Би Джей не отговаря

Трета глава

Би Джей 90 пое по основния курс и двигателят достигна работните си параметри. Над отражателя разцъфна ослепителната корона на нажежената до температурата на звездите плазма и корабът продължи да набира ускорение. Главният двигател ще работи още няколко дни, докато междупланетният кораб достигне оптималната си скорост от триста хиляди километра в час. После ще замлъкне и Би Джей 90 ще се движи напред с постоянна скорост. Пътят му минаваше през дълбока космическа пустота, затова пилотите със спокойна съвест можеха да поверят грижата за кораба на електронния мозък.

Стас се прозя, протегна се, флегматично погледна командира и стана от креслото:

— Е, капитане, гарантиран ни е година и половина пълен покой. Този път какво ще правим? Ще пишем на четири ръце роман за скучаещи дами, ще играем шахмат до затъпяване или ще изследваме мутацията на дрозофилите под въздействието на фоновата космическа радиация? Или пък веднага да потънем в анабиоза и да се наспим за две години напред, а?

— Не бързай с прогнозите — посъветва го Грег и се подсмихна. — Най-загубената работа в този свят е предсказването на бъдещето.

— Нима имаме основание да се боим от метеоритен дъжд по нашия курс или че пак ще ни се развали охладителната система?

— Не — след кратка пауза отвърна командирът. — Този път ще е нещо по-интересно. Ще има какво да си спомняме после и да разказваме на внуците си.

Макар че и онзи път, когато им се повреди охладителната система на енергийната инсталация, Грег и Стас бяха на косъм от смъртта. Минавайки близо до последния спътник на Уран, корабът им неочаквано се натъкна на ударна вълна, която се бе образувала вследствие сблъсъка на необичаен спираловиден шлейф от магнитното поле на тази планета-чудовище със завихряне на слънчевия вятър. Хиперзвуковата вълна така разтърси кораба, че временно отказаха няколко блока на компютъра, антените за далечна връзка бяха изкривени и слънчевата батерия се откъсна. Но най-лошото бе, че клапанът на основната тръба на охладителната система се задвижи непроизволно и заклини. Работещият на голяма мощност реактор бързо започна да прегрява. Компютърният блок за оперативно управление на тази система все още бе парализиран и се очертаваше възможност корабът да се нажежи до такава температура, че старият собственик на адската пещ Велзевул с всичките си рогати огняри щяха да побелеят от завист. После Грег се сети да използва спомагателната верига и успя ръчно да пусне в действие охладителната система на четвърт мощност. А скоро Стас помогна на компютъра да се окопити и със съвместни усилия деблокираха централната тръба. Но сега…

— Не, приятелю — замислено повтори Грег, вперил празен поглед в илюминатора, през който проблясваха студените искри на далечни звезди. Той се надигна от командирското кресло и увисна под тавана. После бавно се извърна към гледащия го с недоумение втори пилот. — Този път може би ще успеем и да постреляме мъничко. Условията на играта са следните… Само не ме прекъсвай, ще ти се прииска да ми зададеш куп въпроси, но после. — Грег се захвана по-удобно с лакът за скобата на страничната стена. — И тъй, спомняш си, че преди почти две години Би Джей 86 изчезна безследно на един участък от същия маршрут, по който сега се движим и ние…

След малко повече от час Грег си пое дъх и завърши:

— Ето такива ми ти работи, пилот втори клас Станислав Парадей. Преди да поискаме от компютъра подробностите, ще ми се да те попитам нещо като приятел. Много добре разбирам, че въпреки оправданията за спазване на най-строга секретност включването ти в акцията без твоето предварително съгласие изглежда, меко казано, некоректно. Затова се чувствам виновен пред теб.

— Я стига, Грег… — Стас сериозно се усмихна. — Дори да ми предоставеха правото на избор там, на станцията, щях да тръгна с този кораб, без да се замислям.

— Много добре — меко каза Грег. — Значи, не съм сгрешил, когато се съгласих от името и на двама ни.

— Разбира се… Смятай, че всичко е наред — подкрепи Стас командира на екипажа и се обърна към големия екран. — Какви ли неща са натъпкали в този супермозък?

Би Джей 90 се управляваше от една от най-съвършените модификации на съществуващите електронни машини. Освен това интелектуалните възможности на този екземпляр от основния модел Пи Еф 104 бяха значително подсилени от програмистите на четвърти отдел на централния щаб. Компютърът щеше да се справи прекрасно с автоматичното пилотиране на кораба от излитането до самия край на полета и присъствието на екипаж в командния сектор бе продиктувано от необходимостта да се вземат оперативни решения в неординарни и извънредни ситуации. Но екипажите в далечни рейсове изпълняваха главно ремонтна техническа работа. Доста често през многомесечните полети дори в десетократно дублираните системи се случваха повреди и тогава нищо — и най-фината техника, не можеше да замени човешките ръце.

