Би Джей не отговаря

Седма глава

Тромавият тандем от два скачени кораба упорито си пробиваше път през първобитния хаос на метеоритния пояс. Рулевите му дюзи непрекъснато бълваха огън, избягвайки въртящите се парчета космическа материя. В тъмния, още неподчиняващ се на екипажа на Би Джей 90 корпус на Си Ай 12, зад здраво залостените люкове се бяха притаили смъртно опасни сили. А отзад, невидим зад завесата на метеоритната мантия, се движеше друг кораб и хората в него се подготвяха за решаващ удар.

В скования от съня мозък на Грег прозвучаха тревожният рев на сирената и необичайно силният глас на компютъра: „Приет е опасен сигнал. Приет е опасен сигнал.“ И отново пронизващият цялата метална утроба на кораба вой на сирената. Грег скочи от креслото и триейки очи, се втренчи в залетия от червени удивителни голям екран. Сънен, още не можеше да се оправи в пробягващите цифри. Но гласът на Пиф веднага проясни картината: „От неизвестен източник напред по курса е приет изключително силен сигнал до «Кондор». Големият компютър е блокиран, тъй като е във връзка с антените. Но радиомаякът на спасителната лодка в четвърти трюм оживя и незабавно изпрати отговор на запитването.“

— Казвах ти аз, че не ми харесва тази работа — изръмжа Грег и удари с юмрук по облегалката на креслото.

Пиф учтиво изслуша изблика на човешки емоции и завърши съобщението: „От радиомаяка се съживи и компютърът на лодката и сега в ефира тече подробна информация.“

— Дявол! Сто дяволи! — ревеше Грег. — Незабавно дешифрирай сигнала от лодката!

На екрана мигновено се появи съдържанието на съобщението.

— Така — мърмореше капитанът, изяждайки с очи цифрите и думите. — Тази консервена кутия вече е съобщила всичко, каквото може да се съобщи… Много бих искал да зная — отново повиши глас капитанът — откъде е дошъл сигнал с такава невероятна сила?

Компютърът светкавично изчисли посоката и координатите на източника и нарисува схемата на екрана.

— Ясно — загрижено въздъхна Стас, — пред нас е маяк-ретранслатор, който ни е следил, когато сме идвали насам, а сега отново ни е засякъл. Ето защо „Кондор“ е престанал с преките сигнали към „Зевс“. Целият се е концентрирал, за да насочи по следите ни този шпионин. Гадове… Умно са го измислили. Мощният насочен сигнал е изпратен в област, където никой няма да го засече. А сега през цялото време ще сме им като на длан. Тутакси ще разберат какво се е случило. Виж, тук всичко е написано: корабът се движи с кърмата напред, постоянно маневрирайки, всички основни системи са блокирани, няма връзка с централния компютър, сведения за гибел на космонавтите не са постъпвали… Разкрити сме напълно.

На таблото се появи нова порция информация.

— Това пък какво е? — ядосано кресна Грег и компютърът обясни, че центърът за управление на лодката окончателно е съживен и се опитва да влезе във връзка с корабния компютър. Тази линия обаче е блокирана от микропроцесора.

— Дали микропроцесорът ще издържи? — попита Грег.

— Трябва — успокои го Стас. — Информационният капацитет на този канал е от средна величина. Тъй че би трябвало да издържи.

Стас извика видеоинформация от четвърти товарен сектор и на екрана се появи изображението на лодката. На външен вид нищо не можеше да се определи. Но вътре в този бяло-червен дискообразен корпус вече течеше враждебна машинна мисъл.

— Тъй — ядосано каза Грег, — какво най-лошо може да стори тази дивотия?

— В най-лошия случай ще получи команда или сама ще се досети да излезе в Космоса и да предаде изображение на нашия тандем. А после да даде няколко залпа по огледалото на двигателя на Би Джей 90 — мрачно отвърна Стас.

— Какво е въоръжението й? — Грег включи другата камера, получи изображение отгоре и сам си отговори на въпроса: — Плазмен пулсатор със средна мощност. Напълно достатъчен да повреди отражателя ни и да извади от строя всички рулеви дюзи. Какво ще правим? — и Грег погледна втория пилот право в очите.

— Има само една възможност — с досада се намръщи Стас. — Не можем да проникнем в трюма, значи остава да изкараме нашите роботи на повърхността и да ударим по лодката, когато започне да излиза от кораба.

