Близки непознати

Втора глава

Съобщение, оставено на телефонния секретар на Калаханови:

В четвъртък вечер, на 27-ми май, Маги си сипа чаша вино в кухнята. С едното си ухо слушаше радиото, а с другото — спора между Лили и бавачката.

— Мамо, Лия е ужасна. Не ми дава да гледам „Книга за джунглата“, а аз искам. Ужасна е и вече не ми е приятелка. Ще й кажеш ли да си върви, а ти да останеш с нас. Защо си облякла тази рокля?

— Не я ли харесваш, Лили?

— Не. Много е грозна и е черна. Защо не облечеш нещо хубаво — например яркожълто с много, много воланчета? — Лили разпери ръце и се завъртя, за да покаже колко широка трябва да е полата.

— Жълто отива на теб, скъпа, но на мен — не. С жълто приличам на банан. Освен това ще се покрие с косми от кучето. Космите на Бумър няма да личат на черната рокля. — При споменаването на името му дебелият черен лабрадор в краката й апатично завъртя опашка. Лили наблюдаваше внимателно как майка й закопча клипсовете на обиците си.

— Няма да излизаш, нали, мамо? Няма да ни оставиш, нали?

— Отивам на вечеря при Едуард, Лили. Няма да стоя дълго. Лия ще остане тук с вас.

— Не може ли Лия да отиде на вечеря при Едуард? — изстена Лили. — А ти да останеш и да ни четеш цяла нощ. Мразя Едуард.

— Не го мразиш, обичаш го много и никога не бива да казваш, че мразиш някого. Твърде грубо е.

— Но аз наистина го мразя. Понякога мразя и Артър. — Лили престана да хленчи, докато мислено преброяваше онези, които понякога мразеше. Лицето й придоби замислен вид. — Също и Уилям. И ужасната Миранда. — Въодушеви се от задачата си да изброи всички, които не харесваше в детската градина.

— Достатъчно, Лили. Няма да закъснявам, Лия. Всъщност, честно казано въобще не ми се ходи.

— Глупости, ще прекараш чудесно. Какво става с плановете за Америка?

— Всичко е уредено. Оливър получи поръчката за „Телеграф“ и се мисли за новия Алистър Кук. Семейство Макарти ни помогна ужасно много, направиха всички застраховки и каквото бе необходимо. Помолих ги да направят застраховката на колата на твое име, за да се чувстваш по-свободна и да се поразходиш.

— Страхотно! Имам приятелка в Атланта. Мисля да й отида на гости.

— Чудесно. Кой знае кога пак ще отидеш в Щатите, затова не пропускай възможността. Аз също бих постъпила така. — Маги прегърна двете деца, а Лили се опита да се изплъзне от ръцете й, тъй като майка й закриваше екрана на телевизора.

Когато Маги влезе в плевнята, която преди няколко години Едуард Арейбин бе превърнал в къща за живеене, тя чу гласовете на семейство Уикъм-Едуардс, които спореха на висок глас. В това нямаше нищо необичайно. Чарлс и Луси непрекъснато се караха, смятаха едва ли не за свое задължение да занимават домакините или гостите си със семейни спорове. Маги беше чувала хиляди пъти как Луси бе направила грешката да приеме предложението на Чарлс, а също и как Чарлс се оженил за красива руса нимфа, която за дванайсет месеца се превърнала в шейсет и пет килограмова вещица. Всъщност Чарлс беше, а и вероятно продължаваше да бъде най-хубавият мъж в графството, а Луси нямаше повече от петдесет килограма и бе най-привлекателната жена поне в Южен Уилтшър. Този път бяха избрали Едуард за свидетел на поредната им разправия, а той седеше, потънал в мълчание, докато всеки от двамата представяше своето виждане за преустройството на градината. Беше се отпуснал срещу тях и раздразнено притискаше челото си с елегантните си пръсти, докато ги слушаше как се карат. Обърна сивите си очи нагоре, когато Маги влезе. Луси и Чарлс едва поеха дъх, за да я поздравят и да продължат, но пристигането на Маги даде възможност на Едуард да се извини и да предложи на новодошлата нещо за пиене. Когато той се върна, въпросът бе поставен на гласуване.

— Можеш ли да си представиш нещо по-лошо и по-безвкусно от редица кипариси и алпинеум? Направо отвратително! Напомня ми на някакво грозно предградие като Боърхемуд.

— Не бъди такава глупава снобка, Луси, цялата ти теория е основана върху „Англичанката и нейната градина“, по дяволите! Не можеш да имаш стогодишна черница, ако не е била посадена преди сто години. Тук ни трябва въображение, виждане… нови измерения — тъкмо това означава градинарството, нали, Едуард?

Разговорът беше прекъснат от пристигането на двама приятели на домакина, дошли с кола от Лондон. Когато седнаха да вечерят — Едуард бе подготвил своя специалитет от пушена сьомга и черен хляб, стек и пай с бъбреци, както и подбрани английски сирена, Луси се обърна към Маги и поиска да научи всичко за американците, които щяха да дойдат.

— Знаеш, че сме любопитни, Маги. Все пак в нашата долина не гостуват често чужденци. Дори не съм сигурна дали въобще са идвали американци, искам да кажа, да останат за по-дълго време. Май от войната насам не са се мяркали. Мъжът добре ли изглежда?

— Всъщност не съм мислила за това, но, да, в известен смисъл е хубав. Съдя по снимката, която изпратиха. Едър, висок, тъмнокос. Прилича малко на жокей.

— Направо прекрасно — измърка доволно Луси. — А тя? Тя как изглежда?

— Много хубава — отвърна твърдо Маги. — Истинска красавица. Казва, че е на трийсет и шест, но изглежда десет години по-млада, стройна е… На снимката е с дрехи за тенис, има страхотно дълги крака, слаба, но атлетична, с дълга черна коса на вълни, огромни очи — Луси внимателно попиваше, — ослепителна усмивка като за корица на списание, идеални бели зъби. Ако искаш, ела да видиш снимките, Лус.

— Не, благодаря. Ще почакам, докато пристигне, да я видя в действителност. По думите ти изглежда страхотна. Какво разбираш под „слаба, но атлетична“? Има мускулести прасци ли?

— Боже мой, не. Искам да кажа слаба, стегната като, осемнайсетгодишно момиче.

— Кучка. Май ще трябва да заключваме съпрузите си, а? Да не говорим за местните ергени. Мога да се обзаложа, че няма да виждаме Едуард цяло лято — непрекъснато ще кисне в къщата ви. Поне Оливър ще бъде далеч. Много си лоша, Маги, да докараш тук фатална жена, а ти да се запилееш на хиляди километри с твоя мъж. Не е честно по отношение на нас.

— Нищо няма да се случи, Лус. Сигурна съм, че ще се сприятелиш с Кристи Макарти. Между другото тя не е фатална жена, а е щастливо омъжена…

— Надявам се, не искаш да кажеш, че двете неща взаимно се изключват, Маги — настръхна Луси. — Аз също съм щастливо омъжена, като стана дума за това, но все си мисля, че съм и „фатална“. Щастливият брак не означава нищо що се отнася до флирт по време на почивка. Всъщност точно обратното.

— Тя има петгодишен, син и е избрала да дойде тук, защото много се интересува от английска литература, особено от Харди…

— Боже мой! Само не казвай, че е и умна! Това вече е прекалено. — Луси притвори очи с болезнено изражение.

— Нямам ни най-малка представа дали е умна, или не. Да четеш Харди въобще не означава, че човек е умен, Лус. Семейство Макарти са просто приятно, младо, обикновено американско семейство, което се надява да прекара спокойна почивка в английската провинция.

— Богати ли са? — Луси сниши глас почти до шепот. Това беше най-многото, което можеше да направи, когато искаше да е дискретна.

— Нямам представа! Човек не задава такива въпроси, когато си разменя къщите. Аз пък никога не бих могла да я попитам. Струва ми се, че живеят удобно. Имат много хубава къща й вила край брега. Не сме си разменили банкови гаранции. Както и да е, Лус, не те карам да прекараш цялото си време с тях. Просто ги покани на едно питие. Дръж се добре и толкова.

— Я стига, Магс. Кога си виждала Луси да се държи „добре“ с някоя привлекателна и по-млада от нея жена? — Чарлс слушаше търпеливо разговора, изчаквайки възможност да се присмее на жена си.

— Какво искаш да кажеш с това „по-млада“, Чарлс? Аз съм само на трийсет и девет, а тя е почти на моята възраст, колкото и хубава да изглежда. Освен това към Маги се държа доста добре. Винаги съм се държала така.

— Именно. Приключих с изложението си. — Последва кратко, но много неудобно мълчание, по време на което Чарлс и Маги се изчервиха.

— Маги, не исках да кажа, че не си привле…

— Всичко е наред, Чарлс, не казвай…

— Ти си една прекрасна млада жена…

— Чарлс, ти си същински идиот — изстена съпругата му.

