Първа глава

Южно Ню Мексико, 2023 г.

Евънесенс1 звучаха от високоговорителите на Рейндж Райдъра, новата линия патрулиращи превозни средства със задвижване четири по четири, специално конструирани за неравен пустинен терен. Лекото поклащане на автомобила, дължащо се на отделното окачване на всяка гума, му позволяваше лесно да преминава терена, а леещата се от вътрешността ритмична музика осигуряваше успокояващ комфорт.

Музиката беше стара, но подхождаше на настроението й. Мрачна, изпълнена с енергия и жажда за живот. Но под ритъма, Мегън Фийлдс можеше да усети нишки от емоция, заплитащи се около нея, пронизващи съзнанието й. Чужди емоции, болката на някой друг. Талантите на емпат2, които притежаваше, бяха нейното проклятие. Пустинята обикновено беше спасението й. Досега. Двете някак си бяха успели да застанат една срещу друга.

Патрулирането в пустинята никога не беше забавно, но само в редки случаи ставаше опасно. Младата жена знаеше това. Там беше идеалното място, където да се покрие някой престъпник. Лесно за преминаване и почти невъзможно за адекватно наблюдение от силите на реда, беше идеалната среда за двукраките мършояди, които измъчваха невинни човешки същества.

Мегън Фийлдс игнорира музиката, звучаща около нея, намести тъмните очила, които предпазваха очите й от палещото слънце и огледа терена около себе си. Пуста, с преливащи се ръждиви петна златисто кафява окраска и по-тъмно бронзовокафяво, с неравномерни петна зелено, земята изглеждаше празна, опустошена, забравена.

Понякога тя се питаше дали е единствената, която може да види красотата на земята наоколо. Пещерите, скрити в сенките на дънерите, малките, добре прикрити местенца с тучно великолепие. Това беше страна на чудесата, скрита зад храсталаци и къпинаци, които първи улавяха окото.

И ако инстинктът не я лъжеше, май имаше компания в тази нейна пустинна страна на чудесата. Усещаше как по тила й се промъква усещане за безпокойство, което предизвика напрежение в цялото й тяло.

Мегън спря до ръба на едно дълбоко дере, очите й се присвиха към следите от гуми, водещи към него. Те бяха сравнително пресни и прорязваха дълбоко песъчливата почва като небрежно нанесена рана. При вида им по плътта й пробягнаха тръпки, прекъсващи спокойствието, което я изпълваше преди това.

Младата жена насочи погледа си към данните, вървящи на малкия екран от дясната страна на волана. Там имаше съобщение за изчезнал турист от Карлсбад, различни бюлетини и откраднати автомобили.

Тя се почеса замислено по върха на носа, преди да намали музиката и да поднесе микрофона, който беше прикрепен на радиоприемника, към ухото си.

Не можеше да пренебрегне това. Адреналинът пулсираше в нея, дразнейки вече чувствителните рецептори в мозъка й.

Имаше нещо в дерето. Нещо, с което може би трябваше да се бие, срещу което може би трябваше да се изправи, без присъствието на останалите. Възможност да усмири нервната, неудържима енергия, която рядко намираше отдушник.

— Контрол, аз съм при дере Б-4. Има признаци за скорошно навлизане в дерето. Имате ли данни за някакви превозни средства вътре или извън него?

— Нямаме, Фийлдс. — Лени Бланшар, офицер по сателитните съобщения и главно момче за всичко, отговори с ленив, провлечен тон. — Нямаме засечено движение за изминалия месец. GPS-ът3 показва само твоя автомобил.

Мегън почука с пръсти по волана, устните й се свиха замислено, докато се взираше в следите.

Не беше необичайно за някои хора да изключват GPS-те си, когато не искаха да ги използват, въпреки че беше много неправилно и в определени райони можеше да доведе до големи глоби. Това беше един от тези райони.

Опасността почти блестеше във вълните от топлина, които се носеха над автомобила.

Вземайки бързо решение, тя излезе от Райдъра, мина пред него и се наведе, за да проучи по-внимателно следите от гуми. Характерни за офроуд гумите отпечатъци се врязваха дълбоко в земята, като се спускаха по стръмния склон към тясната долина долу.

Мегън се протегна, пръстите й преминаха по следите, докато се опитваше да се съсредоточи върху отпечатъците и емоциите, идващи от тях.

Страх. Решителност. Усещаше емоциите от вътрешността на автомобила върху следите в ронливия пясък и пръстта.

Взирайки се в пространството, тя се премести по-надясно, пръстите й пробягаха по ръба на друг отпечатък. Планински обувки. Някой бе последвал автомобила пеша. И със сигурност не беше там заради пейзажа.

Младата жена потърка брадичка намръщено, докато се опитваше да си припомни уроците за проследяване, които дядо й й бе преподал, още когато тя беше малко момиче. Следите бяха най-малко отпреди двадесет и четири, но не повече от четиридесет и осем часа. Тези от обувките бяха по-скорошни, в рамките на последните осем или десет часа.

Тогава Мегън наклони глава, очите й се присвиха от липсата на емоция или чувство, която идваше от докосването на отпечатъците. Те бяха спокойни, съсредоточени. Сякаш този, който ги беше оставил, докато е вървял надолу към дерето, не познаваше страх, нито гняв, никаква емоция.