За по-лесно общуване с компютъра в режим на словесен контакт обикновено екипажите го кръщаваха с някакво име. Например машините от серията Пи Еф най-често ги наричаха Пиф. Сега Грег влезе в контакт със специалния блок на техния Пиф, в който бяха вложени секретните данни за полета, и приятелите потънаха в сложната, намирисваща на скорошно сблъскване с реална опасност информация.

След няколко часа Грег изморено разтърка очи и замислено зарови пръсти в косата си:

— Солидно са ни въоръжили. Две помещения са претъпкани… Добре, нека систематизираме всичко, каквото имаме — той се взря в екрана с маршрута на кораба и орбитите на големите и малките планети по пътя им. — А после ще видим какъв план са ни разработили тези тайни агенти…

— Виж какво — прекъсна го Стас, — нека отначало сами се опитаме да нахвърлим операцията, а сетне да сверим нашия план с техния. Може пък да се получи нещо хубаво, а?

— Хайде — усмихна се Грег. — Може и да се получи.

Той харесваше буйния плам на Стас. Капитанът беше много по-опитен и с почти десет години по-възрастен от втория пилот, а опитът и възрастта не оставят място за емоции и лекомислие. Но в открития Космос понякога имаше нужда и от мъничко такива качества.

— Командирът е съгласен и ще започне пръв… — Грег се облегна, помисли малко и захвана да разсъждава на глас, притворил очи. — Най-вероятно ще получим сигнала за бедствие около астероидния пояс. Там ще се наложи да приберем антените за далечна връзка и няма да можем да съобщим на базата за промяната на курса. Пък и последната връзка с Би Джей 86 е била тъкмо когато са се готвели да приберат антените. И тъй — Грег задвижи пръсти по пулта за управление и върху линията на маршрута им се появи ярко кръгче, — имаме предполагаемото място, където ще приемем сигнала. Сега да се опитаме да определим откъде ще дойде и къде ще бъде поставен капанът.

— Ако аз бях на мястото им — започна да мисли на глас Стас, — щях да постъпя така: първо, сигналът не бива да бъде приет от никой друг освен нас, значи ще бъде слаб и тясно насочен. Знаем нашето местоположение и сектора за безопасно разпространение на сигнала…

На екрана около точката се появи област, която се намираше на място, лишено от ярките точки на изкуствените космически обекти.

— Отлично — констатира Стас, — значи техният кораб ще бъде някъде от дясната ни страна и трябва да стигнем до него по вътрешния край на метеоритната дъга. Точно това им е нужно — няма да можем да извадим антените за далечна връзка.

— Добре, да предположим, че сме приели сигнала за бедствие. Какво ще правим после?

— Не бързай, капитане, сега ще изчислим.

Сребристият цилиндър на Би Джей 90, бълвайки светлинен стълб от огледалната чаша, закрепена върху решетеста конструкция, стремително се изтръгваше от притеглянето на Нептун. Вече беше отминал орбитата на първия от шестте му малки безименни спътници. Корабът се бе насочил с цялото си тяло към ярката точка на невероятно далечното Слънце. Отвъд дебелите свръхздрави стени на корпуса се спотайваше безразлично хищният междупланетен вакуум, готов всеки миг да погълне всичко живо. Но двамата в командната кабина сега мислеха за съвсем друго. Те прекрасно знаеха, че за разумните същества няма нищо по-опасно на света от техните подобни. Че никакви гигантски сили на хаоса във Вселената не таят такава смъртоносна заплаха, каквато е концентрирана в хладнокръвно присвитите очи на безжалостния враг и в пръста му, готов да натисне спусъка на оръжието.

След почти едно денонощие работа приятелите седяха уморено, с почервенели от напрежение очи пред пулта за управление. На екрана беше начертан планът им за действие — по часове и с най-големи подробности. Започваше с получаването на сигнала и завършваше с транспортирането на прикачения към Би Джей 90 кораб-примамка до базата. Всичко изглеждаше много убедително.

— А сега да видим какво ще ни посъветват момчетата от четвърти отдел — каза Грег и устно поиска от компютъра плана на щаба.

Компютърът с речеви синтезатор потвърди командата и след две-три секунди на екрана се появи текст, изпъстрен с многобройни знаци. Екипажът само за няколко минути се убеди, че двата плана си приличаха по много неща.

