Близнаците Бонита

Глава 1

Кроукър се събуди на разсъмване. Както винаги вътрешният му будилник действаше безотказно. Взе душ, избръсна се и напусна апартамента, без да безпокои Мати. Тя щеше да се събуди часове по-късно. Този сън й беше твърде необходим.

Над уличното платно светеха бледи като блуждаещи духове луминесцентни лампи. Той очакваше да долови грохота на прибоя, но вместо него чу само мекото пришляпване на водите в канала, примесено с крясъците на гладни гларуси.

Реши да отиде пеш до болницата, която беше на не повече от петнадесет минути път. Дотогава щеше да съмне, а и той нямаше да има грижата за връщането на лексуса на Мати пред блока. Надяваше се, че неговият тъндърбърд все още е на болничния паркинг. Другият вариант беше да са го ограбили или задигнали…

Спря пред автомата за вестници на близкия ъгъл и си купи „Сън-Сентинел“. Това беше ежедневникът на общината Броуърд, който със сигурност отразяваше всички местни новини, заслужаващи внимание.

Фактът, че заспа в леглото на племенницата си, никак не беше случаен. Искаше да попие атмосферата, в която е живяла Рейчъл, да даде време на ума си да осмисли новополучената информация. Част от вещите в стаята на момичето просто не отговаряха на представата, която беше имал за нея. А това в повечето подобни случаи означаваше, че въпросната представа е невярна…

Спомни си една от историите на Каменното дърво.

— Един ден тръгнах на риба — заразказва индианецът. — Събудих се от глад и изскочих навън, под дъжда. Но в момента, в който понечих да се кача в лодката, нещо ми подсказа, че ако изляза с нея, никога няма да се върна… Подчиних се на предчувствието си. Върнах се обратно и се погрижих да залостя вратата и прозорците. Само след час се изви страхотен ураган, вятърът изтръгваше дърветата и ги хвърляше върху покрива ми… Оттогава знам едно: ако усещаш, че нещо не е наред, просто се откажи от него…

Кроукър беше заспал с образа на манекенката от снимката. Но нещо в този образ не беше наред. Събуди се, защото пред очите му се появи надписът с бяла боя върху якето на Рейчъл — онова същото, в което беше открил кокаина.

От опит знаеше, че това, което вижда насън или непосредствено след събуждане, независимо от своята налудничавост често се оказва вярно… Особено когато към него се прибавят откъслечни до този момент мисли и факти от близкото минало.

Какво, по дяволите, може да означава това МАНМАН? Снощи нямаше абсолютно никаква представа, а и не мислеше, че има значение. Но на разсъмване интуицията го накара да скочи и да подложи на задълбочено изследване плакатите по стените.

Някъде по средата на моста „Флаглър“ най-сетне откри страницата с рекламите на различните клубове и дискотеки. Не очакваше кой знае какво от това, но продължаваше да го измъчва един натрапчив въпрос: кога Рейчъл облича коженото яке? Може би когато вали, макар че кожата не може да я предпази от дъжда… През малкото зимни дни, които са действително студени? Сигурно. Какво още остава? Късните и хладни вечери, когато е ходила по дискотеки или клубове…

По този причина търсеше във вестника реклами на заведения с оркестри. Ето като тази…

Изведнъж се закова на място. Намираше се само на няколко метра от края на моста. Ръката му бавно прегъна вестника. Веднъж, втори път… В средата изпъкна рекламното каре, което беше привлякло вниманието му. Някъде под краката му забоботи мотор, спокойните води на канала се надиплиха от приближаването на невидима лодка. Сладникавата миризма на корабно гориво го блъсна в носа, после изчезна, подета от утринния бриз. Отрупаният с черни облаци хоризонт на изток започна да просветлява. Не след дълго флотилията от рибарски лодки и яхти щеше да вдигне котва и да се проточи под моста на път за Атлантика. Усещаше миризмата на океана, долавяше крясъците на гларусите и чайките. Но всичко това идваше отдалеч — сякаш от друг свят…

Вниманието му беше изцяло погълнато от обявата. В клуб „Светкавица“ на Уошингтън Авеню свиреше група, носеща името „Манман“. Кроукър направи бърза справка с датите и началния час на програмата. Отново закрачи към болницата. Представи си Рейчъл в тази „Светкавица“. Облечена в якето с надпис МАНМАН на гърба, тя разговаря с член на състава — може би с висок и строен китарист на име Гидиън… Той покрива дланта й със своята, при което ловко пуска в нея пликче с унция кокаин… Всичко това му изглеждаше не само логично, но и вярно. Сънят в леглото на племенницата му беше помогнал да я види такава, каквато е била преди фаталната блокада на бъбреците. Вървеше редом с нея, мълчалив като призрак, но жив като дух… Усещаше корените на гневния й протест, породен от бащиното безразличие и желанието й да се освободи от майчината опека. Беше му съвсем ясно, че Гидиън има пръст в този протест. А довечера щеше да разбере останалото…

Озова се на другия бряг на канала и пое по Олив Авеню. Измина трите преки, които го деляха от Юкалиптъс Стрийт. Откъм гърба му избръмча моторът на патрулна кола. Полицаят зад волана намали ход, огледа го и продължи. В това нямаше нищо чудно, тъй като Кроукър беше единственият пешеходец в този ранен утринен час. Скоро улицата свърши, под обувките му захрущя дребният чакъл на болничния паркинг. Тъндърбърдът си беше на мястото, всичко изглеждаше наред. Насочи се към входа на комплекса, когато зад гърба му се разнесе шумът от затръшната автомобилна врата, последван от забързани стъпки.

— Господин Кроукър?

Обърна се и видя висок и мършав мъж, който бързаше към него. Нещо в мъжа го накара да застане нащрек.

Той носеше стилен костюм от бежов тропикал. Гладко сресаната му назад коса имаше цвят на току-що смазано дуло на револвер, челото под нея беше широко и гладко. Лицето му се състоеше почти изцяло от масивни челюсти. Всичко останало — тясната цепка на устата, извитият нос и кафявите очички под рунтави вежди — сякаш служеше единствено за да докаже, че собственикът им принадлежи към човешкия род. Обаче от това странно същество се излъчваше някакво особено самочувствие и компетентност — качества, които рядко вървят заедно… Неотдавна Кроукър бе имал възможност да изпита върху собствения си гръб въздействието на тази комбинация и оттогава насам обръщаше специално внимание на подобни хора…

Мъжът се приближи. Кожата му имаше цвета на полирано тиково дърво, в чертите му се долавяше нещо латиноамеринско. В ръката му се поклащаше дипломатическо куфарче — толкова тънко, че изглеждаше непрактично. Носеше черни мокасини от щраусова кожа, скъп часовник „Патек Филип“ на китката и златна венчална халка на лявата ръка. Елегантност и добър вкус, прецени Кроукър.

— Вие сте господин Лю Кроукър, нали? — усмихна се мъжът. От него лъхаше на сандалово дърво и лимон.

— А вие кой сте?

Усмивката на мършавия се разшири и оголи два реда пожълтели от никотина и времето зъби.

— Марселус Рохас Диего Махур — представи се той и в пръстите му по магически начин се появи визитна картичка.

Кроукър я пое. Господин Марселус Рохас и тъй нататък се оказа адвокат.

— Драго ми е, господин Махур. Но колко е часът? Някъде около шест сутринта, нали?

Мършавият повдигна ръкава на сакото си и хвърли поглед на скъпия „Патек Филип“.

— Шест и седем минути, ако искаме да бъдем точни, сър.

— От колко време ме чакате?

— От три след полунощ — отвърна той. Каза го с такъв тон, сякаш всеки ден му се налагаше да виси по паркингите.

— Изглеждате свеж като морковче — отбеляза Кроукър.

— Благодаря — галантно се поклони адвокатът. — Господин Кроукър, ще мога ли да отнема няколко минути от времето ви?

— Не сега, бързам за болницата.

— Разбирам — кимна мъжът и на лицето му се изписа разочарование. Езикът му опря в небцето и отскочи с рязък щракащ звук. Оставаше да възкликне едно „колко жалко“ и съвсем да заприлича на добродушен роднина.

— Някой друг път — кимна Кроукър и започна да се обръща. — Обадете ми се, номерът ми е в указателя…

Лицето на мършавия потъмня още повече.

— Страхувам се, че това е невъзможно, сър. Трябва да разговаряме сега, или никога.

— Значи никога.

Понечи да тръгне по стълбите, но го спря блясъкът на малък револвер 25-ти калибър, който сочеше право в корема му.

— Сега — каза Махур, без да проявява абсолютно никакво вълнение.

Очите на Лю се изместиха от дулото на малкия пистолет към лицето на собственика му.

— Очаквате да повярвам, че ще ме гръмнете тук, на входа на болницата? — попита той изненадан.

— Имало е и такива случаи — сви рамене мършавият, по устните му се мерна нещо като усмивка, която бързо се стопи: — Е, лично аз не съм го вършил, но… — Тъмните загадъчни очи се втренчиха в неговите: — Между другото, имам си разрешително за оръжие…

— Вярвам ви. Не вярвам обаче на друго: че ще се изложите на такъв риск заради клиент!

Онзи дори не мигна.

— Подобно изявление предполага, че знаете нещо за мен, а това не е така! — отсече той.

Загледан в тези очи с цвят на кафе, Кроукър предприе рискован ход, базирайки се на опит, интуиция и мимолетни първоначални впечатления.

— Зная достатъчно — рече. — Вие сте човек, за когото думата клиент означава пари. И действате според едно съвсем просто правило: рискът, на който сте склонен да се изложите, е правопропорционален на очаквания хонорар. Ако сумата е достатъчна за високия ви стандарт, вие сте всеотдаен професионалист, решен на всяка цена да постигне резултат! Ще признаете ли, че съм съвсем близо до истината?

Устните на Махур се разтеглиха в дяволита усмивка.

— На това ще отвърна, че който не вярва в силата на парите, трудно може да бъде човек от мой тип — отвърна, а малкият пистолет изчезна с бързината, с която се беше появил. — Извинявам се за неудобството, което ви причиних. По природа съм кротък човек и прибягвам до насилие само ако бъда сериозно провокиран… Но в случая трябваше да привлека вашето внимание, господин Кроукър. Това се налага поради неотложната същност на задачата ми. Неотложна както за клиента ми, така и за вашата племенница.

— За какво говорите? — втренчи се в него той и усети как стомахът му се свива.

— Хайде да не си губим времето, сър — рече мършавият, а главата му кимна по посока на болницата. — Вече бях горе и видях момичето…

— Какво?! — заплашително изръмжа Кроукър и неволно пристъпи напред.

— Спокойно, senor, спокойно — вдигна ръце адвокатът. — Далеч съм от мисълта да причиня зло на вашата племенница, дори напротив…

— Но сестрите нямат право да…

— Връчих им визитната си картичка. Ще останете изненадан, ако ви кажа колко много неща може да си позволи един адвокат… Казах, че съм представител на потенциален донор, което всъщност не е далеч от истината…

— Донор?

Усети как едновременно го обливат горещи и студени вълни.

Махур се приведе напред, гласът му се превърна в шепот:

— Донор на бъбрек, senor… Нали точно от това се нуждае вашата племенница?

Небето беше целулоидно синьо. Позлатени от изгряващото слънце, леките перести облачета светеха като странни неонови реклами. Свежият утринен въздух пареше кожата му и Кроукър изведнъж си даде сметка докъде ще го доведе този странен разговор. Пред входа на спешното отделение на няколко крачки от тях спря линейка, вътре цареше обичайното сутрешно оживление, дължащо се предимно на лекари и сестри, които застъпваха на смяна или си тръгваха за дома.

Очите му се върнаха върху Махур, който чакаше с невъзмутимостта на Буда.

— Не е ли по-добре да говорим другаде, на по-подходящо място?

Очите на адвоката сякаш попиха сиянието на първите слънчеви лъчи.

— Мисля, че колата ми ще свърши работа — отвърна и махна по посока на паркинга.

Колата на Марселус Рохас Диего Махур се оказа един тюркоазен мустанг, модел 1967, който сякаш току-що беше напуснал гаража на ревностен колекционер. Мършавият отключи широката предна врата — една от най-отличителните характеристики на този великолепен ретро екземпляр, на устните му се появи усмивка:

— Както сам можете да се уверите, между нас има общи черти…

Забележката означаваше, че той знае каква кола кара Кроукър — розово-белият тъндърбърд също имаше висока стойност в очите на колекционерите. „Какво ли още знае?“ — запита се, докато очите му с одобрение пробягаха по вътрешността на купето. А тя светеше, както и всичко останало по този автомобил. Отдалеч личеше, че собственикът му е влюбен в него…

— Какво ще кажете? — попита адвокатът и нежно погали излъсканата до блясък рамка на вратата. — Не е ли красавец?

— И още как! — призна той.

От устата на мършавия излетя странен, по детински доволен смях.

— Искате ли да направите едно кръгче? — Срещна изненадания му поглед и сам си отговори: — Искате ами! То си личи от цял километър! — Пусна ключовете в ръката му и заобиколи от другата страна.

Колебанието на Кроукър продължи не повече от секунда. Настани се зад волана и завъртя контактния ключ. Двигателят равномерно забоботи.

— Като стигнете магистралата „Дикси“, ще завиете надясно — спокойно му нареди Махур, след като напуснаха паркинга.

Предварителна инсценировка, или тоя тип просто беше дяволски самоуверен? Кроукър пое на север към „Дикси“, подчини се на задължителното кръгово движение на детелината и се насочи надясно по Бродуей. Този район беше нещо като ничия земя, доста опасен за хора с бял цвят на кожата. Спря на червено и хвърли бегъл поглед към спътника си. Тоя тип имаше самоувереното поведение на опитен юрист. Представи си го в съдебната зала — сладкодумен, самоуверен, убедителен… Беше сигурен, че рядко губи дела…

Махур издаде още няколко кратки заповеди относно посоката на движението, в резултат на които мустангът се озова на една абсолютно пуста улица, носеща помпозното название „Розмари Авеню“. Кроукър за пръв път идваше тук. В дъното на улицата се мержелееше желязната ограда на някакво гробище.

— Паркирайте там накрая, ако обичате — рече му адвокатът.

Знакът на тротоара забраняваше подобни действия, но мъжът очевидно не се безпокоеше. Когато затръшнаха вратите на мустанга, Кроукър забеляза, че вместо тънкото куфарче в ръцете му има старомодна кутия за храна със завиващ се капак.

— Закуска — проследи погледа му Махур и извинително добави: — Такъв ми е бизнесът… Винаги си нося храна, защото не зная къде ще замръкна и къде ще осъмна.

Тръгна към заключения портал на гробището, Кроукър го последва. В ръката му се появи ключ, катинарът щракна. Влязоха, след което адвокатът отново заключи.

Утринното слънце беше ослепително ярко, в клоните на дърветата пееха птички. Двамата бавно поеха по павираните алеи. От двете им страни се издигаха надгробни камъни, огладени от вятъра и дъжда. Тук-там личаха следи от помен — отдавна изсъхнали цветя, останки от свещи в чаши от червено стъкло…

— Гладен ли сте? — попита Махур, избра един гладък камък и постави кутията върху него. На гроба имаше букет цветя, с тънка зелена панделка. Бяха съвсем свежи, сякаш някой ги беше донесъл току-що. Кроукър огледа алеите: беше безлюдно.

— Закуска за двама — обяви мършавият. От кутията се появиха огромни кубински сандвичи със свинско филе и пържен лук, увити във восъчна хартия. До тях кацна термос с ароматно кубинско кафе и пакет кубински бисквити.

— За момента съм пас — поклати глава той.

— Жалко, защото ви чаках — въздъхна Махур и започна да развива восъчната хартия.

