Битката за Лабиринта

Десета глава Участваме в шоуто на смъртта

Вече се беше стъмнило, когато се събрахме край дългата десет метра яма пред резервоара за отпадни води. Върху яркожълтия резервоар имаше изрисувано усмихнато лице и червен надпис: „Весело извозване на отпадъци ООД“. Не беше много в унисон с призоваването на мъртвите.

Имаше пълнолуние. По небето се носеха сребристи облаци.

— Минос трябваше вече да е дошъл — измърмори намръщено Нико. — Вече е тъмно.

— Може да се е загубил — отвърнах с надежда.

Нико изсипа няколко безалкохолни бири в ямата, хвърли от печените ребърца и занарежда на старогръцки. Щурчетата веднага замлъкнаха. Кучешката свирка от стикски лед в джоба ми изстина още повече, чак усещах парене от студ там, където се докосваше до бедрото ми.

— Накарай го да спре! — прошепна уплашено Тайсън.

Едно гласче в главата ми ме призоваваше същото. Призоваваното на мъртвите беше противоестествено. Нощният ветрец беше студен и заплашителен. Но преди да успея да си отворя устата, духовете се появиха. От земята се надигнаха серни изпарения. Сенките се вплътниха и приеха човешки вид. Мержелеещ се синкав силует се приближи до ръба на ямата и коленичи да отпие.

— Спрете го! — заповяда Нико, като за миг прекъсна напева си на старогръцки. — Само Бианка може да отпие!

Извадих Въртоп. При вида на острието от божествен бронз, сенките засъскаха недоволно. Но вече беше късно да спра първия призрак, който пред очите ни се превърна в брадат мъж с бяла роба, със златна корона на главата и злостни пламъчета в очите.

— Минос! — възкликна Нико. — Какво правиш?

— Приемете извиненията ми, господарю — отвърна духът без следа от разкайване в гласа. — Приношението така ухаеше, че не успях да се сдържа. — Огледа ръцете си и се усмихна. — Хубаво е да се видя отново. Почти възвърнал предишния си вид…

— Пречиш на ритуала! — извика Нико. — Върви си!

Сенките на мъртвите се раздвижиха и той трябваше отново да подеме заклинанията си, за да не им позволи да се приближат.

— Точно така, господарю — измърмори подигравателно Минос, — пейте си! И оставете на мен да ви защитя от тези лъжци, които искат да ви заблудят.

Обърна се към мен и ме изгледа презрително, все едно бях някаква твар, по-долна и от хлебарка.

— Пърси Джаксън… Виж ти! Толкова векове са изминали, а синовете на Посейдон са си същата пасмина!

Едва се сдържах да не го ударя. Но и без това сигурно юмрукът ми щеше да мине през лицето му, без да му направи нищо.

— Искаме да говорим с Бианка ди Анджело — отвърнах аз. — Изчезвай!

Духът се усмихна.

— Чух, че си убил моя минотавър с голи ръце. Но в Лабиринта те очакват още по-страшни опасности. Наистина ли смятате, че Дедал ще ви помогне?

Другите сенки развълнувано се размърдаха. Анабет извади ножа си и ми помогна да ги спрем да не стигнат до ямата. Гроувър толкова се уплаши, че хвана Тайсън за ръката.

— На Дедал не му дреме за вас — продължи Минос. — Не може да му имате доверие. Сам не си знае годините и подлостите, които е извършил. Прокълнат от боговете, разяждан от чувство за вина и измъчван от угризения за убийството, което…

— Какво убийство? — прекъснах го аз. — Кого е убил?

— Не се опитвай да отклониш темата! — изръмжа духът. — Вие пречите на Нико! Искате да го убедите да се откаже от целта си. Но аз ще го направя господар на мъртвите!

— Достатъчно, Минос! — заповяда Нико.

Духът се озъби.

— Господарю, те са ваши врагове. Не бива да ги слушате! Позволете ми да ви закрилям. Ще помрача разума им с лудост, както сторих с другите!

— С другите? — Анабет ахна. — За Крис Родригес ли говориш? Ти ли си го направил?

— Лабиринтът е мой! — извика Минос. — А не на Дедал. Тези, които се осмелят да влязат в него, заслужават лудост.

— Върви си, Минос — заповяда Нико. — Искам да видя сестра си!

Духът преглътна гнева си.

— Както заповядате, господарю. Но ви предупреждавам. Не бива да им имате доверие.

Той се стопи в мъглата.

