Близки непознати

Шестнайсета глава

Пощенска картичка от Холдън Бийч до Гейб Макарти, „Уинклър и Бероус“, Шарлот:

Лия Дженкинс пристигна на железопътната гара в Солсбъри във вторник около обяд и се надяваше в Бокхемптън да завари госпожа Мейсън, а Оливър и госпожа Макарти да са излезли. След като се сбогува с Маги и децата на летището Рали-Дъръм, не изпитваше абсолютно никакво желание да каже довиждане и на Оливър. За нейно съжаление не се получи така. Когато таксито я остави пред къщата на Калаханови, тя видя, че големите, също и малкото американче обядваха около кухненската маса. Оливър се изуми при влизането й.

— Лия! За бога, какво правиш тук? Къде е Маги? Къде са децата?

— Ти какво мислиш? На Холдън Бийч са. Добре са. Маги не ти ли се обади?

— Не, не е. Какво става? — Лия не му обърна внимание и подаде ръка на Кристи. — Здравейте. Вие трябва да сте госпожа Макарти. Аз съм Лия — бавачката на Лили и Артър.

— Радвам се да се запознаем, Лия — отговори Кристи любезно и продължи да се храни.

— Здравей, госпожо Мейсън. Изглеждаш великолепно. Вие трябва да сте Мариела?

— Лия, би ли седнала да ни кажеш какво, по дяволите, става? — Оливър едва не започна да си скубе косата. Девойката реши да седне, поздрави всяко куче поотделно и след като видя, че никой не се сети, сама се представи на момченцето.

— Спокойно, Оли, не се натягай толкова. — Остави раницата си до вратата на кухнята за най-голямо неудоволствие на госпожа Мейсън. — Напуснах, не е кой знае какво. При вас съм повече от година и реших да се върна вкъщи. Маги се съгласи. Даде ми билет за връщане. Дойдох само да си взема нещата.

Джоун Мейн въздъхна с облекчение. Оливър реагира прекалено бурно.

— Какво искаш да кажеш с това, че си напуснала? — изрева той. — Не можеш да напускаш. Не можеш да оставиш Маги и децата сами в Щатите без никаква помощ! — Той мислеше само, че Маги щеше да последва Лия и щеше да се прибере скоро, преди дори да е имал възможността прилично да й предложи да я доведе обратно.

— Защо не? — Лия сви рамене. — Ти как го направи?

— Но къде са те? Как са? Тя защо не се обажда?

— Както ти казах, в събота вечер излезе на среща. Децата са добре. Нейният съпруг — посочи тя към Кристи — извика лекар и той ги излекува. След като ме остави на летището, Маги реши да ги заведе отново край морето. Тя е добре. Поръча ми да ти предам следното: чувстват се прекрасно, ще постоят на Холдън Бийч известно време, ако искаш, там можеш да ги намериш. Каза, че във вторник ще се опита да ти се обади, ако й остане свободно време.

— Ако й останело свободно време ли! — изкрещя Оливър. — Тази жена направо е превъртяла!

— Оливър, моля те, мери си приказките — намеси се меко Кристи. — Остави Лия да довърши каквото има да каже. Не личи нещо да не е наред. Сигурна съм, че Гейб е предложил на Маги да отиде на Холдън Бийч.

— О, той й предложи много неща, но идеята да се върнат на брега беше нейна. Каза да ти предам, че ще поработи върху тена си. Тя е добре, повярвай ми. Изглежда чудесно. На вас, госпожо Макарти, поръча да предам, че много харесва вашата къща.

— Радвам се да го чуя — отвърна вежливо Кристи, без да вдига очи.

— Така че, ако ме извините, само ще си взема нещата и дим да ме няма. Ол, би ли ме закарал отново на гарата? Оттам заминавам направо на летището.

— Не. Исках да кажа да де, но още не. Трябва да уредим всичко, да поговорим…

— Всичко е уредено. Маги ми плати до края на месеца, тя настоя така, макар че не я предупредих две седмици по-рано. Почакайте само да си събера нещата и след малко отново ще дойда при вас. О, да, преди да съм забравила. Маги ми предаде писмо за теб, Ол, в случай че не успее да ти позвъни. — Лия хвърли бледосин плик върху масата, кимна на всекиго поотделно, усмихна се широко и отскочи до апартаментчето, в което живееше.

На Лия, която бе пъргава и решителна млада жена й бяха необходими само двайсет минути, за да премахне от апартамента следите от присъствието си след четиринайсетмесечно обитаване. Остави чантите си до колата на Оливър, тръгна по алеята до старата плевня, където в пощенската кутия пусна подобен син плик за Едуард Арейбин.

Кристи изчака, докато свърши обяда и двамата с Оливър останат сами.

— Няма ли да отвориш писмото от Маги? Не искаш ли да разбереш какво ти пише?

Оливър я изгледа тъжно.

— Май не. Знаеш ли, Кристи, в неделя бях готов да говоря с нея и да й кажа истината. Сега не знам дали бих могъл да го понеса. Ами ако е решила да се върне? Ако е решила да остане при Гейб?

Кристи го изгледа поразена.

— Това не е възможно.

— Какво да й отговоря? Поне по телефона бих имал превъзходство, бих поел инициативата. А сега… — посочи с треперещ пръст обвинително плика, — вътре може да пише всичко. Все едно че е бомба.

Кристи хвана ръцете на Оливър.

— Оливър, скъпи мой, в събота обсъдихме всичко заедно. Не си променил решението си, нали?

— Не. Освен ако ти не си — изрече печално Оливър.

— Тогава знаеш как трябва да постъпиш. Нищо не се е променило. Колкото и да е болезнено, доброто на децата налага да постъпиш правилно. Трябва да забравиш, че съм тук и първо да се оправиш със семейството си. Нали така се споразумяхме? В края на краищата и двамата ще постъпим така, както е най-добре. Никакво връщане назад, нали?

Оливър кимна.

— Добре. Но не искам да отворя писмото. Защо ти не го прочетеш и не ми кажеш какво пише?

— Не мога да направя това, Оливър, колкото и да ми се иска. Толкова ми се ще да те излъжа и да ти кажа, че всичко ще бъде наред между нас, но не мога. Това е твоя работа. Обичам те, винаги ще те обичам, до края на живота си и след това, но повече не можем да отлагаме. Трябва да постъпиш както е правилно. Ти си добър човек. Това е една от многото причини, поради които те обичам.