— Контрол, тръгвам да проуча — съобщи тя, като се изправи на крака и се върна обратно в автомобила си. — Има доказателства, че някой е следвал превозното средство пеша. Може да е нашият изчезнал турист от Втори район.

— Мястото е на мили разстояние, Фийлдс — посочи Лени. — Хубава двудневна екскурзия.

— Да, но кой, по дяволите, може да е сигурен, като наоколо има толкова глупаци — въздъхна Мегън, затвори вратата и закопча отново колана си. — Ще проверя, преди да се прибера вкъщи. Фийлдс: край.

Запали двигателя на автомобила с едно завъртане на ключа и се отправи надолу по стръмния, разоран от милионите порои, които го бяха заливали през вековете, път.

Маневрирайки бавно, младата жена държеше очите си присвити, оглеждайки за следи от автомобила или туриста. Широкото дере се разделяше на няколко по-малки ръкава, някои от които водеха към скрити пещери, наводнявани лесно по време на дъждовния сезон, а други лъкатушеха дълбоко в земята, преди постепенно да се стеснят в края си.

Това дере беше по-дълбоко от повечето други и стръмните му стени спокойно стигаха от три до пет метра над пясъчната основа. Скални камари и дълбоки кратери бяха изсечени в стените — доказателство за невероятната сила на водата, издълбала път в скалите. В средата на всичко това следите от гуми продължаваха, като се губеха зад един стръмен завой.

Мегън наблюдаваше завоя, докато го приближаваше бавно. Усещаше едно нарастващо чувство на опасност, докато се движеше напред, сякаш тук нещо не беше наред. Слънцето изглеждаше прекалено ярко, топлината, излъчваща се от капака на Райдъра, беше прекалено силна.

Внезапно всичките й сетива се изостриха. Застана нащрек от изпълнилото я чувство за надвиснала заплаха.

Вземайки завоя, Мегън спря бавно, взирайки се в черния джип, стоящ безмълвно под златните лъчи на слънцето.

Проклятие. Не бе очаквала точно това.

Автомобилът, макар и не толкова пригоден за пустинни условия като нейния, определено беше конструиран за офроуд маневриране. Тежките, прорязващи земята гуми бяха направени така, че лесно да го придвижват през кална или песъчлива почва. Поне когато не бяха гладки като тези.

Мегън огледа стените на дерето, а очите й се присвиха срещу слънцето, докато включваше защитата на Райдъра. Бученето и вибрациите на протекторите на гумите, плъзгащи се на място, заедно с активирането на бронирания щит бяха с еднакъв ритъм с ускореното биене на сърцето й.

Смърт. Сега я усещаше.

— Фийлдс, забелязахме активирането на защитата на автомобила ти. В беда ли си? — гласът на Лени внезапно бе станал тревожен.

— Не, Контрол. Все още не — отговори жената, докато проверяваше пистолета си. Тя сложи допълнителен пълнител с патрони в жилетката си и освободи колана на седалката. — Открих автомобила. Изглежда изоставен, всичките гуми са спукани, прозорците са разбити. Отивам по-близо, за да погледна.

Мегън пое дълбоко дъх, борейки се да блокира остатъците от ужас, пулсиращи из дерето. Смърт. Гърдите й се стегнаха и белите дробове я заболяха, докато се принуждаваше да вкара въздух в тях, опитвайки се да преодолее чистата мъка, която я завладяваше.

Провалих се… Мегън трепна от внезапната, случайна емоция, която се понесе към нея. Не беше нейна мисъл, нито неин провал, но усети как пронизва душата й.

Именно поради тази причина тя се скри в пустинята. Заради това проклятие, тя не беше човек, с когото да се работи спокойно, или в екип.

Заради това, което почувства сега, тя знаеше, че никога няма да може да върши работата, за която винаги беше мечтала. Способностите на емпат разсейваха вниманието й и я теглеха толкова дълбоко в блатото от емоции, които течаха от другите, че концентрацията и контролът й започваха да се рушат.

Мегън вдиша дълбоко, решена да отблъсне болката и яростта на чуждите емоции, като се опита да намери причината за съществуването им.

— Недей, Фийлдс — гласът на братовчед й, шериф Ланс Джейкъбс, дойде от приемника. — Излез от това дере и чакай подкрепление. Всички хеликоптери са извън обсег и не са в състояние да помогнат. Тръгвам веднага заедно с Крауфорд.

Мегън изсумтя. Можеше да чуе решителността в гласа му.

— Аз не съм от онези, които само пишат глоби за паркиране, шефе — провлече тя. — Независимо от опитите ти да ме направиш такава. Следите от гуми в дерето са, в най-добрия случай, от двадесет и четири часа. Каквото и да се е случило тук, е свършило вече.

Поне се надяваше.

Мегън активира дисплея на предното стъкло, следейки за признаци на живот в дерето. Сега не можеше да се довери на сетивата си, те бяха залети от яростта и болката, които струяха от автомобила пред нея. Но имаше чувството, че наистина не е сама.