— Тя е със защита първи клас и с много дебел корпус, нашите MZ не могат да се справят с нея. Лазерите им няма да пробият противометеоритното покритие. Може от близко разстояние да се опитат да повредят купола на лазерното оръдие. Разбира се, бихме могли да използваме артилерията на нашата лодка, но е твърде опасно да рискуваме — сам знаеш какво означава да останем без спасително средство в астероидния пояс… — Грег помълча малко, като прехвърляше в ума си всички варианти, сетне със съжаление добави: — Главното ни оръдие се намира от другата страна на корпуса. Докато маневрираме с кораба, лодката им може такива да ги надроби…

— Шефе, имаме само един вариант. Виж — Стас извика на екрана външните очертания на кораба. — Поставяме роботите до капаците на люковете. Лодката ще излиза от трюма настрани. MZ ще ударят отгоре, където е куполът, и ще се постараят да повредят механизма за насочване на пулсатора. А малко по-далеч от другата страна ще изкараме нашата лодка. Щом целта се отдели от кораба и люкът се затвори, нашата ударна сила може да открие огън. Ако люкът още не е затворен, боя се, че при евентуалния взрив от попадение в двигателния блок парчетата ще нахлуят в кораба и ще пробият преградите към енергийната система. А ако тя експлодира…

— Да, лоша работа — мрачно заключи Грег и отново извика на екрана изображението на четвърти сектор. Малкият автономен кораб продължаваше да си седи неподвижно на палубата. Дискообразният му корпус беше само на някакви си деветдесет метра от командната кабина, но космонавтите нямаха никаква възможност да стигнат дотам. А това бе едва първият оживял враг. Кой знае, може би ще последват и други. Грег прогони мрачните си мисли и каза вече на глас: — Да, навярно това е единствената ни възможност. Пиф трябва да изчисли вариантите и да даде своето заключение.

След две минути Пиф потвърди този вариант като най-целесъобразен за приложение и съобщи: „Компютърът на лодката спря опитите си да установи контакт с главния компютър на кораба и сега трябва да очакваме автономни действия от негова страна.“

— Главното му самостоятелно действие е да излезе в Космоса. Всичко се потвърждава… Пиф, започваме нашия вариант — силно каза капитанът на компютъра и на втория пилот, макар че ушите и на двамата бяха съвсем до него.

— Как мислиш, командире — прехрипналият от недоспиване и напрежение глас на Стас звучеше по-тихо от обикновено, — дали тя ще чака команда от „Кондор“ или ще започне сама да действа?

— Не зная — Грег намръщено гледаше неподвижното изображение върху екрана, — но и в двата случая нямаме много време. Съдейки по разстоянието, сигналът от лодката ще стигне до „Кондор“ за две-три минути. Те няма дълго да го проучват. Ще им отидат десетина минути за всичко и ще решат да пуснат системите на кораба. Сетне ще минат седем-осем минути, докато сигналът стигне радиомаяка, и още две да дойде до нас. Такива ми ти работи — и капитанът меланхолично се усмихна на Стас.

През това време Пиф съобщи, че тяхната лодка и роботите излизат в открития Космос. Това означаваше, че някъде в корпуса на Би Джей 90 се е отворил люкът на товарен трюм N3 и оттам бавно са изплували двата многофункционални робота MZ. Ето те застинаха до разтворения люк и върху телата им пламнаха факлите на реактивните им двигатели. А още по-нататък от последния сектор внимателно се заизмъква бяло-червеният диск на лодката — главната огнева мощ на капитан Милър в този бой.

Минаха няколко минути и ударната групировка зае бойна позиция. MZ се настаниха до самия люк на палубата за лодки на Си Ай 12, като се прилепиха с манипулаторите си към корпуса. Те бяха готови да ударят противника в упор с лазери и с монтажните си плазмени горелки. От другата страна на люка, малко встрани от скачените кораби, висеше лодката, взела на прицел капака му с плазмения си пулсатор. Всичко бе готово за откриване на огън.

Пиф доложи за пълна бойна готовност. Екипажът още веднъж огледа диспозицията на огневите средства около Си Ай 12 и върна на екрана изображението на трюма с лодката.

— Нещо ми се струват много подозрителни тези амбразури по периметъра на корпуса й — недоволно мърмореше Стас, увеличавайки изображението на една от тях. — На стандартните лодки няма такива отвори. Май са ги направили тъкмо за лазери със солидна мощност…

В същия миг на лодката и на стените на трюма светнаха мигащите светлини за стартова готовност и след няколко секунди от корпуса й започнаха да се откачат различни кабели и шлангове.

— Ето че дочакахме — с леден глас заяви Грег неизвестно на кого. Лицето му стана зло и съсредоточено, той рязко каза на компютъра: — Пиф, предай на всички бойни машини — щом се появи целта, незабавно да открият огън.

Машината прие и повтори командата, а на екрана над палубата за лодки капакът на люка вече се отвори. Лодката тръгна към открития Космос.

Екипажът на Би Джей 90 впери немигащи очи в екрана. Сега изображението беше от камерата върху външната страна на кораба зад роботите. Отлично се виждаше как зад правоъгълните тела на MZ се появи и започна да се увеличава дискът на неприятелския обект. А в горния десен ъгъл на екрана добре личеше корпусът на собствената им лодка. Щом след секторите за метеоритна защита се появи централният кръг на неприятелската лодка с купола на плазмения пулсатор, по нея удариха роботите. В целта се врязаха четири енергийни лъча — две тънки сини лазерни стрели и две червени пулсиращи струи на плазмените горелки. Там, където докоснаха корпуса на мишената, избухнаха огнени фонтани с ореоли от йонизирано лъчение. След миг цялата лодка излезе от люка и заработиха всичките й системи. Дулото на пулсатора поиска да се насочи към бълващия огън противник, но долният край на купола вече беше заварен към неподвижната основа на централния кръг. Стволът само конвулсивно потръпваше и безпомощно биеше в една плоскост.

