Битката за Лабиринта

Четиринайсета глава С брат ми се бием до смърт

Металната врата беше полускрита от кош, пълен с приготвени за пране кърпи с логото на хотела. На пръв поглед ми се стори съвсем обикновена, но после Рейчъл ми показа бледия син знак, изгравиран в металната повърхност.

— Отдавна не е използвана — отбеляза Анабет.

— Веднъж се опитах да я отворя — рече Рейчъл, — просто така, от любопитство. Но е ръждясала и не помръдна.

— Не — Анабет пристъпи напред, — просто трябва да бъде докосната от полубог.

Тя положи длан върху знака и той засия. Вратата се отвори със скърцане и се показа стълбище, водещо надолу в мрака.

— Леле! — възкликна Рейчъл. Трудно ми беше да отгатна дали се преструваше, или наистина беше впечатлена. Беше се преоблякла в стара тениска с надпис „Музей на модерното изкуство“ и обичайните, изрисувани с маркер, джинси. От задния й джоб стърчеше синята четка за коса. Косата й беше вързана на опашка, по нея все още проблясваха златни искрици, дори и по лицето й се виждаха петънца златна боя. — След теб?

— Ти си водачът — отвърна с подигравателна любезност Анабет. — Давай напред.

Стълбите слизаха в широк тунел. Беше толкова тъмно, че на две педи пред мен не виждахме нищо, но с Анабет се бяхме запасили с фенери. В мига, в който те светнаха, Рейчъл изпищя.

Срещу нас се хилеше скелет. Не беше на човек. Първо, беше огромен, поне пет метра. Беше прикован за китките и глезените във формата на Х. Но това, което ме накара да настръхна, беше единствената дупка на челото.

— Циклоп — рече Анабет. — Отдавна е тук. Не е… наш познат.

Искаше да каже, че не е Тайсън. Това не ме ободри особено. Имах чувството, че скелетът беше сложен тук като предупреждение. Не ми се искаше да срещна този — който и да бе той, — който беше в състояние да победи един циклоп.

Рейчъл преглътна.

— Имате приятел циклоп?

— Тайсън — отвърнах. — Той ми е полубрат.

— Полубрат?!

— Надявам се, че ще го открием в Лабиринта — рекох. Заедно с Гроувър. Той пък е сатир.

— Аха — измърмори тя едва чуто. — Добре, няма смисъл да стоим тук.

Провря се под лявата ръка на скелета и продължи напред. С Анабет се спогледахме и тя сви рамене. Последвахме Рейчъл навътре.

Двайсетина метра по-нататък проходът се разделяше на три. Този пред нас беше с тухлени стени. Десният беше облицован с мраморни плочи. Левият беше прокопан направо в земята и от пръстта стърчаха корени.

Посочих наляво.

— Прилича на тунела, в който влязоха Тайсън и Гроувър.

Анабет се намръщи.

— Да, но виж мраморните плочи в десния. По-вероятно е той да води към старата част на Лабиринта, където е работилницата на Дедал.

— Трябва да продължим направо — обади се Рейчъл.

Двамата с Анабет я зяпнахме.

— Не вярвам натам да е верният път — заяви Анабет.

— Не виждате ли? — изненада се Рейчъл. — Погледнете пода.

Напрегнах очи — нищо, освен стари тухли и кал.

— Ето тук е по-светло — посочи тя. — Светлината е слаба, но се вижда. Пътят е насам. Малко по-надолу в левия тунел, корените се движат като пипала. И това не ми харесва. А в десния, десетина метра по-нататък, има капан. Дупки в стените, вероятно за копия. Не бива да рискуваме.

Нямах представа за какво говореше, но кимнах.

— Добре. Напред.

— Вярваш ли й? — попита Анабет.

— Да — отвърнах. — А ти не й ли вярваш?

Анабет като че ли още таеше съмнения, но даде знак на Рейчъл да продължи. Поехме по тухления коридор. Той постоянно се извиваше насам-натам, но нямаше други разклонения. Имах чувството, че се спускаме дълбоко под земята.