— Дисплеят показва, че в дерето няма признаци на живот. Ще отида на първоначален оглед, докато ви чакам. — Проклятието му беше приглушено, но безсилието — не. Ланс знаеше за проблемите, които беше имала по време на обучението в Полицейската академия, точно както знаеше, че това е причината тя да се върне вкъщи, вместо да приеме някое от предложенията, които беше получила от по-големите градове.

— Действай изключително предпазливо, Мегън — предупреди я той. — Не ми харесва предчувствието ми за това.

Нито на нея.

Младата жена излезе от автомобила и сведе глава при тишината в дерето. Сякаш всичкият живот беше напуснал района. Обикновено той щеше да бъде изпълнен с шепота на птичи крила, малки животни и насекоми, борещи се за храна и оцеляване. Това дере беше едно от малкото места, които успяваха да задържат влага в малките пещери, издълбани от водата. Трябваше да има живот тук.

Но имаше само смърт.

Странна, ужасяваща миризма изпълваше въздуха. Мирисът на смърт се обви около нея, гъст и изпълнен със заплаха в късната следобедна тишина. Мегън почувства как напрежението се сгъсти, и това не беше само нейното напрежение.

— Ланс, тук вони. — Тя чу собствения си глас да трепери, докато се взираше в джипа, блестящ под парещото слънце.

Гърдите й се стегнаха, когато съзря две тела през силно затъмненото, почти разбито стъкло.

— По дяволите, Мегън, махай се от там — изсъска Ланс, а гласът му беше натежал от ужас.

Тръпки пробягаха по скалпа й, по раменете и стегнаха мускулите й, докато отблъскваше усещанията и се опитваше да разбере по-добре онова, което беше там. Извади електрошоковия си пистолет Уондър4 от кобура на бедрото си и го стисна уверено. Сетивата й бушуваха и изпращаха адреналин, който препускаше из тялото й, докато вървеше към автомобила.

Проклятие, искаше й се да има истинско оръжие, вместо Уондъра, използван при патрулиране. Той само забавяше престъпника, вместо да го рани. Най-голямото му предимство беше широкият обхват, а един от недостатъците му беше невъзможността да се предскаже ефекта му в дадена ситуация.

— Автомобилът е осеян с дупки от куршуми. Имаме най-малко двама мъртви — заговори тя в микрофона, предавайки информацията, която откри в контролния център.

Прозорците на джипа бяха пробити от куршуми. Гумите бяха разкъсани от тях, скалите, издигащи се отстрани на дерето бяха ожулени от изстрелите. Миризмата на смърт обгръщаше мястото, а горещината и касапницата вътре в автомобила накара вътрешностите й да се свият, докато наблюдаваше сцената.

— Определено двама мъртви — докладва Мегън, като отстъпи назад. — Господи, Ланс, майките им не биха моли да ги идентифицират. — Куршумите бяха разкъсали горната част на труповете и значителна част от лицата.

— Мегън, връщай се в Райдъра веднага! — нареди Ланс, гласът му беше остър като стомана.

Младата жена усети как косъмчетата на тила й настръхват, когато по гръбнака й пробягаха тръпки. Обръщайки се бавно, тя присви очи към високите стени на дерето. Адреналинът нахлу в тялото й и сетивата й започнаха да се бунтуват. Някой я наблюдаваше.

— Инфрачервените лъчи не показват признаци на живот… — размишляваше тя на глас. Някак си нещо беше причинило смущение в показанията на системата, защото Мегън знаеше, че някой или нещо е там.

Усещаше очи да я гледат, към нея течеше злоба.

Пръстът й се стегна на спусъка на оръжието, когато усети засилването на опасността. Къде? Откъде идваше? Усещаше, че я наблюдават, следят всяко нейно движение, и все пак сензорите в автомобила не показваха признаци на живот.

— Връщам се обратно — съгласи се тя. — Нещо се е объркало на Райдъра, Ланс. Провери го. Не показва признаци на живот…

Ланс ругаеше, крещейки на Лени да открие хеликоптерите, да подготви отряда си за потегляне. Подкрепление. Да, сега имаше нужда от подкрепление.

Мегън усещаше очите, впити в нея. Дори по-лошо, можеше да усети оръжията.

Отстъпи назад, погледът й сканира дерето, докато сърцето й препускаше в гърдите. Устата й пресъхна, а тялото й се напрегна от желание да се обърне и да избяга.

Беше на половината път до Райдъра, когато усети първите изстрели. Действително можеше да почувства злонамерената енергия потичаща към нея, секунда преди да се хвърли напред към една от пещерите, издълбани в стената на дерето.

Насилието избухна във въздуха. Куршумите разкъсваха песъчливата почва, движеха се като светкавици из дерето и отнасяха парчета от скалната стена на пещерата, в която се бе хвърлила.

— Мегън. Мегън, докладвай! — Ланс крещеше в ухото й, докато тя се прилепваше към съмнителната защита на една малка вдлъбнатина, която водата бе изрязала от едната страна на стената, пазеща тялото й далеч от входа.

— Най-малко двама — отсече тя в микрофона, държейки очите си приковани към входа и малката част от външния свят, която можеше да види от позицията си. — Колко далеч каза, че са хеликоптерите?

