Битката за Лабиринта

Единайсета глава Хвърлям се в огъня

Мислех, че вече нямахме никакъв шанс да открием водача си, но по някое време Тайсън долови тихо подрънкване. След дълго лутане из проходите, при което на няколко пъти минахме през едни и същи места, в крайна сметка стигнахме до паяка, който удряше бронзовата си главица в една метална врата.

Вратата приличаше на люк от стара подводница — кръгла, обкована с нитове и с колело вместо дръжка. Над нея имаше голяма, позеленяла от времето, пиринчена табелка, в средата на която беше изписана гръцката буква ета.

Спогледахме се.

— Готови ли сте да се изправите пред Хефест? — попита изплашено Гроувър.

— Не — признах си аз.

— Да! — извика щастливо Тайсън и завъртя колелото.

Щом вратата се отвори, паякът се вмъкна вътре и Тайсън нетърпеливо го последва. Ние поехме след тях далеч не толкова ентусиазирано.

Помещението беше огромно. Приличаше на автосервиз, тъй като имаше няколко хидравлични повдигача. На някои от тях бяха поставени коли, а на други — странни неща като бронзов хипалектрион, но без глава и с провесени от петелската опашка жици, метален лъв, свързан със зарядно за акумулатор, или пък бойна колесница, направена от пламъци.

Десетината тезгяха бяха отрупани с по-дребни машинарии. По стените висяха какви ли не инструменти. Имаше голямо табло с отделно гнездо за всеки инструмент, но като че ли никой от тях не беше на мястото си. Чукът беше й гнездото на отвертката, а телбодът — на ножовката.

Изпод първия хидравличен повдигач, на който се мъдреше една тойота корола, стърчаха огромни крака й груби сиви панталони и обувки, които щяха да бъдат големи дори и на Тайсън. Единият крак беше стегнат в метална шина.

Паякът се шмугна под колата и идващото отдолу чукане спря.

— Виж ти — избумтя плътен глас изпод королата. — Какво е това?

Ниската количка, на която лежеше мъжът, се плъзна навън и той се изправи. Вече бях виждал веднъж Хефест на Олимп и си мислех, че няма какво да ме изненада, но въпреки това едва се сдържах да не ахна.

Сигурно онзи път на Олимп се беше постарал да се издокара или пък беше използвал магия, за да прикрие ужасния си външен вид. Очевидно тук, в собствената си работилница, хич не му пукаше как изглеждаше. Мръсният му гащеризон беше покрит с мазни петна. На джобчето беше избродирано „Хефест“. Той се надигна — металната шина на крака му зловещо изскърца и щракна — и когато застана пред нас, видях, че лявото му рамо беше по-ниско от дясното, все едно богът постоянно се накланяше на една страна. Главата му беше безформена и като че ли прекалено голяма. Присвитите му очи му придаваха намръщен вид. Черната му брада пушеше и съскаше. От време на време в бакенбардите му пламваха горски пожари и след миг угасваха. Ръцете му бяха с големината на бейзболна ръкавица, но той държеше паяка с изненадваща нежност. Разглоби го за две секунди и после го сглоби отново.

— Така — измърмори богът, — така е много по-добре.

Паякът подскочи щастливо в дланта му, пусна метална нишка към тавана и се залюля на нея.

Хефест ни изгледа намръщено.

— Вас не съм ви направил аз, нали?

— Ами… — обади се Анабет, — не сте, господарю.

— Добре — изръмжа богът. — Макар че аз бих се справил далеч по-добре.

Огледа мен и Анабет и изсумтя:

— Полубогове. Може и да сте машини, но не ми се вярва.

— Срещали сме се, господарю — рекох.

— Така ли? — измърмори той разсеяно. Имах чувството, че думите ми изобщо не го интересуваха, а по-скоро се опитваше да разгадае как работеше челюстта ми — дали е с панта, или с лагер, или пък с нещо друго. — Е, щом не съм ви смачкал предишния път, едва ли ще се наложи да го сторя и сега.

Обърна се към Гроувър и се намръщи.

— Сатир. — След това погледна Тайсън и очите му заблестяха. — Циклоп! Виж ти. Хубаво, хубаво. Къде се тръгнал с тази пасмина?

