Близки непознати

Осма глава

Покана, напечатана на пергаментова хартия:

Събота, 6-ти август, изгря ясен и слънчев за голяма радост на Кристи. До четири часа следобед тя успя да подреди няколко малки, покрити с ленени покривки масички в градината, върху всяка аранжира по различен начин ароматен грах, рози и зеленина, на всяка постави пепелник и разположи около тях по два до четири хубави стола от ковано желязо, които бе наела за случая. Подноси с пищни закуски чакаха върху кухненската маса, готови да бъдат затоплени от Джоун Мейсън, която се престара до такава степен, че си бе вързала бяла престилка. В гостната Кристи подреди голямата маса като бар. Провери всичко за трети път, за да се увери, че не е забравила нещо, не можеше да се сети за питие, което да не е осигурила и бе сигурна, че може да разчита на Гейб да изпълни всяка молба на гостите, с изключение на нейния специалитет, който беше нарекла „Оук Ридж“ и щеше да приготвя сама, основните му съставки вече бяха готови. Надяваше, че гостите й ще проявят повече авантюристичен дух и ще се откажат от обичайните, чаша бяло вино или джин с тоник. Ако успееше да убеди поне половината от тях да опитат коктейлите „Оук Ридж“, „Морски Бриз“, или „Старовремски“, щеше да бъде доволна. Всички приеха поканата й и списъкът с гостите набъбна до двайсет и седем благодарение на две последни попълнения — Луси попита дали би могла да доведе Ан Винси от Уилтън, която просто „умирала“ да се запознае с Кристи, а Марджъри Хенгъм се обади и каза с изключително доволен глас, че ще доведе Джулиън Паргитър „нашият почетен член, мила“, с когото имали уговорена среща да вечеря у тях същият ден.

След като Кристи се изкъпа, легна под балдахина с вече доста прелиствания екземпляр от романа на Оливър. Беше отбелязала различни части от текста, хора или местности, които искаше да се опита да открие. Съзнаваше, че книгата се бе превърнала в мания, както и мисълта за Оливър, и се надяваше, че това парти можеше да стане весело и да отключи още повече врати за тях. Прочете сцената на пикника, после се върна към първата среща на Оливър и Луиз. Бяха се запознали в къщата на обща приятелка и Кристи реши, че е била Луси Уикъм-Едуардс. Искаше да запомни някои неща и да провери дали Луси, ако й подскаже, би й дала сведения коя е Луиз.

— Мамо? Мамо? — Джейк се покатери на леглото до нея, като се хвана за единия стълб, за да вдигне малкото си телце. — Татко твърди, че не съм можел да бъда на партито, а искам да дойда, защото вие двамата дойдохте на моето. Не е честно аз да не дойда на вашето.

Кристи го прегърна силно.

— Миличък, щом баща ти е казал не, боя се, че и моят отговор е не, каквото каже баща ти, това ще стане. — Джейк се просълзи и Кристи малко омекна. — Добре, слушай какво ще ти кажа. Позволявам ти да дойдеш, но за малко — когато гостите пристигат, ще останеш с нас половин час, но само ако обещаеш да бъдеш много добър и да си легнеш веднага, когато Мариела ти каже. Разбрахме ли се? — Протегна ръка и вече престанал да плаче, Джейк я стисна тържествено.

— Разбрахме се.

— Какво каза, Джейк? Не можах да чуя добре.

— Казах да, мадам, разбрахме се.

— Така е по-добре. Сега се изпарявай оттук и си облечи свестни дрехи, така че всички да видят какво хубаво момче си, а не гамен. Хайде, върви.

С най-голямо удоволствие Кристи би останала в леглото, за да прочете отново „Тъжна история“, но искаше да, изглежда много добре пред гостите. Беше сигурна, че Мегън всъщност бе Луси, макар и Мегън да не играеше значителна роля в романа, но по описанието къщата много приличаше на тази на Луси. Алеята, терасата и всички ориенталски дрънкулки, които Кристи забеляза, когато бе поканена на чай у семейство Уикъм-Едуардс. В книгата Мегън не беше омъжена, но това бе писателски подход, за да бъде елиминиран Чарлс. Кристи си сложи грим и се напръска с парфюм, преди да облече бледолилавата рокля от дантела, която Гейб настоя да вземе. За всеки случай я беше сложила в куфара, защото бе една от най-хубавите й, а с нея косата и очите й изпъкваха. Среса се, напръска косата си със спрей, за да изглежда по-бухнала и напарфюмира врата си още веднъж. Тъй като бе вероятно да прекарат вечерта навън, нямаше нужда да се пръска прекалено. Оглеждаше гърба си в огледалото, когато Гейб влезе в стаята.

