Барчестърски кули

Глава двадесет и петаЧетиринадесет довода в полза на мистър Куивърфул

Почти всички ние сме чували в каква страшна ярост изпада заобиколената от своите малки лъвица, когато някой се опита да й отнеме плячката. Малцина биха дръзнали да посегнат към кокала на неотдавна окучилата се хрътка. Общоизвестна е историята на Медея86 и нейните деца, както и тежката мъка на Констанца87. Когато научи от своя съпруг новината, мисис Куивърфул усети в гърдите си яростта на лъвицата, кръвожадността на хрътката, гнева на изоставената царица и дълбокото отчаяние на безутешната майка.

Изгаряща от нетърпение, но не особено разтревожена, тя едва дочака да се затвори външната врата, за да се втурне при мъжа си и да разбере защо беше идвал капеланът. На мистър Слоуп му провървя, че се намираше вече надалеч — яростта на такава жена, проявена в такава минута, щеше да накара дори него да затрепери. По правило във висша степен желателно е дамите да запазват спокойствие: разярената жена става не само грозна, но често пъти и смешна. Няма нищо по-противно за мъжете от една кавгаджийка. Наистина Тезей е бил влюбен в амазонка, но е проявявал твърде грубо тази своя любов, а от времето на Тезей до наши дни всеки мъж предпочита жена му да бъде тиха и кротка, а не дръзка и настъпателна. Мекият глас е „най-хубавото у една жена“88.

Това е едно наистина универсално правило — малцина жени могат да си позволят да го нарушат, и то в твърде редки случаи. Но ако жената има някога правото да развее косите си на вятъра, да размаха ръце и да загърми като тръба в ушите на мъжете, то е именно в часа, когато природата я зове на бой не за самата себе си, а за онези, които е носила в утробата си, които е откърмила на гръдта си, които очакват от нея насъщния си хляб, както човекът го очаква от своя Създател.

У мисис Куивърфул нямаше нищо патетично. Тя не беше нито Медея, нито Констанца. Когато беше разгневена, изливаше яда си с прости думи и с тон, който би могъл да бъде малко по-умерен, но във всеки случай бе лишен от превземки. Сега, без да съзнава това, тя се издигна до патоса на трагедията.

— Е, мила, няма да ни го дадат. — Тези думи приветствуваха слуха й, когато, разгорещена от кухненската печка, тя влезе в гостната. А лицето на мъжа й говореше по-ясно от всякакви думи:

— Какво! — възкликна тя — и самата мисис Сидънс90 не би съумяла да вложи повече страст в една тъй кратка дума. — Как така няма да ни го дадат? Кой каза това? — И седна срещу своя съпруг, опряла лакти на масата, стиснала ръце и обърнала загрубялото си, едро, но красиво някога лице към него.

Тя запази гробно мълчание до края на неговия разказ и от това мълчание го побиха тръпки. Мистър Куивърфул говореше много разпокъсано и лошо, но твърде скоро цялата работа й стана ясна.

— И така, ти се отказа? — попита тя.

— Не ми беше оставена никаква възможност да приема — отвърна той. — Нямам свидетели, че мистър Слоуп ми е дал обещание, да не говорим, че такова обещание не обвързва с нищо епископа. За мен е по-добре да остана в добри отношения с такива хора, отколкото да се боря за нещо, което и без това няма да получа.

— Нямаш свидетели! — кресна тя, като скочи и започна да се разхожда из стаята. — Нима свещениците се нуждаят от свидетели помежду си? Той ти даде обещание от името на епископа и ако то бъде нарушено, искам да знам защо! Не ти ли каза съвсем ясно, че епископът го е изпратил да ти предложи мястото?

— Каза ми, скъпа. Но каква полза от това сега?

— Ползата е много голяма, мистър Куивърфул! Свидетели! И отгоре на всичко се опитва да постави под въпрос твоята честност само защото проявяваш загриженост за хляба на четиринайсетте си деца. Обещанието си е обещание и те ще чуят това дори ако се наложи да го изкрещя в ушите им от пазарния площад.

— Ти забравяш, Летиция, че епископът разполага с много други бенефиции. Ще трябва да почакаме малко повече. Това е всичко.

— Да почакаме! С чакане ли ще си нахраним децата? Чакането ли ще помогне на Джордж, Том и Сам да си стъпят на краката? То ли ще отърве клетите ми момичета от черната работа? Или ще даде на Беси и Джейн необходимото образование, за да станат поне гувернантки? С чакане ли ще заплатим всички тия неща, които купихме в Барчестър миналата седмица?