— Ъъъ… — измуча онемелия от почуда Тайсън.

— Добре казано — съгласи се Хефест. — Дано има основателна причина, задето ме прекъснахте. Окачването на королата си иска доста работа.

— Търсим Дедал — рече нерешително Анабет. — Мислехме…

— Дедал ли? — изрева богът. — За какво ви е този стар негодник? И имате дързостта да го търсите?

Брадата му пламна, черните му очи засияха.

— Ами… да, господарю — отвърна Анабет.

— Хммм. Губите си времето. — Нещо на тезгяха привлече погледа му и той закуцука към него. Измъкна шепа пружини и метални парчета и след няколко секунди игра с тях, в ръцете му се появи бронзов сокол. Птицата разпери металните си криле, премига с очите си от обсидиан и литна.

Тайсън се засмя и доволно плесна с ръце. Соколът кацна на рамото му и гальовно го клъвна по ухото.

Хефест се обърна към него. Очите му бяха все така смръщено присвити, но като че ли в тях искреше благост.

— Виждам, че искаш да ми кажеш нещо, циклопе.

Усмивката на Тайсън помръкна.

— Да, господарю. Срещнахме един от сторъките.

Богът кимна спокойно.

— Бриарей?

— Да. И той… беше го страх. Не пожела да ни помогне.

— И това те притеснява?

— Да! — Гласът на Тайсън трепна. — Бриарей трябва да е силен. Той е по-древен и по-велик от циклопите. А той избяга.

Хефест изсумтя.

— На времето и аз се възхищавах от сторъките. По времето на първата война. Но хората и чудовищата — и боговете дори! — се променят, циклопе. Не можеш да им имаш вяра. Вземи, например, любящата ми майка Хера. Познавате я, нали? Само се усмихва и ти обяснява колко е важно семейството и така нататък. Което не й попречи да ме хвърли от Олимп, когато видя грозното ми лице.

— Не го ли е направил Зевс? — попитах изненадано аз.

Богът се прокашля и се изхрачи в един бронзов плювалник. Щракна с пръсти и механичният сокол се върна на тезгяха.

— Майка ми обича да разказва тази измислица — изръмжа той, — за да я харесват повече. Хвърля цялата вина на татко. Истина е, че майка ми е покровителка на семейството, но на един определен тип семейство — съвършеното семейство. Достатъчно беше да ме погледне веднъж и… трудно бих се вписал в представата й, нали?

Дръпна едно перце от опашката на сокола и цялата машинка се разпадна.

— Повярвай ми, циклопе — продължи Хефест, — не можеш да имаш вяра на другите. Можеш да вярваш единствено на това, което създадеш със собствените си ръце.

Лично на мен тази философия не ми допадаше особено — неминуемо те обричаше на самота. А и освен това, аз не вярвах на произведенията на Хефест. Веднъж в Денвър двамата с Анабет едва не загинахме заради неговите механични паяци. А миналата година един дефектен прототип на Талос — също разработка на Хефест — беше отнел живота на Бианка.

Богът се обърна към мен и присви очи, сякаш беше прочел мислите ми.

— А, този тук не ме харесва — измърмори замислено. — Спокойно, свикнал съм. А ти какво ще поискаш от мен, полубог?

— Вече ви казахме — отвърнах. — Трябва да открием Дедал. Сигурно знаете за Люк, той е преминал на страната на Кронос и се опитва да намери начин да се ориентира в Лабиринта, за да нападне лагера. Ако не стигнем преди него до Дедал…

— И аз вече ви казах, момче! Търсенето на Дедал е губене на време. Той няма да ви помогне.

— Защо?

Хефест сви рамене.

— Някои от нас са хвърлени от Олимп. Други получават още по-болезнени уроци. Поискайте ми злато. Или огнен меч. Вълшебен жребец. С радост ще ти ги дам. Но да ви помогна да намерите Дедал… Не бих го направил току-така.

— Значи знаете къде е? — обади се Анабет.

— Няма смисъл да го търсите, момиче.

— Майка ми казва, че търсенето е пътят към мъдростта.

Хефест присви очи.

— И коя е майка ти?

— Атина.