— Не, ти не разбираш. Исках да кажа, че…

— Остави, Чарлс. Маги, както и всички ние, знае прекрасно, че е очарователна. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Остави този въпрос, моля ти се, защото ще се принудя да се съглася с жена ти, че си идиот. Истински кретен. — Едуард се пресегна, за да стисне ръката на Маги, но установи, че от нерви бе дръпнала ръкавите си надолу така, че покриваха пръстите на ръката й. Не успя да я докосне. Вместо това отново напълни чашата й.

— Някой гледал ли е едно много любопитно предаване по телевизията онзи ден за сексуалните наклонности на животните? — Чарлс се опитваше да промени темата.

Маги кимна.

— Казваше се „Сексуална повеля“. Да, гледах го. За бабуините и мишките. По-точно за някакви австралийски пустинни мишки. Беше изумително, нали?

— Ти да не би случайно да се интересуваш от бабуини? — попита Ричард, който бе важна клечка в рекламата в Лондон и бе отскочил до провинцията за глътка чист въздух, както се изрази.

— Не, но идеята беше много интересна. Всъщност животните се съвкупяват, за да продължават вида, но се държат по различен начин по време на ухажването. Обясняваше се връзката между инстинкта за самосъхранение и необходимостта да се запази вида.

— Колко вълнуващо! И какво правят бабуините? Използват различни сексуални техники, така ли? Нищо чудно, че Чарлс го е гледал! — На Луси й беше интересно, но не чак толкова, че да забрави нетактичността, която съпругът й прояви преди малко.

— Не точно техники, Лус. Разказваше за разликата в ритуалите на ухажване при пустинната мишка и бабуина. Докато бабуинът е моногамен, пустинната мишка не е, затова женските им реагират съвсем различно.

— Кои ги бива повече?

— В какъв смисъл?

— Ами кои са по-добри любовници? Човек би помислил, че е пустинната мишка, тъй като го прави по-често и така да се каже има по-голяма практика.

— Не вярвам някой да е доказал, че моногамията е свързана с редки сексуални контакти. Поне от научна гледна точка няма подобна хипотеза. Все пак, не за това ставаше дума, Луси. Според мен и двата вида са еднакво добри. По-скоро се разискваше кой от тях по-успешно осигурява репродуцирането на поколението и защо помежду им съществува толкова голяма разлика. Щом пустинната мишка достигне сексуална зрелост, тя веднага започва да си търси женска, после се бори с нея, после се съвкупяват в продължение на около дванайсет часа, след това той си тръгва, намира друга женска и всичко се повтаря. Бабуинът просто избира своята спътница и остава край нея цял живот, прави всичко, за да й достави удоволствие, така че тя да няма причина да си търси друг. Просто сравнението беше интересно.

— Знам кой от двамата бих предпочел да бъда, ха-ха! — разсмя се Майкъл — другият приятел на Едуард от Лондон.

— Може да си мислиш така, но за мишката краят на историята не е много хубав. — Маги изчака, докато прикове вниманието им. — Четири дни по-късно или след като четири пъти е сменил партньорката си, мишокът пада и умира. Нали разбирате, поради всички тези хормони напрежението за сърцето и за имунната система се оказва прекалено голямо.

Майкъл се умърлуши, а Луси се разсмя.

— Според мен си получава заслуженото, след като не остава да помага в отглеждането на поколението. Това отнася ли се и за мъжете? За мъжете като човешки същества, ако изобщо би могло да ги наречем така?

— Не, не се отнася, макар и да ти се иска, нали? — Маги обърна глава така, че косата й падна напред и закри лицето й. — Дали пък мишката на смъртния си одър изведнъж не започва да изпитва угризения на съвестта и дали не стига до заключението, че не си е заслужавало да живее по този начин. А може би се опитва да остави послание на синовете си — послушайте какво ви казвам, не повтаряйте моите грешки.

Всички се разсмяха.

— Ами женската бабуин? — подхвърли Луси. — Не ви ли се струва, че от робската преданост на партньора, й става безкрайно скучно! Само като си представиш някоя грамадна маймуна да върви след теб по цял ден и да те пита: „Мила, да ти поднеса ли още една чаша чай?“. Истинска досада.

— Всъщност в предаването не ставаше дума за женските.

— А би трябвало. Според мен женската пустинна мишка е изправена пред определен проблем. Защо трябва да се примирява с мъжките прищевки? Може би ако тропне с крак и откаже да удовлетвори мръснишките желания, мъжете ще се променят? Мишоците искам да кажа.

— Кой знае. Може пък да им харесва. Сигурно повечето женски обичат само настъпателни и сексапилни партньори и нямат нищо против, ако тъкмо такива се въртят около тях.

— В това има нещо — изкикоти се Луси. — Искам да кажа, ако си имаш един бабуин вкъщи, а също една-две мишки, би могла да бъдеш относително доволна…

Времето минаваше неусетно, спокойно и бавно както това става само в провинцията в средата на седмицата. Никой не бързаше да си тръгва, нито един от присъстващите не се интересуваше особено какво впечатление прави, нямаше някакви наболели теми за обсъждане, а като се изключат двамата натрапници от Лондон, гостите на Едуард щяха да се видят отново, ако не на следващия, то непременно на по-следващия ден. Това изпълваше вечерта с добро настроение. Малко след полунощ малката компания все още седеше около дъбовата маса.

— Еди, трябва да тръгвам. Казах на Лия, че ще се прибера рано.

— Не, не бързай. Чудесно знаеш, че още е рано. Няма да ти позволя да разваляш компанията, след като живееш най-близо и има кой да се грижи за къщата ти. — На Маги се стори, че Едуард Арейбин изгледа доста многозначително приятелите си от Лондон.

— Хайде, Майк, трябва да тръгваме — изрече Ричард твърдо, но изобщо не се помръдна. — Може би едно малко уиски, стари друже, и тръгваме.

— Хайде, стига, Дик. След вечеря не сервирам алкохол на хора, които ще пътуват с кола. Това е един от малкото ми принципи.

— Винаги бихме могли да останем да спим тук, нали, Едуард? Утре нямам какво толкова да правя, а ти, Майк? — Ричард хвърли през масата изпълнен с надежда поглед на приятеля си.

— Боя се, че не е възможно. Рано сутринта трябва да ръководя един аукцион, а на вас ще ви е много по-удобно, ако си тръгнете сега, когато няма движение… — Едуард се изправи на крака, без да даде възможност на Майк да отговори.

На Едуард му бяха необходими няколко минути, за да накара двамата мъже да си вземат довиждане и да ги изпрати до вратата. Когато се върна, Чарлс и Луси бяха подновили спора си за редицата кипариси в градината, а Маги лениво търсеше чантата си.

— Магс, едно уиски набързо. Тази вечер нямахме възможност да си поговорим като хората. Хайде, ела и седни до огъня — хвана я здраво за ръката. — Не се притеснявай. Рано е.

— Ами… — Маги се отпусна на дивана, беше твърде изморена, за да тръгне към къщи и да си легне, беше благодарна на Едуард, че възпря опитите й.

— Чарлс, трябва да тръгваме.

— И аз исках едно уиски… — започна Чарлс.

— Стига ти. Достатъчно пи тази вечер. Еди каза, че утре има много работа.

Маги пак понечи да стане, но ръката на Едуард я спря.

— Нямам нищо за утре. Само исках да се отърва от онези натрапници. Можете да останете, ако желаете. — Поканата му не беше много настойчива.

— Безкрайно ти благодаря, приятелю. Едно чисто, ако може? — Чарлс отново седна на стола.

— Чарлс! — Луси изсъска името му като същинска кобра. — Не мислиш ли, че е време да тръгваме?

Съвсем стандартен край на вечеря. Маги и Чарлс се надигнаха с наведени глави, неуверени дали не бяха преминали границата на гостоприемството, а Луси стоеше, вече облякла палтото си, хванала дръжката на вратата. Чарлс най-после тръгна след нея, а Едуард и Маги се усмихнаха един на друг, когато чуха гласа на Луси да звънти към нощното небе:

— Няма, разбираш ли, просто няма да понеса алпинеум в градината. Това е съвършено достатъчна причина за развод, чуваш ли ме, Чарлс?

— В такъв случай звучи ми като страшно хубава идея…

Едуард докосна чашата си до тази на Маги. Сивите му очи й се усмихваха, а с другата си ръка приглади назад гъстата си коса.

— Най-после сами. Е, прекрасна моя, какво те тревожи?

Маги затвори очи, потърка ги уморено, без да я е грижа дали размазва грима си. Пред Еди нямаше защо да се преструва.

— Толкова ли ми личи? Никога не съм била добра актриса. Чувствам се такава глупачка, Едуард. Миналия месец навърших трийсет и пет години.

— Магс! И да не ми кажеш! Щях да ти направя торта.

— Няма за какво да се хваля. Не ме разбирай погрешно, Едуард. Не искам да кажа, че съм потисната, понеже съм станала на трийсет и пет. Работата е там, че досега трябваше да бъда напълно независима, зряла жена, да имам подреден живот, а всъщност… Нищо не съм постигнала. Понякога се чувствам като на шестнайсет.