— Няма ли капани? — попитах разтревожено.

— Нито един. — Рейчъл свъси вежди. — Нормално ли е да е толкова лесно?

— Не знам — отвърнах. — Преди не беше.

— Откъде си, Рейчъл? — обади се Анабет.

Прозвуча като: „От коя планета си?“. Но Рейчъл не се обиди.

— От Бруклин.

— Родителите ти няма ли да се разтревожат, ако закъснееш?

— Не ми се вярва — въздъхна тя. — Дори и цяла седмица да ме няма, те няма да забележат.

— Защо? — Този път подигравателната нотка беше изчезнала от гласа на Анабет. Тя много добре знаеше какво е да имаш проблеми с родителите си.

Но преди Рейчъл да отговори, пред нас се разнесе скърцане, сякаш се отваряха огромни врати.

— Какво беше това? — попита Анабет.

— Не знам — отвърна Рейчъл. — Скърцане на метални панти.

— А, много ти благодаря!

Чуха се тежки стъпки, които разтърсиха целия тунел. Приближаваха се към нас.

— Да бягаме? — попитах.

— Да бягаме — кимна Рейчъл.

Обърнахме се и хукнахме обратно, но след десетина метра едва не се сблъскахме с неколцина стари познати. Два скитски дракона — жени със змийски опашки наместо крака — опряха копия в гърдите ни. Между тях стоеше Кели, емпусата мажоретка.

— Виж ти! — възкликна доволно тя.

Свалих капачката на Въртоп и Анабет извади ножа си, но преди химикалът ми да стане на меч, Кели скочи към Рейчъл. Ръката й се превърна в лапа с остри нокти, които се спряха на милиметри от шията на момичето.

— Извел си простосмъртната си любимка на разходка, а? — подхвърли Кели към мен. — Простосмъртните са толкова крехки създания. И толкова лесно могат да загинат!

Стъпките зад нас се приближаваха. От мрака изплува нещо огромно — четириметров лестригон с червени очи и остри зъби.

Щом ни видя, великанът облиза устни и попита:

— Може ли да ги изям?

— Не — отвърна Кели. — Заведи ги при господаря. С тях ще стане много по-забавно. — Усмихна ми се. — Хайде, върви. Или предпочиташ да умреш тук заедно с простосмъртната?

Все едно бях попаднал в най-кошмарния си кошмар. А аз имах богат опит с кошмарите. Подкараха ни надолу по тунела, от двете ни страни вървяха жените змии, а отзад ни следваха Кели и великанът. Явно не се опасяваха, че може да избягаме напред. Точно натам ни водеха.

Стигнахме до бронзови порти, високи поне пет метра, с изгравирани по тях кръстосани мечове. Иззад тях се чуваха приглушени викове, все едно наближавахме стадион.

— Ссссамо почакай — изсъска жената дракон вляво от мен, — ссте видиссс колко ссте ти сссе зарадва насссият домакин.

За първи път се озовавах толкова близо до скитски дракон и честно казано, не бих имал нищо против, ако се окажеше и последен. В лицето жената не беше грозна, но езикът й беше цепнат на две, а очите бяха жълти, с издължени черни зеници. Беше облечена в бронзова броня, а от кръста надолу, на мястото на краката, се виждаха две дебели сивкавозелени змии. Вървеше с леко полюшване, все едно се плъзгаше на ски.

— И кой е вашият домакин? — попитах.

Тя отново изсъска — вероятно това беше смях.

— Сссте видиссс. Сссте се харессссате веднага. Всссе пак ти е брат.

— Брат ли? — Мисълта ми веднага литна към Тайсън, но това беше невъзможно. Какви ги говореше?

Великанът избърза пред нас и отвори вратите. Хвана Анабет за дрехата и я дръпна.

— Ти оставаш тук.

— Хей! — извика възмутено тя, но онзи беше три пъти колкото нея и вече беше прибрал ножа й и моя меч.

Кели се засмя. Тя продължаваше да държи Рейчъл през врата.