Кроукър отдавна беше установил, че от начина, по който човек се храни и прави любов, могат да се разберат страшно много неща. В това, разбира се, нямаше нищо чудно. Апетитът и желанието за секс са сред най-силно изразените първични инстинкти, заложени както при хората, така и при животните. Внимателното наблюдение и анализ на тези инстинкти дават богата информация за характера, за нещата, които вълнуват отделния човек. При храненето и секса отпадат изкуствено придобитите слоеве на това, което се нарича възпитание и култура. И под тях прозира истинската същност на индивида…

Претенциозна изтънченост май беше най-подходящото определение за Махур. Ръцете му манипулираха странния сандвич с онази съсредоточена деликатност, която е присъща на сърдечните хирурзи… Зъбите му методично се забиваха в чудовищно огромното нещо, което намаляваше постепенно, на прецизно еднакви хапки. Когато сандвичът беше ликвидиран, адвокатът разви капачката на термоса и я напълни с кафе. Във въздуха се разнесе прекрасен аромат. Бисквитите останаха недокоснати.

Закуската приключи. Махур не използва салфетка, тъй като устните му бяха абсолютно сухи и чисти. Потърка ръце и делово поде:

— Предложението ми е съвсем просто, господин Кроукър. Моят клиент има възможност да ви достави един абсолютно здрав бъбрек, който е напълно съвместим с кръвната група и останалите биологични характеристики на племенницата ви. Естествено, ние се ангажираме да предоставим на лекуващия лекар пълния комплект документи, които са задължителни за операция от подобен род… Ако не греша, името й е доктор Дженифър Марш…

При мисълта, че Рейчъл ще живее, Кроукър усети как му се завива свят. Изпита чувството, че е прекалил със силния мескал на Бени. Веднага обаче си даде сметка, че още е рано да се радва. Трябваше да се успокои, да получи уверения в почтеността на сделката, да бъде абсолютно сигурен, че не става въпрос за някаква измама.

— Господин Махур — започна той. — Ако у вас е останала дори една капчица човешко милосърдие, вие трябва да бъдете откровен с мен. Вашият клиент наистина ли разполага със съвместим бъбрек? Става въпрос за живота на едно младо момиче, нещата са трагично сериозни! Ако не е така, аз…

— Уверявам ви, че въпросният бъбрек е налице, господин Кроукър — вдигна ръка адвокатът, после бръкна във вътрешния си джоб и му подаде някакви документи.

— Регистриран ли е?

— Съвсем редовно, в пълно съответствие с изискванията на Националния център по трансплантация на органи — усмихна се Махур.

Вече беше виждал документи като тези. Джени Марш му ги беше показала малко преди да го подложи на тест за съвместимост — бланки за анализ на кръвта и сравнение на ЧЛА. Той беше запомнил показателите на Рейчъл и знаеше, че идеалното положение е и шестте основни ЧЛА да съвпадат с тези на донора. Ако това е факт, вероятността от отхвърляне на присадения орган се свежда почти до нула… Всичко това е прекалено хубаво, за да бъде истина! — неволно въздъхна.

Очите му се спряха на формуляра и пулсът му се ускори. Пет от шестте антигена на донора съвпадаха с тези на Рейчъл. Пресвети Боже, това не беше шега! По всичко личеше, че Махур действително държи в ръцете си живота на Рейчъл!

Адвокатът се приведе и прошепна:

— Всичко е на разположение на вашата племенница! — Каза го по начина, по който беше говорил пред входа на болницата.

Кроукър прелисти документите и вдигна глава:

— Бих искал да задържа всичко това…

— Но, разбира се! — разпери ръце Махур. — Покажете изследванията на доктор Марш, подложете ги на обстойна проверка. Моят клиент иска да бъдете абсолютно сигурен… — Направи една отлично премерена пауза и добави: — Все пак не бива да се бавите прекалено дълго… Доктор Марш положително ви е обяснила, че след броени дни на племенницата ви няма да помогне дори и напълно съвместим бъбрек…

Той не го чуваше. Сърцето блъскаше в гърдите му с такава сила, че дори не можеше да мисли. Бъбрекът действително съществуваше! Последният шанс на Рейчъл се бе появил и той нямаше намерение да го изпуска! Но какво ли криеха в ръкава си този палячо и тайнственият му клиент?

— Откъде клиентът ви разполага с информация за състоянието на моята племенница? — попита.

— Предполагам, че от доктор Марш — отвърна му и побърза предупредително да вдигне ръка: — Но тази информация е косвена. Докторката проведе доста телефонни разговори в опит да помогне на момичето… Специалистите по патология на отделителната система са затворено общество, новини от подобен род бързо стават достояние на повечето от тях. А клиентът ми има много приятели в тези среди…

— Как всъщност се казва той?

Адвокатът се усмихна:

— Засега желае да запази своята анонимност, причините за това ще ви бъдат разяснени…

— Съжалявам — поклати глава Кроукър. — Никога не сключвам сделки с анонимни партньори.

— Сигурен ли сте, сър? Аз пък имам чувството, че там на север, в Ню Йорк, сте вършили именно това…

— С престъпници!

Махур погали с пръст слепоочието си:

— Но не само с престъпници, нали?

Втренчено го изгледа и не отговори. Мършавият спокойно издържа погледа му.

— Във всеки случай сега едва ли имате избор, сър — продължи след секунда, а Кроукър отново изпита чувството, че го вижда да пледира в съдебната зала. — Освен ако се примирявате със съдбата и решавате да оставите Рейчъл в лапите на смъртта… — За пръв път от началото на срещата им назова момичето по име и Кроукър изпита чувството, че някой плисна студена вода в лицето му. — А без бъбрек тя неминуемо ще умре! Сигурен съм, че доктор Марш и други специалисти вече са ви изтъкнали това!

Кроукър дълго мълча. Нарастващото движение по Бродуей долиташе до слуха му някъде отдалеч, примесено с жизнерадостния ритъм на рап музика. Но тук, в гробището, всичко беше неестествено неподвижно, сякаш се намираха на някакъв омагьосан остров на спокойствието. Температурата на въздуха нарастваше с всяка изминала минута.

— Добре — размърда се най-сетне той. — Да приемем, че вашият клиент има възможност да достави бъбрек с нужните качества. Каква цена ще иска за него? Аз не съм милионер, въпреки че сестра ми разполага с известни средства…

— О, тук не става въпрос за пари! — размаха ръце Махур. — Нищо подобно! Моят клиент дори настоява да задържите ключовете за мустанга…

— Изключено!

— Не бързайте да отказвате — стрелна го с поглед адвокатът и акуратно прибра восъчната хартия обратно в кутията за хранене. — Уверявам ви, че това е един жест на добра воля и нищо повече. — Допълни капачката на термоса с кафе и продължи: — Документите за собственост са в жабката, напълно изрядни. Колата е ваша, независимо от изхода на преговорите…

Погледна го и пусна най-многозначителната от усмивките си — онази, която съдебните заседатели няма да забравят, докато обсъждат своето решение.

— Вземете я, сър — рече. — Познавам добре клиента си. Отказът ви ще го нарани дълбоко.

Това кратко изявление беше напълно достатъчно за Кроукър. Тайнственият клиент беше богат човек, разполагащ с власт и влияние. Щедър, с развито чувство за чест, а по всяка вероятност и безскрупулен…

— Какво ще иска от мен срещу бъбрека?

Махур кимна, сякаш одобряваше все още необявеното решение на събеседника си.

— Преди да преминем на подробностите, държа да подчертая, че желанието на клиента ми беше да дари този орган на вашата племенница. Напълно безплатно, без никакви условия. За съжаление обаче обстоятелствата не позволяват подобна щедрост… — Показалецът му почука надгробния камък: — Виждате ли това тук?

Кроукър сведе глава към надписа.

— Както можете да се уверите, Тереза е починала на двадесет и шест — тихо промълви адвокатът и затвори кутията със закуската, пръстите му ловко завиха капачето. — Или по-точно казано, на тази възраст е била убита…

— Какво общо има това с вашия клиент?

Сега дойде ред на Махур да направи продължителна пауза.

Кроукър си пое дъх и попита:

— Да разбирам ли, че в замяна на бъбрека клиентът ви иска да открия убиеца на това момиче?

— О, не, сър. Клиентът ми отдавна знае кой е той. Хуан Гарсия Барбачена, съпругът на Тереза. Смазал я от бой, а после метнал примка от кабел около шията й… Стягал, докато езикът й изскочил навън, а от очите й бликнала кръв…

Този тип беше истински майстор. Изчака точно толкова време, колкото беше необходимо на Кроукър да възприеме грозните детайли на убийството, а после подхвърли:

— И знаете ли защо този Хуан Гарсия е убил младата си жена, сър? — Поклати тъжно глава: — Причината е твърде банална. Той имал любовница и Тереза научила за това… Но вместо да се обърне за помощ към някого, от когото би получила подходящ съвет (като клиента ми например), тя решила да вдигне скандал и започнала да го заплашва… Устно, а не физически — държа да подчертая това… В резултат на което онзи тип я ликвидирал…

— Всичко това ми изглежда като приключен случай — отбеляза Кроукър. — Разбира се, ако е истина…

— Чистата истина — увери го Махур.

— В такъв случай би трябвало да се обърнете към полицията. Особено ако сте в състояние да докажете обвиненията си…

— Господин Кроукър — въздъхна адвокатът. — Ако живеехме в нормален свят, това отдавна да е станало и Хуан Гарсия щеше да е в затвора… — Последва познатата вече драматична пауза. — Но светът, който ни заобикаля, едва ли може да се нарече нормален… По тази причина въпросното лице не само няма да попадне в затвора, а дори и няма да бъде обвинено… Независимо от жестокото убийство, което е извършило, независимо от неоспоримите улики срещу него…

Пръстите на Махур погалиха гладкия камък, сякаш искаха да утешат неспокойния дух на Тереза Маркеса Барбачена.

— Този човек е недосегаем — въздъхна той. — Дори влиятелна фигура като моя клиент не може да му стори нищо. Около него се издига висока стена, която никой не може да прескочи… — Дългият му показалец знаменателно се повдигна: — Или почти никой…

Кроукър беше обзет от мрачно предчувствие, тръпки полазиха по гърба му.

Махур приключи пледоарията си с глас, от който косъмчетата по ръцете му настръхнаха:

— Само вие, сър, можете да прескочите тази стена! Клиентът ми е убеден в това. И офертата му е следната: в замяна на бъбрека, който ще спаси живота на Рейчъл, вие трябва да се доберете до Хуан Гарсия Барбачена и да го ликвидирате!

Глава 2

— Няма да извърша убийство! — тръсна глава Кроукър. — Нито за вас, нито за когото и да било! — Едва сега си даде сметка, че офертата на Махур не е дар Божи, а сделка с Дявола.

— Разбирам — кимна адвокатът и докосна предницата на тюркоазния мустанг с онова благоговение, с което влюбеният мъж гали бедрото на своята избраница. Бяха напуснали гробището и стояха пред железния портал, който той старателно заключи. Оттук букетът свежи цветя на гроба на Тереза Маркеса Барбачена приличаше на ярко цветно петънце. — Това ваше изявление положително ще дойде като гръм от ясно небе за семейството на Аджукар Мартинес.

При споменаването на това име у бившия детектив се събудиха стари и неприятни, но все още живи спомени.

— Мартинес беше чудовище! — отсече. — Когато го спипах, той беше убил пет проститутки по особено жесток начин. Лицата им бяха обезобразени с нож, гърдите — отрязани… И всичко това, преди да им пререже гърлата…

— А вие го застреляхте — хладно го изгледа Махур.

— Точно така, застрелях го — кимна Кроукър. Вече беше престанал да се учудва на информираността на тоя тип, макар че подобни сведения можеха да се получат с цената на огромни усилия. Осъщественият контакт между двамата очевидно беше част от една мащабна операция. Тези хора не обичаха да си губят времето. — Но нека ви напомня, че натиснах спусъка при самоотбрана, тъй като онзи садист ме нападна с бръснач!

— Куршумът е отнесъл половината му глава…

— Първо прострелях коляното му — отвърна му. — Но това не го спря…

Адвокатът хвърли кутията за храна на задната седалка и попита:

— Ами случаят с Дънстън Макгриф?

— Още един психопат — въздъхна Кроукър. — Изнасилил доведената си сестра, като преди това изтръгнал сърцето й и го изял… След това изскочил на улицата и започнал да стреля по минувачите. Четирима убити, шестима ранени… Използвал е пушка тридесет и осми калибър.

Махур се облегна на калника. Безупречно излъсканата боя ослепително блестеше на слънчевата светлина.

— Един куршум в слепоочието, втори — в гърлото — продължи да демонстрира информираност той. — Изстрели, които са достойни за снайперист. Жертвата умира на място…

— Налагаше се. В противен случай щях да изгубя партньора си.

Махур кръстоса ръце пред гърдите си, изложи лицето си под топлите слънчеви лъчи, затвори очи и промърмори:

— Идва ред на Родриго Импремата.

Кроукър се подразни. Това зализано копеле го връщаше в миналото с методична последователност. При това точно в онази част от него, за която не желаеше нито да мисли, нито да си спомня.

— Какво е това? — изръмжа. — Опис на бельото, изпратено за пране?

— Обикновен списък на хората, които сте убили — отвърна му. — Ако информацията ми е точна, дон Родриго е бил кръстник на картела Барио, който години наред е зареждал с кокаин Ню Йорк… По непотвърдени сведения именно той е заповядал убийството на вашия баща. Поправете ме, ако греша…

— Не грешите — въздъхна Кроукър и зачака. Беше убеден, че адвокатът разполага с информация и за доброволното му сътрудничество с федералните власти.

Махур доволно кимна с глава.

— Високо ценя вашата откровеност, сър — измърка той. — В днешния свят на престъпно лицемерие и нагли лъжи подобно нещо наистина е рядкост… — Отново вдигна лице срещу слънцето: — Този дон беше отвратителен маниак, нали? Съсредоточаването на огромна власт в ръцете му го правеше още по-опасен за околните! В крайна сметка дори колегите му започнаха да мечтаят да го видят мъртъв… Но донът не беше лъжица за тяхната уста. Манипулираше ги умно, настройваше ги един срещу друг и те сами се избиваха… — Очите с цвят на кафе се отвориха толкова рязко, че Кроукър не успя да скрие смайването от лицето си: — Тогава на сцената излязохте вие. Някаква умна главица сред вашите информатори — вероятно същата, която ви е посочила дон Родриго като човека, заповядал отстраняването на баща ви, е доставила и това, което ви трябва: малката цепнатина в безупречно изградената защита на мафиотския бос… Почти незабележима цепнатина, но достатъчна за човек с вашите умения и решителност… — Главата му леко се извъртя, зализаната коса мазно проблесна: — Някакви пропуски дотук?

Другият мъж равнодушно повдигна рамене, но вътрешно кипеше. До този момент беше убеден, че горчилката от тази история е отдавна забравена, но се оказа, че не е така. Спомените за дон Родриго се надигаха в душата му като опасен ураган.

— Разбира се, всичко това е полуофициалната част от историята — промърмори Махур и бавно извърна очи към гроба на Тереза. — Нещо, което се знае, но не може да се докаже. Но някои хора са убедени (сред тях съм и аз), че вие сте знаели предварително кой е ликвидирал баща ви… Искам да кажа, че сте имали достатъчно време да приключите своето собствено разследване…

Замълча и го стрелна с поглед в очакване на потвърждение. Не го получи и продължи:

— В резултат сте се свързали с най-заклетия враг на дон Родриго и сте сключили сделка: продавате му ключовата информация, той предприема внезапна атака и завладява клана. А вашата награда е самият Родриго — гол и безпомощен, като на тепсия. Чиста работа, всички са доволни…

Кроукър бавно си даде сметка, че адвокатът насреща му цели, а и успява, да свърши нещо много повече от демонстрация на осведоменост за събитията, запазени като хербарий дълбоко в съзнанието му. Защото тези събития оживяваха, а заедно с тях се връщаха жаждата за мъст и омразата, които го бяха засмукали като окото на циклон… В онези дни бе готов на всичко, за да изправи убиеца на баща си пред правосъдието. И го беше сторил.

