Битката за Лабиринта

Четвърта глава Анабет нарушава правилата

Хирон настоя да отложим разговора за сутринта. Със същия успех можеше да каже: „Внимавай, животът ти е в непосредствена опасност! Лека нощ!“. Дълго се въртях в леглото, но когато най-накрая се унесох, сънувах затвор.

Момче в гръцка туника и сандали клечеше само в голяма каменна зала. Нямаше таван, виждаше се нощното небе, но стените от лъскав мрамор бяха високи поне десет метра и съвършено гладки. Из помещението имаше разпръснати дървени сандъци. Някои бяха преобърнати и изпочупени, сякаш някой набързо ги беше нахвърлял тук. От един се бяха разпилели бронзови инструменти и уреди — компас, трион и разни други неща, които не знаех за какво служат.

Момчето се беше свило в ъгъла и трепереше — от студ или може би от страх. По дрехите му имаше кал. Краката, ръцете и лицето му бяха издрани, все едно и то е било влачено по земята заедно със сандъците.

Двойните дъбови врати се отвориха със скърцане. Влязоха двама стражи с бронзови брони, подхванали възрастен мъж. Хвърлиха го на пода и той не помръдна.

— Татко!

Детето изтича при него. Дрехите на мъжа бяха раздрани. Косата му беше започнала да посивява, брадата беше дълга и къдрава. Носът му беше счупен. Устните му бяха подути и разкървавени.

Момчето повдигна главата му.

— Какво са ти направили? — Обърна се и изкрещя към стражите: — Ще ви убия!

— Само че няма да е днес — разнесе се глас.

Стражите се дръпнаха настрани. Зад тях се показа висок мъж в бяла роба. На челото му просвятваше тънка златна диадема. Брадата му беше остра като връх на копие. Очите му искряха жестоко.

— Помогнал си на атинянина да убие минотавъра ми, Дедал! Настроил си собствената ми дъщеря против мен!

— Сам сте си виновен за това, Ваше Величество — простена старецът.

Единият страж го срита в ребрата. Мъжът проплака от болка.

— Престанете! — извика момчето.

— Щом толкова много обичаш лабиринта си — заяви царят, — ще те оставя в него. Тук ще бъде работилницата ги. Тук ще твориш новите си чудеса! Измисли нещо, което да ме забавлява. Всеки лабиринт има нужда от чудовище. Ти ще си моето!

— Не ме е страх от вас — простена старецът.

Владетелят се усмихна студено. Впи поглед в момчето.

— Но те е грижа за сина ти, нали? Ако не ми се подчиняваш, следващия път стражите ми ще накажат не теб, а него!

Царят изскочи от залата заедно със стражите, вратите се затвориха с трясък и детето и баща му останаха сами в мрака.

— Какво ще правим? — извика жално момчето. — Татко, ще те убият!

Мъжът преглътна едва-едва. Опита се да се усмихне, ала разкървавената му уста беше ужасяваща.

— Не унивай, сине. — Той вдигна поглед към звездите. — Ще намеря начин да избягаме.

Разнесе се силен трясък — от външната страна на вратата бяха спуснали дебело резе — и аз се събудих, облян в студена пот.

На сутринта все още не се бях съвзел напълно, когато Хирон ни свика на военен съвет. Събрахме се на арената, което ми се стори доста странно — да разискваме бъдещето на лагера, докато Госпожа О’Лиъри дъвчеше пищяща розова гумена играчка с размерите на бивол.

Хирон и Квинт стояха начело край пирамидата с оръжията. До тях бяха Клариса и Анабет, които първи взеха думата, за да разкажат предисторията. Тайсън и Гроувър седяха колкото се може по-далеч един от друг. Присъстваха още дриадата Хвойничка, Силена Берегард, Травис и Конър Стол, Бекендорф, Лий Флетчър и Аргус, стоокият великан, който отговаряше за охраната на лагера. Появата му беше показателна за сериозността на срещата. Аргус се вясваше само в извънредни случаи. Докато Анабет говореше, той се взираше напрегнато в нея със стоте си сини кървясали очи.

— Сигурно Люк е открил входа към Лабиринта — рече Анабет. — Той знаеше всичко за лагера!

Стори ми се, че долових гордост в гласа й — тя все още изпитваше уважение към Люк, колкото и да беше зъл.

