Битката за Лабиринта

Трета глава Играем на гоненица със скорпиони

На другата сутрин на закуска цареше голямо вълнение.

Към три сутринта край лагера се появил етиопски дракон. Аз обаче бях толкова изтощен, че изобщо не се бях събудил от шума. Вълшебните граници не позволили на чудовището да проникне вътре, но то продължило да обикаля по хълмовете, търсейки пролука в защитата ни и явно нямало намерение да си тръгне, докато Лий Флетчър от хижата на Аполон не го подгонил с двама от братята си. Тримата надупчили драконовската кожа със стрели, чудовището схванало намека и се оттеглило.

— Но все още се спотайва някъде наблизо — предупреди Лий, който съобщи новината. — Забихме двайсет стрели в туловището му, но това само го разгневи. Беше дълъг поне петнайсет метра и яркозелен. А очите му… — той потрепери.

— Добре си се справил, Лий — потупа го по рамото Хирон. — Трябва да бъдем нащрек, но не се поддавайте на паниката. Не ни е за първи път.

— Нито пък ще е за последен — обади се Квинт от масата на подиума. — Тези нападения със сигурност ще зачестят.

В трапезарията се разнесе шушукане.

Слуховете вече бяха достигнали до всички: Люк и неговата армия от чудовища се канеха да атакуват лагера. Повечето от нас смятаха, че това ще стане през лятото, но не знаеха как и кога. На всичкото отгоре, това лято лагерниците бяха изключително малко — не повече от осемдесет души. Преди три години, когато бях дошъл за първи път, бяхме над сто. Някои бяха загинали. Други се бяха присъединили към Люк. Трети просто бяха изчезнали.

— И това е добър повод за нова игра — заяви Квинт с блясък в очите. — Ще ви видим как ще се справите довечера.

— Да… — кимна Хирон. — Добре, да приключваме с приемите. Да благословим храната и да ядем. — Той вдигна чашата си. — За боговете!

Вдигнахме чаши и повторихме думите му.

С Тайсън отнесохме чиниите си до бронзовия мангал и хвърлихме малко от храната в огъня. Дано боговете да обичаха хляб със стафиди и ядки.

— Посейдон… — подех аз и след това добавих тихо: — Моля те, помогни ми с Нико, с Люк, с проблема на Гроувър…

Толкова много неприятности бяха надвиснали над главата ми, че цялата сутрин нямаше да ми стигне да ги наредя, затова се върнах обратно на масата.

Докато закусвахме, Хирон и Гроувър дойдоха при нас. Гроувър като че ли беше плакал. Тениската му беше облечена наопаки. Остави чинията си на масата и тежко седна до мен.

Тайсън смутено се размърда.

— Ще отида… ще отида да лъсна понитата риби.

Надигна се тромаво и излезе, като остави храната си недоядена.

Хирон се опита да се усмихне. Сигурно искаше да ми вдъхне кураж, но в кентавърския си вид се извисяваше над мен и хвърляше сянка върху масата.

— Как спа, Пърси?

— Ммм, добре. — Въпросът му ме учуди. Дали знаеше за странното обаждане, което бях получил снощи?

— Доведох Гроувър — продължи той, — за да си поговорите. И сега, извинете ме, трябва да изпратя няколко съобщения по Ирида. Ще се видим после.

Изгледа Гроувър многозначително и затропка с копита навън.

— За какво става дума? — попитах Гроувър.

Той ровичкаше унило яйцата си. Личеше си, че мислите му бяха другаде, тъй като отхапа зъбците на вилицата и сдъвка и тях.

— Хирон иска да ме убедиш — измърмори Гроувър.

Някой друг се настани на пейката до мен: Анабет.

— Аз ще ти кажа за какво става дума — рече тя. — За Лабиринта.

Притесних се. Всички в трапезарията хвърляха погледи към нас и си шушукаха. А Анабет седеше точно до мен — почти се опираше в мен.

— Не бива да идваш тук — изсъсках аз.

— Трябва да поговорим — настоя тя.