Лицето на Оливър видимо просветна, подкрепен от безграничното доверие на Кристи в благородството му.

— Добре, ще изчакам, докато закарам Лия на гарата, после ще се отбия в „Лисицата“ и ще го прочета. Мисля, че трябва да бъда сам.

— Ще те чакам тук. Не се бави, моля те. Ако ни остава само тази вечер да бъдем заедно, нека да се възползваме от нея, както трябва.

Оливър отпусна глава в скута й.

— Не казвай това, Кристи, само не го казвай. Разкъсваш сърцето ми. По дяволите, предпочитам да умра.

— Хайде, върви и намери момичето. Аз ще отида да се изкъпя. — Стана от масата и му се усмихна сърдечно. — Ей, Оливър, не го забравяй. — Подхвърли писмото в скута му. — И не забравяй последните ни седмици.

Оливър откара Лия до гарата в пълно мълчание, но и тя не направи опит да го наруши. На заминаване не му отправи покана да отиде в Брисбейн, както на Маги, а само му подаде ръка, благодари му, че я откара, метна на рамо раницата, взе куфара си и се отдалечи. Оливър подкара колата бавно, към „Лисицата с жартиерите“ в Комптън Еш. Когато стигна там, кръчмата беше празна и Джон, вечно намусеният барман, като че ли се подразни, че има посетител.

— Здрасти, Оливър. Тъкмо се канех да затварям.

— Направи ми услуга и не затваряй, Джон. Ще те възнаградя. Дай ми двойно уиски, моля те. — Джон се учуди, но изпълни поръчката.

— Ще играеш ли в събота, а, Оливър? Или отново се връщаш в Америка?

— Моля? — Оливър се беше разсеял. — А, да, имаш предвид крикета ли? Още не знам. Може би ще трябва да се върна в Щатите.

— Не е лошо, ако отиваш за малко — изсумтя Джон. — Нямам нищо против да се разходя из екзотични места по света, не че някога съм имал възможност, като стоя по цял ден тук зад тоя глупав бар с дядковци, които пият една бира по два часа.

— От мен не можеш да се оплачеш, Джон. — Оливър въртеше писмото в ръка, обръщаше го ту на една, ту на друга страна, докато четеше единствената дума, „Оливър“, написана с познатия едва разбираем почерк на Маги.

— Да предположим, че не мога — призна неохотно Джон. — Някакви проблеми ли имаш?

— Няма такива, на които уискито да не помогне.

— Твоя работа. Аз самият не пия следобед.

Оливър се сдържа да не го попита: „Защо в такъв случай държиш кръчма?“, но отнесе повторно напълнената си чаша в нишата в дъното на кръчмата. Отвори плика с разтреперани ръце.

— Скъпи Ол — прочете и слабата му надежда помръкна. Тя не го мразеше. Желаеше да започнат всичко отначало. Използваше обичайното обръщение.

Гърлото на Оливър се сви. Тонът й беше точно такъв, какъвто го очакваше или както двамата с Кристи предполагаха. По-надолу сигурно щеше да каже, че желае да започнат отначало и да се постараят повече. Продължи да чете.

— Джон, може ли още едно уиски? Голямо. — Оливър дори не чу как Джон неодобрително изцъка, докато пълнеше отново чашата му.

Оливър прочете пасажа още веднъж.

Оливър препрочете писмото три пъти. Маги не го искаше повече. Не желаеше да се върне при него. Дори не беше огорчена. Не му се сърдеше. Пътят бе широко открит пред него. Маги му даваше картбланш, само искаше децата да останат при нея. Беше свободен да си изгради нов живот. Маги беше добре, не усещаше нищо тревожно, щеше да се върне по-късно и да се разберат. Би могъл да й отстъпи апартамента, даже и Бокхемптън. Е, може би не чак Бокхемптън. Но би могъл да направи ипотека на къщата и да й даде пари в брой. Остана да седи в кръчмата като вцепенен. С Кристи бяха говорили, че не могат да изпълнят мечтите си за сметка на Маги и децата. Смятаха, че Маги естествено би поискала да се върне при съпруга си в къщата и ако Оливър е честен мъж, тогава къщата и съпругът й биха й били поднесени на тепсия заедно с всякакви угризения и обещания за вечна вярност. Тогава Оливър плака, Кристи също, но прояви желязна твърдост и убеди Оливър, че това е единственият почтен начин, по който трябваше да постъпи. Тъкмо тогава Маги, която толкова мразеше и от която се боеше, отвори широко вратите пред него и му посочи друг път. Оливър пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и тръгна, клатушкайки се, към бара.

— Смятам все пак да играя в събота, Джон.

— Значи няма да пътуваш?

— Засега не. Джон, случайно да имаш шампанско в хладилника? Някоя изстудена бутилка?

— Имам две бутилки „Болинже“ за всеки случай, не че много го търсят местните негодници.

— Дай ми една, не, всъщност ще взема и двете.

Джон пое дълбоко дъх и наклони глава.

— То е скъпо, Оливър. Не расте по дърветата, нали знаеш.

— Не ме е грижа. Взимам го. Веднъж се живее, Джон.

— Щом казваш.

По-късно същата вечер Едуард Арейбин седеше в градината, загледан към реката и потупваше по коляното си все още неразпечатаното писмо в син плик. Както Оливър не смееше да го отвори, така и той се боеше от съдържанието му. Не си сипа някакъв алкохол, за да укрепи нервите си, а просто седеше и мислеше за Маги. Тя не отговори на няколкото съобщения, които й остави през уикенда. От дни не бяха се чували. Когато се прибра вкъщи от „Бишъп & Муди“ и откри писмото в пощенската кутия, помисли, че се е върнала в Бокхемптън и първото му желание бе да се втурне незабавно натам, без дори да прочете писмото. Но щом му беше писала, вместо да позвъни по телефона и да дойде лично, той си помисли, че онова, което е искала да каже, му го съобщаваше официално, написано на хартия и бе длъжен да го прочете. Отвори го с разтреперани ръце.

Едуард си отдъхна дълбоко. Поне не се е прибрала вкъщи. Поне в същата тази минута не се гушкаше щастливо с Оливър на километър и половина разстояние. Продължи да чете.

Едуард нямаше представа за какъв роман става дума. Продължи да чете.