— Ура! Уцелихме! — радостно извика Стас и тупна Грег по рамото.

Но в този момент по периметъра на неприятелския диск пламнаха четири ослепителни точки и четири лазерни лъча се врязаха в тъмните силуети на MZ. Сега йонизиращото излъчване обви техните тела. През това време неприятелската машина се отдалечи на десетина метра от корпуса на кораба и капакът на товарния люк се затръшна. В същия миг по дъното й удари плазменият юмрук от лодката на Би Джей 90. През екрана премина огнена струя и белият силует на противника мигновено потъмня на фона на обвилия го ослепителен облак. Ударът отхвърли лодката настрани, тя се залюля, въртейки се, и като влачеше след себе си димен шлейф, излезе от обектива. Веднага обаче я пое другата камера. Екипажът на Би Джей 90 видя как от разпадащото се на огнени парцали дъно на лодката плисна бяло сияние. От всички люкове и отвори на корпуса избухна заслепяващ пламък и тя се пръсна на десетки парчета. Взривната вълна залюля кораба, а по корпуса му затракаха парчета.

— Край — изморено каза Стас и сведе поглед.

— Да, първият спечелен бой — Грег млъкна за миг, връщайки изображението от първата камера. — И май първите загуби.

На екрана се върна картината на неотдавнашното сражение. Добре се виждаше как тялото на единия робот бе неестествено наклонено. Той се крепеше само с единия си манипулатор, а около него плаваше част от другия. Оцелелият робот се обърна към повредения си събрат и включи камерата си. В едър план се появи разтопената от бойните лазери предна част на многофункционалния автомат. Тук се намираха системите за насочване, ориентация и управление на машината. Те не бяха защитени с мощна броня като останалия корпус. Точно това уязвимо място беше уцелил лазерът. Стана ясно, че няма да могат да възстановят робота.

Грег даде команда на другия да вземе на буксир загиналия си другар и да се връща в трюма. Скоро след него се прибра и космическата лодка.

— И тъй, спечелихме първия рунд — Грег хвърли поглед към покрития със следи от взрива екран и се обърна към Стас: — Но какво ли ще последва?

Гласът на Пиф спаси втория пилот от необходимостта да отговори на този сложен въпрос: „При излизането си от трюма неприятелският обект съобщи: излизам в открития Космос за самостоятелни действия, атакуван съм от няколко източника с малка мощност, откривам ответен огън. Съобщението прекъсна поради разрушаването на обекта.“

— Така… Сега вече окончателно знаят всичко — тежко въздъхна Грег.

— И сега — продължи мисълта на командира Стас — могат да залагат само на едно: да пуснат главния компютър и да включат двигателите. Ако успеят да го направят, ние просто ще спрем и ще се превърнем в неподвижна мишена.

— С колко време разполагаме? — с мрачна решителност тръсна глава командирът, сякаш с това движение се опитваше да отърси от себе си всички неуспешни стъпки и губене на време.

— Петнадесетина минути, максимум двадесет — отвърна Стас. — Но ще бъдем предупредени четири минути предварително, когато уловим ехото на сигнала от „Кондор“ към ретранслатора.

— Добре — кимна с глава Грег. — Макар хич да не е добре… Необходимо е колкото може по-скоро да определим най-голямата опасност и в оставащото ни време да се помъчим да неутрализираме механизма за реализирането й. И тъй, засичам — и Грег тупна с длан по пулта, като се втренчи във втория пилот.

Стас започна, бързо изговаряйки думите:

— Главната опасност е пускането на компютъра. Сетне — механизмите и системите, чрез които ще се постарае да се справи с нас — Стас направи пауза и погледна екрана, където Пиф старателно запомняше и систематизираше всичко, което хората говореха. — Първо, компютърът пуска двигателите. Тандемът ни спира с всички произтичащи от това последици. Второ, съживява бойните си машини в трюмовете и те през Космоса и товарните люкове или през шлюзовата камера проникват в нашия кораб. Третата опасност — компютърът сваля всичките ни блокировки, завладява периферийните системи на кораба, откача го и ни взема на прицел с оръдията си.

— Е, там вече по всички правила на дуела — вмъкна Грег. — Кой кого — или той нас, или ние него.

— И какво от това. Те ще са доволни, ако дори с цената на собственото си разрушаване Си Ай 12 ни обездвижи. Защото зад гърба ни са други врагове. Си Ай 12 в артилерийския дуел ще ни повреди, макар и заплащайки със собствената си гибел. Дори и в този случай ние ще им бъдем поднесени на тепсия.

