Бездна

7.

Хач излезе на палубата на „Плейн Джейн“, протегна се, а след това огледа с присвити очи пристанището. Град Стормхейвън бе тих, почти задрямал под ярката светлина на юлския следобед и той бе благодарен за тишината. Предишната вечер бе погълнал бифтека си с малко повече джин „Бийфитър“, отколкото бе възнамерявал, а на сутринта се събуди с първия си махмурлук от почти десетина години.

Това бе ден, белязан от няколко „първи“ събития: първият ден, който прекара в кабината на лодка, откакто се бе завърнал от пътуването си до Амазонка. Беше забравил колко спокойно можеше да прекара в компанията единствено на леко полюшващите го вълни. Това бе и първият ден от години насам, в който нямаше кой знае какво да прави. Лабораторията му бе вече затворена за месец август и Брус, смаяният му асистент, бе отпратен да опише първоначалните резултати под надзора на негов колега. Къщата в Кеймбридж бе заключена, а на икономката бе съобщено, че няма да се върне преди септември. Ягуарът му бе паркиран колкото е възможно по-дискретно на празния паркинг зад стария железарски магазин „От бряг до бряг“.

Преди да напусне мотела в Саутпорт предишния ден, получи бележка от Найдълман: състоеше се от едно изречение — молеше го за среща пред остров Рагид при залез слънце. Така Хач разполагаше с цял ден за себе си. Отпървом се боеше, че това щеше да означава цял ден насаме със спомените. Помисли си да извади водните бои, с които цапотеше през уикендите и да опита един ескиз на брега. Ала намерението му остана неизпълнено. Тук, на вода, изпитваше някакво лениво чувство на покой. Беше се завърнал у дома, в Стормхейвън. Беше приближил остров Рагид. Бе погледнал звяра и бе оцелял.

Провери часовника си: почти 7,30. Време бе да тръгва.

Завъртя стартера и с удоволствие чу как големият дизел веднага запали. Силните вибрации под краката му, познатото „бух-бух“ на ауспуха бяха като песента на сирените от миналото, едновременно и сладка, и болезнена. Той включи на преден ход и насочи високия нос на лодката по посока на остров Рагид.

Денят бе ясен и докато лодката цепеше водата, Хач се вторачи в сянката й пред себе си в морето, обгърната от блещукането на следобедното слънце във водата. Океанът бе пуст, ако се изключи самотната лодка за омари, от която изтегляха кошове зад остров Хърмит. На няколко пъти през деня бе излизал на палубата, за да огледа хоризонта, в очакване да види някакво оживление около остров Рагид. Но след като не съзря нищо друго, освен морето и небето, не бе много сигурен дали бе разочарован или изпита облекчение.

Като излезе от пристанището въздухът захладня. Ала вместо да намали ход и да си вземе якето, Хач увеличи скоростта и обърна лице срещу вятъра, от време на време отваряше уста, когато „Плейн Джейн“ се гмурваше в някоя вълна и го обливаше с пръски. Беше някак пречистващо да е сам тук, в морето; усещаше как вятърът и водата може би щяха да започнат да почистват натрупалите се у него през двайсет и петте години прах и паяжини.

Неочаквано на хоризонта се появи тъмна сянка. Хач намали хода и усети как се завръща старият, познат трепет. Мъглата около острова този ден бе по-тънка, ала очертанията му си оставаха все така неясни и отблъскващи, товарните стрели и винчовете стърчаха замъглени, досущ като разрушените минарета на някой вражески град. Хач зави наляво, за да си остави достатъчно разстояние за маневра и се приготви да завърти в кръг.

После забеляза от подветрената страна на острова непозната лодка, закотвена може би на четвърт разстояние от него. Като приближи видя, че бе старинен пожарен кораб, построен от разкошно кафяво дърво — може би махагон или тик. На кърмата му със строги позлатени букви бе изписано името „Грифин“, а под него с по-малки букви — „Мистик, Кънектикът“.

Хач помисли да пристане на борда му, но после промени решението си и спря двигателя на „Плейн Джейн“ на стотина метра от корабчето. Никой не се появи на палубата да регистрира появяването му. За миг се почуди дали то не принадлежеше на някой турист или търсач на сувенири, ала вече беше почти залез слънце и това щеше да е прекалено голямо съвпадение.

Загледа се с любопитство в корабчето. Ако трябваше да изпълнява функциите на команден пункт на Найдълман, той бе направил необичаен, но практичен избор. Недостатъчната му скорост се компенсираше от устойчивост: Хач бе сигурен, че то би издържало на всякакво вълнение, освен на най-жесток щорм, а с реверсивни двигатели щеше да бъде и много маневрено. Барабаните с маркучи и противопожарните „оръдия“ бяха демонтирани и на палубата имаше много място. Лодбалките, кулата и прожекторите бяха запазени, а на кърмата бе монтиран управляван с компютър кран. Погледът на Хач се плъзна по просторната ходова рубка и крилата на мостика. Над тях се издигаше обичайната „гора“ от антени за електрониката, лоран11 и радар, както и за допълнително оборудване, което не бе свързано с навигацията: микровълнова сирена, сателитна чиния, радар за въздушно наблюдение и антена на многочестотна радиостанция. „Впечатляваща техника“, помисли си Хач. Спусна ръка към контролното табло, готов да надуе своята сирена.