Хвойничка се прокашля.

— Точно това се опитвах да ви кажа снощи. Входът на пещерата винаги си е бил там. Люк често го използваше.

Силена Берегард се намръщи.

— Знаела си за входа към Лабиринта и не си ни казала?

Лицето на Хвойничка позеленя.

— Не знаех, че е важно. Някаква си пещера. Не си падам по-гадни пещери.

— Тя има добър вкус — измърмори Гроувър.

— Изобщо нямаше да й обърна внимание, ако… ако не беше Люк — Хвойничка позеленя още повече от смущение.

Гроувър изсумтя.

— Вземам си назад думите за добрия вкус.

— Интересно. — Квинт лъскаше меча си, докато говореше. — И вие смятате, че този младеж, Люк, ще се осмели да използва Лабиринта, за да нападне лагера?

— Със сигурност — обади се Клариса. — Ако успее да прекара армията си от чудовища направо в гората, без да е необходимо да преминават през вълшебните граници, ние сме загубени. Лесно ще ни победи. Сигурно го планира отдавна.

— Затова е изпратил разузнавачи в Лабиринта — рече Анабет. — Знаем го, защото… намерихме един от тях.

— Крис Родригес — вметна Хирон и изгледа многозначително Квинт.

— А — кимна Квинт, — онзи в… Да, разбирам.

— Онзи в какво? — попитах аз.

Клариса ми хвърли убийствен поглед.

— Въпросът е, че Люк търси начин да се ориентира в Лабиринта. Иска да намери работилницата на Дедал.

Спомних си съня си — окървавения старец с разкъсаните дрехи.

— Онзи, който е направил Лабиринта?

— Да — отвърна Анабет. — Най-великият архитект и изобретател на всички времена. Ако легендата е вярна, работилницата му е в центъра на Лабиринта. Единствено той знае как да се ориентира вътре. Ако Люк успее да стигне до работилницата и да убеди Дедал да му помогне, няма да му се налага да се лута из проходите, нито пък да рискува да загуби армията си в някой от смъртоносните капани на Лабиринта. Може да се появи навсякъде — бързо и лесно. Първо в лагера, за да ни види сметката. А след това… на Олимп.

Възцари се гробна тишина, чуваше се само писукането на гумената играчка в челюстите на Госпожа О’Лиъри: „Писук! Писук!“.

Накрая Бекендорф положи големите си длани на масата.

— Чакайте малко. Анабет, ти каза „да убеди Дедал“. Дедал не е ли мъртъв?

Квинт изсумтя.

— Надявам се. Той е живял преди поне три хиляди години. А и дори да е жив, в легендата се казва, че е избягал от Лабиринта, нали?

Хирон нетърпеливо потропа с копита.

— Точно това е проблемът, скъпи ми Квинт. Никой не знае със сигурност. Носят се слухове, че… Всъщност за Дедал се разказват какви ли не истории, но в една от тях се твърди, че към края на живота си той отново се е скрил в Лабиринта. И е възможно още да е там.

Сетих се за стареца, когото бях видял в съня си. Изглеждаше толкова измъчен, че не ми се вярваше да е изкарал и седмица повече, да не говорим за три хиляди години.

— Трябва да слезем долу! — обяви Анабет. — И да намерим работилницата преди Люк. Ако Дедал е жив, да го убедим да помогне на нас, а не на Люк. Ако кълбото на Ариадна все още съществува, не бива да попада в ръцете на Люк.

— Задръж! — обадих се аз. — Ако проблемът е да предотвратим нападението, защо просто не взривим входа към пещерата и запушим прохода?

— Чудесна идея! — оживи се Гроувър. — Аз ще донеса динамита!

— Не е толкова лесно, глупчо — изръмжа Клариса. — Пробвахме се да го направим във входа, който открихме във Финикс. Резултатът беше плачевен.

Анабет кимна.

— Лабиринтът е вълшебен, Пърси. Нужна е огромна мощ, за да се запуши някой от входовете му. Във Финикс Клариса събори цялата сграда с кран, а входът към Лабиринта просто се отмести две крачки встрани. Най-добре е изобщо да не допуснем Люк да овладее тайната как да се ориентира в Лабиринта.