— Казах, че са прекалено далеч — изръмжа Ланс яростно. — По дяволите, Мегън, твърде далеч сме от теб.

Да. Спомни си сега. Проклятие. Това беше кофти.

Държейки оръжието си в готовност, тя се премести внимателно, за да надникне покрай защитата на вдлъбнатината, да усети движението извън пещерата. Наведе се точно навреме — да спаси главата си, когато куршумите се изсипаха около нея отново.

— Опиши ми какво става. Тръгнахме към теб, но сме на най-малко един час разстояние.

Мегън можеше да чуе силата на дъха му зад думите, доказателство, че той бяга от контролния център към автомобила си.

Един час.

Човече, тя беше толкова прецакана.

— Скрих се в една малка пещера. Има поне един нападател с ясна видимост към входа, който ме държи на мушка. Не мога обаче да кажа какво се случва отвън. — Мегън преглътна тежко. — Ланс, няма да издържа един час.

По плътта й пробягаха тръпки, предчувствие за засилване на опасността, въздухът се сгъсти около нея, стана по-тежък, по-горещ. Времето сякаш застина, започна да се движи със скоростта на костенурка. Толкова много неща можеха да се случат за един час.

От приемника бушуваха гласове като фон, звук от пищящи гуми, когато автомобилите изреваха.

— Не мърдай! — Мегън трепна от яростта в гласа на Ланс. — Дръж оръжието си насочено към входа и, по дяволите, стой, където си.

— Да, това беше и моето намерение — отвърна тя, като вдиша дълбоко. — Какво, по дяволите, става тук, Ланс? Защо се навъртат наоколо след убийството?

Това не се връзваше. Който и да беше убил онези двамата, трябваше отдавна да си е тръгнал, а не да чака, за да види кой ще открие телата.

И защо не беше усетила убийците? Би трябвало да ги усети, дори ако сензорите не ги засекат.

— Ами, защо просто не ги попиташ, любопитке? — изръмжа Ланс от микрофона. — Мамка му, казах ти да се върнеш. Не ти ли казах?

Братовчеди! Те винаги казват: Казах ти.

— Да, добре, каза ми също и да седна изправено и да изглеждам хубава. Откога започнах да те слушам?

По гърба й се стече пот, когато нуждата да се раздвижи стегна мускулите й. Куршумите заваляха откъм входа отново. Мегън се прилепи по-плътно към стената и се опита да стане едно цяло с камъка. По дяволите, всичко, от което се нуждаеше, беше малко повече място.

— Мамка му — изхриптя жената. — Тези бяха близо. По дяволите, Ланс, наистина ми се иска да побързаш.

Тя изпищя, когато куршумите разцепиха входа отново, удариха по-ниско до земята и разпръскаха пясъка пред нея, докато тя се опитваше да пропълзи по-нагоре по стената, за да попречи на смъртоносните снаряди да се забият в краката й.

— Твоето момиче трябва да бъде напляскано, Ланс — странният, арогантен глас, дошъл от приемника, я накара да застине от шок, когато линията внезапно се изпълни с тишина.

Спокоен. Съсредоточен. Нямаше бурни емоции, които да я залеят, когато чу гласа, нямаше остатъци от минали болки или изгубени мечти. Имаше само непрекъснат кръг от спокойствие.

Мегън се вкопчи в него. Усети как се заплита около нея, почувства близостта на гласа, въпреки сардоничното веселие в него.

— Къде си, Брейдън? — Ланс звучеше ужасено, когато Мегън избегна нов залп. Който и да се намираше отвън, очевидно се беше преместил, за да получи по-добър ъгъл към плитката пещера. Куршумите достигаха по-близо до нея, откъсваха парчета от стената и посипваха остри снаряди от камък.

— Достатъчно близо — грубият, ръмжащ тон на гласа му изпрати тръпки по гръбнака й, докато тя се притискаше по-силно към скалата зад гърба й.

— Ако си достатъчно близо, стреляй, по дяволите! — Мегън покри лицето си с ръка, когато гръмнаха още изстрели, изпращащи дъжд от камъни, които експлодираха около главата й.

Привеждайки се, тя се прицели и стреля два пъти в дерето към предполагаемата позиция на нападателя си, след това се хвърли към другата страна на стената и се загледа с ужас как скалата, до която беше стояла, поема пет силни залпа. Добре, това беше достатъчно близо до смъртта, както винаги бе искала.

— Учтивостта е важна, бейби. — Веселието в гласа му почти накара устните й да се извият в отговор, когато Мегън се премести по-навътре в пещерата. — Кажи моля.

Шок заля тялото й, когато в слушалката прозвуча сподавен смях.

— Моля? — попита тя яростно, докато мимолетната развеселеност се разсейваше.

— Ето така. Виждаш ли, че не боли?

Мегън изпищя, когато две силни ръце се обвиха около нея в мрака и мъжът погали с дъха си ухото й.

Лакътят й се заби назад в един твърд корем, когато тя се опита да извие крака си около глезена му и да го извади от равновесие. Всичко, което успя да постигне, беше внезапно стягане на ръцете му и дъхът изсвистя от гърдите й.