— Но правилата…

Не можеше да не знае, че на лагерниците не беше позволено да сядат на чужди маси. Забраната не важеше за сатирите. Те не бяха полубогове. Ние обаче трябваше да се храним само на масата на нашата хижа. Нямах представа какво беше наказанието при нарушение, тъй като никога не се беше случвало. Ако господин Д. беше тук, сигурно вече щеше да е удушил Анабет с вълшебна лозница, само че него го нямаше. Хирон също си беше тръгнал. Квинт ни погледна и само вдигна вежди, но си замълча.

— Гроувър е загазил яко — поде Анабет. — Има само един начин да му помогнем. И това е Лабиринта. По това работехме заедно с Клариса.

Размърдах се, мъчех се да проясня мислите си.

— Говориш за Лабиринта, в който в миналото са държали минотавъра, нали?

— Точно така — кимна тя.

— И той вече не е под царския дворец в Крит? А под някоя сграда в Америка?

Виждате ли? Трябваха ми само няколко години, за да схвана нещата. Всички важни места следваха Западната цивилизация — планината Олимп сега беше над „Импайър Стейт Билдинг“, а входът към Подземното царство беше в Лос Анджелис. Бях адски горд от досетливостта си.

Анабет въздъхна и поклати глава.

— Под сграда ли? Стига, Пърси! Лабиринтът е огромен. Не би се подбрал под цял град, да не говорим за отделна сграда.

Спомних си за съня си с Нико на брега на Стикс.

— Искаш да кажеш, че Лабиринтът е част от Подземното царство?

— Не. — Тя се намръщи. — Може и да има коридори, които да минават през царството на Хадес. Не съм сигурна. Но нещата са много по-сложни. Лабиринтът е точно под повърхността на света на простосмъртните, нещо като втори слой. Той се е разраствал в продължение на хиляди години, провирал се е под западните градове и сега през него можеш да стигнеш до всяка точка на земята.

— Ако не се загубиш — измърмори Гроувър. — И не загинеш от ужасна смърт.

— Гроувър, не може да няма начин! — възкликна Анабет. Имах чувството, че са водили този спор и преди. — Клариса оживя.

— На косъм! — извика той. — А другият…

— Той просто полудя, но е жив.

— О, каква утеха! — Долната устна на Гроувър потрепери. — Страшно ме успокои!

— Чакайте малко! — обадих се аз. — Каква е тази история с Клариса и кой е полудял?

Анабет хвърли поглед към масата на Арес. Клариса се взираше в нас напрегнато и като че ли се досещаше за какво говорехме, но побърза да сведе очи към чинията си.

— Миналата година — сниши глас Анабет — Хирон възложи една задача на Клариса.

— Помня — рекох. — Беше тайна.

Тя кимна. Държеше се необичайно сериозно, но аз се радвах, че вече не ми се сърдеше. И ми беше приятно, че наруши правилата, за да седне до мен.

— Беше тайна — потвърди тя, — тъй като Клариса откри Крис Родригес.

— Онзи от хижата на Хермес? — Помнех го. Преди две години го бяхме подслушали на борда на кораба на Люк „Принцеса Андромеда“. Крис беше от полубоговете, избягали от лагера, за да се присъединят към армията на титаните.

— Да — отговори Анабет. — Миналото лято той се появил във Финикс, Аризона, близо до дома на майката на Клариса.

— Как така се появил?

— Вървял през пустинята, на четирийсет градуса жега, с бойни доспехи и бълнувал за някаква нишка.

— Нишка… — измърморих аз.

— Не бил на себе си. Клариса го завела в къщата на майка си, за да не го затворят в лудница. Опитала се да му помогне да се съвземе. Повикала Хирон, но и той не успял да измъкне нищо от Крис. Единственото, което разбрали от него, било, че армията на Люк изследва Лабиринта.

Потреперих. Горкият Крис… не беше чак толкова лошо момче. Какво ли го беше накарало да полудее? Хвърлих поглед към Гроувър, който дъвчеше остатъка от вилицата си.

— И защо са изследвали Лабиринта? — попитах.

