Би Джей не отговаря

Четвърта глава

Малката ярка звездичка на космическия кораб се носеше в чудовищния студ на междупланетното пространство. Месеците се нижеха бавно. Остана назад траекторията на Уран, който в този момент беше на обратната страна на орбитата си. След четири месеца Би Джей 90 пресече пътя на Сатурн, мина съвсем близо до синьо-червения му диск, опасан с искрящ пояс от разноцветни кръгове и с орбитите на дузина спътници. Още няколко мига по часовника на галактическата история и корабът премина през пътя на блестящата някъде далеч златисто-розова точка на Юпитер. Само с мощен телескоп можеха да се видят плуващите над повърхността му успоредни ивици на облачните пояси. Но екипажът на космическия кораб спеше в анабиозните камери и без да обръща внимание на всички грандиозни, потресаващи с вечното си величие космически красоти, бързаше към едно-единствено събитие — срещата с врага, който се бе притаил някъде напред и също търпеливо чакаше.

Дойде мигът, когато компютърът събуди хората от дълбокия им изкуствен сън и те отново заеха местата си в центъра за управление на кораба. Би Джей 90 скоро трябваше да премине покрай границата на астероидния пояс. Според устава за междупланетни съобщения, за да се избягнат повреди, тук трябваше да се приберат от повърхността на корпуса всички уязвими елементи и уреди.

Грег за последен път се свърза със станцията. На екрана се появи изображението на Джон Майлс, по лицето му пробягваха като бели искри смущенията от фоновото излъчване на Космоса.

— „Джемини“, тук Би Джей 90. Докладвам: полетът е нормален, екипажът и товарът са в ред. Приближаваме астероидния пояс. Като свършим разговора, ще приберем отвън антените за далечна връзка и слънчевите батерии. Следващото съобщение ще получите, след като излезем от зоната на астероидна опасност.

Грег млъкна, за да изчака сигналът да достигне станцията и оттам да дойде отговор. След два часа отново се появи изображението на Майлс и прозвуча гласът му:

— Би Джей 90, тук „Джемини“. Съобщението е прието, полетът минава нормално… Нямаме никакви допълнения. Следващият сеанс за връзка — според регламента. — Майлс помълча малко и добави: — Грег, внимавай, сам знаеш — астероидният пояс е коварно нещо. Отваряй си очите на четири. — И той вдигна ръка за поздрав — старо като света приветствие на пилотите на космически кораби.

— Благодаря, шефе. Приключвам сеанса, защото ни предстои голяма играчка със слънчевите батерии. Поздрави момчетата. Предай им, че ако по пътя успеем да хванем някой малък астероид от чисто злато, ще направим пепелник за каюткомпанията на „Джемини“. — Грег се помъчи да се усмихне колкото може по-непринудено. — А сега край.

Скоро крилата на слънчевите батерии и огромните решетести конструкции на антените за далечна връзка бяха прибрани в специални контейнери, а корабът се носеше все по-далеч в черната празнота на космическото пространство, пресичана от време на време от предвестници за наближаващата граница на астероидния пояс. Това бяха ту невероятно малки частици твърда материя, за чието съществуване само можеха да се догаждат по искрите, проблясващи в илюминаторите, ту гигантски въртящи се късове с неправилна форма и само вечно будният компютър ги спасяваше от сблъскване с тях. Би Джей 90 летеше все по-нататък към срещата с неизвестното и вече нямаше възможност да съобщи за съдбата си на станциите за следене и на радиомаяците.

Сега Грег против волята си прекарваше повече време в залата на командния сектор. Той чакаше. Отначало се опитваше да си внуши, че се навърта тук по някаква работа, и си намираше правдоподобни обяснения. Но скоро си призна, че очаква с мрачно нетърпение момента на срещата. Все по-често прекарваше часове наред в креслото пред пулта, вперил поглед в примигващата невинна информация на големия екран или увиснал под стъкления купол, сякаш се мъчеше да открие в дебрите на звездния свят единствената проблясваща точка, от която идва заплахата.

Корабът оставяше след себе си милиони километри и напрежението на малкия му екипаж нарастваше. Стас също се опитваше да скрие, че е разтревожен, но все по-често идваше в командната кабина и стоеше мълчаливо, стараейки се да не безпокои капитана. Усещането за реална, но засега нематериализирана в някаква конкретна форма заплаха твърдо се беше настанило във въздуха. И двамата пилоти искаха този миг да настъпи по-бързо, по-скоро да видят врага, защото очакването на неизбежния сблъсък винаги е тягостно, особено ако ще бъде среща с жесток и смъртно опасен противник. Най-сетне, когато и двамата членове на екипажа бяха на пилотските си места, това стана.

Екранът избухна в тъмночервено — сигнал за тревога втора степен, и върху него изпъкнаха ярките наситено зелени букви SOS. А отдолу забягаха цифрите на координатите от пеленга. На фона на сирената изкуственият глас на компютъра веднага дублира уловената радиограма: „Приет е сигнал за бедствие, приет е сигнал за бедствие. Си Ай 12 моли за помощ, Си Ай 12 моли за помощ“.