Адреналинът бликна в нея като фойерверки извън контрол. Той я държеше, обуздаваше я. Шок, страх и преобладаващият инстинкт за оцеляване, бяха всичко, което тя усещаше в този момент. За първи път в живота й чувствата на другите — отчаянието, страховете и гневът на тези около нея, не заливаха съзнанието й. Само нуждата да оцелее.

— Успокой се. Кавалерията е тук. Или нейна версия, както и да е — тихият му смях не успя да възпре прилива на страх и инстинктивното желание да се бори.

— Можеш ли да я измъкнеш? — Мегън само неясно осъзна, че Ланс излая въпроса в слушалките.

— Мога и ще го направя, ако тя спре да се бори с мен като малка тигрица. — Младата жена бе вдигната във въздуха, когато тъмният мъжки глас се задълбочи. — Имаш ли претенции към нея, Джейкъбс? Мисля, че бих искал да я задържа.

Да я задържи? Какво, по дяволите, да не би да беше трофей? Мегън изсумтя, докато се опитваше да го сръга с лакът отново и да го извади от равновесие.

— Разкарай я оттам, по дяволите. Искаш да рискуваш — това е твоята глава. Ние сме на път.

— Пусни ме! — Изпълни я задоволство, когато най-сетне успя да нанесе удар, който го накара да се стегне, хватката му се охлаби достатъчно, за да се отскубне и да се обърне към него.

Тъмни кехлибарени очи се взираха в нея, цветът се засилваше от тъмнината в пещерата.

Спокойствие. То се обви около нея, приглади изострените ръбове на нервите й, принуждавайки я да се съсредоточи.

— Ако ще стреляш, побързай и го направи. — Някакво ръмжене сякаш се промъкваше в гласа му, когато по потъмнялото му от слънцето лице проблеснаха бели зъби. — В противен случай, ще се превърнем в храна за вълците, ако не стигнем до Райдъра ми, преди да ни хванат.

Вече можеше да чуе гласовете извън пещерата. Очевидно бяха повече от един и се приближаваха.

Мегън наведе пистолета си и въздъхна тежко, докато контролът й бавно се възвръщаше.

— Не мисля, че те харесвам — сопна се тя, като се обърна и започна да си проправя път към един тъмен, почти скрит процеп в скалната стена. Тези процепи често се образуваха, когато някой от притоците на реката напукваше по-слабите части на пещерите. Беше толкова широк, колкото да минат през него — дълбок, тъмен, и задушаващо горещ. Тясното пространство обви около нея уханието на мъж, вместо на смърт.

И, о, боже, той ухаеше хубаво. Тъмен и мъжествен като самата земя — топла, твърда и богата от живот. Дяволски прекалено съблазнителен. Защото внезапно не опасността, която ги преследваше, изпълни Мегън. Беше ароматът на мъжа пред нея и чувствените светкавици от усещания, които изпрати по тялото й. Той я накара да мисли за секс.

— Добре. Противоречието само прави живота по-интересен.

Този мъж беше луд, но на нея това й хареса. Усещаше как сърцето й препуска заради опасността, адреналинът подсилва сетивата й, надигащи се в нея с такава естествена висота, че почти я зашеметяваше.

Движеха се бързо и само след няколко минути тънките нишки на слънчевата светлина започнаха да осветяват пътя им.

— Отвън сме — съобщи Брейдън, когато минаха през входа и хукнаха към неговия Райдър, паркиран точно отпред.

— Ние сме на път — повтори Ланс. — Разкарай я от там…

— Не! — Мегън се обърна към мускулестото, диво създание, което скочи на шофьорското място в автомобила, когато тя се завъртя в пасажерската седалка.

Поради някаква причина тя вече не можеше да усеща гнева, желанието за убийство, ужаса и страха, които отекваха в долината. С пристигането на този човек и спокойствието, което сякаш се разпростираше от него като щит, който блокира тези шокиращи емоции, тя отново бе съсредоточена.

— Мога да го направя. — Тя имаше нужда да се бие. Да докаже на себе си, че може. — Не можем да позволим да им се размине. Те убиха и ме чакаха. Трябва да разберем защо.

Той се обърна — необикновено оцветените му очи издаваха развеселено одобрение, а една крива усмивка изви твърдите му, чувствени устни.

— Да ги хванем тогава…

— По дяволите, не! — изкрещя Ланс. — Проклет да си, Брейдън, разкарай я оттам.

Мегън продължи да гледа Брейдън, докато той омотаваше къса кожена лента около златистокафявата си коса и я завърза на тила си.

— Мегън Фийлдс — младата жена протегна ръка, докато вълнението се изливаше от нея.

— Брейдън Арнес. — Ръкостискането му беше здраво, силно и изпрати импулс от енергия, който прониза ръката й и отекна по цялото й тяло. Но от него не идваше нито една от буйните емоции, които тя усещаше от останалите хора. Емоции, които обикновено я оставяха изцедена и неспособна да мисли ясно. Почувства разсейване на останки от по-ранно насилие, ужаса от смърт, но не тя беше отговорна за това; сякаш спокойствието, което той произвеждаше, се разгръщаше към всички около него.