— Върви, Пърси. Забавлявай ни. А ние ще изчакаме тук с приятелите ти, за да сме сигурни, че няма да сториш някоя глупост.

Погледнах Рейчъл.

— Съжалявам. Ще те измъкна някак.

Тя се опита да кимне, доколкото й позволяваха опрените в шията нокти на емпусата.

— Надявам се.

Скитските дракони ме побутнаха с върховете на копията си. Прекрачих прага и се озовах на една арена.

Не беше най-голямата арена, която съм виждал, но си беше доста просторна, предвид че беше под земята. Представляваше кръг от утъпкана гола пръст, долу-горе достатъчно голям, за да може по външния му край да обикаля лека кола, макар й бавно. В средата се биеха един гигант и кентавър. Кентавърът изглеждаше ужасно уплашен. Галопираше край противника си, размахвайки меч и щит, а великанът стискаше копие с размерите на уличен стълб.

Трибуните започваха на пет метра от земята. Простите каменни пейки обикаляха цялата арена и нямаше нито едно празно място. Беше пълно с великани, скитски дракони, полубогове, телхини и какви ли не други чудовища: демони с ципести криле и странни създания, наполовина хора, наполовина нещо друго — птици, влечуги, насекоми, бозайници.

Но най-страшни бяха черепите. Търкаляха се навсякъде. Бяха подредени по края на арената като парапет. Висока метър и половина пирамида от черепи украсяваше пътеката между пейките. Хилеха се зловещо, набити на колове в дъното или пък висяха на вериги от тавана като зловещи полилеи. Някои бяха снежнобели и изглеждаха адски стари. Други бяха доста по-пресни. Нямам желание да ги описвам — повярвайте ми, не бихте искали да четете за тях.

И над всичко това, гордо провесено на стената, се вееше зелено знаме с тризъбеца на Посейдон в средата. Нямах никаква представа какво правеше на това ужасно място.

А над знамето, в ложата за високопоставени гости, седеше моят заклет враг.

— Люк… — прошепнах.

Едва ли ме беше чул в какофонията, но въпреки това ми се усмихна студено. Беше облечен в камуфлажни панталони, бяла тениска и бронзов нагръдник — точно както го бях видял в съня си. Меча му пак го нямаше, което ми се стори странно. До него се беше настанил огромен великан, много по-едър от този, който се биеше на арената. Сигурно беше висок поне седем метра и също толкова широк, заемаше три места в ложата. Беше гол, само с една препаска през слабините, и приличаше на сумист. Кожата му беше тъмночервена, с татуировки на вълни. Предположих, че е новият телохранител на Люк.

Чу се писък, отскочих настрани и кентавърът се строполи в калта до мен.

Погледна ме умоляващо.

— Помощ!

Посегнах към меча си, но той още не се беше появил в джоба ми, след като лестригонът ми го беше взел.

Кентавърът се надигна, олюлявайки се. Великанът се приближи с вдигнато копие.

Ръка с дълги нокти ме хвана за рамото.

— Ако животът на приятелите ти е мил — прошепна скитският дракон, — не сссе намессссвай. Това не е твоята битка. Изчакай ссси реда.

Кентавърът не можеше да се изправи. Единият му крак беше счупен. Великанът стъпи върху гърдите му и вдигна копието си. Обърна глава към Люк. Тълпата крещеше:

— Смърт! Смърт!

Люк не реагира, но татуираният сумист до него се надигна. Усмихна се на кентавъра, който скимтеше:

— Недейте! Моля ви!

Сумистът протегна юмрук с насочен надолу палец.

Огромният гладиатор замахна с копието и аз затворих очи. Когато ги отворих, кентавърът беше изчезнал. От него беше останала само една подкова, която великанът вдигна като трофей и я показа на тълпата. Разнесоха се ликуващи крясъци.

В другия край на арената се отвори врата и великанът триумфално излезе.

Сумистът в ложата вдигна ръце, за да призове за тишина.