Едуард продължи да гледа как тече реката, докато стана твърде тъмно, за да я вижда, колкото и да се взираше. Въпреки неприязънта му към Оливър и дълбокия му страх, че Маги е отново щастлива в обятията му в Бокхемптън, той не се изненада чак толкова, че тя слага край на брака им. Винаги тайно бе подозирал, че вероятно бракът им ще бъде относително краткотраен и че Маги ще бъде тази, която ще каже край. Но очакваше, желаеше, надяваше се тя да му даде някакъв знак. Хубаво е да бъдеш приятел, да бъдеш ценен и много близък приятел. Скъпи Едуард, пишеше. Рядкост е да имаш добър приятел. Не го успокояваше мисълта да се задоволи с приятелство вместо с нормална, естествена и най-обикновена любов. Маги явно мислеше, че той бе особено щастлив в самотата си. Тя беше жизнена, интелигентна жена и в същото време какво дете! Той нито за миг не се съмняваше, че би могъл да я издържа материално, че би могъл да й се радва и да я обича, и да бъде толкова близо до нея, колкото тя му позволеше. Но тъкмо в това се състоеше проблемът. От всичко, което разбра, последното, което Маги желаеше, бе да има мъж до себе си. Тя се стремеше към свобода, както винаги се бе надявал, че ще направи. Имаше ли право той да й се предлага като нов вид окови, колкото и различни да бяха от предишните? Маги съвсем ясно даваше да се разбере и той нямаше защо да чете между редовете — ако го желаеше или пък имаше нужда от помощта му, щеше да му пише. Но тя не споменаваше подобно нещо. Не желаеше нищо от него. Не би могла да се изрази по-ясно, дори ако беше писала да върви по дяволите. Тя дори казваше, че не трябвало да плаща никаква цена за грешките, които бе извършила в миналото. Беше права. Явно той бе една от грешките й. Вероятно беше твърде млада, за да разбере какво й предлагаше той. Може би пък той беше твърде възрастен, за да проумее желанията й.

Какво представлява зрелостта? В някои отношения е нещо съвсем детинско — желание да повярваме в неща, които не можем да проумеем. Възрастните се озадачават, че децата смятат часовника за ужасно объркващ, а в същото време много добре разбират понятия като Бог, смърт, както и абсолютната същност на любовта, защото не изпитват необходимост да задават въпроси за тях. На големите всичко им е много по-трудно.

В сряда сутрин Оливър Калахан и Кристи Макарти бяха събудени от Джейк, който се покатери на леглото при тях. Момчето вече бе приело Оливър като заместник на баща си, но всеки, който има деца и желае те да спят отделно, да си лягат рано, винаги да казват моля и благодаря, би трябвало да осъзнава, че децата притежават неизмерима способност да приемат странно и нестандартно поведение. Това не означава, че им харесва, но се стараят да го приемат. Дали защото им се налага, трудно е да се каже. Но Джейк бе приел факта, че често откриваше Оливър в леглото при майка си, престана да задава въпроси и не изискваше Оливър да спазва неохотно даденото обещание. Вероятно страхът да не загуби майка си го караше да приеме приятеля й. Точно тази сутрин Джейк се пъхна при майка си и я погъделичка по ухото.

— Мамо, мамо, гладен съм. Искам да закуся.

— Хм? Поспи още, скъпи. Ще закусим малко по-късно. Помоли Мариела да ти даде закуска. Мама е много уморена.

На масичката до леглото имаше две празни бутилки от шампанско, а също и две чаши.

— Мамо, моля те, гладен съм.

— След мъничко, сладък — отвърна сънливо Кристи. — Искаш ли да ти направя палачинки? Само ме остави да поспя още малко.

— Мамо? Позволяваш ли днес да се обадя на татко? Може ли да поговоря с него?

Кристи веднага отвори очи.

— Да, Джейк. Ще се обадим на татко ти, когато можем. Оливър? Оливър, събуди се. — Единственото, на което Кристи държеше, когато спяха заедно, бе Оливър да облича или халата, или долнището на пижамата си. Не желаеше да чува повече въпроси защо му се виждала пишката.

— Оливър! Събуди се! Имам прекрасна идея! Хайде днес да поканим гости на вечеря.

— Хмм. Както кажеш, душичке. — Оливър се обърна настрани и захърка. Кристи го потупа.

— Оливър, събуди се. Хайде довечера да направим парти. Трябва да поканиш Дани, жена му, разбира се, и някои от местните хора. Луси и Чарлс, може би Имоджин и Къртис, Едуард, и без това трябва да подобрим отношенията си с него — трябват ни поне още четири души, освен семейство Бужевски. Няма значение кои. Но трябва да им се обадиш по телефона. Ще обясниш, че сме го решили сега. Съобщи им, че празнуваме. Оливър се подпря на лакът.

— Какво да им кажа, че ще празнуваме? Разводът ми? Или годежа ни?

— Не, разбира се, че не! Обясни, че вечерята е в чест на твоя продуцент. Местните хора ще останат доволни. Няма как да откажат.

— Скъпа моя Кристи, Луси те мрази. И то много силно. Трудно ми е да проумея защо толкова те ненавижда, но съм съвсем сигурен в чувствата й.

— Повярвай ми. Ако й се обадиш и й съобщиш, че даваме вечеря в чест на твоя продуцент, без да споменаваш моето име, тя няма да ти откаже. Обзалагам се на един милион долара.

Оливър я изгледа накриво.

— Да не би да имаш толкова пари?

— Приблизително.

— В такъв случай ще позвъня на Ага Хан и на принца на Уелс и ще поканя и тях.

— Мамо, гладен съм! Искам палачинки!

— По дяволите! — Оливър скочи. — Джейк тук ли е?

— Да, от другата ми страна.

— Кристи, ако искаш да бъдем сами, трябва да го приучиш да спи в леглото си. Какъв смисъл има да държиш бавачка? Искам да кажа, че съм много привързан към момчето, но никога не знам кой ни слуша, когато разговаряме.

— Оливър, искаш ли домашни палачинки с кленов сироп? Или със сироп от боровинки? Онзи ден направих сироп от боровинки.

Оливър изохка от дън душа.

— Кристи, скъпа, има няколко неща, които би могла да ми предложиш и които бих предпочел пред палачинките, но явно трябва да ги отложа.

— Те не са вписани в менюто, Оливър.

