Битката за Лабиринта

Седемнайсета глава Изчезналият бог проговаря

Тичахме, докато останахме без сили. Благодарение на Рейчъл избягвахме капаните, но бягахме без посока единствената ни цел беше да се отдалечим от мрачния връх и рева на Кронос.

Накрая спряхме в един тунел, прокаран през влажни бели скали. Вероятно беше част от естествена пещера. Не се чуваше да ни преследват, но не се чувствах в безопасност. Не можех да прогоня от ума си неестествените златни очи на лицето на Люк и усещането, че крайниците ми се вкаменяват.

— Не мога повече — изпъшка Рейчъл, вдигнала ръка към гърдите си.

Анабет не беше спряла да плаче през цялото време. Сега се срути на земята и отпусна глава между коленете си. Хлипането й отекваше в стените на прохода. С Нико седнахме един до друг. Той остави меча си до моя и си пое дълбоко дъх, за да успокои дишането си.

— Гадост — рече той, което в общи линии обобщаваше ситуацията.

— Спаси ни живота — отвърнах.

Нико избърса прахоляка от лицето си.

— Благодари на момичетата, че ме накараха да дойда с тях. Това беше единственото, за което не си издраха очите — че трябва да ти помогнем, защото иначе ще оплетеш конците.

— Хубаво, че ми имат толкова доверие. — Насочих лъча на фенера към стената на пещерата. От сталактитите падаха капки, все едно припръскваше дъжд. — Нико… ти се издаде.

— Защо?

— С тази черна канара. Ако досега Кронос не е знаел кой си, вече едва ли се съмнява, че си син на Хадес.

— Голяма работа — измърмори Нико.

Не го притиснах повече. Вероятно се опитваше да прикрие страха си и това беше напълно разбираемо.

Анабет вдигна глава. Очите й бяха зачервени от плач.

— Какво… какво му имаше на Люк? Какво са му направили?

Разказах й за саркофага и как последната частица от духа на Кронос беше влетяла в тялото на Люк, когато Етан Накамура се закле във вярност на господаря на титаните.

— Не — поклати глава тя, — не е вярно. Той не би…

— Отдал се е на Кронос — прекъснах я аз. — Съжалявам, Анабет. Но Люк вече го няма.

— Не е така! — настоя тя. — Нали го видя, когато Рейчъл го удари.

Кимнах. Обърнах се към Рейчъл и с неприкрито възхищение рекох:

— Нападна господаря на титаните с пластмасова четка за коса!

Тя се смути.

— Нямах друго под ръка.

— Видяхте го! — не се предаваше Анабет. — Когато четката го удари, за частица от секундата Люк като че ли се съвзе. Изглеждаше объркан и…

— Може би Кронос още не е овладял изцяло тялото му — предположих. — Това не означава, че Люк…

— Иска ти се да го изкараш зъл! — извика Анабет. — Ти не го познаваше преди, Пърси! За разлика от мен!

— Какво ти става? — сопнах се аз. — Защо го защитаваш?

— Хей, престанете — обади се Рейчъл. — Защо се карате?

Анабет се обърна към нея.

— Не се меси, простосмъртна! Ако не беше ти…

Гласът й се пречупи. Тя отново сведе глава и жално захлипа. Не знаех как да я утеша. Все още бях замаян, като че ли предизвиканото от Кронос забавяне на времето продължаваше да сковава ума ми. Не можех да осъзная видяното. Кронос беше жив. И въоръжен. Краят на света наближаваше.

— Трябва да продължим — рече Нико. — Сигурно ще изпрати чудовищата си след нас.

Прав беше. Надигнах се и помогнах на Рейчъл да стане.

— Чудесно се справи — рекох й.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не исках да загинеш. — Изчерви се. — Не че… Просто ми дължиш много услуги. Как ще ми се отплатиш, ако загинеш?

Коленичих до Анабет.

— Извинявай. Трябва да тръгваме.

— Знам — отвърна тя. — Аз… Добре съм.

Очевидно не беше добре. Но все пак стана и отново поехме през Лабиринта.

— Обратно към Ню Йорк — рекох. — Рейчъл, ще можеш ли да…

Застинах. На метър пред нас лъчът на фенерчето освети къс смачкан червен плат на земята. Шапката на Гроувър.