— Трябваше да се сетя. — Той въздъхна. — Хубава богиня е Атина. Жалко, че се закле никога да не се омъжи. Добре тогава. Ще ви кажа това, за което питате. Но на определена цена. Искам да ми направите една услуга.

— Дадено! — отвърна Анабет.

Хефест се разсмя — разнесе се бумтене като от огромен мях, раздухващ огън.

— Ама и вие, героите, сте едни! Все бързате да обещаете! Ах, как ми напомняте за младостта!

Той натисна някакъв бутон на тезгяха и на стената се отвориха големи капаци. Появи се огромен прозорец или пък беше огромен екран, не можех да преценя. Виждаше се сив връх, обрасъл в подножието с гори. От билото се издигаше дим като от вулкан.

— Една от моите пещи — рече Хефест. — Имам много, но тази ми беше любимата.

— Това е връх Света Елена! — обади се Гроувър. — Страхотни гори има там!

— Бил ли си? — попитах.

— Да, търсех… Пан.

— Чакайте! — намеси се Анабет, впила поглед в бога. — Казахте, че е била любимата ви. И защо вече не е?

Хефест почеса димящата си брада.

— Под нея е оковано чудовището Тифон. Преди Тифон беше под вулкана Етна, но когато се преместихме в Америка, неговата сила се озова под връх Света Елена. Неизчерпаем огнен източник, но и много опасен. Тифон постоянно се опитва да се измъкне на свобода. Напоследък изригванията зачестиха, по цял ден се вият пушеци около върха. Бунтът на титаните го е накарал да се размърда.

— И какво искате от нас? — попитах. — Да го победим?

Хефес изсумтя.

— Това би било самоубийство. Дори и боговете бягаха от Тифон, когато беше свободен. Не, молете се изобщо да не се изпречите на пътя му, да не говорим да се биете с него. Задачата ми е друга: в последно време някой се мотае из планината и използва пещите ми. Когато отида там, ковачницата е празна, но си личи, че е влизано. Явно усещат появата ми и изчезват. Изпратих няколко от моите машинки да разузнаят, но нито една от тях не се върна. Нещо… нещо древно се спотайва там. И зло. Искам да разбера кой се осмелява да нахлува в моите владения и дали не се опитва да освободи Тифон.

— Значи искате да разберем кой влиза там? — уточних.

— Точно така — отвърна Хефест. — Идете там. Може и да не ви усетят. Все пак не сте богове.

— Много мило — измърморих.

— Вървете и разберете каквото можете — продължи той. — След това се върнете да ми докладвате и аз ще ви кажа каквото ви трябва за Дедал.

— Добре — кимна Анабет. — А как ще стигнем дотам?

Богът плесна с ръце. Паякът се спусна от тавана в краката й и тя едва се сдържа да не подскочи.

— Моето творение ще ви покаже пътя — рече Хефест. — През Лабиринта не е далеч. Дано да оживеете. Хората са толкова по-чупливи от машините.

Всичко вървеше добре, докато не стигнахме до корените. Паякът подтичваше напред и ние го следвахме, когато изведнъж се натъкнахме на страничен проход, сякаш току-що прокопан, в който се виждаха преплетени дебели корени. Гроувър се спря като закован.

— Какво? — попитах аз.

Той не помръдваше. Взираше се със зяпнала уста в тъмния проход. Къдравата му коса потрепваше от лъхащия оттам лек ветрец.

— Хайде! — обади се Анабет. — Нямаме време за губене!

— Насам е! — прошепна смаяно Гроувър. — Насам е!

— Кое? — попитах аз. — Пан ли?

Гроувър погледна Тайсън.

— Усещаш ли аромата?

— Пръст — отвърна Тайсън. — И растения.

— Да! Това е пътят! Сигурен съм!

Далече пред нас паякът се отдалечаваше по застлания с каменни плочки тунел. След няколко секунди щяхме да го изгубим от поглед.

— На връщане ще отидем да проверим — обеща Анабет. — Преди да идем при Хефест.

— Дотогава проходът ще е изчезнал — отвърна Гроувър. — Трябва да тръгнем по него. Няма да стои отворен вечно!

— Не можем! — отсече тя. — Първо трябва да стигнем до пещите.

Гроувър я погледна тъжно.

— Длъжен съм да го направя, Анабет. Не разбираш ли?

