Бездна

22.

Следващият ден бе хладен и влажен, но към края на следобеда дъждецът спря и над проясняващото се небе полетяха ниски облаци. „Утре ще е свежо и ветровито“, помисли си Хач, докато крачеше по тясната, оградена с жълта лента, пътека зад Ортанк. Тази всекидневна разходка до върха на острова се бе превърнала за него в заключителен за деня ритуал. След като стигна най-високото място, той заобиколи ръба на южния скат, откъдето можеше добре да види как екипът на Стрийтър привършва с работата за деня по водонепроницаемата камера.

Както винаги, Найдълман бе намерил просто, но елегантно решение. Докато товарният кораб бе отпратен до Портланд за цимент и строителни материали, Бонтер бе картирала точното разположение на старинния пиратски кофердам, като междувременно бе взела проби за по-сетнешни археологични изследвания. След това водолазите изляха подводен бетонен фундамент точно върху останките на старите основи. Това бе последвано от потопяването на стоманени греди „двойно Т“ върху фундамента. Хач гледаше огромните греди, които се издигаха вертикално от водата на интервали през три метра и оформяха къса дъга около южния край на острова. От високата си гледна точка можеше да види Стрийтър в кабината на плаващия кран, закотвен до баржата и току отвъд редицата стоманени греди. На сапана на крана се люлееше масивна железобетонна секция. Стрийтър насочи бетонния правоъгълник в прореза, образуван от двете греди и го спусна. След като го закрепиха на мястото му, двамата водолази откачиха сапана. След това Стрийтър ловко завъртя крана към баржата, където чакаха още готови секции.

Хач мярна нечия червена грива — един от работниците на баржата бе Дони Труит. Найдълман му бе намерил работа, въпреки забавянето с отводняването на Шахтата и Хач бе доволен да види, че поне на пръв поглед Дони се трудеше ефективно.

От крана долетя рев, Стрийтър го завъртя обратно към полукръга от греди и намести новия панел бетон на мястото му до предишния.

Хач знаеше, че когато камерата бъде завършена, тя щеше да затвори напълно южния край на острова и изходите на наводнителните тунели. След това Наводнената шахта и всичките свързани с нея подводни съоръжения щяха да бъдат осушени, а стената щеше да задържа прилива — досущ както пиратската камера бе действала триста години преди това.

Чу се свирка — сигнал за края на работния ден; екипажът на баржата започна да привързва подредените панели за камерата, а очакващият влекач се появи от мъглата, за да провлачи крана до понтона. Хач хвърли последен поглед наоколо, след това тръгна обратно по пътеката към базовия лагер. Отби се в кабинета си, взе си чантата, заключи вратата и пое надолу към понтона. Реши да направи нещо за вечеря у дома, а после да излезе в града и да потърси Бил Банс. Следващият брой на „Стормхейвън газет“ трябваше да се появи скоро и Хач искаше да бъде сигурен, че старикът ще разполага с достатъчно подходящ материал за първа страница.

Стоянките до най-безопасната част на рифа бяха уголемени и Хач бе получил свое място. Тъкмо запали двигателя на „Плейн Джейн“ и се готвеше да отдаде вързалата, когато чу наблизо вик:

— Ей, там, на фрегатата!

Вдигна глава и видя Бонтер Да слиза към него, облечена в работен гащеризон и с червена кърпа около врата. Дрехите, ръцете и лицето й бяха опръскани с кал. Тя спря на края на дока, сетне вдигна палец като автостопаджийка и палаво запретна единия си крачол до загорелия прасец.

— Искаш да те откарам ли? — попита Хач.

— Как позна? — отвърна Бонтер, хвърли чантата си в лодката и скочи в нея. — Писна ми вече от твоя грозен остров.

Хач отдаде вързалата, завъртя лодката покрай рифовете и пое през заливчето.

— Заздравя ли раната ти?

— Остана един грозен белег върху иначе красивия ми корем.