— Няма нищо лошо в това, прекрасна моя. Понякога ти наистина изглеждаш на шестнайсет. Между другото да си на трийсет и пет и да се чувстваш на шестнайсет е много по за предпочитане, отколкото да си на трийсет и пет и да се чувстваш на четирийсет и четири.

Маги сви рамене.

— Всъщност не става дума само за възрастта. Опитвам се да ти кажа, че се дразня, когато Оливър го няма. Напоследък прекарва много време в града. Не се чувствам пълноценна и се ядосвам на себе си, че не действам нормално без съпруга си. — Всъщност Маги криеше истината. Искаше да каже на Едуард, че е нещастна, но не й се щеше да сподели причината.

— Според мен това само потвърждава, че бракът ти е много добър. И че двамата не можете един без друг.

— Кой знае. — Маги отново сви рамене. — Може и да си прав. Но струва ми се, че Ол няма никакви проблеми, когато е сам. Дори му е приятно. Вероятно само аз съм така трогателно зависима и просто…

— Маги, Маги… — Едуард поклати глава. — Обичам те много, но понякога направо ме ядосваш. Не си по-зависима от Оливър, отколкото той от теб. Нали това е брачният идеал? Общата цел?

Маги се усмихна накриво.

— Значи все пак признаваш, че в брака има някаква цел, а, Еди? Ти — заклетият ерген?

— Това не се отнася до мен, Магс. Има хора, мои познати, които би трябвало да бъдат женени, на тях им отива да са женени и мисля, че е хубаво да се стремят към обща цел и въобще да имат цел. Но това не се отнася до мен.

— Едуард, звучи толкова тъжно! Иска ми се да си намериш някоя. В брака има толкова неща, които биха ти харесали, а ти наистина си привлекателен, достатъчно млад си…

— Маги, аз съм почти на четирийсет и шест.

— Не си възрастен, Еди.

— Не казвам, че съм. Мисълта ми беше, че ако четирийсет и пет години не съм пожелал да бъда женен, едва ли е вероятно сега да ми се прииска. Тази работа не е за мен, Магс. Не се чувствам нещастен. Просто не е за мен. Обичам да гледам щастливи женени хора, възхищавам им се, но не искам да съм на тяхно място и никога няма да бъда.

— Защо не? — Маги го изгледа изпитателно.

— Някои хора разцъфват, когато са с окови… Извинявай, не искам да съм груб, но според мен на някои хора наистина им понася постоянната връзка с друг човек, да се подчиняват на известна дисциплина, да правят компромиси. Вярвам, че ме разбираш. Никога не съм срещал жена, с която бих желал да живея, да приемам присъствието й край себе си до края на живота. Разбираш ли, става дума за спътник до края на живота. Огромен риск е да кажеш, че ще обичаш някого вечно. Ами ако стане така, че в някой момент той престане да заслужава любовта ти?

— Може би никога не си срещнал голямата си любов…

— Срещал съм много жени, Маги. Десет, може би петнайсет. Някои от тях дори ме обичаха. Имах късмета да познавам наистина чудесни, достойни за обич, очарователни жени. Чувала ли си този цитат от Шоу? „Непостоянството на жените, които съм обичал, е сравнимо единствено с адското постоянство на жените, които са ме обичали“. Та така, не е за мен. Работата е там, че съм истински, чистокръвен романтик, а бракът е за прагматици, за реалисти, ако предпочиташ. Те не си поставят високи идеали, за да не се разочароват по-късно. Не съм създаден за брак. Според мен става въпрос за това какво очакваш от живота. Всичко е наред, ако си наясно, че си женен за кучка или за негодник, както е в твоя случай. Почти сигурно е очакванията ти да се изпълнят, поне няма да претърпиш разочарование. Но ако си мислиш, че си женен за богиня, Господ да ти е на помощ, защото никой друг няма да ти помогне.

— Никога ли не си обичал някоя жена толкова, че да й направиш предложение?

— Какви въпроси задаваш само — каза меко Едуард и й се усмихна.

— Кажи де — настоя Маги.

— Време е за изповеди, така ли, прекрасна моя? — Едуард въздъхна. — Добре, да. Обичах една жена някога, много отдавна и наистина й направих предложение.

— И?

Едуард разпери ръце.

— Сама виждаш. Ето ме. Без съпруга. Тя ми отказа. Непостоянство, нали разбираш? Както е казал Шоу: най-добрите жени са непостоянни.

— Еди, много съжалявам. Колко тъжно. Никога не си казвал нищо за нея. Много ли я обичаше?

— О, да, много, наистина много. Обичах я… страхотно. Но мисля, че го преживях.

— Несподелена ли беше любовта ти? Тя за друг ли се омъжи?

— Не точно. Тя вече беше омъжена, когато й направих предложението. Не зная дали ме е обичала, или не. Струваше ми се, че ме обича, но човек никога не може да бъде сигурен, нали? Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че не е приемала връзката ни на сериозно. Разбираш ли? Аз също съм нечестен. Когато се разделихме, заклех се никога да не забравям колко се обичахме и тогава се усъмних в нейните чувства. Вероятно истината е, че тя просто не ме е обичала достатъчно, за да напусне съпруга си, затова взе правилно решение и ме прати за зелен хайвер. Умна жена. — Усмихна се накриво. — Може би не е била чак толкова непостоянна. Това е ужасното в неверността. Интерпретацията на човек, който е изневерил на съпруга си зависи от коя страна ще погледне на въпроса. На мен може да ми се струва непостоянна, а за мъжа си, и вероятно за целия свят тя си остава истински образец на постоянство. Боже мой! Беше толкова отдавна, но странното е, че и сега не ми е леко, когато говоря за нея.

— Много съжалявам — прошепна Маги. — Нямах право да те разпитвам.

Едуард се премести на канапето до нея и сложи ръка върху раменете й.

— Магс, разрешавам ти да ме питаш всичко, което поискаш. Не се тревожи за мен. Аз съм щастлив. Възползвай се от земната ми мъдрост. Така виждам нещата. Грешката ми се състоеше в това, че смятах любовта и брака за сън, който се сбъдва. Е, това просто не е възможно. Нали знаеш, сънищата винаги са разбъркани. Веднъж сънуваш, че си на осем години, отново си в училище с любимата си учителка, а в следващата минута сегашният ти шеф влиза в класната стая и започва да топи косата ти в мастилницата. Сънищата са сънища, защото съществуват извън реалността и вероятността. Въображението няма нищо общо с действителността. Така че, ако си романтичка, а аз предполагам, че поне малко си, тогава съветът ми е да разграничаваш тези неща.

— Ами какво ще стане с теб? По-нататък?

— По-нататък ли? Накъде биеш? — Той се ухили. — Искаш да кажеш, когато стана на деветдесет години ли? Немощен старец, за който няма кой да се грижи? За мен бракът не е сделка, Маги. На моята възраст не мога да се оженя само от страх да не остана сам на старини. Сигурен съм, че ще се намери кой да ме гледа… Ако плащам достатъчно. — Докосна с устни косата й.

Маги, малко замаяна от уискито, което изпи твърде бързо, произнесе импулсивно:

— Аз ще се грижа за теб, Едуард! Обещавам ти! Той се разсмя.

— Маги, колко си мила. И сърцето ти е добро. Какво бих правил без теб? Хайде да се споразумеем. Ако ще се грижиш за мен след четирийсет години, позволи ми аз от своя страна да се погрижа за теб сега…

Маги се сепна и се отдръпна от него.

— Защо всички мислят, че не мога да се грижа за себе си? Имам две деца, поддържам къщата, работя — понякога де, имам отговорности…

— Маги, също някой трябва да се грижи за теб. Всеки има нужда от внимание. Децата ти, Оливър, аз, ти… И тъй като съпругът ти го няма, защо аз да не се грижа за теб? Ти си изморена, всичко ти е дотегнало, позволи ми да ти помогна… — Дръпна я отново към себе си да се облегне на рамото му.

Маги си спомни първата си среща с Едуард Арейбин. Беше през първата седмица откакто се бяха преместили в Бокхемптън и тя вървеше, бутайки Лили в количка през дълбока кал, когато Едуард с ягуара си едва не ги прегази. Възмутена, опръскана от главата до петите, Маги застана с ръце на хълбоците и започна да реди гръмки думи за маниакалното му шофиране. Едуард бавно излезе от колата и й подаде голяма ленена кърпа, да се избърше. Двайсет минути по-късно той седеше върху един от сандъците в хола им и пиеше уиски от чаша за миене на зъби, докато я запознаваше с местните клюки. Оттогава едва ли минаваше седмица, без тя и мъжът й да се видят с него.

— Еди, не съм сигурна дали Оливър още ме обича.