Стас помисли малко и продължи:

— Разбира се, остава ни един коз — техните космонавти. Но тях можем да използваме само ако нямаме шанс да постигнем пълен успех. Тогава можем да се съгласим на компромис и да им предадем екипажа, ако вторият кораб свали тежкото си въоръжение и преследвачите останат на голямо разстояние от нас. Но кой ще ни гарантира, че нямат скрит още един кораб? Или пък че ретранслаторът не се окаже въоръжен до зъби кораб? Тъй че космонавтите не са кой знае колко силен коз… Сега — какво можем да предприемем… Първо, бързо да хвърлим всички сили за овладяване на компютъра им. Но този вариант практически е обречен — щурмуваме мозъка им повече от три денонощия, а резултатите са нищожни. Второ, да изведем в Космоса останалия ни робот и да се помъчим да отрежем или да отместим от центъра на огледалото на двигателя фотонния реактор. Вариантът не изисква много време и е напълно осъществим технически. Трето, горе-долу си представяме къде минават линиите за управление от компютъра към двигателите. Намерих това място в главната шахта и поставих там микропроцесор. По-дълбоко в трюмовете, както и в машинната зала на компютъра, не сме проникнали. Можем да рискуваме да прережем тези линии и да изолираме двигателя от командите на главния компютър. Но тогава има вероятност от рязката намеса да се съживи автономният логически блок на двигателната система. Тя ще се задвижи непроизволно и ще получим обратен резултат. Четвърто, да се откачим и докато не е късно, да бягаме заедно с техните космонавти, като направим кораба им на решето. Но е възможен и друг обрат — докато се откачаме и се отдалечаваме на безопасно разстояние, да се получи команда за включване на компютъра и ще ни се наложи да водим бой с него. Ще получим повреди и ще станем лесна плячка за преследвачите ни. Тъй че този ход е много рискован.

Стас изброи още няколко варианта и каза, поглеждайки часовника си:

— Какво е мнението ти, шефе?

— Смятам, че вариантът за повреждане на главния им двигател е най-реален. Но в такъв случай какво ще правим с бойните им роботи?

— Има само една възможност — да ги държим по-далеч от себе си. Отвън ще ги задържат нашият въоръжен робот и лодката, а когато повече не ще бъде нужно да контролираме системата за управление на двигателите, можем да хвърлим всички сили на компютрите да удържат затварящата система на вътрешните люкове и шлюзовете. Тогава роботите просто няма да могат да влязат тук и ще си останат в техния кораб, докато стигнем базата.

Грег нервно потърка лице, помълча малко и решително каза:

— Рисковано е… Но не колкото при другите варианти. Аз избирам този начин. А какво ще ни посъветва Пиф?

Компютърът също се спря на предложението на командира.

След няколко минути оцелелият робот излезе от кораба, бавно проплува над тандема и спря до първите носещи конструкции на отражателя на Си Ай 12. Дори такъв голям екземпляр от серията MZ изглеждаше като играчка на фона на исполинския скелет от конструкции и опори, които съединяваха корпуса на кораба с огледалото на основния двигател.

Неволно сдържайки дъха си, Стас и Грег наблюдаваха как роботът, воден от командите на Пиф, се добра до края на отражателя и изчезна в него. Системата на мониторинга веднага включи камерата върху края на огледалото. Виждаше се добре как роботът като мравка в чашката на цвете пълзи по вътрешната повърхност на гигантската сребриста чаша. Най-сетне стигна до проблясващия в студената мъртвешка светлина на галактическите светила купол на фотонния реактор. В щипците му избухна мълнията на плазмената горелка… Отвори техническия люк на купола и потъна в него. Стас облиза пресъхналите си от напрежение устни и срещна погледа на командира. Той конвулсивно преглътна и отново обърна лице към екрана.

Едва Стас съсредоточи поглед в екрана и по него, а и почти на всички табла в залата за управление се понесоха редове с извънредна информация — Пиф съобщаваше, че е прието ехото на сигнал от „Кондор“. Той съдържаше математически кодове и приличаше на команди за съживяване и пускане на централния компютър.

— Така — каза капитанът с особено загрижено лице, обръщайки се към втория пилот. — Значи след три-четири минути усиленият сигнал ще се върне. Така — повтори той и хвърли поглед върху екрана, проблясващ със сребристата светлина на огледалото. — Стас, аз продължавам да контролирам робота, а ти незабавно се свържи с „Кронос“ — има ли някакви новини от окопната му война. И подготви всички наши вериги и подчинени системи за евентуален удар.

— Разбрах — късо отговори Стас и се наведе над пулта за управление.

Оказа се, че през цялото това време „Кронос“ е успял да подчини само няколко спомагателни вериги и да извоюва два-три терминала в безкрайната периферия на големия компютър. Стас му даде команда да се готви за война с оживелия противник. После на допълнителния екран още веднъж бързо прегледа недостъпните вътрешни помещения. В синкавозеления фон на екрана всичко изглеждаше неподвижно и спокойно. Само човешкият разум с умението му да предчувства долавяше скрита заплаха в това безжизнено струпване от машини и механизми на все още безволния и парализиран неприятелски кораб. След като приключи с подготовката, Стас отново се върна към изображението на чашата на двигателя. Роботът още не се появяваше от купола.