— Отлично — каза доволно Стас, — като се върнем, трябва да се кандидатираме да ни преместят в корпуса на аналитиците на централния щаб.

— Точно тъй — криво се усмихна Грег, — като се върнем. Първо трябва да успеем да се върнем. Че нашият план съвпадна с онзи, нарисувания върху екрана, още нищо не значи. Та ние абсолютно нищо не знаем какво са намислили онези пирати…

— Да, шефе, сто процента си прав — сериозно му отвърна вторият пилот. — Ние си мислим едно, а може да излезе съвсем друго… Не обръщай внимание на глупавите ми шеги. Аз ги дрънкам само така, да си повдигна духа.

Грег извика на дисплея схемата на товарните сектори и каза, без да откъсва очи от изображението:

— Духът ни ще се повдигне, когато изпробваме оръжието и всички защитни системи. Щом зная, че мога да разполагам с дузина добри заряди и лично проверено плазмено оръдие, малко неща ще ме извадят от равновесие. Тъй че утре започваме със сектор номер три. Ще имаме достатъчно време на разположение. А за днес стига. Предавам дежурството на компютъра и обявявам отбой на кораба — и той уморено намигна на втория пилот.

Стас престорено пъргаво се изпъна и козирува. От прибързаното движение изгуби равновесие и заплува към тавана, въртейки се. Грег рязко се наклони напред, хвана втория пилот за крачола и насочи полета му към люка за спалните помещения.

Капитанът съобщи на компютъра, че екипажът отива да спи, но още няколко минути остана в командната кабина. Огледа сърцето на управлението на кораба — всичко тук му беше толкова познато и все пак не можеше да откъсне погледа си. Колко ли години бе прекарал в подобни помещения на най-различни кораби? Не ги бе броил, но навярно много. Почти цялото време на полета командирът на екипажа прекарва именно тук. Грег беше заварил корабите от предишното поколение. Остарелите компютри невинаги можеха да изчислят сложния курс и корекциите на маневрите за скачване без човешка помощ и затова се налагаше часове наред напрегнато да следи пулта за управление, за да подсказва от време на време на машината необходимата оперативна програма. Но това беше отдавна минало. Оттогава — от младостта на Грег, се промениха и корабите, станаха по-съвършени и интелектуалните им системи. Пък и видът на командните кабини стана съвсем друг. Грег отново се огледа, сякаш отдавна не е бивал в кабина за управление. Цялата отсрещна стена представляваше огромен екран, който сега беше разделен на няколко сектора с потрепващи върху тях най-различни данни. Пред него беше главният подковообразен пулт — чрез него ставаше връзката с компютъра или ръчното управление на кораба. По цялата повърхност на голямото операторско табло ярко мигаха разноцветни клавиши, в стройни редове бяха групирани превключвачи и датчици. На Грег често му се присънваше как удивително точно решава на пулта някаква навигационна или инженерно-техническа задача. А отгоре, в предната овална част на тавана, през невероятно здравото многослойно стъкло над пулта надвисваше Космосът. Черна пропаст, обсипана с бликовете на милиарди безкрайно далечни звезди. Грег се отблъсна от креслото и заплува към прозрачния таван. Синият диск на Нептун вече не закриваше цялата Вселена, но все още бе огромен и величествен. Колко пъти е гледал тази планета от най-различно разстояние и всеки път го поразяваше дивото й първобитно великолепие. Ето и сега — лявата слънчева страна на гиганта бе очертана със сребриста дъга, а дясната част се губеше в мрака, постепенно преминаваше в безкрая. От разстояние няколко десетки милиона километра отлично се виждаше Голямото тъмно петно — въртящ се срещу часовниковата стрелка атмосферен циклон, голям колкото земното кълбо. Виждаше се и висящият над екватора голям спътник на Нептун — Тритон. Някъде около него се въртеше тайнствената станция РХ—12, където създаваха енергоносителя с небивала мощност — една партида от него мирно спеше в шести товарен сектор на техния кораб. А някакъв неизвестен беше готов да извърши всякакво престъпление, да натрупа планина от трупове, само и само да завладее това вещество. Навярно сребристата точка на транспортния кораб Би Джей 90 вече пълзи по бледосинята плоскост на оперативната карта в командната кабина на притаилия се до астероидния пояс и готов за атака кораб. И няколко чифта очи търпеливо чакат той, Грег Милър, да достигне нужното разстояние… Той злобно се усмихна, сякаш искаше да каже на незнайните врагове: не, момчета, ще почакате малко… Ще видим кой на какво е способен. И заплува към люка за каютата си.