— О, о… Моята любима жена, облечена с любимата ми рокля — изрече тихо и я целуна над ухото.

— Пази косата ми, Гейб, не ме разрошвай! — Вдигна ръце към главата си.

— Само малко — пошегува се той.

— Никак, мили. Нужни ми бяха часове, за да я направя така, че да изглежда естествена. Лапите долу. Ходих в онзи малък салон в града, нали го знаеш, има табелка „Морис от Париж“, Луси ми каза, че сигурно е Морис от Суиндън, та момичето, което ме направи, ми каза, че ако искам да запазя прическата, трябвало да спя с еластични гащи на главата.

Гейб се разсмя.

— Може би затова казват, че англичаните не били добри любовници. Щом жените им спят с гащи на главите, на всеки истински мъж би му се отщяло…

— Може би трябва да пробвам една нощ и да видим дали ще ти се отрази. — Около половин час Кристи и Гейб прекараха отново като щастливи съпрузи, Кристи бе въодушевена от предстоящото парти и знаеше, че изглежда чудесно, а Гейб бе в добро настроение, понеже тя се шегуваше с него, беше весела… и невероятно красива.

В 6:15 семейство Макарти се събра в гостната на Бокхемптън — жена му, облечена с лилавата дантелена рокля, Гейб със светлобежов ленен костюм, избран от Кристи, малко измачкан, за да си личи, че е от истински лен, Мариела със скромна черна рокля, до нея представителен, но дърпащ се от ръката й Джейк. Момчето си бе облякло тъмносини дрешки, бе нахлупило бейзболната си шапка обратно, изпод нея се подаваха къдриците му. Като че ли позираха за семеен портрет. Кристи погледна съпруга си, опита се да го прецени обективно, да го види през очите на другите хора. Взря се внимателно в него. Нямаше как да не харесат лицето му. Беше приятно, с обичайния му израз на благо търпение, примесен с лека изненада. Имаше правилни черти, хубави, малко пълни устни, волева брадичка и непокорна черна коса. Да, всеки би харесал това лице. Но все пак не беше лице, което да обичаш страстно. Докато Гейб приготвяше нещо за пиене на жена си и накара Мариела да изпие чаша вино, Едуард Арейбин прекоси градината заедно с висок, слаб мъж с високомерен израз, който напомни на Кристи за чапла.

— Кристи, Гейбриъл, позволете да ви представя моя приятел и колега Хилъри Ноулис.

Когато Едуард й каза, че ще доведе колега на име Хилъри, Кристи помисли, че се отнася за жена, но успя моментално да възвърне увереното си държане.

— Много се радвам, че дойдохте. Какво да ви приготви Гейб? Манхатън, джин физ? Или специалитетът на дома?

— За мен специалитетът на дома, Кристи. Хилъри е истински въздържател, готви се за Новия век, май че е будист или нещо подобно. Дай му една празна чаша, за да медитира над нея и една черешка да си я смуче.

Хилъри се приближи до масата и помоли Гейб за малка чашка портокалов сок без лед. Когато Кристи поведе Едуард към градината, вече заприиждаха и други гости, Хилъри изостана назад, загледан в персийските килими на пода в гостната, и подритна ъглите им с крак. Едуард изохка на глас, върна се в къщата и дръпна колегата си.

— Не са ни повикали тук за оценители, Хил, за бога, дръж се като хората. Къщата дори не е тяхна.

— Тъкмо затова използвам възможността да проверя какво притежават собствениците — изрече бавно Хилъри. — Не рискуваме да обидим чувствителен собственик, като му кажем, че високо цененият от него бюфет, който е смятал, че е от периода на Регентството, е истински фалшификат.