— Може да се опитаме да спрем атаката — предложи Лий Флетчър. — Вече знаем къде е входът. Предлагам да се окопаем там и да ги чакаме. Ако чудовищата му наистина се опитат да дойдат през Лабиринта, ще ги посрещнем с лъковете си.

— Още сега ще сложим часовои там — съгласи се Хирон. — Но се страхувам, че Клариса е права. Вълшебните граници осигуряват безопасността ни от столетия. Ако Люк успее да вкара голяма армия от чудовища в лагера… може и да не ни стигнат силите да ги отблъснем.

Тази новина като че ли не зарадва никого. В повечето случаи Хирон се мъчеше да гледа оптимистично на нещата и да ни вдъхва кураж. А след като той смяташе, че няма да издържим на удара, работата изобщо не вървеше на добре.

— Трябва да стигнем първи до работилницата на Дедал — настоя Анабет. — Да намерим нишката на Ариадна и да не позволим на Люк да я използва.

— Но след като никой не може да се ориентира вътре — попитах, — имаме ли изобщо някакъв шанс за успех?

— От години се занимавам с архитектура — отговори тя. — Едва ли някой друг познава Лабиринта на Дедал по-добре от мен.

— Но само си чела за него, не си слизала вътре.

— Е, да.

— Това не е достатъчно.

— Няма друг вариант.

— И все пак…

— Ще ми помогнеш ли, или не?

Изведнъж си дадох сметка, че всички местеха погледи между мен и Анабет, все едно гледаха тенис мач. От гумената играчка на Госпожа О’Лиъри се чу силно „ссс“ — хрътката беше отхапала розовата глава.

Хирон се прокашля.

— Нека решим нещата едно по едно. Ясно е, че ще се тръгне на подвиг. Някой трябва да слезе в Лабиринта, да намери работилницата на Дедал и да попречи на Люк да използва подземните проходи, за да нападне лагера.

— Знаем кой трябва да отиде — обади се Клариса. — Анабет!

Разнесе се одобрителен шепот. Анабет от малка чакаше да й бъде възложена мисия, но въпреки това не изглеждаше особено щастлива.

— Ти имаш не по-малко заслуги от мен, Клариса — рече тя. — И ти би трябвало да дойдеш.

Клариса поклати глава.

— Няма да стъпя отново там за нищо на света!

Травис Стол се разсмя.

— Страх те е! Клариса я е шубе!

Клариса скочи. Изплаших се, че ще разкъса Травис пред очите ни, но тя само изсъска с разтреперан глас:

— И представа си нямаш за какво говориш, дребосък! Няма да сляза там! За нищо на света!

И изхвърча от арената.

Травис се огледа смутено.

— Не исках да…

Хирон вдигна ръка.

— На горкото момиче й се насъбра много тази година. Сега, съгласни ли сте, че Анабет трябва да е начело на групата, която ще слезе в Лабиринта?

Всички кимнаха, освен Квинт. Той скръсти ръце и заби поглед в масата, но като че ли никой не забеляза, че се въздържа.

— Добре тогава — Хирон се обърна към Анабет, — дойде и твоето време да се изправиш пред оракула, скъпа. След като се върнеш — ако изобщо се върнеш жива и здрава, — ще седнем да помислим какво ще правим оттук нататък.

Да стоя и да чакам Анабет да се върне беше по-трудно, отколкото сам да отида при оракула.

Бях го чувал да изрича пророчества на два пъти. Първия път беше в прашния таван на Голямата къща, където делфийският оракул спеше в тялото на сбръчкана мумия на стара хипарка. Втория път оракулът беше излязъл да се поразходи в гората. Все още сънувах кошмари за случилото се тогава.

Не ме беше страх от него, но пък бях чувал какви ли не истории — как след срещите с оракула някои лагерници полудявали или направо умирали от ужас заради непоносимо реалните видения, които той им показвал.

Докато чаках, обикалях напред-назад по арената. Госпожа О’Лиъри изгълта обяда си — петдесет килограма месо и няколко кучешки бисквити с размерите на автомобилна гума. Зачудих се откъде ли ги намираше Квинт. Не ми се вярваше, че е възможно да напълниш количката си с тях във всеки срещнат зоомагазин.

