Близнаците Бонита

Ден първи

Рейчъл Дюк се събличаше бавно и уморено. Дрехите й се свлякоха на пода, пред очите й се появи тялото на Гидиън. Гидиън се намираше в съседния бокс и скоро щеше да бъде още по-близо. Представи си издълженото тяло, добре очертаните мускули, гладкия корем и топлите бедра. Беше така влюбена, че очите й се премрежваха. Това може би звучи като банално клише, но преди да срещне Гидиън, тя наистина не знаеше какво означава истинска интимност. Родителите й не си падаха много по интимността, един Господ знаеше как я бяха създали.

Сега обаче тя нямаше нищо общо със света на своите родители, тъй като се намираше в света на Гидиън. Тя беше на петнадесет, а Гидиън — на осемнадесет. Но годините нямаха никакво значение за тях. Светът на Гидиън беше прекрасен, ужасяващ и опияняващ едновременно и Рейчъл не можеше да му се насити. Погледна часовника си: беше малко след два през нощта. Последната част от облеклото се свлече около глезените й. Тя се протегна и опря длан в стената, която я разделяше от съседния бокс, тялото й потръпна от желание за Гидиън.

Заедно с тялото подготвяше и съзнанието си.

След малко операторите на „Боунярд“ включиха програмата. Тя седеше в миниатюрния бокс. Дискретното осветление наподобяваше слънчева светлина, която се процежда през листата на дърветата. До слуха й достигаше приглушено чуруликане на птици и жужене на пчели, примесено с тихия ромон на невидимо поточе, въздухът беше наситен с аромата на кипарис, хвойна и лимон.

Рейчъл обичаше мръсничкото, но освободено чувство за голота и секс, което се ражда от присъствието сред дивата природа; усещането, че животните гледат и знаят какво прави в момента… Именно по тази причина беше набрала на компютъра програмата с изкуствено осветление, звуци и аромати. Смесицата от влажни ухания достигаше до нея благодарение на специална, командвана от компютъра вентилационна система, която бавно запълваше бокса.

Беше напълно гола. Странни гумени лепенки покриваха гърдите, слабините и бедрата й. От тях излизаха тънки кабели, които водеха към терминала, а във влагалището й помръдваше гъвкава пластмаса, оформена като пенис.

„Боунярд“ беше един от първите клубове в страната, които предлагаха виртуален секс. Тук я доведе Гидиън. Запозна я с уникалната система, която позволяваше осъществяване и на най-фантастичните сексуални блянове, която превръщаше в реалност (виртуална, разбира се) абсолютно всяко желание, родило се в главата… При това без опасност от СПИН или от другите болести, предаващи се при полов контакт. Казано с други думи, тази уникална система даваше решение на всички проблеми, възникнали пред новото, изпълнено с любопитство и нетърпение поколение…

Рейчъл се облегна назад, разтвори крака и насочи поглед към електронния образ на Гидиън. Клепачите й бяха притворени, очите й, помътнели от наркотика, лъстиво проблясваха. С помощта на компютърния интерфейс всеки можеше да извика на екрана каквото пожелае, но Рейчъл и Гидиън предпочитаха собствените си образи, особено когато правеха виртуален секс. Понякога се включваха към подобни на себе си младежи, намиращи се в другия край на континента. И всички без изключение им се струваха странни, но прекрасни.

Десният показалец на Рейчъл натисна мишката, курсорът се плъзна нагоре по вътрешната част на бедрото на Гидиън. Почти моментално усети как от залепените електроди върху тялото й започват да текат приятни импулси, насочени към различните ерогенни зони. Нададе тих писък и получи оргазъм. Познавайки я отлично, Гидиън удължи момента точно толкова, колкото беше необходимо. Краката й се вдигнаха високо нагоре, тазът й неконтролируемо се разтърси. Накрая свърши, главата й безсилно клюмна встрани.

По-късно, в паузата между лепкавите от пот пристъпи, смръкна още малко кокаин. Знаеше, че в съседния бокс Гидиън прави същото. В замъгленото й съзнание се мярна мисълта, че прекалява. Искаше още, допълнителната доза й беше нужна, за да забрави баща си, да забрави пламтящата пирамида, която го беше погълнала…

Тази мисъл заседна в гърлото й като рибена кост. Прииска й се да избухне в плач, но вместо това пое нова доза кокаин. Наистина ли е вярно, че обичаш своя баща при всички обстоятелства, дори когато е мъртъв? Нима частица от него продължава да живее в сърцето ти?

Част от съзнанието й отчаяно се молеше да дойде майка й, да я откъсне от тази сексуална паяжина. Но тя никога не би го сторила. Преди всичко, защото никога не би повярвала, че дъщеря й води таен живот. А и да повярва, не би могла да се справи с него. Иначе проявяваше интерес. Искаше да знае къде изчезва дъщеря й всяка нощ, защо се прибира чак в пет или шест сутринта. Рейчъл отказваше всякакви обяснения, но майка й така и не я спря. Просто си беше такава: когато се изправи пред нещо необяснимо и очевидно опасно, тя заравяше глава в пясъка като щраус. „Защо не направи нещо да ни спре, по дяволите?! — запита се момичето, след което си отговори само: — Защото е пропуснала момента и вече е много късно…“ После отново се появи онова особено приятно усещане, което се пораждаше в слабините и плъзваше нагоре. Прекрасно! В замаяната й глава се мярна мисълта, че някога може би действително е искала да бъде спасена от майка си, но сега вече не е така… Буцата в гърлото я накара да смръкне нова доза кокаин. Майка й не направи опит да я спаси, затова тя се подпали. Спаси я Гидиън, но тя все още не знаеше дали това е правилно…

Съмненията я накараха да ожаднее и тя изпи част от черната лимонада, която бе купила от приемната.

„Приемна“ наричаха просторното общо помещение на „Боунярд“, задръстено с удобни мебели в стил ар деко. Там човек можеше да потанцува, да побъбри с познати, да изпие чаша капучино или мляко, или пък някой от придобилите напоследък популярност сред местната младеж безалкохолни коктейли от билки, носещи названия от сорта на „Черепотрошачка“ или „Лош задник“… Там, оттатък, всичко беше свободно, неформално, лишено от каквито и да било електронни чудеса. Но тук, в кибер боксовете, властваха високите технологии.

Усети как Гидиън отново я облива с вълните на удоволствието и моментално забрави призрака на баща си. Простена и остави чашата с тъмен екстракт на плота пред себе си. С помощта на мишката нагласи параметрите на оптимален режим и скоро отново достигна оргазъм, дишайки тежко.

После, обляна в пот, протегна ръка към черната течност.

В разгара на третия оргазъм усети въздействието на поредната доза кокаин. В главата й се появи кошмарът, от който постоянно се опитваше да се освободи. Изпита чувството, че в бокса се е спуснала Смъртта и прогонва последните остатъци от действителността. Видя се отстрани: отпусната и потна, с изцъклени от виртуален секс очи… А после изпита усещането, че над рамото й бди някакъв ангел. Всъщност този ангел беше самата тя…

Ангелът Рейчъл напусна бокса, както неизменно го правеше. И тръгна да търси вуйчо си… Навремето той беше ченге, после двамата с майка й така се скараха, че престанаха да си говорят. Но беше виждала негови снимки, дори скри една от тях в стаята си. Понякога я вадеше да я разгледа, опитвайки се да си го представи на живо: силен, твърд, огромен като мечок, винаги готов да й се усмихне… Никога не разбра, че в лицето на вуйчо си търси идеалния баща — онзи, който ще я обича и винаги ще я закриля… Мразеше майка си, защото не й казваше къде се намира този вуйчо. Тя пък очевидно изпитваше ужас и страх от нарастващия интерес на дъщеря си към този човек. А самата Рейчъл беше убедена, че ако имаше брат, никога не би се отнасяла с него по такъв начин…

Действителността продължаваше да се топи, изчезваше като морски фар в гъста мъгла. Кибернетичната стимулация се задейства отново, но този път с обратен ефект. Рейчъл изпита чувството, че под кожата й лази цял кошер пчели. Изпищя, звукът на собствения й глас наподобяваше форсиране на реактивен двигател. Скочи на крака и започна да отлепва електродите от тялото си. Някои от тях бяха здраво закрепени и я дръпнаха към пода. Тя изгуби равновесие и падна. Изпита усещането, че потъва в подвижни пясъци. Понечи отново да изпищи, но устата й се напълни с пясък. Ръцете й бяха безкрайно дълги, а краката й се превърнаха в нещо, което наподобяваше стоманени въжета на висящ мост, разкъсани от земетресение… Нещо не беше наред, нещо ставаше…

Връхлетя я пристъп на гадене, внезапен като горещ душ. Преви се на две и мъчително повърна. Примигна да отстрани сълзите от очите си и установи, че нищо не вижда. После пристъпът се повтори. Толкова силен, че почти я парализира. Болката я връхлетя в мига, в който беше сигурна, че по-лошо не може да бъде. Заби се като огнен меч в долната част на гърба й, тялото й се сви на пода, заемайки позата на зародиш.

Вратата отхвръкна от пантите, в бокса връхлетя Гидиън, а след това и шестнадесет двойници на Гидиън. Рейчъл понечи да протегне ръце към тях, но нищо не се получи. Устата й се разкриви.