— Още по-жалко. Ако не беше малкото…

— Ангелче. Нали се канеше да кажеш малкото ангелче. Значи ще позвъниш на всички? И ще ги поканиш на вечеря?

— Добре, малката ми командирке. Но не и за довечера. Тази вечер бих искал да бъдем сами. Ще позвъня на всички сутринта. Ще поканя глутницата за петък, за тогава едва ли ще имат други планове. Ние сме главната тема на клюките. Всички ще се съберат като чакали.

Той удържа на думата си и веднага след закуска позвъни на Дани Бужевски и го покани заедно с жена му на вечеря в петък вечер. Дани прие, но вдигна голяма врява за присъствието на жена си.

— Сигурен ли си, че би искал и Джилиън да дойде? Наистина ли?

— Да, Дани, сигурен съм. Така постъпваме ние в провинцията. Каним мъжете и най-изненадващо, понеже сме истински дръвници, каним и жените им да дойдат с тях. Не каним любовниците или новите им секретарки, нито пък клоуни, каним съпругите им.

— Значи твоята съпруга ще бъде там, Ол? Още не я познавам.

— Всъщност не. Маги още е в Щатите на почивка с децата.

— А прекрасната Кристи ще присъства ли? Когато се видяхме, имах усещането, че тя ми хвърли око…

— В сънищата ти, Бужевски. Само в сънищата ти. Тя е омъжена.

— Но по случайност те сваля. Не съм вчерашен, Калахан.

Оливър въздъхна.

— Тя не ме сваля, Бужевски. По случайност работим заедно.

— Хубава работа, стига да я получиш, разбираш какво искам да кажа, нали, Ол? И аз не бих имал нищо против да поработя малко с нея, дори съвсем мъничко.

За голяма своя изненада Оливър кипна:

— Слушай, Бужевски, тъпа главо. Кристи Макарти е дама. Вече те предупредих. Осмелявам се да кажа, че в кариерата си досега не си срещал много дами, но ще те науча как да се държиш с тях, дори и да се наложи да ти счупя главата. — Месец по-рано пред мъж като Дани Бужевски Оливър никога не би разкрил колко чувствителен характер има, но сега се гордееше с това. — Аз я обичам, дяволите да те вземат. Това несъвременно ли ти се струва? Не е много подходящо за звезда от медиите да се влюби като нормален човек, а? Е, влюбен съм.

— Е, хайде, Оливър. По-спокойно. Просто се пошегувах. Шега между мъже, нали разбираш? Уважавам те, приятелю. Възхищавам ти се. Обаче ще трябва да те подложа на изпитание. Бих могъл да доведа приятелката си Фийби.

— Млъкни, по дяволите. Ела на вечеря в петък вечер и доведи, когото си искаш. Надявам се все пак да е жена ти.

— Това пък на мен не ми харесва. Но ще дойда.

Оливър затвори. Преди месец последните думи на Бужевски биха го разсмели от душа, но сега дори не предизвикаха усмивка. Потрепери от неприятно чувство и реши да не го споделя с Кристи. Променяше се. Ставаше нов човек. Кристи му вдъхна куража да повярва, че действително е по-добър от останалите. Понеже бе обещал на Кристи, скръцна със зъби и позвъни на Едуард. Никой не му отговори. Тъкмо смяташе да й каже, че е направил всичко възможно да го намери, както би обяснил и на Маги, когато осъзна, че не е направил всичко. Затова му позвъни в службата. Секретарката на Едуард му отговори, че го очаква да се появи по-късно, но според нея нямало да бъде свободен — бил канен на вечеря. Оливър му остави съобщение, че ако е свободен, го канят на вечеря. Съвестта му бе чиста, Кристи също щеше да бъде спокойна. Сега му оставаше да позвъни на Луси. Тя вдигна слушалката още при първото позвъняване.

— Ало, тук е 62 27 91.

— Луси, тук е Оливър.

За миг Луси забрави принципите си. Всички жени колкото и да са верни на приятелките си, понякога за миг-два забравят принципите си.

— Оливър колко се радвам, че те чувам отново!

— Луси, искам да ви поканя на вечеря с Чарлс в петък.

— В петък? Ама ти го съобщаваш в последния момент.

— Да не би да сте заети?

— Не, разбира се, че не сме, глупчо. С най-голямо удоволствие ще дойдем.

— Добре. Да кажем между седем и половина и осем?

— Чудесно. Но, Оливър…

— Да?

— Значи Маги се е върнала?

— Не, още е в Щатите с децата.

— Ами тогава не съм съвсем сигурна… Да нямаш нужда от домакиня? С най-голямо удоволствие бих поела ролята на домакиня.

— Луси, партито е за моя телевизионен продуцент. Нали знаеш, че двамата с Кристи Макарти ще правим телевизионна серия? Всъщност това е бизнес вечеря. Кристи ще изпълнява ролята на домакиня. Исках само да поканя някои приятели за поддръжка.

— Не съм съвсем сигурна, Оливър… Не желая да поставям никого в неудобно положение, но ще ми е много трудно да гледам как някой играе ролята на Маги…

— Лус, той е голям продуцент. Ама наистина голям. Гледала ли си „Нощта преди края“? „Майски дъждове“? А „Оцет и лимон“? — Оливър изреди последните продукции на Бужевски.

— Ама да! — възкликна възторжено Луси. — Всичките ли са негови?

— Да, той ги е правил и ще доведе някаква актриса със себе си.

— Значи не е женен?

— Не е много привързан към жена си.

— Ами… — Луси се поколеба, но не задълго. — Виж какво, Оливър, естествено, че ще дойдем и ще ти помогнем. Щом имаш нужда от нас. Знаеш, че обичаме да ходим на гости. Но трябва да те предупредя, че няма да бъда любезна с Кристи. Заради Магс.

— Няма значение, Лус. Не бих искал да имаш такова отношение към нея, но щом така ти се иска, ще те сложа на отсрещната страна на масата. Тогава можеш да се отнасяш толкова ужасно с нея, колкото искаш. Имаш ли нещо против да седнеш до мен?

— Разбира се, че нямам! О, Оливър! Това е толкова ужасна работа…

— Вярно…

— Не бих искала нищо да помрачава отношенията ни. Искам да кажа, че Маги е една от най-добрите ми приятелки, но знаеш колко сме привързани с Чарлс към теб, нали?