Хирон беше потънал в оживен разговор с Квинт и Аргус. Май спореха за нещо. Квинт упорито клатеше глава.

В другия край на арената Тайсън и братята Стол си играеха с малки бронзови колесници, които Тайсън беше направил от парчета от стари брони.

След малко ми писна да крача насам-натам и напуснах арената. Взрях се в тъмния прозорец на тавана на Голямата къща, там като че ли нищо не помръдваше. Защо се бавеше толкова Анабет? Бях сигурен, че моето посещение при оракула беше приключило много по-бързо.

— Пърси! — прошепна момичешки глас.

От храстите надничаше Хвойничка. Тя ставаше едва ли не невидима, когато край нея имаше зеленина.

Махна ми настойчиво да се приближа.

— Трябва да ти кажа нещо. Люк не е единственият, когото съм виждала да се мотае край пещерата.

— Кой друг?

Тя притеснено хвърли поглед към арената.

— Нямаше как да го кажа, тъй като той беше там.

— Кой?

— Учителят по фехтовка — отвърна дриадата. — Той също обикаляше край скалите.

Присви ме стомахът.

— Квинт? Кога?

— Трудно ми е да ти отговоря, тъй като не обръщам внимание на времето. Може би преди седмица, когато дойде тук.

— И какво правеше? Влезе ли вътре?

— Ами… не знам. Той ме плаши, Пърси. Дори не го видях откъде излезе на поляната. Просто изведнъж се появи. Предай на Гроувър, че е опасно да…

— Хвойничке? — обади се Гроувър от арената. — Къде си?

Дриадата въздъхна.

— Отивам при него. Не забравяй какво ти казах. Не му се доверявай!

И тя изтича към арената.

Отново вдигнах поглед към Голямата къща, само че сега ме гризеше още по-голямо безпокойство. Ако Квинт намисляше нещо… Нуждаех се от съвет. Анабет можеше и да намери някакво обяснение на думите на Хвойничка. Но къде беше тя? Каквото и да ставаше при оракула, вече трябваше да е свършило.

Накрая вече не издържах.

Да, не беше по правилата, но пък никой не ме гледаше. Спуснах се надолу по хълма и поех към къщата.

В салона цареше необичайно спокойствие. Бях свикнал да виждам господин Д. край камината да играе карти, да яде грозде и да хока сатирите, но той още не се беше върнал.

Поех по коридора, дъските на пода скърцаха под краката ми. Стигнах до стълбите и нерешително се спрях. Четири етажа по-горе беше малката вратичка към тавана. Анабет трябваше да е там. Ослушах се напрегнато. И това, което чух, направо ми изкара акъла.

Плач. Който идваше някъде отдолу.

Прокраднах се зад стълбите. Там зееше отворена ниска врата, която вероятно водеше към мазето. Дори не бях предполагал, че в къщата имаше мазе. Надникнах вътре и видях два силуета в другия край, седнали сред щайги с амброзия и сладко от ягоди. Единият беше на Клариса. Другият беше на латиноамериканец с раздрани панталони и мръсна черна тениска. Косата му беше мазна и рошава. Той се беше свил и хлипаше. Това беше Крис Родригес — лагерникът, избягал при Люк.

— Спокойно — говореше му Клариса. — Хайде, пийни още малко нектар.

— Ти си видение, Мери! — Крис се сви в ъгъла. — Махни се!

— Не съм Мери. — Гласът й беше нежен и тъжен. Трудно ми беше да повярвам, че тя можеше да звучи и по този начин. — Аз съм Клариса. Спомни си, моля те!

— Тъмно е! — изпищя Крис. — Толкова е тъмно!

— Ела навън — заувещава го тя. — Слънцето ще ти помогне.

— Хиляди… хиляди черепи. Земята ще го излекува.

— Крис — умоляваше го Клариса, която сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Трябва да се оправиш! Моля те! Господин Д. ще се върне скоро. Той е специалист по лудостта. Не се предавай!

Очите на Крис искряха отчаяно като на приклещен плъх.

— Няма изход, Мери. Няма изход.

В следващия миг ме зърна и задавено изхъхри:

— Синът на Посейдон! Ужас!