Другите сенки пристъпиха напред, но с Анабет ги отблъснахме.

— Бианка, появи се! — извика Нико и занарежда трескаво на старогръцки. Сенките изплашено се размърдаха.

— Да бе, ей сега ще стане — измърмори Гроувър.

В този миг в дървета проблесна сребриста светлина — появи се нова, искряща сянка. Тя се приближи и нещо ми подсказа, че трябва да я пусна до ямата. Сянката коленичи на ръба. И когато се надигна, пред нас стоеше призракът на Бианка ди Анджело.

Нико млъкна. Аз свалих меча си. Другите сенки се запрокрадваха към нас, но Бианка вдигна ръка и те се отдръпнаха към дърветата.

— Здравей, Пърси.

Бианка си беше същата: със зелена шапка, нахлупена върху гъста черна коса, тъмни очи и смугла кожа като на брат си. Беше облечена с джинси и сребристо яке — униформата на ловджийките на Артемида. На рамото си беше метнала лък. Усмихна се леко и цялата потрепери.

— Бианка… — прошепнах дрезгаво аз. Дълго време се бях обвинявал за смъртта й и сега, като я видях пред себе си, се почувствах още по-зле, все едно току-що беше загинала. Спомних си как я бяхме търсили напразно сред останките на гигантския бронзов воин, за чието разрушение се беше жертвала тя. — Съжалявам.

— Не си виновен, Пърси. Сама направих избора си. И не съжалявам за него.

— Бианка! — Нико политна замаяно напред.

Тя се обърна към него. Изглеждаше тъжна, може би се боеше от тази среща.

— Здравей, Нико. Толкова си пораснал!

— Защо не дойде по-рано? — извика той. — От месеци се опитвам да те извикам!

— Надявах се, че ще се откажеш.

— Да се откажа? — попита той невярващо. — Как можа да го кажеш! Опитвам се да те спася!

— Не можеш, Нико. Не го прави. Пърси е прав.

— Не е! Той те остави да умреш! Той не ти е приятел.

Бианка протегна ръка да го погали по лицето, но щом се доближи до живата кожа, призрачната й длан се стопи във въздуха.

— Чуй ме — рече тя. — Децата на Хадес не бива да таят злост в сърцата си. Това е нашият най-голям недостатък. Трябва да се научиш да прощаваш. Обещай ми!

— Не мога. Никога!

— Пърси се тревожи за теб, Нико. Той може да ти помогне. Позволих му да види какво правеше, защото се надявах, че ще те намери и ще те спре.

— Значи наистина си била ти — обадих се аз. — Ти си поръчала онези обаждания по Ирида.

Бианка кимна.

— И защо помагаш на него, а не на мен? — изпищя Нико. — Не е честно!

— Сега си по-близо до истината — рече тя. — Не на Пърси се сърдиш, а на мен.

— Не е така.

— Сърдиш ми се, защото те оставих, за да се присъединя към ловджийките на Артемида. Сърдиш ми се, защото умрях и ти остана сам. Съжалявам за това, Нико. Наистина. Но трябва да преодолееш гнева си. И престани да виниш Пърси за моя избор. Този път може да те изведе единствено до гибелта ти.

— Права е — намеси се Анабет. — Мощта на Кронос расте, Нико. Той ще се опита да те привлече на своя страна…

— Кронос не ме интересува! — прекъсна я Нико. — Искам само да върна сестра си!

— Това не може да стане, Нико — отвърна нежно Бианка.

— Аз съм син на Хадес! Ще успея!

— Не се и опитвай — рече тя. — Ако ме обичаш, недей…

Гласът й секна. Сенките отново се тълпяха към нас. Изглеждаха развълнувани. Чуваха се гласове, които шепнеха: „Опасност! Опасност!“

— Тартар се размърдва — каза Бианка. — Силата ти привлича вниманието на Кронос. Мъртвите трябва да се върнат в Подземното царство. Не бива да оставаме повече тук.

— Почакай! — извика Нико. — Моля те…

— Сбогом, Нико — рече тя. — Обичам те. И не забравяй какво ти казах.

Бианка изчезна и останалите сенки я последваха. Останахме сами край ямата с резервоара на „Весело извозване на отпадъци ООД“ под студената оцъклена луна.

Никой не гореше от желание да поеме на път през нощта, така че решихме да изчакаме до сутринта. С Гроувър се настанихме на кожените дивани във всекидневната на Герион, които бяха много по-удобни от спалните чували, но за съжаление това нямаше никакво значение за кошмарите и те отново ме връхлетяха.