После светът експлодира на стотици хиляди късчета, остри като бръснач. Тя потъна в мрак. Благословеният мрак на забравата, където изчезна всичко, дори непоносимата болка…

Когато рибата уаху захапа кукичката и кордата се изпъна като струна над изумрудената вода, Бени Милагрос изруга под нос и промърмори:

— Мамка й! Исках риба-меч!

Лю Кроукър моментално улови едрия силует под вълните, забави оборотите на мотора и се приготви за маневриране.

— Внимавай — рече. — Това не е домашно котенце.

Уаху беше изключително силна риба, движеше се със смайваща скорост и често стопяваше макарата на рибаря, който се опитваше да я улови.

— Ние с тебе ще си хапнем тая уаху за вечеря — изръмжа Бени Милагрос и зае позиция на носа на лодката. Беше висок, тридесетгодишен мъж, гъвкав като танцьор на фламенко. Челото му беше високо, дългата му коса стигаше до раменете. Носеше бяла фланелка от лен с къс ръкав, гащета на черно-червени райета, които стигаха почти до силно окосмените му колене. Беше обут с плетени сандали. Дори пръстите на краката му бяха покрити с черни косми, гъсти и сплъстени. Гащетата бяха пристегнати към мършавите му хълбоци с помощта на широк колан, върху който имаше огромна сребърна тока с овална форма, украсена със златни фанфари. В колана му беше затъкнат тежък револвер „Смит и Уесън“, 38-ми калибър. Бени беше един от онези парагвайски богаташи, които пристигат в Южна Флорида с единствената цел да пръскат пари и да бъдат забелязани. Понякога, почти винаги случайно, сключваше и по някоя сделка… — Борбата с риба като тази ми напомня за една гуапа. Страхотно парче! Бог ми е свидетел, че бих се оженил за нея, стига да можех! Но сигурно щях да я разваля, не мислиш ли?

— Искаш да кажеш, че тя щеше да развали теб…

— Знаеш ли, Люис, ти си много коравосърдечен тип — ухили се той. — Но тая гуапа беше нещо наистина страхотно! Величествен див звяр! Да скършиш духа на подобно същество е истински грях! Искам да кажа, че към дамите трябва да се отнасяме с уважение. Гледам с лошо око на мъжете, които не уважават дамите…

„Едва ли някоя официална институция в САЩ знае точно с какъв бизнес се занимава Бени Милагрос“ — помисли си другият мъж.

— Но да си дойдем на думата за оная гуапа — продължи латиноамериканецът. — Какво можех да сторя? Проявих уважение към нея, поддържах духа й, ей тук… — Свободната му ръка потупа мършавите гърди. — Бог ми е свидетел, че аз страдам повече от раздялата ни… — Пръстите му сръчно навиха макарата: — Но понеже съм великодушен по природа, ще ти разкрия нещо истинско: заклевам се в душата на покойната си майка, че в момента, в който срещнеш такава гуапа, на оная ти работа ще поникне перушина! — Изпъшка, тъй като уаху дръпна яко напред и макарата започна да се развива с бясна скорост. Триметровият прът на въдицата му се изви като дъга, а Кроукър рязко наблегна на руля, насочвайки „Капитан Сумо“ в открито море, по-далеч от Рифа на алигаторите. Скалите бързо се скриха в далечината, скоро лодката се озова в дълбока поне стотина метра вода, на около три мили от Исламорада — средния от трите врязали се дълбоко в океана полуострови, наречени Флорида Кийз.

Имаше леко вълнение, от синьо-зелените талази бликаха палави гребенчета пяна, позлатени от лъчите на слънцето. Въздухът беше чист и прохладен, точно по вкуса на Кроукър. Ветрецът носеше солени пръски, които покриваха всичко — както човешката кожа, така и палубата на лодката.

Бени се беше вкопчил в пръчката от фибростъкло, или „стъклото“ — според рибарския жаргон.

— Мамка му! — отново изруга. — Исках си риба-меч и толкоз!

— Днес вече хвана една — напомни му Люис. — Успокой се, и без това е забранено да се вади повече от една хищна риба на ден…

— Душичката ми плаче за риба-меч, разбираш ли? — рече Бени и рискува да извърне към него плоското си лице. — Нищо не разбираш… Вие, англосаксонците, имате доста налудничави идеи за духовността… Например онези, които проповядват по телевизията — шибаните ви евангелисти, готови да си смъкнат гащите пред „опита от отвъдното“ и други подобни глупости. Да не говорим за останалите откачалки — дето твърдят, че са били отвлечени от извънземни…

Куп подобни глупости четете и в „Нашънъл Енкуайър“, след което — хоп, вече имате дефиниция за духовност! Но на практика никой от вас не знае за какво става въпрос и точно по тази причина се катерите един върху друг да я търсите тая духовност! — Ръката му разви няколко метра корда, очите му с цвят на кафе добродушно проблеснаха. Беше хубав мъж, надупчените от шарка бузи придаваха на лицето му известна суровост, без да го загрозяват.

Кроукър намали скоростта и насочи лодката право след ранената риба. Трябваше да внимават, в противен случай уаху положително щеше да се измъкне.

— Не ме будалкай с англосаксонските си буламачи! — промърмори.

— О, да, забравих — кимна парагваецът и започна да обира кордата. — Ти си бивше ченге. Лейтенант-детектив от полицейското управление на Ню Йорк. — Поклати глава и с погнуса добави: — Мръсна работа!

— Дори не можеш да си представиш колко си прав — отвърна му. Петнадесет години от живота му бяха минали в задния двор на огромния град, през цялото това време беше кръстосвал мръсните улици на още по-мръсните квартали. Това беше нещо като ваксина, с която бе имунизиран до края на живота. Дори най-дребните удоволствия се бяха топили като мокър сняг в отровната утроба на града. В ранните утринни часове беше бърсал кръвта от жертви на брутални убийства, беше търкал окървавените си пръсти, докато му се смъкне кожата. А когато най-сетне се измъкваше от тинята и се връщаше на работното си място, „Полис Плаца“ го посрещаше с цинизма и корупцията на дребни политикани и обитатели на скъпи мансарди, които бяха фалшиви до мозъка на костите си — като играчи на скуош, които дори не се изпотяват. Скоро тези хора го връщаха обратно на улицата, а той напразно се опитваше да отмие тяхната мръсотия, далеч по-гадна от уличната…

— Обръща се! — напрегнато извика парагваецът и бързо започна да навива кордата. Без да се колебае нито секунда, Люис завъртя руля. За разлика от повечето богаташи, които ставаха негови клиенти просто защото им беше омръзнало да ги търсят по мобифоните на игрището за голф, Бени беше опитен риболовец.

— Ето я, идва!

Кроукър успя да зърне тесния гръб на уаху и моментално разбра, че той е прав. Рибата действително се насочваше към лодката.

— Обирай! — напрегнато извика. — Бъди сигурен, че си прибрал всеки излишен сантиметър!

Включи двигателите и започна да отдалечава „Капитан Сумо“ от пътя на рибата. Парагваецът въртеше макарата с бясна скорост, очите му не се отделяха от перката на уаху, която пореше водата, остра като бръснач. В последния момент Кроукър отгатна, че звярът се готви да мине под лодката, и рязко завъртя руля. Но уаху направи гигантски скок във въздуха, обърна се и започна да се отдалечава. Бени светкавично отпусна кордата и изкрещя:

— Добре беше! Ние с тебе май си приличаме и по друго, не само по това, че си падаме по риболова в Южна Флорида! — Едната му ръка за миг се откъсна от въдицата и плесна плоския му корем.

— Тъй ли? По какво?

В този момент уаху направи нов елегантен скок и смени посоката на бягството си. Бени почти изгуби равновесие. Неволно направи крачка напред, бедрото му опря в парапета. Ръцете му се напрегнаха, върхът на въдицата рязко отскочи нагоре. Макарата продължаваше да се развива с бясна скорост.

— Тая има още много живот в себе си — изпъшка той.

Кроукър промени посоката на движение и намали скоростта. Рибата беше под контрол, поне за момента.

— И двамата знаем какво е да имаш врагове — отговори на въпроса му Бени.

— Ти се шегуваш! — разсмя се бившият полицай. — Аз съм като морските крави, нямам естествени врагове…

— Тъй ли? Нямаш врагове, значи? Ти — бившето ченге, което от време на време работи за кеф с елитните федерални агенти от една институция, Бог знае защо наречена Специален отдел за борба с картелите? Ако някой прояви любопитство, те не знаят нищо за теб, ти за тях — също. Името ти го няма във ведомостите им, никой никъде не те води…

— Сигурен ли си в това, което казваш?

— Само предполагам — ухили се латиноамериканецът, продължавайки да се бори с въдицата. — Както предполагам, че си автор на няколко изключителни разработки в средите на мафията… Ти имаш приятели и врагове по върховете, Люис. Не се опитвай да ми внушаваш обратното… — Помълча малко, после сви рамене и добави: — Зная за теб толкова, колкото ми е необходимо.

— А откъде си получил тази лоша информация? — попита го той.

— От едни момчета, с които играя маджонг. — Смехът му наподобяваше стържещия писък на уплашена морска крава. Очите му изпитателно стрелнаха Кроукър.

Уаху започна да се уморява, в това нямаше никакво съмнение. Кръговете на бягството й се стесниха, вече не опъваше толкова силно. Бени я държеше под контрол. Не след дълго щяха да я закачат за куките и да я издърпат на борда.