Тя въздъхна раздразнено, явно наистина не разбираше. Паякът вече почти не се виждаше. Спомних си разговора ни с Гроувър от предишната вечер и бързо взех решение.

— Ще се разделим!

— Не! — възрази Анабет. — Опасно е. Как ще се намерим после? А и Гроувър не може да тръгне сам.

Тайсън сложи ръка на рамото му.

— Аз ще ида с него.

Не вярвах на ушите си.

— Тайсън, сигурен ли си?

Той кимна.

— Козльо има нужда от помощ. Ще намерим онзи бог. Не съм като Хефест. Вярвам на приятелите си.

Гроувър си пое дълбоко дъх.

— Пърси, после все някак ще се открием. Все още сме свързани телепатично. Просто трябва да…

Не го винях. Това беше мечтата на живота му. Ако не откриеше Пан сега, съветът нямаше да му даде втори шанс.

— Дано да си прав — рекох.

— Сигурен съм.

За първи път го чувах да се произнася с такава категоричност за каквото и да е било, освен може би по въпроса кое е по-вкусно: енчиладата със сирене или тази с пилешко.

— Пази се — казах. Обърнах се към Тайсън. Той преглътна сълзите си и така ме стисна в прегръдката си, че едва не ми счупи ребрата. След това двамата с Гроувър се шмугнаха между преплетените дебели корени и мракът ги погълна.

— Не ми харесва — измърмори Анабет. — Не е хубаво да се разделяме.

— Ще ги видим отново — отвърнах уверено, за да я успокоя. — Хайде, да вървим, че ще изтървем паяка.

Не след дълго в прохода започна да става горещо.

Каменните стени излъчваха топлина. Все едно вървяхме през пещ. Таванът надвисна ниско, чуваше се силно бучене, все едно наблизо течеше някаква метална река. Но паякът продължаваше напред и Анабет тичаше след него.

— Чакай! — извиках.

Тя хвърли поглед през рамо.

— Какво?

— Сетих се нещо… Хефест каза за Атина…

— Че се е заклела никога да не се омъжва — прекъсна ме Анабет. — Също като Артемида и Хестия. Атина е от богините девици.

Премигах. За първи път го чувах.

— Но в такъв случай…

— Как са се появили децата й?

Кимнах. Сигурно се бях изчервил, но се надявах тя да го отдаде на горещината.

— Пърси, нали знаеш как се е родила Атина?

— Изскочила е от черепа на Зевс, направо с бойните си доспехи.

— Точно така. Не се е родила по нормалния начин. Тя е дете на разума — в буквалния смисъл на думата. И децата й се раждат по същия начин. Когато Атина се влюби и някой простосмъртен, тя всъщност се влюбва в интелекта му — по същия начин е обичала и Одисей, за което се разказва в легендите. За нея тази среща на умовете е най-чистата любов.

— Значи баща ти и Атина… значи ти не си…

— Аз съм дете на разума — отвърна Анабет. — Децата на Атина се появяват в резултат на божествения разум на майка ни и на гениалността на простосмъртния ни баща. Ние сме дар, благослов от Атина за мъжете, които тя харесва.

— Но…

— Пърси, паякът вече е напред. Наистина ли искаш да знаеш как точно съм се родила?

— Ааа… Не, не, благодаря.

Тя се усмихна.

— Така си и мислех.

Анабет отново хукна напред. Последвах я, като си мислех, че в представата ми за нея беше настъпила безвъзвратна промяна. Така или иначе, някои въпроси беше по-добре да си останат загадка.

Бумтенето се усили. След около половин миля изскочихме в пещера с размерите на стадион. Паякът ни се спря и се сви на топка. Бяхме пристигнали в ковачницата на Хефест.

На петдесетина метра под нас бълбукаше лава. Намирахме се на скален корниз, който обикаляше цялата пещера. Над пропастта минаваше плетеница от метални мостове. В средата имаше голяма платформа, пълна с всевъзможни машинарии, котли, огнища и най-голямата наковалня, която някога съм виждал — железен блок с размерите на къща. Около нея се мотаеха тъмни сенки на странни създания, които заради разстоянието не можех да видя ясно.

— Няма да успеем да се промъкнем незабелязано — измърморих.