Сънувах, че съм с Люк. Той вървеше през потъналия в мрак дворец на връх Тамалпаис. Крепостта вече изглеждаше съвсем истинска, не беше трепкащият нереален образ, който бяхме видели през зимата. В подредени покрай стените мангали гореше огън със зелени пламъци. Подът беше от излъскан черен мрамор. В коридорите духаше свиреп вятър, а над главите ни — нямаше покрив — се вихреха сиви буреносни облаци.

Люк се беше приготвил като за битка. Беше облечен в камуфлажни панталони, бяла тениска и бронзов нагръдник, но меча Клеветник го нямаше — ножницата на хълбока му беше празна. Излязохме в голям двор, където десетина бойци и скитски дракони се подготвяха за път. Когато го видяха, бойците застанаха мирно и удариха с мечовете щитовете си за поздрав.

— Тръгваме ли, госссподарю? — изсъска една от жените змии.

— Скоро — обеща Люк. — Бъдете готови.

— Господарю — обади се глас зад гърба му. Емпусата Кели се усмихваше. В синята си рокля ми се стори невероятно съблазнителна. Очите й трепкаха и променяха цвета си — бяха ту тъмнокафяви, ту аленочервени. В спускащата се на гърба й плитка играеха отблясъци от светлината на факлите, сякаш косата й едва се сдържаше да не избухне отново в пламъци.

Сърцето ми заби. Очаквах, че Кели ще ме види и ще ме прогони, както предишния път, но сега тя май не ме забеляза.

— Търсят ви — рече тя, отстъпвайки настрани, и дори и Люк като че ли се сепна от това, което видя.

Чудовището Кампе се извиси над него. Змиите по краката й съскаха. Хищни глави се редуваха да се зъбят свирепо на кръста й. Беше извадила мечовете си и от тях капеше отрова, разперените й криле препречваха целия коридор.

— Ти… — гласът на Люк потрепери. — Заповядах ти да не мърдаш от Алкатрас!

Кампе присви очи като гущер. Отново говореше на странния си ръмжащ език, но в съня си някак си я разбирах.

— Дойдох да ви служа. Искам отмъщение.

— Защо си оставила затвора? — попита Люк. — Работата ти е…

— Ще ги убия! Никой никога не е успявал да ми избяга!

Той се поколеба.

— Добре тогава — рече той. — Ще тръгнеш с нас. Ще носиш кълбото с нишката на Ариадна. Това е голяма чест.

Кампе изсъска към звездите. Прибра мечовете в ножниците, обърна се и затрополи обратно по коридора на огромните си крака.

— Трябваше да я оставим в Тартар — измърмори Люк. — Прекалено непокорна е. И мощна.

Кели се разсмя тихо.

— Не бива да се страхуваш от мощта, Люк. Използвай я!

— Колкото по-бързо потеглим, толкова по-добре — заяви той. — Искам да приключим най-сетне.

— Ммм… — измънка Кели и прокара пръст по ръката му. — Не ти харесва мисълта, че ще унищожиш бившия си лагер?

— Нищо подобно не съм казал.

— Да не си се разколебал за… твоята специална роля?

Лицето му се вкамени.

— Знам си дълга.

— Хубаво — кимна емпусата. — Мислиш ли, че ударният ни отряд е достатъчен? Да повикам майка Хеката?

— Бойците ни са повече от достатъчни — отвърна мрачно Люк. — Вече сме готови със споразумението. Остава само да договорим преминаването през арената.

— Хмм — отбеляза Кели, — това ще е интересно да се види. Ще е жалко, ако се провалиш и набучат красивата ти глава на кол.

— Няма да се проваля. А ти нямаш ли си друга работа, че си тук?

— Имам си — усмихна се чудовището. — Да вдъхвам отчаяние в подслушващите ни врагове. И точно това правя в момента.

Обърна се, впи поглед в мен и се озъби…

Изведнъж се озовах на съвсем друго място.

Намирах се на върха на каменна кула, извисяваща се над скалист морски бряг. Старият Дедал се беше привел над една маса и се мъчеше с някакъв навигационен инструмент, който приличаше на голям компас. Изглеждаше ужасно остарял — прегърбен, с изкривени пръсти. Изруга на старогръцки и присви очи, явно не виждаше добре, макар светлината да бе напълно достатъчна.

— Чичо! — разнесе се глас.

Усмихнато момче на възрастта на Нико изскочи от стълбите, стиснало дървено сандъче под мишница.