— Зная нещичко и за механичната ти ръка — подхвърли парагваецът. — Тя не е следствие от някакъв шибан недъг… Зная и как си се появил в Южна Флорида. Бил си детегледачка на една прекрасна гуапа, която е била ключов свидетел по дело за масово убийство… А когато делото приключило, ти си казал майната му на прикритието и си се установил тук за постоянно заедно със същата гуапа… Как й беше името?

— Ти ще кажеш…

— Била е манекенка, нали? — сви рамене Бени. — Сега се мотае някъде из Париж, Милано, или Бог знае къде… Всъщност това е без значение. Нали не е тук? Представата й за живота е била различна от твоята. Също като на онази принцеса от мафията, с която си имал връзка в Лонг Айлънд. Тя пък е била търсена от закона, а на всичкото отгоре и омъжена! „О, сеньор, харесвам размера на вашите топки!…“ Бог ми е свидетел, че когато пожелаят, гуапите могат да бъдат изключително жестоки!

— Не са били жестоки — промълви неволно Кроукър. — Просто не бяха за мен, както вече отбеляза…

Бени не обърна внимание на думите му. Ръката му раздвижи пръчката, с цел да усили болката на рибата, да намали съпротивителните й сили.

— В крайна сметка си се върнал на това тринайсетметрово катерче и си съживил дейността на фирмата за спортен риболов, която си основал преди години… малко след като си осъзнал очевидното: че нещата с мафиотската принцеса просто не вървят.

— Много съм впечатлен.

— Не ти говоря всичко това, за да те впечатля — отвърна Бени и придърпа рибата по-близо до борда. — Сторих го, за да ти покажа какъв човек съм аз и какъв човек си ти…

Перката на уаху започна да клюма. Изтощена от борбата, едрата риба беше полегнала на една страна. Кроукър остави моторите да работят на празен ход, изскочи от рубката и откачи от страничната стена късо желязо с кука накрая.

Бени го стрелна с кадифените си очи и промърмори:

— Мисля, че ние с теб сме еднакви. Дълбоко в душите си…

Изправен до парагваеца, Кроукър изглеждаше огромен като мечок. Ръцете му стискаха металния лост, насочен с куката надолу. Сякаш държеше някаква средновековна алебарда. Имаше приятното и обрулено от вятъра лице на каубой, приличаше на Робърт Мичъм, яхнал коня си… Слънцето се отразяваше в сивите му очи. Протезата на лявата му ръка, изработена от черен поликарбонат, неръждаема стомана и матово синкав титан, приличаше на покрит с броня рицарски юмрук.

— Какво по-точно имаш предвид? — попита.

— И двамата сме дяволски предпазливи — ухили се Бени, после тикна въдицата в ръцете му и пое куката. Не беше забравил едно от основните правила, което беше в сила на тази лодка: който е хванал рибата, той си я вади на борда… — Вземи например появата си тук: идваш на ново място, но славата вече те е изпреварила. Щеш не щеш почваш да помагаш на федералните… На бреговата охрана също — особено в случаите, когато не могат да пипнат някой хитър контрабандист на наркотици… Постепенно изучаваш блатата на Евърглейдс като собствената си длан. А там се въдят бая гадини: крокодили, алигатори, отровни змии… Ти обаче си предпазлив тип, пипаш внимателно и ставаш по-добър дори от шибаните туземци. Как им беше името на индианците, които идват по тези краища след семинолите?

— Георгианците. Заселили са се тук в началото на века.

— Тях ги зная — направи гримаса Бени. — Имам предвид едни други — дето открай време са си живели във Флорида и са били изтребени от шибаните англосаксонци — съвсем като събратята си в Мексико и Перу…

— Калусите…

— Аха, точно те. Та за какво говорех? Ти си потънал в блатата като един шибан калус… Внимавай! — Бени се приведе над борда и насочи куката към отвора под хрилете на грамадната риба. — Куп лоши неща са се случили в Южна Флорида, не е нужно да ги изброявам… Тук човек трябва много да внимава!

— А ти знаеш как става това, нали, Бени?

— И още как — изръмжа парагваецът, продължавайки опитите си да закачи куката в дупката под плъзгавите хриле. — Това ми е работата… Всъщност нищо и никаква работа. Може да се каже, че моята професия е уреждач… Хората имат проблеми, които аз решавам. Проблеми в бизнеса, проблеми в личния живот… Уреждам всичко. Не, не е това, което си мислиш. И което е изписано на лицето ти на ченге… Не ми гледай пищова, той е за самозащита и нищо повече. — Ръцете му театрално се разпериха: — Аз преговарям и търся начин за уреждане на проблемите… — Приведе се над парапета, гласът му стана по-гърлен: — От опит зная, че всички хора се мотивират от едно и също нещо: не искат да губят… Независимо дали са глупави, упорити или горделиви… Не искат да губят и толкоз. А аз им показвам как на практика може да стане това.

Вдигна ръка и избърса пръските солена пяна от лицето си. Очите му внимателно следяха движенията на ранената риба. Тялото й се поклащаше край борда, у него все още се забелязваха признаци на живот. Куката най-накрая попадна където трябва, Бени се наведе още напред и изпъшка:

— По дяволите!

Една последна конвулсия на умиращото животно изтръгна острието от дупката, водата наоколо потъмня от кръв.

— Кажи, ако имаш нужда от помощ — обади се Кроукър, опънал кордата до крайност.

Приятелят му, запазил равновесие на носа с цената на огромни усилия, гневно започна:

— В деня, в който ще ми трябва помощ, за да измъкна една шибана уаху…

Не се доизказа и нададе дрезгав вик. Водата около ранената риба, почервеняла от кръвта, изведнъж стана черна, после изригна в пръски ослепително бяла пяна. В центъра на фонтана изскочи главата на огромна тигрова акула.

— Ах, мамка ти! — изненадано ревна Бени.

„Страхотен екземпляр! — светкавично прецени Кроукър. — Най-малко един тон!“ Огромната й паст се разтвори на сантиметри от ръцете на Бени. В следващия миг острите като трион зъби се захлопнаха, стоманеният прът с куката се строши като клечка за зъби, а част от уаху изчезна под водата сред кървав фонтан.

Латиноамериканецът направи опит да се дръпне назад, но токата на колана му се закачи за парапета. За миг остана неподвижен, а горната част на тялото му увисна над водата.

Кроукър измъкна стоманените нокти на протезата си и сряза кордата с едно-единствено бързо движение. Захвърли въдицата на наклонената палуба в момента, в който тигровата акула изскочи на повърхността и със смразяващ сърцето плясък се насочи право към Бени.

— Madre de Dios! — изкрещя парагваецът. По лицето му, побеляло като вар, изведнъж изпъкнаха полепналите капчици кръв, примесени с парчета костици и сухожилия. В широко отворените му очи с цвят на кафе се отрази грозната сиво-кафява муцуна на огромния хищник.

Главата на мъжа се намираше точно над зиналата паст. А акулата, подлудена от миризмата на кръвта, продължаваше да се издига нагоре. Дясната ръка на Люис се стрелна напред, сграбчи Бени за яката и рязко дръпна. Но проклетата сребърна тока остана заклещена за парапета.

Отчаян, Кроукър скочи напред, блъсна с рамо другия мъж и се надвеси през борда. Лявата му ръка описа полукръг, слънцето за миг се отрази в никелираните й части. Стоманеният нокът на показалеца му потъна в дясното око на акулата, останалите пръсти се забиха дълбоко в муцуната.

Това бяха единствените части от анатомията на звяра, които изглеждаха уязвими. Спомни си разказите на разни рибари, които твърдяха, че са прогонвали акули с удари по носа. Дано в тях да е имало нещо вярно, горещо се помоли той.

Могъщата опашка на тигровата акула разпени водата, тялото й се блъсна в лодката и силно я разклати. Мъжът ясно видя как грубата кожа свали като с нож няколкото пласта боя и част от дървото на корпуса. Полуослепен и подлуден от кръвта, звярът направи трети поред вертикален скок нагоре, после се гмурна. Забивайки стоманените си нокти в муцуната, Кроукър неволно ги беше свил и сега не можеше у да ги откачи. Имаше опасност акулата да го замъкне под водата със себе си.

Бени най-сетне успя да откачи токата си, сграбчи мократа от пот риза на Кроукър, а с другата си ръка измъкна тежкия „Смит и Уесън“ от колана си. Шест куршума, един след друг, потънаха в главата на акулата. Беше се прицелил в мозъка, но той беше толкова малък и така добре защитен, че не знаеше дали го е улучил. От злоба или от обикновен рефлекс огромното туловище изскочи над водата за четвърти път. Нима Бени се беше оказал толкова лош стрелец, въпреки че стреля почти от упор? Или пък праисторическото чудовище все още не съзнаваше, че е мъртво? Това в момента нямаше значение. Обезобразената муцуна се стрелна нагоре сред вулкан от розова пяна. Най-предният от двойната редица зъби-триони одраска дясната ръка на Бени от вътрешната й страна. Той изкрещя от болка и изпусна револвера, който потъна в раззиналата паст на звяра. В следващата секунда Кроукър напрегна сили и стоманените нокти на протезата раздраха муцуната от единия край до другия.