— Знам, Лус. Поне се надявах, че не си била приятелка с мен само покрай Маги…

— Мили Ол! Знаеш, че това не е вярно! Ние сме много привързани към теб. Само че не мога да не бъда лоялна и към Маги.

— Знам, Лус. Затова те уважавам. Значи ще се видим в петък?

— Идеално.

Трима осигурени, един не можа да намери. Оливър все пак трябваше да спази обещанието пред Кристи и да се обади на Имоджин. Тя отговори от клетъчния телефон на двора.

— Модж?

— Да?

— Оливър е.

— Какво искаш?

— Модж, какво става? Не си много любезна.

— Ами защото вече не изпитвам приятелски чувства към теб, Оливър. Не си ми приятел. Слушай какво, бързам. Сама съм, а имам много коне, за които трябва да се грижа. Защо се обаждаш?

— Исках да ви поканя на вечеря с Къртис. В петък.

— Ти май се шегуваш. — Но Имоджин не се засмя.

— Хайде, Модж! Престани да се правиш на толкова строга с мен! Тук е Оливър. Старото другарче. Единственият, който язди Самсон.

— Оливър, дори да беше последният човек на земята, пак не бих ти разрешила да яздиш Самсон. Ако не беше Маги, нямаше да ти позволявам да яздиш нито един мой кон. Според мен се качваш на кон само за да ти кажат колко добре изглеждаш. Винаги съм го знаела, но заради Маги от време на време ти давах да пояздиш някой безнадежден грубиян на четири крака. Понеже разговарях с Маги, разбирам, че нямам никакви задължения към теб. Така че не идвай да яздиш. И по дяволите, не ни кани на вечеря с Къртис.

— Е, Модж, виждам, че наистина знаеш как да се държиш изискано. Можеше просто да кажеш, че сте заети. Нали знаеш, че с Къртис играем крикет.

— Крикетът въобще не ме интересува, а теб май те бива само в това. От всичко, което съм чувала, държиш се като истински задник. И понеже тъкмо сме се разприказвали, искам да ти кажа, че статиите ти в „Дейли телеграф“ са направо отвратителни. Разбра ли? Мислех просто да ти го кажа. Освен това понятие си нямаш от коне. Хайде да се споразумеем, Оливър, ако получа някое магаре, което трябва да се упражнява, или пък ако Къртис организира мач само за четириноги, ще ти се обадим. Иначе върви на майната си, разбра ли? — Имоджин изключи телефона. Беше съвсем искрена.

Оливър намери Кристи в кухнята, заровена в готварски книги.

— Скъпа, обадих се на всички.

— Ще дойдат ли?

— Бужевски да, поне Дани, Джилиън трябвало да си остане вкъщи. Кракът й още е в гипс. Ако тя не може да дойде, той ще доведе някой друг. Чарлс и Луси приеха.

— А Едуард?

— Не успях да се свържа с него. Оставих му съобщение, но секретарката му каза, че според нея бил зает.

— А Имоджин и Къртис?

— Ами говорих с Модж, имат по-раншен ангажимент. Тя изрази съжаление. — Не й каза истината, за да не я нарани. След като изрече всичко това, промени решението си. Беше дал обещание пред себе си, че никога няма да я лъже. — Всъщност не е вярно. Тя ми отговори, че вече не ме смята за приятел, че всъщност съм гадняр и проклето магаре. Точно това ми каза. Освен че няма да дойдат на вечерята.

— Наистина много жалко. Уважавам чувството й на преданост. Искаше ми се да я опозная. Ако я оставим на спокойствие, тя може би ще свикне с идеята, че сме заедно? Е, ще трябва да поканим друго семейство. Дали семейство Хенгъм? Или викария и жена му? — Кристи изглеждаше толкова въодушевена и щастлива, че на Оливър не му оставаше друго, освен да кимне и да се усмихне. Тя нямаше представа колко неохотно щяха да я приемат местните хора. Може би невинността бе най-добрата стратегия.

— Кристи, смятам, че не бива да избързваме и да им съобщаваме плановете си… Нека първо всичко се уреди с Маги.

— Както кажеш, скъпи. Ти знаеш най-добре. Ти си шефът.

В петък сутрин Кристи стана рано. Независимо дали Оливър бе готов официално да оповести бъдещия им съюз, или не, това щеше да бъде първата вечеря, която щеше да даде като господарка на Бокхемптън и желаеше абсолютно всичко да бъде идеално. Щом слезе долу, запари чай „Ърл Грей“ — любимия на Оливър и излезе навън по копринен халат, за да вземе вестника и пощата. Обичаше да ги слага върху подноса до чашата за чай и закуската на Оливър. Между писмата забеляза едно, адресирано до Маги с адреса на Световния клуб за почивки на разменни начала. Нещо отвътре я подтикна да го отвори.

Кристи остави писмото настрани, на устните й се появи слаба усмивка от думите напълно доволни… Някой път щеше да им отговори. Струваше й се, че би трябвало, но не точно сега, когато й предстоеше да готви вечеря. По тази причина се чувстваше много по-нервна, отколкото се издаваше пред Оливър. Знаеше, че Дани Бужевски я харесваше, възхищаваше й се, дори бе сигурна в още нещо — той си лягаше с мисълта за нея. Но знаеше също, че останалите гости — честните приятели и съседи на Оливър гледаха на нея с подозрително око. Всъщност не я одобряваха. За тях тя бе чужденка, глупава американка, а това я обиждаше. Тя доста се постара да се сприятели с местните хора и ако се случи това, че се влюби в Оливър и той — в нея, тя не виждаше защо трябваше да я обвиняват. Едуард нямаше да дойде, той не отговори на нито едно от съобщенията на Оливър, Имоджин и любовникът й също нямаше да дойдат и дълбоко в сърцето си Кристи осъзнаваше, че те не одобряваха главно нея, а не толкова Оливър. Биха извинили поведението на някой от своите хора. Оливър покани едно семейство, което Кристи още не познаваше — Майк и Рейчъл, както и Хилъри — приятеля на Едуард от „Бишъп & Муди“, той пък щеше да доведе жена, която била специалистка по керамика. Кристи много старателно обмисли менюто, не желаеше да слисва гостите, сметна за неподходящо да подготви „южняшка“ вечеря. Затова реши да поднесе просто солен пай с домати за начало, телешко филе и за десерт традиционен английски пудинг. За да си възвърне доброто отношение на Луси, реши да направи сладкиша със сини сливи и лешници, макар че за нейния вкус той бе малко тежък.