— Здравей, Пердикс — измърмори старецът студено. — Да не би вече да си готов?

— Да, чичо! Задачата беше лесна!

Дедал се намръщи.

— Лесна ли? Толкова ли е лесно да намериш начин да накачиш вода нагоре по хълм без помпа?

— Да! Виж!

Момчето остави сандъчето и порови из боклуците вътре. Извади парче папирус и показа на стария изобретател някакви диаграми и изчисления. На мен те не ми шпореха нищо, но Дедал неохотно кимна.

— Да. Не е зле.

— Царят беше много доволен — похвали се Пердикс. — Каза, че може да се окажа по-умен и от теб!

— Така ли?

— Но на мен не ми се вярва. Толкова се радвам, че мама ме изпрати тук да се уча! Искам да зная всичко! Да бъда като теб!

— Аха — измърмори Дедал. — И като умра да заемеш мястото ми, нали?

Момчето се ококори.

— Не, нищо подобно, чичо! Но защо изобщо човек трябва да умира?

Изобретателят се намръщи.

— Така е устроен светът, момче. Всички умират, с изключение на боговете.

— Но защо? — настоя Пердикс. — Ако успеем да прехвърлим анима, душата, в друга форма… Нали ми показа машините си, чичо? Изработени от бронз бикове, орли, дракони, коне… Защо да не може да се направи от бронз и човешко тяло?

— Не, момчето ми — отсече Дедал. — Подобно нещо е невъзможно.

— Не е така — възрази Пердикс. — С помощта на малко магия…

— Магия ли? Глупости!

— Не си прав, чичо! Ако се съчетаят магия и механика, може да се сътвори тяло, което да е като истински човек. Ето, виж, тук съм го описал.

Подаде на изобретателя един дебел свитък. Дедал го разви. Чете дълго с присвити очи. Накрая хвърли поглед на племенника си, нави свитъка и се прокашля.

— Няма да стане, момчето ми. Когато пораснеш, ще разбереш защо.

— Искаш ли да сглобя астролаба, чичо? Пак ли са ти се подули ставите?

Старецът стисна зъби.

— Не. Благодаря. Защо не отидеш да си играеш?

Пердикс като че ли изобщо не забелязваше колко е ядосан Дедал. Сграбчи един бронзов бръмбар от купчината на масата и хукна към ръба, по който минаваше висок до коленете му парапет. Духаше силен вятър.

Исках да му извикам да се дръпне назад, но нямах глас.

Момчето нави ключето на бръмбара и го хвърли във въздуха. Машинката разпери криле и отлетя. Пердикс се засмя щастливо.

— По-умен от мен — измърмори тихо Дедал, така че момчето да не го чуе.

— Вярно ли е, че синът ти е загинал, летейки, чичо? Казаха ми, че си му направил големи криле, но те не издържали.

Старецът стисна юмруци.

— Да заеме мястото ми… — продължи да шепне той.

Силният вятър развяваше дрехите на хлапето.

— И аз бих искал да полетя — рече Пердикс. — Някой ден ще си направя криле, които ще издържат. Мислиш ли, че е възможно?

Като сън в съня, изведнъж зърнах двуликият Янус да се появява до Дедал и широко ухилен да прехвърля от ръка в ръка сребристия си ключ. „Избирай — прошепна богът на стария изобретател, — избирай!“

Дедал взе един от металните бръмбари. Очите му бяха зачервени от гняв.

— Пердикс — извика той, — дръж!

Щастливият Пердикс посегна да хване бронзовата машинка, но хвърлянето беше прекалено силно. Металният бръмбар прелетя във въздуха над главата му, момчето се присегна към него и вятърът го събори…

Ала Пердикс някак си успя да се задържи за стената на кулата.

— Чичо! — извика той. — Помогни ми!

Лицето на стареца беше застинало в безжизнена маска. Той не помръдна.

— Хайде, Пердикс — измърмори тихо Дедал, — направи си криле. Но побързай.

— Чичо! — изкрещя момчето, пръстите му се разтвориха и то литна към водата.

За миг се възцари гробна тишина. Бог Янус трепна и изчезна. Гръм разтърси небосвода. Отгоре се разнесе строг женски глас:

— Ще си платиш за стореното, Дедал!

И преди бях чувал този глас. Това беше майката на Анабет, Атина.

Дедал присви очи към небето.

— Винаги съм те почитал, майко. Жертвах всичко, за да бъда като теб.