Акулата беше мъртва. В главата й имаше шест едрокалибрени куршума, кръвта й шуртеше като от пожарен кран. Но Кроукър се беше нагледал на уж мъртви акули, които внезапно оживяват на борда на своите палачи, с трагични последици при това. Грабна нова кука от поставката и я заби в здравото око на звяра. Направи го няколко пъти поред. Могъщата опашка отново разпени водата край борда.

Най-сетне всичко свърши. Пяната се стопи, кръвта заприлича на петролно петно, изпуснато от повреден танкер. Акулата се завъртя, коремът й блесна на лъчите на слънцето. После бързо започна да потъва. Огромните челюсти продължаваха спазмолитичните си движения.

— Майка му стара! — изруга Бени и уморено се облегна на парапета. Надупчените му от шарка бузи бяха започнали да възвръщат нормалния си цвят. — Тази мръсница ми отмъкна не само уаху, но и пистолета!

Веднага след като се добраха до кея, Кроукър закара Бени в Моряшката болница. Раната на ръката на парагваеца беше само драскотина, но бе близо до основна артерия. Преди вечеря се отбиха в закусвалня за морска храна и хапнаха по един сандвич със специално обработени в саламура и йод водорасли. После скочиха в розово-белия тъндърбърд на Кроукър, модел 1969. За него Бени казваше, че грухти като прасе, но лети като вълшебно килимче. Ръката му беше превързана с жълтеникав от дезинфекциращи средства бинт, но това не му попречи да грабне мобифона си и да набере номера на някаква жена, която се казваше Мария. Люис го чу да си определя среща за десет вечерта, след което й продиктува някакъв номер на пощенска кутия — еквивалент на адрес, когато става въпрос за Флорида Кийз.

— Веднага след щатско шосе номер едно, Мария. Вляво, изключено е да го изпуснеш… На Соня мина ли й? Добре, вземи и нея.

Прекъсна разговора и се извърна към спътника си:

— Гуапите скоро ще кацнат. Да не вземеш да се правиш на срамежлив, ей!

— Бени, Бени — засмя се той. — Изобщо не ме интересува с кого ще излизаш.

— Аз ще изляза с Мария, а Соня е за теб, умнико! — ухили се Бени.

— Няма да стане. Нали знаеш, че не си падам по такива неща?

— Какви неща, бе? — артистично разпери ръце парагваецът. — Исусе, Люис, това момиче не е курва! Помниш ли какво ти разказах да гуапата, която плени сърцето ми?

— Помня всичките ти истории, Бени. Истинската перла, нали така беше?

— Не се смей, човече — намести се на седалката Бени. — Да не мислиш, че ще те представя на всяка мадама? — Носът му предпазливо се доближи до бинта, после се намръщи в знак на отвращение: — Мога да ти кажа, че Соня наистина е перла… Която може да бъде твоя.

Притиснали дълги клюнове към сивата перушина на гърдите си, ято пеликани летяха ниско над водата, насочили се към гнездата си сред мангровите дървета. Кроукър ги проследи с очи. Оттатък прозрачносинята вода на залива Флорида се виждаха плитчините, от които започваше националният парк „Евърглейдс“. Местните хора го наричаха „задната земя“ — един лабиринт от 50 квадратни километра, запълнен с канали, рекички и езерца. На многобройните островчета, обрасли с мангрови дървета и тропически храсти, гнездяха хиляди видове редки птици. Все още никой не беше успял да начертае подробна карта на местността, никой не беше класифицирал изцяло птиците. Бяха прекалено много. Кроукър често хвърляше въдица в бистрите поточета, които гъмжаха от морска пъстърва, калкан и особено вкусната тропическа скумрия. В началото на века из същите тези поточета и канали са управлявали своите канута индианците калуси и текуеста. Тук той срещна и Каменното дърво — индианецът семинол, който стана негов водач из лабиринтите на „Евърглейдс“…

Каменното дърво беше висок и строен като калус, тънък като тръстика. Бавно и търпеливо той показа на Кроукър невероятната красота на местността — места, които малко хора бяха виждали. „Тукашният свят може да те пази жив и здрав в продължение на десетилетия — беше му казал индианецът, докато се промъкваха сред странната флора и фауна на «Евърглейдс». — Но тукашният свят може и да те убие за броени минути. Всичко опира до личния ти опит и знания… В този резерват човек можеше да изчезне за себеподобните си толкова дълго, колкото пожелае. Дори за цял живот.“

Десет минути по-късно спряха пред Тики Бар на Папа Джо — двуетажна кръчма, наподобяваща гарваново гнездо, с прекрасен изглед към западната част на залива и блатата. Кръчмата на Папа Джо беше нещо като герб на Исламорада: нещо като бар, нещо като ресторант, нещо като клуб на рибарите и любимо място на всички…

— Сякаш гледах във вечността — рече Бени и хвана високата запотена чаша бира. — За пръв път разбрах, че на този свят има сили, които не могат да се контролират, които са примитивни, властни, непонятни…

Говореше за тигровата акула. Препълнен от шумните редовни посетители, барът зад гърба им приличаше на шарен риф. А отпред слънцето бавно залязваше. Цветът му беше невероятен, типичният цвят на слънцето тук — нито червено, нито оранжево, а някаква особена смесица между двете. Над главите им плуваха ефирни облачета, закачливи като мустачките на клоун, две корабчета цепеха фосфоресциращите води на залива. Няколко гларуса вдигаха шум на кея под ресторанта, в близост се поклащаха закотвените рибарски лодки.

Небето започна да придобива онзи изумруден цвят, който се среща единствено в тропиците. Изправени на крака, посетителите се наслаждаваха на залеза. Тук, по тези места, това беше повече от ритуал — беше една от основните съставки на живота, като риболова и пиенето…

Потъването на оранжевия диск зад линията на хоризонта беше изпратено с аплодисменти, после хората насочиха вниманието си към пиенето и разговорите. Полуостровите на Флорида играеха ролята на уравнител, при това по един уникален начин. Тук общественият статут губеше своята сила. На никого не му пукаше дали имаш пари или не, дали някъде на друго място по света съветваш президенти, или получаваш седемцифрена заплата. Тук ти си като човека насреща — нито по-добър, нито по-лош…

Облечен в тъмни копринени шорти и хавайска риза в ослепително ярки цветове, Бени беше много сериозен.

— Шибаната акула беше като символ, нали? Тя символизираше света какъвто е, символизираше това, което ние никога не можем да бъдем… Нали разбираш какво искам да кажа? — Направи рога с пръстите си и ги опря в слепоочията си: — Ние измислихме купища умни неща, безброй машинки за противопоставяне… Изобретихме бомби, които могат да унищожават цели градове; оръжия, които убиват хората, но щадят сградите. Измислихме куп шибани уравнения, които управляват живота… — Това не беше отраканият, запознат с всички номера бизнесмен, когото повечето хора познаваха. Това беше един друг Бени Милагрос: задълбочен мислител, своего рода философ, който подлага на съмнение всичко в живота… Кроукър инстинктивно почувства, че той го удостоява с привилегията да му разкрие тази част от своята същност, почувства и нещо друго: между двамата се пораждаше нова близост, различна от обикновените отношения между хората.

— Искам да кажа, че всичките тези неща не струват пет пари за оная акула — добави Бени и пресуши бирата си на един дъх. — Хей, Люис, стари приятелю, днес ние с теб едва не изгубихме задниците си…

Кроукър изчака келнерката да остави на масата чиниите, препълнени с пържено помпано1, поръча по още една бира и едва тогава рече:

— Това беше дивата сила на природата… Ураган, или приливна вълна. Нито повече, нито по-малко…

Бени сведе очи към рибата пред себе си, подправена с мащерка и пресен розмарин. От изражението на лицето му Кроукър разбра какво си мисли: ако не беше тази дива природна сила, сега щяха да си хапват уаху, а не помпано. Абсолютно същото си беше помислил и той.

— Грешиш, Люис — поклати глава парагваецът. — Онова шибано нещо беше нашето бъдеще… Точно то ще ни помъкне в бездната някой ден: шибаната дива сила на природата — непозната, внезапна, необратима…

Приятелят взе чашата му, и шеговито подхвърли:

— Хей, май трябва да пусна тук нещо по-силничко!

Бени мрачно се усмихна, очите му бяха насочени към кафявите пеликани, накацали по парапетите на кея. Ужасяващият сблъсък с акулата очевидно го беше разтърсил здравата.

— Казвам ти, Люис, нещо ще се случи — промълви. — Нещо ни дебне там, някъде в мрака…

Малко след десет се появи Мария, следвана от Соня. Беше гъвкава южноамериканка с гъста черна коса и черни очи, държеше се самоуверено като жена, свикнала да живее охолно. Соня също беше латински тип — висока и слаба, с дълга кестенява коса, която се спускаше на вълни към раменете, светлокафявите й очи бяха блестящи и много красиви. Походката й беше енергична и едновременно с това непринудена — от онези, които моментално правят впечатление. Но Кроукър от опит знаеше, че жените, които използват красотата си като банкова сметка, обикновено се оказват тъпи и себични създания…

По негово предложение отидоха в „Бара на акулите“ — едно сравнително ново за Исламорада заведение в стил фънк. Обзавеждането му беше като на скъп латиноамерикански клуб, музиката — тропически джаз, целта — да привлича богаташите от Южна Америка, дошли да пръскат пари в Саут Бийч. Всичко това съвпадаше с бизнеса на Кроукър, който набираше клиенти за спортен риболов именно сред южноамериканците с дебел портфейл. Той обаче имаше и друга причина да се отбива в този клуб. В момента тази причина стърчеше една глава над тълпата и се виждаше отдалеч.