Всъщност почти никой не обърна особено внимание на храната. На всички малко им доскуча, докато седнат на масата и затова им беше все едно какво им се предлага. Оливър настани Дани Бужевски и Хилъри от двете страни на Кристи, а около себе си — Луси Уикъм-Едуардс и Фийби. Кристи не се почувства пренебрегната дори когато наблюдаваше как Оливър флиртува с двете жени. При всяко ласкателство, което им отправяше, той вдигаше очи и срещаше погледа й. Тя пое задълженията си да поддържа разговор с Дани и Хилъри. Специалистът по антиките нямаше нужда да бъде забавляван, той говореше неспирно за мебели и след като засвидетелства уважението си към Кристи с това колко очарователни били американските мебели отпреди Гражданската война, той се впусна в монолог относно разликите между ранните и късни инкрустации върху дърво от епохата на крал Джордж. Лицето на Кристи се изопваше, докато се мъчеше да отдели ръката на Дани Бужевски от горната част на бедрото си. От другата страна на масата Оливър следеше като хипнотизиран ръката на продуцента. Тя изчезна под масата, тогава той се скова на стола, докато забеляза, че Кристи се усмихва, а ръката на Дани отново се появи върху масата малко по-червена от преди.

— Оливър, не ме ли слушаш?

— Извинявай, Лус, замислих се дали да не донеса сирене.

— Исках да си поприказваме за книгата на Маги, тя ми каза, че е написала роман. Колко вълнуващо, нали? И аз винаги съм искала да напиша нещо, но Чарлс казва, че всеки човек носи в себе си един роман, а аз — около двайсет. Но чух, че всъщност Маги е написала книга за…

Оливър замръзна и хвърли поглед към Кристи. Този път дори се зарадва, че пак е заета с лявата ръка на Бужевски.

— А, да! Всъщност не го е написала. Това е една много объркана история. Предпочитаме да не говорим за това. Всъщност то не е книга, а една шега между двама ни.

— Съвсем сигурна съм, че последния път, когато говорих с нея, Маги ми каза, че е написала книга… — настоя Луси.

— Да, вярно, но е част от майтапа. Това е стара шега между двама ни с Маги, много е сложно да се обяснява, пък и звучи глупаво.

— Хайде, Оливър! — провикна се Чарлс. — Щом е шега, кажи я на всички ни! — Всички на масата млъкнаха от гръмогласния тон на Чарлс. — Хайде и ние да се посмеем!

— Не е така, Чарлс. Съвсем не е такава шега, а твърде лична. Не е честно по отношение на Маги. Все пак нея я няма. Лични работи. Когато се върне, тя ще ви я разкаже, ако поиска, но не смятам, че ще иска.

— Какво, Оливър? Какво няма да поиска? — Кристи, разсеяна от нежеланото ухажване на Бужевски и непрекъснатото бърборене на Хилъри за чипъндейл, най-после се включи в разговора от другата страна на масата. Сметна, че Оливър говори нещо за нея.

— Просто клюки, Кристи. Глупави, стари, селски клюки. Щастлива си, че не си живяла достатъчно дълго тук, за да ги знаеш. Слава богу, че поне не поканихме викария и жена му. — Оливър се измъкна на косъм от темата.

— Да бяхте поканили викария — каза намусената Фийби. — Никога не съм се запознавала с викарий.

— Не си ли, мила? — попита услужливо Луси Уикъм-Едуардс. — Чарлс не го смята за истински викарий, бил само за прасета и тем подобни. Самият той се нарича викарий на паството си.

— Моля те, Луси — предупреди я Оливър. — Тук сме се събрали истински човешки същества. Те няма да те разберат.

Луси примигна към Оливър.

— Но, Ол! Моля те, не говори така! Можеш ли да си представиш мъж да влезе в кухнята в седем часа сутринта и да каже: „О, колко обичам миризмата на помия за прасета“. Моля те! Може ли някой, който е с всичкия си, да ме упрекне?

— Не, скъпа Лус, не те упреквам…

— Кристи, мила моя Кристи, някога смятала ли си да ставаш актриса? С твоите, хм, дадености…

— Ценността на истинските мебели от периода на Регентството се състои в стила. Лично аз съм голям привърженик на Гилоус, смятам, че е подценяван…

— Чувам, че ще участваш в телевизионна програма, Оливър? Много вълнуващо. За Би Би Си, надявам се?

— Не, интересувам се от майсенски порцелан. Боя се да кажа, че за мен това е нещо като мания.

— Ол? Искаш ли утре да постреляме? Открива се сезонът. Винаги мога да взема още една пушка. Това ми напомня, всъщност къде е Едуард тази вечер? Смятах, че ще го видя тук и ще вземем и него.

Всички чуха ясния носов глас на Хилъри:

— Беше на работа сутринта, но за много малко.

— Около обяд се, отбих в къщата. Беше заключена. — Луси вдигна въпросително вежди. — Много мистериозно. Дори не беше изнесъл бутилките си за мляко.

— Не… — изрече провлачено Хилъри. — При нас се чу, че си е взел отпуска. Съвсем ненадейно. Не казал кога ще се върне. Може утре, може следващия месец. Не че влиза в работата на някой от нас, а най-малко на мен, нали разбирате, но бих казал, че Едуард просто търси жената.

— Много вълнуващо, нали? Не искаме да се лишим от нашия съсед ерген, но ако случайно има някаква жена, е, това ще бъде страшно забавно, нали? — изкикоти се Луси.

— Не виждам защо да няма — изрече Кристи с равен и звънливо ясен глас. — Не разбирам какво толкова интересно има дали Едуард Арейбин си има любовница?

— О, Кристи, ти си толкова невинно искрена и открита… личи си, че си американка. — Това бяха думи на Рейчъл. — Разбира се, че е интересно дали Едуард Арейбин има нова любов. Това ще подхрани клюките.

— Нямате ли с какво друго да се занимавате, освен да клюкарствате за любовните връзки на хората? — попита хладно Кристи.

— Кристи, скъпа. Това всъщност не е клюка. Естествено, че не би го разбрала. Това Просто е спорт. — Рейчъл й се усмихна снизходително.

