Белегът на Мегън

Пета глава

Започнаха с опасното изкачване от дъното на клисурата към най-горния край на стръмната скала, която се издигаше над нея на повече от три метра над земята. Местата, където можеше да се хване човек, бяха малко и нарядко и макар падането да не я притесняваше, със сигурност щеше дяволски да боли.

Тяхната цел беше група от малки, тесни отвори в скалните образувания отгоре. Изложени на влиянието на пясъка и дъжда, отворите създаваха тъмни, сенчести пукнатини с тясна издатина между тях.

В разгара на деня, изкачването изстискваше енергията на Мегън. Пот се лееше от нея още преди дори да стигнат до първата група от малки пещери. Младата жена се чудеше как едрите, мускулести Койоти са успели да оцелеят повече от няколко часа вътре в тях, докато се прилепяше към каменния под и се плъзгаше вътре.

— Пещерата е много по-голяма вътре — извика тя, като светна фенерчето, което носеше, преди да се премести по-навътре. Рискът от гърмящи змии в този район беше голям, да не говорим за дузината други отровни обитатели на пустинята. Пещерите бяха хладни в горещината на деня, и по-топли през студената нощ — перфектното скривалище за дивия свят.

Нямаше нищо за откриване, освен една носеща се бавно, едва доловима пагубна миризма. Сетивата й не засичаха опасност, нито наличие на живот. Само студената, зла умисъл, която бе изпълвала Койотите.

— Тези момчета вонят — промърмори тя, докато се намърдваше по-навътре в пещерата и направи място за по-едрото тяло на Брейдън.

— Да, така е.

За съжаление, подлудяващият мирис на остатъците от телесната миризма на Койотските породи незабавно бе пресечен от уханието на мъжка топлина, която изкуши сетивата на Мегън и накара ерогенните й зони да се събудят и да изкрещят. Тя стисна бедра, усещайки течното доказателство за влечението й към Брейдън, овлажняващо външните гънки на женствеността й.

И той не изглеждаше безразличен. Младата жена се изчерви, когато погледът му я докосна — натежалите клепачи и чувственото осъзнаване, четящо се по изражението му не бяха особено успокоителни.

Вместо да впие очи в силното тяло, движещо се към нея, Мегън насочи фенерчето към стените на пещерата. Тя се разширяваше доста навътре в планината — около три метра широка и може би четири дълга, с няколко големи пукнатини, врязани в стената и водещи по-навътре в скалата.

— Нямах представа, че скалните дупки са толкова големи — промърмори жената, насочвайки лъча светлина към най-широката цепнатина. Изглеждаше като врата, изрязана в камъка.

— Тази цепнатина води към друга вътрешна пещера в основата на скалата. Проследих ги дотам, преди да намеря тунела, който води до тази, в която те бяха хванали в капан. Не вярвам да са проучени по-нататък, обаче. Тунелите са като лабиринт, когато навлезеш по-дълбоко в планината.

Мегън погледна към него, докато той говореше. Видя увереност в начина, по който започна да се движи из пещерата.

— И така, какво търсим? — Тя стъпи на крака, таванът бе едва толкова висок, колкото да й позволи да се изправи.

Раменете на Брейдън бяха изгърбени, а главата приведена, когато погледна назад към нея.

— Джонас и неговите хора не са имали време да огледат изцяло двете пещери горе — каза той. — Просто искам да съм сигурен, че нищо не е пропуснато.

— Как успя да не се изгубиш в тунелите? — Мисълта за вътрешния лабиринт в планината беше ужасяваща и тя не искаше да се опитва да проучва някой от тях.

— Добро чувство за ориентация — в гласа му се прокрадна веселие. — Не се притеснявай, тунелите не би трябвало да представляват проблем. Койотите не биха оставили удобната си позиция, за да ги изследват. Те чакаха теб и знаеха, че вероятно няма да ги използваш.

Мегън пое дълбоко дъх, преди да премине към срещуположната стена, осветявайки я внимателно. Не искаше да мисли за Койотите, които са я чакали и наблюдавали.