Дръпнах се назад. Надявах се, че Клариса не ме беше видяла. Ослушах се, очаквах да изскочи и да ми се разкрещи, но тя остана вътре, продължи да говори на Крис с нежния си тъжен глас, опитваше се го да го придума да пийне още глътка нектар. Сигурно беше решила, че Крис бълнува. Но все пак — „синът на Посейдон!“. Крис гледаше към мен, но въпреки това имах чувството, че говореше за някой друг.

И колко нежно се държеше с него Клариса — изобщо не ми беше хрумвало, че тя може да си падне по някого. Как само произнасяше името му… Познаваше го отпреди той да избяга при Люк. И явно са били приятели. А сега той трепереше в тъмното мазе, страхуваше се да излезе навън и бълнуваше за някоя си Мери. Нищо чудно, че Клариса не искаше да стъпи отново в Лабиринта. Какво ли се беше случило с Крис там?

Чу се скърцане — май вратата към тавана се беше отворила. Хукнах навън. Не исках да оставам в къщата нито миг повече.

— Е, успя, скъпа — рече Хирон.

Анабет се качи на арената. Седна на една каменна пейка и заби поглед в земята.

— Какво стана? — попита Квинт.

Анабет погледна първо мен. Не ми стана ясно дали ми даваше някакъв знак, или просто в погледа й се четеше само страх. След това се обърна към учителя по фехтовка.

— Оракулът изрече пророчеството си. Аз ще поведа групата към работилницата на Дедал.

Не последваха поздравления и радостни възгласи. Не че не харесвахме Анабет и не искахме най-сетне да получи възможност да извърши подвиг, но тази мисия изглеждаше безумно опасна. След като вече бях видял Крис Родригес, не ми се мислеше, как Анабет ще се спусне в шантавия лабиринт.

Хирон тропна с копито по мръсния под.

— И какво точно се казва в пророчеството, скъпа? Думите са важни…

Анабет си пое дълбоко дъх.

— Ами… добре, ето какво гласеше: „В мрака на Лабиринта безкраен те праща съдбата…“.

Чакахме със затаен дъх.

— „там чакат те мъртвите, предателят и изчезналият с рогата.“

Гроувър изведнъж наостри уши.

— Изчезналият с рогата! Това се отнася за Пан!

— В компанията на мъртвите и на предателя не ми звучи особено добре — измърморих аз.

— И? — настоя Хирон. — По-нататък?

— „Дали ще пожънеш успех — туй на сенките господарят ще каже — продължи Анабет. — Със сетния си дъх на Атина кръвта…“

Спогледахме се смутени. Анабет беше дъщеря на Атина, а „сетният дъх“ определено не звучеше добре.

— Не бива да прибързваме с изводите — обади се Силена. — Анабет не е единственото дете на Атина, нали?

— А кой е този господар на сенките? — попита Бекендорф.

Никой не отговори. Сетих се за обаждането по Ирида и как бях видял Нико да призовава духове на мъртвите. Имах лошото предчувствие, че пророчеството се отнасяше точно до това.

— И как продължава? — настоя отново Хирон. — Пророчеството ми звучи недовършено.

Анабет се поколеба.

— Не помня.

Хирон вдигна вежди. Анабет беше прословута с паметта си. Никога нищо не забравяше.

Тя се размърда неловко.

— Нещо от рода на „в последния час ще донесе гибелта“.

— А после? — не се предаваше Хирон. — Трябва да има поне още един стих.

Анабет стана рязко.

— Смисълът е ясен. Трябва да сляза в Лабиринта. Да намеря работилницата и да спра Люк. И… нужна ми е помощ. — Обърна се към мен. — Ще дойдеш ли?

Не се поколебах нито за миг.

— Разбира се.

Усмихна се — за първи път от седмица насам и на мен не ми трябваше друга отплата.

— Гроувър, а ти? Богът на дивата природа те чака.

Гроувър като че ли изведнъж забрави колко ненавиждаше затворените пространства под земята. Споменаването на „изчезналия с рогата“ в пророчеството му беше вдъхнало ентусиазъм.

— Отивам да си приготвя консервни кутийки за храна!

— Тайсън — продължи Анабет, — бих искала и ти да дойдеш.

— Супер! Ще има гръм и трясък! — Тайсън плесна доволно с ръце така силно, че събуди Госпожа О’Лиъри, която дремеше в ъгъла.