— По случайност познавам собственичката много добре и нея не я интересува дали бюфетът й е истински, или не. Ела при гостите.

След един час, когато всички гости бяха пристигнали, Гейб се залепи за бара, за да смесва екзотични коктейли, докато Кристи наобикаляше групичките. Всички, с изключение на Хилъри, разбира се, похвалиха специалитета на дома и поискаха да узнаят съставките на коктейла.

— Няма да се похваля, че е лично мой, измислил го е един от нашите американски писатели — Е. Б. Уайт, вероятно сте го чували? — Чарлс Уикъм-Едуардс кимна ентусиазирано, макар и да знаеше по-малко за… как точно му беше името, отколкото за структурата на санскритските стихове. — По 50 грама сок от лимон, мед, сух вермут и кайсиев ликьор, най-отгоре се залива с 225 гр джин от Бомбай.

— Вие, южняците, държите на пиенето, нали?

— Мили, там, откъдето идваме, хората пият мартини така, както другите взимат аспирин.

— Е, много се радвам да го чуя. Имам чувството, че хората в долината ще се пристрастят към тази смес. Как я наричате?

— Няма определено име.

— Ще извикаме викарият да я кръсти, може да й даде местно название, може би Бокхемптън… или Пърлу? — предложи Чарлс.

— Какво ще кажете за Калахан? — каза невинно Кристи. — Заради липсващите приятели?

— Ами, съгласен съм. Оливър ще се зарадва! За него това ще бъде постижението на живота му — коктейл, наречен в негова чест. Ще отида да видя дали Гейб има още да ми долее, за да предложа тост.

Всички се бяха издокарали за случая, въпреки че Кристи никога нямаше да узнае какви съвещания бяха провели дамите от долината, за да изберат точно как да се облекат като за коктейл. Вечерта беше топла и задушна, въздухът благоухаеше, витаеха старовремски заклинания, английските розови градини се сливаха със златистите тонове на американския Юг. Хубави и грозни жени с обувки с високи токове тракаха по каменните стъпала нагоре до къщата и бодяха като с шила не чак дотам поддържаната морава на семейство Калахан. С напредването на вечерта гласовете ставаха по-високи, напитките се пиеха по-бързо, вече бяха минали на самообслужване, тъй като Луси настоя Гейб да се присъедини към гостите, ехтяха смехове, но най-мелодичен бе смехът на Кристи. Тя обикаляше от група на група, Гейб следваше с няколко минути закъснение нежното ухание на парфюма й. Когато Кристи свърши обиколката и поздрави лично всички, като размени различни учтиви думи с всеки гост, тя застана на едно място, така че гостите да идват при нея. Хората винаги отиваха при Кристи, тя ги привличаше като магнит независимо дали бяха непознати, или се бе запознала с тях през последния месец. Джорджи Ламингтън й изброи всички хубави места за пикник около Бокхемптън, Къртис — ужасно сексапилният чернокож любовник на Имоджин, й довери страховете си относно липсата на добър нападател в отбора по крикет от Западните Индии, сър Найджъл Бейвингтън й поиска съвет за внезапно появили се петна по розата му с наименование „Сувенир де ла Малмезон“, печелила награди, бригадният генерал Нютън Баулс й разказа много подробно как Англия всъщност е спечелила войната още преди американците да пристигнат, а после, след като се взря в очите й с цвят на теменуги, заяви, че никога не биха победили, ако не бяха смелите янки. Дори викарият — млад и откровен мъж, завладян от истински мисионерски дух, бе привлечен към Кристи, независимо че едва ли би могъл да вербува хора от Северна Каролина за паството си. Кристи, която бе ограничила посещенията си в църквата в Лорънсвил до присъствие два пъти седмично, наклони глава и изказа съжаление относно трудностите, с които бе свързано основаването на група по почистване на църквата и учтиво предложи Църквата да ръкоположи жени — свещенички. Преподобният Мартин Уърт, който по принцип се противопоставяше жени да се занимават в църквата с нещо друго, освен с цветята, я изслуша сериозно и призна, че има право.