Махур отлепи мършавото си тяло от колата.

— На колко години бяхте, когато се случи това?

— На двадесет — дрезгаво отвърна той. — В случай, че всичко е станало така, както го описахте…

— О, станало е точно така — убедено кимна адвокатът и отвори вратата на мустанга. — Знаете го не по-зле от мен. — На устните му се появи лека усмивка: — Затова предлагам да си спестим малко време. Вие разполагате с необходимите качества, а те са решителност и изобретателност.

— Ако ми потрябват препоръки за работа, непременно ще ви се обадя! — язвително му подхвърли.

Адвокатът замислено го погледна. Беше съвсем ясно, че подобен сарказъм не може да го отклони от изпълнението на поставената задача.

— Знаете как стоят нещата, когато става въпрос за убийство — промърмори. — Човек или го може, или не. Толкоз. По мое мнение вие не само го можете, но и знаете как става това. Или, казано другояче, вие сте специалист в тази област.

— Способностите ми нямат значение — поклати глава Кроукър. — Ако съм убивал в миналото, съм имал дяволски силни основания да го правя. Първо, защото онези негодници напълно заслужаваха съдбата си, и второ — защото нямах друг избор.

— По отношение на Мартинес и Макгриф може би имате право. Но не и когато става въпрос за дон Родриго.

— Грешите — поклати глава той. — Донът беше изключително хитър, изплъзваше се като змиорка от всички капани, които му поставяхме. Сякаш знаеше предварително за тях… За другото сте прав: аз действително хвърлих огромни усилия по оперативната му разработка. Баща ми бе убит по негова заповед — в това бях дълбоко убеден. Но хората, които можеха да го докажат, бяха прекалено уплашени, за да дадат показания в съда. А дори да не беше така, донът пак щеше да се измъкне. Имаше свои хора в почти всички полицейски управления на Ню Йорк. И това го правеше недосегаем. Междувременно обаче продължаваха да измират деца, които купуваха дрогата му… Друг начин наистина нямаше.

Махур пристъпи към него, в силно затопления въздух се долови ароматът на одеколона му, примесен с миризма на пот.

— „Нямаше друг начин, той беше недосегаем…“ — повтори шепнешком. — Това означава, че донът е бил защитен от всички страни, нали?

А Кроукър усети как капанът щраква. Взря се в ясните кафяви очи насреща си и ясно улови напрегнатата решимост в тях.

— Хуан Гарсия Барбачена е също така недосегаем, защитен отвсякъде — отсече с категоричен тон, после ръцете му направиха изразителен жест, а от гърдите му се откъсна тежка въздишка: — Madre de Dios, тази гадна свиня хладнокръвно уби жена си в разцвета на живота й! Ако дори за миг допуснете, че е бил афектиран и не си е давал сметка какво върши, значи изобщо не знаете що за човек е той! Но аз ще ви го кажа веднага: един втори дон Родриго Импремата!

От притока на кръв лицето му заприлича на тъмен махагон. Кроукър ясно разбра, че за него Барбачена е виновен, независимо дали наистина е убил жена си или не. В този кратък миг му се стори, че наднича отвъд дебелата предпазна стена на човека насреща си, инстинктивно усети, че той не е само хладен и умен наемник, който преследва тлъсти хонорари. На всичкото отгоре се появи празнота в отличната информираност, която тоя тип непрекъснато демонстрираше: фактът, че до този момент не беше споменал нищо за връзките на Кроукър със СОБК, означаваше само едно — той не знаеше за тях…

— Дотук чувам вашата версия и нищо повече — предпазливо подхвърли, макар да си даваше ясна сметка, че няма избор. За да живее, Рейчъл трябва да получи този бъбрек. Точка. Особено ако Махур казваше истината за Барбачена… Всичко опираше до собственото му чувство за морал и това беше нещо ново, напълно независимо от наистина смайващите познания на Махур по отношение на полицейското му минало. С едно обаче беше наясно: всичките убийства, които е бил принуден да извърши, имаха своето непоклатимо основание. Ситуацията с Хуан Гарсия Барбачена обаче беше коренно различна. Нуждаеше се от време, за да извърши своите проверки, необходимо му беше време и за размисъл. Но в момента точно времето беше най-дефицитната стока на пазара. Състоянието на Рейчъл не позволяваше абсолютно никакво протакане.

— Понякога човек е принуден да приема нещата на доверие — въздъхна Махур. — Повярвайте ми, сър, ние наистина сме загрижени за живота на вашата племенница!

— Трябва ми малко време — отвърна му. — Искам да поговоря с доктор Марш, а и да проверя документацията за органа…

— Двадесет и четири часа — отсече адвокатът. — Надяваме се, че след този срок ще бъдете готов за действие.

— Доктор Марш трябва да се увери, че органът действително съществува — възрази Кроукър.

— Това ще се уреди — усмихна се мъжът и леко кимна: — На гърба на моята визитка има един написан на ръка телефонен номер. На него можете да ме откриете по всяко време през следващите двадесет и четири часа. Това е един вид гаранция, сър. Доказателство за нашата добра воля… — После в очите му се появи хладина: — Двадесет и четири часа! Това е целият гратисен период, който ви отпуска моят клиент!

— Нещо много се е разбързал, а? — подхвърли той, превърнал се за миг в някогашния детектив.

— Това е от полза и за Рейчъл — сви рамене Махур. — По случайно съвпадение клиентът ми също е притиснат от времето… — Пристъпи към него и понижи глас, сякаш се страхуваше да не ги подслушват. Макар че това можеха да сторят само гларусите, които се виеха в кръг над главите им, или душите на мъртвите в близкото гробище: — Утре в полунощ, придружен от силна охрана, в Маями ще пристигне Хуан Гарсия Барбачена. Престоят му ще трае дванадесет часа, по време на които му предстоят изключително важни делови преговори. Часът и мястото на тези преговори се пазят в дълбока тайна. Но вие трябва да го ликвидирате именно в рамките на тези дванадесет часа!

Кроукър усети по гърба си студени капчици пот.

— Но това е абсурд! — възкликна. — Няма да имам време дори за…

— Спокойно, господин Кроукър — вдигна ръка адвокатът. — В момента, в който получа вашето съгласие, аз ще ви предоставя подробен пакет с инструкции. Той ще съдържа сведения относно маршрута на Барбачена, броя на бодигардовете му, вида и количеството на тяхното въоръжение. Освен това ще имате възможност да се запознаете подробно с предпочитаните от него храна, облекло, подслон и секс. Както виждате, нямаме никакво намерение да ви хвърляме на крокодилите…

— Виждам само, че сте прекалено уверени в себе си — изръмжа той.

— В живота на всеки човек има неизбежни събития — отвърна му и протегна ръка. Кроукър механично я пое, а адвокатът се усмихна и с изненадваща топлота добави: — Оставям ви мустанга без капчица съжаление, сър. Надявам се, че ще му се наслаждавате както трябва.

Кроукър остави адвоката на паркинга пред болницата и го видя да се качва в чисто нов линкълн континентал. Цветът му беше бледозелен металик, един от най-популярните във Флорида. Записа си номера на лимузината и паркира.

Отключи жабката и извади регистрационните документи на мустанга и талона за собственост. И двете бяха на негово име — с точния му адрес и номера на социалната му осигуровка. „Господи, има ли нещо, което тези хора да не знаят за мен?“ — запита се той. Формулярът за промяна на собствеността съдържаше едно-единствено име: Марселус Рохас Диего Махур. Нито следа от тайнствения му клиент…

Качи се в отделението за хемодиализа и бързо се насочи към бокса на Рейчъл. Край леглото седеше Мати, която го зърна през стъклото и безмълвно поклати глава. Промяна в състоянието на момичето нямаше. Стомахът му се сви от отчаянието, изписано върху лицето на сестра му.

Обърна се и влезе в стаята на дежурните. Оказа се, че Джени Марш е в операционната и ще се освободи късно следобед, тъй като има четири насрочени една след друга операции. Явно щяха да се видят едва вечерта в осем, според уговорката.

Отново надникна в бокса на Рейчъл. Момичето лежеше безжизнено, почти мъртво. Майка му на стола до леглото беше напрегната до крайност, с горчиво стиснати устни. Вътре се намираше и един мъж с осанка на благородник, прошарена коса и старомодни тънко оформени мустачки. Той се обърна и го поздрави с кратко кимване. Мати го представи. Това беше доктор Роналд Стански, личният лекар на Рейчъл.

Стиснаха ръцете си и докторът каза:

— Току-що обяснявах на госпожа Дюк, че имам известни връзки в Националния център за обмен на трансплантационни органи. — Говореше шепнешком, сякаш се страхуваше да не събуди пациентката си. — Надявам се да направя нещо…

— Това би било чудесно — отвърна му. — Но доколкото съм осведомен, този център е нещо като свещен храм.

— Правилно сте осведомен — кимна той. Беше облечен в лек костюм от тропикал, безупречно изгладена бяла риза и вратовръзка в тъмни, консервативни тонове. Приличаше на погребален агент. — Не исках да кажа, че мога да доставя бъбрек с едно вдигане на телефона… — На лицето му се изписа безпокойство, дългият показалец докосна тънките мустачки: — Но нали затова са приятелите? Убеден съм, че ще сторят всичко, което могат… — Обърна се към Мати, стисна ръката й и прошепна: — Не губете надежда, драга! Кроукър го потупа по рамото:

— Може ли да поговорим навън, докторе?

— Разбира се.

Преди да пусне прозрачната завеса зад гърба си, хвърли кратък окуражителен поглед на Мати и леко й се усмихна. После се извърна към Стански:

— Докторе, от сестра си разбрах, че преди шест месеца Рейчъл е била на контролен преглед при вас.

— Точно така.

От почти сервилното му поведение в присъствието на Мати не беше останала и следа. Вместо него прозираше нещо като сдържана непреклонност — оръжие, до което много хора прибягват в непозната и враждебна обстановка.

— И?

Докторът изглеждаше искрено огорчен и малко ядосан от факта, че трябва да губи част от скъпоценното си време.

— Това беше един от периодичните прегледи, които са задължителни в нейното училище. Не открих никакви заболявания.

„Сякаш изстисквам вода от суха скала“ — рече си Кроукър, но въпреки това настоя:

— Продължавайте, моля.

Добре поддържаните ръце на Стански безпомощно се разтвориха:

— Изследванията й бяха напълно нормални.

— Любопитен съм да разбера защо вашите изследвания не са отразили наличието на наркотици в организма на Рейчъл — тежко го изгледа той. — Хашиш, кокаин и различни видове амфетамини…

— Чух, че сте били детектив в Ню Йорк — хладно отвърна докторът, а очите му се превърнаха в бездънни, лишени от всякакви чувства кладенци. „Това май го учат в академията, заедно с анатомията и цитологията“ — рече си със скрита въздишка Кроукър. — Защо задавате въпрос, чийто отговор предварително знаете?

— Искам да чуя и вашето мнение.

— Периодичните прегледи са детска игра — назидателно започна онзи и вдигна показалец, сякаш се намираше пред непокорен ученик. — Толкова повърхностни, че всеки може да скрие каквото пожелае. За съжаление такова е положението не само тук, а и в цялата страна.

— Но сега сте наясно, че Рейчъл е употребявала наркотици от доста време…

Това не беше въпрос и докторът запази хладно мълчание. Да накараш лекар да признае грешката си е все едно да обвиниш добрия дядо Господ, че нещо е сбъркал при Сътворението на света.

— Благодаря, докторе — приключи разговора той. — Ценя вашата откровеност.

Взел насмешката за извинение, доктор Стански високомерно кимна с глава.

Кроукър размени няколко думи с Мати. Много му се искаше да й разкаже за предложението на тайнствения адвокат Махур, но не посмя. Би било твърде жестоко да събуди надежда в душата й, без да бъде сигурен дали онзи мършав тип не крои някакъв номер. Вместо това я увери, че продължава да използва връзките си и не е изгубил надежда да открие жизненоважния орган. Това не беше чистата истина, но не беше и пълна лъжа…

Напусна болницата и изведнъж се запита къде ще пренощува. Нямаше достатъчно време да пропътува обратно километрите до Исламорада, в същото време никак не му се искаше да се връща в онази луксозна кутия от бетон и стъкло, наречена Харбър Пойнт. Никак не си падаше по претрупани жилища от тоя сорт. След това бръкна в джоба си и напипа ключовете от къщата на Соня, които така и забрави да върне на Бени.

Прекоси паркинга и спря пред тъндърбърда, все още несигурен дали трябва да се приюти в Ел Портал. Отвори багажника и натисна копчето на портативната електронна система, която сам беше инсталирал. Добре маскираната вратичка от вътрешната страна на калника се отвори, той протегна ръка и измъкна малко тапицирано куфарче. Вътре имаше портативен компютър. Кроукър го включи към клетъчния си телефон и използва вградения модем, за да получи достъп до главния терминал на щатската пътна полиция. Софтуерната програма му поиска код и той без колебание набра цифрите, които преди време беше получил от Роки Сагуас — лейтенант-детектив в Метро Дейд и близък негов приятел. Получи достъп и набра номера на луксозния линкълн, в който се беше качил Махур. На екрана се появи надпис: молеха го да почака, тъй като системата е претоварена. Използва паузата, за да се включи към компютъра на „Бел Саут“. Вкара същия код и набра телефонния номер на Нестор — умиращия от СПИН приятел на Соня. Секунда по-късно на екрана се изписаха трите имена на младежа и адресът му. Също в Ел Портал, на няколко пресечки от нейното жилище. Изключи кабелите и се приготви за път. Градският търговски център се намираше на Глейдс Роуд — първата от двете основни артерии, които пресичаха Бока Рейтън от изток на запад. Магазини, в които се продаваше абсолютно всичко, изпълваха сградата на огромния търговски комплекс, която се издигаше между Бътс Роуд и булевард „Сейнт Андрю“ и на практика беше част от панорамата, оформяща цялото източно крайбрежие на Флорида.

Сутрешният душ имаше съвсем ограничен ефект, тъй като не беше сменял дрехите си вече два дни. Обзет от предчувствието, че скоро от тялото му ще започне да се излъчва миризма, която по сила едва ли ще отстъпва на лъчението на пръстените на Сатурн, Кроукър хлътна в „Гап“ и излезе оттам натоварен с бельо, два леки панталона, които не изискваха гладене, и половин дузина фланелки и ризи с къс ръкав в различни цветове. На изхода се сблъска с Раф Рубине — съдържателя на „Бара на акулите“.

— Хей, compadre! — прогърмя по навик великанът и хората започнаха да извръщат глави. „Този човек си е роден за политик“ — помисли Кроукър, Беше чувал, че по време на кметския си мандат Раф бе осъществил редица смели и изключително изгодни за управата на Маями проекти. Това му беше създало многобройни почитатели, които с радост биха му гласували втори мандат. Но той отказа да се кандидатира, без да дава на никого обяснения за това странно решение. „Политиците са като ченгетата — въздъхна Кроукър. — Никой не знае кой и кога ще прегори…“

— Точно ти ми трябваш!

Ухилен до уши и с добродушен блясък в сините си очи, Рубине го издърпа настрана от потока пешеходци. Беше облечен в бели джинси и риза с къс ръкав на синьо-червени ивици, а краката му бяха обути в удобни маратонки „Доксайдър“, без чорапи. Имаше страхотна фигура, бицепсите му бяха с размерите на бебешка главичка и караха жените да го заглеждат. Той обаче не им обръщаше никакво внимание.

