Лора Лей Белегът на Мегън (книга 7 от "Породите")

Пролог

Те бяха създавани, не раждани. Те бяха обучавани, не отглеждани. Не беше предвидено в живота си да бъдат свободни, да се смеят, да играят или да обичат. Те бяха мъже и жени, с души изковани в огъня на ада.

Джонас Уайът се загледа в документите пред себе си — досиетата на Породите и техните половинки, мъже и жени, които бяха открили нещо уникално. Една връзка, различна от всичко, което повечето хора биха могли да познаят или разберат. Връзка, която сега много лесно можеше да обърне общественото мнение срещу тях.

Те бяха Породи. Деца на генетиката, намерили по някакъв начин милостта на Господ, или на каквото и да е там божество. Те бяха оцелели, не само въпреки генетичните изменения, но и въпреки жестокостта на техните създатели, която се беше стоварвала върху тях в продължение на десетилетия.

Съветът по генетика.

Младият мъж прокара пръсти през късата си, по войнишки подстригана коса и въздъхна тежко, а татуировката на скалпа му настръхна под късите косъмчета. Ф2-07. Обозначението на неговата лаборатория и реда на раждането му, което Съветът по генетика му бяха поставили.

Съветът по генетика, създаден преди повече от век; група от най-великите учени — биологични, физиологични и генетични експерти в света по онова време. Те бяха финансирали първата лаборатория, бяха започнали първите експерименти. Чудовища без съвест, угризения и милост.

Мъжът направи гримаса, когато се надигна от стола си и тръгна към широкия прозорец в другия край на кабинета си. Оттам той се загледа в безукорната, добре поддържана морава пред федералната сграда на Отдела по делата на Породите, разположен там.

Пъхна ръце в джобовете на панталоните си, взирайки се в образа си, отразен върху стъклото. По войнишки изправени, изпънати назад рамене; сиви копринени панталони и бяла риза обгръщаха удобно широкоплещестото му тяло. Той не изглеждаше не на място. В добрите си дни, се чувстваше не на място.

Днес не беше добър ден.

Под него уличното движение стигаше до перфектно поддържаните тревни площи и оградата от ковано желязо. Отгледани с внимание дървета изпъстряха моравата, а в ленивата сянка, която хвърляха, бяха разположени малки бели циментови пейки. Лятото беше в разгара си, вълни от топлина се разливаха по тротоарите и улиците на този пейзаж.

Столицата беше по-оживена от всякога, а политическото блато, което Джонас беше прегазвал толкова ефективно през последните месеци, беше по-дълбоко, отколкото когато и да било. Но той можеше да усети как сега го привлича по начини, както никога преди, и изпробва силно лоялността му, напомняйки му за неговите ограничения. Не обичаше да му напомнят за тях.

Той самият беше Порода. Сто и десет килограма — два метра твърда мощ на Лъвска порода и усъвършенствани инстинкти. Беше създаден да убива, не да преговаря. Но още в ранните години от живота си беше научил изтънченото изкуство на политиката, маневрирането, лъжата и изопачаването на истината. Беше се изучил толкова добре, че бе заел тази позиция с такава лекота, сякаш не му струваше никакви усилия. Беше ли той онова, от което се бе стремил да избяга? Чудовище, живеещо като човек?

Може би.

Лъвската порода беше първата създадена. Подбраните мъжка сперма и женска яйцеклетка бяха дошли от силни, яростни кръвни линии. Индианци — най-вече апахи или навахо — ирландски, шотландски, немски. Списъкът понякога изглеждаше безкраен. Веднъж избрани, те биваха променяни. Генетиците са мислели, че най-накрая са изолирали ДНК-то, което контролира определени аспекти на поведение или слабости. Човешките недостатъци били заменени с животинска сила и инстинкти.

Изключителен слух, обоняние и примитивно осъзнаване. Повишена мощ, издръжливост и съвършена мускулатура.

Генетиците бяха създали това, което смятаха, че е идеалният войник. След това бяха започнали да ги обучават.

От раждането си създанията не познаваха нито обич, нито милост. Те бяха изследвани, експериментираха върху тях, тласкаха ги до границите на духа и след това — отвъд тях.