— Не са били тук за дълго. — Тя прокара пръсти по камъка, чудейки се на силите, които ги бяха създали. — Бурите, които наводниха това дере, бяха ужасяващи. Преди не беше нищо повече от малка пропаст. Сега е почти като скрита каменна приказна страна. Ще трябва да уведомя сдружението на пещерняците за тези тунели, за да могат да ги изследват и картографират.

Беше наложително да се сложи подходящо GPS-проследяване в тунелите и пещерите, в случай че някой непредпазлив човек се изгуби в тях.

— И още една от тайните на природата се разплита — измърмори Брейдън.

— Но ще са спасени животи. — Мегън сви рамене при лекия укор. — Особено на децата, които се губят толкова лесно.

Колко пъти бе правила точно това като дете? Прекалено много, за да ги преброи. Баща й дори сега разказваше истории, от които да ти се изправят косите — за опитите си да я открие, когато тя изчезнеше в някоя пещера или непозната част на пустинята.

— Някои тайни е по-добре да останат скрити — сега гласът му бе напрегнат, стегнат от дълбоко уталожен гняв, докато проучваше една от издатините от другата страна на пещерата.

Мегън предположи, че има предвид тайните, които учените бяха разкрили със създаването на Породите. От репортажите, които бе гледала, знаеше, че спора за правата на Породите е подклаждан от пуристките вярвания, че тяхната животинска ДНК ги изключва от описанието за човека. Сякаш човешката ДНК в генома им нямаше голяма стойност. Това бе лудост — расизмът и предразсъдъците, които нарастваха непрестанно срещу Породите. И макар Мегън да долавяше гнева му, го усещаше далечен — не я удряше сурово и болезнено в съзнанието. Беше просто там, естествено. Позволяваше й да диша и да действа. Аномалията беше успокояваща — объркваща, но успокояваща.

— Природата прави онова, което вярва, че е правилно. — Мегън се облегна на скалата и се загледа любопитно в широкия му гръб. — Мислиш ли, че щеше да бъдеш тук, ако не бе сметнат за достоен за живот, Брейдън? — Тя наклони глава, когато Породата се обърна бавно с лице към нея.

Очите му бяха присвити на слабата светлина, изпълваща пещерата, а изражението му бе замислено.

— Не бих се борил за това всеки ден, ако не смятах, че съм достоен — увери я той, а устните му се извиха в подигравателна усмивка, преди да се обърне отново към онова, което проучваше. — Просто вярвам, че някои неща не са били предназначени да бъдат манипулирани. Създаването на живот е едно от тях.

Той приемаше кой и какво е, но Мегън долови и съжаление в гласа му. Може би светът като цяло бе онова, което го разочарова. Точно както и нея.

Младата жена прочисти нервно гърлото си.

— Понякога намесата създава нещо красиво — прошепна най-сетне и погледна отново към него, облизвайки устните си, когато погледът му трепна от изненада.

— Обратно на работа — измърмори тя и се извърна от него, преди непостоянните й емоции да я вкарат в беда. Не се ли бе научила вече, при това повече от веднъж?

Клатейки глава, тя се върна отново към работата си, насочвайки светлината дълбоко в отвора, който водеше навътре в пещерата. Лъчът улови лист сгъната хартия, закътан под прикритието на една скала. Мегън влезе в тунела, наведе се и го извади, след което насочи светлината към него. Компютърно разпечатаният график беше изобличителен документ.

Фийлдс, Мегън. График на патрулиране. Пръстите й потъркаха хартията и от нея се изля омраза. Лична омраза. Не беше безличната злоба на Койотските породи. Беше по-близко. Познато. Мегън познаваше усещането — психичният отпечатък, оставян от всички същества, след като докоснат нещо. Тя прехапа устни и се намръщи към хартията, като продължаваше да я потрива с пръсти. Емоцията беше бледа, но зла. Онзи, който бе разпечатал този график, бе знаел какво я очаква. Знаел бе и се бе наслаждавал на усещането за сила, която идваше от това знание.

— Какво има?

