Близки непознати

Първа глава

На Кристи й бяха нужни точно пет седмици, за да постигне целта си. До 20-ти май не само бе убедила Гейб да вземе осем седмици отпуска и да замине за Уилтшър, а не за Върмънт, но бе разменила няколко писма със семейство Калахан и бе получила официалното им съгласие да им предоставят къщата си от 3-ти юли до 28-ми август. С колкото и голямо нетърпение да очакваше да прекара лятото в Англия, не можеше да си представи, че няма да се върне отново в любимата си Оук Ридж и ще прекара остатъка от живота си в затънтения Уилтшър. Тя предложи на Маги да използват и къщата им край брега, на което англичанката се зарадва. Още щом отвори писмото, в което имаше снимки на къщата в Бокхемптън, Кристи се влюби в нея, тя беше всичко, че и повече, отколкото беше очаквала. Кристи не обърна внимание на предупрежденията на Маги Калахан, че до известна степен къщата била занемарена и че централното отопление не било съвсем наред. Отказа и предложението на англичанката да купи микровълнова печка с думите, че иска да поживеят точно така, както семейство Калахан. Каза на Маги да не прави каквито и да е промени нито в къщата, нито в градината. Вече бе резервирала билети за Лондон, щяха да пристигнат рано на 3-ти, уреди тенискортът да бъде поправен, както и климатичната инсталация и остави английски чай за закуска. Сложи го във фризера. Стори й се подходящо и си помисли, че така ще остане свеж през следващите шест седмици. Оставаха само шест седмици, а тя имаше да свърши толкова много неща.

Повечето от приятелите им сметнаха, че са луди да оставят дома си в ръцете на хора, които никога не са виждали. Мери-Джо — най-близката им съседка в Лорънсвил бе ужасена.

— Ама, Кристи! — възкликна тя. — Какво ще стане с всичките ти тайни? Те ще проверят банковите ти сметки, ще бъркат в личните ти вещи…

Гейб отхвърли думите й със смях.

— Току-що свали маската си, Мери-Джо. Ти сигурно би пребъркала всички лични документи на хората, но това не значи, че семейство Калахан ще постъпи така, нито пък ние. Ние сме обикновени хора, а ти май си нещо друго.

Мери-Джо се разсмя кокетно, но размаха пръст към него.

— Е, Гейб, миличък, ако имаш някакви проблеми с тези хора, не идвай да ми се оплакваш. Поне съм те предупредила. — Тя поглади тясната си копринена рокля и се приготви да си тръгне от верандата. — Само не ме разбирайте погрешно. Наистина ще се грижа за тези хора като за истински съседи, но все пак ви казвам да приберете всичко, което не бихте искали дори най-близките ви да знаят…

Кристи огледа къщата и двора като че ги виждаше за пръв път. Оук Ридж беше построена през 1860 година не точно в колониален стил, по-скоро беше голяма и луксозна фермерска къща в самия край на Лорънсвил. Бе заобиколена от ниви, засадени с памук, тютюн и соя. След като се нанесоха, семейство Макарти бяха направили някои подобрения. Стегнаха тенискорта, под тяхно наблюдение стана преустройството на градината и поляните, а предишната година Кристи довърши лятната къща до езерото. Колкото и критично да гледаше, Кристи знаеше, че домът й е прекрасен. На външен вид къщата изглеждаше малко грубовата, но бе запазила характера си на семейно убежище. Кухнята и трапезарията бяха добре подредени, но съвсем не в модерен стил. Кристи бе запазила оригиналния дървен под навсякъде — непрекъснатото скърцане беше част от характера на Оук Ридж и тя го предпочиташе пред трополенето по теракотни плочи или пред неестествената тишина на мокета. Изкачи се бавно по извитата широка стълба, прекара механично ръка по перилата, за да провери дали е избърсан прахът. Вторият етаж също бе подреден класически — четири обширни спални, на високите тавани бяха закачени огромни дървени перки за раздвижване на въздуха, пердетата и покривките на леглата бяха от лека, драпирана памучна материя с дантели и придаваха хладина и свежест. Благодарение на простия и елегантен вкус на Кристи и на усърдната работа на прислужницата й Елън всички стаи, дори тази на Джейк, бяха с много малко мебели, почти празни. Най-накрая Кристи отвори вратата на малкия кабинет на съпруга си. Сви устни, когато забеляза листовете, пръснати върху бюрото и по пода, пепелникът, препълнен с угарки от пури и редицата използвани чаши. Знаеше, че Гейб мрази Елън или тя да влизат в личното му светилище, но времето напредваше и през следващите няколко седмици трябваше да сложат в ред и кабинета. Докато се взираше в бюрото, сложила ръце на хълбоците си, чу, че външната врата се затваря и писъци и смях огласиха къщата. Мариела, жената, която се грижеше за Джейк, го бе довела от училище. Токчетата на Кристи изтрополяха надолу по стъпалата.