Вдигнах шапката с разтреперани ръце. Като че ли беше стъпкана в калта от огромен крак. Не ми стигаше всичко останало, а сега и мисълта, че с Гроувър се е случило нещо… Определено ми идваше малко в повече.

След това друго привлече вниманието ми. Подът на пещерата беше разкалян от капещата от сталактитите вода и по него се виждаха следи от големи нозе — вероятно на Тайсън — и на копита, водещи наляво.

— Трябва да тръгнем след тях — рекох. — Съвсем скоро са минали от тук.

— А лагера? — обади се Нико. — Нямаме време.

— Трябва да ги намерим — настоя Анабет. — Те са ни приятели.

Тя грабна смачканата шапка на Гроувър от ръцете ми и пое напред.

Последвах я, изпълнен с опасения за най-лошото. Проходът се спускаше рязко надолу и беше влажен и хлъзгав. По-скоро се пързаляхме в калта, отколкото вървяхме.

Най-накрая стигнахме до дъното и се озовахме в голяма пещера със сталагмити. В средата й минаваше подземна река. До нея Тайсън люлееше Гроувър в ръцете си. Очите на Гроувър бяха затворени. Той не помръдваше.

— Тайсън! — изкрещях аз.

— Пърси! Ела! Бързо!

Изтичахме към него. Гроувър не беше мъртъв, слава на боговете, но целият трепереше, сякаш умираше от студ.

— Какво се е случило? — попитах.

— Много неща — измърмори Тайсън. — Голяма змия. Големи кучета. Хора с мечове. След това… Бяхме близо до тук. Гроувър изтича напред. Стигнахме до пещерата и той падна. Ей така.

— Каза ли нещо? — попитах.

— „Близо е“. И си удари главата в скалата.

Коленичих до него. Бях виждал Гроувър да припада само веднъж — в Ню Мексико, когато беше усетил присъствието на Пан.

Опитах се да осветя пещерата с фенерчето си. Скалите лъщяха от влагата. В дъното имаше вход към друга пещера, от двете му страни се издигаха гигантски кристалини колони, които искряха като диамант. А вътре…

— Гроувър! — извиках. — Събуди се!

— Аааааа…

Анабет коленичи до него и поля лицето му с ледена вода.

— Пфу! — Клепачите му трепнаха. — Пърси? Анабет? Какво…

— Успокой се! — прекъснах го. — Припаднал си. Близостта ти е дошла в повече.

— Пан…

— Да — кимнах. — В съседната пещера има някой.

Набързо представих Тайсън и Гроувър на Рейчъл. Тайсън каза на Рейчъл, че е красива, в резултат на което ноздрите на Анабет потрепнаха, все едно от тях всеки миг щеше да блъвне огън.

— Нямаме време — намесих се аз. — Да вървим! Хайде, Гроувър, облегни се на мен.

С Анабет му помогнахме да се изправи и заедно прекосихме подземната река. Течението беше силно. Водата стигна до кръста ни. Аз останах сух, но нямаше как да предпазя останалите да не се намокрят. Водата беше страшно студена, все едно вървяхме през преспа сняг.

— Според мен сме в пещерите на Карлсбад — измърмори Анабет, зъбите й тракаха от студ. — В някой от неизследваните участъци.

— Откъде знаеш?

— Карлсбад е в Ню Мексико — отвърна тя. — Връзва се със случилото се през зимата.

Кимнах. Гроувър беше припаднал пак в Ню Мексико. Там беше усетил силата на Пан.

Излязохме на брега. Колкото повече приближавахме кристалните колони, толкова по-ясно се долавяше идващата от съседната пещера сила. Беше по-различна от мощта, която излъчваха боговете. Усещах гъделичкане по кожата си. Умората ми изчезна, сякаш току-що се бях събудил от дълъг и спокоен сън. Имах чувството, че с всяка изминала секунда пораствах — както в онези филмчета, които, за да покажат как се развиват цветята, ги снимат дълго време на бавни обороти, а после пускат кадрите с нормална скорост. Ароматът отвътре нямаше нищо общо с мириса на влага и пръст. Ухаеше на дървета, цветя и топъл слънчев ден.

Гроувър скимтеше от вълнение. Аз самият бях онемял. Дори и Нико се озърташе смаян. Пристъпихме в пещерата и Рейчъл ахна:

— Леле!