После обаче се поколеба. Отвъд потъналото в тишина корабче и зад обвития в мъгла остров дочу ниското бръмчене, толкова ниско, че едва попадаше в спектъра на чуваемост. Отдръпна ръка и се заслуша. След миг нямаше вече колебание: бе корабен двигател — беше далеч, но приближаваше бързо. Хач огледа хоризонта, докато най-сетне не видя сиво петно в южна посока. Лъч от залязващото слънце присветна върху някакъв блестящ метален предмет върху далечния кораб. „Навярно е кораб на «Таласа», който идва от Портланд“, помисли си той.

След това Хач видя как бавно, бавно петното се разделя на две, после на три, а накрая на шест ясно различими силуета. Стоеше и гледаше удивен как тази същинска нашественическа флотилия наближава малкия остров. Огромна морска баржа се носеше към него и тъмният й търбух се подаваше, когато носовата вълна се отместваше от водолинията й. В килватера й пухтеше влекач, оплетката на носа му бе мъхава и влажна — влачеше подире си стотонен плаващ кран. После следваха чифт моторни катери, лъскави, мощни на вид и натъпкани с електроника. Зад тях идваше добре натоварен снабдителен кораб — водолинията му бе твърде ниска. На мачтата му се развяваше малък флаг в бяло и червено. Хач забеляза, че флагът приличаше на емблемата, която бе зърнал върху папката на Найдълман само преди няколко дни.

Шествието завършваше елегантен съд — голям и фантастично оборудван. Името му „Серберъс“ бе изписано на носа със сини букви. Хач гледаше със страхопочитание лъскавата надстройка, харпуненото оръдие на носа, финестрините от опушено стъкло. „Най-малко хиляда и петстотин тона“, помисли си той.

Досущ като че изпълняваха някаква балетна постановка, корабите се понесоха към „Грифин.“ По-големите спряха откъм далечната страна на пожарното корабче, а по-малките се установиха около „Плейн Джейн.“ Чу се звънтенето на вериги през клюзовете: отдаваха котвите си. Докато гледаше моторните катери, които минаха от двата му борда, Хач забеляза, че и техните екипажи го наблюдават. Неколцина се усмихнаха и кимнаха. На по-близката лодка Хач забеляза мъж със стоманеносива коса и пълновато бяло лице, който го наблюдаваше с учтив интерес. Носеше голяма оранжева спасителна жилетка върху закопчания догоре костюм. До него се бе разположил млад човек с дълга мазна коса и козя брадичка, обут с бермудки и с риза на ярки цветя. Ядеше нещо, завито в бяла хартия; изгледа Хач с някакси обидно безразличие.

И последният двигател бе изключен и над насъбралите се съдове се спусна странна, почти призрачна тишина. Хач огледа корабите един по един и забеляза, че очите на всички бяха вперени в празната палуба на пожарното корабче в средата.

Мина минута, после втора. Най-сетне вратата на мостика се отвори и се появи капитан Найдълман. Без да изрече и дума той отиде до перилата и застана изправен, като глътнал бастун, за да огледа наобиколилата го компания. Залязващото слънце хвърляше червеникав оттенък върху загорялото му лице и позлатяваше русата му, вече пооредяваща коса. Удивително, помисли си Хач: как слабата му фигура изпъкваше над водата и над кръга от сбралите се кораби. В сгъстяващата се тишина от вратата зад Найдълман ненатрапчиво се появи друг мъж — нисък и жилав — и застана зад него със скръстени ръце.

Найдълман остана безмълвен дълго време. Най-накрая заговори с нисък, сякаш почтителен глас, който обаче се носеше с лекота над водата.

— Живеем в епоха — започна Найдълман, — когато неизвестното става известно и повечето от загадките на земята са разкрити. Стъпихме на Северния полюс, изкачихме Еверест, отлетяхме до Луната. Разкъсахме атомното ядро и картирахме дълбините на океаните. Онези, които разкриваха тези загадки, често излагаха на опасност живота си, прахосваха състоянията си и рискуваха всичко. Една голяма загадка може да бъде разкрита единствено на висока цена — понякога на най-високата.

Той посочи към острова.

— Тук — само на стотина метра от нас — е една от тези големи загадки, може би последната, останала в Северна Америка. Погледнете. Изглежда като дупка в купчина пръст и камъни. Но въпреки това тази дупка — тази Наводнена шахта — е изсмукала мозъка от костите на всеки, който е дръзвал да разкрие тайната й. Похарчени са десетки милиони долари. Много хора са били съсипвани, някои дори са загивали. Сред нас днес има хора, които от първа ръка са усетили колко остри могат да бъдат зъбите на Наводнената шахта.

