самоирония. Дълбоко в себе си той знаеше, че никога няма да изкара нито грош и от двете.

— Често съм се чудила, мистър Станъп, защо не работите повече — продължи Елинор, която изпитваше чувство на приятелска привързаност към своя събеседник. — Но от моя страна е крайно неуместно да ви правя такава забележка.

— Неуместно ли! — отвърна той. — Напротив, трогнат съм, че проявявате интерес към такъв нехранимайко като мен.

— Но вие съвсем не сте нехранимайко, макар че може би сте малко ленив. И аз наистина се интересувам от вас, много живо се интересувам — добави тя с глас, който едва не го накара да промени решението си. — И като казвам, че сте ленив, имам предвид само сегашния ви престой в Барчестър. Защо не се установите на постоянна работа в нашия град?

— И да правя бюстове на епископа, декана и катедралното духовенство? Или ако постигна голям успех, да получа поръчка за надгробен паметник за вдовицата на някой пребендарий — величествена покойница с гръцки нос, лента в косите и дантелен воал, легнала естествено на мраморно ложе, под чиито крака наднича Смъртта и размахва към жертвата си вилица за препичане на хляб?

Елинор се разсмя, но си помисли, че ако неутешимият вдовец плати сметката, целта на художника като професионалист би била до голяма степен постигната.

— За декана, катедралното духовенство и вдовицата на пребендария не мога да ви кажа нищо — отбеляза тя. — Зависи как ще се стекат обстоятелствата. Но наличието на голяма катедрала, нуждаеща се от подобна украса, е само във ваша полза.

— Нито един истински художник не би приел да украсява катедрали — каза Бътри, който подобно на всички художници, лишени от солидни доходи, имаше най-възвишени идеи за призванието на изкуството. — Трябва да се създават сгради, достойни за скулптурните произведения, а не статуи за украса на съществуващи вече сгради.

— Да, когато творбите заслужават това. Хайде, мистър Станъп, създайте някой шедьовър и ние, барчестърските дами, ще издигнем достойно за него хранилище. Какъв сюжет бихте избрали?

— Вие във вашата каляска, теглена от понита, мисис Болд, също както Данекер124 е поставил своята Ариадна върху лъв. Само трябва да ми обещаете, че ще ми позирате.

— Страхувам се, че моите понита не са достатъчно диви и свирепи, а широкополата ми сламена шапка няма да изглежда в мрамор толкова добре, колкото дантеленият воал на пребендаршата.

— Ако ми откажете, мисис Болд, не бих приел никаква друга работа в Барчестър.

— Значи, сте решили да търсите щастието си другаде?

— Решил съм — каза Бърти бавно и многозначително, опитвайки се да събере цялата си твърдост, — решил съм да постъпя така, както вие ме посъветвате.

— Аз ли? — попита учудено Елинор, на която никак не се хареса промяната в неговия тон.

— Да, вие — каза Бърти, освободи ръката й и спря пред нея.

Разхождайки се, те бяха стигнали до същото място, където мистър Слоуп я бе предизвикал да му удари плесница. Нима тази алея й носеше нещастие? Щеше ли да й се наложи да изслуша тук още едно любовно обяснение?

— Ако искате да чуете моя съвет, мистър Станъп, заловете се за работа с упоритост и постоянство и предоставете на баща ви да реши къде тази работа ще се окаже най-плодотворна за вас.

— Няма нищо по-хубаво, стига да беше осъществимо. Но сега, ако ми позволите, бих искал да ви обясня какви думи очаквам да чуя от вас и защо. Ще ми позволите ли?

— Не виждам какво бихте могли да ми обясните.

— Разбира се, че не виждате. Друго не би могло и да се очаква. Но ние с вас сме добри приятели, нали, мисис Болд?

— Да, струва ми се — каза тя, долавяйки необичайна за него сериозност в гласа му.

— Вие току-що бяхте така любезна да кажете, че проявявате интерес към мен, а аз бях достатъчно суетен да ви повярвам.

— Но това е самата истина. Нали сте брат на Шарлот и мой приятел.

— Всъщност не мисля, че заслужавам вашата любезност — рече Бътри, — но съм ви много признателен за нея, повярвайте ми. — И той замълча, чудейки се как да каже това, което бе намислил.