Еди задържа уискито в устата си и не й отговори веднага. Той изчакваше Маги да му подскаже в каква посока да тръгне разговорът им, но сърцето му замря след последните й думи. Надяваше се да избягнат точно тази тема. Въпреки че Оливър Калахан беше негов добър приятел, Едуард отдавна се съмняваше дали обича жена си така, както тя заслужаваше. Размисли дали да каже на Маги истинското си мнение, но реши по-скоро да я успокои, а не да й отваря очите.

— Вече стигнахме до заключението, че не разбирам много от брачни въпроси. Сигурен съм, че Оливър те обича. Може би просто си изтощена от чаровните си деца и имаш нужда от почивка. Сигурно същото важи и за Оливър. Смятам, че представата ти за брака е твърде романтична, убедена си, че трябва да бъде съвършен и никога да не среща трудности. Не знам, Маги. Но съм сигурен, че си прекрасна жена, добра приятелка. Оливър е щастливец и аз ревнувам.

В това изказване Едуард изрази различни настроения, но онова, което стигна до ушите на Маги бяха последните му думи — че я ревнува от съпруга й. Това беше тема, която тя винаги се стараеше усърдно да избягва.

— Чарлс много ясно показа, че не ме смята за привлекателна.

— Ще те поправя. Чарлс даде ясно да се разбере, че Луси не те смята за заплаха. Чарлс е сънувал еротични сънища с теб. Самият той го е споделял. И то няколко пъти, дъртият му негодник. — Залюля я, както се бе облегнала на рамото му. — Луси не те смята за заплаха, защото е интелигентна жена, също като теб, колкото и да се опитва да докаже обратното. Знае много добре, че ти не би имала нищо с Чарлс. Следователно, не си заплаха за нея и затова тя не се държи лошо с теб. От своя страна пък Чарлс мисли, че Луси не те смята за привлекателна, така че той най-спокойно би могъл да те сънува, без Луси да се притеснява и да му го натяква. Хайде, Магс, използвай малко ума си. Достатъчно умна си, за да трябва да ти обяснявам всичко това.

— Понякога си мисля, че никой не ме харесва. — Маги си даваше сметка точно какво прави и как звучат думите й. Вярно, че беше пийнала. Беше достатъчно замаяна, за да оправдае държането си, но не толкова, че да не съзнава, че си проси комплимент, нито пък толкова пияна да не усеща, че се плъзга върху тънък лед, който вероятно не би издържал тежестта й. А докато пристъпваше по хлъзгавата повърхност, можеше да се нарани. В продължение на година или две от време на време й минаваше през ума, че Едуард я харесва, а тя също го смята за привлекателен, но досега винаги бе потискала тези мисли. Приятно й беше, че между двамата има неизказана, известна само на тях тайна.

Едуард се намръщи. Обърна я към себе си, за да се взре в очите й и я стисна здраво за рамото.

— Какво правиш, Маги? Какво каза?

— Не знам. Сигурно говоря глупости. Може ли още малко уиски?

— Сипи си сама. Искам да видя дали можеш да се държиш на краката си.

Маги бавно се изправи и прекоси стаята с твърди крачки до масата, където Едуард беше оставил бутилката. Черната й рокля имаше доста семпла кройка, но полата беше с дълбока цепка, през която се виждаше немалка част от добре оформеното й бедро. Когато се обърна и тръгна обратно към Едуард, тя съзнателно полюшна ханша си, така че цепката да се отвори максимално.

— Добре. Приемам, че имаш хубава походка. Не съм сигурен каква игра играеш. — Едуард прокара пръст по бузата й.

— Трябва да се прибирам.

— Недей. Ще се прибереш по-късно. Часът е едва един. Нали каза, че Лия си е легнала и няма да те чака. Нито пък Оливър. Имаме време да говорим колкото си искаме. Довърши мисълта си. — Едуард вече не я докосваше. Вместо това я гледаше доста особено, лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното. Маги изведнъж усети, че й става страшно горещо, молеше се да не се е изчервила, пое няколко пъти дълбоко въздух и отново се облегна на дивана със затворени очи.

— Мислиш ли, че Оливър има някаква връзка, Еди? — попита тя, като провлачваше думите.

— Честна дума, Магс, не знам. Никога не ми е казвал нещо направо, пък и аз не съм го питал. Откровено казано, не бих искал да ми доверява подобно нещо.

— Защо? За да не мислиш за мен като за бедничката Маги ли?

— Никога не бих могъл да мисля за теб като за бедничката Маги. Просто интимният живот на Оливър не ме интересува.

— Искаш да знаеш само неща, които те интересуват, така ли?

— Да.

— Значи не би желал да знаеш дали съм имала някаква връзка? Това не би те интересувало, нали? — Маги седеше със затворени очи, беше облегнала глава назад на дивана.

— Напротив. Признавам, че ти ме интересуваш. Но не бих те попитал.

— Защо? Нали сме приятели? Спомена, че мога да ти задавам всякакви въпроси. Би било нечестно, ако не е взаимно. — Маги отвори очи и го погледна косо, с присвити клепачи, без да обръща глава.

— Маги, държанието ти точно сега ме смущава…

— О, извинявай. Сигурно те притеснявам. — Едуард леко сложи пръст върху устните й, за да замълчи.

— Изчакай ме да довърша. Не мога да проумея каква игра играеш. Не мога да разбера какво искаш да направя и как да ти отговоря. Много те харесвам, Маги. Не бих искал да те разстройвам, но не увъртай, говори направо. Хващат ме нервите, когато не съм наясно какво искат от мен.

— Просто не искаш да ми кажеш, че Оливър е имал пет връзки с жени и че не ме харесваш. — Последните думи изрече бързо, така, сякаш не желаеше Еди да ги чуе.

— Боже мой, Маги — изохка Едуард и обхвана главата си с ръце. — Не знам да Оливър е имал дори една връзка, да не говорим за пет. Ако наистина искаш да ме накараш да предположа…

— Да, искам.

— Добре тогава. Подозирам, че може би е имал или има връзка. Може би. Но никога направо не ми го е признавал. Струва ми се, че е донякъде потаен човек. — Маги не промълви и дума. — Засяга ме повече какво ти мислиш за мен и какво смяташ, че аз мисля за теб. Явно не ти се разсъждава на тази тема. А какви са тези глупости, че не съм те харесвал?

— Ох, Едуард! Трябваше вече да съм се прибрала! — изхленчи Маги.

— Но не си.

— Наистина. Виж какво. Знам, че Оливър имаше връзка. Почти една година след като се оженихме, той ми разказа за изневярата си с колежка от „Дейли телеграф“. Луиз се казваше. Представяш ли си — бяхме женени само от една година? Той не ми го довери направо. Аз още работех в „Гардиън“. Живеехме в Сларинкард Гардънс, помниш ли ужасното апартаментче, за което съм ти споменавала? Аз си мислех, че като младоженци си живеем блажено. Той започна да се прибира късно, възникнаха най-различни ангажименти, все в последната минута. Известно време не подозирах нищо. Господи, колко глупава съм била! После една вечер негов колега спомена нещо за тази жена, Луиз, все още не мога да понасям това име, а той го изрече с особена интонация, като че ли знаеше нещо. Разпитах Оливър за нея, той реагира много странно, излъга ме, разбира се. Нали знаеш, че лъже? Каза ми, че не я познавал. Въобще не можел да се сети за нея. Най-накрая, месец или два по-късно, когато слагах кадифения му панталон в пералнята и разтърсих джобовете, за да проверя дали няма монети, оттам изпадна презерватив. Попитах го защо го носи, а той се изчерви до корените на косата си. Първо каза, че уж бил за приятел в службата. Както можеш да си представиш, аз не му повярвах. После измисли, че някой от редакцията се пошегувал с него, пъхнал го в джоба му с надеждата да го намеря. След това напълно загуби самообладание и обяви, че ще каже истината, чуй ме — мислел, че ако го използваме, това щяло да придаде пикантност на отношенията ни, щели сме да си спомним доброто старо, пълно с опасности време преди да се оженим. — Маги погледна Едуард и той не можа да разгадае израза на зелените й очи. — Можеш ли да повярваш? Сигурно ме е смятал за пълна идиотка. Аз вземам хапчета от осемнайсетгодишна възраст. Най-накрая рухна и си призна всичко. Изля го като ведро с вода. Разговаряхме в продължение на седмици. Реших да постъпя като зрял човек. Той действително се разкайваше. Простих му, предполагам. После, когато забременях с Лили, ми се стори, че наистина е гузен, понеже известно време беше много внимателен към мен. Нямам представа какво е правил между ражданията на Лили и Артър. Но сега съм сигурна, че има връзка. Не ми е казал нищо, но аз просто го усещам.

— Прости ли му за Луиз?

— Да. — Маги кимна енергично, после застина неподвижна. — Да му простя? Не. Всъщност мисля, че не. Опитвах се да го забравя, но просто не успях.

— Оттогава питала ли си го дали няма връзка? След Луиз?

Маги бавно поклати глава.

— Няма смисъл. Първо никога няма да разбера дали не ме лъже и второ не знам дали бих искала да знам истината, дори да ми я каже.