Грег включи дешифрирания сигнал на прослушване. Както и очакваха, той бе извънредно слаб, понякога съвсем заглъхваше. Можеха да се различат само номерът на кораба и координатите му. Причините за аварията и останалата информация се губеха в космическите шумове. Изкривеният сигнал и необичайно слабата му мощност, въпреки че обектът беше относително близо — всичко това напълно отговаряше на работната хипотеза на Карпентър. Версията, че Би Джей 86 е бил унищожен, за да заграбят товара му, започна да се потвърждава.

— И тъй — отсече Грег, тежко изговаряйки думите, — настава най-интересното. Оказахме се добра стръв. Сега остава да им преседнем на тези акули.

Компютърът изчисли параметрите на маневрата и новия курс към обекта. На екрана се появи карта с траекторията на полета.

— Така-а — проточи Стас, съсредоточено разглеждайки маршрута, — ще се наложи да навлезем в горния слой на астероидната мантия.

— Нищо — отвърна Грег. — Граничната област на мантията е по-добре, отколкото средните й слоеве. И още по-добре от центъра на пояса. За по-безопасно ще намалим скоростта и ще минем бавно през нея. — Той се усмихна и добави: — Приятелчетата искат да се презастраховат и на всяка цена да ни принудят да приберем големите антени. Какво пък, ще направим всичко, каквото желаят.

Няколко минути по-късно малката навигационна антена предаде съобщение до кораба-примамка, че Би Джей 90 е променил курса си и бърза на помощ. Корекционните двигатели измениха ъгъла на реактивните струи и корабът в плавна дъга зави на 90 градуса от предишния си маршрут. Главният двигател изстреля къс импулс и Би Джей 90 се отдели от обичайния междупланетен път, навлезе в рядко посещаваната и опасна периферия на метеоритния пояс.

Грег седеше в креслото и нещо съсредоточено мислеше. Вторият пилот наблюдаваше метеоритната обстановка върху големия екран и как компютърът непрекъснато маневрира с рулевите дюзи, прокарвайки сложен, зигзагообразен път между огромните въртящи се късове с неправилна форма. Тежеше му това мълчаливо очакване и той реши да разсее капитана:

— Слушай, Грег, как мислиш, кои са те и за кого работят? Толкова пъти съм си блъскал главата и все не мога да предположа поне едно нормално нещо.

Капитанът откъсна очи от пулта:

— Хайде да не си мътим главите с такива… Когато успешно приключим, тогава всичко ще се изясни. А ако не те сдържа на едно място, върви тестувай още веднъж имитационните системи на лодката и въоръжението. И ти ще се откъснеш от мислите си, и за техниката ще е добре.

Стас леко се раздразни и от командира, и от самия себе си, но скри настроението си, само дълбоко въздъхна и изплува навън. Асансьорът го спусна в утробата на товарните трюмове. Шест от осемте бяха пълни с най-обикновен товар, а според бордовите документи в двата останали имаше транзитен товар, взет на далечната междинна площадка „Делта“. Те бяха пломбирани и по време на товаренето никой дори не се беше приближавал до тях. Именно в тези сектори се намираше всичко необходимо за операцията. Най-напред Стас слезе в хангара за лодки. Там се намираше стандартна, приличаща на летяща чиния космическа лодка. Екипажът си изгуби доста време, за да я натъпче с всичко необходимо, тъй че вече много трудно би могъл да влезе само той, да не говорим за осемте пътници, както се полагаше по документация. Стас обиколи няколко пъти лодката, внимателно я огледа, отблъсна се с ръце от стените на трюма и излетя към възела за скачване. В лодката беше практически невъзможно да се обърне човек и Стас дълго се мъчи, изпробвайки в работен режим отначало автономните системи поотделно, а после пусна бордовия компютър заедно с периферията. Тестовете минаха нормално и той се измъкна навън. „Дяволска черупка“ — изруга наум, като си удари коляното в лоста на люка. Сетне се качи в първи и втори товарен сектор, където беше събрана цялата ударна мощ на командата им. Бликовете на осветителните тела матово се отразяваха в черните тела на два мощни робота от автономно-спасителната серия. Върху продълговатите им правоъгълни корпуси с два манипулатора отпред бяха монтирани лъчеви оръдия, а реактивните им двигатели бяха форсирани до краен предел. След като се полюбува до насита на тези внушителни страшилища и им заповяда да изпълнят няколко команди, за да му мине меракът, Стас отплува във втори сектор през отворения авариен люк.