— Не бяхме сигурни — отвърна Анабет. — Точно затова Клариса отиде на разузнаване. Хирон настояваше да пазим тайна, за да не избухне паника. Мен ме включи, защото… ами защото винаги съм си падала по Лабиринта. Такова архитектурно постижение… — прошепна тя унесено. — Създателят му Дедал е бил гений! Работата е там, че Лабиринтът има входове навсякъде. Ако Люк успее да разбере как да се ориентира вътре, може да придвижва армията си с невероятна скорост.

— Само че в Лабиринта човек лесно може да се загуби, нали?

— И е пълен с ужасни капани — обади се Гроувър. — Коридори, които не водят до никъде. Лъжливи проходи. Маниакални козеядци.

— Не е така, ако разполагаш с нишката на Ариадна — прекъсна го Анабет. — В легендите се казва, че кълбото на Ариадна помогнало на Тезей да излезе от Лабиринта. Вероятно става дума за някакъв навигационен уред, изобретен от Дедал. А Крис Родригес бълнувал за нишка.

— Значи Люк се опитва да намери кълбото на Ариадна — рекох. — Защо? Какво е намислил?

Тя поклати глава.

— Не знам. Първата ми мисъл беше, че възнамерява да нападне лагера през Лабиринта. Но едва ли е така. Най-близкият вход, който Клариса намери, е в Манхатън, което не помага на Люк да премине границите на лагера. Клариса слезе на разузнаване долу, но там било прекалено опасно. Измъкнала се на косъм на няколко пъти. Аз се заех да проуча това, което ни е известно за Дедал, но и оттам не изскочи нищо. Нямам представа какво точно е замислил Люк, но съм сигурна, че Лабиринтът може да е разковничето за проблема на Гроувър.

Премигах объркано.

— Мислиш, че Пан е под земята?

— Това е единственото обяснение защо никой не е успял да го открие досега.

Гроувър потрепери.

— Сатирите не обичат да слизат под земята. Никой търсач не би се осмелил да влезе в Лабиринта. Няма цветя. Няма слънце. Няма кафе!

— Но Лабиринтът може да те отведе почти навсякъде — възрази Анабет. — Създаден е така, че да те заблуди, да те измами и да те погуби, но ако съумееш да го подчиниш на волята си…

— Може да те отведе при бога на дивата природа — довърших аз.

— Не мога да го направя! — Гроувър сложи ръка на корема си. — Само при мисълта за това така ми прилошава, че ми иде да повърна всичките прибори, които погълнах.

— Гроувър, това е последният ти шанс — рече Анабет. — Съветът не се шегува. Имаш една седмица да намериш Пан или по-добре се захващай да се научиш да танцуваш!

На масата на подиума Квинт се прокашля. Явно не искаше да се намесва открито, но Анабет наистина прекаляваше със седенето до мен.

— Ще говорим после. — Анабет ме стисна силно по рамото. — Убеди го, моля те!

Тя се върна на масата на Атина, без да обръща внимание на следящите я погледи.

Гроувър скри лице в шепи.

— Не мога, Пърси! Знам, че ще загубя разрешителното си за търсач… Ще трябва да си намеря работа в някой мюзикъл.

— Не говори така! Ще измислим нещо.

Той ме погледна просълзен.

— Пърси, ти си най-добрият ми приятел. Виждал си ме под земята, в пещерата на циклопа. Наистина ли смяташ, че бих могъл…

Гласът му секна. Спомних си Морето на чудовищата и Пещерата на циклопа. Гроувър винаги беше мразил затворените пространства, но след онзи случай вече нищо не можеше да го накара да слезе под земята. Изпадаше в ужас и при вида на циклоп. Дори и на Тайсън… Гроувър се опитваше да го прикрие, но аз долавях чувствата му заради телепатичната връзка, която той беше създал между нас. Усещах го: той изпитваше ужас от Тайсън.

— Трябва да тръгвам — заяви той нещастно. — Хвойничка ме чака. Добре, че поне тя си пада по страхливците.

Той стана и излезе, а моят поглед случайно се спря на Квинт. Преподавателят по фехтовка кимна намръщено, сякаш двамата знаехме някаква мрачна тайна. След това продължи да реже наденичката с кинжала си.

Следобед минах през конюшнята на пегасите да видя приятеля си Блекджак.

— Здрасти, шефе! — Той заподскача в клетката си, черните му криле трепкаха във въздуха. — Донесе ли ми бучки захар?