— Ами ти, Маги? Ти някога имала ли си връзка?

Тя наведе глава нервно, после му се усмихна.

— Само във въображението си. Може би съм съгрешила в сърцето си, но не и с плътта си.

— Защо не?

— Не мога да ти обясня точно. Понякога ми се струва, че причината е прекалената ми обич към Ол, друг път — защото твърде сериозно възприемам брачния си обет. Понякога пък си мисля, че всъщност никой не е поискал.

— Маги Калахан, ще легнеш ли с мен?

Въпросът прокънтя в гостната стая на Едуард.

— Маги Калахан… Ще се съгласиш ли да легнеш с мен?

Този път Маги не поклати глава и косата не падна над очите й, не скри лицето си в ръце и не притвори клепачи. Тя копнееше за този въпрос, дори и да не знаеше отговора му. Изгледа смело и естествено Едуард право в очите, и попита.

— Ако ти отговоря да, Едуард, какво би означавало това за теб?

Той хвана ръката й, вдигна я към устните си, после я стисна в двете си ръце.

— Би означавало, че ще любя жена, която съм желал отдавна. Ще можем да говорим искрено един с друг, да се радваме един на друг. Предполагам, че за мен ще е сбъдване на мечтите, а за теб — опит за бягство. Не знам, прекрасна моя. Не е хубаво да се говори какво ще се случи, преди нещо да е станало. Просто трябва да решиш дали да направиш някои неща и да приемеш последствията.

— Изневярата едно от тези неща ли е?

— Маги, мила моя. Не мога да ти кажа. Аз съм неженен мъж. Не изневерявам на никого и не бих искал да се тревожа за онова, за което вие с Оливър се тревожите. Това си е ваш избор. Единственото, което мога да ти кажа, е, че много бих желал да се любим. Преди, когато ти споменах, че съм срещал прекрасни и очарователни жени, имах предвид, че ти си една от тях. Ако в този момент си тръгнеш, уверявам те, че няма да бъдеш по-малко прекрасна и очарователна за мен. Може би ще трябва да те зачеркна от списъка ми като потенциална любовница, но от друга страна до тази вечер никога не ми е и минавало през ума, че имам някакъв шанс. Така че за мен няма да бъде съкрушително разочарование. От момента, в който те видях на пътя, изпръскана с кал, никога не съм мислил за теб като за нещо друго, освен… Не бих казал „привлекателна“. Това не изразява онова, което изпитвам. Винаги съм мислил за теб като за съвършен сън, за нещо, което не мога да изразя — нежно, изкушаващо, прекрасно същество, до което не мога да достигна, освен ако ти не ми позволиш. Единственото, което мога да ти предложа, е искреното си приятелство и откровеното си и много силно желание да бъдеш щастлива. Желая те повече, от която и да е друга жена в радиус от сто километра. Не мога да ти кажа нищо повече от това, прекрасна моя. Всъщност никога не бих го изрекъл, ако изведнъж не бе влязла в ролята на Саломе.

— Еди, чувствам се ужасно. Излиза, че аз флиртувам с теб, подвеждам те, а на теб какво ти остава, след като сама се хвърлям на врата ти? — Изрече го с усмивка, но гласът й звучеше рязко. — Как мога да ти отговоря? — продължи Маги. — Всъщност ми казваш, че ти е все едно дали ще преспиш с мен, или не. Ти как смяташ, че ще се почувствам? — Бузите й се зачервиха, очите й святкаха, дишаше учестено. Но тя направи първата крачка, като изговори онова, което винаги оставаше неизречено между тях. Сега тя копнееше Едуард да направи нещо, така че нещата да прехвърлят границата на думите и да се стигне до момента, когато тя просто щеше да се отдаде. Най-вече копнееше той да поеме пълната отговорност за всичко, което се случва.

Повечето прелъстявания зависят от момента и от настроението. Докато бракът се смята за нещо трайно, нещо, което продължава до края на живота — безкраен низ от дълги коридори с отворени врати от двете страни, съществува едно много малко прозорче за извънбрачна сексуална връзка. Една секунда, една дума или израз не на място, случайно оставена снимка и това прозорче или ще се отвори, или ще се захлопне плътно.

Едуард направи всичко възможно, за да помогне. Наведе се напред и я целуна страстно. Устните й не се отвориха, но това нямаше значение, горната част на тялото й се отпусна и това означаваше, че целувката е добре дошла. Но след това Едуард се отдръпна. Отново се облегна назад на дивана и я изгледа.

— Маги — в гласа му прозвучаха шеговити нотки. — Всичко е много просто. Ти се опитваш да го направиш сложно, а то съвсем не е. Ако изпитваш желание да спиш с мен, тогава, за бога, хайде да се качим горе и да го направим. Не съм на осемнайсет години, не мога да седя възбуден два часа. Ако не желаеш да спиш с мен, тогава, Господ да те благослови, иди си вкъщи или легни да спиш тук, на дивана. Или аз ще легна на дивана, а ти спи в леглото ми. Ако желаеш, а само Бог знае колко се надявам да е така, тогава ела с мен горе и после няма да говорим нито за Оливър, нито за брака. Ще си говорим за теб, за мен или въобще няма да приказваме. В този момент искам точно това, Маги. Нищо повече.

Маги бе сигурна, че Едуард е искрен и казва точно онова, което изпитва. Тя си даваше сметка и какво желае — да се хвърли в обятията му, без да мисли за последствията. Имаше миг, когато доброволно би литнала нагоре по стълбата, но той мина, а заедно с него и всякакво извинение за необмисленост на действието й. Вече говориха твърде много, прекалено дълго анализираха. Ако се качеше с него сега, трябваше рационално да оправдае постъпката си. А разгорещени рационални спорове не са подходяща компания в леглото.

— Едуард, мисля, че е по-добре да си вървя. Чувствам се поласкана наистина и те намирам много привлекателен. Но струва ми се, че съм пияна и май не би трябвало да го правя, след като въобще не знам какво ще мисля утре за станалото. Ти си най-добрият ми приятел тук, а може би и въобще. Не съм сигурна, ако легна с теб, дали после ще мога да се държа така, сякаш нищо не се е случило, не знам какво ще изпитвам към теб, какво ще мисля за себе си и за Оливър. Съжалявам.

— Не съжалявай. Сега да видим как да се придвижим до Бокхемптън.

— Мога да карам, Еди, само на километър и половина е…

— Не, ще те закарам с твоята кола. Може да не съм достатъчно джентълмен, понеже се опитвам да съблазня жената на мой приятел, но все пак няма да ти позволя да караш до къщи полупияна. Винаги съм признавал двойните стандарти. Ще те откарам и ще се прибера пеша. Ще ми се отрази добре. Така ще се поохладя. По-ефикасно е, отколкото да взема душ.

Едуард откара Маги до дома й в пълно мълчание. На вратата тя обви лицето му с ръце и го целуна нежно.

— Едуард, всичко ще бъде наред, нали? Нали не съсипах всичко?

— Разбира се, че не си, скъпа. Мисля, че никога не би могла да съсипеш каквото и да било.

Той тръгна по пътя, вдигна яката си, тъй като му стана хладно и си заподсвирква весело, докато Маги затвори вратата. После видя как лампата в спалнята й светна. Тогава спря и забави крачка. Идеята набързо да се люби с Маги не му се нравеше особено. А обстоятелството, че тъкмо това можеше да се случи тази вечер здравата го разтърси, макар да се постара да го скрие от нея. Беше й казал, че каквото и да стане между тях, няма да навреди на приятелството им, но изобщо не беше уверен в твърденията си. Отдавна бе признал пред себе си, че чувствата му към Маги се задълбочават, но сега беше съвсем различно. Или желаеше много повече отколкото да преспи една нощ с Маги, или би трябвало да се задоволи със значително по-малко.

Докато Маги се събличаше, тя също се почувства смутена и разочарована, макар да изпита и облекчение. Струваше й се, че Едуард не я желае достатъчно, щом не я хвърли в леглото си, но от друга страна, си отдъхна, че нямаше да мисли за последствията. Смесените чувства я притесниха, но не я изненадаха. Маги винаги бе обвинявала себе си в нерешителност. Когато изгаси лампата и се сви в леглото, тя осъзна, че усеща нещо, което отдавна не бе изпитвала. Вълнение.

Много лесно е да теглиш дебела черта между безнравственост и добродетелност. Повечето пъти тази линия е едва забележима и тънка като драсване с молив. Всички изпитваме желание да осъдим изневярата, а онези от нас, които я порицават най-енергично, вероятно най-силно осъзнават колко близо са до нея. Затова изневярата се превръща в завладяваща мисъл. Много от нас не могат да кажат със сигурност от коя страна на линията ще се окажат.