— Спорт ли? Съвсем не ми звучи като спорт. Спорт е тенисът, може би голфът, футболът и с много уговорки — крикетът. — Тонът й беше аристократично презрителен. — На мен ми се струва, че това не е спорт, а просто намеса в личния живот на друг човек. Бихте ли ме извинили? Трябва да проверя как е синът ми. — Преди да стане от масата, Кристи обърна огромните си очи към Дани. — Какво става с твоята ръка и моя крак? Да не би някой да ги е намазал с лепило, без да съм забелязала? Или моето коляно просто е най-близкото място, където можеш да отпуснеш ръката си? — Като перна ръката му за последен път, Кристи излезе от стаята. За миг се възцари тишина.

— Ама колко е пламенна, истинска жена! — заяви Бужевски.

— Майната ти, Бужевски, предупредих те да не я докосваш.

Луси погледна възхитена Оливър.

— Какво се е случило с теб, Оливър? Как успя да се превърнеш във вълшебния принц?

— Нищо. Случайно смятам, че Кристи е права. Това е всичко. Някой да иска пудинг?

— Остави пудинга — настоя Луси. — Разкажи ни нещо за Америка. Ти си се променил. Какво ти стана там, Оливър?

— Наистина ли искаш да знаеш? — Оливър захвърли салфетката си върху масата. Време му беше да закове знамето на мачтата — и то на мачтата на Кристи. — Нагледах се на какви ли не глупости. Научих, че английските къщи не са осветени както трябва, макар и да са отрупани с книги. Американските къщи са много добре осветени, но само с голям късмет можеш да откриеш някой и друг брой на „Рийдърс Дайджест“. — Компанията се изхили самодоволно. — Английските къщи са студени дори през лятото. Англичаните са студени през цялата година. — Присъстващите престанаха да се хилят. — Противно на очакванията, много от американските кухненски уреди не са толкова модерни, колкото английските, но в Америка всичко е голямо — голяма перална машина, по-голяма миялна, по-голям хладилник. Вероятно и членовете им са по-големи. Е, доволни ли сте? Съществуват стари клишета, че американците много ядат, че образованието им било лошо, че масовата им култура е ниска и телевизията — тъпа. Според мен янките ни превъзхождат във всяко отношение. Сигурно си мислите, че говоря глупости. Смятате, че предавам добрата стара Англия. Искам да споделя нещо с вас — знаете ли защо американците са по-свестни? Защото според тях е грубо и невъзпитано да прошепнеш: „Искам да ти кажа нещо“. И знаете ли какво? Според мен са прави. Искам да ви кажа и още нещо. Учили са ме и аз вярвах, че всички хора по света са еднакви. Че тези дребни различия относно храна, култура, език, движение по пътищата нямат значение. Важно било, че хората имат топли отношения един към друг, имали си доверие, били честни и почтени, че се обичали и че не се страхували да признаят, че се обичат. Хората по света били еднакви, а? Как не. Лус, ти ме попита какво съм научил от пътуването си в Америка. Научих нещо много просто. Американците са по-свестни от нас. Разбрахте ли? Още не съм проумял защо, но за мен това е факт. Факт — разбирате ли, американците са по-добри от нас. Толкова. Някой да иска пудинг?

Вечерята нямаше да се запомни като такава. Кристи така и не се върна при гостите. Но вечерта щеше да се запомни с друго — Оливър Калахан най-после изрази мнението си и по друг въпрос, освен за крикета и защити друг човек, освен себе си, показа се готов да отдаде дължимото някому, а хората в долината винаги уважават подобни неща.

Маги изкара четири дни сама с децата на Холдън Бийч. Тя обикна „Оушън Едж“. Лили и Артър се чувстваха добре, бяха щастливи и вероятно заради това тя също беше добре и щастлива. Пренесе компютъра на Оливър на верандата към брега и когато не плуваше с децата, тя работеше. Довърши „Тъжна история“ само за да бъде завършена, остави я настрани и започна нов роман с условно заглавие „Неотдавнашните ни неприятности“. Беше доволна. Нямаше друг живот извън къщата, както и никакви романтични и сексуални развлечения. Обикновено си лягаше с децата, но понякога оставаше още час, за да наблюдава как светлината изчезва зад океана. Стигна до решение — щеше да се посвети на писане, щеше да се занимава с онова, което желаеше, и нямаше да се съобразява с друг, освен с децата си, изпитваше облекчение да се освободи от напрежението да се старае да задоволи всички. Искаше й се само да гледа децата си и да бъде доволна от себе си. Сложи двете си златни деца да спят и влезе в банята, за да се приготви и тя за сън. Докато почистваше лицето си, счу й се, че кола забавя ход по пътя зад къщата. Ако спреше на алеята, значи щеше да бъде Гейб. Погледна се в огледалото и изстена. Не й се стоеше до късно, за да разговарят с Гейб. Нямаше желание да прави никакво усилие, искаше й се да бъде сама. Колата продължи и Маги си отдъхна. Вероятно някой отиваше при съседите — там непрекъснато пристигаха и си отиваха разни хора. Уви се с лека памучна кърпа и излезе на терасата, за да погледа океана и големите вечерни вълни. Вече се бе стъмнило и когато видя как до стълбите се появи мъжка фигура откъм брега, тя затаи дъх. Съществуват и някои неудобства да си сама жена в къща с две малки деца.

— Маги? Ти ли си? Това ли е проклетата къща? От половин час вървя нагоре-надолу по шибания плаж и питам къде живее англичанката.

— Едуард, какво, по дяволите, правиш тук?

Той спря по средата на стъпалата и изтърси пясъка от черните си обувки. Беше неподходящо облечен — с костюм и вратовръзка, и носеше малък куфар.

Не можах да издържа, Маги. Толкова се ядосах, че не можех да седя и да мърморя на себе си, затова долетях. Много ми дойде сърдечното ти проклето писмо, в което на всичкото отгоре ми казваш колко добър и сладък съм бил и колко предан приятел. Почувствах се физически зле. Освен това пишеш, че било грешка преспиването ти с мен, и то такава, която няма да си простиш до края на живота…

— Едуард, не съм…

— Млъкни, Маги. Ти каза каквото имаше за казване. Сега аз имам думата. Репетирах с часове в самолета и през шестте часа, докато стигна до тая проклета дюна. Ще ти кажа какво мисля, а ти само мълчи и, слушай. Докъде бях стигнал? А, да. Пишеше и че си стигнала до това чудесно състояние, когато не изпитваш никаква нужда от мъже, а освен това имаш наглостта да загатнеш, че от години живея в някакво божествено състояние на предпочетено от самия мен безбрачие. Ти за какъв ме мислиш, Маги? За някакъв добродушен култивиран евнух ли? Никак не е смешно!