Джонас прокара пръсти по лицето си, припомняйки си жестокостите, ужасите от лабораториите. Породи, убивани за най-малките провинения, малтретирани толкова, че мнозина умираха, крещящи в агония, докато кръвта им оцветяваше твърдите каменни подове на лабораторията. Това, което правеха с мъжете, беше достатъчно лошо. Онова, което правеха с жените…

Джонас тръсна глава, извърна се от прозореца и закрачи обратно към бюрото си, където се тръшна в стола.

Един век в ада беше зад гърба на Породите. Ако не бяха изключително внимателни, всички те щяха да бъдат запратени обратно там. Котешките породи, Вълците, малката група от Койоти, които бяха успели да издържат, човечеството се беше опитало да отстрани от генетиката си.

Лъвските породи бяха първите. Водачът на техния Прайд, Калън Лайънс, отвори вратата към свободата преди повече от седем години с чифтосването си с Меринъс Тайлър, дъщерята на влиятелен журналист и собственик на вестник. От всички видове Лъвовете наброяваха най-много, въпреки че тази численост беше жалка. Всички видове Породи възлизаха на по-малко от хиляда.

И природата, макар и желаеща те да оцелеят, беше създала един проблем, който можеше да доведе всички тях до унищожение.

Разгонване.

Джонас вдигна документа, изпратен тази сутрин от Убежището — резултатите от последните изследвания на чифтосаните двойки. Бяха по-малко от дузина. И всички те се състояха от Порода и човек.

Възпроизводството беше сложно, включваше периоди на сексуална възбуда, а за жените — омаломощаваща нужда. Котките зачеваха лесно, но резултатът от тези зачатия щеше да бъде неизвестен години напред. Това, което беше известно, беше резултатът от разгонването.

И мъжете, и жените Порода или човек бяха на същата възраст, както в деня, в който хормоните, които ги обвързваха, се бяха уравновесили в телата им.

Калън и Меринъс се бяха чифтосали преди седем години и телата им показваха забавено физическо развитие за изминалото време.

Породите щяха да бъдат прецакани, ако информацията за това изтечеше в широката общественост. Джонас можеше да си представи реакцията на кръвните расисти — крещящи и изискващи тяхното затваряне и отделяне от обществото.

И в добавка към проблема — от Убежището бяха изчезнали хора — една двойка от Породите, която беше заподозряна, че се е чифтосала. Джонас проявяваше голям интерес към жената.

Докато се взираше в документа, тихо почукване по дъбовата врата, разделяща кабинета му от този на асистентката му, отекна из облицованото с тъмна ламперия помещение.

Джонас вдигна глава, когато вратата се отвори и неговата асистентка, Миа, пристъпи вътре и затвори след себе си.

— Сенатор Кули е тук, за да се види с вас относно Националния регистър на Породите, г-н Уайът. — Устните й се повдигнаха с леко ръмжене, един къс резец проблесна бързо. — Да му кажа ли, че не сте тук?

Становището на Миа за Националния регистър беше добре известно. Породите се бореха за това от месеци. Частният регистър, който се намираше в офиса на Джонас беше всичко, което бе необходимо засега.

— Можеш да го поканиш да влезе. — Мъжът остави документа на бюрото и се облегна назад в стола си. — И, Миа, имам нужда от цялата информация, която можеш да получиш за Марк и Ейми. Провери дали са имали близки контакти с други Породи, както и дали са общували с обикновени хора.

— Да, сър. Ще го направя веднага. Също така имате обяд в един часа със сенатор Тайлър и неговия брат, и коктейл довечера у Дрей Хамптън. Нито една от уговорените срещи не може да бъде отменена.

Джонас кимна; Миа беше толкова компетентна в работата си, колкото той в своята.

— Покани Кули да влезе и се свържи с Брейдън Арнес по телефона, веднага след тръгването на сенатора. Имам работа за него.

Тя кимна енергично, преди да се обърне и да тръгне пъргаво обратно към офиса си.

Джонас издърпа папката със законопроекта за Регистъра на Породите от останалите на бюрото си и я отвори небрежно. Нямаше намерение да се съгласява с някои части от него, но понякога… Понякога е по-добре да се играе играта.

Породата погледна нагоре, когато сенатор Кули влезе в стаята. Беше на средна възраст, тесните му по рождение очи и острият нос му придаваха вид на плъх. Тънка усмивка опъваше лицето на сенатора, правейки го да изглежда весел, спокоен.

Джонас потисна една уморена въздишка. Още една игра. Още една лъжа. А той знаеше, че за да оцелеят, лъжите трябва да продължат.

Загрузка...