Следващите дни и седмици от полета на Би Джей 90 външно по нищо не се отличаваха от обикновените транспортни рейсове. Както винаги, корабът редовно се свързваше с базата и докладваше обичайната информация за подробностите на полета и за състоянието на екипажа и товара. Както винаги, в строго установеното време пеленговаше сигналите на далечните маяци и правеше корекции на курса си. Изобщо за страничния наблюдател всичко беше както обикновено. Но в недрата на кораба, скрити от външни очи, през цялото време кипеше напрегната работа. Космонавтите бяха ограничили до минимум времето си за сън и почивка, разконсервираха и монтираха на бойни позиции допълнителна техника, системи за дълбока защита и мощно въоръжение. Дни наред Грег и Стас прекарваха в безкрайни диалози с компютъра, разигравайки почти фантастични ситуации и най-невероятни варианти на отклонение от подробно разработения план.

— И тъй — едва изрече Грег, търкайки уморено слепоочията си, — нека опитаме да открием пропуск в следната ситуация… Добре, да допуснем, че успеем да нанесем такъв удар по техния кораб, че космонавтите изгубят съзнание, а компютърът им временно е неспособен да управлява периферийните системи. След това проникваме в неприятелския кораб, окончателно неутрализираме космонавтите и електронните системи, способни самостоятелно да действат… Да допуснем, че всичко това вече благополучно е извършено. А по-нататък какво? — и капитанът въпросително погледна приятеля си.

— Как какво? Всичко е пределно ясно — отвърна Стас. — Трябва да се скачим с този кораб и — обратно. Ще представим трофея в базата като веществено доказателство за опита да ни нападнат, а по-нататък нека с това се занимават компетентните служби.

— Колко хубаво го подреждаш! — присмя се Грег. — Раз-два и готово — и към базата сме се насочили, и компетентните служби са на мястото си. А как ще се скачим с кораба им? И изобщо ще успеем ли да направим това? Ами ако е някой стар кораб или обратното — свръхсъвременен, с нестандартни възли за скачване? А може би няма да е един, а няколко кораба… Или ще ни посрещнат извънземни на летяща чиния… Тогава какво? — Грег погледна Стас с изпепеляваща ирония.

Но той абсолютно не се смути, спокойно издържа погледа на командира и започна да разсъждава:

— Летящата чиния ще я изпусна като твърде невероятна възможност — за миг се замисли и продължи: — А за нестандартния кораб… Не мисля, че ще бъде така. Корабът-примамка не бива да предизвика ни най-малко подозрение у нас. Същото се отнася и за няколкото кораба. Малко вероятно е ние да повярваме, че няколко кораба наведнъж се нуждаят от помощ. Те прекрасно знаят, че ако при визуалния контакт у нас възникне и най-незначително подозрение, ние ще успеем да насочим големите антени и да предадем съобщение. Ето защо практически съм уверен, че ще ни очаква един-единствен най-обикновен кораб със стандартни възли за скачване.

— Напълно убедително — съгласи се Грег.

— После ще се скачим и ще се получи обикновеният тандем „нос в нос“. Само че хубавичко трябва да изолираме компютъра им и да вземем под дублиран контрол управляващия блок на основните двигатели. Защото може да е автономно мислещ и да реши да пусне двигателите.

— Да — подкрепи го Грег, — не дай, Боже, да се случи така и ще се превърнем в „тегли-бутайче“ — кой двигател ще излезе по-мощен. При всички случаи не бива да допуснем това.

Хронометърът на кораба безстрастно отмерваше секундите, денонощията и месеците на полета. Все по-далеч оставаше станцията „Джемини“, радиосигналите от центъра вече пристигаха след забележима пауза. Дори Нептун с гигантските си размери се виждаше като футболна топка. Настъпи моментът, когато всички приготовления за срещата с неизвестния противник бяха приключени, а предстояха безкрайно дълги три и половина трилиона километра път. Разстояние, равно на вечността, което човешкият мозък просто не можеше да възприеме и да го съпостави с каквото и да било в обикновения живот. И само пилотите на далечни, пресмятани в месеци и години космически рейсове хвърляха предизвикателство на тази бездна. След почти три месеца полет Би Джей 90 едва се бе отделил от орбитата на Нептун и все още се намираше в самия край на планетната система, откъдето нейната звезда-джудже изглеждаше малко по-ярка от другите си сестри по небето. На екипажа на капитан Милър предстоеше повече от една година път до астероидния пояс. Би Джей 90 се готвеше да извърши дълъг скок към центъра на Слънчевата система и да пресече орбитите на три големи планети, а космонавтите се подготвяха да потънат в анабиоза.