— Какво прави там? Защо камерата му не е включена?

— Работи с горелката — обясни капитанът, без да се откъсва от пулта, и веднага уточни: — Всички комуникации са скрити добре и не могат да се повредят. Така че роботът започна да реже болтовете, които фиксират купола. Ако имаме успех, при пускането на двигателя той няма да издържи ударната вълна и ще се откъсне из основи.

— Ясно — кимна с глава Стас.

Минаха още няколко минути в мъчително очакване. Космонавтите следяха цифрите, които показваха колко надълбоко е проникнал роботът в огромните болтове. Бавно, но сигурно MZ откъсваше една по една осемстенните им глави.

В тандем със завзетия кораб Би Джей 90 постоянно маневрираше, избягвайки срещите с блуждаещите космически късове, и се движеше в горния слой от мантията на пояса. Някъде отпред сред целия този хаос се намираше неприятелският ретранслатор, а отзад с упоритостта на хрътка ги настигаше потерята. И от всички страни този незначителен епизод от безкрайната, пронизваща цялата Вселена борба на живота и разума със себеподобните си беше наблюдаван студено и безстрастно от хилядите сини звездни очи на великия и безкраен Космос.

Пилотите трепнаха, когато напрегнатата тишина бе прорязана от отсечения глас на компютъра: „Прието е ехото на идващ насам сигнал. Той ще бъде тук след четиридесет-петдесет секунди. Приблизителната му мощност е около осемдесет киловата.“

— Такъв сигнал може и антена да огъне. Тъй… — Грег впи поглед в цифровите показания.

— Какво, изгубихме ли вече робота? — попита Стас само за да не мълчи. Очакването ставаше вече непоносимо.

— Да, изгубихме го — потвърди командирът. — Само че не е ясно дали се е справил със задачата.

Съдейки по цифрите, машината вече бе отрязала всички болтове от едната страна на купола и сега довършваше половината от другата.

— Куполът вече би трябвало да се откъсне при пускането на двигателя — промърмори Грег. Лицето му приличаше на каменна маска. — Всичко зависи дали компютърът ще се съвземе бързо и кога ще пусне двигателя.

— Трябва вече да започва — тихо като въздишка каза Стас, наблюдавайки хронометъра.

И сякаш чакайки само тази команда, всичко, което можеше да се оцвети с тревожен червен цвят, запулсира с алено сияние. Цифрите на всички датчици напрегнато застинаха. А върху главния екран се появиха мислите и командите на „Кронос“. Сега той стана главният боец и всеки момент трябваше да влезе в ръкопашен бой със силния и опасен враг.

— Най-сетне дочакахме поздрав от приятелчетата — през зъби процеди Стас.

Грег нищо не му отговори и само още по-напрегнато впери поглед в таблото за управление.

След миг „Кронос“ съобщи, че веригата от микропроцесори е регистрирала оживление по наблюдаваните линии. А след още една минута — че всички контролирани системи усещат появата на първите разузнавателни сигнали върху блокираните си входове.

— Така, говедото започва да идва на себе си — злобно проговори Грег, като изтри с ръкав потта от челото си. — Още малко и ще се помъчи да ни набучи на рогата си.

— И тогава ще направим истинска корида — опита се да се пошегува Стас.

— Но къде ли първо ще се нахвърли? Всичко излиза… Той мисли извънредно рационално — лицето на Грег стана почти сиво, когато „Кронос“ съобщи, че процесорът усеща най-голямо напрежение в линията към двигателното отделение.

— А на MZ му останаха още осем болта — бавно каза Стас и веднага бързо допълни: — Време е да скрием камерите за наблюдение зад чашата на двигателя. Дори да не измъкнем робота оттам, поне да не останем без очи.

— Добре — съгласи се командирът.

Изображението на една четвърт от големия екран, където току-що проблясваше параболичната повърхност на огледалото, се смени. Сега камерата върху корпуса на кораба предаваше задната страна на чашата. Решетестите конструкции мътно изпъкваха на мъглявия фон на астероидния пояс.

— На робота му остават осем болта… — Стас млъкна, без да довърши фразата.

Изображението на екрана потрепна. Тъмният контур на чашата внезапно рязко изпъкна от обвилото го бяло сияние. В същия миг стените потрепераха от силен удар. Всички незакрепени предмети по инерция заплуваха към изхода.

— Пускане… — неволно въздъхнаха и двамата космонавти.

Но сиянието продължи не повече от секунда и веднага угасна.

— Успяхме! — диво блещейки очи, закрещя Стас. — Успяхме! Разбра ли, Грег, всичко стана както трябва — и в радостен порив той се хвърли да раздрусва и да тупа командира.