Анабет взе металния паяк и го пъхна в джоба си.

— Аз ще отида. Ти ме чакай тук.

— Недей! — изсъсках аз, но тя не ми даде възможност да възразя, а направо нахлупи шапката-невидимка и изчезна.

Не се осмелих да се развикам след нея, но въпреки това изобщо не ми харесваше мисълта да я оставя да върви сама. След като онези на платформата можеха да доловят приближаването на един бог, как си въобразяваше Анабет, че ще се промъкне при тях?

Хвърлих поглед назад към прохода, от който бяхме дошли. Искаше ми се Тайсън и Гроувър да бяха тук. Накрая реших, че повече не мога да стоя със скръстени ръце. Запълзях по корниза над лавата, като се надявах, че отблизо ще виждам по-ясно платформата.

Горещината беше непоносима. В сравнение с нея, ранчото на Герион беше зимна приказка. Очите ми сълзяха от дима. Едва се крепях да не падна. След малко стигнах до една метална количка — нещо като вагонетка от рудниците. Повдигнах платнището — беше пълна с метални боклуци. Понечих да я заобиколя и в този миг се чуха гласове, които идваха от някакъв страничен тунел.

— Да я докарам ли? — попита някой.

— Да — отвърна друг. — Филмът е към края си.

Целият настръхнах. Нямаше време да се върна. Нямаше къде да се скрия… освен във вагонетката! Шмугнах се вътре и придърпах платнището отгоре. Стиснах в ръката си Въртоп, готов, ако ми се наложеше, да си проправя път с бой.

Вагонетката пое напред.

— Уф! — изпъшка дрезгаво първият глас. — Това тук тежи цял тон!

— Божествен бронз — отвърна вторият. — Какво искаш?

И аз поех с вагонетката. Завихме и от ехото на тракането на колелата в стените се досетих, че сме минали през някакъв тунел и сме се озовали в по-малко помещение. Надявах се, че няма да ме изсипят в пещта за разтопяване. Ако усетех надигане, трябваше бързо да скоча. Чуваше се глъч, но гласовете определено не бяха човешки — нещо между лай на тюлени и ръмжене на куче. Долавях и някакво бръмчене като от стар прожекционен апарат. Май прожектираха филм, озвучаван от диктор с тънко гласче.

— Оставете я там отзад — заповяда някой. — Деца, съсредоточете се върху филма. След това ще има време за въпроси.

Той млъкна и се разнесе гласът на диктора:

— Когато малкият морски демон порасне, в тялото му настъпват известни промени. Появяват се остри кучешки зъби, а впоследствие и спорадични пристъпи на неустоимо желание да нападне човешки същества. Тези промени са напълно нормални и се случват с всички млади чудовища.

В залата отекна развълнувано ръмжене. Учителят — предположих, че е учител — заповяда на децата да млъкнат и филмът продължи. Не разбрах изцяло за какво ставаше дума, а и не смеех да надникна. Говореше се за появата на огнени струйки и за проблемите с акнето, предизвикано от работата в пещите, за необходимостта от добра хигиена на плавниците и така нататък.

— И сега, деца — попита учителят, когато най-сетне филмът свърши, — как е истинското ни име?

— Морски демони! — излая някой.

— Не! Друг?

— Телхини! — изръмжа гласче.

— Точно така — заяви учителят. — И защо сме тук?

— За да си отмъстим! — изреваха няколко гласа.

— Да, но защо?

— Зевс е лош! — обади се едно чудовище. — Хвърлил ни е в Тартар само защото използваме магия!

— Абсолютно вярно — потвърди учителят. — И то, след като изработихме оръжията на боговете, например тризъбеца на Посейдон. Е, да, направихме и най-великото оръжие на титаните. И въпреки това Зевс ни прогони и заложи на несръчните циклопи. Затова сме тук, в ковачницата на узурпатора Хефест. Не след дълго ще си върнем и пещите на дъното на морето, дома на нашите деди!

Стиснах здраво меча си. Тези джафкащи създания били създали тризъбеца на Посейдон? Какви ги говореха? Никога преди не бях чувал за телхините.

— И така, деца — продължи учителят, — на кого служим днес?

— На Кронос! — отекна хоров отговор.