— Знаеш, че не са полезни, Блекджак.

— Да бе, да! Носиш ли?

Усмихна се и му подадох шепа бучки. С Блекджак бяхме стари приятели. Бях помогнал за освобождаването му от пълния с чудовища кораб на Люк преди няколко години и оттогава той държеше да ми се отплати с най-различни услуги.

— Ще ходим ли скоро някъде? — попита Блекджак. — Да знаеш, че съм готов, шефе!

Потупах го по муцуната.

— Едва ли. По-скоро се говори за подземни лабиринти.

Блекджак изцвили уплашено.

— Няма начин! Не е за мен тая работа! Нали не си толкова луд, че да се напъхаш в някакъв лабиринт, шефе? Пътят под земята води единствено до екарисажа!

— Може и да си прав, Блекджак. Ще видим.

Пегасът сдъвка бучките захар и буйно разтърси грива.

— Уха! Страхотно! Е, шефе, ако ти дойде акълът в главата и решиш да литнем нанякъде, само свирни! Блекджак и приятелите му ще стъпчат всички, които заповядаш!

Отговорих, че няма да забравя предложението му. В конюшнята се появиха няколко от новите лагерници за урока по езда и аз си тръгнах. Гризеше ме мрачното предчувствие, че с Блекджак нямаше да се видим скоро.

След вечеря Квинт нареди да си сложим бойните доспехи, все едно щяхме да играем на „Плени знамето“, но настроението на лагерниците беше много по-сериозно. По някое време през деня складираните на арената сандъци бяха изчезнали и аз подозирах, че съдържанието им вече е пуснато в гората.

— Така — заяви учителят по фехтовка, седнал на масата на подиума. — Елате насам.

Беше облечен с черна броня и заради сивата си коса на светлината на факлите приличаше на призрак. Госпожа О’Лиъри доволно обикаляше наоколо и събираше огризки от вечерята.

Ще се разделите на отбори по двама — заобяснява Квинт. Избухна шумотевица, всеки задърпа приятеля си и се разразиха караници, и той повиши глас: — Отборите са вече определени!

— Ооооо! — изригна недоволен възглас.

— Целта е да вземете златния лавров венец и да останете живи. Венецът е в копринена торбичка, завързана на гърба на едно от чудовищата. Чудовищата са шест. Всяко има на гърба си копринена торбичка. Само в една от тях има венец. Който първи намери венеца, печели. И, разбира се, трябва да убиете чудовището, без да загинете.

Разнесоха се оживени коментари. Задачата изглеждаше проста. Всеки от нас се беше изправял срещу чудовища и ги беше побеждавал. Нали точно за това тренирахме в лагера.

— Сега ще чуете отборите — продължи Квинт. — Нямате право на размени. И без мрънкане и оплакване!

— Баф! — Госпожа О’Лиъри зарови муцуна в една чиния с пица.

Учителят извади един дълъг папирус и зачете имената. Бекендорф беше със Силена Берегард, което видимо чудесно устройваше сина на Хефест. Братята Травис и Конър Стол бяха заедно. Никаква изненада — двамата бяха неразделни. Клариса щеше да е с Лий Флетчър от хижата на Аполон — отличничка по ръкопашен бой в комбинация с майстор на лъка, доста труден за побеждаване отбор. Квинт изреди още няколко имена и след това прочете:

— Пърси Джаксън и Анабет Чейс.

— Супер! — ухилих се аз.

— Завързал си накриво нагръдника си — отвърна Анабет и ми помогна да го оправя.

— Гроувър Андъруд — продължи Квинт — и Тайсън.

Гроувър едва не изскочи от козята си кожа.

— Какво? Но…

— Не, не — замърмори Тайсън. — Станала е някаква грешка. Козльото…

— Без оплаквания! — заповяда Квинт. — Разделете се по двойки. Имате две минути, за да се приготвите.

Тайсън и Гроувър едновременно ме погледнаха умоляващо. Опитах се да им кимна насърчително и им дадох знак да застанат един до друг. Тайсън кихна. Гроувър притеснено загриза дървената си тояга.