— Вчера чух страхотен виц! — продължаваше да гърми Рубине. „Кръчмарите и политиците много си падат по вицовете, особено ако са и мръснички“ — рече си Кроукър. А Раф беше на първо място в списъка. Разполагаше с огромен запас вицове и ги сипеше като картечница. Може би ги научаваше от клиентите си…

— Един ескимос се качил на моторната си шейна и тръгнал за града — започна приятелят му. — Но малко преди да пристигне, шейната му се развалила и той я избутал до близкия сервиз. Монтьорът излязъл навън и дълго оглеждал мотора. „Май си духнал гарнитурата“ — рекъл най-сетне. „Тц — поклатил глава ескимосът. — Това по мустаците ми е скреж!“7

— Този си го биваше, Раф — засмя се Кроукър. Приятелят му тръгна напред, маневрирайки сред тълпата. Главата и раменете му стърчаха доста над останалите минувачи. „Сигурно е бил трън в задника на кметските бодигардове“ — помисли си, потупа го по широкия гръб и добави: — Радвам се да те видя извън бара… Какво те накара да напуснеш любимото си заведение?

— Понякога се налага да обслужвам и себе си — ухили се едрият мъж. — Но отскачам на север главно за да видя как живее другата половина от света… — „Север“ в речника на Рубине беше всичко, което се намира отвъд Бока Рейтън. — Ами ти? Какво правиш тук точно в разгара на риболовния сезон? Клиентите сигурно чакат на опашка на пристана!

— Семейни проблеми. Племенницата ми е много болна.

— Съчувствам ти, compadre — сложи ръка на рамото му Раф. — Мога ли да помогна с нещо?

— С един бъбрек за трансплантация, който трябва да е съвсем здрав, а освен това и съвместим с организма й…

— Докато бях кмет, много хора ме мислеха за магьосник — въздъхна здравенякът. — Но не и в тази област. Съжалявам…

— Забрави. Това си е моя грижа.

— Къде си отседнал?

— Още не знам — отвърна Кроукър и механично опипа връзката ключове в джоба си. После изведнъж взе решение:

— Всъщност ще използвам къщата на една приятелка в Ел Портал…

— Хубав квартал — усмихна се с одобрение Раф. — Има история, има стил, но най-вече има душа. — По лицето му пробяга тъжна гримаса: — На деветдесетте години им липсва стил и душа… Те са една огромна помийна яма, която поглъща всичко колоритно от петдесетте, шейсетте, седемдесетте и осемдесетте. И го рециклират така, че заприличва на лош сън. Схващаш ли мисълта ми? Дрехи, музика, младежки лафове, дори начин на почивка. Видеоигрите се завръщат, кеглите също… При това на изключително ниско технологично ниво. Бийт поезията възвърна статута си на трагична хипарска библия, кафенета и кръчми забравиха горещата афро-музика. Това ме кара да мисля, че е време да извадя от нафталина стария Керуак8… — Рубине се разсмя. Имаше рядката дарба да се смее от сърце, топло и заразително. Дарба на политик…

После усмивката му помръкна:

— Но има и по-лоши неща… Наркоманията се възражда, особено употребата на хероин. — Погледна го и мрачно поклати глава: — Като се замислиш за всичко това, веднага схващаш, че става въпрос за една инвазия срещу културните ни ценности…

Напуснаха хладната сянка на търговския център и се потопиха в топлия, натежал от влага и ослепително слънце въздух на крайбрежната улица. Насочиха се към паркинга. Кроукър се колебаеше дали да замесва някого в нововъзникналата ситуация с адвоката Махур. Отчаяно се нуждаеше от информация, а до него крачеше човекът, който беше подвижен справочник на всичко свързано с хора и събития в Южна Флорида. По време на кметския си мандат в Маями Раф Рубине беше имал достъп до поверителна информация, засягаща не само столицата, но и целия щат. В неговия случай „достъп“ означаваше, че познава дори калта под ноктите на всички по-важни личности във Флорида, а вероятно и на доста хора в Централна и Южна Америка…

Навалицата намаля.

— Искам да те питам нещо — реши се накрая.

— Казвай.

— Познаваш ли адвокат на име Марселус Рохас Диего Махур?

В очите на Рубине се появи тревога.

— Хей, compadre, това обикновено любопитство ли е, или нещо по-особено?

— Второто.

Той облиза устните си.

— В такъв случай трябва да те попитам в какво си се забъркал… — В очите му имаше любопитство и някакво особено напрежение.

— Още не съм сигурен — призна Кроукър. — Но ти не отговори на въпроса ми. Какво знаеш за тоя тип?

Рубине насочи поглед към далечния край на улицата — там, където служители на фирмата Ти Джи Ай паркираха колите на клиентите си.

— Въпросният адвокат е известен с добрите си отношения с колумбийските наркобосове, но не с тези, които наскоро бяха спипани при съответната вестникарска шумотевица. Клиентите му са изключително дискретни, все едно, че ги няма. Дори професионални сплетници като „Твърда корица“ не подозират, че тези момчета живеят на грешната земя…

— Което ще рече?

— Което ще рече, че клиентите му са защитени на толкова високо ниво, че ако си покажеш носа там, моментално ще ти го размажат… А ако проявиш глупостта да задаваш прекалено много въпроси, ще те отнесат на носилка и имаш всички шансове да бъдеш забравен завинаги…

Кроукър се замисли върху чутото, после вдигна глава:

— А да знаеш нещо за човек на име Хуан Гарсия Барбачена?

— Не ми говори нищо — отвърна Рубине. Каза го прекалено бързо, нещо в очите му не съответстваше на равнодушния тон.

— Нали ще ми кажеш, ако чуеш нещо за човек с това име?

Сините очи останаха непроницаеми. Още един от триковете на политиците.

— Разбира се, compadre.

— Хей, Раф! — извика изгубил търпение. — Това съм аз, твоят приятел Лю! Бъди така добър и изключи машината за фъшкии!

— Каква машина, какви ги дрънкаш?

— Онази същата, на която има табелка с твоето име!

— Май прекаляваш, compadre!

— Извинявай, Раф — овладя се Кроукър. — Просто съм много притеснен…

— От какво? — Върху лицето на Рубине се изписа искрена загриженост. — Чуй ме, Лю… Преди време ти ме защити с гърдите си, а аз не забравям такива услуги… Ще направя всичко възможно да те измъкна от тежката ситуация, каквато и да е тя. Кажи само една дума и…

— Барбачена — прекъсна го решително. В яркосините очи се появи непонятно вълнение.

— Не те съветвам да се забъркваш с този човек, Лю…

— Страхувам се, че нямам друг избор.

— Наистина ли?

— Да, за съжаление…

Рубине замълча, тъй като наблизо се появи двойка възрастни хора с бели коси и бели маратонки, които бавно и някак мъчително се влачеха към колата си. После, очевидно изгубил търпение, дръпна Кроукър под сянката на редицата палми, които разделяха паркинга.

— Сигурен ли си, че знаеш какво вършиш, compadre? — попита.

В момента той не беше в състояние да слуша разумни съвети и предупреждения дори от човек като Рубине. Просто не можеше да си го позволи. Животът на Рейчъл висеше на косъм и ако премахването на някой си Хуан Гарсия Барбачена действително се окажеше единственият начин да спаси този живот, той щеше да го направи! Разбира се, Джени Марш може би щеше предложи и други възможности по време на предстоящата вечеря… Или пък някой от колегите на доктор Стански щеше да открие нужния бъбрек… Веднага обаче си даде сметка, че шансовете са нищожни, а ходът на събитията се развива в друга посока, независимо дали това му харесва или не… Ако довечера Джени Марш прецени, че документацията на органа е валидна, той ще се свърже с Махур и ще приеме офертата му… Времето на Рейчъл изтичаше…

— Направи ми услуга, Раф — меко промълви той. — Разкажи ми какво знаеш за този човек и толкоз!

Рубине се огледа. Ограденият с дървета паркинг беше все така оживен под ослепително яркото слънце.

— Това съвсем не ме прави щастлив, Лю — промърмори той. — И никаква услуга няма да ти направя…

— Приемам, че е така.

Рубине го придърпа по-навътре сред дърветата. Щъкащите напред-назад по асфалтовите алеи на паркинга коли приличаха на гладни акули сред коралов риф.

— Барбачена е жив дявол, Лю! — рече с въздишка. — Под контрола му се намират много неща, наркотрафикът е само едно от тях… Нали помниш какво ти казах? — Хероинът пак излиза на мода… И това е големият шанс на Барбачена. Той отдавна поддържа тесни контакти с най-големите нелегални лаборатории на Далечния изток, които преработват опиум в чист хероин. В същото време е напълно незабележим — един от онези типове, които сякаш не съществуват…

— Означава ли това, че има високопоставени приятели?

— Точно това означава.

— Ясно. Кои са те?

— Политици, цели правителства. Известен е като специалист по потушаване на недоволства, бунтове, революции. Особено там, в Латинска Америка… Към него се обръща всеки, който има нужда от оръжие.

— Разбирам — проточи Кроукър.

— Хей, Лю! — разтревожено го изгледа едрият мъж. — Познавам този твой поглед! Така гледаше, преди да тръгнеш по дирите на онези мутри, които ме изнудваха. По дяволите, човече! Май работата наистина е сериозна! — После отново се огледа и понижи глас: — Барбачена поддържа тесни връзки с бунтовнически водачи, дисиденти, генерали и самозвани диктатори. Те го коткат, тъй като той е основният им доставчик. Споделят тайните си планове с него, а той ги предава на съответното правителство. В замяна получава пълни и безусловни протекции. Върши каквото му хрумне, а официалните власти се обръщат на другата страна… Дори му продават оръжие срещу процент от печалбата, който се пуска под масата. И защо да не го правят? Барбачена си взема своето, но и те забогатяват, при това бързо и чисто… Така стават нещата, Лю…

Кроукър дълго мълча. По гърба му се плъзна хладна капчица пот.

— Някой иска да ликвидира този човек, Раф — промълви най-сетне. — Много го иска…

— Не съм изненадан — изсумтя Рубине. — Враговете на Барбачена са толкова много, че биха могли да се обединят в отделна държава. А той самият е заслепен от могъществото си, напълно в плен на илюзията за своята недосегаемост… Отдавна е забравил, че никой на този свят не е недосегаем…

Кроукър изчака друга двойка възрастни туристи да се отдалечат по посока на колата си и попита:

— Раф, имаш ли представа кой може да е поръчал убийството му?

— Не, compadre — поклати глава едрият мъж. — Но веднага мога да ти съставя един доста дълъг списък с вероятните кандидати… Всъщност скоро ще разберем… Чух, че утре вечер Барбачена пристига в Маями…

— Искам да поговорим именно за това. Може би ще се наложи да се гмурна в обкръжението на този тип. И в тази връзка ще ми трябва помощта ти…

Понятието изненада липсваше в речника на Рубине.

— Когато кажеш — кимна той. — Барбачена не фигурира сред приятелите ми. — Сграбчи десницата на Кроукър и енергично я разтърси: — Имаш моята дума, compadre!

На път към Ел Портал Кроукър отново включи лаптопа и направи опит да влезе в главния компютър на пътната полиция. Този път успя. Оказа се, че бледозеленият линкълн принадлежи на компания за отдаване на коли под наем. Не се учуди на този факт, запамети адреса и името на компанията и изключи апаратурата. Беше съвсем близо, в североизточна посока. Излезе от магистралата през изхода на булевард „Атлантик“ и пое на запад по Четиристотин четиридесет и първа улица.

Маргейт беше старо работническо градче, разположено западно от форт Лодърдейл. Той отби вдясно и спря пред редицата търговски обекти в източния край на улицата. Най-близо до него светеше рекламата на кубински ресторант, следваше работилница за надгробни паметници, а до нея проблясваха затъмнени стъкла на витрина, над която се мъдреше помпозният надпис „Оръжеен клуб «Маргейт» — лъкове и пистолети“. Кроукър се усмихна. Такива „клубове“ можеха да се видят само в райони като Маргейт и Бока (там пък имаше яхтклуб), въпреки че името нямаше нищо общо с действителността. Най-накрая, съвсем близо до плажа, се намираше целта на пътуването му: Екзотични автомобили под наем „Голд Коуст“…

Зад гишето седеше млада жена. Дъвчеше дъвка и прелистваше последния брой на списание „Алюр“. Беше сама. Стените на приемната бяха облепени с плакати на спортни автомобили: порше, ферари, ламборгини — всичките порядъчно оплюти от мухи. Мебелировката се изчерпваше с две вехти и доста изкорубени канапета, между които стърчеше старомоден пепелник на стойка. До прозореца се издигаше грохнал фикус от пластмаса, листата му бяха силно сведени надолу под тежестта на небърсания от месеци прах. Във въздуха се долавяше характерната миризма на спокойно отчаяние…

Младата жена вдигна глава. Беше на не повече от двадесет години, със светлокестенява коса, сини очи и прекомерно дълги, лакирани в розово нокти, които приличаха на остриета на кинжал.

— Здрасти, аз съм Вонда — поздрави тя и попипа пластмасовата табелка на шията си, където пишеше „Вонда Шепърд“.

Кроукър се представи и заяви направо:

— Трябва ми информация за един линкълн континентал последен модел, бледозелен на цвят.

Главата на Вонда се поклати — като на онези кученца за кола, които преди време бяха на мода.

— Трябва да проверя наличностите.

— Не искам да я вземам под наем — уточни той. — Интересува ме лицето, което я ползва в момента.

— Защо? — разтревожено го погледна тя. — Да не би да е станала катастрофа?

— Не съм чувал подобно нещо.

Дъвката в устата й направи балон и изпука:

— В такъв случай нямате късмет.

В ръката му се появи полицейска значка.

— О, Боже! — разшириха се очите й.

— Вонда, въпросът е много важен — рече настоятелно Кроукър. — Обещавам ви, че шефът ви няма да разбере нищо!

— Много бих искала да ви помогна, но…

— Хайде, направете го.

— Не познавате шефа ми! Момичето преди мен си позволило отклонение от правилата и здравата загазило! — Светлите къдрици решително се разтърсиха: — Съжалявам, но без заповед от прокурора не мога да ви покажа нищо! — Усмивката й беше нервна, пръстите й започнаха да подръпват ръкавите на розовата блузка.

Изпита съжаление към нея. Беше виждал много момичета в същото положение: принудени да работят на място, което ненавиждат, с единственото желание да скочат в колата и да подкарат нанякъде, а вятърът да роши косите им…

— Донесете ми прокурорска заповед и всичко ще ви покажа — рече притеснено Вонда.

— Прокурорска заповед, значи… — проточи той. — Говорите, сякаш и друг път сте имали този проблем…

— Не аз.

— Я ми кажете нещо друго, Вонда — облегна се на гишето той. — Вие наблюдателна ли сте?

— И още как — отвърна тя, измъкна някакви изпоцапани с кафе формуляри и поясни: — Шефът ми ги остави за сравнение… Сигурен е, че веднага ще засека фалшификатите…

— Значи шефът ви е извадил късмет с човек като вас — любезно се усмихна Кроукър. — А и е стриктен по отношение на изискванията на закона… Всъщност как му беше името?

— Трей Мерли — отвърна момичето и продиктува имената буква по буква.

„Нищо чудно — рече си Кроукър. — Що за име е това?“

— Благодаря за помощта — каза й, тръгна към вратата и изведнъж се спря, сякаш забравил нещо: — В колко часа затваряте, между другото?

— Точно в шест и половина.

Настани се зад волана на тъндърбърда и пусна една касета на Евърли Брадърс. После включи на скорост и се насочи към магистралата И-95. В продължение на няколко минути слуша музика, после се сети нещо и измъкна визитката на Махур. Върху обратната й страна наистина имаше няколко цифри, написани на ръка. Отвори капачето на портативния компютър, включи се в база данните на „Садърн Бел“ и изписа цифрите на екрана.