— Почакай, Анабет — обади се Хирон. — Нарушаваш древните правила. Героят може да вземе само двама спътници със себе си.

— И тримата ми трябват — настоя тя. — Хирон, важно е.

Не знаех откъде черпеше убедеността си, но се радвах, че включи и Тайсън. Изобщо не си представях как ще тръгнем без него. Той беше страшно силен и нямаше равен в уменията си да поправя разни неща. И за разлика от сатирите, циклопите се чувстваха под земята като у дома си.

— Анабет — Хирон притеснено заразмахва опашка. Помисли си хубаво. Нарушаването на древните правила никога не минава безнаказано. През зимата петима потеглиха да спасяват Артемида, а се върнаха само трима. Помисли си отново. Три е свещеното число. Три са мойрите, три са и фуриите, трима са синовете на Кронос на Олимп. Три е хубаво, силно число, закрилящо от опасности. Четирима… рисковано е.

Анабет си пое дълбоко дъх.

— Знам. Но трябва да рискуваме. Моля те.

Личеше си, че Хирон не е доволен. Квинт ни оглеждаше изпитателно, сякаш се опитваше да реши кой от нас ще се върне жив.

Хирон въздъхна.

— Добре тогава. Край на обсъжданията. Членовете на групата да се приготвят. Утре призори ще ви изпратим до входа на Лабиринта.

Докато останалите участници в съвета се разотиваха, Квинт ме придърпа настрани.

— Не ми харесва тази работа — заяви той.

Към нас, махайки щастливо с опашка, се приближи Госпожа О’Лиъри и пусна един щит в краката ми. Аз й го хвърлих. Квинт проследи с поглед как хрътката се впуска в игра. Спомних си думите на Хвойничка, че той е обикалял около входа на Лабиринта. Нямах му доверие, но когато пак се обърна към мен, прочетох искрена загриженост в очите му.

— Не ми допада идеята да слезете долу в Лабиринта — продължи той. — Но ако смятате, че трябва да го направите, не забравяйте следното: Лабиринтът е създаден, за да ви заблуди. Постоянно ще се опитва да ви отвлича вниманието. А това е страшно опасно за един полубог. Ние лесно се разсейваме.

— Вие били ли сте там?

— Отдавна — отвърна дрезгаво той. — Едва се измъкнах жив. Повечето, които се осмелят да влязат вътре, остават там.

Стисна ме за рамото.

— Пърси, мисли за най-важното. Само така ще можеш да намериш правия път. Вземи, ще ти дам нещо.

Подаде ми малък сребрист предмет. Беше толкова студен, че едва не го изпуснах.

— Свирка? — попитах смаяно.

— Кучешка свирка — потвърди Квинт. — За Госпожа О’Лиъри.

— Ммм, благодаря, но…

— Дали ще ти свърши работа в Лабиринта ли? Не съм сто процента сигурен. Но госпожа О’Лиъри е хрътка от Подземното царство. Извикаш ли я, появява се навсякъде, независимо колко си далеч. Ще съм по-спокоен, ако вземеш свирката. Използвай я, ако ти потрябва помощ. Ала внимавай: направена е от стикски лед.

— Какъв лед?

— От реката Стикс. Нужно е изключително майсторство, за да изработиш нещо от него. Няма да се разтопи, но когато свирнеш, ще се разпадне, така че можеш да я използваш само веднъж.

Спомних си за стария си враг Люк. Преди да се отправя на първия си подвиг, той също ми беше дал подарък — крилати кецове, чиято цел беше да ме завлекат към сигурна гибел. Квинт изглеждаше мил и симпатичен. Изпълнен със загриженост. И госпожа О’Лиъри го харесваше, което също беше точка в негова полза. Тя пусна олигавения щит пред мен и излая игриво.

Беше ме срам, че го подозирах. Но пък вече се бях доверил веднъж на Люк.

— Благодаря — рекох. Пъхнах ледената свирка в джоба, като си обещах че никога няма да я използвам, и хукнах да потърся Анабет.

През всичките години в лагера нито веднъж не бях пристъпвал прага на хижата на Атина.

Тя беше сребриста, със съвсем проста и изчистена фасада, с бели пердета и гравирана в камъка над вратата сова. Очите й от оникс като че ли се впиха в мен, щом се приближих.