Мегън подскочи стреснато, когато чу гласа на Брейдън в ухото си, едва тогава осъзнавайки колко лесно се бе промъкнал до нея.

— Това е от компютрите в офиса на шерифа. — Тя се намръщи към числата в горната част на разпечатката. — Принтерът автоматично генерира номера за показване местоположението на управлението, където се разпечатва графика.

— Често ли разпечатват? — Брейдън се протегна и взе хартията от ръката й, когато Мегън се обърна с лице към него.

Тя сви рамене.

— Не толкова често. Аз получавам едно копие и Ланс има свое. Освен ако някой не разпечата повече. Но ти трябва парола, за да влезеш в системата.

— Все пак не е съвсем проста система. — Брейдън поклати глава бавно и се взира в хартията един миг, преди да я сгъне отново и да я прибере в джоба си. — Ще го изпратя до лабораториите да видим дали не могат да вземат някакви отпечатъци от него. Въпреки че се съмнявам да се разкрие някой, освен онези Койоти, които са го носили, след всичкото това време.

— От онова, което съм чувала за Съвета, те не тръгват след нашумели или добре пазени жени — каза тя, спомняйки си репортажите, които бе гледала през годините. — Отвличат бегълци. Или жени, които са бедни и без семейство. Не бележат за смърт някого просто така. Защо променят навиците си сега?

Мегън не беше глупачка. Трябваше да има нещо повече, че да тръгнат след нея.

— Права си. — Мъжът се протегна и отмести кичурите коса, които бяха паднали на лицето й. Златистите му очи се присвиха, когато тя се взря в него. — Има още нещо, което те искат. За съжаление нямам представа какво е то. Докато науча, ние ще се борим заедно. Няма да останеш сама, Мегън. Довери ми се, за да ти позволя да се бориш и да живееш.

Устните й се разтвориха при думите му, а сърцето й започна да препуска от близостта му. Трябваше да се вълнува от възможността да се бори, а не от шанса да бъде част от живота на този мъж.

Устните на Брейдън се извиха и лека усмивка омекоти чертите на лицето му.

— Изненадана ли си?

— Малко — призна тя, като усети, че ръката му сега обхваща страничната извивка на шията й, а палеца му гали нежната плът точно под ухото й. Интимността, която се обви около тях, сякаш нахлу във всяка клетка на тялото й.

— Защо? — Брейдън наклони глава.

Мегън сви рамене, несигурна в блатото от възбуда и емоции, които усещаше да нарастват вътре в нея. Брейдън, толкова влудяващ, колкото можеше да бъде, я привличаше към себе си по начин, който тя намираше за невъзможен за преодоляване. Искаше ръцете му около себе си, искаше докосването и целувката му, но повече от всичко искаше мъжът.

— Защо си останала тук? — попита той тогава. — Виждам необуздаността в очите ти, Мегън, нуждата да тичаш свободно, да се бориш и да танцуваш в пламъците на живота. Позволяваш на Ланс да ти дава Уондър, вместо пистолет, и допускаш да бъдеш задушавана в ъгъла, в който живееш. Защо?

Между веждите й се образува бръчка, докато срама от неуспеха й да се бори и контролира емпатията я изпълни отново.

— Това е моят дом. — Тя се опита да се отърси от докосването му.

— Това не е твоят живот. — Брейдън изрече думите, от които тя се опитваше да избяга ежедневно.

— Не е твоя работа. — Мегън се отдръпна от него, без да обръща внимание на мигновения хлад, който обхвана тялото й, когато изгуби топлината му.

— Това е много моя работа — увери я Породата, все още блокирайки изхода на тунела. — Виждам една много силна жена. Жена с достатъчно плам да стопли най-студените нощи или да се бори в най-кървавите битки. И все пак, ти си тук, отегчена от духа си.

Гласът му беше нежен, успокоителен. И в същото време мрачният, богат баритон караше кръвното й налягане да се покачва до едно невероятно ниво на възбуда. Това щеше да я развесели, ако не я плашеше толкова много. Можеше да обикне този мъж, макар да знаеше, че той не може да остане.