— Но какво друго ни остава, мила? Аз съм огорчен не по-малко от тебе, но Бог ми е свидетел, повече заради теб, отколкото заради самия мен.

Мисис Куивърфул не сваляше поглед от лицето на мъжа си и видя как по набраздените му от дълбоки бръчки бузи се плъзнаха две горещи сълзи. Нейното женско сърце не издържа. Той също беше станал и стоеше с гръб към празната камина. Тя се хвърли към него, прегърна го и зарида безутешно на гърдите му.

— Ти си прекалено добър, прекалено мек, прекалено отстъпчив — промълви тя най-после. — Когато тези хора имат нужда от тебе, те използуват като маша, а след това те захвърлят като съдрана обувка. Втори път вече постъпват така с теб!

— В известен смисъл това е в наша полза — възрази тон. — Сега епископът ще се почувствува задължен да направи нещо за мен.

— Във всеки случай това няма да му се размине току-така! — заяви мисис Куивърфул, отново разгневена. — Нито пък на нея. Тя малко познава Летиция Куивърфул, ако си мисли, че спокойно ще се примиря с тази загуба след всичко, което ми наговори в двореца. Ако в гърдите й е останало изобщо някакво чувство, ще я накарам да се срамува от себе си! — И тя пак почна да се разхожда из стаята, стъпвайки тежко с дебелите си крака. — О боже! Та у нея трябва да има не сърце, а камък, щом можа да постъпи по този начин с бащата на четиринайсет гладуващи деца.

Мистър Куивърфул се опита да обясни, че според него мисис Прауди няма никакво отношение към това.

— Какви ми ги разправяш! — прекъсна го мисис Куивърфул. — Аз по-добре знам как стоят нещата. Нима не е на цял свят известно, че Барчестърски епископ е самата мисис Прауди и че мистър Слоуп не е нищо друго, освен нейна марионетка! Нали тя ми обеща мястото, сякаш то е под неин личен патронаж! Слушай какво ти казвам — именно тази жена го е изпратила днес тук, защото поради някакви съображения изведнъж е решила да си вземе думите назад.

— Грешиш, мила…

— Не ставай наивен! — продължи тя. — Повярвай ми, епископът знае за това толкова, колкото и Джемайма (Джемайма беше на две годинки). И ако послушаш съвета ми, ще отидеш, без да губиш време, да се срещнеш лично с него.

Наивен или не, мистър Куивърфул остана този път на своето мнение и започна да обяснява подробно на жена си с какъв тон бе говорил мистър Слоуп за вмешателството на мисис Прауди в работите на епархията. Докато го слушаше, в главата на мисис Куивърфул се зароди нова идея, която й подсказа друг план за действие. Ами ако мисис Прауди наистина не знаеше нищо за това посещение на мистър Слоуп? В такъв случай не беше ли възможно тя да остане нейна покровителка, нейна защитница и дори да сдържи обещанието си въпреки мистър Слоуп? Мисис Куивърфул не спомена нищо за зародилата се в нея плаха надежда и продължи с необичайно търпение да слуша думите на мъжа си. Той все още й обясняваше, че хората явно надценяват властта и влиянието на мисис Прауди, но жена му беше вече твърдо решила каква линия на поведение да избере. Не каза обаче нищо за своите намерения, само поклати заканително глава. Когато мистър Куивърфул свърши, тя се изправи и заяви, че с тях са се отнесли жестоко, много жестоко. После запита мъжа си дали би се съгласил днес да обядват по-късно, а не в три както обикновено, и след като получи съгласието му по този въпрос, започна да привежда плана си в изпълнение.

Реши да тръгне незабавно за двореца, за да се опита да стигне там, преди мисис Прауди да е имала възможност да говори с мистър Слоуп, и да моли кротко за състрадание или да се покаже настойчива и възмутена, в зависимост от начина, по който бъде посрещната.

Тя беше уверена в себе си. Мисълта за неотложните нужди на четиринадесетте й деца укрепваше силите й и й вдъхваше смелост да се промъкне, ако трябва, през цял легион епископски слуги, за да се добере до онази, която се бе отнесла така несправедливо към нея. Не изпитваше нито срам, нито mauvaise honte, нито страхопочитание към някакви си архидякони. И наистина би започнала, както заяви на съпруга си, да крещи с цяло гърло на пазарния площад, ако не получеше справедливост. Нека се стесняват неженените младши свещеници, нека нелишеният от нищо викарий, който се надява на още по-тлъста енория, продължи да спазва тихомълком благоприличие, но мисис Куивърфул имаше четиринадесет деца и отдавна се беше отучила да се стеснява, а в някои отношения дори се спазваше и благоприличие. Ако имаха намерение да я обезправят, както се опитваше да стори мистър Слоуп, това нямаше да стане тихомълком. Цял свят щеше да го узнае.