— Забавно беше! — изрева той. — Но не видях нищо ново. Какво друго можеш да ми предложиш, сине на Хермес?

Люк стисна зъби. Личеше си, че не му харесваше да го наричат „сине на Хермес“. Той мразеше баща си. Въпреки това спокойно се надигна. Очите му искряха. Всъщност изглеждаше в добро настроение.

— Господарю Антей — поде Люк високо, за да се чува сред трибуните, — вие сте ненадминат домакин! С радост ще ви доставим нови наслади, за да ви се отплатим за разрешението да преминем през вашата територия.

— Разрешение, което още не съм дал — изръмжа Антей. — Искам да видя нещо интересно!

Люк се поклони.

— Довел съм ви участник, много по-интересен от всеки кентавър, появявал се на вашата арена. Един ваш брат. — Посочи към мен. — Пърси Джаксън, син на Посейдон.

Зрителите се разкрещяха и започнаха да ме замерят с камъни, повечето от които избегнах, но един ме перна по бузата и остави кървава драскотина.

Очите на Антей грейнаха.

— Син на Посейдон? В такъв случай би трябвало да е добър боец! И да губи с достойнство!

— Ако смъртта му ви хареса — попита Люк, — ще разрешите ли на отряда ни да премине през вашите владения?

— Ще видим — отвърна Антей.

Люк определено не остана доволен от уклончивия отговор. Хвърли ми убийствен поглед, който сякаш казваше, че не му се мисли какво ме очаква, ако не се постарая да умра достатъчно зрелищно.

— Люк! — извика Анабет. — Недей! Пусни ни!

Той като че ли едва сега я видя. За миг изглеждаше като ударен с мокър парцал.

— Анабет?

— Да оставим женския бой за после — намеси се Антей. — Сега, Пърси Джаксън, какво оръжие избираш?

Скитските дракони ме бутнаха в средата на арената.

Не можех да отделя очи от Антей.

— Ти си син на Посейдон?!?

Антей се разсмя, тълпата се присъедини с гръмогласен рев.

— Аз съм любимият му син! — изкрещя той. — Виж олтара на Земетръсеца, издигнат от черепите на онези, които съм победил в негово име! И твоят череп също ще отиде там!

Невярващо местех поглед между купчината от стотици черепи и знамето с тризъбеца на Посейдон. Как беше възможно това да е олтар, посветен на баща ми? Баща ми беше мил и добър. Никога нищо не беше искал от мен, дори и картичка за деня на бащата, да не говорим за нечий череп…

— Пърси! — извика Анабет. — Майка му е Гея! Гея…

Лестригонът й запуши устата. „Майка му е Гея.“ Богинята на земята. Анабет се опитваше да ми подскаже нещо, но какво беше то? Може би, че и двамата му родители бяха богове и затова нямах шанс срещу него?

— Напълно си откачил, Антей — рекох. — Ако си мислиш, че така почиташ Посейдон, то явно изобщо не го познаваш.

Откъм трибуните се посипаха обиди, но Антей вдигна ръка за тишина.

— Избери си оръжие — заповяда той. — И след това ще видим как ще умреш. Брадва? Щитове? Мрежа? Огнехвъргачка?

— Мечът ми стига — отвърнах аз.

Чудовищата по пейките избухнаха в смях, но в същия миг Въртоп се появи в ръцете ми и неколцина замълчаха смутено. Бронзовото острие искреше.

— Първи рунд! — обяви Антей. Вратите се отвориха и излезе една жена-змия. В едната си ръка държеше тризъбец, а в другата — мрежа с тежести. Класически гладиаторски оръжия. Няколко лета в лагера бях тренирал как да се справям с тях.

Жената змия замахна към мен, колкото да провери рефлексите ми. Отстъпих назад. Тя метна мрежата към меча ми, но аз отскочих настрани, разсякох на две копието й и забих Въртоп в скрепките на бронята й. Жената змия изпищя жално и се превърна в прах. Виковете на тълпата секнаха.