Но Грег само ядно и цветисто изпсува, наведе се към пулта за управление и като трескаво натискаше копчетата, глухо произнесе:

— Край… Нашият MZ вече не отговаря.

— Лоша работа — процеди Стас, тутакси станал сериозен. — Лишихме се и от последния си робот…

Няколко минути след това, когато стана ясно, че няма да има повторно пускане, камерите отново надникнаха иззад края на изстиващата чаша. Колоната с реактора силно, почти на 45 градуса се беше отклонила от оста на параболичното огледало. Държеше се само с единия си край за основата.

— Отлично — прецени Стас. — Поне MZ не загина напразно. Двигателят повече не ще може да работи.

— Добре — уморено кимна Грег. — Тази опасност ликвидирахме. А по-нататък какво?

— Трябва да концентрираме вниманието си в трюма им с роботите. Това е последното, на което могат да разчитат.

— И последното, което много лесно ще ни довърши — капитанът винаги се готвеше за най-лошото. Може би иначе не би станал капитан.

Повече от половин час екипажът на Би Джей 90 съсредоточено наблюдаваше как чуждият компютър се свестява от продължителния шок. Сякаш бе великан, който идваше на себе си след дълга загуба на съзнанието през нощта на бойното поле — ту се опипваше, ту шареше около себе си да намери изгубеното си оръжие, ту се взираше в тъмнината наоколо. Но тъй или иначе, моментът, когато ръката му ще се натъкне на меча или на дебелата чепата тояга, трябваше да настъпи, той ще се изправи на крака и пак ще се превърне в страшен противник.

Половината от площта на големия екран заемаше изображението на трюм N3 на Си Ай 12. Четири неподвижни цилиндрични туловища лежаха върху транспортни платформи. Те бяха от по-малък и не толкова мощен клас като загиналите MZ. Но ако се наложи да се воюва с тях вътре в кораба, по-малките им габарити се превръщаха в безспорно предимство. Те свободно преминаваха през всеки корабен люк и можеха с лекота да се движат и в най-тесния кубрик или шлюз. Лазерите и горелките им не можеха и да се сравняват със стрелковото оръжие на космонавтите… Грег мислеше за всичко това, разглеждайки неподвижните контури на автономните механизми. Рано или късно компютърът ще изиграе асото си — като Наполеон в последния момент ще хвърли в боя старата гвардия.

Забравили за умората, недоспиването и глада, двамата космонавти вече няколко часа стояха до пулта за управление и заедно с Пиф реагираха на всички действия на противника. Сякаш играеха някаква безумна и същевременно абсолютно систематизирана шахматна партия върху огромна дъска със сто хиляди полета. Залогът в тази невиждана, изтощителна игра беше: живот или смърт.

Почти едно денонощие измина, откакто започна нечуваната упорита борба за управлението на кораба. Отначало неприятелският машинен мозък опита да настъпва едновременно на много участъци, но твърдата съпротива на „Кронос“ провали атаките на неприятеля. Тогава той промени тактиката си и концентрира усилията си поред само на няколко места. „Кронос“ не успя бързо да мобилизира силите си от цялата контролирана периферия, за да му противодейства, и Бика — както кръстиха компютъра на Си Ай 12 Стас и Грег — скоро успешно извоюва няколко второстепенни обслужващи системи и тутакси изпрати съобщение до преследващия ги кораб.

— Не бързайте да се радвате… — мрачно процеди Грег, като получи от Пиф дешифрираната радиограма.

Отбраняващата се страна промени тактиката. „Кронос“ се оттегли от всички незначителни системи и създаде мощни огнища на активна съпротива във входовете за най-важните. Това бяха системите за отваряне на люковете, за видеомониторинга, за аварийното електроснабдяване и няколко други. Когато три яростни атаки на Бика срещнаха не по-малко решителен отпор, той за известно време прекрати активността си. Екипажът на капитан Милър чакаше напрегнато: какво ще последва?, и тревожно се взираше в изображението на трети трюм.

— Колкото по-дълго мълчи това говедо, толкова повече съм нащрек — мрачно бърбореше Стас. Глътна незнайно коя поред през това денонощие доза стимулатор и погледна под вежди Грег.

— Да — съгласи се капитанът. — Ненапразно се е задълбочил толкова в размисъл, че дори престана да изпраща вести до господарите си.

Корабът започна маневра, за да се размине с поредния астероид. От резкия завой Грег изпадна от креслото и се наложи Стас да хване капитана за обувката и да го върне на бойния му пост.

— Дявол да го вземе! Всички наоколо сякаш са се наговорили да ни тровят живота! — изруга Грег.

Изображението на големия екран оживя и гласът на главния координатор на бойните действия — Пиф, бързо заговори: „Внимание! Рязко се засили активността в неприятелските системи на трети товарен сектор. Внимание! Рязко се засили активността…“

Трюмът се освети ярко и отлично се виждаше как роботите се освобождават от превръзките за транспортиране и изплуват над платформите. Манипулаторите им откачаха кабелите за стационарно захранване и обективите на управляващите устройства трескаво се заоглеждаха наоколо. На Стас дори му се стори, че чува противното скърцане на сервомеханизмите и лекото потракване на ставите на манипулаторите им.