В сегашното си настроение мисис Куивърфул не беше склонна да полага специални грижи за тоалета си. Завърза шапката под брадичката си, загърна се с шала, въоръжи се със стария семеен чадър и потегли за Барчестър. Едно отиване до двореца не беше така лесно за мисис Куивърфул, както за нашия плъмстедски приятел. Плъмстед е на девет мили от Барчестър, докато Пудингдейл е само на четири, но архидяконът можеше да се качи на каретата си и пъргавият му дорест кон щеше за един час да го отведе до града. Но под навеса на пудингдейлския викарий нямаше карета и в обора му не цвилеше дорест кон. Обитателите на този дом не разполагаха с друг начин на придвижване, освен дадения им от природата.

Мисис Куивърфул беше едра, тежка жена, вече не толкова млада и несвикнала да ходи пеш. В кухнята и в спалните помещения тя сновеше безспир, но скоростта и походката й не бяха подходящи за дълги разходки. Да отиде до Барчестър и да се върне обратно в разгара на августовския пек, беше за нея едно страшно, надхвърлящо силите й изпитание. На половин миля по пътя за града живееше един почтен, добросърдечен фермер, който бе надарен с достатъчно земни съкровища и дотолкова загрижен за небесните, че посещаваше енорийската църква с похвална редовност. Мисис Куивърфул и преди се беше обръщала към него при някои по-неотложни семейни затруднения, и то ненапразно. На неговата врата почука тя и сега, обясни на жена му, че й се налага веднага да замине по спешност за Барчестър, и попита дали ще може фермерът Събсойл да я закара дотам със своята каруца. Фермерът не отхвърли нейната молба, Принц бе веднага впрегнат и те тръгнаха на път.

Мисис Куивърфул не спомена нищо за целта на своето пътуване, а фермерът не развали впечатлението от любезността си с излишни въпроси. Тя само помоли да я свали при моста в началото на града и да я вземе от същото място след около два часа. Фермерът обеща да бъде точен и мисис Куивърфул, използувайки чадъра като бастун, се отправи по най-прекия път към катедралата. Няколко минути по-късно тя се намираше пред вратата на епископския дворец.

Досега не беше изпитвала страх при мисълта за предстоящото обяснение. Изпитваше само непреодолимо желание да предяви своите права и да излее възмущението си, ако те не бъдат уважени. Но сега изведнъж си даде сметка за трудността на своето положение. Беше ходила вече един път в двореца, но тогава отиде да поднесе искрените си благодарности. Тези, които идват при силните на деня, за да изразят своята признателност за оказаните им благодеяния, намират лесно достъп до техните приемни. Но не е такъв случаят с мъжете, пък и с жените, които идват да просят благодеяния. Още по-труден е този достъп за онзи, който настоява да се изпълни даденото му вече обещание.

Мисис Куивърфул беше отдавна разбрала нравите на хората. Тя знаеше много добре всичко това, знаеше също, че басменият й чадър и раздърпаният шал няма да внушат голям респект на дворцовата прислуга. Ако се държеше прекалено смирено, по никой начин нямаше да успее да влезе. А за да се наложи над лакеите с властна надменност, носейки такъв шал на раменете и такава шапка на главата, трябваше да има много по-внушителен облик от онзи, с който природата я беше надарила. Това тя също разбираше добре. Налагаше се да се позове на обстоятелството, че е съпруга на джентълмен и свещеник, и да се опита да спечели благоволението им.

Клетата жена познаваше само един начин да преодолее тези трудности, изпречили се в самото начало на нейния път, и реши да прибегне до него. Домашната каса в Пудингдейл беше наистина празна, но тя пазеше у себе си половин крона, която принесе в жертва на алчността на столичния дълъг като върлина лакей на мисис Прауди. Обясни, че е мисис Куивърфул от Пудингдейл, съпруга на преподобния мистър Куивърфул, и би искала да види мисис Прауди. Необходимо било на всяка цена да се срещне с нея. Джеймс Фицплъш изглеждаше изпълнен със съмнения, не знаеше дали неговата госпожа си е у дома, дали няма гости и дали не е в спалнята си, изрази мнение, че по всяка вероятност една от тези причини или някоя друга няма да й позволи да приеме никого, но мисис Куивърфул би могла да почака долу, докато той получи сведения от камериерката на мисис Прауди.