— Но момчето също беше благословено от мен. А ти го уби. И затова ще трябва да си платиш.

— Колко още да плащам? — изръмжа изобретателят. — Изгубих всичко. Нищо не ми остана. Да, ще страдам и Подземния свят. Но дотогава…

Взе свитъка, който момчето му беше дало, погледна го и го пъхна в ръкава си.

— Не разбираш — рече Атина. — Ще плащаш и сега, и завинаги.

Изведнъж Дедал се строполи на земята като подкосен. Някак си усещанията му се предаваха и на мен. Ужасна болка стегна врата ми като яка от разтопено желязо, не можех да си поема дъх, причерня ми и загубих съзнание.

Събудих се в мрака с вдигнати към шията ръце.

— Пърси? — обади се от другия диван Гроувър. — Добре ли си?

Насилих се да успокоя дишането си. Не знаех какво да отговоря. Току-що бях видял как човекът, когото търсехме, убива собствения си племенник. Как можеше да съм добре? Телевизорът беше включен и хвърляше синкави отблясъци из стаята.

— Колко е часът? — изграчих аз.

— Два сутринта — отвърна Гроувър. — Не успях да заспя. Гледах предаванията на „Природа“. — Той подсмръкна. — Липсва ми Хвойничка.

Потърках очи, за да се разсъня.

— Ами… скоро ще се върнеш при нея…

Гроувър тъжно поклати глава.

— Знаеш ли коя дата е днес, Пърси? Току-що го видях по телевизията. Тринайсети юни. Изминали са седем дни, откакто тръгнахме от лагера.

— Какво? — сепнах се аз. — Не, не може да е така.

— В Лабиринта времето тече по-бързо — напомни ми той. — Първият път, когато с Анабет слязохте долу, ти каза, че сте останали там само няколко минути, а беше минал час.

— Прав си — въздъхнах. Изведнъж се сетих какво имаше предвид и като че ли нагорещеният обръч отново стегна шията ми. — Крайният срок, който ти даде съветът на чифтокопитните старейшини…

Гроувър пъхна дистанционното на телевизора в устата си и отхапа.

— Времето ми изтече — измърмори той с пълна уста. — Щом се върна, ще ми отнемат разрешителното за търсач. Никога повече няма да ми позволят да тръгна да го търся.

— Ще говорим с тях — обещах. — Ще ги убедим да ти дадат повече време.

Сатирът преглътна.

— Няма да се съгласят. Светът умира, Пърси. С всеки изминал ден положението се влошава. Дивата природа… усещам я как вехне. Трябва да открия Пан!

— Ще го откриеш, Гроувър. Вярвам в теб.

Той обърна към мен тъжните си кози очи.

— Ти си добър приятел, Пърси. Това, което направи днес… Дето спаси животните в ранчото от Герион… Беше страхотно! Иска ми се… иска ми се да бях като теб.

— Не говори така — възразих. — И ти си герой…

— Не, не съм. Опитвах се, но… — Той въздъхна. — Пърси, ако не открия Пан, не мога да се върна в лагера. Просто не мога. Разбираш го, нали? Как ще се изправя пред Хвойничка, ако се проваля? Сам себе си няма да мога да погледна.

Толкова нещастен звучеше, че нямаше как да не ми стане мъчно за него. Двамата бяхме преминали през много изпитания, но никога не го бях виждал толкова обезверен и изгубил надежда.

— Ще измислим нещо — рекох. — Не си се провалил. Ти си най-добрият сатир. Хвойничка го знае. Както и аз.

Гроувър затвори очи.

— Най-добрият сатир… — измърмори той тихо.

И почти веднага заспа, а аз дълго се въртях и гледах как синкавите сенки от телевизора играят по препарираните ловни трофеи на стените.

На сутринта се събрахме пред решетката към входа на Лабиринта, за да се сбогуваме.

— Нико, защо не дойдеш с нас? — предложих изведнъж, вероятно под влияние на съня. Нико толкова много приличаше на Пердикс…

Той поклати глава. Като че ли никой не се беше наспал хубаво в къщата на чудовището, но Нико изглеждаше най-зле от всички. Очите му бяха зачервени, а кожата — бяла като тебешир. Беше се наметнал с огромна черна роба, която щеше да е голяма и на някой едър здравеняк и затова предположих, че сигурно я беше измъкнал от гардероба на Герион.

— Трябва ми малко време да си събера мислите. — Отказа да ме погледне в очите, но тонът му подсказваше, че все още ми е ядосан. Явно изобщо не беше доволен, че сестра му бе излязла от Подземното царство, за да говори с мен, а не с него.