— Ехо? — извиках.

Никой не отговори. Влязох и едва не ахнах. Все едно бях попаднал в работилница на вундеркинди. Леглата бяха бутнати към едната стена, явно тук на спането не се отдаваше особено значение. Освободеното пространство беше запълнено с работни плотове, маси и сандъци с инструменти и оръжия. В дъното се извисяваше огромна библиотека, натъпкана с папирусови свитъци и книги с кожена и с мека хартиена подвързия. Имаше и една чертожна маса с пергели, линии, транспортири и няколко триизмерни макета на сгради. На тавана бяха залепени големи военни карти. Под перваза на прозорците висяха брони и искряха на слънцето.

Анабет беше в дъното, разлистваше някакви стари свитъци.

— Чук-чук! — обадих се аз.

Тя се сепна и се обърна.

— О… здрасти. Не те чух.

— Добре ли си?

Анабет изгледа намръщено свитъка в ръцете си.

— Опитвам се да открия нещо, което да ни е от полза. Лабиринтът на Дедал е необятен. Различните източници само си противоречат, а наличните карти водят от никъде към никъде.

Сетих се за думите на Квинт, че Лабиринтът се опитва да отвлече вниманието на тези в него. Зачудих се дали Анабет вече не го знаеше.

— Ще успеем — уверих я аз.

Косата й се беше измъкнала от ластика и висеше като руса завеса над лицето й. Сивите й очи изглеждаха почти черни.

— От седемгодишна си мечтая да се отправя на подвиг — рече тя.

— И ще се справиш прекрасно.

Благодари ми с поглед, после сведе глава към извадените от лавиците книги и свитъци.

— Страх ме е, Пърси. Може би не трябваше да те моля да тръгваш с мен. Нито пък Тайсън и Гроувър.

— Нали сме приятели? Не бихме те оставили.

— Но… — замълча.

— Какво? — попитах. — Пророчеството ли?

— Не, не — тихо отрече тя.

— Какво точно гласеше последният стих?

Това, което направи Анабет в този момент, направо ми изкара акъла. Разплака се и протегна ръце.

Пристъпих напред и я прегърнах. По цялото ми тяло пробягваха тръпки.

— Спокойно, спокойно… — прошепнах и я погалих по гърба.

Усещах как всички са вперили поглед в нас. Имах чувството, че мога да прочета дори и надписите с най-дребен шрифт на книгите по лавиците. Косата на Анабет ухаеше на лимонов шампоан. Тя трепереше.

— Хирон май е прав — прошепна тя. — Нарушавам правилата. Но не знам какво да правя. Имам нужда и от трима ви. Убедена съм, че това е правилно.

— В такъв случай не се тревожи за това — успях да отвърна аз. — И преди сме се сблъсквали с какви ли не проблеми и все сме намирали начин да се справим.

— Но това е друго! Не искам… не искам да се случи нещо на някой от вас.

Зад мен някой се покашля.

Малкълм, един от по-малките полубратя на Анабет, пламнал като домат.

— Ъъъ… извинявайте — измърмори той. — Анабет, започва тренировката по стрелба с лък. Хирон ме помоли да те повикам.

Пуснах Анабет и отстъпих.

— Само гледаме картите — смотолевих като пълен идиот.

Малкълм ме зяпна.

— Хубаво.

— Кажи на Хирон, че ей сега ще дойда — отвърна Анабет и Малкълм изхвърча навън.

Тя изтри сълзите си.

— Върви, Пърси. Аз трябва да се приготвя за тренировката.

Кимнах. За първи път в живота си се чувствах толкова объркан. Идеше ми да побягна навън, но не го направих.

— Анабет — рекох, — последен въпрос за пророчеството. Онова за сетния дъх…

— Ако ме питаш за кого става въпрос, нямам представа.

— Не, друго имах предвид. Мислех си, че обикновено има рима. И тогава, последната дума на последния стих… Да не е „смъртта“?

Анабет заби поглед в свитъците на пода.

— Тръгвай, Пърси. Върви да се приготвиш. Ще се видим сутринта.

Оставих я да се взира в картите, които водеха от никъде към никъде. Не можех да прогоня предчувствието, че някой от нас нямаше да се върне жив от Лабиринта.