— Не се безпокой, няма да личи. — Хач отново погледна мръсния й работен комбинезон. — Кюфтета от кал ли си си правила?

Бонтер се намръщи.

— Кюфтета… от кал?

— Е, не си ли си играла като дете с кал?

Тя изсумтя и се засмя.

— Разбира се! Това е нещото, което археолозите умеят най-добре.

— Личи си.

Наближаваха тънкия обръч на мъглата и Хач намали хода, докато не излязат на чисто.

— Не те видях сред водолазите.

Бонтер изсумтя отново.

— Аз съм първо археоложка, а след това водолаз. Свърших важната работа — да картирам старата камера. Серджо и приятелите му могат да се заемат с физическия труд.

— Ще му издам какво си казала.

Хач прекара лодката по канала на Олд Хъмп и зави покрай остров Хърмит. Откри се пристанището на Стормхейвън — блестяща зеленобяла ивица на фона на тъмносиния океан. Облегната на перилата на кърмата, Бонтер разтърси косата си — лъскав черен водопад.

— Е, и какво може да се прави в това захлупено градче? — попита тя и кимна към сушата.

— Почти нищо.

— Никакви дискотеки до три сутринта? По дяволите, какво да прави една самотна жена?

— Признавам, че това е труден проблем — отвърна Хач, съпротивлявайки се на инстинкта да отвърне на опитите й за флирт. „Не забравяй, че тази жена е същинска напаст.“

Тя го погледна, лека усмивка повдигна крайчетата на устните й.

— Е, бих могла да вечерям с доктора.

— С доктора ли? — рече Хач с престорена изненада. — Ами, предполагам, че доктор Фрейзиър ще се зарадва. Той е шейсетгодишен, но е още доста пъргав.

— Лошо момче! Имах предвид този доктор — и тя го боцна закачливо с пръст в гърдите.

Хач я погледна. „И защо не?“ — помисли си той. „В какви неприятности мога да се забъркам на една вечеря?“

— Знаеш ли, в града има само два ресторанта. И в двата сервират морска храна, разбира се. Макар че в единия предлагат и доста прилични бифтеци.

— Бифтеци? Това е само за мен. Аз съм изцяло месоядно. Зеленчуците са за прасетата и за маймуните. А пък рибата… — тя изимитира как повръща зад борда.

— Мислех си, че си израсла в Карибието.

— Да, а баща ми беше рибар и само това ядяхме — непрекъснато. Освен на Коледа, когато си угаждахме с chevre.

— Козешко?

— Да. Обичам козешкото. Печено осем часа в дупка на плажа, поднесено с домашна бира „Понлак“.

— Възхитително — разсмя се Хач. — Отседнала си в града, значи?

— Да. Всичко беше заето, тъй че поставих бележка в пощата. Дамата зад тезгяха я прочете и ми предложи стая.

— Имаш предвид на втория етаж? У Паункукови?

— Естествено.

— При пощаджийката и мъжа й. Те са приятна, тиха двойка.

— Да. Понякога си мисля да не са умрели, толкова е тихо долу.

„Ти само чакай да видиш какво ще се случи, ако доведеш мъж в къщи“, помисли си Хач. „Или дори ако се прибереш след единайсет.“

Влязоха в пристанището и Хач привърза лодката към шамандурата й.

— Трябва да сваля тези мръсни дрехи — каза Бонтер, докато скачаше в дингито, — а и ти, разбира се, трябва да смениш този досаден блейзър.

— Но на мен това сако ми харесва — възрази Хач.

— Вие, американците, изобщо не знаете как да се обличате. Нужен ти е един хубав, италиански, ленен костюм.

— Мразя лена — рече Хач. — Винаги изглежда омачкан.

— Точно в това е шикът! — засмя се Бонтер. — Кой номер носиш? Четирийсет и две дължина?

— Откъде знаеш?

— Много ме бива да преценявам мъжете.