— Сега вече започва истинската корида — с прегракнал глас каза Грег. — Време е да приготвим берданките си. Дано успеем да уцелим някой от тях в окото…

— Чакай, капитане, може би ще минем и без това…

— Вече няма да минем без това — тежко отрони Грег и продължи: — Какво ще правиш, ако тези механизми излязат отвън и се опитат да заклинят маневрените ни дюзи? Или започнат да режат крепящите конструкции на отражателя? Космическата лодка е твърде тромава, за да ги вземе на прицел, ако рекат да се въртят около корпуса на кораба.

— Но нашите ръчни лазери не са достатъчно мощни, за да пробият стоманата им — уморено възрази Стас.

— Затова казах, че ще се целим в очите.

А в трюма роботите вече бяха в пълна бойна готовност и се разделиха на двойки. Едната се издигна до шлюза към Космоса, а другата се настани до вратата на товарния асансьор.

— Какво ли са намислили? — неразбиращо измърмори Грег, мърдайки пръсти по клавиатурата на пулта.

Но „Кронос“ още не можеше да изясни положението. В това време двата робота изчезнаха в асансьора, а другите през разтворения шлюз излязоха навън. Камерата за външно наблюдение веднага ги хвана в обектива си.

— Май сега ще се опитат да поставят на мястото й реакторната колона — досети се Стас и се обърна към Грег: — Командире, какво ще правим?

— Какво да правим! Да се наслаждаваме на това грандиозно зрелище — намръщено иронизира Грег и заповяда на компютъра: — Пиф, изкарвай лодката. В чашата не могат да ни избягат.

— Ами другите два… Какво да правим с тях?

— Засега нищо… Когато си покажат рогата, тогава ще му мислим — капитан Милър си върна състоянието на упорита студена проницателност, което го обхващаше само в мигове на смъртна опасност. — Все едно до затворените от нас сектори няма да се появят скоро…

Пиф докладва, че лодката излиза в Космоса. А на екрана двата неприятелски робота вече се спускаха към центъра на чашата на отражателя. Застинаха до наведения купол, отново се размърдаха и изчезнаха в отвора на техническия люк.

— Сега ще се помъчат да оправят изкривените крепежи — коментира Грег, — после ще върнат купола в работно положение и ще го закрепят… Нищо, ще ви направим горещо посрещане.

В друг сектор на големия екран белият диск на лодката вече изплуваше от люка и бавно се промъкваше покрай тандема към кърмата на Си Ай 12. На стотина метра от края на отражателя спря и съобщи, че е готова да унищожи неприятеля.

— Отлично — обади се Стас. — Е, Грег, да направим ли пробен изстрел?

Капитанът се съгласи и след секунда от купола на лодката се откъсна къса златиста мълния. Плазмената струя удари свръхздравия материал на колоната, разпръсна се на хиляди бликове и заигра по повърхността на отражателя.

— Отлично — каза Грег. — Тези чайници никога не ще поправят двигателя… Има ли съобщение за онези, дето отидоха навътре в кораба?

Стас поклати глава:

— Не, „Кронос“ още не ги е засякъл.

— Какво ли са намислили? — Грег уморено потърка очи и реши: — Добре, тогава първо да се заемем с тези, а после ще се оправим с другите, които са вътре.

Стас кимна и добави:

— Дори е по-добре да се мотаят по-дълго там и да не ни принудят да се бием на два фронта.

Разнесе се сигналът „Внимание“ и на екрана се отвори техническият люк на колоната. Пиф докладва: „Лодката е готова да открие стрелба.“ Но в същия миг оживя едно от таблата с информация от „Кронос“ и машинният глас съобщи: „Около неприятелския кораб е установено силово противометеоритно поле с максимална мощност.“

— Мръсник!!! — с дива злоба почти зави Грег и впи пръсти в косата си. — А ние като хлапаци се размечтахме, че сега… — В отвора на люка един след друг изплуваха силуетите на роботите и застинаха до основите на купола. Някъде отгоре просветна огнена плазмена струя, но се натъкна на невидимото препятствие и изгубила енергията си, се разпръсна като дъжд от слънчеви пръски и капки. Яркият сноп се отрази във вдлъбнатото огледало. Роботите невъзмутимо се трудеха с горелките си до основата на купола. Лодката даде още един неуспешен изстрел и обърканият Пиф попита хората какво да прави. Не можеше да изпълни задачата и като дете се молеше да му подскажат решението.

— Какво ще правим сега? — с тих спокоен глас попита Грег, дори без да гледа към втория пилот. По-скоро питаше самия себе си.

Не знаейки какво да му отговори, Стас кимна към екрана:

— Виж какви горелки имат… Два пъти по-мощни от стандартните. Навярно са се готвели да отворят кораба ни като консервена кутия.