Машината отговори с кратко послание: „Данните се обработват.“ Очевидно проследяването на този телефон изискваше време. Изслуша Евърли Брадърс, замени ги с касета на „Джей и американците“ и стигна в Ел Портал точно когато Джей Блек започваше баладата си „Само в Америка“…

Петгодишното камаро на Соня си стоеше на площадката. На задното му стъкло имаше синьо-зелена лепенка с надпис „Спасете морските крави“. Кроукър остана зад волана, заслушан в пропукването на изстиващия мотор. До слуха му долитаха крясъците на хлапетата, които караха колелата си в дъното на уличката, от магистралата отвъд нея се чуваше приглушеното съскане на автомобилни гуми. Внимателно огледа къщичката с бледосини рамки на прозорците и каменни морски кончета пред вратата. Фонтанчето между тях сякаш олицетворяваше живота на Соня: напукано и празно, застинало в очакване на топлина и живителна влага, на радост и птичи песни… Колко малко е нужно да се поправи този фонтан. Колко малко беше нужно, за да бъде щастлива Соня… Но вече бе късно. Няма да стане нито едното, нито другото… Обраслите с мъх водни кончета и напуканото корито под тях бяха олицетворение на меланхолията, увиснала като тежка пелена над този дом. Духът на Соня все още витаеше наоколо и сякаш ридаеше за непостижимата свобода… Може би и тя, както дядото на Бени, не може да премине в отвъдния свят, преди убийците й да бъдат наказани… Близнаците Бонита.

Кроукър излезе от колата и пристъпи към портичката едва когато жегата в купето стана нетърпима и гърбът му овлажня от пот. От това място можеше да види част от прозореца на спалнята, издигащ се на около метър от терена. Тухлената фасада под него беше покрита с бледорозова мазилка, наблизо се поклащаха клоните на грейпфрутово дръвче, което плачеше за подкастряне.

Извади ключа и го пъхна в бравата. Още от прага долови аромата на парфюма й.

— Соня?

За миг надеждата, че ще получи отговор, победи силата на разума, въображението взе връх над реалността. В гласа му се долови властна, нетърпелива нотка…

— Тук съм — промълви, без да го е грижа дали изглежда като глупак или не. — Върнах се…

Застоялият въздух беше тежък и лепкав, сякаш секунди преди жестоката си смърт Соня беше изсмукала кислорода от него. Кроукър направи кратка обиколка из къщата, отваряйки всички прозорци. После влезе в спалнята, изрита обувките си и се отпусна на леглото. Мекият следобеден ветрец разклащаше пердетата, сянката от предната веранда беше достатъчна, за да запази приятната прохлада на дома.

Ярките карибски цветове в спалнята пробудиха тъжни спомени в душата му, стана му мъчно. Извърна глава. През отворения страничен прозорец долиташе напрегнат глас, който задъхано коментираше повторението на поредната катастрофа от формула „Наскар“, показано на телевизионния екран.

Любопитството на Кроукър се пробуди, той стана и залепи нос за ситната мрежа против насекоми на прозореца. Между листата на грейпфрутовото дръвче ясно се виждаше тухлената фасада на съседната къща. Вътре някой беше включил телевизора си на канала ЕСПН… Хвърли поглед на часовника си, после му хрумна нещо.

Заобиколи леглото и тихо излезе навън. Почука на вратата на тухлената къща в съседство и усети как пулсът му се ускорява. Соня е била убита приблизително по същото време на деня — в ранния следобед. Може би ще се окаже, че съседът, запален телевизионен зрител, е чул или видял нещо… Тръсна глава и отново почука.

След известно време вратата се отвори, насреща му изплува човек в инвалидна количка с издължено лице. Беше прехвърлил петдесетте, мургав и плешив. Сплъстена сива коса имаше само около ушите и на тила му. Очите му бяха възпалени и воднисти, вероятно от постоянното гледане на телевизия. Раменете му бяха широки, а ръцете в скута — здрави и жилести, с дебели пръсти.

— Какво обичате? — попита той. Коментаторът на ЕСПН зад гърба му задъхано говореше за линейки, жълти флагове и смачкани болиди.

— Извинете, че ви откъснах от това, което гледате — каза Кроукър и протегна ръка. — Казвам се Лю Кроукър и съм приятел на Соня Вилалобос, съседката ви…

— О, знам я, макар че съпругата ми я познава далеч по-добре — отвърна инвалидът и пое ръката му. — Аз съм Лайес, Пабло Лайес. Моля, влезте. Нямам нищо против малко компания. — Забеляза биохимичната протеза на Кроукър и кимна: — Може да се намери и нещо разхладително.

За разлика от слънчевата и весела къща на Соня, тази беше мрачна и тъмна. Прозорците бяха скрити зад плътни завеси на бели и кафяви райета, окачени на алуминиеви корнизи. Всичко беше в различни оттенъци на кафяво. Стаите бяха чисти и подредени, но мебелировката — закупена някъде през шейсетте, беше занемарена не по-малко от грейпфрутовото дръвче навън. Тъмнокафявите дивани плачеха за нова тапицерия, двете кресла в същия цвят имаха нужда от нови облегалки, а краката на масата за хранене бяха толкова издраскани, че приличаха на оголени кости.

Лайес придвижи инвалидната си количка по голия под. Изчезна в кухнята, а минута по-късно се появи отново. В скута му имаше поднос с голяма пластмасова кана, вероятно пълна с лимонада, до нея — две евтини чаши с цветчета.

Главата му кимна по посока на издрасканата масичка за кафе:

— Бихте ли ми помогнали?

Кроукър вдигна портативния компютър, настроен на Интернет.

— Когато ЕСПН стане тъпа, имам навика да се разхождам из Интернет — поясни мъжът, постави подноса на масичката и прекъсна звука на телевизора с помощта на дистанционното. — Там има толкова интересни неща… — Личеше обаче, че не иска да пропусне нищо от катастрофата на автомобилната писта. — Човек може да получи огромно количество информация, но какво е тя, когато не можеш да я приложиш на практика? Някога аз бях от онези, които обичат да прилагат наученото в практиката, знаете…

Напълни двете чаши с ледена течност, подаде му едната и намигна:

— Прилича на лимонада „Кий“ и мирише на такава, но на практика съдържа и нещо, което е по-силно от магарешки къч!

Кроукър жадно отпи, в следващата секунда се стовари на близкото канапе с насълзени очи. „Питието не е лошо — рече си. — Трябва да взема рецептата за Бени…“

— Домашен ром, синко. Петдесет градуса, точно както се полага… — Лайес се разсмя и поглади с пръст могъщия си бицепс. — Моята Естрела го прави, ако щеш вярвай… — После размаха ръце: — Но жената ми е златна, бива я за всичко. Лекува болно тяло и болен дух. Всички я знаят…

Питието в чашата му изчезна, той отново посегна към каната. Пръстът му се насочи към протезата.

— Вярно ли е това, което разправят? — попита и се приведе в количката си.

Кроукър знаеше какво има предвид.

— Понякога чувствам пръстите си като истински. А често сънувам ръката си здрава и красива като напъпила роза…

— Знам кво е — кимна Лайес. — Бях електротехник в „Садърн Бел“, но паднах от един шибан стълб… Глупав инцидент! — Месестите му юмруци се стовариха върху бедрата. — За известно време ме направиха контрольор, но не беше същото. Знаеш кво имам предвид. Хората сигурно са искали да ми помогнат, но работата беше шибана — по цял ден трябваше да ровя из разни бумаги и да зяпам в компютрите… Исусе, по-добре да се гръмне човек, отколкото да търпи всичко това до пенсия! — Пръстите му отново започнаха да галят бицепса. „Вероятно по този начин се успокоява“ — рече си Кроукър. — Все питам Естрела не иска ли да се върне в Парагвай… Аз самият с удоволствие бих се разходил дотам. От нея съм слушал толкова истории за тая страна, бих искал да я видя на живо… — Направи гримаса: — Асунсион бил опасен град, но едва ли може да се сравнява с това тук… Мога да ти кажа, че не пускам Естрела да отскочи дори до булевард „Бискейн“ след мръкване… А какво беше едно време? През петдесетте и шейсетте човек можеше да се разхожда по цяла нощ из този район… Ами „Клуб 8600“? — Безцветните му очи се спряха върху лицето на Кроукър: — Най-страхотното място, което някога е съществувало! Отворено през цялата нощ, с качествено къркане… А сутрин, точно в седем, всички пияндета ги изхвърляха на улицата, за да почистят. Там се ражда лафът „дай да го осемдесетишестим тоя“, а не в шибаните книги!

— Бих искал да ви задам един въпрос, господин Лайес — прекъсна тирадата му. — Става въпрос за вчера следобед… Вие бяхте ли си у дома?

— Ами как? — Той разпери ръце и се усмихна: — Седях си тук и зяпах ЕСПН. Тъй ми минават дните, ама не се оплаквам…

— Сам ли бяхте?

— Да. Естрела е на работа от девет до пет.

— Да сте чули или видели нещо? — приведе се напред Кроукър.

— Абе, май ми се стори, че чух нещо…

— Какво?

Продълговатото лице на Лайес се сбърчи от напрежение. За страничния наблюдател изглеждаше така, сякаш иска да си отхапе носа.

— Абе, не знам — въздъхна. — Отначало помислих, че е кола, после реших, че идва от телевизора… Падам си по състезанията, знаеш… По-късно, вечерта, пак си го спомних. Тогава си рекох, че трябва да е било нещо като генератор.

— Генератор? А помните ли откъде идваше този звук?

— Някъде около къщата на госпожица Вилалобос…

— Отпред?

— Тц — поклати глава той. — И тъкмо в това е странното… Някъде между нейната къща и моята…

Там Кроукър и Бени бяха открили двете успоредни линии върху тревата.

— Какво според вас може да издава подобен звук, господин Лайес?

Домакинът опря студената чаша до кожата си.

— Мисля, че идваше от онзи микробус без прозорци.

Кроукър застина.

— Какъв микробус?

— Бял. Беше спрял на площадката пред къщата й.

— В колко часа ги видяхте?

— Чакай да видя… — Канибалската гримаса отново се върна върху лицето на домакина. — Бих казал, че беше след един и преди два и половина. Помня кога какви състезания гледам и така се ориентирам за времето…

Приковал поглед в лицето му, Кроукър попита:

— Само цвета на микробуса ли запомнихте? Каква марка беше, какъв модел? Случайно не видяхте ли някоя цифра от номера?

— Бял беше — промърмори Лайес. — Номер от Флорида, помня го по оцветяването. Не му знам марката, но със сигурност беше американски, а не от ония японски лилипути.

— Някакви надписи по каросерията? Име на фирма, или нещо подобно?

— Не. Нищо такова не видях.

— Друго?

— Чакай, сетих се! — светна лицето на домакина. — Отзад имаше една малка лепенка… Кръг и вътре в него нещо като триъгълник…

Вместо да се върне в къщата на Соня, Кроукър скочи в тъндърбърда и потегли към Нестор, чийто адрес получи от компютърния терминал на „Бел Саут“. Шофираше, без да чува музиката от включеното радио, замислен за лепенката на белия микробус, която бил забелязал господин Лайес. Триъгълник в окръжност! Тази фигура беше изрисувана с кръв в хладилника на Соня. Един от четирите магически символа на лечителите гуарани. Дядото на Бени беше посветил близнаците Бонита в свято тайнство, но те не бяха станали лечители, а злодеи.

За разлика от повечето къщи в Ел Портал, които бяха спретнати, чисти и свежо боядисани, жилището на Нестор просто плачеше за ремонт. „Бижу за домашния майстор“ би била най-подходящата обява, в случай че някоя агенция за недвижими имоти я включи в списъка на продажбите си…

Мазилката беше напукана и изронена, под нея се вижда ха тухли и бетон. По тази причина беше трудно да се установи какъв е бил първоначалният й цвят.

Вратата отвори жена с махагонов цвят на кожата.

— Чукате така, сякаш искате да събудите мъртвите! — сопнато рече тя. — Кой сте вие?

— Лю Кроукър. Приятел на Соня Вилалобос.

Жената се поколеба, но от вътрешността на къщата се разнесе трепетлив глас:

— Всичко е наред, госпожо Лайес. Пуснете го да влезе.

Беше приятна на външен вид жена, поне десетина години по-млада от съпруга си. Имаше големи кафяви очи, високи скули и щедра уста. Гъстата й коса беше прибрана на тила с голяма, ръчно изработена сребърна шнола. Беше смолисточерна, с изключение на един снежнобял кичур в средата.

Посрещна го букет от аромати: сладникавата миризма на болница се смесваше със свежестта на кедрово масло, мента и розмарин. Това очевидно се дължеше на тънката струйка дим, която изпускаха стритите на прах и запалени листенца, поставени във висок бронзов мангал.

Естрела Лайес отстъпи да му направи път. Имаше дребна, но енергична фигура, враждебността бързо напусна лицето й.

— Моля да ме извините — усмихна се тя и затвори вратата зад гърба му. — Но напоследък Нестор изпитва известни трудности с плащането на сметките си… Pobrecito!

Откъм дъното на дневната долетя дрезгав смях.

— Това, което иска да ви каже, е, че съм пълна дупка… Нямам пари дори за наема, но така е по-добре. И без това не ми остава много.

Гласът принадлежеше на мъж, който, подобно на къщата, също плачеше за основен ремонт. Но за разлика от нея разрухата му беше непоправима. Слабото му, подобно на скелет тяло, беше проснато на прашен диван, увито в смачкани, отдавна непрани чаршафи и одеяла. Кожата му беше болезнено бяла и толкова тънка, че под нея прозираха синкави, лениво пулсиращи венички.

— Я млъкни! — скара му се Естрела Лайес. Какви са тези приказки?

— Приказки като приказки — отвърна Нестор и извърна глава. Вратът му беше неестествено тънък. — Искам да кажа, че не е лошо да си на крачка пред хиените, които тъй и тъй ни пият кръвта…

Някога, не много отдавна, този мъж е бил изключително привлекателен, рече си Кроукър, С широко и високо чело, изящен нос и топли, очевидно много красиви очи, които вече се бяха обезцветили от честите пристъпи на треска и висока температура. Когато е бил здрав и е танцувал, лицето му със сигурност не е било нашарено от сегашните червеникави петна, а устните му са били плътни и чувствени. В момента обаче това лице беше обезобразено като на пияница, който не може да пази равновесие и пада право на главата си…

— Мисля, че мястото ви е в болницата — меко промълви Кроукър. — Ако нямате здравна осигуровка, аз бих могъл да поговоря с…

— О, мога да си позволя да ме окичат с всички онези тръбички и маркучи — прекъсна го Нестор. — Мога да прегърна животоспасяващите системи с онзи фанатизъм, с който баптистите се втурват към светената вода… — На устните му се появи усмивка, изтънялата, покрита със синкави вени ръка леко се повдигна: — Но защо да се доверявам на сляпата наука, след като ме лекува човек като госпожа Лайес?

— Настоявам да не се движиш! — обади се тя и хвърли предупредителен поглед към посетителя. — Трябва да пазиш силите си.

— Странен съвет, поне за мен — въздъхна болният и отпусна глава на овлажнялата от пот възглавница. — Но все пак ще го последвам… — Помълча за миг, после рече: — Госпожа Лайес иска да ви предупреди, че няма да й е приятно да присъствате на лечебните й сеанси, господин Кроукър… — Говореше със затворени очи, нещо типично за хората, които с месеци са на легло. А състоянието му беше такова, че приличаше повече на някаква странна кукла от мъпет-шоу, отколкото на жив човек…

— Глупости! — възкликна Естрела Лайес и неволно пристъпи към голямата плетена кошница, оставена в средата на масата.

— Вече разговарях със съпруга ви, госпожо Лайес — меко промълви Кроукър. — Той много се гордее с вашите лечителски способности…

— Такъв си е моят Пабло! — въздъхна тя и леко се усмихна. Успокоена, се зае да вади съдържанието на кошницата.