— Слушайте, драги — каза мисис Куивърфул, — трябва непременно да я видя. — И тя сложи своята картичка и половин крона (помисли, помисли добре, читателю — последната си половин крона!) в ръката на лакея и седна да почака във вестибюла.

Дали подкупът се оказа всесилен, или пък съпругата на епископа наистина пожела да се срещне с жената на енорийския свещеник, не е толкова важно в случая. Лакеят се върна и помоли мисис Куивърфул да го последва в покоите, обитавани от първата дама на епархията.

Мисис Куивърфул веднага забеляза, че нейната покровителка е в отлично настроение. Победа увенчаваше челото и, а властта бе простряла крило над нейните къдрици. Сутринта нейният господар и повелител се бе опитал да й противоречи по един твърде важен въпрос. Архиепископът го беше поканил да му гостува за няколко дни. Епископът изгаряше от желание да отиде. Но в писмото на негово високопреосвещенство не се споменаваше нищо за жена му, следователно той не би могъл да вземе и нея. Само по себе си това условие не беше непреодолима пречка и нямаше да помрачи много радостта му от пътуването, ако можеше да замине, без да каже нищо на мисис Прауди. Но това бе невъзможно. Не можеше просто да нареди да стегнат багажа му и да потегли със своя камериер, заявявайки небрежно на благоверната си съпруга, че ще се върне не по-рано от събота. Има мъже (не е ли по-правилно да кажем чудовища?), които постъпват точно така, и има жени (не е ли по-правилно да кажем робини?), които се примиряват с подобни обноски. Но доктор Прауди и мисис Прауди не спадаха към тях.

С много заобикалки епископът даде на жена си да разбере, че има голямо желание да замине. Жена му, без никакви заобикалки, даде на епископа да разбере, че не може и дума да става за това. Безполезно е да привеждаме тук аргументите на двете страни и едва ли си струва да съобщаваме резултата от техния спор. Женените хора отлично ще разберат как беше загубена и как спечелена тази битка, а неженените няма да разберат нищо, докато не научат някои неща от собствен опит. Мисис Куивърфул беше въведена в гостната на мисис Прауди само няколко минути след като тя се беше върнала от своя повелител. Но преди да излезе от стаята му, той написа и запечата отговора до архиепископа в нейно присъствие. Нищо чудно, че тя посрещна мисис Куивърфул със сияйна усмивка. И веднага заговори за онова, което беше толкова близко до сърцето на нейната гостенка.

— Е, мисис Куивърфул — любезно запита тя, — определена ли е вече датата на вашето преместване в Барчестър?

„Тази жена“, както беше наречена само преди един-два часа, бе изведнъж отново надарена с всички добродетели, които биха могли да красят една съпруга на епископ. Мисис Куивърфул веднага разбра, че ще трябва да моли за състрадание, а не да се възмущава — с негодуване нямаше да постигне нищо, освен ако то не се споделяше от нейната покровителка.

— О, мисис Прауди — започна тя, — страхувам се, че изобщо няма да се местим в Барчестър.

— Но защо? — рязко попита мисис Прауди, изоставяйки изведнъж усмивките и величествената си снизходителност, тъй като веднага разбра, че е станало нещо, което заслужаваше цялото й внимание.

И мисис Куивърфул и разказа всичко. Докато й обясняваше на какви несправедливости е станала жертва, тя забеляза, че колкото повече набляга върху мистър Слоуп, толкова по-страшно се мръщи мисис Прауди, но че това в никой случай няма да навреди на нейната кауза. Тази сутрин в Пудингдейл тя смяташе мистър Слоуп за марионетка на епископа в пола, но сега установи, че те са врагове. Мисис Куивърфул си призна вътрешно тази грешка, но това не я огорчи ни най-малко. Вълнуваше я едно-единствено чувство — дълбоката привързаност към нейното семейство. Беше й все едно как ще се усуква и умилква около новите обитатели на епископския дворец, стига само това усукване и умилкване да настани мъжа й в къщата на управителя на старопиталището. Не я интересуваше кой й е приятел и кой враг: единствената й грижа беше да получат това назначение, от което имаха такава насъщна нужда.

Тя разправяше, а мисис Прауди слушаше почти без да я прекъсва. Разказа как мистър Слоуп е подвел мъжа й да се откаже от правата си, позовавайки се на това, че епископът желаел за управител да бъде назначен мистър Хардинг и никой друг. Мисис Прауди мръщеше все по-застрашително вежди. Най-после тя стана от стола, помоли мисис Куивърфул да остане да я дочака и излезе от стаята.

— О, мисис Прауди, става въпрос за участта на четиринайсет деца, четиринайсет живи деца! — Това заклинание достигна до ушите й, докато затваряше вратата.