— Брейдън, тя не е достатъчно опитна. Върни я обратно в контролния център — нареди отново Ланс. — Ние можем да се справим с това.

Очите на Брейдън се присвиха, докато я наблюдаваше. Небрежно изключи приемането с едно щракване на микрофона, докато очите му се взираха в нейните.

— Обичаш ли да живееш опасно? — Клепачите му се спуснаха. Гладен, почти сексуален израз премина по лицето му.

Една усмивка трепна по устните на Мегън, когато изключи и своя микрофон.

— Аз живея за опасността.

Брейдън се завъртя на седалката си, запали мощния двигател на Райдъра и го форсира. Без предпазни колани, без нито една предупредителна дума, той завъртя рязко волана и автомобила забуксува по песъчливата почва, когато пое към дерето.

— Протектори на гумите и брониран щит включени. — Мегън активира настройките за сигурност, преди да провери оръжието си и да свали прозореца от нейната страна.

Куршумите й щяха да преминат през защитното поле без проблеми, но всичко, изстреляно към него щеше да експлодира безвредно, преди да докосне автомобила. Или поне в повечето случаи.

— Неправилно оръжие.

Мегън се обърна и очите й се разшириха, когато Брейдън се протегна към пода между седалките и извади една автоматична пушка с лазерно насочване.

— Пробвай това.

Абсолютно незаконно.

Харесваше й!

Мегън отвори съзнанието си за спокойствието, което идваше от Брейдън, концентрира се върху него, позволявайки му да се слее с нейните собствени крехки брони, и констатира, че е по-лесно, отколкото можеше да си представи, докато изпробваше тежестта на оръжието, което той й подаде.

Напълно автоматичната пушка с лазерно насочване изстреля един смъртоносно точен залп, който остави дупка с размера на Гранд Каньон в единия от мъжете.

Също като човека, и оръжията, които притежаваше, не носеха остатъци от насилие или ярост. Те бяха инструменти, нищо повече.

— Мъртвите не могат да отговарят на въпроси, скъпа — напомни й Брейдън, когато тя му хвърли един пронизващ поглед.

— Ланс ще застреля и двама ни. — Смръщване замени удоволствието й.

— Да, но неговите куршуми не убиват — изсумтя мъжът. — Проклети полицейски глупости. Какво се случи с добрите стари дни?

Мегън се обърна. Подпря цевта на пушката на прозореца щом ускориха след завоя на дерето, където се намираше нейният Райдър. Оръдеен огън се взриви в бронята им.

— На три часа — изкрещя Брейдън местоположението. — Прати ги в ада.

Пръстът й се стегна на спусъка, подпря пушката и на рамото си за допълнителна опора и позволи на оръжието да я удари, когато дръпна спусъка и сякаш запрати стрели на смъртта към стената на дерето.

Куршумите рикошираха в щита, докато минаваха, секунда преди Мегън да види падането на първото тяло.

— Един по-малко. — Тя пусна спусъка и се притисна в седалката, когато Брейдън направи рязък завой за второто преминаване.

— Вторият бяга. Ето го. — Вместо да включи топлинния радар на предното стъкло, мъжът посочи към мястото, където някаква сянка се движеше по горната част на една пукнатина. — Ще го раниш ли или ще го очистиш?

Убийство или залавяне.

— Ще го раня. Искам отговори. — Мегън извади собственото си оръжие. — Да действаме.

Оживление раздвижи кръвта в тялото й, когато гумите се врязаха в земята и автомобилът се закова на една равнина в дерето.

Жената се прицели, гледайки внимателно през лазерния мерник на оръжието.

— Не гледай през този шибан мерник — изръмжа Брейдън. — Използвай вътрешното си чувство. Тези лазерни мерници са за лигльовци.

Мегън облиза нервно пресъхналите си устни, пое дълбоко дъх и се загледа в нападателя, който бягаше. Вдигна оръжието малко по-високо, отколкото мерникът изискваше и позволи на сетивата си да експлодират, да се протегнат към оръжието, както нейният дядо от племето навахо я беше научил, вместо да разчита на прицела, както по време на обучението си.

Изстреля първия залп и изруга тихо, когато куршумът отскочи далеч, точно над главата на мишената й.

Бързо се пренастрои и стреля отново два пъти в бърза последователност. С чувство на удовлетворение видя как изстрелът попада в целта.

— Приготви се. — Райдърът се завъртя, спря рязко и Брейдън скочи от автомобила, за да го хване.

— По дяволите, това не беше честно. — Мегън хукна зад него. — Аз го повалих, аз ще го закопчая.

Силен рев избухна от гърлото на Брейдън, докато се бореше с нападателя, който ръмжеше диво и напрегнато. Мегън отстъпи шокирано назад, докато гледаше как извитите зъби проблясват от двете страни на устата на нападателя, миг преди да се впият в рамото на Брейдън.

Юмрукът на Брейдън се заби отстрани в главата му, а от гърдите му излезе яростен рев, когато страшни, дълги кучешки зъби се разкриха при животинското ръмжене от устните му.

И двамата бяха Породи.