— Днес Соня не ми се е обаждала — каза Нестор. — Как е тя?

— Добре е — отвърна Кроукър. — Наложи й се да замине по работа и ме помоли да се отбия…

— Много мило от ваша страна.

Усети мрачния и пронизителен поглед на Естрела Лайес, но не се обърна. Изведнъж му се прииска да я успокои, да прогони отчаянието в тези хипнотизиращи очи, които бавно се насълзяваха. Не успя.

От устата й излетя сподавено ридание и Нестор извърна глава:

— Госпожо Лайес?

— Няма нищо, pobre — отговори му, без да се обръща. — Просто изпуснах една кутийка…

Нестор въздъхна и затвори очи. Унесе се в сън още преди госпожа Лайес да приготви своите билки и прахчета.

— Болестта го е изтощила напълно — тъжно промълви жената.

Кроукър любопитно пристъпи към масата и започна да наблюдава движенията на ръцете й.

— Мъртва е, нали? — тихо прошепна жената. — Моята малка Соня е мъртва!

Той безмълвно кимна, а главата й се сведе ниско над гърдите.

— По гласа ви го усетих… Смъртта й е била ужасна!

— Откъде знаете?

Тя вдигна ръце, изцапаните с билкова отвара пръсти се плъзнаха край тялото му, без да го докосват.

— Тук… Тук също… Усещам напрежение… Вие сте от хората, които носят спомените си като връхна дреха…

Едва сега си даде сметка, че ръката му е в джоба и стиска магическия камък на Бени, необичайно топъл… Извади я и разтвори длан.

— Бих искал да го изпробваме върху Нестор — тихо промълви. — Може би ще помогне…

— Dios! — възкликна Естрела. Очите й се разтвориха широко, ръката й с разперени пръсти се стрелна напред и покри гладката повърхност на камъка.

— Знаете ли какво е това? — прошепна, а очите й потърсиха неговите.

— Притиснах го върху гърдите на моята племенница и тя временно излезе от дълбока кома — отвърна Кроукър. — Въпреки убеждението на лекарите, че от медицинска гледна точка това е невъзможно…

Естрела боязливо погледна тъмнозеления камък в шепата му.

— Не е разумно да носите подобно нещо у себе си, senor — прошепна.

— Не съм съгласен — поклати глава Кроукър, после натопи пръст в купчинката стрити на прах билки и изрисува кръг с триъгълник в него, а след кратко колебание добави и квадрат с точка в средата. — Тези знаци открих в къщата на Соня…

Естрела Лайес хлъцна от изненада и бързо изтри символите от масата. На тяхно място начерта овал във формата на човешко око с два ириса.

— Тези неща нямат нищо общо с вас — мрачно го изгледа тя. — Вие не сте лечител.

— Но не съм и злодей. Като хората, които са изписали символите в къщата на Соня… Искам да ги спипам!

— Защо?

Въпросът беше зададен тихо, но тонът й показа, че отговорът е важен.

— Тези хора са убили Соня. Правилно отгатнахте, че смъртта й е била ужасна… — Замълча за миг, давайки си сметка, че ще нагази в непознати води. После тихо добави: — Бях в къщата и ясно усетих присъствието на духа й, който не намира покой…

— Смятате, че тя крещи за възмездие от гроба?

„Тази жена умее да разпитва като опитен следовател“ — помисли Кроукър и поклати глава:

— Не. Соня не беше отмъстителна и мразеше насилието.

— Es verdad — кимна Естрела, а кафявите й очи станаха бездънни. Изражението на лицето й странно омекна — като дълбоко замръзнала земя под ласката на първите слънчеви лъчи, известяващи настъпването на пролетта. А Кроукър остана с чувството, че е издържал неизвестен изпит. — Какво предлагате?

— Покой — отвърна той. — Вечен покой за душата й.

Естрела Лайес пристъпи към него, гласът й прозвуча като дрезгав шепот:

— Кой ви е въвел в тайнството на Хета-И?

— Бени Милагрос. Намазахме лицата си със сажди и погребахме Соня… Познавате ли го?

— Познавах дядо му — Хумаита Милагрос — отвърна тя и рязко отстъпи назад. — Него го познаваха всички в радиус хиляда километра около Асунсион… Беше велик лечител гуарани, радваше се на огромна популярност…

— Присъствахте ли на погребението му? Бени твърди, че десет дни непрекъснато валяло, но той не мръднал оттам…

— Това е вярно — кимна жената и възобнови работата си.

— Отношенията между Хумаита и Бени бяха белязани със знака на напрежението, но и двамата не можеха един без друг… Бени беше любимият му внук, наричаше го Серо… Планината… „Планината живее по свои правила, подчинява се на свои понятия за време и пространство…“ — рече ми веднъж той. Имаше предвид Бени, разбира се…

— Чух, че се удавил в река Парагвай…

Ръцете й изпуснаха книжното пликче, което държаха, краката й започнаха да се подгъват.

— Госпожо Лайес! — Кроукър скочи и успя да я подхване навреме. Беше толкова лека, сякаш костите й бяха кухи, като на птичка. Оказа се обаче, че това не е припадък. Очите й се извъртяха с бялото нагоре, клепачите й леко потрепваха. Имаше вид на сомнамбул.

Опря магическия камък в трапчинката на шията й механично, почти без да мисли. Гласът й прозвуча странно, някак отдалеч, сякаш не излизаше от устата й:

— Родена съм в семейство на рибари… Един ужасен ден, преди двадесет години, бях излязла в реката заедно с татко и братята ми… Тогава бях на двадесет и две, омъжена и бързо овдовяла… Слънцето все още не беше се издигнало над планинските върхове, но влажният утринен въздух светеше със своя собствена светлина, извираща сякаш направо от вътрешността на перлена мида… Обичах този час на утрото, когато ярките тропически цветове все още са приглушени, а тишината — толкова пълна, че можеш да чуеш как плуват рибите във водата…

Кроукър се отпусна на колене, придържайки внимателно тялото на Естрела. Страхуваше се за нея, искаше му се да я изтръгне от този транс. Но желанието му да чуе странния разказ надделя…

— Открихме тялото на Хумаита… — продължи дребничката жена. — Отначало помислихме, че мрежата се е оплела в корените на огромното мангрово дърво, издигащо се на самия бряг… По това не бяха корени, а нещо друго, покрито с яркочервена боя… Тялото беше в седнала позиция, с дебели коренища под мишниците. Цялото в кръв… Беше ясно, че някой го е поставил нарочно там. Животните и птиците не бяха го докоснали, тъй като той беше лечител… Дори крокодилите се държаха на почетно разстояние, въпреки примитивните си мозъци…

Баща ми се размърда пръв… Слезе от лодката и внимателно освободи тялото от коренищата. Помня всичко с такава яснота, сякаш е станало днес… Той обърна трупа с лице към водата и го изми. Търкаше здраво и плачеше като дете… Никога не бях виждала сълзи в очите на татко и се изплаших до смърт. После издърпахме тялото в лодката. Лицето на Хумаита беше чисто и свежо, аз просто не можех да повярвам на това, което бях видяла броени минути по-рано: кръг с изрисуван в него триъгълник на лявата буза, квадрат с точка на дясната… Изрисувани с кръв.

Клепачите на Естрела престанаха да пърхат, тялото й се отпусна в ръцете на Кроукър. Миг по-късно тъмните й очи се заковаха в лицето му. Беше кротка и спокойна като след дълъг и освежителен сън…

Той стисна магическия камък и попита:

— Добре ли сте, госпожо Лайес?

Тя вдигна ръка, показалецът докосна челото му и започна да чертае… Овал на око с две точици вътре…

— Той не е мъртъв… Духът му се е преселил в теб… — В очите й се появи учудване: — Толкова години минаха оттогава… Татко ни закле да пазим в тайна истината за смъртта му. На разпита всички казахме, че сме открили трупа да плува по очи в реката…

— Защо баща ви е постъпил така, госпожо Лайес? Защо ви е накарал да дадете лъжливи показания?

— Защото беше видял символите и се страхуваше.

— От какво?

— Познаваше момчетата, които си ги бяха присвоили. Всъщност всички ги познаваха… Бяха много близки с Хумаита, почти като негови собствени внуци… Те го бяха убили, оставяйки като доказателство своите символи.

— Антонио и Хектор — дрезгаво изграчи Кроукър. — Близнаците Бонита…

В отговор Естрела Лайес само кимна.

— Той е бил техен наставник, обичал ги е като собствени деца. Нима у тях не е имало подобни чувства?

— Какво знаят тези двамата за обичта? — горчиво въздъхна тя. — Те са низвергнати. И от Бога, и от хората…

Въпреки светското си възпитание и образование Кроукър усети как по гърба му пробягват студени тръпки.

— Но защо са го убили? — попита.

— Защото Хумаита им беше предал всичко, което знае, и те вече нямаха нужда от него… — Раменете й леко потръпнаха в прегръдката му. — Според мен Хумаита е бил наясно с какви зли хора си има работа и именно това го е амбицирало. Най-характерното за този човек беше вярата му доброто. Искал е да изкорени злото от душите на близнаците и това го е погубило… За съжаление в хода на този процес той ги е научил на всичко, което знае… И е дал в ръцете им огромна власт… Ужасна власт! — Ръцете й се вкопчиха в раменете на Кроукър: — Ти ги нарече злодеи и си абсолютно прав!

Секунда по-късно той внимателно я изправи на крака.

— Този магически камък е принадлежал на Хумаита, нали? — тихо попита Естрела.

Кроукър само кимна с глава.

— Пази го добре! Никога не се разделяй с него! — Ръцете й покриха шепата му, очите й напрегнато се взряха в лицето му. — Обещай ми, че ще откриеш злодеите! В противен случай те ще те открият…

— Обещавам.

Естрела Лайес се вгледа в очите му и кимна. Вероятно доволна от това, което зърна в тях, тя възобнови работата си.

— Разкажи ми нещо повече за онези четири символа — промълви след кратка пауза Кроукър.

Очите му не се отделяха от пръстите й — дълги и изключително подвижни, сякаш наситени със свой собствен живот. Такива пръсти беше виждал само веднъж — на концерт, изнесен от някаква камбоджанска фолклорна трупа…

— Триъгълникът в окръжността е знакът на мъжа, огъня и смъртта — започна Естрела, а пръстите й почерняха от стритите на прах сухи гъби. — Точката в квадрата олицетворява жената, водата и възкресението… — Към гъбите бе прибавена кафява прах с лек аромат на какао. — Кръстът с три концентрични кръга е символ на птица, полет и пътешествия, сърцето на Вселената…

— А четвъртият? — попита Кроукър. — Онзи, който Хумаита е избрал за себе си?

Лицето й се сгърчи от напрежение, гъста кафява течност ороси прахообразната смес.

— Окото с двойния ирис олицетворява сънищата, които виждаме с вътрешното си зрение… — Изцапаният показалец за миг се вдигна и докосна челото й, точно в центъра: — С нашето трето око… — Пръстите й се разпериха и изведнъж заприличаха на фино ветрило: — Сънищата ръководят живота ни. Така учи Хета-И… Те са най-прекият път до вътрешното съзнание, а то е достъпно единствено за лечителите… — Ръцете й счупиха някаква тънка клонка, обелиха кората и сръчно разбъркаха бялата вътрешност заедно с отварата. Във въздуха се разнесе миризма на влажна пръст, сякаш току-що изровена от брега на река Парагвай. — Вътрешното съзнание им позволява да се връщат в миналото, да оценяват настоящето и да чертаят вярна картина на бъдещето…

— Веднъж сънувах окото с двоен ирис — рече Кроукър.

Тя изобщо не се изненада.

— Скоро ще го сънуваш пак…

Той надникна през рамото й:

— Дали ще му помогне това, което правиш?

— Някои неща са определени от Бога и нищо не може да ги промени. Може би постъпвам глупаво, но и аз като Хумаита се стремя да постигна невъзможното… — Обърна се с лице към него, ръцете й стискаха купичката с гъста субстанция: — Точно това трябва да помниш, когато се изправиш срещу братята Бонита. Тяхното място във Вселената е определено, никой не може да го промени. Хумаита направи опит да го стори, решил, че вижда някаква хуманност в тях… И те го убиха. Не бива да допускаш неговата грешка, чуваш ли?

Пристъпи към леглото и внимателно събуди Нестор. Кроукър му помогна да се изправи, а тя поднесе купичката до напуканите му устни. Но нито билковата отвара, нито магическият камък на Хумаита, отново притиснат до гърдите му, бяха в състояние да прогонят вирусите, които го убиваха…

Глава 3

Пред къщата на Соня го очакваше посетител.

— Ти ли си гаджето?

Мъжът беше висок и строен, около тридесетгодишен, с правилни и изчистени черти на лицето. Косата му, зализана с помощта на гел и стегната на опашка, имаше цвят на прегорял карамел. Фигурата под скъпия копринен костюм беше атлетична. Под сакото проблясваха златните копчета на риза от „Версаче“, но кой знае защо беше обут с маратонки. От наперения му вид личеше, че е свикнал да си пробива път в живота с рогата напред и мрази да му противоречат. Но най-впечатляващи бяха блестящите му очи с цвят на кехлибар.

— Кой сте вие? — отвърна Кроукър и посегна към градинската врата.

Стройният млад мъж му нанесе светкавичен удар с такава сила, че тялото му отлетя назад още преди да усети болка. Ушите му писнаха, ръката му конвулсивно стисна една от железните пръчки на оградата, лявата част на челюстта му бързо започна да изтръпва.

— Следващия път ще те просна!

Лю ясно видя изненадата и разочарованието в кехлибарените очи. Собственикът им явно бе очаквал да го нокаутира от раз.

— Тук аз задавам въпросите! — просъска непознатият. — Това е къщата на сестра ми!

— Ти си братът на Соня?

— Викат ми Карлито! — изръмжа онзи. Враждебността му приличаше на капчици змийска отрова около отворена рана. — Както виждам, вече си побързал да се нанесеш, скапан янки!

Кроукър използва пръчките на оградата така, както изпаднал в нокдаун боксьор използва въжетата около ринга.

— Името ми е Лю Кроукър. Тук съм временно, просто така се наложи… — Не знаеше как да му съобщи за смъртта на Соня по по-деликатен начин. Беше сигурен, че тази новина все още е достояние само на Бени и Мария… — Да влезем вътре и да поговорим…

Стройният младеж остана наежен, а кехлибарените му очи — все така враждебни.

— Madre de mentiras! — изсумтя презрително. — За какво мога да говоря с един янки?

Лю пъхна ключа в бравата и подвикна през рамо:

— Хайде, влизай!

Походката на Карлито беше лека и гъвкава. Наблюдаван отстрани, той приличаше на опитен гмуркач, който се плъзга във водата. Спря в средата на всекидневната и изви врат:

— Тук ли е сестра ми?

Детективът затвори вратата след себе си и попита:

— Кога за последен път се видя със сестра си, Карлито?

Младият мъж мълчаливо го изгледа.

— Кога си се чувал с нея?

— Ти какво, да не би да си от Светата инквизиция? — изръмжа онзи. — Нямаш право да ми задаваш подобни въпроси!

— Защо не седнеш? — въздъхна и махна с ръка по посока на тапицирания с шарена дамаска диван.

Кехлибарените очи светнаха като автомобилни фарове в сгъстяващия се мрак.

— Какво означава всичко това, по дяволите?

Кроукър си даде сметка, че деликатен начин няма, и тихо промълви:

— Страхувам се, че сестра ти е мъртва…

Гъвкавото тяло насреща му сякаш се смали, прегъна се на две и опря в дивана.

— Кога?

— Вчера следобед. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Била е убита…

Красивата глава рязко отскочи нагоре: — Убита?! Madre de mentiras! Как? От кого?