Найдълман огледа хората на събралите се съдове. Погледът му срещна погледа на Хач. След това продължи:

— Другите загадки от миналото — монолитите на Саксахуаман, статуите на Великденския остров, изправените камъни в Англия — са забулени в мистерия. Но не и Наводнената шахта. Нейното местоположение, целта й, дори историята й са известни. Ето я, тя лежи пред нас — безсрамен оракул, готов да погълне всички, които приближат.

Той отново замлъкна за миг.

— През 1696-а година Едуард Окъм се превърнал в най-опасния пират, кръстосвал моретата. Корабите от флотилията му били натоварени догоре с насъбраната плячка, били трудноповратливи, с ниска водолиния. Следващата буря или дори случайна среща с някой боен кораб можела да нанесе смъртоносен удар на флотилията му. Той все отлагал да скрие съкровището си а вече отчаяно искал да го стори. Една случайна среща с архитект му дала отговора.

Найдълман се облегна на перилата и вятърът разроши косата му.

— Окъм пленил този архитект и го натоварил със задачата да проектира шахта, в която да скрие съкровището. Шахта, тъй непристъпна, че да възпре и най-добре екипирания търсач на съкровища. Всичко вървяло по план. Шахтата била построена, съкровището — складирано. И тогава, когато пиратът се отправил в поредния си рейд на смърт и опустошение, се появила ръката на провидението. Ред Нед Окъм загинал. От този ден нататък неговото съкровище почива на дъното на Наводнената шахта и чака времето, когато технологиите и човешката смелост най-сетне ще го извадят и ще го върнат отново на света.

Найдълман пое дълбоко дъх.

— Въпреки огромната стойност на това съкровище, въпреки най-упоритите усилия, всички досега са се проваляли да извадят нещо ценно от шахтата. С изключение на това.

Изведнъж капитанът вдигна ръка, стиснал нещо между пръстите си. Лъчите на залязващото слънце заблещукаха и заиграха тъй ослепително, че пръстите му сякаш пламнаха. Сред събралите се хора се понесе шепот на удивление и изненада.

Хач се наведе на перилата, за да види по-добре. „Боже мой — помисли си той — това трябва да е златото, извадено със сондата на «Златотърсачи» преди повече от сто години.“

Найдълман задържа златната спирала над главата си доста дълго без да помръдне. След това отново заговори:

— Има хора, които твърдят, че на дъното на Наводнената шахта няма никакво съкровище. На тези песимисти аз отвръщам: вижте това.

Залязващото слънце обагряше водата и кораба в здрачно розово. Той се обърна към прозорците на ходовата рубка на „Грифин“. Взе малък чук, постави златния къс върху покрива й и го прикова с един удар. Отдръпна се, за да се обърне отново към групата си. Златото заблещука върху кабината.

— Днес — рече той, — останалата част от съкровището на Окъм лежи на дъното на шахтата, необезпокоявана от слънцето и дъжда в продължение на триста години. Ала утрешният ден ще сложи началото на края на тази дълга почивка. Защото ключът, който е бил загубен, отново бе намерен. И преди лятото да свърши, съкровището вече няма да спи своя спокоен сън.

Той направи пауза, за да огледа сбралите се кораби.

— Има много неща за вършене. Трябва да разчистим боклуците от предишните провали и да направим острова отново безопасен. Трябва да определим точното местоположение на оригиналната шахта. След това — да намерим и да затворим скрития подводен канал, който позволява нахлуването на морската вода. Трябва да изпомпим водата от шахтата и да я обезопасим, за да проникнем в помещението със съкровището. Предизвикателството е огромно. Но ние сме дошли, снабдени с технологии, които са повече от адекватни да отговорят на това предизвикателство. Ще си имаме работа с може би най-изкусното създание на човешкия ум от седемнайсети век. Ала Наводнената шахта не може да си съперничи с постиженията на двайсети век. С помощта на всички вас, които сте се събрали тук, ние ще осъществим най-голямото — и най-прочутото — морско спасяване в историята.

Нададоха се одобрителни възгласи, ала Найдълман ги спря с вдигнатата си длан.

— Днес сред нас е доктор Малин Хач. Благодарение на неговата щедрост стана възможно началото на това начинание. И той, повече от всеки друг, знае, че сме тук за нещо повече от златото. Ние сме тук заради историята. Ние сме тук заради познанието. И ние сме тук, за да направим така, че най-сетне саможертвата на онези храбри хора преди нас да не изглежда безсмислена и напразна.

Найдълман кимна отсечено и отстъпи от релинга. Чуха се разпокъсани ръкопляскания, лек водопад, който се спусна над вълните, а после в един миг групата избухна в спонтанни викове: хората размахваха ръце, подхвърляха шапките си във въздуха — това бяха викове на възбуда, на радост и вълнение, които се носеха във весел кръг около „Грифин.“ Хач се улови, че и той вика, а по бузата му се стече самотна сълза и той изпита невероятното чувство, че Джони наднича иззад рамото му, че гледа всичко случващо се с ироничен интерес, че копнее по своему най-сетне да намери покой.