— Не! — изрева Антей. — Прекалено бързаш! Трябва да изчакаш да ти дам знак, преди да убиеш противника. Само аз мога да заповядам кой ще умре!

Хвърлих поглед към Рейчъл и Анабет. Бях длъжен да намеря начин да ги освободя, да отвлека вниманието на пазачите.

— Втори рунд! — извика Антей. — И този път по-бавно! И да е по-забавно! Изчакай да дам знак, преди да убиеш противника си, защото в противен случай…

Вратите отново се отвориха и този път на арената пристъпи малко по-голям от мен младеж, на петнайсет-шестнайсет години, с лъскава черна коса и превръзка на лявото око. Беше слаб и жилест, бронята висеше по тялото му. Заби меча си в земята, оправи ремъците на щита си и надяна шлем, украсен с конска опашка.

— Кой си ти? — попитах.

— Етан Накамура — отвърна той. — Трябва да те убия.

— Защо?

— Хей! — обади се едно чудовище от трибуните. — Свършвайте с приказките и започвайте двубоя!

Останалите също се разкрещяха.

— За да се докажа — рече Етан. — Това е единственият начин да ме приемат.

И след тези думи нападна. Мечовете ни се сблъскаха и тълпата изрева. Не беше правилно. Не исках да се бия за развлечение на шайка чудовища, но Етан Накамура не ми оставяше друг избор.

Притисна ме бързо. Беше доста добър. Не помнех да е бил в лагера, но си личеше, че е тренирал фехтовка. Парира удара ми и едва не ме събори с щита си, в последния миг успях да отскоча. Замахна. Претърколих се встрани. Разменихме още няколко удара, изучавахме се. Стремях се да го атакувам откъм сляпата страна, но той явно беше свикнал да се дуелира с едно око и се пазеше.

— Кръв! — крещяха чудовищата.

Противникът ми хвърли поглед към трибуните. Това беше слабото му място. Искаше да ги впечатли, а аз — не.

Той нададе гневен боен вик и се нахвърли срещу мен. Парирах и отстъпих, принуждавайки го да ме преследва.

— Страхливец! — изкрещя Антей. — Хайде, бий се!

Етан ме пресира, но за мен не беше проблем да се защитавам, макар че не разполагах с щит. Той беше екипиран с тежка броня и щит и бързо щеше да се измори. Аз бях по-уязвим, но в същото време и по-лек, и по-бърз. Тълпата пощуря, чудовищата крещяха недоволно и ни замеряха с камъни. Дуелирахме се вече пет минути, а все още нямаше кръв.

Накрая Етан допусна грешка. Опита се да ме наръга в корема, но аз блокирах удара и рязко завъртях меча си. Неговият падна на земята. Не му позволих да се съвземе и го халосах с ръкохватката по шлема. В случая тежката му броня не му помогна, а направо го повлече към земята. Той се строполи по гръб, замаен и изтощен. Допрях върха на меча си в гърдите му.

— Хайде, приключвай — простена Етан.

Вдигнах глава към Антей. Червеното му лице беше разкривено в смръщена гримаса, той протегна юмрук с наведен надолу палец.

— Друг път! — измърморих аз и прибрах меча.

— Не се прави на идиот — изстена Етан. — И двамата ще ни убият.

Протегнах му ръка и той неохотно я пое. Помогнах му да се изправи.

— Досега никой не се е осмелявал да осквернява игрите! — изрева Антей. — И на двама ви ще отсека главите в чест на Посейдон!

Погледнах Етан.

— Отвори ли ти се възможност, бягай.

След това се обърнах към Антей.

— Защо не слезеш да се изправиш срещу мен? Щом смяташ, че си любимец на татко, ела и го докажи!

Чудовищата по трибуните се размърдаха. Антей се огледа и явно си даде сметка, че не му бях оставил избор. Нямаше как да откаже, без да изглежда като страхливец.

— Аз съм най-великият борец на света, момче — предупреди ме той. — Участвал съм още в първия панкратион.

— Панкратион? — повторих неразбиращо аз.