— Отегчена? — Мегън вдигна вежди подигравателно. — Виж, Брейдън, как можеш да смяташ това малко кътче пустиня за отегчително? Със сигурност не си склонен да се върнеш към битката толкова скоро?

Той удряше прекалено близо до незарасналата й рана, изкарвайки на повърхността прекалено много неща, които я бяха измъчвали през всичките изминали години.

— Намерих една битка тук — отговори Породата тихо и я тласна по-близо до каменната стена от страната на тунела. — Сега просто трябва да разбера защо има такава, като за начало. Защо една красива, привидно нормална млада жена изведнъж е белязана да умре от Съвета, на който не би трябвало да му пука за нея по един или друг начин. Какво направи, Мегън? Какво си видяла?

Мегън пое дълбоко дъх, взирайки се в него със следа от страх, когато той зададе въпроса. Какво беше направила? Какво бе видяла? Защо бе избягала обратно в сигурния си дом, при семейството си, и се криеше в пустинята, която толкова обичаше, когато в действителност не искаше нищо повече от това да живее живота, който й бе отреден?

Защото беше страхливка. Беше се научила в тежките условия на Полицейската академия, че работата в екип, понасянето на различните емоции — мрачни, често агонизиращи емоции — нарушават вниманието й до точката, в която концентрацията ставаше невъзможна.

Беше преминала курсовете с отличие. Но когато се стигна до тренировъчните маневри, Мегън често застрашаваше екипа, както и себе си. И все пак, това нямаше нищо общо със Съвета.

— Не съм направила или видяла нищо, от което Съвета би се заинтересовал. — Младата жена стисна юмруци от двете страни на тялото си, докато го уверяваше колко греши. — Тук съм, защото това е моят дом. Искам да оставя нещо от себе си тук.

— Тук няма битка. — Очите на Брейдън бяха измамно нежни, тя можеше да види хладината и спокойната пресметливост, които се криеха под чистия кехлибарен цвят. — Тук няма огън, Мегън. — Той се приближи и тялото му се отърка в нейното, докато тя не отстъпи към студената скала зад себе си. — Няма вълнение, нищо, което да стимулира ловкия ти ум и тяло. Ти жадуваш за справедливост. За приключения и вълнения. Жадуваш, и въпреки това стоиш настрана от пиршеството, което те очаква отвъд собствените ти граници. Защо?

— Може би се страхувам? — Мегън изви вежди подигравателно и усети как устата й пресъхва от нерви. Той беше прекалено близо, прекалено решен да научи тайните, които тя не разкриваше пред никого. — Броукен Бът е безопасно място…

Боботещото предупредително ръмжене, което прозвуча от гърдите му спря думите й, както нищо друго не би могло.

— Споменавал ли съм някога, че лъжите имат мирис? — попита я той. Гласът му беше мек, когато я притисна по-близо. — Какъв срам, да разваляш уханието на сладка, възбудена жена с гранясалия мирис на една лъжа. Не ме ядосвай, Мегън.

Резците в устата му проблеснаха, сякаш тя трябваше да се изплаши от тях. Но тя не се плашеше от ухапването му. Докосването му бе това, което я свари неподготвена, което унищожи равновесието й. От това се боеше. И то я накара да се разгневи на себе си и на него.

— Да не те ядосвам? — Мегън го блъсна в гърдите, мина покрай него и затропа към главната пещера. Брейдън я последва бавно. — Не, Брейдън. — Тя се обърна предупредително, сочейки го с пръст властно. — Ти не ме ядосвай и не си навирай носа там, където не ти е работа. Грижи се за проблема, който е на дневен ред, а мен остави на мира.

Сега Мегън си спомни защо не иска някаква проклета Котешка порода по петите си всяка минута от деня. Арогантността бе също толкова голяма част от същността им, колкото стоманено твърдите мускули и необикновената, дива красота.

И да не забравяме силата.

Преди младата жена да успее да направи друго, освен да ахне, той я хвана за горната част на ръката, завъртя я и я бутна към стената отново, едрото му тяло я задържа на място, а ерекцията му се притисна към долната част на корема й.