Около девет часа повечето гости се бяха разотишли неохотно. Най-упоритите останаха, пръснати из градината. Бедната Марта Нютън-Баулс бе затисната в един ъгъл от майор Хенгъм, който хитро убеди Марджъри да се прибере преди него. Луси и Едуард седяха на пейка на терасата и се шегуваха с Чарлс, че не му върви в риболова, Джорджи Ламингтън безгрижно флиртуваше с Хилъри Ноулис, викарият крачеше из зеленчуковата градина и викаше жена си. Кристи и Гейб, плътно застанал до нея, огледаха сцената. Партито имаше огромен успех, но тя не успя да постигне никакъв напредък, за да идентифицира жената от романа на Оливър.

— Извинявай, скъпи, искам набързо да кажа нещо на Луси.

— Ще дойда с теб. Тази вечер не съм говорил с нея.

— Не, Гейб. — Кристи дълбоко пое дъх и преглътна желанието си да му каже, че е могъл да говори с нея, ако не вървеше като кученце по петите й. — Тайна е, скъпи. Женски разговор. И без това трябва да останеш тук като домакин. Защо не отидеш да помогнеш на госпожа Нютън-Баулс? Като я гледам, наистина някой трябва да я спаси.

Кристи пристъпи към пейката.

— Луси, може ли да те обезпокоя за момент, мила? Ела в градината, искам да те помоля за един съвет. Вие, останалите, не мърдайте, наистина ще се разсърдя, ако си тръгнете.

— Виждаш ли, Чарлс — каза Луси, изправяйки се, — колко хора ценят съветите ми? — Хвана Кристи под ръка и се остави домакинята да я преведе през портата към овощната градина.

— Не се тревожи за градината, сега си на почивка, Кристи, Маги никога не го прави, господин Гордън ще се погрижи за нея.

— Добре — бавно изрече Кристи, — но нямах намерение да говорим за градината. — Забави крачки, прокара ръка през косата си, стана й неудобно.

— Какво има? — попита Луси.

— Виж какво, знам, че не е моя работа… исках да те попитам нещо във връзка с Калаханови… Тази вечер чух нещо…

— Продължавай — настоя Луси с изострено любопитство. — Цялата съм слух.

— Не искам да ме помислиш за клюкарка… — Кристи замълча. — Сигурно не бива да си пъхам носа, понеже съм чужденка. По-добре да си затварям устата.

— Можеш да ми се довериш, а аз ще ти кажа дали е истина, или не е. До мен достигат всички клюки за всекиго. От мен никога не излиза нищо. — Луси направи знак върху устните си както правят децата.

— Калаханови щастливи ли са? Някой спомена тази вечер, че не били.

Луси се изсмя.

— Това ли те безпокояло? Естествено, че не са! — Тя продължи да крачи из градината. Кристи усети едновременно тръпка на освобождаване, удоволствие, на очакване, тялото й потръпна, а после Луси продължи. — Тук никой не е щастлив, Кристи. Та това би било направо ужасно, несъвременно. Радвам се, че вие, американците, можете да бъдете щастливи и доволни с вашето богатство, но не и ние. Боже мой! Ако ние бяхме щастливи, нямаше да има от какво да се оплакваме. Не, предпочитаният диапазон на изживяванията в Англия варира от ужасно недоволни до ненормално депресирани. Така ни харесва. Родени циници никога не могат да бъдат щастливи. — Тя отново се изкикоти, а Кристи за малко не тупна с крак от раздразнение.

— Луси, сериозно ти говоря. Разбираш ли — имам чувството, че ги познавам, че наистина ги обичам и затова се тревожа. Може би имат проблеми в брака?

— Кристи, та кой няма проблеми в брака! Когато се омъжиш, неизбежно стигаш до това заключение. Не искам да кажа, че вие с прекрасния Гейб имате някакви проблеми, защото явно сте идеална двойка, а не като нас, бедните смъртни. Нали знаеш коя е най-голямата загуба, която претърпява жената, когато реши да се омъжи?

— Че губи независимостта си ли?

— Не, ума. — Смехът на Луси проехтя в градината. — Оливър ми го каза.

— Добре, щом казваш, че няма за какво да се тревожа, тогава значи всичко е наред. Исках да те попитам нещо друго. Оливър спомена своя приятелка, която трябвало да потърся. Мисля, че се казваше Луиз, но не съм съвсем сигурна. Познаваш ли някоя Луиз?