— И когато пораснете и станете големи телхини, ще изработвате ли оръжия за неговата армия?

— Да!

— Чудесно. Донесохме ви малко материал, за да се поупражнявате. Да видим колко сте сръчни.

Надигна се шумотевица и развълнувани гласове се приближиха към вагонетката. Приготвих се да сваля капачката на Въртоп. Някой отметна платнището. Скочих, стиснал здраво бронзовия меч, и се озовах срещу група… кучета.

Или поне главите им бяха кучешки, с черни муцуни, кафяви очи и заострени уши. Телата бяха слаби и черни като на морски бозайник, с къси крачета, завършващи с нещо средно между плавник и ходило. Ръцете бяха човешки, но с остри нокти. Представете си смеска между момче, доберман и морски лъв и долу-горе ще добиете представа за какво говоря.

— Полубог! — изджафка някой.

— Изяжте го! — заповяда друг.

Но аз замахнах с Въртоп и покосих цялата първа редица.

— Дръпнете се! — изкрещях на останалите, като се опитах да докарам най-заплашителния си вид. Отзад стоеше учителят — почти триметров телхин с оголени добермански зъби. Постарах се и аз да му се озъбя подобаващо. — Нов урок, деца! Ако бъдат прободени от меч от божествен бронз, повечето чудовища се изпаряват. Тази промяна е напълно нормална и ще ви сполети и вас, ако веднага не се изметете оттук!

За моя изненада, думите ми произведоха необходимия ефект. Телхините отстъпиха, но все пак бяха повече от двайсет и бързо щяха да преодолеят първоначалния си уплах.

Скочих от вагонетката и извиках:

— Часът свърши! Свободни сте!

И хукнах към изхода.

Чудовищата се впуснаха след мен с лай и ръмжене. Надявах се, че късите им крачета и плавниците ще ги забавят, но телхините се справяха съвсем прилично с тичането. За щастие в края на тунела към голямата пещера имаше врата. Затръшнах я и завъртях колелото, за да я затворя, но се съмнявах, че това щеше да ги забави.

Не знаех какво да правя. Анабет беше някъде наоколо. Вече нямахме шанс разузнавателната ни мисия да мине незабелязано. Втурнах се към платформата над езерото с лава.

— Анабет! — изкрещях.

— Шшшт! — Невидима ръка запуши устата ми и ме дръпна зад един голям бронзов котел. — Да не искаш да ни убият?

Намерих опипом главата й и смъкнах шапката. Анабет се появи пред мен, лицето й беше омацано с пепел и мръсотия.

— Пърси, какво ти става?

— Всеки момент ще дойдат! — Набързо й обясних за урока на чудовищата. Тя се ококори.

— Значи са били телхините! — ахна тя. — Как не се сетих! Затова правят… Виж!

Надникнахме над котела. В средата на платформата стояха четирима възрастни телхини, високи поне по четири метра. Черната им кожа искреше на светлината на огъня. Сред порой от искри, те се редуваха да удрят с чука едно дълго парче нажежен метал.

— Острието е почти готово — рече единият. — Трябва само да го охладим отново в кръв, за да се закали.

— Аха — отвърна другият. — Ще бъде още по-остро от предишното.

— Какво е това? — прошепнах аз.

Анабет поклати глава.

— Преди малко си говореха нещо за сплави. Чудя се…

— Във филма казаха, че телхините са изковали най-великото оръжие на титаните — рекох. — И че са направили… тризъбеца на баща ми.

— Телхините са предали боговете — обясни Анабет. — Използвали са непозволена магия. Не знам точно каква, но Зевс ги е хвърлил в Тартар.

— При Кронос.

Тя кимна.

— Трябва да се измъкнем…

В този миг вратата към стаята, където се беше провел урокът, излетя и навън се изсипаха младите телхини. Те се блъскаха нетърпеливо един в друг и се оглеждаха за мен.

— Сложи си пак шапката — заповядах. — И върви!

— Какво? — изпищя Анабет. — Няма да те оставя!

— Имам план. Ще им отвлека вниманието. А ти пусни металния паяк и се върни при Хефест. Трябва да му кажеш какво става тук.

— А ти как ще се измъкнеш? Ще загинеш!

— Ще се оправя. И освен това, нямаш друг избор.