— Да — пак така тихо каза Грег. Седеше неподвижно, устремил взор пред себе си и опрял ръце на пулта за управление. — Сега ще им свършат работа за разрязване на затворените люкове.

Стас почувства, че за пръв път през този безумен, изпълнен с изтощителна борба с машините и незнайния противник полет е готов да си признае, че положението е почти безнадеждно.

На екрана роботите вече освободиха колоната от изкривените крепежи и се вдигнаха към върха й. Пулсирайки с двигателните си дюзи, започнаха да нагаждат центъра на реактора към оста на отражателното огледало. Колоната бавно се завърташе в нужната посока, после зае правилно вертикално положение. Роботите се спуснаха долу и отново засвяткаха с факлите на горелките.

— След половин час ще прикрепят реактора и двигателят може да бъде пуснат — промълви Грег безизразно, сякаш самият той щеше да го направи.

Стас погледна датчиците на „Кронос“. Силата на защитното поле около неприятеля не бе намаляла нито на йота. Както и преди, нямаха никаква възможност да ликвидират роботите. „Но какво да правим? — трескаво съобразяваше Стас. — Не може окончателно да сме загубили играта… Безизходни ситуации няма…“ В главата му обаче цареше пълен хаос и с големи усилия се мъчеше да се концентрира. И пак, вместо да търси спасителен изход, в мозъка му се мяркаха горчиви съжаления за изгубените от непредпазливост роботи. Вярно, че първият беше унищожен в боя, но вторият… Дали не можеха навреме да обмислят всичко и да изпратят робота към колоната на отражателя, преди да бъде пуснат двигателят… „Стоп — каза си Стас. — Ами ако… ако опитаме сега да пуснем двигателя?“

— Командире! — закрещя той. Сърцето му бясно биеше и му се струваше, че ще изскочи от гърлото му. — Веднага трябва да пуснем двигателя… Стартовият импулс ще изпепели роботите и окончателно ще откъсне колоната…

Грег погледна Стас, както се гледа луд.

— Как ще го пуснем, когато Бика напълно владее пусковата линия?

Вторият пилот само трескаво заклати глава, а после изстреля на един дъх:

— Забрави ли, че на тази линия поставих микропроцесор? Той трябва да е запомнил всички данни за пускането на двигателя… Разбираш ли какво ти казвам?

Грег все още не съвсем уверено кимна и Стас бързо-бързо заприказва:

— Ако с нашия електронен шпионин не се е случило нищо, той вече трябва да знае командите и кодовете за пускане на основния двигател… Ще обединим ведно всички сили на „Кронос“. Чрез този процесор ще блокираме линията към Бика и ще дадем команда за пускане на двигателя… Трябва да стане!

Стас продължаваше да говори, а Грег вече се наведе над пулта за управление и пръстите му пробягаха по клавишите. След няколко секунди на таблото излезе информацията от процесора на линията към двигателя. Командирът и вторият пилот си размениха трескави погледи — процесорът бе запомнил всичко, което бе нужно.

Грег рязко въздъхна и проговори, като злобно сви очи:

— А сега — дръжте се…

След две минути цялата енергийна и информационна мощ на „Кронос“ бе съсредоточена в микропроцесора на линията от неприятелския компютър към управляващия блок на главния двигател. Роботите продължаваха да работят с горелките, заварявайки колоната към основата. Командирът заповяда на лодката да се отстрани и прибра камерите от края на чашата. Последното, което забеляза на угасващия екран, беше бързо отдалечаващият се вдясно диск на лодката. За миг Грег затвори очи. В ухото му неочаквано силно прозвуча учестеното дишане на втория пилот. Капитанът натисна клавиша за пускане. На крайното табло се замяркаха цифри — командата се изпълняваше. Някъде в недрата на чуждия кораб малкият уред блокира най-важната линия за управление и в освободения канал потече програмата за пускане на двигателя. Грег стисна облегалките на креслото и в същия миг целият огромен тандем от двата кораба се разтресе от мощен тласък. Стас не можа да се задържи за облегалката на командирското кресло и доста силно се удари в стената.

— А, гадове, получихте ли си заслуженото!!! — изрева Грег, скачайки от креслото.

От тавана Стас му пригласяше:

— Така ви се пада! Така ви се пада! — и яростно размахваше стиснатите си юмруци.

След няколко секунди камерите отново предадоха изображението на вътрешната повърхност на отражателя. Роботите не се виждаха никъде. А недалеч от центъра от една вдлъбнатина стърчеше основата на колоната. Силата на стартовия импулс я бе откъснала от слабите й укрепления. Тя беше пробила чашата и бе заседнала в огледалото.

— Сърбайте си попарата — каза към екрана Стас и се настани в креслото си.

— Добре ги подредихме — съгласи се Грег и вече загрижено каза: — А какво ще правим с другите?

— Все ще измислим нещо — намръщено обеща Стас, като пробягваше с очи по екраните и таблата. — Само че най-напред трябва да ги намерим.