Възбудата я заля. Препусна в нея — не само сетивата й, а всяка клетка в тялото й сякаш се отвори, умоляваща, настояваща за докосването му.

Проклятие, тя не се нуждаеше от това. Усещаше как утробата й се свива конвулсивно. И Брейдън не пропусна и миг от това.

Ноздрите му пламнаха, а очите му потъмняха, когато задържа китките й с една ръка високо над главата й.

— Имаш ли нещо против? — Мегън се бореше в хватката му.

— Нямам — промърмори мъжът, наведе глава към вече поруганото й ухо и го одраска със зъби.

Добре, беше прецакана, и то не по най-добрия начин.

Тя потръпна при ласката му. Усещането беше прекалено хубаво. Достатъчно, за да не успее да сдържи рязкото издишване, което едва не се превърна в скимтене от копнеж. Толкова за пиршеството. Смесица от здрава, стегната мъжка плът. И ако ерекцията, притискаща се в долната част на корема й беше някакъв знак, то Брейдън беше зареден достатъчно и готов да изригне.

Ръцете й се стегнаха в хватката му, когато тя се изви към него, знаейки че трябва да се бори да се освободи от усещанията, които я заляха при докосването му. Но не го направи. Тя се притисна по-близо до силата, до топлината му, копнееща за повече. Насили се да потисне нуждата, задъхвайки се докато кръвта препускаше в тялото й.

— Защо правиш това? — Мегън се опита да тръсне глава, но клепачите й само запърхаха от удоволствие, когато той притегли меката част на ухото й между устните си и я погали.

— Стой спокойно — изръмжа Брейдън, притискайки по-силно пениса си към корема й.

— Не си честен — протестира тя, ноктите й се забиха в дланите му, докато се бореше с привличането, което я придърпваше към него. Не можеше да си позволи да изпитва това, да желае това. — Знаеш, че това няма да доведе до никъде.

— Кой казва, че се опитвам да стигна до някъде? — в гласа му звучаха веселие и чиста, мъжка страст. — Но ако не спреш да потриваш горещото си малко тяло в мен, ще те обладая точно тук, в средата на тази шибана пещера. Сега не мърдай.

Другата му ръка стисна бедрото й, когато той се отпусна, наведе глава и позволи на устните си да докоснат шията й. По дяволите, просто бе минало прекалено много време, откакто бе била с мъж. Сигурно беше заради това, защото ако ли не, значи тя се бе забъркала в по-голяма каша, отколкото можеше да си представи.

— Просто ме обвини за всичко. Защо не го сториш? — Мегън се опита да се подиграе, наистина се опита. Но усмивката, която трепна на устните й, пролича и в гласа й.

— Сигурен съм, че е много по-лесно по този начин. — Засмя се Брейдън, като надигна глава и се отдръпна назад, докато пускаше китките й и я освобождаваше от чувствената магия, която бе изтъкал около нея.

Мегън трябваше да бъде благодарна.

Вместо това й се прииска да изскимти от разочарование.

— Обзалагам се, че е така. — Тя извъртя очи, борейки се да възвърне отново равновесието си. — Приключихме ли тук, или има нещо друго, което искаш да провериш?

Мегън се наведе да вземе фенерчето, което се бе търкулнало до стената, след това го изгаси и го закачи на удобния си колан. Точно до страшния автоматичен пистолет, който бе извадила от гардероба и прибрала в кобура тази сутрин. Проклета да бъде, ако някога носи отново Уондър.

— О, има много неща, които бих искал да проверя. — Погледът под натежалите му клепачи накара стомаха й да се свие, а вагината й да запулсира.

— Обзалагам се, че има. — Тя прикри изблика на смях, който се надигна в гърдите й. — Но ако сме приключили с тези проклети пещери, наистина бих искала да се връщаме в града. Аз все още имам някакъв живот тук. Живот, който ми носи някакво удовлетворение, да знаеш. А и съм доста гладна.