Следващата сутрин, опитвайки се да не мисли за Едуард, Маги се зае със задачата да подготви къщата за семейство Макарти. Двамата с Оливър не можеха да се надяват, че каквото и да направят, Бокхемптън „ще светне“. Те нямаха нито време, нито пари, за каквато и да е сериозна работа по къщата, освен това Маги обичаше индивидуалните й особености и несъвършенства. Нямаха възможност да сменят мебелите, когато я наследиха от чичо Лио, а и много от стаите направо крещяха за нова боя. Можеха да си крещят колкото си искат, мислеше си мрачно Маги, защото нямаше да я получат. Но имаше други неща, с които бяха свикнали толкова, че вече не ги забелязваха — липсващи крушки, вратата на една от баните нямаше дръжка, ключът от задния вход бе изгубен отдавна, вероятно бе захвърлен на боклука от Лили. Първата задача на Маги беше да направи списък с нещата, които трябваше да се свършат. Тя очерта три колони и над тях написа „Маги“, „Оливър“ и „Други“. Когато започна да попълва задачите под съответното име, списъкът излезе извънредно зле балансиран. На Оливър се падаше едно-единствено задължение — да подреди кабинета, листовете и папките си. Маги трябваше да се нагърби с около петнайсет задачи, свързани главно с подреждането на багажа, почистването и осъществяването на такива хубави идеи като свежи цветя и бутилка шампанско за семейство Макарти. Но всичко това бледнееше в сравнение с изброените под „Други“. Тази неопределена личност трябваше да оплеви градината, да окоси поляната, да натори розите, да свали пердетата, да ги изпере и отново да ги закачи, да закара колите на сервиз, да лъсне печката, да лакира паркета, да провери бойлера, да викне хора да почистят килимите, както и цялата къща… Докато Маги гледаше списъка, започна да съжалява, че въобще е предложила размяната на къщите. Оставащите й пет седмици щяха да минат в непосилен труд по оправянето на къщата. Маги се предаде пред истината. Чудотворното „Други“ — екип от работници, които биха могли да съперничат на феите, нямаше да се материализира. Не й оставаше нищо друго, освен отново да прегледа списъка и да разпредели задачите между хората, на чиято помощ можеше да разчита — Лия, Джоун Мейсън, която й помагаше с готвенето и чистенето, господин Гордън, градинарят, когото викаха от време на време за по няколко часа и самата Маги. Тя знаеше, че Ол щеше да изпадне в ужас, ако го помолеше да направи нещо практично, но все пак му прехвърли задачата да се оправи с кучетата.

Щом списъкът беше готов и всяка възможна дейност описана, Маги реши да отиде до местната конюшня, за да поязди.

— Здрасти, Модж. — Маги се облегна на вратата, докато приятелката й Имоджин замиташе фъшкиите. — Има ли възможност да пояздя следобед?

— Здравей, Маги. Разбира се. Не разчитай на Бони — кракът му не е добре, но може да изведеш Самсон на манежа. Аз ще дойда след две минути.

— Самсон!

— Да. Той е брат на Бони. Истински сладур. Иди да го оседлаеш — такъмите са тук, той е от горната страна, третият отляво. Ей сега ще дойда.

Маги тръгна бавно из конюшнята и надникна над вратичката в бокса на Самсон. Подсвирна.

— Модж — извика, — какво е това?

Имоджин дойде при нея пред бокса на Самсон. Големият черен кон не им обърна внимание.

— Е, Маги, не съм сигурна, но бих казала, че е кон — изрече тя бавно.

— Това не е никакъв кон — заяви убедено Маги. — Това е цяла кула. Той наистина е огромен.

— Но е кротък като агънце, нали, миличък?

— Имоджин, не мога да го яздя… Дори няма да мога да се кача върху него…

— Не ставай смешна, Маги, имаме един дънер, на който…

— По-скоро ще ми трябва стълбичка — измърмори Маги.

— Той е прекрасен. Абсолютно чистокръвен.

Имоджин винаги описваше конете си като „чистокръвни“, а Маги все още не проумяваше какво искаше да каже. Всъщност Имоджин нямаше дори един кон, който Маги би описала като „агънце“, да не говорим за „чистокръвен“. Маги бе стигнала до заключението, че конете се държаха според собствения си характер, с други думи, ако имаше зъл нрав, конят се държеше като истински дявол, а ако беше буен, буйстваше. Толкова за чистокръвността. Малко по-късно Маги успя някак си да се качи върху Самсон и яздеше в тръс на манежа, наблюдавана от суперкритичната Имоджин.

— За бога, Маги, внимавай с краката! Какво си мислиш, че правиш, масаж ли? Или си пиеш кафето? Съсредоточи се! Хайде сега го смушкай, не му позволявай да се държи така, той ще те хвърли, кажи му какво искаш да правиш, за бога…

— Казвам му какво искам, но той не ме слуша…

— Тогава му го кажи още веднъж. Той е интелигентен, Магс, знае какво прави, само че не може да разбере какво искаш ти, смушкай го пак, за бога, така, това е, дръж го така… По-добре. Много по-добре…

Самсон отхвърли глава назад така, че се видя бялото на очите му и направи цяла серия подскоци.

— Нали е миличък? Толкова игрив, също като агънце… За бога, Маги дръпни поводите, говори му, не си чувал с картофи! — извика Имоджин, после замълча и добави: — Да не би пък да си?

Имоджин не изглеждаше като типична ездачка — беше хубавичка, изискана, много елегантна и доста години бе работила в отдел за реклама в Сити, а след като се пенсионира, се премести в Уилтшър, за да се отдаде на мечтата си. Отнасяше се към конете като към хора, като към трудни, но чаровни младежи, които имаха нужда някой да ги ръководи, да ги напътства, някой с твърда ръка и нежен глас. За сметка на това тя имаше навика да се държи с хората, които ги яздеха, като че ли бяха тъпи животни.

Маги прехапа езика си. Не й беше особено приятно, но все пак беше по-добро, отколкото да чисти килими…

Докато Маги се мъчеше да се наложи на Самсон, Кристи Макарти приготвяше коктейл със скариди. Беше поканила Мери-Джо и съпруга й Франк на вечеря, както и Линда, и Би Джей Ричардс. Кристи готвеше внимателно с мисълта, че това може би щеше да е последната вечеря, която щеше да даде, преди да заминат за Англия. Когато Гейб се прибра, всичко беше готово и подредено върху бюфета в трапезарията — коктейлът със скариди като ордьовър, забележително мароканско ястие от пиле и туршия с лимони, рецептата, за което откри в стар брой на списание „Гастроном“, и за десерт малини, запечени в крем за целувки, също от „Гастроном“. За Лорънсвил това бе вечеря като за богати хора, там обикновено приготвяха пържено пиле или стек, но Кристи беше над средното ниво и обичаше да дава пример. Много жени в Лорънсвил искаха нейни рецепти, за да подражават на менюто й и обичаха да казват: „Кристи ми даде рецептата, мисля, че това ястие е от Ню Йорк…“. В началото Кристи готвеше съвсем прости неща или по-скоро караше Гейб да готви много прости неща. В околността славата на Гейб се носеше като специалист на скарата. Но тази вечер тя го изгони от кухнята и го остави да се погрижи единствено за напитките.

— Въобще не мога да си обясня защо им е притрябвало да идват в Лорънсвил… — Мери-Джо тръсна русите си къдрици. — Те имат ли представа къде отиват? Защо някой европеец би поискал да летува в някакво си малко затънтено градче?

— Е, Мери-Джо, Лорънсвил не е чак толкова лош… Нали всички сме избрали да живеем тук, значи е хубаво… Ти би ли искала да прекараш осем седмици в Ню Йорк? Или в Чикаго? Или в Лос Анджелис?

— В никакъв случай! Но, Гейб, те можеха да отидат в Чарлстън или поне в Савана… — Мери-Джо беше от Чарлстън също като Кристи и според нея Савана беше беден братовчед на известния южен град.

— Мери-Джо, смятам, че това е добро, обикновено семейство, което иска да прекара някъде почивката си. Предполагам, че ще живеят повечето време в къщата на брега, отколкото в Оук Ридж. Децата им са малки, голямото е колкото Джейк, изглеждат доста сериозни хора.

— Е, бихме могли да се организираме и да ги заведем някъде… Например до Триъгълника или до Кароуиндс, на децата ще им хареса. Бихме могли да направим парти в тяхна чест, нали, скъпи? — Мери-Джо се обърна към доста мълчаливия си съпруг Франк.

— Както кажеш, Мери-Джо.

— А Франк би могъл да ги отведе на търг на тютюн, това може да бъде интересно за мъжа, аз пък ще изляза с нея по магазините…

— Госпожа Калахан може да няма желание да ходи по магазините с теб, Мери-Джо. — Кристи се усмихна на приятелката си.

— Искаш да кажеш, че тукашните магазини не могат да се сравняват с английските… — Мери-Джо придоби загрижен вид.

— Не мога да разбера защо сте толкова сигурни, че тези хора ще се разочароват от Лорънсвил — намеси се твърдо Линди Ричардс. — В края на краищата те са избрали да дойдат тук. Ще си прекарат хубаво на брега, а всеки от нас би могъл да ги покани на обяд или на вечеря. Ще се погрижим за тях, Кристи, дано вие с Гейб и детето да прекарате добре.