— Хей, Раф! — извика Кроукър.

Раф Рубине беше собственикът на „Бара на акулите“. Ухилен до уши, той започна да маха с ръце, сякаш беше зърнал стар съученик.

— Как си, приятелю? — прогърмя гласът му. — Сигурно си добре, защото чувам, че вече цял месец не слизаш от твоя „Капитан Сумо“. — Смехът му беше заразителен: — Май имаш достатъчно богаташи, на които да хвърляш въдицата, а?

Хванал Соня за ръката, Люис си проби път към собственика на заведението.

— Не се оплаквам — подвикна. — Попадам все на едри риби, клиентите се редят на опашка на кея!

Рубине беше мъж с висок ръст и жилаво тяло, лицето му имаше цвят на махагон, обветрено и с дълбоки бръчки. Беше облечен с бели джинси и тъмносиня тениска, върху която със златни букви беше изписано:

„С тази тъмна гъста коса, яркосини очи и обветрено лице прилича на манекен“ — помисли си Кроукър. Но на практика Рубине си беше типичен жител на Флорида — спокоен и весел, привикнал на бавното темпо, с което течеше животът тук.

— Хей, коя е тази красавица? — закачливо се провикна той. — Я ме запознай с нея, compadre!

Двамата бяха добри приятели. В „Бара на акулите“ Кроукър набираше основната част от клиентелата си, особено след като напусна остров Марко и се установи тук. Заведението се превърна в нещо като негов втори дом. Тук го познаваха и обичаха, дори нещо повече — възхищаваха му се. Преди известно време беше сложил край на серия от анонимни заплахи срещу Рубине. Проследи и спипа някакъв местен умник, който се оказа наемник на двама мафиоти от Маями, решили да получат парче от сладката баница на Раф.

Ухилен до уши, високият мъж целуна ръка на Соня, после здраво разтърси десницата на Кроукър. Много може да се научи за човека от неговото ръкостискане. Преди да се залови с ресторантьорство, той беше изкарал един мандат като кмет на Маями. Фактът, че в жилите му тече латиноамериканска кръв, изобщо не му попречи, не му попречи и един друг широко известен факт: че кампанията му беше изцяло финансирана от Бени, който използва огромните си връзки и влияние във Флорида…

— Радвам се да те видя! — Банални думи, обаче в устата на Раф те прозвучаха съвсем различно. Който ги чуе, изпитва усещането, че действително е нещо специално в очите на едрия мъж. — Май наистина прекарваш прекалено много време на тая лодка! Нужна ти е почивка, отпускане… — Някой го повика, но той махна с ръка: — След малко!

Тежката му лапа легна върху рамото на Кроукър: — Не бъди толкова сдържан, compadre. Възползвай се от гостоприемството на заведението… Напомням ти, че тук твоите пари не вървят…

В следващата секунда вече крачеше сред посетителите, усмихнат до уши. Спираше често, стискаше протегнати за поздрав ръце, привеждаше се да чуе поредната клюка, която някой редовен клиент държеше да сподели с него на всяка цена.

— Страхотен чешит — отбеляза Соня.

— Малко е грубоват, но има златно сърце — отвърна Кроукър. — Открит и честен човек… — Помълча за миг, после попита: — Питие?

— По-късно, в момента ми се танцува.

— За мен е удоволствие — рече той и я поведе към дансинга. — Значи, вие сте Соня… Това вашето малко име ли е, или е и фамилия? Като на Мадона…

— Мадона е съвършена, затова използва само едно име. — Момичето направи кратка пауза, вероятно поради сложното завъртане в ритъма на меренгата, после добави: — Моята фамилия е Вилалобос, като на композитора… — На устните й се появи усмивка: — Харесвам начина, по който танцувате… Гъвкаво и леко, като течаща вода. Напомняте ми за Карлито, моя брат. Когато бяхме малки, много обичах да танцувам с него…

— Учил съм се от най-добрите — отвърна й. — Толкова дълго съм висял в испанската част на Харлем, че обитателите му май свикнаха с мен…

В продължение на няколко секунди гледаше с одобрение движенията на тялото й в такт с ритъма на музиката, после попита:

— Защо приехте да дойдете тази вечер?

Соня му хвърли любопитен поглед, ръцете й останаха на раменете му, тялото й продължи да следва ритъма.

— Защото Бени ме покани — отвърна най-сетне.

— Просто ей така?

Тя го погледна с недоумение, сякаш въпросът беше излишен. После се разсмя:

— Бени, Мария и аз сме от Асунсион. Познаваме се отдавна.

Оркестърът направи пауза и дансингът се опразни. Хората се насочиха към бара от фибростъкло, майсторски моделиран във формата на гигантска акула. На дървената стена отзад висяха комплект челюсти на огромната бяла акула, запазени до последния страховит дори за гледане зъб… Майсторски поставени огледала отразяваха челюстите под различен ъгъл. Тълпата пред бара беше пъстра и разнородна, поведението на всички беше свободно и естествено. Така беше навсякъде.

— Питие? — за втори път попита Кроукър.

Соня кимна.

— Но после пак ще танцуваме, нали? — Очите й весело искряха: — Не всяка вечер ми се случва да попадна на американец, който умее да танцува меренга…

— Виждам, че обичате меренгата.

— Да, това е един много секси танц.

Той хвана ръката й и започна да си пробива път през шумната тълпа. Включиха стереосистемата. Успял най-сетне да се промъкне до бара, Кроукър изкрещя поръчката си на Франк — единия от тримата бармани на смяна тази вечер.

За Соня взе леден коктейл „Маргарита“, а за себе си още един мескал. Какво пък толкова, по дяволите?

Прекосиха претъпканото заведение и излязоха на терасата. И както винаги се случва в Южна Флорида, охладеният по изкуствен начин въздух в затвореното помещение остана блед спомен в мига, в който тежката и солена влага ги блъсна в лицата. Усетиха аромата на манговите дървета, невидими в мрака. Звездите над главите им светеха с неестествено ярко сияние. Грохотът на вълните поглъщаше всички останали звуци, шумът и оживлението на претъпкания бар останаха някъде безкрайно далеч. Не беше нужно дори да затварят очи, за да си представят, че се намират накрай света…

Едновременно погледнаха нагоре, към кадифеното покривало на небето, надупчено от звездите. Далеч на хоризонта сияеха светлините на Кий Уест. Приличаха на перли, окачени на красива шия…

— Ще поискате ли да правим секс? — неочаквано попита Соня.

Кроукър се стресна, после се усмихна и отвърна:

— Честно казано, не съм мислил за това.

— Много добре — кимна момичето. — Защото не си падам по подобни неща, дори когато става въпрос за Бени.

— Мисля, че той е наясно — отвърна й, спомнил си как я беше описал приятелят му: перла в седефена черупка.

— Не ме разбирайте погрешно — добави тя с весели искрици в очите. — Аз обичам секса, но предпочитам сама да избирам партньорите си. Още повече, че в днешно време сексът си има и лошите страни… — Пое дъх, изпусна го бавно от дробовете си и тихо призна: — А аз се страхувам от тях…

— Например СПИН, нали? — подхвърли той.

Очите й се насочиха към морето, в ъгълчетата им проблеснаха сълзи.

— Един мой приятел е много болен…

Тези тихо произнесени думи бяха достатъчни. Кроукър изведнъж изпита чувството, че най-важното нещо на света е да бъде на нейна страна.

— Бях на осемнадесет, когато умря баща ми — глухо промълви той. — Той беше ченге. Аз също станах ченге заради него… Това ми се струваше най-нормалният избор, защото беше човек с изключителен морал. Насреща му беше цялото зло на света, но той никога не отстъпи пред него. Прекрасно знаеше какво означава да защитаваш законността. — Хванал ръката на момичето, Кроукър изведнъж видя баща си като жив. Седеше насреща му с тикната на тила шапка, а очите му се смееха, обградени от паяжина ситни бръчици…

Загледан в блестящите красиви очи на Соня, промълви:

— Убиха го… Застреляха го в гръб на три пресечки от дома… Стори го човек, когото баща ми познаваше и на когото вярваше… Това в крайна сметка беше единственият начин, по който враговете му можеха да го докопат. Да корумпират някого от близките му… — Протегна ръка и нежно повдигна брадичката на момичето: — Той беше добър човек, не заслужаваше подобна смърт. Не заслужаваше да напусне живота толкова рано… — Очите му потънаха в нейните: — Не е ли същото и в случая с твоя приятел?

Соня кимна, сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Той ги избърса с длан, а тя се засмя. Тихият, музикален звук изведнъж премахна тъмните талази на напрежението и у двамата. Стоеше много близо до него, устните и очите й отразяваха играещите разноцветни светлини, които идваха от заведението.