Изведнъж, мъжът, който беше неин съконспиратор в приключението, се бе оказал една примитивна, неизвестна заплаха. Като оставеше настрана факта, че Брейдън очевидно познаваше Ланс, Мегън не беше сигурна, че братовчед й познава добре човека, пред когото стоеше тя сега.

Шокът я приковаваше на място. Мегън се отдръпна още назад с широко отворени очи. Юмрукът на Брейдън уцели незащитения корем на стрелеца и му изкара въздуха, след което нанесе нов силен удар в лицето, последван от обезвреждащ удар в уязвимия врат.

Той беше достатъчно силен да изпрати другия в безсъзнание. Достатъчно мощен да предизвика тръпка на ужас у Мегън. Младата жена включи микрофона си и активира слушалката в ухото си, докато насочваше оръжието си към Брейдън. Беше също достатъчно силен, че следващия удар, който нанесеше, можеше да убие единственото живо същество, което можеше да каже какво се бе случило тук.

— Отдръпни се от него — нареди тя, извисявайки глас над животинското ръмжене, тътнещо в гърдите му. Това щеше да бъде секси, ако не звучеше толкова дяволски застрашително. — Веднага.

Мегън не можеше да си позволи да му се довери. Не можеше да усети Брейдън, не можеше да го чете, както правеше с другите. И изведнъж, тя не беше толкова сигурна, че той също не е враг.

— Мегън? Мегън? Ти ли си? Благодаря на бога! — гласът на Ланс крещеше в ухото й. — Ние сме на път с един частен хеликоптер. Време до пристигането — пет минути. Какво е вашето положение?

— Мислех, че ти харесва да живееш опасно. — Кучешките зъби проблеснаха отново, когато от гърдите на Брейдън прозвуча ръмжене и той тръгна към нея.

Мегън стреля в краката му, принуждавайки го да спре рязко и да се втренчи в нея изненадано. Веждите му се повдигнаха подигравателно.

— Не бих се приближила повече, ако бях на твое място — предупреди го тя решително.

Той включи микрофона си.

— Ланс, твоето момиче не иска да повярва, че съм от добрите. Успокой я, а? Преди да ми пробие дупка в петата. — Тя се прицели по-високо. — Или на някое по-важно място.

Породата се смееше. Кучият син я гледаше и се смееше. Без гняв, без ярост, без никакво желание за отмъщение срещу нея.

Мегън усети веселието му. То се освободи около нея като ласка, когато тя пое дълбоко дъх, насилвайки се да се освободи от въздействието на спокойствието, в което бе допуснала да се потопи. Неговото спокойствие.

— Вие двамата смятате, че това е забавление и време за игри? — Ланс крещеше заради звука на хеликоптера, който идваше от разстояние. — Мегън, ако го застреляш, ще ти нашаря кожата, със сигурност. Никога няма да станеш от бюрото, на което ще те заточа. Чу ли ме? Отдръпни се, по дяволите.

Тя държеше пистолета насочен към Брейдън. Добре, Ланс му вярваше, но дали братовчед й знаеше кой е и с какво се занимава тук?

— Ситуацията е овладяна — докладва Мегън. — Но смятам да бъда внимателна и да държа Котарака в чизми под око, докато дойдеш тук.

Очите на Брейдън се присвиха от прякора, а комуникационната линия се изпълни с тишина, потвърждавайки подозрението, че той е Лъвска порода. Зъбите на Койота бяха силно извити, а на Лъва — прави. Той може да не беше враг, но не беше точно безопасен.

Секунда по-късно, Ланс изпъшка.

— Мегън, скъпа, закопаваш се в дупка, от която няма да успееш да се измъкнеш.

Ако начинът, по който момчето котка гледаше към нея, беше някакъв показател, тя вече го бе сторила. Гневът се въртеше в златистите дълбини на очите му, когато обърна микрофона нагоре и скръсти ръце на впечатляващо широкия си гръден кош.

Мегън обаче не усещаше гнева. Той не се блъскаше в главата й, не разкъсваше нервите й. Беше сдържан в него. По дяволите, наистина можеше да започне да го харесва. Може би.

— Преди малко ти хареса да живееш опасно. — Грубият тембър на гласа му изпрати тръпки по гръбнака й. — Следващия път, ще те оставя да се забъркаш с Койотите и ще си намеря хубаво място, където да седя и да гледам.

— Да, направи го. — Младата жена не позволи на пистолета да се поколебае повече от сантиметър.

Мегън усещаше напрежението във въздуха, въпреки неговата видимо небрежна поза. Той чакаше удобен случай, следеше я за проява на слабост. И тя можеше да го усети, чувстваше готовността му да я унищожи, пулсираща в кръвта й.

Беше повече вълнуващо, отколкото болезнено. Вълнуващо, когато би трябвало да бъде ужасяващо.

Брейдън поклати глава с престорена тъга, измамно ленивата поза на мощното му тяло почти я излъга да свали гарда. Дънките свободно покриваха силните му крака, а сивата тениска обгръщаше широкия гръден кош. Беше ходеща сексмашина и блясъкът в необикновените му очи й показваше, че той го знае.