Домакинята я потупа по ръката с благодарност. Макар че теоретично Мери-Джо беше най-добрата й приятелка, Кристи много уважаваше семейство Ричардс. Те бяха малко по-възрастни и цял живот бяха живели в Лорънсвил. На пръв поглед Линди беше по-твърда и пряма от много жени, които Кристи познаваше в околността, повече приличаше на нюйоркчанка, макар по рождение и възпитание да бе южнячка. Тя казваше на бялото бяло, винаги говореше истината, без да се интересува за последствията. Всички в околността я уважаваха, особено семейство Макарти. Съпругът й Би Джей беше истински джентълмен от старата генерация — очарователен, духовит, с широко сърце, напълно спокойно приемаше живота и имаше собствени разбирания за християнството. Обръщаха се към него само с инициалите му, Кристи никога не беше чувала някой да го нарича с истинското му име и когато попита местните жители какво беше то, оказа се, че те или никога не го бяха чували, или толкова дълго не бяха го употребявали, че го бяха забравили. Така че той беше Би Джей или Бийдж както от време на време го наричаха Гейб и останалите им стари приятели, когато отиваха за риба.

— Слушай, Гейб, аз бих могъл да ги заведа на бейзбол, какво мислиш? Ще бъде нещо различно — да им покажем как истински мъже играят с топката…

— Много добра идея, Би Джей. Надявам се, че няма да гледаме тези странни английски игри, при които играчите само се разхождат нагоре-надолу между две пръчки — сещаш се какво искам да ти кажа, онази игра, как се наричаше? Кристи знае.

— Крикет.

— Точно така. Крикет. При последната ми командировка в Лондон един британски адвокат ме заведе на крикет и да ви кажа право никога не съм изпитвал такава скука… Играчите са с много смешни костюми, носят панталони с много подплънки и тъкмо когато си мислиш, че ще се затичат, тогава изведнъж всички спират… Много странно, казвам ви. А публиката! Публиката направо полудява, когато нищо не се случва. Например един от защитниците улови топка, която моят Джейк би могъл да хване с една ръка, докато другата е завързана на гърба му и всички като наскачаха, радват се, викат, атмосферата се нажежава… Мен ако питате, сигурно винаги е така.

— Много се радвам, че го каза, Гейб, защото и без това нямах намерение да ходя на подобни игри през почивката… — Кристи се усмихна, след което се обърна към Франк. — Франк, разкажи ми какво става с теб, ама всичко, до последната подробност. Чувам, че си взел нова площ към Мартинсвил?

Гейб наблюдаваше как действа жена му, докато в същото време наведен учтиво към Мери-Джо, я слушаше с едно ухо, а тя не спираше да говори. Не за пръв път се възхищаваше на умението на Кристи да общува. Не беше лесно човек да включи Франк в разговор — той беше свит, но и малко надменен, освен това се чувстваше нещастен, когато разговорът се отклоняваше от познати нему неща, а те бяха строго свързани с фермерството и то само в Северна и Южна Каролина, с историята на Гражданската война и с риболова. Любимата му тема определено беше реколтата. Въпреки всичко Кристи, единствена помежду всички в Лорънсвил, умееше да го изтръгне от нея. Успяваше да го направи послушен като кученце. Гейб подозираше, че независимо от явната привлекателност на неговата собствена жена, Франк е влюбен в Кристи, много дълбоко влюбен, още откакто двамата с Кристи се преместиха да живеят в Лорънсвил. Това караше Гейб да обикне още повече жена си, ако въобще беше възможно.

Само седмица, след като се запозна с Кристи на коктейл на Уолстрийт, и след още няколко срещи, Гейб реши, че Кристи е жената, за която искаше да се ожени. Тя беше изумително красива, много търсена и Гейб се подготви да действа дълго и упорито, за да спечели разположението й. След бясно ухажване, той колебливо й направи предложение и безкрайно се изненада, когато тя веднага прие. Каза му, че майка й никога не би й простила, ако не върши нещата както трябва и го накара да чака за отговор. Когато Гейб се запозна с Бланш Хюлет Мур, той разбра какво е имала предвид Кристи. Мур бе престижно семейство в Чарлстън, но не толкова, колкото Хюлетови. На Хюлетови дори бе наименувана улица и то не коя да е, а централна. Бланш Хюлет Мур беше красива жена, почти толкова прекрасна, колкото дъщеря си и също така забележителна. Тя даде на Гейб да разбере колко си е отдъхнала, че на зрялата възраст от двайсет и шест години Кристи най-после е изпълнила задължението си да се задоми. Тя подсказа също, че оттук нататък очаква дъщеря й и зет й да вършат всичко както трябва. Те наистина направиха една великолепна сватба. Беше събитие за Чарлстън, домакини бяха родителите на Кристи и на нея присъстваха всички, които имаха някакво значение в щата. Веднага след приема заминаха на меден месец в Париж, в „Риц“, Бланш му каза, че „Риц“ е единственият хотел, на който би могъл да стане постоянен клиент. Гейб все още виждаше Кристи в бледорозовото й костюмче, което избра за пътуването, а също и бледорозовата шапка, която Бланш настоя да си сложи и която Кристи стъпка с крака в порив на самостоятелност още щом колата се отдалечи от дома на родителите й. В началото на брака им Гейб забелязваше бунтовни изблици у жена си, желание да събаря условностите, но тези пориви се появяваха само след посещение при майка й.

Бяха женени едва от година, когато Бланш им отиде на гости в Ню Йорк. Това стана по същото време, когато Кристи му каза, че е време да станат истинско семейство. Нищо не би могло да го зарадва повече. Тъща му се обаждаше всеки месец, за да попита дали дъщеря й е заченала. Шест месеца по-късно Кристи инсталира телефонен секретар и отказа да отговаря на повикванията й. Наложи се Бланш да чака дълго. На Кристи й трябваха цели три години, както и много консултанти, за да забременее. Когато състоянието й бе потвърдено, първият човек, на когото Кристи се обади, беше майка й. Шефът й беше вторият. Още същия ден тя подаде оставката си от „Мерил Линч“, една седмица по-късно обяви апартамента за продан и убеди Гейб да започне да си търси работа в Северна Каролина, тъй като не желаеше да живее близо до майка си. Искаше да открие идеалната фамилна къща. Двамата се разбираха чудесно, Гейб почти не можеше да си спомни случай, когато да са били на различни мнения. Сега, когато се замисли, едва ли дори бяха спорили. Кристи и Гейб съвсем естествено стигаха до едно и също решение. Бяха еднакво несъгласни да отглеждат деца в Ню Йорк и с нетърпение чакаха да се върнат на Юг. Нито един от тях не смяташе, че децата биха получили сигурността, от която имат нужда, ако двамата родители преследваха кариера. Не, за разлика от много семейни двойки, които познаваха, той и Кристи не се караха. Мислеха еднакво. Понякога той забелязваше, че на лицето й, макар и за кратко, се изписваше раздразнение, но никога не се престраши да я запита за какво мисли в тези мигове. Като я наблюдаваше сега, Гейб си спомни за черния период, за ужасното време след като се роди Джейк, тъкмо когато трябваше да бъдат най-щастливи. Лекарят им беше съобщил, че Кристи никога повече няма да забременее. Тя изпадна в депресия. Четири седмици не стана от леглото — неговата Кристи, която и двайсет минути не можеше да седи на едно място. Държеше се нежно с нея, беше търпелив и внимателен и най-накрая я убеди, че на него Джейк му е напълно достатъчен. На другата сутрин бурята беше преминала. Кристи бе станала преди него, приготвила бе закуска, а после се обади на екип от дизайнери да преустроят Оук Ридж от горе до долу. Това бе първият от няколкото големи ремонта, правени в имението. Оттогава тя стана съпруга за пример.

Тези дни я наблюдаваше внимателно, боеше се, че тя преувеличава, когато твърди колко е щастлива в Лорънсвил, колко се радва, че прекарва толкова време с Джейк, колко е доволна, че напредва в тениса, колко се вълнува от набирането на благотворителни помощи, колко удовлетворена се, чувства, че може да посвещава цялото си внимание на единственото си дете. Понякога, когато забелязваше светналите й очи и прекалено широката усмивка, той оставаше с впечатлението, че тя преиграва, че се опитва да убеди някого, може би майка си, а може би него, че е щастлива. Тя бе в състояние да изиграе съвършено ролята си и той, дори да се ослушваше, трудно успяваше да долови някакви знаци на неудоволствие. Все пак Гейб усещаше много повече, отколкото тя казваше. Но имаше и моменти като тази вечер например, когато вярваше, че Кристи е напълно искрена, че не би желала да живее на друго място, освен в Лорънсвил, че единственото, което би искала, е да бъде негова съпруга и майка на детето му и че за нея на този свят не съществува друг мъж, освен него.