— Нико — обади се Анабет, — Бианка ти желае само доброто.

Тя сложи ръка на рамото му, но той се дръпна и хукна по пътя към къщата. За миг ми се стори, че утринната мъгла сякаш се сгъстява край него.

— Тревожа се — рече Анабет. — Ако пак се свърже с духа на Минос…

— Ще се оправи — намеси се Евритион. Пастирът се беше попривел в ред и си беше облякъл нови джинси и чиста риза. Дори си беше подстригал брадата и беше обул ботушите на Герион. — Може да остане тук да си събере акъла. Ще бъде в безопасност, обещавам.

— А ти? — попитах аз.

Евритион почеса Ортрос по шията на едната глава, а след това на другата.

— Ще внеса известни промени в ранчото. Повече няма да се колят свещени крави за месо. Чудя се дали да не започна да правя хляб от соя. Ще се пробвам да се сприятеля с човекоядните коне. Може и да се пробвам на някое родео.

От мисълта за това направо ми настръхна косата, но въпреки това му пожелах успех:

— Ще стискам палци.

— Аха. — Той се изплю в тревата. — Вие сигурно продължавате с търсенето на работилницата на Дедал?

Очите на Анабет грейнаха.

— Можеш ли да ни помогнеш?

Евритион отмести поглед към решетката на входа, имах чувството, че темата за работилницата на Дедал не му беше по вкуса.

— Нямам представа къде е. Но Хефест сигурно знае.

— Така каза и Хера — кимна Анабет. — Въпросът е как да намерим Хефест.

Пастирът бръкна под яката на ризата си и измъкна сребърно синджирче, на което се поклащаше гладък сребърен диск. В средата дискът леко хлътваше, все едно там имаше отпечатък от палец. Евритион го подаде на Анабет.

— От време на време Хефест наминава оттук — обясни той. — Изучава животните за направата на бронзовите си машини. Последния път… ами… направих му една услуга. Искаше да погоди номер на баща ми Арес и на Афродита. В знак на благодарност, Хефест ми даде това. Каза, че ако някога имам нужда от него, дискът ще ме отведе в ковачницата му.

— И ти ми го отстъпваш? — попита смаяно Анабет.

Пастирът се изчерви.

— За какво ми е притрябвало да ходя в ковачницата на Хефест? Тук си имам достатъчно работа. Натиснете го и готово.

Анабет натисна вдлъбнатината и дискът изведнъж оживя. Показаха се осем метални крачета. Тя изпищя и го захвърли пред смаяния поглед на Евритион.

— Паяк!

— Има страх от паяци — обясни Гроувър. — Заради старата вражда между Атина и Ариадна.

— Аха — измърмори смутено Евритион. — Съжалявам, госпожице.

Паякът допълзя до решетката и изчезна в Лабиринта.

— Побързайте — обадих се аз. — Няма да ни чака.

Анабет не гореше от желание да последва осмокракото, но нямаше избор. Сбогувахме се с Евритион, Тайсън вдигна решетката и скочихме обратно в Лабиринта.

Сто пъти съжалих, че не се бях сетил да вържа металния паяк на каишка. Той препускаше по коридорите толкова бързо, че едва го следвахме. Ако не беше острият слух на Тайсън и Гроувър, още в самото начало щяхме да го изгубим.

Минахме през един мраморен тунел, завихме наляво и едва не паднах в зейнала в краката ми пропаст. За щастие Тайсън ме сграбчи и ме дръпна обратно. Подът изведнъж изчезваше и се появяваше петдесетина метра по-нататък. От тавана висяха стоманени обръчи и механичният паяк вече беше преполовил разстоянието над бездната, като опъваше метална нишка от обръч на обръч и се движеше по нея.

Анабет пристъпи напред.

— Много съм добра на халките!

Скочи, хвана се за първия обръч, после се присегна към втория и продължи нататък. Беше я страх от дребни паячета, но не й мигваше окото да мине по обръчите над пропастта. Иди я разбери…

Анабет стигна до другата страна и пое след паяка. Прехвърлих се след нея и се обърнах. Гроувър беше яхнал Тайсън на конче (или в случая е по-точно да се каже „на циклопче“). Тайсън премина над пропастта само с три движения и в мига, в който стъпи до мен, последната желязна халка не издържа на тежестта му и се отскубна от тавана.