— Била е обезглавена, все още не зная от кого…

— Ти да не би да си детектив?

— Нещо такова — кимна той и му показа една от служебните си значки.

Кехлибарените очи се насълзиха.

— Какво е станало с тялото й?

Кроукър си помисли за белия микробус с лепенката отзад и за двете успоредни линии в тревата. Беше му ясно, че именно там близнаците Бонита са отрязали главата на момичето. Но не виждаше никакъв смисъл да споделя това с кибритлията насреща си.

— Нямам представа.

— Голям детектив си, нямо що! — презрително изръмжа Карлито, а той трепна и вдигна глава. Нещо в реакцията на младежа не се връзваше. Какви ли са били отношенията му със Соня?

— Какво търсиш тук? — попита братът и в кехлибарените му очи блесна неприкрита омраза. — Кой ти позволява да се ровиш в живота ни?

— Тихо! — прошепна му и докосна с пръст устните си. Направил една заплашителна крачка към него, младежът се закова на място. — Слушай… Не го ли чуваш?

Карлито разпери ръце и с недоумение се огледа.

— Какво да чувам?

— Духът на сестра ти — отвърна му и бавно се завъртя. — Тя все още е тук и чака…

— Какво чака? — Беше ясно, че младежът не си пада много-много по мистиката, но въпросът беше зададен сериозно, без следа от насмешка.

— Чака някой да й покаже пътя… Сега е тук, няма мир за душата й… Ще го получи едва след като открия убиеца… — Очите на брат й бяха два студени блестящи камъка: — Ще отговоря на въпросите ти поред… Да, аз съм гаджето. Или по-скоро щях да бъда, ако не бяха я убили… — От устата му се откъсна тъжна въздишка: — Соня беше прекрасна жена във всяко отношение…

— Това сигурно означава, че си я скъсвал от чукане, гаден maricone!

Сега бе ред на Кроукър да използва изненадата на внезапното нападение. Титановите пръсти на протезата му смачкаха реверите на скъпото сако и пронизаха фината тъкан на ризата „Версаче“. Тялото на Карлито прелетя през хола и с болезнен тътен се спря в далечната стена.

Лицето му се озова толкова близо до младежа, че улови дъха му и безпогрешно определи какво е ял на обед: пържола с препържен лук…

— Мъж, който не уважава жените, е свиня! — просъска на перфектен испански. — Но мъж, който не уважава собствената си сестра, не е никакъв мъж!

В очите на Карлито проблесна пламъче и бързо се стопи.

— Съветвам те никога вече да не ме наричаш maricone! — добави, все така на испански.

На устните на младежа се появи усмивка.

— Не говориш като янки — призна на пресекулки. — Но по-важното е, че не мислиш като такъв…

За хора като Карлито — наперени и арогантни мъжкари, това можеше да мине за нещо като извинение.

Кроукър го пусна и отстъпи назад. Очите на Карлито се сведоха към реверите на сакото, които изглеждаха така, сякаш ги беше прегазил валяк.

— Знаеш ли, убивал съм хора и по доста по-незначителни поводи — промърмори с безизразен глас. В ръката му се появи нож с широко, назъбено острие, което проблесна в неподвижния въздух. Но то не носеше заплаха. И двамата бяха наясно, че вече са отвъд мъжкарското перчене, завършило при равен резултат. Ножът беше просто илюстрация към думите му: — Режа им гърлата с един замах, после гледам как блика кръвта… Ритъмът е фантастичен.

Кроукър мълчеше. Насреща му стоеше един нафукан хлапак и нищо повече. Младият Калигула изрежда тежките си грехове пред съвета на старейшините и напразно се надява да ги впечатли… Никой не е шокиран от разказа му, но всички си дават сметка, че макар и още дете, Калигула е опасен и непредвидим… С две думи, човек, който не бива да бъде подценяван…

— После идват братята и синовете им, да търсят възмездие — продължи Карлито. — Постига ги същата съдба. Нощем лежа с отворени очи, въображението ми гради блестящата пътека, по която те идват да ме нападнат — като зли духове… — На лицето му се появи лукава усмивка: — По такъв начин ги вкарвам в грях, знаеш… Защото аз никога не съм прониквал в домовете им, никога не съм докосвал собствеността им… — Върхът на камата рязко се вдигна нагоре, блестящото острие изпусна дъжд от разноцветни искри. — Вкарвам ги в грях, а след това ги наказвам за него… И ножът ми почервенява от кръвта им…

Кроукър се обърна и тръгна към кухнята. Не толкова, за да се отърве от потискащото присъствие на хлапака, колкото за да утоли жаждата си. В шкафа имаше наченат стек с бира „Корона“, но не му се искаше да го сложи в лед, тъй като това означаваше да използва хладилника все още оплескан с кръвта на Соня. Вместо това взе една начената бутилка текила „Куерво Голд“ и напълни две чаши. Върна се в дневната и тикна едната от тях в ръката на Карлито.

Отпиха по глътка, после Кроукър рече:

— Искам разрешението ти да остана тук.

Думите му прозвучаха така, сякаш го молеше за ръката на сестра му.

Младият мъж прибра ножа, сведе очи към бледожълтата течност в чашата си и промърмори:

— Не искаш малко… — Направи кратка пауза, после вдигна глава: — Но и не вършиш малко. Както за Соня, така и за мен…

— Ценя това, което каза — кимна Лю, после рязко смени тон: — В момента се опитвам да установя дали близнаците Хектор и Антонио Бонита имат нещо общо с убийството на сестра ти… Познаваш ли ги?

— Виждам, че вече си започнал своето разследване — отвърна Карлито и се отпусна на дивана. Заблуден слънчев лъч докосна лицето му и запали малък пожар в червеникавата му коса. — Какво те кара да ги подозираш?

— Начинът, по който е извършено убийството. Доколкото съм чувал, обезглавяването е техен специалитет…

Кехлибарените очи бяха спокойни.

— Какво знаеш за Хектор и Антонио?

— Недостатъчно — отвърна му и се настани на отсрещния стол.

— Преди около пет години имах общ бизнес с тях.

— Пет години? Значи познаваш и Бени Милагрос.

Карлито седеше абсолютно неподвижен, само една тънка веничка пулсираше над яката на скъпото поло.

— О, да — промърмори след дълга пауза. — Познавам Бенито, при това много добре. — Главата му помръдна, кехлибарените очи проблеснаха за миг: — Ти приятел ли си с него?

— Може би.

— Предпазлив си и това е хубаво — кимна Карлито. — С човек като него предпазливостта никога не е излишна.

— Какво искаш да кажеш?

Младият мъж сякаш не го чу. Очите му бяха замислени, ръката му бавно повдигна чашата с текила към устните.

— Трябва да знаеш някои неща за близнаците Бонита — проговори най-сетне, преминавайки на чист литературен испански. — Техният бизнес включва всичко, което носи голяма печалба, независимо от степента на риска. Наркотици, оръжие и муниции, контрабандни телекомуникационни и компютърни компоненти, полупроводникови чипове, проститутки, поръчкови убийства, бели робини… Да, дори това последното, което в наше време звучи малко странно… Характерна черта за всички тези дейности е липсата на пряк контакт с клиенти и доставчици. — Ръцете му се размахаха: — Отлично зная какво мислиш в този момент, детективе! Международни мошеници от тоя калибър винаги се крият зад мрежа от офшорни компании и фиктивните фирми. Това действително е така, но близнаците са крачка пред всички останали. Те не притежават нищо, абсолютно нищо. Подставени лица ръководят дори офшорните им компании и фиктивни фирми, при това с доста голяма свобода на действие. Докато се представят добре, братята не ги закачат. Редовно им изплащат заплатите, като прибират шейсет и пет процента от печалбата. Други тридесет и два-три отиват за реинвестиции и ако си умен, ама много умен, можеш да докопаш някъде между три и пет процента!

— Май говориш за себе си — подхвърли му.

— Схемата е изпипана съвършено — продължи стройният млад мъж, въпреки че добре чу забележката му. — Колкото по-добре управляваш компанията им, толкова по-голяма свобода получаваш и в крайна сметка неизбежно попадаш в плен на илюзията, че упражняваш истински контрол. Разбира се, всичко това е фалшиво. На практика не си нищо повече от обикновена пионка, поставена там, за да печели пари за братята. Ако вършиш това, всичко е наред. Прибираш си мизерния процент и си свиркаш. Но ако не достигнеш предварително спуснатите показатели, братленцата пристигат и те превръщат в инвалид. При това бавно и с огромна наслада… По тази причина си принуден да работиш на границата на риска и правиш всичко възможно да изпълниш плана… Това нерядко води федералните ченгета на прага ти и тогава става наистина страшно. Поемаш цялата тежест на удара, тъй като Бонита нямат абсолютно нищо общо със законите, които си нарушил… Ако имаш глупостта да писнеш и да изпееш имената им като оправдание, животът ти свършва бързо, по един не много приятен начин…

— Например като се разделиш с главата на раменете си — подхвърли му.

Мъжът с кехлибарените очи погледна празната си чаша.

— Има ли още от това питие?

— На рафта в кухнята — отвърна Кроукър.

Карлито донесе бутилката и я сложи на масичката за кафе между двамата.

Слънцето беше изчезнало зад хоризонта, лицето му беше в сянка. Изглеждаше още по-красив, истински магнит за младите момичета. Но на тази светлина ясно си пролича и нещо друго… Онова, което помага на опитните ловци да различават малкото крокодилче от невинните гущерчета. Ясно си го представи като наемен убиец или пласьор на наркотици за близнаците Бонита, действащ сред блясък и разкош, опиянен от ролята си, напълно вживян в нея… Когато си в орбитата на ярка звезда, почти никога не можеш да я напуснеш, без да пострадаш сериозно, а понякога и фатално. „Какъв е случаят с това момче? — запита се той. — Сериозно ли е пострадало, или фатално?“

В малката къща стана задушно въпреки широко отворените прозорци. Кроукър се изправи и погледна към улицата. Небето на запад все още гореше в розови и пурпурни пламъци, но под короните на дърветата вече се сгъстяваше мракът. Паркираните на окосената трева коли хвърляха загадъчни, мастиленочерни сенки.

— Какво си работил за Хектор и Антонио? — попита го.

— Търговия с оръжие и муниции.

Отговорът дойде прекалено бързо, за да е искрен. „Това момче май наистина ще се окаже необикновено“ — помисли си Кроукър.

— Как приключи?

— Зле.

Мъжът с кехлибарените очи безшумно се беше озовал до него. По негласно споразумение останаха в мрака, никой не пожела да запали осветлението. Случайният минувач, ако имаше такъв, положително би ги взел за безплътни призраци, надничащи от прозореца на наскоро опустелия дом…

— Преди време бях влюбен — обади се Карлито. Гласът му беше тих и някак несигурен, почти шепот. — Оттогава изминаха пет години, но ми се струват цяла вечност… — Замълча, очевидно не беше сигурен дали трябва да продължи. Кроукър чакаше. От собствения си горчив опит знаеше, че болезнените спомени искат време, за да бъдат отприщени.

Карлито прочисти гърлото си, сякаш искаше да прогони чувствата.

— Както и да е… — промърмори той. — Помолих я да се омъжи за мен. Беше добро момиче… Чиста душа. Бог знае какво беше видяла в мен… — Ръката му с чашата помръдна, текилата в нея заплашително се разклати: — На практика нямаше понятие с какво се занимавам, но не го одобряваше. Веднъж каза, че от мен се разнася лоша воня… „Каква воня — викам. — Да не би да съм някакъв скапан рибар?“ А тя се притисна до гърдите ми и прошепна: „Тази воня не идва от тялото, а от душата ти…“

Пресуши чашата си на един дъх, понечи да потърси бутилката, после се отказа.

— Глупаво момиче, рекох си. Какво може да знае то? После си легнахме. Сънувах кошмари, а след тях се събудих с вкус на изгоряла плът в устата си. Той ме преследваше седмици наред… В крайна сметка разбрах, че сънувам да гори собствената ми плът… И си дадох сметка, че моето момиче съвсем не е глупаво, а напротив — много, много специално. Беше подушила вонята на корупция, която се излъчваше от мен. И тази воня не й харесваше. Но защо тогава беше с мен? Защо ме обичаше?… Сексът е лесна работа, той е като дишането. Но любовта е друго нещо. Любовта те кара да вършиш необясними неща. Тя те променя неусетно, въпреки волята ти…

Очите му за миг се сведоха към празната чаша, после отново се зареяха към улицата.

— Накрая разбрах… Тя просто чакаше. Чакаше да намразя тази воня колкото нея…

Най-сетне остави празната чаша на перваза. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Исках да се променя! — прошепна. — Наистина исках! — Мускулите му изпънаха ръкавите на скъпото му сако. — Но всичко в този живот има своята цена. Понякога пожелаваме нещо и казваме, че искаме да го имаме „на всяка цена“. Но ако някой ни покаже предварително тази цена, ние едва ли ще я приемем…

От устата му се откърти тежка въздишка.

— Стана така, че тази жена напусна живота ми… Отне ми я Бог, или Съдбата…

Младежът се обърна и потъна в мрака на пустата къща.

Кроукър с усилие се овладя и преглътна въпроса, който пареше езика му. Атмосферата беше прекалено наелектризирана от горчивите спомени, във въздуха витаеше нещо огромно и страшно; нещо, което беше преодоляло преградата на времето и разстоянието и заплашваше да унищожи всичко…

— Ти си добре дошъл в този дом — долетя до него сподавеният глас на Карлито. — Аз не искам да имам нищо общо с него. А ако наистина усещаш присъствието на духа на Соня — още по-добре… Дано да й е хубаво, когато си контактува с теб…

Лю разбра, че ходът на мислите му протича по начина, по който беше говорила жената, умряла преди пет години. Бавно се отдръпна от прозореца, изчака очите му да свикнат с мрака и го видя. Беше се свил в ъгъла, сякаш искаше да се скрие от ударите на съдбата.

— Вярваш ли в духове? — попита Кроукър.

— Бих искал да вярвам — отвърна той и кехлибарените му очи светнаха в мрака.

Разбира се. Това момче би дало всичко, което има, за да чуе отново гласа на любимата си. Дори и насън…

— Те и двете чакат, нали? — прошепна Карлито. — Роза и Соня… Заедно са и чакат…

Чул това име, Кроукър усети как го пронизва електрически ток.

— Нейното име беше Роза, така ли? — пресипнало попита.

— Si. Роза Милагрос…

Господи Исусе! Ето откъде се познаваха с Бени! Това момче е било влюбено в сестра му, а близнаците Бонита са я обезглавили!

Сега вече можеше да разбере странното му поведение. Горкият Карлито беше преживял отново убийството на Роза, но този път жертвата беше сестра му!

Кехлибарените очи бяха широко разтворени. Думите излитаха от устата му накъсани, присъствието на Кроукър очевидно беше забравено:

— Върху мен тегне проклятие!… Зная това… Роза искаше да ме спаси… Но аз вършех отвратителни неща, продължавам да ги върша и сега…

Високото и гъвкаво тяло на младежа изведнъж се освободи от вцепенението. Той безшумно прекоси дневната. Външната врата се затръшна зад гърба му.

Кроукър излезе на магистралата И-95 и пусна една касета на Иън & Дийн с най-известните им хитове. Мелодичната музика от края на шейсетте беше особено подходяща за настроението му. Около него летяха спортни коли — повечето от моделите „Камаро“ и „Файърбърд“, любителите на силни усещания в тях натискаха педала докрай в мига, в който виждаха пролука в многолентовото движение. И както си му беше редът, засичаха по-кротките шофьори на сантиметри… Но който е свикнал да кара по И-95, бързо забравя статистиката за тежките катастрофи по магистралите.

