Бездна

53.

Найдълман стоеше неподвижен на дъното на Наводнената шахта. Над главата му се чуваше бръмченето на асансьора, който отнасяше Стрийтър и Хач нагоре по стълбищното устройство, където те се изгубиха в гората от греди и подпори.

Найдълман не чу лифта да спира. Погледна към Магнусен, която бе долепила лице до отвора в желязната плоча; дишаше учестено и задъхано. Без да й казва нищо, той я отмести встрани — тя се движеше мудно, сякаш бе изтощена или полузаспала — след това взе осигурителното си въже, закопча го за стълбата и се спусна през отвора.

Приземи се до касетката с меча, като междуврменно предизвика няколко подрънкващи потока от скъпоценни метали. Стоеше там, вторачен в касетката, сляп за богатството, изпълнило камерата. След това коленичи почти благоговейно; погледът му галеше всеки детайл от ковчежето.

Беше около метър и половина дълго и шейсет сантиметра широко, страниците му бяха от гравирано със сребро олово, ъглите и ръбовете бяха украсени със сложни златни орнаменти. Самото ковчеже бе прикрепено към пода на криптата със съкровището с четири кръстосани железни ленти: необичайно груба клетка за такъв великолепен затворник.

Вгледа се по-отблизо. Ковчежето стоеше на четири подобни на лапи крака от чисто злато. Всяко краче бе с формата на орлови нокти, впити в очна ябълка; очевидно произходът им бе бароков и са били добавени много по-късно. И наистина — изглежда цялата касетка бе някаква амалгама от стилове, които можеха да се датират от тринайсети век до ранния испански барок. Очевидно украсата на оловното ковчеже е била добявана през вековете, като всяка следваща е била по-разкошна от предишната.

Найдълман докосна фината изработка и с учудване откри, че бе почти топла. Той мушна ръката си под металната клетка и прокара тънки пръсти по гравировката. Нито един ден през последните години не бе минал без да си представи този миг. Често си бе мислил какво ли щеше да изпита като види това ковчеже, като го докосне и го отвори — и когато най-сетне извади съдържанието му.

Бе прекарал часове в размисъл за вида на меча. Понякога си го представяше като голям римски меч от електрон33, а дори и като самия Дамоклев меч.

Друг път го виждаше като варварско сарацинско оръжие, украсено със злато и със сребърно острие, или като грамаден византийски плосък меч, инкрустиран със скъпоценни камъни, който човек трудно може дори да повдигне. А кой знае, дали това не бе мечът на Саладин34, отнесен от някой рицар-кръстоносец, изкован от най-фина дамаска стомана, украсена със злато и диаманти от мините на цар Соломон.

Тези размишления го изпълваха със силни чувства, по-изумителни от всичко друго, което бе изпитал. „Така навярно би трябвало да се почувства човек, когато се възправи пред лицето на Бог“, мислеше си той.

Спомни се, че не разполагаха с много време. Отдръпна ръце от гладкия метал на ковчежето и ги положи върху един от стоманените обръчи, които го опасваха. Подръпна отначало предпазливо, а после — по-силно. Клетката, която обгръщаше ковчежето, бе солидна и не помръдна. Странно е, помисли си той, че лентите минаваха през отвори в пода и изглежда бяха закрепени за нещо под него. Изключителните мерки за сигурност само потвърждаваха безценната му стойност.

Бръкна в джоба си, извади малко ножче и изстърга ръждата от най-близката лента. Паднаха няколко люспи и под тях се показа блестящата стомана. Щеше да се наложи да използва горелката и да среже лентите, за да освободи ковчежето.

Ходът на мислите му се наруши, когато долови учестено дишане. Вдигна глава и видя Магнусен да се взира през отвора. На светлината на окачената лампа очите й изглеждаха тъмни и трескави.

— Донеси горелката — рече той. — Ще срежа лентите, за да освободя ковчежето.

След по-малко от минута тя се приземи тежко до него. Коленичила и забравила за горелката, тя се взираше в морето от богатства. Вдигна шепа златни дублони и дебели луидори и ги остави да изтекат през пръстите й. След това взе още една шепа, този път по-бързо, след това отново и отново. Удари с лакът едно дървено сандъче, то се разпадна на прах и от него се пръснаха диаманти и камъчета червен халцедон. Паникьосана за миг, тя се залови да ги събира, тъпчеше блещукащите камъчета безразборно в джобовете си; залитна напред и в бързането си разкъса още торби. После зарови лице върху безценната маса, с ръце в разпиляното злато, като истерично се смееше, а може би ридаеше, или и двете едновременно.

Докато вземаше ацетиленовата бутилка, Найдълман я загледа, помисли си, че е време тя да спусне с винча кофата в камерата и да започне да изтегля съкровището на повърхността. Ала след това очите му отново се спряха върху ковчежето и той мигновено забрави за Магнусен.

Обхвана с ръка дебелата бронзова ключалка. Бе грозна изработка, тежка на вид и щампована с херцогски печати, някои от които Найдълман успя да датира към четиринайсети век. Печатите бяха непокътнати. „Значи Окъм никога не е отварял най-голямото си съкровище“, помисли си той. „Странно.“

Тази чест бе запазена за него.

Въпреки размера си ключалката не затваряше касетката съвсем плътно; той успя да повдигне с острието на джобното ножче капака с няколко милиметра. Извади острието, спусна капака и отново огледа металните ленти, които минаваха през ключалката: обмисляше кои са най-подходящите места да направи разрезите.

След това отвъртя крана на бутилката и щракна запалката: последва леко изпукване и в края на дюзата се появи силно бяло пламъче. Всичко сякаш се случваше безкрайно бавно и това го изпълваше с доволство. Всеки миг, всяко движение му доставяха изключително удовлетворение. Щеше да му отнеме известно време — може би петнайсет, може би двайсет минути — да освободи ковчежето от лентите и да стисне меча в ръце. Ала той знаеше, че щеше да помни всяка от тези секунди, докато е жив.

Внимателно приближи пламъчето към метала.