В средата стоеше тежко плазмено артилерийско оръдие, което можеше да поразява обекти с висока степен на защита на значителни разстояния, но се препоръчваше да бъде използвано само в краен случай, при непосредствена заплаха за живота на екипажа. От удара на този мастодонт обикновеният транспортен кораб за миг се превръщаше в изкорубено разтопено парче метал. Ето защо в предстоящата операция основна роля се отреждаше на модернизираната лодка. Но не пречеше да провери и оръдието, макар че го правеше едва ли не за стотен път. Повече от един час се занимава вторият пилот ту със самото оръдие, ту с механизма за изкарването му на повърхността на кораба. „Кой знае — мислеше си Стас, като машинално даваше заповеди на микропроцесорите и преценяваше реакцията им, — може да се случи като в допотопните уестърни — който пръв извади колта от кобура, той ще победи.“ Сетне заповяда на системата да разиграе бойна готовност.

Натисна копчето и на контролния прибор се замяркаха цифрите на междинните позиции. Стас си представяше как се движат механизмите, подчинявайки се на командите, как се измъква на повърхността платформата с оръдието, как продълговатият, стегнат в ребрата на охладителната система корпус само с няколко движения се закрепва на гърба на междупланетния кораб. Външно всичко би трябвало да изглежда твърде ефектно.

Най-после Стас приключи с проверките и контролните команди. Погледна часовника и подсвирна — незабелязано бяха минали почти шест часа в работа. „Наистина — усмихна се той — слушай съветите на по-възрастните и времето ти ще минава по-бързо.“

След две седмици непрекъснато маневриране сред струпването от астероиди Би Джей 90 премина най-опасния участък от пътя си.

Когато Грег обяви, че са минали най-тежкото, Стас само поклати глава и забеляза:

— Щом толкова трудно преминахме през горния слой на мантията, какво щеше да стане с нас в средната й част?

Грег изхъмка.

— Доколкото зная, само три кораба са успели да отидат там. Първият път е било много отдавна, когато поясът е бил обект за проучване като нещо ново. Някакъв откачен изследовател заради научните си амбиции се напъхал там на лек проучвателен кораб. Върнал се с ценни сведения, с почти разбит кораб и психическо разстройство. Вторият път — преди осемдесет години, при прехвърлянето на станцията „Суну“ избухнал взрив и било установено, че ударната вълна е отхвърлила един фрагмент от жилищния сектор в астероидния пояс. Два спасителни кораба с подсилена конструкция почти месец сновали из горния слой на пояса и дори няколко пъти навлизали в централния слой на мантията. Също си изпатили доста, но не намерили частта. Изглежда се е изгубила по-нататък, към сърцето на пояса… — Грег помълча малко и добави: — Повече никой не си е пъхал носа там. А в граничния слой понякога се навъртат глупаци като нас. Както виждаш, не е толкова опасно.

Колкото междупланетните късове и галактичният прах ставаха по-редки и видимостта се подобряваше, толкова сигналът за бедствие ставаше по-ясен и разбираем. Но още бе твърде опасно да се вдигат големите антени. Най-сетне Грег и Стас успяха да се свържат с катастрофиралия кораб чрез навигационната антена.

На екрана се появи неясно изображение на едно брадато лице.

— Тук Би Джей 90, тук Би Джей 90. Викам Си Ай 12. Приех изображението ви — монотонно повтаряше компютърът, опитвайки се да подобри качеството на връзката. — Отговорете как ме чувате?

Чу се силно пропукване и през него проникна човешки глас:

— Тук Си Ай 12, чувам ви добре. Говори капитан Бруно. Имам нужда от незабавна помощ. Случи ни се авария в двигателя и корабът изгуби маневреност. По инерция преминахме през външния слой на метеоритния пояс. Изгубихме антените за далечна връзка и получихме многобройни повреди. На борда имаме ранен.

— Разбрах ви — включи се в разговора Грег. — Говори капитан Милър. Какво смятате, че трябва да се направи в тази ситуация?

— Смятам за необходимо да се опитам с помощта на вашата енергийна система да възстановя работоспособността на моя двигател. Ако не успея, моля да се скачим и да ме вземете на буксир. На кораба има ценен товар.

— Разбрах — отговори Грег, — предлагам ви следния план за действие: ние ще дойдем при вас на лодка и ще вземем ранения. После ще ви помогнем да подготвите двигателя за пускане. А по-нататък — според обстановката.

— Не е ли по-добре веднага да скачите кораба си към моя? — попита капитан Бруно.

— Смятам, че е твърде рисковано. Наоколо има още много метеорити и ако скачването продължи повече, има голяма вероятност от попадение. Да се маневрира, както сме свързани, е сложно.

— Да, прав сте — съгласи се капитанът.

— Значи, приемаме моя план за действие — потвърди Грег и приключи разговора. — Според изчисленията трябва да достигнем кораба ви след три денонощия. Ако има нещо ново, съобщете ни. Край.

Изображението на капитан Бруно примигна, изрази надежда за скорошна среща и изчезна. Грег многозначително погледна към Стас:

— Какво ще кажеш?

Той поклати глава и рече:

— М-да-а… Всичко се развива така, сякаш изпълняваме роли в отдавна заучен спектакъл.

— Идеално — изкоментира капитанът. — Значи имаме шанс да разиграем финала на пиесата по наш сценарий.