— Ще се оправят — успокои ме Анабет. — Хайде, да вървим! Трябва да измислим как да не загинем.

Когато навлязохме в гората, все още не се беше стъмнило напълно, но в сенките на дърветата все едно беше полунощ. И освен това беше студено, дори и през лятото. Почти веднага с Анабет попаднахме на следи от нещо многокрако и поехме по тях.

Прескочихме едно поточе и чухме някъде наблизо да пращят клони. Скрихме се зад една скала и след миг видяхме братята Стол, които си проправяха път през гъсталака с ругатни. Баща им беше богът на крадците, но в прокрадването те бяха като водни биволи.

След като братята отминаха, навлязохме по-дълбоко в западната част на гората, където обикновено се спотайваха дивите зверове. Стигнахме до една козирка над заблатено езерце, когато изведнъж Анабет заяви:

— Тук спряхме да го търсим.

В първия момент не се сетих за какво говореше, но после ми прищрака. Тук бяхме преустановили издирването на Нико ди Анджело през зимата. С Гроувър и Анабет се бяхме спрели точно на тази скала и аз ги убедих да не казват на Хирон, че Нико е син на Хадес. Тогава бях сигурен, че постъпвам правилно. Исках да скрия истината. Възнамерявах да го открия и да го възмездя за случилото се със сестра му. А сега, шест месеца по-късно, все така нямах никаква идея как да го намеря. Усещах горчивия вкус на поражението в устата си.

— Снощи го видях — рекох.

Анабет вдигна вежди.

— Как така?

Разказах й за обаждането по Ирида. След като свърших, тя зарея поглед в сенките.

— Призовава мъртвите, значи. Това не е хубаво.

— Онази сянка му даваше лоши съвети — отвърнах. — Караше го да потърси отмъщение.

— Сенките на мъртвите са лоши съветници. Преследват свои цели. Хранят стари вражди. И освен това мразят живите.

— Нико ще се опита да се изправи срещу мен — рекох. — Духът спомена за някакъв лабиринт.

Тя кимна.

— Това решава въпроса. Трябва да се заемем с Лабиринта.

— Не съм толкова сигурен — измърморих смутено. — Чудно ми е само кой е поръчал обаждането по Ирида? След като Нико не знаеше, че ги виждам…

В гората изпращя счупен клон. Разшумяха се сухи листа. Нещо голямо вървеше сред дърветата от другата страна на хълма.

— Това със сигурност не са братята Стол — прошепна Анабет.

Двамата извадихме мечовете си.

Промъкнахме се до Юмрука на Зевс, голяма купчина скали в средата на западната част на гората. Тази естествена природна забележителност беше предпочитано място за срещи на лагерниците по време на лов, но сега наоколо нямаше никого.

— Ей там — прошепна Анабет.

— Не — спрях я аз. — Зад нас!

Странно. Топуркането като че ли идваше едновременно от няколко посоки. Поехме покрай скалите с извадени мечове. Изведнъж зад нас се разнесе глас:

— Хей!

Завъртяхме се рязко и дриадата Хвойничка изписка уплашено.

— Свалете ги! — заповяда тя. — Дриадите не обичат остриета!

— Хвойничка! — Анабет въздъхна. — Какво правиш тук?

— Тук живея.

Свалих меча.

— В скалите?

— В хвойната, глупчо — посочи тя дървото в края на поляната.

Да, логично беше. Почувствах се като пълен идиот. От години познавах дриади, но почти не бях говорил с тях. Знаех, че не могат да се отдалечават много от дървото, което им даваше живот. И с това долу-горе се изчерпваха познанията ми за тях.

— Заети ли сте? — попита Хвойничка.

— Ами — отвърнах аз, — трябва да победим едни чудовища, без да загинем, но освен това…

— Не сме заети — отсече Анабет. — Какво е станало, Хвойничке?

Хвойничка заподсмърча. Избърса очите си с копринения си ръкав.

— Гроувър… Толкова е потиснат. От години търси Пан. И след всяко завръщане в лагера е все по-зле. Първо си помислих, че сигурно излиза с някоя друга…

— Не, не — възрази Анабет, но въпреки това дриадата се разплака. — Сигурна съм, че няма друга.