Джейк се хвърли в прегръдките й като че ли не беше я виждал отдавна, потърка черната си къдрава глава в корема й, говореше и се смееше едновременно, така че почти нищо от думите му не се разбираше.

— Мамо, мамо, познай какво направи Били, само познай, беше толкова смешен, приличаше на слон…

Кристи прегърна момчето, погали го по главата и го остави да й опише как Били Феърчайлд — най-добрият му приятел от училище, напълнил устата си с вода и изпръскал учителката. Джейк смяташе, че това е невероятно смешно и беше истински възхитен. Мариела стоеше встрани и наблюдаваше Кристи предпазливо, не знаеше дали това ще развесели господарката й или пък ще я разсърди. Боеше се да не да обвинят нея за тази непочтена постъпка. Кристи беше в добро настроение. Макар да се намръщи и да се закани с пръст на момчето, много скоро на лицето й се появи прекрасната й усмивка, ако и тонът й да беше укорителен.

— Били се е проявил като много, много непослушен.

— Да, вярно. Много непослушен — съгласи се Джейк радостно.

— Бедната госпожа Уест.

— Да, бедната госпожа Уест. Били е непослушен — повтори момчето, а усмивката не слизаше от лицето му. Кристи се засмя, прегърна го и вдигна очи към Мариела. — Би ли завела Джейк до езерото да поплува преди вечеря? Аз се къпах на обяд и водата беше топла като в баня. Трябва да подготвя някои неща за Англия.

— Кога заминаваме за Англия, мамо? — поинтересува се Джейк. — Утре ли? Със самолет ли ще пътуваме? — Той започна да бучи като самолет. — Сега ли тръгваме?

— Скоро, миличък. Наистина много скоро. Ще стигнем там, преди да се усетиш.

— Ами Джаксън? Ще вземем ли Джаксън?

— Миличък, не е разрешено да водим кучета в Англия, но семейство Калахан ще го гледа добре, а там те имат три кучета — ще ти ги покажа на снимка.

— Три кучета? Страхотно! — Джейк, променчив като всяко петгодишно дете, веднага забрави за Джаксън и се втурна след Мариела. Докато Кристи го наблюдаваше как се отдалечава, тя отново си помисли каква трагедия беше, че синът й разчиташе толкова на компанията на животни. Би дала какво ли не, за да можеше да му роди братче или сестриче, но беше невъзможно. Това бе едно от тези неща, които не станаха така, както ги бе замислила.

Кристи се върна на горния етаж с няколко кашона за книжата на Гейб. Докато ги сортираше на купчини и ги редеше в кашоните, някое изречение или фраза от време на време се набиваше пред погледа й. Хората непрекъснато търсеха съвети от съпруга й. Негов колега бе написал на ръка: „Гейб, смятам, че всичко изглежда наред, но все пак бих искал да го провериш.“ Писмо с благодарности от Нейшънс Бенк: „Добре свършена работа, приятелю!“ „Гейб, оставям ти моята сметка за делото Морган Луис. Би ли могъл да провериш числата, когато ти остане време?“ Клиенти от старата му фирма в Ню Йорк продължаваха да се обръщат към него, явно на някои от бившите му колеги им липсваше точната му преценка. Кристи усети слаба тръпка — от какво ли? Дали от гордост? Не. Или понеже беше засегната? Тя уважаваше Гейб, разбира се, че го уважаваше, гордееше се с него, наистина изпитваше гордост, че колегите му — адвокати толкова го ценяха. Все пак беше време, когато тя самата се връщаше с купчина папки, върху които трябваше да работи, имаше бележки, на които тя трябваше да обърне внимание, тя да даде съвет, пишеха й бележки от благодарност, че се е справила с някоя важна сделка. Какво имаше сега? Нищо. Единствените, които искаха мнението й, бяха Мариела, Елън, някой работник или декоратор, повикан да промени нещо в имението. Кристи знаеше много добре, че никой не й забранява да работи, най-малко Гейб. Самата тя реши да напусне „Мерил Линч“ и никога не съжали за това. Никога. Но би било добре, ако от време на време някой извън къщата и семейството поискаше мнението й. Само защото бе прекъснала работа, за да бъде добра майка, съвсем не означаваше, че за една нощ умствените й способности са изчезнали. Разбира се, Гейб продължаваше да иска съвети от нея. Често се консултираше дали да поеме някой случай, как да се отнася с капризен клиент, кога да даде повишение на талантлив, но прекалено самоуверен младши сътрудник. Само че не беше същото. Дълбоко в сърцето си беше сигурна, че съпругът й искрено желаеше да знае какво мисли тя и обикновено разчиташе на нейното мнение. Но й се искаше и някой друг да цени ума й, някой, за когото не беше омъжена, на когото не плащаше заплата и който в идеалния случай да е по-висок от метър и десет. Довърши разпределянето на книжата и й се стори, че последните в купчината не бяха така добре подредени като първите, бяха по-смачкани, но дори и да бе така, Гейб едва ли щеше да забележи.