Неговото затруднение беше напълно разбираемо: налагаше му се да обясни на своята събеседница, че е бил подготвен план тя да бъде ограбена и че е имал намерение да се ожени за нея, без да я обича — или пък че е готов да я обича, без да се жени. Трябваше, освен това да измоли прошка не само за себе си, но и за сестра си, като склони мисис Болд да каже на Шарлот, че й е направил формално предложение, което тя е отклонила.

Бърти Станъп не беше, общо взето, разколебан в силата на своето красноречие, но все пак си помисли, че този път задачата може да се окаже непосилна за него. Просто не знаеше с какво да започне и с какво да завърши.

Междувременно Елинор отново бе тръгнала бавно до него, наистина вече не под ръка, и се готвеше да изслуша внимателно какво има да й каже.

— Ще постъпя, както вие ме посъветвате — повтори той. — Всъщност меродавно по този въпрос е единствено вашето мнение.

— Но това е абсурдно! — каза тя.

— Изслушайте ме, мисис Болд, и ако е възможно, не ми се сърдете.

— Но защо? — попита Елинор.

— Ще имате достатъчно причини за това. Вие знаете колко привързана към вас е сестра ми Шарлот.

Елинор потвърди, че знае.

— Да, наистина е много привързана. За първи път я виждам да обикне някого след толкова кратко познанство. Знаете, предполагам, колко много държи и на мен?

Елинор не отговори, но почувствува, че се изчервява, тъй като от думите му разбра какъв може да бъде резултатът от тази двуцевна обич на мис Станъп.

— Тя няма друг брат, мисис Болд, и не е чудно, че ме обича толкова. Но вие още не познавате достатъчно добре Шарлот — не знаете до каква степен благополучието на цялото ни семейство е в нейни ръце. Ако не беше тя, не знам как изобщо бихме живели. Сигурно не сте още успели да забележите това.

Всъщност Елинор беше забелязала много неща, но не каза нищо и го остави да продължи.

— Затова, предполагам, не бихте се изненадали, ако ви кажа, че Шарлот е готова да направи всичко за нашето добро.

Елинор каза, че това не я изненадва ни най-малко.

— И задачата й не е никак лесна, мисис Болд, никак! Злополучната женитба на бедната Мадлин, разклатеното здраве на майка ми, нежеланието на баща ми да се завърне в Англия и най-накрая може би най-лошото — моето скитничество и ленивостта ми — цялото това бреме е почти непосилно за нея. Не бива да се учудвате, че една от главните й грижи е да уреди някак моя живот.

Този път Елинор не изрази съгласие с неговите думи. Тя беше сигурна, че й предстои да изслуша официално предложение, и с недоумение си помисли, че никога досега един джентълмен не е прибягвал при подобни обстоятелства до такова странно встъпление. Мистър Слоуп я бе раздразнил с прекалената си пламенност. Съвсем ясно беше, че от страна на мистър Станъп не я заплашва подобна опасност. Той бе движен единствено от благоразумие. Не само се готвеше да я ухажва, защото така бе наредила сестра му, но и намери за уместно да й обясни предварително това. Ето как виждаше нещата мисис Болд.

Стигнал дотук, Бърти започна да рови пясъка с тънкия си бастун. Той продължаваше да върви, но много бавно, а неговата събеседничка го следваше също така бавно, без да прави опити да му помогне в изпълнението на задачата, която явно го затрудняваше.

— Като имате предвид колко е привързана към вас, мисис Болд, може би се досещате какъв план за действие е избрала.

— Не мога да си представя по-добър план за действие от този, който току-що ви предложих, мистър Станъп.

— Да — каза той без особен ентусиазъм. — Мисля, че имате право, но Шарлот счита, че това не е достатъчно. Тя много иска да се оженя за вас.

Елинор изведнъж си спомни хиляди неща: колко често Шарлот бе говорила похвални думи за брат си, как непрекъснато правеше опити да ги сближи, как всячески поощряваше приятелската интимност между тях, с каква подчертана сърдечност се отнасяше към Елинор като към най-близка родственица. И всичко това само за да може един от членовете на семейството да се възползува от нейното състояние!