Малко по-нататък попаднахме на свит до стената скелет. Беше облечен с риза, панталони и вратовръзка. Паякът изобщо не забави ход. Аз обаче се подхлъзнах на нещо, което на светлината на фенера се оказаха моливи — стотици моливи, пречупени на две.

Коридорът ни изведе в голяма зала. Посрещна ни ярък прожектор. След като очите ми свикнаха със светлината, първо видях телата. Десетина лежаха на пода край нас. Някои бяха стари избелели скелети. Други бяха по-отскоро и изглеждаха ужасно. Вонята не беше толкова непоносима както в оборите на Герион, но и не й отстъпваше много.

След това забелязах чудовището. То стоеше на осветен подиум в другия край на залата. Тялото беше на едър лъв, а главата — на жена, която можеше и да изглежда красива, ако не си беше сложила толкова много грим и косата й не беше вдигната на кок — напомни ми на учителката ми по пеене в трети клас. На гърдите й имаше картонче, прикрепено със синя панделка, на което пишеше: „Образцово чудовище“.

— Сфинкс! — изскимтя Тайсън.

Знаех на какво се дължеше страхът му. Когато е бил малък, един сфинкс го беше нападнал в Ню Йорк. Все още си личаха белезите по гърба му.

От двете страни на чудовището блестяха прожектори. Единственият изход от залата беше точно зад подиума. Механичният паяк се промуши между лапите на сфинкса и изчезна в тъмнеещия проход.

Анабет пое след него, но чудовището изрева и оголи големите си зъби. На входа на двата тунела — този зад нас и другия — се спуснаха решетки.

Озъбената гримаса мигом се превърна в ослепителна усмивка.

— Добре дошли, състезатели! — извика сфинксът. — Готови ли сте заааа… „Отговори правилно“?

От тавана се разнесе оглушително ръкопляскане, сигурно там имаше поставени тонколони. Прожекторите се плъзнаха из залата и по скелетите на пода затанцуваха отблясъци като в дискотека.

— Невероятни награди! — продължи жената лъв. — Отговорете правилно и ще продължите напред! Провалите ли се — ще ви изям! Кой ще се осмели да дойде на сцената?

Анабет ме дръпна за ръката.

— Аз ще отида — прошепна тя. — Знам какво ще ме пита.

Нямах нищо против. Не че исках чудовището да изяде Анабет, но от четирима ни тя щеше да се справи най-добре с въпросите.

Тя се запъти към сцената. На стъпалата лежеше скелет в ученическа униформа. Анабет го бутна с крак, за да мине, и скелетът тупна на пода.

— Извинявай — измърмори тя.

— Добре дошла, Анабет Чейс! — извика сфинксът, макар че Анабет още не си беше казала името. — Готова ли си за състезанието?

— Да — отвърна тя. — Чакам да чуя въпроса.

— Въпросите всъщност са двайсет! — заяви триумфално чудовището.

— Какво? Но в миналото…

— О, отдавна качихме нивото! За да продължиш напред, трябва да отговориш правилно на всичките двайсет. Чудесно, нали?

Постоянно избухваха и стихваха аплодисменти, все едно ги управляваха с врътването на някакво кранче наляво-надясно.

Анабет ми хвърли разтревожен поглед. Кимнах й окуражително.

— Добре — рече тя. — Готова съм.

Разнесе се биене на барабан. Очите на сфинкса искряха от вълнение.

— Коя е столицата на… България?

Анабет се намръщи. Настръхнах — кой би могъл да знае отговора на този въпрос?

— София — отговори тя. — Но…

— Правилно! — Отново избухна ръкопляскане. Сфинксът се усмихна широко, лъснаха острите зъби. — Не забравяй да оградиш верния отговор с молив!

— Какво? — премига Анабет. В следващия миг пред нея се появиха купчина листа и подострен молив.

— Отговорът трябва да бъде ограден ясно, без да се излиза от очертанията на квадратчето — продължи с наставленията чудовището. — Ако се наложи изтриване, внимателно изтрий всичко, защото иначе машината няма да успее да го разчете.

— Коя машина? — попита Анабет.

Сфинксът посочи с лапа. До прожектора се мъдреше бронзова кутия с най-различни ръчки и лостове, на капака отстрани искреше голяма буква ета — знакът на Хефест.

— Да продължим — рече чудовището, — следващият въпрос…

— Чакайте малко! — възрази Анабет. — Какво стана с онази гатанка: „Кое е това същество, което сутрин ходи на четири крака и т.н.“?