В седем часа Кристи влезе в стаята на Джейк, завари сина си по пижама, а Мариела сгъваше дрехите му. Тя пожела лека нощ на девойката и седна на леглото на Джейк. Той я чакаше. Току-що измитата му коса беше пригладена, след като Мариела го бе сресала старателно, но съхнейки, тъмните, непослушни къдрици, наследени от баща му, бухваха около челото му.

— Избра ли кои книжки с приказки ще четем? — попита Кристи, докато се настаняваше на края на леглото.

— Да. Тези пет. — Той сложи книгите в скута й.

— Джейк, знаеш какво се разбрахме. Три.

— Не, пет. Пет не са много.

— Три.

— Мамо, три са за бебета. Едва ли има деца…

— Джейк — прекъсна го тя — искам да ти обясня нещо, което трябва да помниш цял живот. Има неща, за които можеш да водиш преговори, има и такива, за които не можеш. Това е едно от нещата, за които няма да се разправяме. Нали ме чу? Три приказки, мъничкият ми.

Джейк заспа преди края на третата приказка, а Кристи слезе долу, за да приготви напитките преди Гейб да се е върнал. Направи сироп от джоджен като стри листата му със захар, докато се образува зелена каша, отгоре сипа бърбън и много лед. Изнасяше двете чаши и кристалното шише на верандата, когато чу гумите на колата да хрущят по чакъла на задната алея. Гейб свали сакото и вратовръзката си, докато изкачваше стъпалата към верандата, поднесе й букет цветя, целуна я по косата и наля чашите. Това бе домашен ритуал, към който се придържаха, започвайки от средата на април или началото на май, когато температурата се вдигнеше над 20 градуса. Известно време двамата мълчаливо отпиваха от напитката — Кристи, облегната на парапета, се взираше в храстите на двора. Гейб въздъхна доволно.

— Хубаво е човек да се прибере вкъщи, скъпа.

Кристи веднага настръхна. Това също бе част от ритуала им.

— Всеки път го казваш.

— Понеже всеки път го изпитвам.

— Толкова си…

— Предсказуем? Досаден?

Кристи се помъчи да се успокои и му отправи най-топлата усмивка, която успя да изтръгне от сърцето си.

— Не. Ти толкова… ме поддържаш. Винаги си в добро настроение, винаги ми носиш цветя. Знаеш какво искам да кажа. Притежаваш умението да се възхищаваш.

— Има страшно много неща, на които се възхищавам, Кристи, и на теб най-вече. Това тревожи ли те?

— Да ме тревожи? — Тя сви рамене. — Не, как може да ме тревожи? Би било извънредно странно, ако ме тревожеше. — Тя стоеше вдървено на края на верандата и скубеше изсъхнали листа от растенията в саксии, подредени върху парапета. Искаше й се Гейб да проявяваше по-малко възхищение и повече страст. — Радвам се, че забелязваш някои неща, Гейб.

— Понякога обаче ми се струва, че ти досаждам. Сигурно те вбесявам.

Едно от нещата, с които съпругът й я дразнеше най-много, бе опасението му, че й досажда. Ако наистина го усещаше, поне да бе направил нещо вместо само да го признава от време на време. Тази вечер тя си обясняваше въпросите му, пък и паузата, която направи в очакване тя да го опровергае, като измислен от него метод да се поздрави за това, че я прави щастлива. Самодоволството му я обиждаше. Тя стисна очи, преброи до десет, после се обърна към него. Потупа го по бузата, усети, че брадата му беше набола, а Гейб използва възможността да я хване за ръката.