— Разбира се. Луиз О’Доърти — беше капитан на отбора в училище, всички я гледахме като идол, направо я боготворяхме, а когато я видях на една сватба миналата година едва не паднах, истинска повлекана, станала е дебела като лоена топка. Да не би да е тя?

— Не. Някоя друга Луиз?

— Чакай да помисля. Знам една луда Луиз Шарп. Ама действително луда. Тя отглежда териери порода Джак Ръсел. Мисля, че Ол и Маги купиха Снъф от нея. Но не бих казала, че ми е приятелка — мирише ужасно на кучешка храна. Не вярвам Ол да е искал да се запознаеш с нея.

— Може да не се е казвала Луиз. Вероятно погрешно съм запомнила името. Доколкото си спомням Оливър спомена, че ти си го запознала с нея, май че миналата година — извъртя хитро Кристи и хвърли в играта джокера си, — спомена, че била много хубава, омъжена. Да си спомняш такава? Чувствам се ужасно, понеже забравих името й.

Луси помисли малко.

— Толкова много хора съм запознавала с Магс и Ол, коя ще е тази толкова хубава, която да познавам? Да не би да е Наташа, но тя не е омъжена и Ол никак не я хареса… Имам една много приятна приятелка — италианка на име Леонора, мъжът й е енергичен, трепери над нея, както казват много сполучи, но според мен Оливър го нямаше последния път, когато идваха на гости. Само Маги беше тук. Ол каза ли нещо за съпруга на жената?

— Почти нищо. Останах с впечатлението, че не го харесва особено. Спомена, че си падал малко простак.

— Колко вълнуващо само — също като игра на двайсет въпроса: животно, зеленчук или минерал? Много обичам игрите, а ти? Хайде да бъдем сериозни, чакай да помисля. Не, мила моя, въобще не ми идва на ум… — Щракна с пръсти. — Да, сетих се! Искаш да кажеш Джени! Мислиш за Джени Кемпбъл!

— Може и така да се казва, как изглежда?

— Ама наистина прекрасна. Мисля, че преди да се омъжи беше модел. Има ей такава огромна руса коса като лъвска грива, сигурна съм, че е изрусена, ужасно висока е, с огромни цици, за които аз поне я мразя, а съпругът й е направо непоносим. Оливър казваше, че три четвърти от Стивън Кемпбъл са отвратителни, а последната четвърт е жалка. Обаче е ужасно богат. Заминаха във вилата, си във Франция за лятото, иначе щях да те запозная с тях.

— Сигурна съм, че Оливър каза, че жената била с тъмна коса. Мисля, че не е тукашна.

— Значи не е Джени. — Луси потупа с пръст по челото си. — Мисли, мисли… Сузи да е? Всъщност не бих казала, че е хубава. Носът й е малко големичък на бедното момиче. Вероятно е Джини, но Ол играе крикет с мъжа й… Кристи, ще се прибера и ще погледна в тефтерчето си. Не мога да се сетя за такава жена.

— Моля те, не си прави труда. Забрави, че съм го споменала. Не е важно, наистина, може би вече е твърде късно да я търся.

— Не, много ми е интересно. Красива, тъмнокоса, омъжена за дебелак, да не е оттук, аз съм ги запознала. Всъщност защо не се обадиш на Ол и не го попиташ?

— Малко ми е неудобно, понеже се забавих, а ако е в Лондон или другаде, къде ще я търся. Не искам да се чувствам задължена да й ходя на гости, но ако Оливър отново се обади, ще го попитам.

— Точно така. Ако искаш аз да му се обадя?

— Моля те, недей, Луси. Това още повече ще ме задължи да я търся, а няма да имам време. Предпочитам да прекарам последния месец с приятели тук.

— Колко си мила. Добре, няма да се обаждам, но ще погледна в малкото си черно тефтерче за всеки случай. Сега трябва да тръгвам и да откъсна Чарлс от градината ви.

Кристи не се притесни много, че не успя да открие коя бе Луиз. Както каза на Луси, не беше важно коя беше тя. Единственото важно бе онова, което Оливър бе изпитвал към Луиз, същото, което Кристи мечтаеше някой мъж да изпитва към нея.