По стените проблясваха червени, зелени и сини кристали. На тази странна светлина избуяваха гигантски орхидеи със звездовидни цветове. Лиани, натежали от оранжеви и лилави плодове, се увиваха по кристалите. Подът беше покрит с пухкав зелен мъх. Таванът беше по-висок и от в катедрала и искреше, все едно по него имаше цяла галактика от звезди. В средата беше поставен голям креват с балдахин, направен от лъскаво дърво и с кадифени възглавници. Около него лежаха диви зверове, които отдавна бяха изчезнали от лицето на земята: птица додо, нещо като кръстоска между вълк и тигър, голям гризач, огромно морско свинче. Зад леглото космат мамут късаше плодове с хобота си.

В постелята лежеше стар сатир. Гледаше ни как се приближаваме с ясните си сини очи. Къдравата му коса и козята брадичка бяха чисто бели. Дори и козята козина на краката му беше посивяла. Рогата му бяха огромни, лъскави и извити. Никоя шапка не би успяла да ги скрие. На врата му висяха няколко тръстикови флейти.

Гроувър коленичи пред леглото.

— Господарю Пан!

Богът се усмихна нежно, но в очите му се четеше тъга.

— Гроувър, скъпо мое смело дете. Откога те чакам.

— Изгубих се — извини се Гроувър.

Пан се засмя. Прекрасен звук, като първия полъх на пролетния вятър, изпълни пещерата с надежда. Тигърът вълк въздъхна и положи глава на коляното на бога. Птицата додо игриво клъвна копитото му и загъргори странно. Стори ми се, че си тананикаше парчето „Колко е малък този свят“.

Пан изглеждаше уморен. Цялото му тяло трепкаше все едно всеки миг щеше да се стопи във въздуха.

Видях, че приятелите ми бяха коленичили почтително. Последвах примера им.

— Вашата птица додо си тананика — отбелязах глупаво.

В очите на бога заискряха пламъчета.

— Да, това е Деде. Малката ми певица.

Додото Деде като че ли се обиди. Клъвна Пан по коляното и затананика някаква тъжна мелодия.

— По-красиво място от това не съм виждала! — обади се Анабет. — Не може да се сравнява с никоя сграда, построена от човешка ръка!

— Радвам се, че ти харесва, скъпа — отвърна Пан. — Това е едно от последните кътчета на дивата природа. Страхувам се, че на повърхността вече нищо не е останало от царството ми. Само тук-там са се запазили някои непокътнати парченца живот. Това тук… ще издържи още малко.

— Господарю — рече Гроувър, — моля ви, елате с мен! Старейшините няма да повярват на очите си! Ще са на седмото небе! Може да спасите дивата природа!

Пан протегна ръка и разроши къдриците му.

— Толкова си млад, Гроувър. Толкова добър и верен. Да, изборът ми е бил правилен.

— Избор? — повтори объркано Гроувър. — Не разбирам…

Пан потрепери и за миг изчезна. Огромното морско свинче изцвърча ужасено и се пъхна под леглото. Косматият мамут изгрухтя уплашено. Деде скри глава под крилото си. В следващия миг обаче Пан се появи отново.

— От векове спя тук — рече тихо богът. — И сънувам мрачни сънища. Събуждам се на пресекулки и всеки път будното ми състояние трае все по-кратко. Краят ми вече е близо.

— Какво? — извика Гроувър. — Не! Ето ви, нали ви виждам!

— Скъпо дете — отвърна Пан. — Опитах се да ви предупредя още преди две хиляди години. Казах го на Ливни, един сатир от Ефест, който много приличаше на теб. Той трябваше да извести света.

Анабет се ококори.

— Древната легенда за моряка, който чул глас от брега край Ефест: „Кажете им, че бог Пан е мъртъв!“.

— Но това не е вярно! — възрази Гроувър.

— Сатирите не го повярваха — продължи Пан. — Милите, упорити сатири отказаха да приемат изчезването ми. И аз ви обичам заради това, но така само отложихте неизбежното. Само удължихте и без това дългата и болезнена агония, моя мрачен здрачен сън. Време е той да свърши.

— Не! — прошепна с разтреперан глас Гроувър.

— Скъпи Гроувър, трябва да приемеш истината. Твоят спътник Нико разбира за какво говоря.

Нико кимна замислено.

— Той умира. Отдавна е трябвало да умре. Това… това е по-скоро спомен.

— Боговете не умират! — извика Гроувър.