— Наистина смятам, че си глупав. Как можеш да ми досаждаш? Ти си добър съпруг, добър баща и аз се гордея с теб. — Тя седна в скута му. — Как мина денят ти?

— Беше много дълъг. Скучен. Мартин провали покупката на Бъкланд и ще се наложи ние да поемем отговорност. Сто пъти му казах да не ги притиска, сега те се оттеглиха и ни предстоят сериозни неприятности. — Той затвори очи, когато дългите пръсти на Кристи се плъзнаха в гъстата му коса и загладиха къдриците на челото му. — Но това се е случвало и друг път. За съжаление сигурно пак ще се случи. Ще минат месеци, докато се оправи цялата тази каша.

— Не месеци, Гейб. Имаш време до първи юли.

— Не се тревожи, Кристи. Ще се качим на самолета дори да се наложи аз да го управлявам. Знам колко означава тази почивка за теб. Бих преобърнал небето и земята, само и само да бъдеш щастлива.

— Не бива винаги да мислиш за мен, Гейб. Помисли и за себе си. Ти не искаш ли да заминем? Иска ми се веднъж да помислиш и за себе си. Не се ли вълнуваш?

— Разбира се, че се вълнувам, скъпа, но нали ме познаваш, щастлив съм, където и да е, стига ти и Джейк да сте около мен. С най-голямо удоволствие ще прекарам остатъка от живота си ей на това място. — За кой ли път на Кристи й направи впечатление колко малко изисквания имаше съпругът й към живота. — Разговаря ли отново с Калаханови?

— Само с Маги. Всичко е уредено. Дори изчистих кабинета ти.

— Но Кристи! Има още месеци докато заминем! Всички тези документи ми трябват…

— Заминаваме след месец и половина, а безценните ти документи са наред. Запазила съм всички. Просто ги подредих. Помислих, че ако го оставя на теб, ти ще се захванеш с това през нощта, преди да тръгнем. Всичко е наред, Гейб, повярвай ми.

— Вярвам ти, скъпа. Ясно ми е, че ще намериш начин да направиш точно онова, което желаеш, независимо какво ти казвам. — Тя отново го потупа игриво по бузата. — Всъщност затова те обичам. Това е една от причините. Една от многото. — Той я целуна и се изправи, като в същото време я повдигна. — Има ли време да си взема душ, преди да вечеряме?

Кристи се заслуша в тежките му стъпки нагоре по стълбата. Чу го как влиза първо в тяхната спалня, после в стаята на Джейк. Беше добър баща. Заслужаваше да има пълна къща с деца, макар и никога да не я обвиняваше, че не му ги ражда, напротив — винаги заявяваше, че за него Джейк е целият свят.

Оливър куцукаше в стаята на Лили и влачеше единия си крак.

— Аааах! Аааауи! — ръмжеше.

Лили седеше в леглото и го наблюдаваше безстрастно.

— Не го правиш много добре, татко. Не си страшен. Мама е по-страшна. И то много по-страшна.

— Ами добре, благодаря ти много, млада госпожице. Ще приема мнението ти, когато станеш артистичен директор в Кралския Шекспиров театър, но едва тогава. Ще те запозная с някои от най-добрите артисти у нас — с Алън Хауард, Кенет Брана или Кен, както аз го наричам, с Антъни Хопкинс, с Гилгуд — всички те се консултират с мен, преди да играят чудовища, страшилища и всякакви други опасни типове. Колкото до мама, макар че тя несъмнено понякога е страшна, например рано сутрин, все пак тя е начеваща в работата с чудовищата — чу, че Маги влиза в стаята зад гърба му, — и макар че добре се справя, има още много какво да учи. Много. Ти само гледай татко си и се учи от майстора.

Оливър повтори изпълнението си, наблюдаван от два чифта неумолими зелени очи. Не успя да направи никакво впечатление нито на Маги, нито на Лили.

— Е, добре, не съм се разгрял. На Артър много му харесвам.

— Понеже Артър е още бебе — поясни Лили.

— Лили, време е да заспиваш. Много е късно. Часът ти отдавна мина. Ол, обади се Едуард, ще се отбие да използва твоя факс. Каза и че би пил едно уиски. По-добре слез долу, ще дойде всеки момент.