— Веднъж се беше увлякъл по една Боровинка — измърмори нещастно Хвойничка.

— Хвойничке — рече Анабет, — Гроувър дори и не поглежда другите дървета. Просто се притеснява да не му отнемат разрешителното за търсач.

— Не трябва да слиза под земята! — заяви дриадата. — Не бива да му позволите!

Анабет сведе очи.

— Това може да е единственият шанс да му помогнем, стига изобщо да знаехме откъде да започнем.

— А! — Хвойничка избърса една зелена сълза от бузата си. — Като стана дума за това…

В гората нещо се разшумоля и тя извика:

— Скрийте се!

И преди да успея да попитам защо, дриадата изчезна в облак зелена мъгла.

С Анабет се обърнахме. От дърветата излезе искрящо кехлибарено насекомо, дълго пет метра, с остри щипци, здрава опашка, завършваща с жило с големината на меча ми. Скорпион. На гърба му беше вързана торбичка от червена коприна.

— Единият минава отзад — прошепна Анабет, докато чудовището се приближаваше — и му отсича опашката, докато другият отвлича вниманието му.

— Аз ще го атакувам — рекох. — Ти имаш шапка-невидимка.

Тя кимна. Толкова пъти се бяхме сражавали заедно, че нямаше нужда от повече разяснения. Лесно щяхме да се справим. Само че планът ни се осуети — от гората излязоха още два скорпиона.

— Три! — възкликна Анабет. — Не може да бъде! Пуснати са в цялата гора, а сега изведнъж половината чудовища се оказват при нас!

Гърлото ми беше пресъхнало. С един можехме да се справим. С два — ако имахме късмет. Но с три… не ми се вярваше.

Скорпионите се заклатушкаха към нас, размахвайки отровните си опашки, сякаш нарочно бяха дошли тук, за да ни убият. Двамата с Анабет опряхме гърбове в скалата.

— Да се покатерим горе? — предложих.

— Нямаме време — поклати глава тя.

И беше права. Скорпионите вече ни бяха заобиколили. Бяха толкова близо, че виждах пяната, избила по кошмарните им челюсти, явно им потичаше слюнка при мисълта как ще си похапнат два вкусни полубога.

— Внимавай! — Анабет отклони едно жило с плоската страна на меча. Аз замахнах с Въртоп, но скорпионът се дръпна и не го достигнах. Опитахме се да се покатерим по скалите и скорпионите ни последваха. Пробвах се да наръгам единия, само че нямаше как да го атакувам. Ако се прицелех в тялото, опашката веднага се стрелкаше към мен. Ако замахнех към опашката, от двете ми страни се появяваха щипците, готови да ме сграбчат. Не ни оставаше нищо друго, освен да се отбраняваме, но така нямаше да издържим дълго.

Направих още една крачка встрани и изведнъж зад мен се появи празнина — между двете големи скали имаше пукнатина, покрай която сигурно бях минавал хиляди пъти, без да я забележа.

— Насам! — изсъсках.

Анабет отби атаката на скорпиона, обърна се и смаяно вдигна вежди.

— Там ли? Прекалено е тясно!

— Ще те прикривам! Върви!

Тя се пъхна зад мен и се запромъква между скалите. След това изведнъж изпищя, сграбчи ремъците на бронята ми и аз политнах в яма, която допреди миг я нямаше. Над нас се виждаха скорпионите, порозовялото небе и дърветата, а след това дупката се затвори като окуляр на камера и ни обгърна непрогледна тъмнина.

Учестеното ни дишане отекваше в каменни стени. Беше мокро и студено. Стоях на неравен под, направен като че ли от павета.

Вдигнах Въртоп. Лекият отблясък от острието освети уплашеното лице на Анабет и покритите с мъх скали от двете ни страни.

— Кккъде сме? — прошепна Анабет.

— Поне скорпионите не могат да ни достигнат тук. Опитвах се да говоря спокойно, но в интерес на истината, доста се бях уплашил. Пукнатината между скалите нямаше как да води до пещера. Бях сигурен, че ако тук имаше пещера, отдавна щях да я зная. Все едно земята се беше отворила и ни беше погълнала. Постоянно се сещах за пукнатината на пода в трапезарията, където бяха потънали скелетите миналото лято. Чудех се дали не ни беше сполетяла същата съдба.