На Маги й беше много трудно да се удържи и да не се разсмее, докато гледаше Едуард, застанал по средата на стълбата по чорапи, а малка групичка от летовници под трийсет години се бе събрала на терасата на съседната къща, за да го слуша. Тя поклати глава сериозно.

— Въобще не е смешно. Та какво каза — за евнуха?

— Вече го казах — отвърна надменно Едуард. — Дойдох само да ти кажа, че направих грешка, когато смятах, че жените взимат решенията, избират си партньор и правят първите стъпки към сексуалните отношения. Според мен ти си права. Относно бабуините и мишките. Прелетях над целия Атлантически океан като застаряващ, хленчещ, зажаднял за любов бабуин, за да ти кажа, че те обичам. И да се опитам да започнем нещо.

Стоящите на съседната тераса нададоха възгласи.

— Я се разкарайте оттам! — каза Едуард, без въобще да ги погледне.

— Едуард, искаш ли да влезеш или предпочиташ да довършиш тук?

— Оставете го да довърши тук! Не искаме да изпуснем нито дума — това е много по-интересно отколкото кино на открито! — Хубаво момче, все още облечено с леко водолазен костюм се бе привело над парапета така, че за малко не падна на терасата на Маги.

— Нямам какво друго да кажа — довърши Едуард тържествено.

— Добре. Тогава ми позволи пък аз да ти кажа, че ти беше прав във всичко, аз сгреших. Имаше право относно жените. Наистина те поемат инициативата. Те избират партньорите си. Защо мислиш, че ти написах това писмо?

Едуард смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че си знаела, че ще долетя?

— Не бих казала, че знаех, но много се надявах.

Едуард се втурна нагоре по стъпалата и я целуна пламенно. Наблюдаващите от съседната тераса изръкопляскаха одобрително.

Много по-късно през нощта Маги лежеше в топлите прегръдки на Едуард, облегнала глава на гърдите му.

— Маги, прекрасна моя, сигурна ли си, че не съжаляваш за нищо?

Маги се замисли.

— Сега не съжалявам за нищо. Допреди един час обаче съжалявах.

— Какво искаш да кажеш?

— Съжалявах, че преспах с теб.

— Боже, Магс… Това се боях да чуя.

— Искам да ти обясня защо, Едуард. Помниш ли какво ми каза за мечтите и очакванията си и че те никога не отговарят на действителността?

— Да — отвърна Едуард замислено.

— Още след онази нощ, съжалих, защото почувствах, че съм провалила Коледата си — беше твърде рано и не ми остана никаква изненада.

— Не те разбирам.

— Сигурно като дете си бил послушен, но аз не бях. Една Коледа — сигурно съм била десетгодишна, не можах да дочакам подаръците. В навечерието на Коледа, докато мама беше в кухнята, готвеше, претърсих спалнята на родителите си — рових под леглото, в задната част на гардероба, докато ги открих. Мама винаги имаше много работа около Коледа — опаковаше подаръците чак до към три часа през нощта, след като ние бяхме заспали. Вълнувах се неописуемо, съзнавах, че не бива да го правя. Изпитах наслада, докато ги разглеждах, после ги оставих на същото място, където тя ги беше скрила. След това си легнах и се почувствах ужасно нещастна, защото вече нямаше какво да очаквам сутринта на Коледа. Мама дойде да ме целуне и ми каза да заспивам бързо, защото на сутринта дядо Коледа ще донесе подаръците. Сега си спомням, че тя поддържаше мита за дядо Коледа до осемнайсетата ми годишнина… Онази нощ лежах и почти не се надявах, че съм пропуснала нещо, че има някакъв специален подарък, който е скрила на друго място.

— Каква непослушница си била.

— Не, бях много сладко дете.

Той я целуна нежно.

— Знам. Все още си. Непослушна и сладка. Но все още не разбирам каква връзка има с мен.

— Не бързай толкова. Дори Лили слуша по-търпеливо. Така на Коледа сутринта получих цяла камара с подаръци, но аз вече знаех какво представляват, опитах се да се правя на изненадана и се преструвах, че се радвам, когато отварях всяко пакетче, защото мама и татко очакваха реакцията ми. Не че не харесвах подаръците, но просто нямаше изненада. Аз сама си я провалих, нали разбираш? Докато привършвах купчината, се молех с цялото си сърце да има нещо ново, нещо, което да не съм видяла. Но нямаше, прегледах всичко, а татко ни каза да отидем и да се облечем за църквата.

— Бедното мишле. Колко тъжна приказка.

— Не е тъжна, Еди. Слушай. Когато слязох, облечена с най-хубавите си дрехи като за Коледа, татко и мама казаха, че искали да ми покажат нещо в градината. Татко закри очите ми с ръка, излязохме и в задната част на градината, под голям чаршаф, завързана с червена панделка беше най-красивото конче — люлка. Все още е здрава. В стаята на Лили е вкъщи.

— Чудесни родители.

— Да, вярно, наистина са чудесни. Но разбра ли поуката от цялата история, Еди?

— Не претърсвай чуждите спални? Не разваляй изненадата.

Маги се засмя и го прегърна.

— Отчасти. След този случай никога повече не съм го правила. Чак докато спах с теб. Знаеш ли, докато си мислех за това през последните два месеца, смятах, че сама съм провалила всичко. Понеже се любихме в неподходящ момент, когато още не бях свободна и не бях изяснила отношенията си с Оливър, боях се, че съм развалила всичко. Набързо предварително изпитах удоволствието да бъда с теб, но не бях свободна, тогава все още нямаше нищо между нас и не биваше да го правя.

— Съжалявам, Маги, не биваше да си позволявам, нито пък на теб… каквото и да е…

— Не разбираш ли, глупчо? Сега е най-подходящият момент, за мен ти си мечтаната кукленска къща, която не се побира в гардероба. Ти си люлеещото конче, което бях загубила надежда, че ще получа. А то си е било там през цялото време, докато се молих.