— Не зная какво съм очаквала от тази вечер — прошепна тя. — Но положително не съм допускала, че ще намеря… приятел… — Постави чашата си на дървения парапет, хвана лявата му ръка и я изви към светлината: — Разкажи ми за това…

— На практика това е една биомеханична протеза — отвърна й. Много отдавна беше престанал да се чувства неудобно от недъга си. — Изгубих ръката си по време на една визита в Япония. Екип инженери по микроелектроника създадоха този прототип и ми го сложиха. Работи с две литиеви батерии, но вътре има и доста от мен, независимо дали ще повярваш или не… Състои се от миниатюрни костици борий, стави и възли от титан, нокти от неръждаема стомана. Но заедно с тях са и моите изкуствено регенерирани нерви, хрущяли и сухожилия… При това толкова добре защитени, че аз буквално мога да пъхна ръка в огъня и да изпитам само приятно затопляне…

Пръстите й докоснаха с невероятна нежност матовочерната длан от поликарбонати, после се прехвърлиха на пръстите от титан.

— Нуждае ли се от поправки, като колите да речем?

— Само от периодични прегледи. Преди време трябваше да отскоча до Токио, където хирурзите искаха да направят съответните корекции, но се отказах… Свикнал съм с нея такава, каквато е. Просто сменям батериите веднъж на шест месеца и това е всичко… — Погледна съсредоточеното й лице и мислено се помоли да не се окаже една от онези жени, които отделят прекалено внимание на протезата му. Вече беше попадал на такива. — Нося я вече седем години, предполагам, че японците са измислили нов модел… Някой ден трябва да реша дали да не го опитам…

— Може би трябва да останеш с тази — каза Соня. — Ако си доволен от нея, разбира се…

Кроукър с изненада установи, че думите й съвсем точно отговарят на собствените му мисли, и кимна в знак на благодарност. Стана му приятно.

Тя се прехвърли на пръстите на живата му ръка, в очите й се появи някакво напрежение.

— Обичам ръцете — прошепна. — Те са много изразителни, освен това не могат да лъжат… — Пръстът й погали по дланта му и напипа дебелите мазоли. — Имаш ръце на работник. Силни и умели…

— Това е така, защото съм отраснал в „Кухнята на ада“, най-опасния район на Западен Манхатън — поясни той. — Ако не си корав като кремък, мутрите ще те смажат!

— Знам — кимна тя и притисна палец в неговия. — Аз също съм израснала в един от най-опасните квартали на Асунсион… — Очите й потъмняха: — Там се научих на две неща: да бъда дебелокожа и да се въоръжа с търпение. Най-трудно е да проявяваш търпение, не мислиш ли? То очевидно не фигурира сред вродените качества на човека и затова трудно се свиква с него…

Изведнъж той изгуби дар слово и се превърна в хлапак, излязъл за пръв път с момиче. После си спомни за една случка с Каменното дърво. Стояха неподвижни във водата на някакво поточе, слънцето надничаше иззад хоризонта като свенливо девойче. С рязко, почти неуловимо движение индианецът измъкна от водата едър костур. Изкорми го, сръчно го уви в свежи листа и го сложи на огъня. Утрото се изпълни с перлена светлина и невероятния аромат на печена риба. Над главите им прелетя лопатарка, лъчите на слънцето погалиха коремчето й с неземно нежен розов цвят.

— Животът, в най-прекрасния му вид — промълви Каменното дърво. — Мигове като този са всичко, от което се нуждае човек… Задържаш ги в шепа, запазваш ги завинаги в сърцето си…

Преди да осъзнае какво прави, Кроукър се наведе и я целуна. После, в секундата, в която усети как устните й се разтварят под неговите, се отдръпна и виновно промълви:

— Извинявай, не исках да…

Очите й бяха огромни, с някак странно избледнели ириси.

— Аз пък искам точно това!

Уви ръка около врата му и властно го привлече към себе си. Устните им се докоснаха, телата им се притиснаха, езикът й се преплете с неговия. Кроукър усети аромата на момичето, сякаш то беше някакво тайнствено нощно цвете. Усещането беше невероятно, той вдъхна с пълни гърди. Внезапно нахлулите отвътре музика и човешка глъч накараха сърцето му да ускори ритъма си.

— Лю? — обади се тих женски глас някъде зад гърба му.

Не сега! — простена беззвучно той. — Нима ще извадя лошия късмет да налетя на някое старо гадже точно сега? С нежелание се откъсна се от Соня. Задържа ръката й в своята и бавно се обърна с лице към жената, която се приближаваше към него откъм „Бара на акулите“.

— Здравей, Лю.

Той се втренчи в жената и удивено прошепна:

— Мати!

Имаше чувството, че в стомаха му се настанява тежък леден блок.

Красива и царствена, Мати местеше очи от него към Соня и обратно. Беше облечена в изключително скъпа рокля от черно жарсе, на шията й имаше диамантена огърлица. Прическата и гримът й бяха безупречни — сякаш току-що излизаше от фризьорския салон. Облечена по този начин, тя изглеждаше съвсем не на място тук, в „Бара на акулите“.

— Предполагам, че си малко изненадан… — подхвърли жената.

— И още как! — едва успя да измърмори Кроукър.

Мати погледна Соня за последен път, намръщи се с леко пренебрежение и премести поглед върху лицето на Кроукър.

— Извинявам се за начина, по който се появих, но трябва да говоря с теб — изрече с лека въздишка. — Исках да ти оставя бележка на пристанището, но оттам ми казаха, че сигурно ще се появиш в това заведение… — Думите й прозвучаха малко объркано, личеше си, че е нервна.

— Нали се кълнеше, че никога вече няма да разговаряш с мен? — Той си даде сметка, че стиска ръката на Соня с отчаянието, с което корабокрушенецът стиска спасителния пояс сред бурното море. Сърцето му блъскаше толкова силно, че трудно чуваше дори собствените си думи. — Това беше преди колко, дванадесет години?

— Четиринадесет — поправи го Мати. — Четиринадесет години, един месец и седемнадесет дни. — Направи неуспешен опит да се усмихне и добави: — На кръщенето на Рейчъл…

— Не съм забравил — тъжно отвърна той.

— Тя е вече на петнадесет…

— През цялото това време не се обадихте нито веднъж.

— За пръв път чувам, че си искал да се свържеш с нас.

— След клетвите ти нямах причина да мисля, че ще искаш да ме видиш.

— Добре де, това си го заслужавам…

В очите му се появи хладен блясък.

— Лю…

— Какво има? Нали постигна каквото искаше? Омъжи се за Доналд Дюк. Този живот ти дава всичко. Поне така ми повтаряше…

Очите й се насълзиха и тя прошепна:

— Това беше отдавна.

— Лю — обади се Соня. — Какво става тук?

— Всичко се промени — добави Мати. — Доналд ме напусна…

Кроукър я погледна в очите и кротко попита:

— Какво искаш от мен, Мати? Трябва ли да бъда изненадан, трябва ли да изразя някакво съчувствие? — Не желаеше да си спомня миналото. — О, колко съм разсеян — смени тона. — Забравих да ви запозная: това е Соня Вилалобос, а това — Мати Дюк, моята сестра…

Настъпи тишина, изпълнена със смайване. Кроукър пусна ръката на момичето и добави:

— Преди осемнадесет години Мати срещна един човек на име Доналд Дюк.

— Недей, Лю! — проплака тя.

— Той беше корпоративен гений, опасен вид акула — от онези, които се хранят с нещастието на другите… Гълташе компания след компания, продаваше дъщерни фирми, уволняваше хора…

— Господи! — изсъска сестра му. — Говориш за него като за престъпник!

Спрял напрегнат поглед върху лицето на Соня, той усети как сърцето му се стяга от ледените обръчи на гнева.

— Този човек прибягваше до долни машинации, за да прогони неудобни за себе си висши ръководители, изключваше ги от директорски бордове, правеше така, че те да напуснат Ню Йорк, при това с неприкрита наслада…

— Няма никакви доказателства за това! — възропта Мати.

— Но въпреки всичко сестра ми се омъжи за него! — продължи с блеснали очи Кроукър. — Тя беше заслепена от начина му на живот. Нали така, Мати? — Мати прехапа устни и отмести поглед. — Разбира се, че е така! Тя не се вслуша в предупрежденията ми, дори напротив — тръгна срещу тях, ей така, напук… Казах й за какъв човек се омъжва, но тя извъртя нещата и ме обвини в завист. Завиждал съм на Доналд за богатството и положението му в обществото. Започна да ми се подиграва, защото съм ченге и гледам на света през очите на ченге… — Извърна глава към сестра си и попита: — Нали ми каза, че съм ченге и имам мозък колкото всяко ченге — не по-голям от хапче аспирин? А после добави: „Прекаляваш, Лю… Внимавай да не свършиш като татко — прострелян в някоя задна уличка…“ — Главата му горчиво се поклати: — За тази жена парите, властта и светският живот бяха по-важни от семейството й… След като срещна Дюк, семейството изведнъж й се стори скучно и досадно!

— Това не е вярно! — извика тя.

— Кое по-точно, Мати? — втренчено я изгледа Кроукър. — Още на сватбата ти забрави за нас, увлечена от богатите приятелчета на Доналд. Стояхме там сами, забравени от всички. Така и не го доведе на гости у дома нито веднъж. Въпреки че мама искаше да му сготви някой от своите специалитети, нищо повече…

— Престани! — извика извън себе си Мати. — Ти нищо не разбираш!

— Това не е всичко! — безмилостно повиши тон той. — Реши да ни накажеш и скри Рейчъл от нас. Мама така и умря с отворени очи, без да види внучката си! Разби сърцето й, да не говорим за моето! — Обърна се към Соня и добави: — На кръщенето на Рейчъл най-сетне получих възможност да й кажа какво мисля за съпруга й, за новия й начин на живот!