Когато един млад човек направи подобно откритие, сърцето му неизбежно се изпълва с горчивина. За по-възрастните такива планове и интриги, такива добре обмислени опити да се придобият земни блага без необходимостта да бъдат припечелени, такъв пресметлив стремеж да се превърне „твоето“ в „мое“ са нещо обичайно в живота. Много хора живеят по този начин и затова надарените със земни богатства трябва да бъдат винаги нащрек по отношение на онези, които са лишени от тях. Зрелите хора се отвращават от успеха на подобни замисли, а не от опитите да се постигне този успех. Но Елинор не се беше научила още да вижда в парите си източник на неприятности, не бе свикнала да смята себе си за дивеч, напълно законно преследван от гладни джентълмени. Членовете на семейство Станъп й бяха приятни, чувствуваше се трогната от сърдечната привързаност на Шарлот и се радваше, че има нови приятели. Сега тя узна на какво се дължеше цялата тази любезност и животът й разкри една нова за нея страна.

— Мис Станъп — рече надменно тя — ми оказва голяма чест, но би могла спокойно да си спести труда. Аз не съм толкова честолюбива.

— Моля ви, не й се сърдете, мисис Болд — каза той. — Нито пък на мене.

— На вас ли, мистър Станъп? В никой случай — отвърна Елинор с подчертан сарказъм. — Само не на вас.

— Нито пък на нея — каза умолително той.

— А смея ли да ви запитам, мистър Станъп, защо ми разказахте цялата тази странна история? Защото, ако се съди по вашия тон, бих могла да заключа, че… че… че вие и вашата сестра не сте на едно и също мнение по този въпрос.

— Да, така е.

— Тогава — заяви мисис Болд, този път наистина разгневена от това според нея ненужно оскърбление, на което я бяха подложили, — тогава защо ви трябваше да ми казвате всичко това?

— По едно време ми се струваше, мисис Болд, че… че вие…

Вдовицата отново потъна в ледено мълчание и отказа да помогне с каквото и да било на своя събеседник.

— Струваше ми се, че вие… че вие може би сте започнали да виждате в мое лице не само приятел.

— Жестоко сте се лъгали! — каза мисис Болд. — Никога не съм гледала така на вас. И ако някога съм си позволила да направя нещо, с което да дам повод за подобна мисъл от ваша страна, значи, съм много виновна. Много!

— Никога не сте дали ни най-малък повод за това — възрази Бърти, който от добросърдечие се опитваше да смекчи колкото може повече думите си. — Ни най-малък. Доста отдавна разбрах, че няма на какво да се надявам. Но сестра ми беше на друго мнение. Не съм се заблуждавал по отношение на вас, мисис Болд, макар че тя може би се е заблуждавала.

— Тогава защо ми казахте всички тези неща?

— Защото ме е страх да не я ядосам.

— А нима сега няма да я ядосате? Честна дума, мистър Станъп, не мога да си обясня поведението на вашето семейство. Ах, как бих желала да съм си у дома! — И безсилна да се сдържа повече, тя се разрида.

Горкият Бътри бе много развълнуван.

— Ще ви предоставим каретата да се върнете сама — каза той — или най-много с баща ми. Колкото до мен, аз мога да си отида и пеша… впрочем никак не е важно какво ще направя аз. — Той разбираше много добре, че сълзите на Елинор се дължат отчасти на мисълта за предстоящото й завръщане в Барчестър в една и съща карета с нейния втори поклонник.

Думите му до известна степен я поуспокоиха.

— О, мистър Станъп — каза тя, — защо трябваше да ми причинявате такава болка? Каква полза бихте могли да имате от всичко това?

Бътри все още не беше преминал към най-трудната част от своята задача — не й бе казал, че тя трябва да му помогне да разиграе тази малка комедия пред сестра си. Но нямаше как да избегне това обяснение, ето защо той пристъпи към него.

Не е необходимо да възпроизвеждаме изцяло неговите думи. В края на краищата му се удаде, макар и не без значителни усилия, да обясни на Елинор защо бе решил да й се довери, въпреки че се бе отказал от намерението да й направи официално предложение.