— Двубой до смърт — обади се Етан. — Няма правила, в него всичко е позволено. Един от олимпийските спортове.

— Благодаря за обяснението — измърморих аз.

— Пак заповядай.

Рейчъл ме гледаше с ококорени очи. Анабет многозначително поклати глава, лестригонът все още държеше ръката си върху устата й.

Вдигнах меч към Антей:

— Победителят получава всичко! Ако спечеля, ще ни пуснеш да си тръгнем. Ако загубя, умираме. Закълни се в реката Стикс!

Антей се разсмя.

— Бързо ще ти видя сметката. Заклевам се!

Той скочи от ложата на арената.

— Късмет! — пожела ми Етан. — Ще ти трябва.

Той побърза да се отдръпне.

Антей изпука пръстите на ръцете си:

— Избери си оръжие.

— Ще си остана с меча. А ти?

Той протегна огромните си ръце и размърда пръсти.

— Нищо друго не ми трябва. Люк, ти ще си съдията на нашия двубой!

— С удоволствие — усмихна се Люк.

Антей се спусна срещу мен. Претърколих се между краката му и забих меча в бедрото му.

— Аааа! — изръмжа той. Само че вместо да рукне кръв, от раната потече струйка пясък, все едно бях пробол пясъчен часовник. Посипа се по земята, от която изведнъж се надигна пръст и покри крака му като гипс. Когато се свлече, раната беше изчезнала.

Антей атакува отново. За щастие имах известен опит в двубоите с великани. Този път отстъпих настрани и забих меча си под мишницата му. Въртоп потъна чак до дръжката и това беше добрата новина. Лошата беше, че когато Антей се завъртя, мечът се измъкна от ръката ми и аз политнах в другия край на арената без оръжие.

Великанът изрева от болка. Очаквах да се стопи пред очите ми. Никое чудовище не би могло да оцелее след такъв удар. Острието от божествен бронз би трябвало да го унищожи. Но Антей сграбчи ръкохватката, измъкна меча и го хвърли зад гърба си. От раната се посипа пясък, но от земята отново се надигна пръст и покри цялото му тяло чак до шията. Когато пръстта падна обратно, великанът си беше жив и невредим.

— Сега вече виждаш ли защо никога не губя, момче? — извика тържествуващо той. — Ела да те смачкам! Ще го направя бързо, обещавам.

Антей препречваше пътя към меча ми. Отчаяно зашарих по арената с очи, търсейки някакъв изход, и за миг погледът ми се спря на Анабет.

Земята… Какво се опитваше да ми каже Анабет? Майката на Антей беше богинята на Земята, най-древната богиня. Баща му беше Посейдон, но не от него, а от Гея черпеше силата си той. Нищо не можех да му направя, докато беше стъпил на земята.

Опитах се да се промуша покрай него, но Антей предугади хода ми. Препречи ми пътя и се ухили. Вече само си играеше с мен. Беше ме отписал.

Вдигнах поглед към провесените от тавана вериги, по които се поклащаха закачени на куки черепи. Изведнъж ми хрумна идея.

Престорих се, че възнамерявам да го заобиколя от другата страна. Антей се премести. Публиката закрещя, призоваваше великана да ме довърши, но той се забавляваше.

— Дребосък! — извика Антей. — Не заслужаваш да си син на бога на моретата!

Усетих как Въртоп се връща в джоба ми. Антей обаче все още смяташе, че мечът лежи в праха зад гърба му и че се опитвам да стигна до него. Не беше кой знае какво преимущество, но с друго не разполагах.

Хвърлих се право напред, приведен ниско над земята, все едно възнамерявах да се промуша между краката му. Той се наведе, за да ме хване, а аз скочих с всички сили. Стъпих на ръката му, от там на рамото и на главата. Антей реагира точно така, както очаквах. Надигна се с възмутен писък и аз се изстрелях нагоре, възползвайки се от инерцията. Сграбчих края на една верига и черепите затракаха. Увих крака около нея, както ни бяха учили в часовете по физическо. Извадих Въртоп и съсякох съседната верига.