— По дяволите, Лю! — извика извън себе си сестра му. — Ти започна да заплашваш Доналд насред църквата! Пред очите на всички!

— Не се отказвам от нито една дума, която съм изрекъл тогава! — отвърна й и усети как спомените оживяват и го карат да трепери от гняв. — Именно там милата ми сестра се закле, че никога повече няма да разговаря с мен! — Отмести очи от Соня, спря ги върху Мати и изръмжа: — Как да не се радва човек на появата на сестра си!

После се обърна, отвори остъклената врата на бара и започна да си пробива път сред тълпата. Бени и Мария бяха преплели тела на дансинга и изобщо не го забелязаха. След още няколко крачки изскочи на асфалтирания, задръстен от коли паркинг.

Не след дълго на стълбите пред „Бара на акулите“ с танцова стъпка се появи Бени Милагрос. Над главата му сред пръски застинала пяна се издигаше страховита наглед пластмасова акула. Беше кич, самият Раф Рубине признаваше, че избухва в смях в момента, в който погледът му се спре върху нея.

Бени се дръпна да пропусне двама южноамерикански бизнесмени с дамите им, после нехайно се насочи към паркинга. Отвори вратата на тъндърбърда и се настани до Кроукър, който седеше зад волана.

— Дръж — тикна чаша в ръката му. — Помислих си, че ще имаш нужда от едно питие.

Кроукър мълчаливо я пое.

Пръстите на приятеля му опипаха горното джобче на ризата и между тях се появи дълга хаванска пура. Той я повъртя, после я запали. От него се носеше миризма на мескал и мъжка пот, примесена с едва доловимия аромат от парфюма на Мария — нежен и ефирен като розови облачета около херувим. Скоро обаче всичко това бе погълнато от силния аромат на хаванската пура.

— Като те гледам, си мисля, че дори един беглец от ада би изглеждал по-добре — промърмори и подръпна от пурата си. На практика изобщо не го беше погледнал. — Очите на Соня сякаш са от стъкло… Нещо си я разтревожил… Мария се зае да й прави компания и аз останах без партньорка за танци… — Над главата му се издигна нов облак дим: — О, щях да забравя… Една апетитна гуапа разпитваше из цялата кръчма за теб. Господ ми е свидетел, фигурата й доста си я биваше…

— Това е сестра ми, Бени.

— По дяволите! — промърмори намръщено той и стисна пурата между устните си.

Твърдите листа на палмите над главите им шумоляха в унисон с крякането на дървесните жаби.

От входа на клуба изскочи някаква фигура и привлече вниманието им.

— Ето я и нея — промърмори Бени, изчака малко, после се извърна към Кроукър: — Всичко това вони, човече! Твоята неприязън е като отрова, знаеш ли?

— Съжалявам, че ти развалих вечерта, Бени.

— Не говори глупости! — отвърна той и размаха пурата си. — Тук става въпрос за нещо много по-важно от една вечер с Мария! — Помълча, пусна отново ароматен дим и вдигна глава: — Знаеш ли какво си помислих, когато акулата изскочи насреща ми, Дюис? Нямаше нищо общо с баналното твърдение, че в подобни мигове на човек му минава пред очите целият отминал живот като на кино… Помислих си за сестра ми. Не за баща ми, не за братята ми. А за mi hermana… — Обърна се към Кроукър и се загледа в лицето му: — Роза почина преди пет години. Татко положително я обичаше, но се отнасяше с някакво пренебрежение към успехите й — дори когато завърши университета в Богота с научна степен по икономика и постъпи на работа в Световната банка… Просто си беше такъв. Сигурен съм, че е бил горд с нея, но не го показваше… — В очите на Бени се появи тъга. — А в онзи миг аз си помислих за нея — прошепна. — И едва тогава почувствах колко трябва да е страдала от безразличието на татко, от пренебрежението на братята си, включително и от моето… Сега всичко се промени. Причината е в шибаната акула… Накара ме да почувствам липсата на Роза. За съжаление обаче няма как да й го кажа… — После се пресегна през седалката, взе дясната ръка на Кроукър и прокара пръст по синкавите венички над китката. — Какво е това, Люис? — просъска. — Шибаната КРЪВ нали? — Главата му доволно кимна, сякаш току-що беше решил загадката на Сфинкса. — Трябва да помниш само едно, Люис: каквото и да е станало между вас, каквото и да е сторила сестра ти, вие двамата си оставате свързани навеки. Тя е твоята кръв, човече!

Мати ги забеляза, приближи се до колата и хвърли колеблив поглед към Бени. Той слезе, с галантен жест я покани да седне на мястото му, после заобиколи и се наведе над сваленото прозорче на Кроукър.

— Господ ми е свидетел, че жените могат да бъдат жестоки по сто начина — прошепна в ухото му. — Но понякога братята им са още по-жестоки!

Обърна се и тръгна към бара. Вървеше бавно и спокойно, над главата му се виеха облачета дим. Приятелят му го проследи с очи. „Каква загадка е този Бени Милагрос — помисли си той. — В момента, в който човек реши, че му е намерил цаката, той му показва нова, напълно непозната черта от своята същност…“ Беше меркантилен и едновременно с това пълен невежа, muy simpatico и невероятно одухотворен… Но най-вече загадъчен.

Мати мълчаливо стоеше на крачка от отворената врата на тъндърбърда. Беше боядисала гъстата си вълниста коса в кестеняво. Този цвят беше много по-подходящ на кожата й от платиненорусото, с което я помнеше Кроукър. Имаше висока и гъвкава фигура, с дълги бедра и добре очертани форми. Точно по такива фигури си падаха мъже като Доналд Дюк — разбира се, докато не открият някоя друга — с още по-дълги бедра и още по-очертани форми…

Тя понечи да каже нещо, но в същия миг моторът на стария буик в съседство изрева, фаровете му се включиха и той рязко потегли. Мати изчака колата да се отдалечи и пристъпи напред. Напрежението й можеше да се пипне с ръка.

— Имаш отвратителния навик да ме излагаш на обществени места! — каза.

— Сега може би си получила някаква представа как сме се чувствали ние с мама! — остро й отвърна той.

Лицето й беше смръщено, устните се бяха превърнали в тънка черта.

— Господи, никак не си лесен! — въздъхна.

— А трябва ли да бъда? Ти самата беше ли лесна?

Сестра му въздъхна, отвори чантичката си и му подаде една снимка.

Беше на Рейчъл, цветна, с отлично качество. Момичето имаше гъстата вълниста коса и съсредоточено изражение на майка си, но яркосините очи и русият цвят на косата несъмнено принадлежаха на Доналд. Онзи, който беше направил снимката, я беше хванал в момент на спокоен и отпуснат размисъл. Момичето изглеждаше абсолютно безгрижно.

— Много е хубава — изрече с болка в гласа Кроукър, усетил току-що колко много е бил ограбен през отминалите петнадесет години. Бяха го лишили от удоволствието да следи израстването на това хубаво дете.

— Благодаря — отвърна Мати, но не се усмихна. После поклати глава и отказа да вземе снимката: — Тя е за теб…

Кроукър сведе очи към фотографията, помълча, после с въздишка рече:

— В лицето й откривам много от твоите черти.

— Работата е там, че… — Тя преодоля колебанието си, тръсна глава и продължи: — Изминаха две години, откакто Доналд ме напусна… Преди шест месеца умря… Частният му самолет попаднал в гръмотевична буря и се разбил в околностите на Сан Франциско…

Той понечи да каже, че съжалява, но думите заседнаха в гърлото му. Вместо това, който знае защо подхвърли:

— Това означава, че вече си богата…

— Не е точно така — отвърна му, а веждите й леко се свиха при тази нетактичност. — Преди една година Доналд се ожени отново… За някаква млада петролна наследница от Тексас от известна фамилия. Предполагам, че точно това е търсил… Родила му е син една седмица преди катастрофата. Според завещанието му синът наследява всичко…

— Лош късмет — отбеляза Кроукър и поклати снимката в ръката си: — Но все пак ти остава Рейчъл…

Лицето на Мати беше бяло като вар. Понечи да каже нещо, но прехапа език.

— Лю, аз… — Отмести поглед встрани. — Аз трябва да ти призная нещо… Зная, че ти не каза нищо, когато те обвиних, че не си направил никакъв опит да се свържеш с нас.

Челюстите му неволно се стегнаха.

— А не беше така — продължи с усилие тя. — Зная, че си правил опити да се свържеш с Рейчъл… Зная го, защото аз бях тази, която криеше писмата ти…

— Кучка! — изрева той и бясно заудря с длани по кормилото.

Мати потръпна и уплашено примигна.

— Това беше ужасна грешка от моя страна, Лю — рече с несигурен глас тя. — Но тогава си мислех, че постъпвам правилно…

— Защо не й позволяваше да ме види?

— Ох, по дяволите! — прошепна Мати, без да знае накъде да гледа. — Работата е там, че… — Устните й трепереха, езикът й облиза една търкулнала се сълза. Очите й най-сетне намериха неговите: — Работата е там, че тя дяволски много прилича на теб!

От клуба изскочи шумна и весела група хора. Изръмжа автомобилен мотор, фарове осветиха паркинга и изчезнаха по посока на шосето.

— Какво имаш предвид, за Бога? — попита с недоумение Кроукър и очите му отново пробягаха по снимката.