Но когато Елинор разбра каква роля й е била отредена в тази малка семейна комедия, тя още повече се ядоса — и то не само на него, но и на Шарлот. Те и двамата се готвеха, всеки посвоему, да злоупотребят с нейното почтено име. Да го използуват като коз — сестрата срещу бащата, а след това братът срещу сестрата. Скъпата й приятелка Шарлот, толкова ласкава и внимателна, искаше да я принесе в жертва на благополучието на семейство Станъп, а Бътри, който според собствените си признания бе затънал до гуша в дългове, преля чашата с изявлението си, че не е съгласен тези дългове да бъдат платени с цената на една толкова голяма жертва от негова страна. Като капак на всичко този поклонник по неволя я молеше да му помогне да внуши на близките си, че се е подчинил на тяхното искане и е положил всички усилия да се принесе в жертва!

Когато той свърши, Елинор вдигна глава и с голямо достойнство, макар и през сълзи, каза:

— Много съжалявам, мистър Станъп, но след всичко станало всяка близост между вашето семейство и мен трябва по мое мнение да бъде напълно прекратена.

— Сигурно имате право — простодушно се съгласи Бътри. — Може би така ще е по-добре, поне за известно време. Пък и Шарлот ще остане с впечатлението, че именно моите думи са ви засегнали.

— А сега бих искала да се върна в къщата — каза Елинор. — Мога да намеря сама пътя, мистър Станъп. След всичко станало предпочитам да се прибера сама.

— Но аз трябва да ви настаня в каретата, мисис Болд. И да кажа на баща ми, че ще пътувате само двамата с него. И да измисля някакво обяснение защо няма да тръгна с вас. И да кажа на кочияша да ви откара направо в къщи, защото едва ли ще пожелаете да пиете чай у нас.

Всичко това беше вярно, а и такова явно старание да й бъдат спестени неприятните минути преди тръгването посмекчи гнева на Елинор и тя прие да го придружи през опразнената вече градина до вратата на гостната. У Бътри Станъп имаше нещо, което караше всички да се отнасят към него не точно така, както биха се отнесли към някой друг при същите обстоятелства. Колкото и сърдита да беше Елинор, колкото и основателни да бяха причините за нейното раздразнение, на всеки друг би се разсърдила много повече. Той се държеше тъй просто, тъй мило и непринудено, толкова лесно беше да се разговаря с него, че тя му бе наполовина простила още преди да влязат в гостната.

Там те завариха доктор Станъп в компанията на мистър и мис Торн, както и няколко достойни за съжаление гости, които се бяха забавили по една или друга причина, но техният брой намаляваше с всяка изминала минута.

Като повери Елинор на грижите на баща си, Бътри избърза към външната порта и търпеливо зачака екипажа, опрян на стената и с пура в ръка. Когато се върна в гостната, единствените останали гости бяха доктор Станъп и Елинор.

— Най-после, мис Торн — обяви бодро той, — ще си починете и вие. Мисис Болд и баща ми са последните рози от възхитителното лято, с което ни ощастливихте, и колкото и очарователна компаньонка да е мисис Болд, сега вече сигурно се радвате, че и последните цветя предстои да бъдат откъснати.

Мис Тори заяви, че й е много приятно, задето мисис Болд и доктор Станъп не са я още напуснали; мистър Тори щеше да каже същото, ако не бе възпрепятствуван от една прозявка, която не му се удаде да скрие.

— Татко, няма ли да предложиш ръката си на мисис Болд? — попита Бърти и след последните сбогувания пребендарият изведе мисис Болд, последван от сина си.

— Ще се върна в къщи малко след тебе — каза Бърти, докато баща му и Елинор се настаняваха в каретата.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита доктор Станъп.

— Не, не. Трябва да се отбия на едно място по пътя и ще тръгна пеша. Джон, закарайте първо мисис Болд!

През прозореца на каретата Елинор видя как Бърти, с шапка в ръка, й се покланя с обичайната си весела усмивка, сякаш нищо не бе помрачило ведрото спокойствие на този ден. Изминаха дълги години, преди тя да се срещне отново с него. По пътя за Барчестър доктор Станъп почти не отвори уста и Джон я свали благополучно пред нейната врата, а след това продължи с каретата към катедралния двор.

Така нашата героиня изигра и последното действие от тази мелодрама.