— Слез долу, страхливецо! — изкрещя Антей. Посегна към мен, но не успя да ме достигне.

Едва се държах да не падна.

— Качи се да ме хванеш! Или ти тежи шкембето?

Великанът изрева и подскочи към мен. Сграбчи един синджир и започна да се набира по него. Докато се мъчеше да се покатери, аз спуснах веригата, която бях отсякъл и на третия опит успях да закача с куката препаската на Антей.

— Аааа! — изпищя той. Веднага нахлузих последната брънка от веригата на синджира, за който се крепях, като я вклиних здраво, за да не се измъкне. Антей понечи да скочи на земята, но задникът му остана във въздуха, тъй като препаската го придържаше. Той се хвана и увисна на други два синджира, за да не се преобърне с главата надолу. Надявах се препаската и веригата да издържат още няколко секунди. Докато Антей ругаеше и се поклащаше, аз се запрехвърлях от верига на верига като пощуряла маймуна, закрепяйки куките към съответните брънки. Не знам как успях. Мама винаги е казвала, че имам истински талант да оплитам нещата. А и освен това, исках да спася приятелите си. Така или иначе, само след минута великанът висеше във въздуха, омотан в плетеница от синджири.

Скочих на арената запъхтян и изпотен. Дланите ми кървяха, разранени от катеренето.

— Свали ме! — заповяда Антей.

— Освободи го — обади се Люк. — Той е нашият домакин.

Свалих капачката на Въртоп.

— Ще го освободя…

И забих меча в корема на великана. Той изрева, върху мен се посипа пясък, но Антей беше високо, не докосваше земята и този път нямаше как пръстта да се вдигне да му помогне. С изтичането на пясъка и Антей се стопи, докато накрая от него остана само увисналата на веригите гигантска препаска, край която се поклащаха озъбени черепи. Те най-сетне имаха на какво да се смеят.

— Джаксън! — извика Люк. — Отдавна трябваше да ти видя сметката!

— На няколко пъти си се опитвал — напомних му аз. — Пусни ни да си вървим, Люк. Антей ми обеща и се закле в реката Стикс. Аз съм победителят.

Отговорът му изобщо не ме изненада.

— Антей е мъртъв. Клетвата му си отиде заедно с него. Но тъй като днес съм в добро настроение, ще те убия бързо.

Посочи Анабет.

— Запазете живота й. — Гласът му трепна леко. — Искам да говоря с нея, преди… преди голямата ни победа.

Чудовищата по трибуните извадиха оръжията си или протегнаха нокти. Бяхме обречени. Нямаше начин да се справим с толкова многоброен противник.

В този миг усетих как от джоба ми лъхва смъртоносен студ. Кучешката свирка! Напипах я. Досега не бях използвал подаръка от Квинт, тъй като не му вярвах. Но сега… нямах друг избор. Извадих я от джоба и я вдигнах към устните си. Не се чу никакъв звук, а самата свирка се разпадна на парчета лед, които за секунди се разтопиха в ръката ми.

Люк се разсмя.

— Какви са тези фокуси?

Зад гърба ми се чу изненадан писък. Лестригонът, които държеше Анабет, прелетя над мен и се стовари в стената.

— БАФ!

Емпусата Кели изкрещя, но двеста и петдесет килограмовата черна хрътка я сграбчи като играчка и я метна във въздуха право в скута на Люк. Госпожа О’Лиъри изръмжа и скитските дракона отстъпиха. За момент чудовищата по трибуните застинаха от изненада.

— Да вървим! — извиках на приятелите си. — Браво, Госпожо О’Лиъри!

— Вратата в другия край! — извика Рейчъл. — Натам!

Заедно с Етан Накамура прекосихме тичешком арената и се шмугнахме през вратата, следвани от Госпожа О’Лиъри. Зад нас се чуваше невъобразима шумотевица, сякаш цялата армия от чудовища се опитваше едновременно да скочи от трибуните и да хукне след нас.