— Но избледняват — рече Пан, — когато изчезне всичко, което им е мило. Когато вече нямат сили и светилищата им тънат в разруха. От дивата природа, скъпи ми Гроувър, е останало толкова малко, разпиляно тук-там, че никой бог не може да я спаси. Царството ми го няма. Затова искам да отнесеш моето послание до другите. Върни се и се изправи пред съвета и кажи на сатирите, на дриадите и всички други природни духове, че великият бог Пан е мъртъв. Разкажи им как съм умрял. Трябва да престанат да чакат аз да ги спася. Не е по силите ми. Единствено сами, всеки със своите усилия…

Богът замълча и изненадано се обърна към додото, което отново беше затананикало.

— Деде, какво ти става? — попита Пан. — Пак ли пееш „Кумбая“3?

Деде невинно вдигна глава и премига с жълтите си очички.

— Нямаш срам! — въздъхна богът. — Това, което исках да ти кажа, скъпи ми Гроувър, е, че всеки от вас трябва да поеме моя дял.

— Не… Не! — простена Гроувър.

— Бъди силен — продължи Пан. — Ти стигна до мен, но сега трябва да ме освободиш и сам да поемеш мисията ми. Тя вече не е по силите на никой бог. Трябва да бъде споделена от всички ви.

Богът ме погледна с ясните си сини очи и аз осъзнах, че той не говореше единствено за сатирите. Имаше предвид и полубоговете, и простосмъртните. Всички.

— Пърси Джаксън — рече Пан. — Знам какво си видял днес. Знам съмненията ти. Но чуй какво ще ти кажа: когато дойде мигът, няма да се поддадеш на страха.

Обърна се към Анабет.

— Щерко на Атина, времето ти идва. Ще изиграеш важна роля, макар че тя може би не е тази, която очакваш.

След това погледна Тайсън.

— Млади циклопе, не унивай. Кумирите ни рядко отговарят напълно на очакванията ни. Но твоето име, Тайсън, ще остане живо сред циклопите поколения наред. Госпожице Рейчъл Деър…

Рейчъл трепна и отстъпи, сякаш я беше срам, но Пан се усмихна. Вдигна ръка като за благослов.

— Смяташ, че не можеш да изкупиш вината си, нали? Но ти си не по-малко важна от баща си.

— Аз… — Рейчъл не успя да продължи. По бузите и се стичаха сълзи.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш — продължи Пан. — Но бъди готова. Появи ли се възможността, не пропускай да се възползваш от нея.

Накрая отново се обърна към Гроувър.

— Скъпо дете — рече мило Пан, — ще отнесеш ли посланието ми?

— Не, не мога.

— Можеш! Ти си най-силният и най-смелият. Имаш вярно сърце. Никой друг не е вярвал в мен така и точно затова точно ти трябва да отнесеш посланието ми и първи да ме освободиш.

— Не искам!

— Знам — отвърна богът. — Името ми, Пан… Знаеш ли, че първоначално е означавало „прост“? Но после, с годините, смисълът се промени на „всичко“. Духът на дивата природа трябва да премине у всички ви. На всеки срещнат трябва да обяснявате, че за да намери Пан, първо следва да приеме духа му. Възстановете дивата природа, малко по малко, всеки в своето кътче на света. Не бива да чакате някой друг, бил той и бог, да го направи вместо вас.

Гроувър избърса сълзите си. Изправи се бавно.

— Цял живот ви търся. И сега… ви освобождавам!

Пан се усмихна.

— Благодаря ти, скъпо дете. Последният ми благослов.

Той затвори очи и се стопи във въздуха. Край нас се завихри бяла мъгла, заредена с енергия, но тя не беше плашеща като синкавото сияние на излъчваната от Кронос мощ. Изпълни цялата пещера. Всеки от нас вдиша по една глътка от нея, но като че ли най-голяма част навлезе у Гроувър. Кристалите помътняха. Животните тъжно сведоха глави. Додото Деде въздъхна. След това зверовете изведнъж посивяха и се разпаднаха на прах. Лианите повяхнаха. Останахме сами в тъмната пещера с празното легло.

Включих фенерчето.

Гроувър си пое дълбоко дъх.

— Добре ли си? — попитах го.

Изглеждаше остарял и тъжен. Взе шапката си от Анабет, изтупа калта и я нахлупи на къдравата си глава.

— Да вървим да кажем на света — рече той, — че великият бог Пан е мъртъв.