За храна, обузда тя болезнения си клитор. Просто за храна. Никакъв секс. Сексът с Порода не беше добра идея. Той включваше всички видове усложнения. Властност, арогантност и други прилагателни, които Мегън наистина не можеше да изрови от паметта си точно сега. Беше сигурна обаче, че не са хубави.

— Хмм — промърмори Брейдън. Недоволният звук не беше никак успокоителен. — Преди да тръгнем, ще проверим другата пещера, просто за да бъдем сигурни. Щом са оставили разпечатката тук, може да са оставили и нещо друго из дерето.

— Добре. — Още едно изкачване. Точно това, от което се нуждаеше тя. Този път Брейдън тръгна първи. Нямаше да се движи по посоката на вятъра към него с този чувствителен нос, който той притежаваше. Беше толкова влажна, че бе сигурна, че не мирише на друго, освен на страст. Безумна, гореща страст.

Беше толкова прецакана, че ако не внимаваше, щеше да бъде изчукана по един прекалено добър начин.

Тя го очароваше.

Брейдън призна, че може да се вкара в много голяма беда, където са намесени Мегън Фийлдс и нейните многобройни тайни. Не само възбудата бе това, което го безпокоеше. И преди е бил възбуден, но никога толкова гладен, толкова изцяло отдаден на една жена, без наркотиците, давани по време на тестовете, които учените бяха провеждали в лабораториите.

Мегън го правеше повече от просто гладен. Караше го да копнее, а това можеше да се окаже много опасно нещо. Също така го правеше любопитен. Любопитството уби котката, помисли си Породата подигравателно, докато търсеше следващата пещера, опитвайки се да не обръща внимание на сладката топлина, която струеше от Мегън.

Жадуваше толкова отчаяно за вкуса й, че чувстваше малките, почти незабележими жлези под езика му подути. Учените ги бяха класифицирали като уголемени вкусови рецептори — още една от аномалиите на техните човешки и животински гени. А такива имаше доста.

Но жлезите никога не се бяха възпалявали или подували. И със сигурност не бяха изливали този лек вкус на подправки в устата му. Но ето, че сега го правеха. Самата мисъл да вкуси Мегън, да плъзне езика си в устата й и да почувства меките й устни около него, ги караше да пулсират по-силно.

Да не споменава какво причиняваше тази мисъл на пениса му. Главичката туптеше като зъбобол, който отказва да се успокои. Можеше да мастурбира, но бе научил предишната вечер, че това му носи по-малко удовлетворение от всякога. Просто не беше от типа мъже, които се самозадоволяват, предположи Брейдън. Обичаше секса. Обичаше жените. Вкусът, звуците, мекотата — всички уникални качества, които правят жените онова, което са. Усещането за ноктите им, забиващи се в раменете му по време на кулминация, или сладката експлозия на земна страст по езика му, когато ближеше сметаната между бедрата им. Жените бяха най-нежното нещо в този безумен свят. Но Мегън го караше да полудява, да се побърква — толкова бе отчаян за вкуса й, че бе на ръба да я вземе на пода на пещерата и да я покрие като животното, което бе.

— Тук няма нищо, Брейдън. — Това не бе първият път, когато изричаше този коментар. — Няма пукнатини, няма тунели, няма малки, скрити издатини.

Да, беше го разбрал преди пет минути. Но тя беше тук, уханието й се бе задържало между каменните стени, галеше сетивата му и го изпълваше със странно желание. Трябваше му време, за да го разбере. Да намери начин да го контролира.

Ако напуснеха пещерата, ветровете щяха да разсеят голяма част от уханието й и земята щеше да го разпръсне. Нямаше да има време да му се наслади. В неговата памет нямаше жена, която някога да бе била толкова естествено разгорещена от докосването му. Беше почти покоряващо. Мамка му, и възбуждащо също. Брейдън не можеше да получи достатъчно от уханието й и ако тя не внимаваше, скоро щеше да я вкуси.

— Продължавай да търсиш. — Той се наведе през стената, която оглеждаше, проучвайки цепнатината, която минаваше диагонално през камъка.