— Ама, мамо! Татко ще ми чете приказка!

— Много е късно за приказки. Ако искаше да ти прочете приказка, да си беше легнала по-рано — заяви твърдо Маги.

— Не е честно! — извика Лили. — Татко, ти ми обеща!

Оливър изгледа гордо Маги.

— Публиката ме зове и аз не мога да й откажа.

— Добре. Аз ще сляза да посрещна Едуард. Но няма да лудувате като маймуни, чувате ли?

— Като маймуни ли? Ето, това е нещо, което мога да направя!

Маги излезе от стаята, а Оливър започна усърдно да се чеше по ръцете за най-голяма радост на Лили.

Тя чу шум в кабинета на Оливър и се отправи натам. Едуард беше дошъл и се бе настанил. Искаше да изпрати факс до Лондон на някакъв продавач на старинни предмети. Едуард Арейбин беше съдружник в „Бишъп и Муди“ — аукционери от Солсбъри. По-важното бе, че беше един от най-близките съседи на Калаханови и един от най-верните им приятели. Десет години по-възрастен от Оливър, той изглеждаше твърде добре и независимо от няколкото посивели косъма в тъмната му коса, би могъл да мине за трийсет и осем-девет годишен.

— Съжалявам, че не бяхме тук, Еди. Слагахме децата да спят.

— Малките негодници още ли не са заспали? Трябвало е да ги сложиш по-рано, Маги, наистина. Аз така бих направил.

— Защото нямаш деца, Еди.

— Много си права. Животът е проявил малко милосърдие към мен. Как си, мила?

— Добре. Малко съм уморена.

— Изглеждаш прекрасно. Да те схруска човек. — Целуна я леко по бузата, отдръпна се, задържа я на една ръка разстояние, наклонил глава на една страна, възхищавайки й се, сякаш беше картина. — Може би забелязвам леки сенки под очите ти — всъщност доста пленителни. Отиват ти. Може би не би трябвало да заминаваш на почивка.

— Да, но заминаваме, Еди. Казах ти. Разменяме къщите си с американското семейство Макарти.

— О, да! С нашите американски братовчеди! Как можах да забравя? Е, кога пристигат? Кога се приземяват янките?

— Ами ние заминаваме на 2-ри юли, те пристигат тук на 3-ти. Ела в моя кабинет да пийнем. Оливър ще слезе след малко.

— С още по-голямо удоволствие бих дошъл в кабинета ти да пийнем, ако знам, че Оливър няма да слезе скоро…

Маги го хвана за ръката.

— Знаеш ли, Едуард, използваш най-баналните и изтъркани изрази, които съм чувала, но те обичам за това. Хубаво е около нас, майките, да се навърта по някой местен хитрец. Поддържате ни формата.

Едуард продължи да бъбри, докато Маги наливаше чашите, но я наблюдаваше внимателно. Тази вечер по държането й усети, че се чувства неловко и предположи, че причината е Оливър.

— Е, как е той?

— Кой?

— Любовникът ти, разбира се. Кого мислиш, че имам предвид, Маги? Онзи горе.

— Оливър е добре. След минута сам ще го видиш.

— А ти? Как си всъщност? — Едуард седна във фотьойла и изпъна дългите си крака.

— Как ли съм наистина? — повтори като ехо Маги. — Ох, Едуард, не знам. Очаквам това заминаване, но като че ли не съм много ентусиазирана. Сигурно просто съм уморена, честна дума. Артър не спи много добре, може би му никнат зъби или не знам какво му става. Никненето на зъби като че ли е фраза, която родителите използват, когато искат да кажат, че нещо им е противно. — Тя му се усмихна слабо, очаквайки той да се засмее заедно с нея. Той не се засмя. — Прочете ли материала ми в „Мси. П“?

— Не, Магс, не съм. Не чета вестници, освен ако не ме предупредиш, че твой материал излиза.

— Никога не съм те виждала да четеш за друго, освен за крикет.

— Това е единственото, за което си заслужава да се чете. В доброто старо време, когато бях млад — Едуард беше четирийсет и пет годишен и смяташе, че най-добрият начин да се шегува с възрастта си е да я преувеличава, — добрите вестници публикуваха добри материали. Сега всичко е лъжи. Лъжи, лъжи и маркетинг.