— Моля? — възкликна раздразнено сфинксът.

— Гатанката за човека. Докато е малък, пълзи на четири крака, следобед, като голям, върви на два, а вечер, щом остарее, се подпира с бастун. Винаги нея сте задавали!

— И точно затова решихме да я сменим! — възкликна чудовището. — Всички знаеха отговора! Да минем към следващия въпрос. Колко е корен квадратен от шестнайсет?

— Четири — отвърна Анабет. — Но…

— Правилно! Кой американски президент подписва прокламацията за премахване на робството?

— Ейбрахам Линкълн, но…

— Правилно. Четвърти въпрос. Колко…

— Спрете! — изкрещя Анабет.

Не ми беше ясно защо недоволстваше. Справяше се чудесно. Трябваше само да отговори на всички въпроси и сфинксът щеше да ни пусне да минем.

— Това не са гатанки — заяви тя.

— Защо? — сопна се чудовището. — Гатанки са! Въпросите са специално подбрани за…

— Това са само глупави случайно избрани факти — настоя Анабет. — Гатанките са така измислени, че да развиват мисленето!

— Мисленето? — Сфинксът се намръщи. — И как искаш да измеря дали можеш да мислиш, или не? Това е нелепо! Хайде, следващия въпрос. Колко сила е нужна, за да…

— Престанете! — настоя Анабет. — Тези въпроси са глупави.

— Ммм, Анабет — обади се притеснено Гроувър. — Не е ли по-добре първо да отговориш на всички, а после да се оплакваш?

— Аз съм дъщеря на Атина — заяви гордо тя. — Това е обида за моята интелигентност. Няма да отговарям на тези въпроси.

Нямаше как да не се възхитя на упоритостта й, но едно гласче в главата ми крещеше, че всички щяхме да загинем заради гордостта й.

Прожекторите ни заслепяваха. Очите на сфинкса бяха като черни ями.

— В такъв случай, скъпа — отвърна спокойно чудовището, — щом не искаш да продължиш, няма как да преминеш по-нататък. И тъй като не можем да допуснем някое дете да остане, ще те изям!

Сфинксът показа ноктите си, които искряха все едно бяха направени от неръждаема стомана, и скочи.

— Не! — Тайсън се втурна напред. Той не понасяше някой да заплашва Анабет, но като знаех колко лоши спомени имаше от сфинксовете от детството си, се изненадах на смелостта му.

Тайсън сграбчи сфинкса във въздуха и двамата паднаха върху купчина кости. Това даде шанс на Анабет да се съвземе и да извади ножа си. Тайсън се изправи, ризата му беше раздрана на парцали. Чудовището изръмжа и се сви за нов скок.

Свалих капачката на Въртоп и застанах пред Анабет.

— Сложи си шапката-невидимка — рекох.

— И сама мога да се справя!

— Недей! — извиках. — Сфинксът иска да хване теб. Остави ни ние да се оправяме.

И сякаш в подкрепа на думите ми, в този миг чудовище то събори Тайсън и се опита да се промъкне покрай мен. Гроувър заби в окото му нечия бедрена кост. Сфинксът изпищя. Анабет си нахлупи вълшебната бейзболна шапка и изчезна. Жената лъв напразно щракна с челюсти във въздуха, където допреди секунда се беше намирала Анабет.

— Не е честно! — извика сърдито чудовището. — Мамиш!

След това се обърна към мен. Вдигнах меча си, но преди да успея да замахна, Тайсън изтръгна машината за оценка на отговорите от пода и я метна към главата на чудовището. Кокът се разпадна. Машината се разлетя на парчета.

— Машината ми! — изпищя сфинксът. — Как ще бъда образцово чудовище без нея?

Решетките на входовете се вдигнаха. Хукнахме към прохода зад сцената. Надявах се, че Анабет ще се сети да ни последва.

Сфинксът се завтече подире ни, но Гроувър измъкна флейтата си и засвири. Изведнъж моливите си спомниха, че някога са били част от живо дърво. Пуснаха корени и клони и започнаха да се увиват по краката на чудовището. Сфинксът едвам се отскубна от тях, но те ни бяха спечелили достатъчно време.

Тайсън дръпна Гроувър в прохода и решетките се спуснаха след нас.

— Анабет! — извиках.

— Тук съм — обади се тя до мен. — Не спирайте!

Хукнахме по тъмния тунел, а зад нас отекваха жалните писъци на сфинкса, който се оплакваше колко много листове с отговори ще трябва да проверява на ръка.