Вдигнах меча отново, за да хвърли светлина.

— Намираме се в голяма зала — измърморих.

Анабет ме сграбчи за ръката.

— Не е зала, а проход.

Беше права. Мракът пред нас като че ли продължаваше навътре. Усещаше се топъл ветрец, също като в тунелите на метрото, само дето въздухът беше по-застоял и някак предвещаваше опасност.

Пристъпих напред, но Анабет ме спря.

— Не мърдай! — заповяда тя. — Трябва да намерим изхода.

Звучеше адски изплашена.

— Спокойно — отвърнах, — той е точно…

Огледах се и изведнъж си дадох сметка, че дупката, през която бяхме паднали, вече не се виждаше. Над главите ни имаше обикновена скала. Коридорът като че ли се простираше без край в двете посоки.

Анабет ме хвана за ръката. При други обстоятелства сигурно щях да се смутя, но тук, в тъмното, се радвах, че поне знаех къде беше тя. В общи линии това беше единственото, в което можех да бъда сигурен.

— Две стъпки назад — предложи Анабет.

Отстъпихме назад, все едно бяхме попаднали в минно поле.

— Добре — въздъхна тя. — Помогни ми да огледам стените.

— Какво търсиш?

— Знака на Дедал — отвърна Анабет, сякаш се разбираше от само себе си.

— А! Добре. И как трябва…

— Ето го! — извика тя доволно. Опря длан в стената и натисна една резка, която заискря в синьо. Появи се гръцката буква делта: Δ.

Таванът над нас се отвори, по нощното небе блещукаха звезди. Кога се беше стъмнило толкова? По стената се появиха метални пречки като стълба, отвън долитаха викове.

— Пърси! Анабет! — Гласът на Тайсън заглушаваше всички останали.

С Анабет се спогледахме притеснено и се изкачихме на повърхността.

Заобиколихме скалите и едва не се блъснахме в Клариса, която вървеше начело на една групичка лагерници с факли.

— Къде се губите? — развика се ядосано тя. — Търсим ви от часове!

— Нямаше ни само няколко минути — отвърнах аз.

Появи се Хирон, следван от Тайсън и Гроувър.

— Пърси! — обади се Тайсън. — Добре ли си?

— Нищо ни няма — отговорих. — Паднахме в някаква дупка.

Те ме изгледаха недоверчиво и се обърнаха към Анабет.

— Честна дума! — продължих аз. — Появиха се три скорпиона и се наложи да се скрием в скалите. Но ни нямаше само няколко минути.

— Търсим ви от близо час — рече Хирон. — Играта свърши.

— Можехме да победим — измърмори Гроувър, — ако циклопът не беше седнал върху мен…

— Беше случайно! — възрази Тайсън и кихна силно.

Клариса се беше окичила със златния лавров венец, но дори не се опита да се похвали с победата, което беше изключително нетипично за нея.

— Дупка ли? — повтори тя подозрително.

Анабет си пое дълбоко дъх. Плъзна поглед наоколо.

— Хирон… може би е по-добре да поговорим в Голямата къща.

Клариса ахна:

— Открили сте го!

Анабет прехапа устни.

— Да. Открихме го.

От всички страни заваляха въпроси, явно не само аз нямах представа за какво става дума, но Хирон вдигна ръка и призова за тишина.

— Сега не му е времето, нито пък това е мястото. — Взря се в скалите преценяващо, все едно в тях изведнъж беше съзрял някаква голяма опасност. — Всички да се връщат в хижите и по леглата. Играта свърши, вечерният час отдавна мина!

Думите му бяха посрещнати от недоволно мърморене, но лагерниците се разотидоха на групички, като не спираха да си шепнат и да ми хвърлят подозрителни погледи.

— Това обяснява много неща — рече Клариса. — Сега вече знаем какво търси Люк.

— Чакайте малко! — възкликнах аз. — За какво говорите? Какво сме открили?

Анабет се обърна към мен, очите й бяха помрачени от тревога.

— Вход към Лабиринта. Път за нападение, който води право в сърцето на лагера.