— Моят материал беше за отглеждането на децата и за родителите. За това дали майките да си остават вкъщи и да гледат децата си, вместо да ходят на работа.

— Боже мой, Магс, да не би да ставаш сериозна на твоята почтена възраст?

— Недей така, не се шегувай. Всичката ми сериозност се изпари преди пет или шест години, точно когато се оженихме с Ол. С материала си се опитвам да оправдая себе си, че имам бавачка, когато почти не работя.

— Не би трябвало да се оправдаваш. Много си добре така, както си.

— Но това ме тревожи, Едуард. Това е ахилесовата ми пета.

— Ти нямаш ахилесова пета, скъпа. Имаш две съвършени пети и не вярвай на никого, ако ти казва обратното.

На Маги й стана приятно от думите му. Едуард винаги я караше да се чувства добре.

— Както и да е, дай ми вестника с твоя материал, звучи ми тъкмо по моята част.

— Откога се интересуваш от отглеждане на деца?

— От деца не. Интересувам се от теб. — Маги винаги имаше усещането, че някаква врата се открехва в отношенията им с Едуард и макар да не й се искаше да я затваря, тя внимаваше да не я отваря повече.

— Благодаря — отвърна весело. — Винаги кавалер, нали, Еди? Искаш ли още?

Тя сипваше в чашата на Едуард, когато Оливър влезе в стаята.

— Едуард, стари друже, забавляваш съпругата, а?

— След като нямам собствена, какво ми остава, освен да забавлявам съпругите на други мъже. Оливър, Маги тъкмо ми разказваше за вашите американски гости. Искаш ли да ги поразведа наоколо, да им покажа това-онова?

— Не според твоя вкус, Еди. Няма да намериш много туристи, които биха искали за една вечер да обиколят осемнайсет кръчми. — Оливър хвърли възглавница по главата на приятеля си.

— Сериозно, Едуард, наистина би ли могъл да ги изведеш? Да им покажеш катедралата или нещо друго?

— Разбира се, Маги. С най-голямо удоволствие. Може би не катедралата, макар че… чакай да помисля. — Той се намръщи и сви тъмните си рунтави вежди. — Винаги бих могъл да ги заведа на мач на крикет! На селски мач или дори на „Лордовете“. — Кимна към Оливър. — Ще трябва да се бръкнеш за три билета, друже. Не разполагам с по двайсет и шест лири за билет за хора, които не познавам и с които едва ли бих се сприятелил.

— Два билета, Еди. Няма да плащам и за твоя проклет билет. Ти сам можеш да си го купиш, а ако свалиш госпожа Макарти, ще очаквам да платиш и нейния.

— Съвсем справедливо, Оливър, но недей да лежиш на това ухо. Никога не съм имал късмет с омъжени жени, жалко. — Целуна Маги по бузата. — Виж какво, ще си помисля дали да ги заведа на мач. Ако успея да ги убедя, ще ги заведа, ако не, ще намеря друг начин да ги забавлявам. Не се тревожи. Е, мили мои, трябва да тръгвам. Искате ли да дойдете на вечеря другата седмица? В четвъртък да кажем? Чарлс и Луси ще дойдат.

— Не и ако ти готвиш, Еди. Нашите кучета ядат по-добра храна, отколкото ти приготвяш. — Оливър още беше ядосан, че щеше да плати петдесет и две лири за мач по крикет, който дори нямаше да види. — Така или иначе в четвъртък съм в Лондон.

— Така ли? Благодаря ти, че ми каза — каза остро Маги, а после се усмихна на Едуард. — Аз ще дойда с най-голямо удоволствие, ако успея да убедя бавачката да остане.

— Чудесно. В такъв случай ще действаш като домакиня, мила моя. Ще се видим тогава.

Едуард потупа Оливър по рамото, излезе и се отправи към своята къща. Замисли се за семейство Калахан и по-специално какво не беше наред с тях. Познаваше Оливър и Маги от деня, когато дойдоха да живеят в Бокхемптън, но питаеше особен интерес към Маги. У нея имаше нещо, което изключително го привличаше, но не можеше да определи какво точно. Оливър беше много по-лесен за разбиране — беше първокласен простак, но невероятно очарователен. А Маги… Маги беше различна. Необикновена. Напоследък изглеждаше все по-депресирана и Едуард се безпокоеше за нея. Докато стъпките му го отведоха до собствената му врата, стигна до простото заключение, че или Маги не получаваше достатъчно секс, или Оливър получаваше прекалено много.