Мати мълчаливо се настани на седалката до него и моментално улови леката миризма на скъп парфюм. „Джорджо“, безпогрешно определи тя. Настъпи неловко мълчание. Оказа се, че старите рани съвсем не са зараснали. Безпокойството й се усилваше, той го усещаше върху себе си като лек сърбеж. Оркестърът беше свършил почивката, откъм клуба долетяха горещите латиноамерикански ритми. Изведнъж му се прииска да е там, да танцува със Соня, притиснал бедра в нейните. И да й се извини, разбира се…

Сякаш прочела мислите му, сестра му се обърна и язвително подхвърли:

— Май нямаш много време, а? Хайде, тичай при гаджето си! Макар че, между нас казано, не виждам защо си губиш времето с нея…

— О, стига, за Бога! — простена той и разбра, че беше очаквал нещо от тоя сорт.

— Би могъл да си намериш и нещо по-добро.

— Същото казваше и за професията ми…

— Винаги съм хранела по-големи надежди по отношение на теб.

— Но това са били твои надежди, Мати! — изгуби търпение Кроукър, обърна се и настоятелно продължи: — Я кажи защо никога не си ме попитала какво аз искам от живота? Защо винаги си била убедена, че знаеш това?

Мати трепереше, беше ясно, че сдържа сълзите си с цената на огромни усилия.

— Но аз наистина знаех — тихо отвърна тя. — Нали и двамата мечтаехме да постигнем повече от мама и татко в този живот? Нали си споделяхме тези мечти?

— Аз наистина исках да постигна повече от мама и татко — кимна Кроукър. — Но нито за миг не ми мина през ума да обърна гръб на всичко, което сме имали. А ти стори точно това!

Тя стисна клепачи, но сълзите се промъкнаха под тях и започнаха да капят в скута й.

— Много ми се иска да ме разбереш — прошепна.

— Опитай.

Поклати глава.

— Не, това би означавало да… — Отвори очи и се вгледа в лицето му: — Всъщност, добре!… — После решителността отново я напусна, главата й се вдигна нагоре, към продълговатите остри листа на кокосовите палми. — Знаеш ли, за теб нещата бяха по-различни… Ти беше момче, а Кухнята на ада беше място за момчета, нали?

— Това не е причина да…

— Моля те, не ме прекъсвай — въздъхна тя. — И без това е трудно… — Замълча, клепачите й отново се спуснаха. Когато проговори, гласът й беше тих като ветреца, който разклащаше листата на палмите над главите им: — Нека ти разкажа всичко, на един дъх… — Облиза устни, личеше, че е уплашена.

„Но от какво? — запита се Кроукър. — От спомените?“

— Имаше едно момче, Ричи Палиа…

Кроукър го помнеше: мургав, къдрокос, с пламенен взор. Един от многото гамени в квартала. Ходи известно време с Мати, после тя го заряза и изчезна от „Кухнята на ада“. Беше обърнала гръб на квартала, на семейството си. Малко по-късно се омъжи за Доналд. Постъпката й го вбеси. Не можеше да приеме начина, по който беше отхвърлила и унизила едно от местните момчета, което явно я обичаше. За него това беше предупреждение, че сестра му е готова и на други предателства. Само заради оня лъскав тип Доналд и шибаното му общество! Прехапа устни и замълча, преглъщайки язвителния си коментар.

— Ричи беше много мил с мен — продължи тя, докосна с пръст устните си и тихо добави: — Работата е там, че аз забременях от него…

— Какво?!

Настъпи напрегнато мълчание, после Мати тихо продължи:

— Предложи ми да се оженим, но аз отказах… Не го обичах, а и той не знаеше какво иска… Между нас нямаше нищо друго, освен секс. Забавлявахме се и нищо повече… Понякога става и така, Лю…

— Не и със сестра ми!

— Знаех, че ще реагираш точно така — въздъхна тя. — Но все пак това стана… — Вдигна ръка, притисна я към челото си и замълча за миг, после продължи: — Не можех да се обърна към теб… На колко години бях тогава? Някъде около деветнадесет… Дипломирах се за три години, спечелих стипендия от фондацията „Дийн“… Исках да направя кариера, но това нямаше значение за теб, нали? Знаех, че ти ще ни накараш да се оженим и да бъдем нещастни за цял живот… Другият вариант беше да пребиеш Ричи, но той не заслужаваше да бъде пребит… Освен това се срамувах. Знаеш каква ревностна католичка беше мама, явно съм наследила нещо от нея… — Очите й се сведоха надолу. — Обзе ме в паника. Имах чувството, че съм в капан. Двамата с Ричи обсъдихме нещата и стигнахме до заключението, че той трябва да изчезне от квартала. Това беше лесно: намери си някаква работа в Хобокън, оттатък реката, и се премести там. Но аз… — неспокойните й очи отново потърсиха короната на палмата над главите им: — трябваше да напусна „Кухнята на ада“, да намеря клиника и лекар…

Кроукър откри, че му е трудно да диша. Защо спомените му за общото им минало бяха толкова изопачени? Очевидно истината винаги е жестока, винаги те заварва неподготвен…

— Направи аборт, така ли? — глухо попита той.

Мати кимна.

— Това беше решение, което почти ме уби. Дълго време след това се чувствах нечиста, увита в дрипите на греха… Не смеех дори да припаря в църквата… Живеех с чувството, че съм обърнала гръб на Бога. Но нямах друг избор…

Притисна главата си с ръце и замълча. Кроукър мълчеше и чакаше, сърцето му блъскаше като чук в гърдите.

— После открих, че не мога да се върна у дома — продължи след известно време тя. — Нямаше да издържа разпита, на който ти без съмнение щеше да ме подложиш. Знаем се, Лю… Бях сигурна, че веднага щеше да разбереш, че нещо около мен не е наред…

— Аз те търсих…

— Но не успя да ме откриеш. Имах малко пари, стигнаха ми колкото да изкарам две седмици на хотел. След това си намерих работа, машинописка в една фирма. И за пръв път се почувствах щастлива. Щастлива и свободна.

— Защото избяга от нас — язвително рече той. — Избяга от семейството си.

— Избягах от онази дупка — поклати глава Мати. — От тъмното и потискащо апартаментче. Господи, Лю, как издържа толкова дълго там?

— Това беше нашият дом. Там живееха мама и татко.

Мати извърна глава. Помълча малко, после смени тона:

— Във фирмата се запознах с Доналд… Работех извънредно, не желаех да се връщам към миналото. И един ден открих, че съвестта ми е чиста… Бях се освободила от чувството за вина… — Пръстите й пробягаха по никелираните лайстни върху арматурното табло на тъндърбърда. — Доналд купи фирмата шест месеца след като започнах работа там… Вече се бях издигнала и отговарях за няколко средни по обем сметки. Както и да е… В деня, в който договорът беше подписан, той уволни всички скъпоплатени ръководители заедно с разточителните им обеди, обилно полети с мартини… От тези, които останаха, излъчи временно ръководство. Екипът получи задачата да направи оценка на фирмата и на служителите в нея. Аз бях включена в този екип и в продължение на три месеца работих рамо до рамо с Доналд. Всеки Божи ден. Бях убедена, че изобщо не ме забелязва, но се оказа, че греша. По-късно призна, че ме е наблюдавал още от първия ден. — Обърна се към него, лицето й беше обляно в сълзи. — Животът ми претърпя коренна промяна, постепенно и незабележимо… След всичко, което преживях и което исках да забравя, аз вече не можех да се изправя пред семейството си. Особено пред теб, Лю… Месеци и години след този инцидент изпадах в ужас при мисълта, че мога да те срещна. Бях убедена, че моментално ще разбереш всичко, още преди да се опитам да те излъжа!

В замаяното и пламнало от срам съзнание на Кроукър изплуваха казаните от Бени думи: Господ ми е свидетел, че жените могат да бъдат жестоки по сто начина. Но понякога братята им са още по-жестоки!

Усети как нещо много грозно и много твърдо се пропуква в душата му.

— Мати…

Мекият и примирителен тон на гласа му беше достатъчен за нея. Разтърсена от ридания, тя се хвърли в обятията му и завря глава в рамото му. Той я притисна към себе си и със смайване установи, че и неговите очи смъдят. Бени се оказа прав: няма значение какво е имало между него и сестра му, няма значение в какво се е превърнала тя. Кръвта вода не става. Това, което мислеше за гняв, се оказа малшанс, роден от неразбирателството…

— Нямах сили да се изправя срещу теб — прошепна тя. — Нямаше да понеса обвинението в очите ти, презрението ти… Затова избрах пътя на страхливеца. Омъжих се за Доналд, след това ми беше някак по-лесно да прекъсна връзките със семейството си… Но мога да ти се закълна, че всяка сутрин, изправена пред огледалото, аз виждах теб и твоето желязно чувство за морал!

— Станалото, станало, Мати — притисна я към себе си той. — Всичко е минало. Сега можем да започнем на чисто…

— Наистина ли? Господи, Лю, това би било чудесно! Но…

Тялото й се скова от напрежение. Той леко я отблъсна от себе си и се взря в широко отворените й очи:

— Какво „но“?

В тях се четеше смъртен страх и Кроукър осъзна, че именно той я беше накарал да тръгне да го търси.

— Мати, какво има?

— Мили Боже! — разплака се отново тя. — Рейчъл умира, Лю… Моето момиченце си отива и аз не зная какво да правя.