Анабет ми хвърли убийствен поглед. Като че ли се канеше да ме халоса с юмрук, но това, което направи, ме изненада повече, отколкото ако ме беше ударила. Целуна ме.

— Пази се, водорасляк!

Нахлупи шапката и изчезна.

Сигурно щях да стоя там с часове, да се взирам в лавата и да се мъча да се опомня, но морските демони ме върнаха на земята.

— Ето го! — извика един. Целият клас телхини хукна по моста към мен. Втурнах се към средата на платформата и така изненадах четиримата възрастни, че те изтърваха нажеженото острие. То беше дълго около три метра и извито като сърп. Бях виждал какви ли не страхотии, но това недовършено оръжие, каквото и да беше то, направо ми изкара акъла.

Възрастните телхини бързо се окопитиха. От платформата тръгваха четири мостчета и преди още да реша по кое от тях да хукна, и четирите бяха завардени.

Най-високият телхин изръмжа:

— Кой ни е дошъл на гости? Син на Посейдон?

— Да — изръмжа друг. — Усещам морето в кръвта му.

Вдигнах Въртоп. Сърцето ми биеше оглушително.

— Ако повалиш някой от нас — рече третият, — ще те разкъсаме на парчета. Баща ти ни предаде. Прие дара ни, а после мълча, когато ни хвърлиха в ямата. И него ще разкъсаме на парчета, заедно с останалите олимпийци.

Искаше ми се наистина да бях измислил план. Бях излъгал Анабет, за да се спаси, като се надявах, че ще прояви достатъчно разум, за да ме послуша. Но сега вече ми се струваше, че можеше да загина тук. Може би все пак пророчеството не се отнасяше за мен и моята съдба беше да свърша в лавата, хвърлен в гърлото на вулкана от глутница кучеглави морски лъвове. Младите телхини вече също бяха на платформата, зъбеха се и ръмжаха и чакаха да видят какво ще направят възрастните.

Усещах как нещо прогаря бедрото ми. Ледената свирка в джоба ми пареше от студ. Едва ли някога щях да имам по-голяма нужда от помощ. Но се колебаех. Не вярвах на дара на Квинт.

И преди да успея да взема решение, високият телхин извика:

— Да го видим колко е силен! Да видим за колко време ще изгори!

Грабна шепа лава от най-близкото огнище. Пръстите му пламнаха, но това като че ли не му направи никакво впечатление. Другите възрастни телхини последваха примера му. Панталоните ми пламнаха. Две шепи ме уцелиха в гърдите. От ужас изтървах меча и трескаво затръсках дрехите си. Огънят ме поглъщаше. Странно, в началото топлината беше приятна, но нарастваше с всяка секунда.

— Това, което си взел от баща си, те закриля — обади се един. — Трудно ще пламнеш. Но няма да е невъзможно младежо. Няма да е невъзможно!

Те продължиха да ме замерят с лава. Пищях. Цялото ми тяло гореше. Никога преди не бях усещал такава болка. Изгарях. Свлякох се на металния под, чух радостни крясъци на малките телхини.

След това в главата ми отекна гласът на ниадата, която бях срещнал в ранчото: „Дори когато съм на сушата, водата е в мен“.

Нуждаех се от морето. Усетих как мускулите на корема ми се напрягат, но наоколо нямаше нищо, което да ми помогне. Нито чешма, нито река. Нито вкаменена раковина дори. А и освен това, последния път, когато бях дал воля на силата си, за един страшен момент бях изгубил властта над водата.

Но нямах друг избор. Призовах морето. Присегнах се навътре в мен, припомних си вълните и теченията, безкрайната мощ на океана. И я отприщих на свобода с ужасяващ писък.

Не мога да опиша какво точно се случи. Експлозия, прилив, мощен въртоп, който едновременно ме издигна във въздуха и ме запрати надолу към лавата. Огънят и водата се сблъскаха, образува се пара и аз излетях през кратера на вулкана — миниатюрна прашинка, изхвърлена от невероятното налягане на изригването. Помня само как, преди да загубя съзнание, летя сред облаците, толкова високо, че Зевс не би ми простил, а след това започвам да падам сред вихър от пушек, пламъци и вода. Като комета, устремила се към повърхността.