Беше тясна, колкото да вкара пръстите си, но достатъчна, за да се престори, че се интересува от нея.

— Продължавай да търсиш! — Възкликна Мегън, преди да въздъхне с преувеличено търпение. — Прекалено си властен.

— А ти си прекалено заядлива, но не си забелязала да го изтъквам.

Тя го накара да се усмихне. Беше минало дяволски много време, откакто някой наистина го бе карал да се усмихва.

Харесваше му да спори с нея, да слуша как му се сопва и предизвиква. Тя беше едно предизвикателство, както физическо, така и психическо, и го държеше на нокти. И ако Брейдън не грешеше, подчертана усмивка извиваше устните й по-рано и отекваше в гласа й.

— Не виждам ли? — Сега се усмихваше със сигурност. Може да беше с гръб към него, но той можеше да чуе усмивката в гласа й.

Брейдън размърда дискретно твърдия пенис под дънките си, надявайки се на малко облекчение. Проклетото нещо като че ли само се поду още повече, когато мъжът затвори очи и пое уханието й дълбоко в съзнанието си.

— Който и да е чакал в тази пещера, не е бил тук задълго — каза най-сетне Мегън. — Не смърди както в другата.

Той самият бе забелязал това.

— Подозирам, че двамата са прекарали известно време в другата — Породата сви рамене. — Койотите работят по-добре в екип. Те се предизвикват един друг в злобата си. Това ги прави по-безмилостни.

Брейдън я наблюдаваше как приключи с проверяването на един сенчест ъгъл и се обърна към него. Лицето й беше зачервено, а зърната й се притиснаха към тениската й, когато изгаси фенерчето и го закачи на колана си.

— Предполагам приключихме тук?

— Засега. — Той се огледа за последен път. — Надявам се тази вечер Джонас да има някаква информация за нас, както и снимки на Породите, които са били убити. Искам да ги огледаш внимателно, да видим дали можеш да ги разпознаеш.

Дори техните дресьори не биха ги разпознали онзи ден.

— Звучи добре — кимна жената. — Щом като ще оставаш с мен у дома, ще трябва да направя малко покупки. Обзалагам се, че ядеш много, нали?

Погледът й се плъзна по него. Брейдън разбра кога е зърнала ерекцията му и едва не се изсмя, когато очите й се разшириха от изненада.

— Имам много силни апетити. — Почти се задави от смях, когато лицето й пламна.

Мегън се покашля, тихият нервен звук беше отчасти възбуден, отчасти развеселен.

— Обзалагам се, че е така — промърмори тя, насочвайки се към изхода на пещерата. — Не би ме изненадало ни най-малко.

По дяволите, беше сладка. Адски трудна, с по-подигравателно саркастична уста от тази на всеки, когото бе срещал, и с повече тайни, отколкото една жена би трябвало да има. Но го караше да се смее и го държеше изправен на нокти. Едно голямо постижение.

— Може би ще искаш да се огледаш и за малко протеини за себе си. — Брейдън контролираше гласа си, без следа от веселие или скрити значения. — Ще ти е необходима сила.

Тя се обърна отново към него с дързък отговор на върха на езика си, докато не срещна съзнателно невинния израз, който той поддържаше на лицето си.

Младата жена присви очи и подпря ръце на кръста си, привличайки внимание към зрелите извивки, които накараха кръвта да запулсира яростно между бедрата му.

— Не успя да ме заблудиш, Арнес. — Тя изви перфектната си малка вежда и сви устни замислено. — Мисля, че се опитваш. Сигурно е така, но не успя. — След това се усмихна. Едно бавно, секси извиване на устните, което го накара да изскърца със зъби, за да сдържи стона си. — Може би ти си този, който ще има нужда от цялата тази енергия. Може да се окаже прекалено много за теб, за да се справиш, нали знаеш.

Мегън се обърна и с едно помръдване на хубавото си задниче прекрачи ръба на първата издатина, която щеше да я отведе обратно към дъното на дерето.

Прекалено много за него да се справи? Съмнително. Не невъзможно.

Но много, много съмнително.