Когато обичаш някого много, в живота няма нищо по-удовлетворяващо от това да знаеш, че правиш любимия си напълно щастлив. Любовта може да изостри самозащитните реакции, а понякога — да събуди страх. Ако влюбеният съсредоточи всичките си мисли по въпроса, почти винаги би могъл да се убеди, че любовта му е споделена.

Когато гостите им си тръгнаха, развълнувани от предстоящото пристигане на Калаханови, семейство Макарти се оттегли на горния етаж. Кристи изгледа купчините върху леглото си. Беше избрала около пет куфара, беше ги напълнила с дрехи и сега започваше процесът на елиминиране.

— Какво мислиш, скъпи? Ако взема два копринени тоалета — кремавия и зеления, дали ще са ми достатъчни за официални случаи? Сигурна съм, че англичаните се обличат по-добре от нас, затова бих могла да взема и тафтата, но тя пък заема много място, с нея ще се чувствам прекалено наконтена… В никакъв случай не бих желала да изглеждам така.

Гейб се усмихна на себе си. Беше трогнат, че Кристи го питаше за мнението му, но я познаваше достатъчно добре, за да осъзнае, че тя ще стигне до решение, независимо от неговия отговор. Кристи имаше стил и макар да бе така добра да се допитва до него, правеше го по такъв начин, че той да потвърди нейния избор. Сега я слушаше и изчакваше да му даде някакъв знак.

— Копринените рокли са небрежно официални, нали разбираш какво искам да кажа, докато тафтата е като за премиера, да кажем в „Метрополитън“… Не мисля, че ще ни се отдаде такъв случай в Уилтшър… Бих могла да взема черната „Сакс“… би ставала за…

— Кристи, ако бях на твое място, бих взел двете копринени рокли, защото могат да се носят както през деня, така и вечер, а също и защото изглеждаш великолепно с тях, но бих взел и черната рокля, защото е сексапилна и изискана… Всъщност ако ме питаш мен, бих взел и лилавата дантела, защото когато си с нея не мога да ти устоя.

Право в целта.

Кристи го бутна по гръб на леглото, така че той падна върху купчината нейни дрехи.

— Страхотен мъж си, Гейб Макарти! Имаш златна уста, език, гладък като коприна и изискан вкус. Е, не чак толкова, колкото моят, защото аз те избрах, но наистина добър… — Целуна го страстно по устните, макар и малко повърхностно за разбиранията на Гейб и се изтърколи от него. Гейб започна да се разсъблича, разпределяйки дрехите си внимателно — онези, които бяха за пране — в коша, а останалите обратно в гардероба. Кристи го наблюдаваше зорко, докато редеше дрехите в куфарите. Тя се радваше, че съпругът й взимаше участие в нейните дела. Най-много харесваше Гейб, когато го гледаше как добре подрежда дрехите си. В такива мигове Кристи си мислеше, че е направила много добра инвестиция.

— Гейб, наистина изглеждаш чудесно. Дори по-добре отколкото, когато се оженихме.

— Понеже добре се грижиш за мен, скъпа. Щастлив съм.

— Наистина си хубав.

Кристи се гордееше със съпруга си. Имаше дни, когато го смяташе за най-голямото си и вероятно единствено постижение. Гейб беше хубав, с прибран корем, общителен, чаровен, отбелязваше успехи… Признаваше му хубостта, както и успехите. Не че тя ги имаше напоследък. Не че и Гейб бе съвършен. Онова, което му липсваше, беше малко повече хъс и язвителност, малко лустросана агресивност, инстинкт на убиец. Засега естественият му чар вършеше работа, а тя работеше по въпроса да го направи по-ярък. Според нейния опит нужна бе много по-голяма артистичност за изострянето на слабите черти на един мъж, отколкото за омекотяването на острите. Въпросът се свеждаше до това да си поставиш висока цел, а да не се примиряваш, разсъждаваше тя. В работата върху Гейб би могла да вложи същата енергия, която използваше за прехвърляне на акции в „Мерил Линч“. Тя внимаваше да не дава поводи на майка си да критикува представянето й като съпруга. Ако Гейб нямаше професионален идеал, майка й нямаше да го научи. И ако в някои мигове Кристи се съмняваше дали Гейб беше съвършеният мечтан любовник, майка й също нямаше да го разбере. Ако начинът им на живот понякога доскучаваше на Кристи до мозъка на костите й, нали това не беше работа на Бланш Хюлет Мур? Кристи се бе омъжила за Гейб, защото беше онзи тип мъж, за който й бе втълпявано още от люлката, че ще я направи щастлива. Ако не се чувстваше чак толкова щастлива, нито Гейб, нито майка й щяха да научат. Може би просто така й е било писано. Щеше да преживее и така. Би могла да се споразумее със съдбата. Понякога Кристи имаше усещането, че бракът й е бил предопределен също като роля в пиеса, репликите, режисурата, появите й на сцената и излизането й оттам бяха написани, затова единственото, което трябваше да прави, бе, когато й дойдеше редът, да излиза на сцената. Ако това бе всичко, Кристи бе решена да изрича репликите си по най-блестящия възможен начин. Досега само веднъж не бе успяла. Ролята й предполагаше голямо семейство, за това двамата с Гейб си бяха мечтали още от самото начало, но тя не успя да му го осигури. Само по тази точка се отклоняваше от сценария. Когато се замислеше, макар много усърдно да се стараеше да не го прави, тъкмо това за пръв път в живота й я караше да се чувства неудовлетворена, но нямаше да позволи да се провали отново.

Съблече се бързо, сложи си копринена камизолка. Гейб лежеше в леглото върху чаршафите и четеше нейния брой на „Бизнес уик“. Тя включи вентилатора на тавана и бавно се изтегна до него. Гейб сложи ръка нежно върху корема й, но продължи да чете. Кристи взе книга от нощното шкафче до леглото и също се зачете. След няколко страници усети как ръката на Гейб се плъзва по вътрешната част на бедрата й. Тя усети как я затопля. Прочете още една страница. Милувките му ставаха все по-настойчиви, Кристи остави книгата и сподави въздишка.

Гейб винаги я любеше по един и същи начин. Започваше като слагаше ръка върху бедрото й, после тя сякаш най-невинно се плъзгаше надолу между краката й. В този момент с другата си ръка обхващаше гърдата й и започваше да я целува. Кристи бе в състояние да предугади движенията му почти до секунда. Гейб целуваше много добре, бавно и нежно, на което тя се наслаждаваше, но понякога се чувстваше отегчена и ужасно много й се искаше да го накара да се забърза. Той бе бавен и нежен във всеки един момент от любовния акт, но Кристи изпитваше значително по-малко удоволствие, отколкото от целувките му. От любовта може да се извлече твърде голяма наслада и Гейб се стараеше, но не му достигаше размах, макар че тя никога, дори за миг, не си помисли да го укори за мудността му. Майка й винаги й бе казвала, че мъжете се справят много по-добре, ако ги оставиш сами да изберат начина, по който да правят нещата. Това не означаваше, че Кристи бе изцяло пасивна, тя всячески се мъчеше да задоволи Гейб, а също да му покаже колко голямо удоволствие й доставя той. Това бе най-малкото, с което можеше да му се отплати за това, че беше такъв чудесен съпруг, или поне тя смяташе така. В някои отношения нейните усилия бяха значително по-големи от неговите. Тази нощ поне беше така. Тя почувства облекчение, когато Гейб, който се бореше мъжествено, да предизвика нейния оргазъм, започна да диша тежко и накрая изстена. Той свърши, след което както винаги й прошепна:

— Скъпа, наред ли е всичко? Хареса ли ти?

— Беше чудесно, Гейб! Наистина прекрасно.

Той я целуна и се отдръпна от нея.

— Лека нощ, скъпа. Спи спокойно.

Кристи заспа, докато си представяше как среща непознат мъж в тъмна и дъждовна нощ. Засънува как дъждът я шиба безмилостно с водните си струи, а нечии порочни, сладострастни очи се втренчиха в нея.

В някои нощи тя си фантазираше или сънуваше ужасни неща. Понякога си въобразяваше, че пътува с влак, намира се в старомоден вагон с дървена ламперия и в купето срещу нея седи непознат мъж. Нямаше никакво значение кой беше той или как изглеждаше — можеше да бъде всеки мъж. Представяше си как очите им се срещат и тя изразява мълчаливо своето съгласие. Виждаше се как върви по коридора срещу него, тялото й се полюшваше в неравномерния ритъм на влака. Наблюдаваше се как влиза в друго купе, следвайки мъжа; от птичи поглед се виждаше как лежи на твърдия, незастлан с нищо под и се люби бързо и страстно, а после се облича в своя преднамерено строг, тъмен костюм, хвърля последен поглед на мъжа, отпуснат и изненадан, и затваря вратата след себе си, без да промълви и дума. Това бяха ужасни, наистина ужасни мисли, но нали не се случваха в действителност, пък и само Кристи знаеше за тях.