— Бяхме страхотен отбор — въздъхна Породата, докато звукът на хеликоптера се засилваше. — Много лошо, Мегън. Най-накрая бях започнал да се забавлявам.

Той скочи към нея. Проклятие. Без предупреждение, без мисъл, никакъв знак какво ще направи, преди да го стори. Просто го направи.

Пистолетът излетя от ръката й, тя се удари в земята, дъхът й излезе шумно от гърдите, когато тежкото му тяло я покри и разгорещи.

— До по-късно, бейби. — Брейдън ухапа ухото й, след това скочи на крака и хукна към Райдъра си. Секунда по-късно я обгърна прах, когато той прелетя през дерето и изчезна зад един завой. Звукът на хеликоптера ставаше все по-близък.

Боже, можеше ли този ден да стане по-лош?



Вашингтон, окръг Колумбия

Сенатор Макън Кули се намръщи недоволно, когато мобилният му телефон започна да вибрира в джоба на сакото му, принуждавайки го да откъсне вниманието си от Устава на Закона за породите, който в момента преглеждаше. Наредбите, които управляваха новите видове и им даваха техните специални права, бяха трън в очите му. Те бяха създания. Не бяха животни или човеци и следователно не заслужаваха никакви права.

Тъй като специалният, подсигурен телефон продължаваше да вибрира, сенаторът го извади от джоба на сакото си с гримаса, която бързо се превърна в интерес, когато видя номера, изписан на екрана.

— Да?

— Арнес беше тук — заговори в телефона нисък глас. — Мегън Фийлдс е очистила един от ловците и е заловила другия.

Брейдън Арнес се превръщаше в проблема, който Кули беше предсказал пред Съвета по генетика. Той се подсмихна на гнева в гласа по телефона. Искаше му се да знае кой се обажда. Щеше да се зарадва да види изражението, което би имал този човек в момента. Не звучеше доволен.

— Аз ви предупредих, че няма да бъде толкова лесно. — Не можеше да се спре да не злорадства. — Тя не се крие в онази пустиня, защото не знае какво прави.

Той се бе опитал да предупреди Съвета по генетика за това, когато те решиха да му отнемат думата по въпроса.

Те не познаваха момичето или семейството й, както той ги познаваше. Техните специални психични умения щяха да направят практически невъзможно да се залови някой от тях, особено Мегън Фийлдс. Нейните емпатични способности бяха по-силни и по-трудни за контролиране, но определено впечатляващи.

— Предоставихме ви два отряда, сенаторе — изхриптя гласът. — Те са бивши Морски тюлени и са посветени в нашата кауза. Не се проваляйте. Няма да се опитаме да ви покрием, ако ви хванат. Сам сте.

— А ако успея? — Усети как пенисът му се втвърдява при мисълта за контрола, който скоро щеше да има над деликатната малка Мегън.

— Ако успеете, ще се издигнете до следващата длъжност — обеща гласът. — Ако се провалите, ще умрете.

Нямаше да се провали. А издигането в Обществото по генетика, беше основната му цел. Жадуваше за властта, която щеше да дойде с позицията ръководител на отдел. Един от малкото, които командваха свои собствени отряди от войници Койоти. Тогава шпионите щяха да идват при него, а животът им щеше да бъде под негов контрол. Мисълта за тази власт почти предизвика оргазъм.

Когато телефонната връзка бе прекъсната, Кули позволи на очакването да започне да нараства в него.

Той не гледаше на Породите като на животни или на хора. Те бяха създания. Инструменти, които се използват и нищо повече. И Мегън по чиста случайност щеше да стане не повече от пионка в неговите усилия да види тези създания поставени там, където те принадлежат — в плен.

Но първо щеше да си поиграе малко с Мегън, да разбере дали тя е толкова добра, колкото баща й винаги твърдеше, че е. Можеше да я залови по всяко време, но искаше да я види да се бори. Да я види уплашена. И искаше онзи проклет, арогантен Джонас Уайът да осъзнае, че Породите са нищо в сравнение със Съвета. Нищо в сравнение със сенатор Макън Кули. Уайът винаги беше толкова надменен, толкова сигурен в себе си и властта си. Мак щеше да му покаже веднъж завинаги реалността на истинската власт.

Разбира се, Уайът щеше да се опита да спаси Мегън. Можеше дори да я настани в Съединението. Нямаше значение. Където и да отидеше тя, Мак знаеше, че хората му ще я заловят. И искаше Уайът да разбере това.

И може би, само може би, преди да убие малката Мегън, щеше да й каже защо я беше избрал да умре. Не че тя щеше да си спомни веднага. Той я познаваше. Знаеше как работят способностите й. Дейвид Фийлдс, нейният баща, често се бе доверявал на Мак, притеснявайки се за дъщеря си и неспособността й да обработва емпатичните сигнали, които възприема.

Не, тя нямаше да си спомня онази нощ, не докато той не вземеше живота й. Щеше да я хване, а после да я убие. Но междувременно, можеше да си поиграе, само малко. Мисълта го накара да се усмихне, когато се върна отново към проучването си. Всеотдайността му беше възродена, решителността му да намери начин да унищожи тези проклети Породи, се засили. Щеше да успее.

Загрузка...