Искаше да обмисли подробно неочакваното разкритие, че братът на Соня е бил влюбен в Роза, сестрата на Бени. Каква е била неговата роля в тази сложна и объркана мрежа? Ясно бе само едно: той знае много повече за Хектор и Антонио, отколкото беше споделил.

Но най-странното беше, че в момента, в който Карлито излетя от къщата на Соня, той изпита усещането, че черните облаци над главата му се разсейват и изчезват…

Напусна магистралата на изхода за булевард „Атлантик“ и пое на запад. Иън & Дийн завършиха „Градът на сърфовете“ и подеха „Новата ученичка“. Преди вечерята с Джени Марш в Уест Палм Бийч трябваше да се отбие на още едно място. Свърна в паркинга пред търговския център на магистрала 441 и спря музиката.

Извади портативния компютър и провери дали има отговор на запитването относно телефонния номер, който му бе дал Махур. На екрана се изписаха няколко реда информация. Номерът се оказа на клетъчен телефон. В това нямаше нищо странно. Странното беше друго — абонатът не беше Махур, а някой си господин Бенито Милагрос…

Бени.

Утре в полунощ той щеше да предприеме своето странно плаване. Утре в полунощ в Маями трябваше да пристигне и Хуан Гарсия Барбачена…

Кроукър остана дълго на паркинга, от двете страни на който фучаха коли. Черни палми се поклащаха на фона на индиговото небе. Осветлението от мощните живачни лампи падаше върху покривите на паркираните коли като сребристо сияние. Затъмнените витрини на „Оръжеен клуб «Маргейт» — лъкове и пистолети“ отразяваха надгробните камъни от гранит на съседния магазин. Това го накара да си припомни гробището, където беше разговарял с Махур, както и всичко, което трябваше да стори, за да спаси живота на Рейчъл. Набра номера на Бени.

— Hola!

— Здрасти, Бени, аз съм…

— Amigo! Какво става? Нещо ново около племенницата ти?

— Нищо — отвърна му и усети, че стиска апаратчето с прекалена сила. — Бени, познаваш ли адвокат на име Махур?

— Не.

— Марселус Рохас Диего Махур…

— Не, Люис. Ако бях чувал подобно име, едва ли щях да го забравя…

— Но Раф го знае…

— Рубине? — В гласа му се появи едва забележимо напрежение. — Каква работа имаш с него?

— Срещнах го случайно. Той каза, че въпросният адвокат поддържа тесни връзки с големите трафиканти на наркотици…

— Значи е така — отвърна хладно и предпазливо Бени. — След като Рубине го казва…

— Вие двамата не бяхте ли близки? Доколкото съм осведомен, ти си бил готов да го подкрепиш за втори кметски мандат…

— Това беше отдавна, Люис. Времената се менят, хората също…

— Слушай, Бени…

— Трябва да вървя, Люис. Извинявай. Току-що пристигна делегацията от Колумбия, която очаквам. Ще се чуем по-късно, amigo. И внимавай с кого се срещаш…

— Бени, не съм сигурен, че ще съм на линия за онова пътуване, за което говорихме вчера…

Отвърна му мълчание, но парагваецът не беше прекъснал. Няколко секунди по-късно се чу раздразненият му глас:

— Хей, amigo, какво ти става? Знаеш, че разчитам на теб!

— Зная, Бени. Но се появи нещо непредвидено и…

— Чакай да се разберем! Ти ми обеща! Това пътуване е много важно за мен! Какво толкова се е променило от вчера насам, по дяволите? Знаеш ли какво ще ти кажа, amigo?

Имам чувството, че даваш ухо на малките отровни оси, които бръмчат под шапката ти!

— Нямаш предвид Раф, нали?

— Хайде да се видим! — отсече Бени. — Само двамата! Шибаните колумбийци могат да почакат! И без това не правят нищо друго, освен да се зъбят един на друг като улични псета!

— Добре — кимна Кроукър. — Ще те чакам във фоайето на болницата „Роял Поинсиана“ в Палм Бийч.

— Хубаво. Ще бъда там след около час и половина. Един съвет, аз предпочитам да зная, че междувременно няма да разговаряш с никого!

— Например с Раф, така ли?

Но връзката вече беше прекъснала.

Той бавно остави телефона. Какво ставаше, по дяволите? Очевидно между Бени и Раф имаше някакви търкания. Освен това Бени отрече да познава Махур, въпреки че плащаше сметката на мобифона му. Защо лъже този човек? Защо е толкова важно среднощното плаване? Такъв Кроукър не го беше виждал никога…

С усилие на волята си напомни, че не знае нищо за голяма част от живота на Бени. Въпреки че бяха станали доста близки… Всеки ден го очакваха изненади. Зави му се свят при мисълта, че парагваецът има някакви скрити цели и именно заради тях търси приятелството му…

Слезе от колата и прибра компютъра в багажника. От тайника измъкна известно количество дребни предмети от метал и пластмаса, които разпредели по джобовете си. След което изхвърли от главата си всички въпроси, на които нямаше отговор. Предстояха по-неотложни неща.

Минаваше седем вечерта, агенцията за автомобили под наем „Голд Коуст“ беше затворена. Вонда работеше точно толкова, колкото й плащаха.

С бавна крачка заобиколи сградата, проправи си път сред кофите за боклук и пристъпи към задната врата на агенцията. Живачната лампа на близкия уличен стълб заливаше всичко с ярка, студена светлина. Наложи се да я подложи на известна манипулация. Клекна в основата на стълба, ноктите на протезата му изскочиха от леглата си и изиграха ролята на електротехнически клещи. Три-четири минути по-късно лампата примигна и угасна, всичко наоколо потъна в непрогледен мрак.

Както можеше да се очаква, задният вход на агенцията беше свързан с алармена инсталация. Тя също бе подложена на съответната манипулация. Металната кутия на „Бел Саут“ беше до вратата. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че алармата е вързана директно за телефонните кабели. Прекъсна ги с помощта на металните си нокти и минута по-късно вече беше във вътрешността на сградата. Агенцията за коли под наем беше тъмна, светлина проникваше единствено през витрината. Миришеше на прах и нагрети електронни платки.

Кроукър безшумно се промъкна до гишето за обслужване на клиенти. Плотът беше покрит с обичайните за всяко работно място дреболии — снимка на бейзболния отбор „Маями Хюрикейнс“, пластмасова кутия за писалки, поставка за кламери. На лавицата под бюрото имаше стар, надупчен от молци дамски пуловер, до него бяха подредени шишенца с лак за нокти, в дъното се виждаше малък сгъваем чадър.

Насочи вниманието си към компютърния терминал. Понечи да го включи, но ръката му замръзна над клавишите. От монитора лъхаше топлина. Напрегна поглед към циферблата на часовника си. Седем и осемнадесет. Вонда беше казала, че затварят точно в шест и половина. А това означаваше, че дори и да се беше забавила известно време, терминалът би трябвало отдавна да е изстинал.

Включи го. На екрана се появи обичайният списък на софтуера от програмата, която използваше агенцията. И нищо повече. Никакви директории, никакви файлове, никакви списъци с имена на клиенти. Програмата беше девствено чиста, такава, каквато е била в деня на своето инсталиране… Някой беше изтрил цялата информация в твърдия диск. Съдейки по затоплената машина, това беше станало най-много преди петнадесетина минути…

Кроукър претърси работното място за дискети, макар да беше убеден, че няма да открие нищо. Когато някой има опита и куража да изтрие цялата налична информация в даден компютър, той едва ли ще пропусне да отнесе и всички външни носители, които винаги се намират някъде наблизо…

Претърсването на работното място го отведе при Вонда. По-точно казано, до това, което беше останало от нея. Отрязаната й глава го очакваше… Също като тази на Соня… Широко разтворени, очите й го следяха от лавицата до стената. По ръба се беше събрала тънка вадичка кръв, която всеки миг щеше да покапе по пода.

Той се почувства така, сякаш беше получил силен ритник в слабините. Приклекна и направи опит да нормализира дишането си. Затвори очи и се вслуша в приглушения трафик на улицата. Нищо друго не нарушаваше тишината. Нито човешки глас, нито кучешки лай…

Отвори очи и се втренчи в главата на Вонда. Наложи му се да примигне няколко пъти, тъй като изпита чувството, че става жертва на халюцинация. Но не — това, което видя, си беше там… Между оголените зъби на момичето чернееше дискета. Внимателно пристъпи напред и видя, че дискетата е с етикет. Протегна врат и успя да прочете написаното върху него:

Опита се да издърпа дискетата. Но челюстите на мъртвото момиче вече бяха вдървени и главата се търкулна в скута му. Ситуацията беше толкова абсурдна, че му се прииска да избухне в смях. Не го направи, разбира се. Всичко беше прекалено трагично…

Един дълъг, безкрайно дълъг миг на натежало от сюрреализъм объркване. Главата на Вонда продължаваше да лежи в скута му, извърнати нагоре, очите й молеха за помощ. А над тях, точно в средата на челото, изпъкваше яркочервен символ: квадрат с точка в средата…

Братята Бонита…

С върховно усилие на волята излезе от вцепенението и се върна в действителността. Очите му се насочиха към устата на момичето. Остана с чувството, че някой е залепил зъбите й за черната пластмаса на дискетата. В главата му екна натрапчив глас: „И гледам, насреща ми тича Бялото зайче… Тича и си мърмори: Закъснявам, закъснявам за важна среща… Здрасти и довиждане. Нямам време за празни приказки. Закъснявам, закъснявам!…“

Металните нокти изскочиха от леглата си и внимателно издърпаха дискетата. Той я пъхна в джоба си, хвана сплъстените коси на Вонда и постави главата обратно на лавицата. И изведнъж замръзна. Долови някакъв шум. Тиха стъпка, или може би само движение на тяло… Тук имаше някой! И този някой не бе зайчето от приказките с бяла пухкава козинка и джобен часовник на корема… Тук се долавяше присъствието на човек с тъмна, могъща и опасна психика.

Антонио, или Хектор?

Кроукър напрегна слух, но чуваше единствено тласъците на кръвта в слепоочията си. „Чакай! — заповяда си той. — Чакай и слушай!“

От стените светваха и угасваха силуетите на спортни коли в пълен синхрон с отблясъците от фарове, които долитаха откъм улицата. Във въздуха проблясваха ситни прашинки, приличащи на неспокойни духове. Някъде наблизо се затръшна автомобилна врата, разнесоха се приглушени гласове. Изръмжа мотор, светнаха фарове, колата потегли. Миг по-късно отново чу шума, който го беше разтревожил. Извърна глава, но вътрешността на помещението вече беше потънала в мрак. Нещо капна на пода. Вероятно кръвта на Вонда беше преляла от лавицата. С крайчеца на окото си улови мигновен блясък, сякаш нещо метално бе отразило светлината от улицата. Дойде откъм дъното на помещението, движеше се отляво надясно… Тук действително имаше друг човек! Онзи, който беше убил Вонда, а след това беше изтрил информацията на компютъра, оставяйки подигравателния си надпис върху дискетата. Той не само познаваше Кроукър, но и беше предварително информиран за проникването му тук.

Антонио, или Хектор? Кой от двамата? Всъщност това едва ли имаше особено значение…

В следващата секунда тишината бе разкъсана от острия трясък на счупени стъкла и Кроукър разбра, че времето му е изтекло. Внимателно показа главата си над ръба на гишето, но не видя нищо. Отново клекна и бързо пропълзя встрани.

Новата позиция му позволи да види счупеното стъкло. От рамката на прозореца стърчаха грозно назъбени късове. През дупката долетя ръмжене на автомобилен мотор, най-вероятно на джип или камион… А заедно с него и друго, по-особено басово боботене… Генератор!

Скочи на крака и без колебание се втурна към счупения прозорец. Промуши се и изскочи навън точно навреме, за да види как един бял микробус с поклащане излиза на уличното платно. Хукна след него, стараейки се да заобикаля пръснатите по асфалта остри стъкла, очите му се напрегнаха да разчетат задния номер.

Предположението, че микробусът ще поеме по магистралата, беше рисковано, но друг начин нямаше. Кроукър се напрегна и рязко скъси разстоянието, пресичайки под ъгъл празното пространство зад търговския център. На платното преди включването в магистралата имаше гърбица за ограничение на скоростта и микробусът намали. Това беше единственият му шанс. Направи голям скок, ноктите на биомеханичната протеза се забиха в широката задна броня сред дъжд от парченца боя и натрошена пластмаса.

В момента, в който понечи да се набере напред и нагоре, микробусът преодоля гърбицата и рязко ускори ход. Коляното му тресна в издутия асфалт, бедрото му беше пронизано от остра болка. Дясната му ръка напразно търсеше да се хване за нещо. Разполагаше с не повече от секунда, за да се задържи, тъй като микробусът вече набираше скорост по магистралата. Успя да преметне крак върху бронята, но точно в този момент микробусът рязко намали ход, спирачките изскърцаха. Страничен тласък, рев на мотор…

Центробежните сили се стовариха върху Кроукър със сплавта на парен чук, ръката му почти изскочи от раменната става. Подметката му се плъзна по бронята, кракът му безпомощно увисна във въздуха, токът на дясната му обувка започна да вдига искри по асфалта. Импулсивно стягане на бедрения мускул спаси капачката на коляното му. Замаяно си даде сметка, че у ако не успее да се покатери върху задната броня, тялото му буквално ще се запали от триенето… Това обаче не можеше да го накара да се пусне. Не и сега, когато беше толкова близо до убийците…

Микробусът сменяше лентите на аутобана с опасно разклащане. Това предизвика оглушителен хор от протестиращи клаксони и скърцане на спирачки.

С последни сили Кроукър се набра нагоре, преметна крака върху бронята, а протезата му успя да се вкопчи в ръчката на лявата задна врата. За миг остана неподвижен, потръпващ от огромното физическо напрежение. Вятърът го блъскаше в лицето, при всяко рязко разклащане раменете му влизаха в болезнено съприкосновение с железните задни врати. Очите му неволно се втренчиха в сивата лента на пътя, която с бясна скорост се носеше под него. После се преместиха върху една малка червена окръжност, в която бе вграден тайнствен триъгълник. Това беше лепенката, забелязана от господин Лайес…

Скоростта вероятно надминаваше сто и тридесет. Той се притисна към задната лява врата, биомеханичните пръсти на протезата му стискаха дръжката с желязна хватка. Тялото му се извъртя, десницата му сграбчи дръжката на дясната врата и рязко дръпна. Вратата се отвори широко и остана така, притисната от въздушната струя. В същия миг микробусът рязко смени лентите на движение и Кроукър почти излетя. Само необикновената сила на протезата му попречи да разбие главата си в стремително летящата пред очите му асфалтова настилка.

С невероятно усилие на мускулите и волята си той бавно започна да се набира. Но в мига, в който тялото му се закрепи на тясната броня, водачът на микробуса натисна спирачката. За частица от секундата земното притегляне и инерцията изравниха силите си и тялото му сякаш увисна във въздуха. После земното притегляне надделя и той с цялата си тежест се стовари върху лявата задна врата.

Почти веднага микробусът ускори. Напълно замаян и с разкъсваща болка в раменните стави, Кроукър усети как полита и се удря в страничния борд. Две здрави ръце сграбчиха предната част на ризата му, в лицето му се забиха пламтящи от ярост кехлибарени очи. Върху красивото лице се беше запечатала хищна гримаса, а около него се развяваха гъсти коси с меден цвят. Карлито!

— Ето го и нашият детектив! — процеди през стиснати зъби мъжът с кехлибарените очи и заби юмрук в брадичката му.

Главата му отскочи назад, пред очите му се появиха разноцветни кръгове. Беше толкова замаян, че ако не бяха тичащите светлини откъм магистралата, положително нямаше да забележи острия скалпел в ръката на противника си. Острието блесна, насочено право към гърлото му. Разтърси глава, зрението му се проясни. Кехлибареният мрачно се усмихна, зад рамото му за миг се мярна сянка. В следващата секунда в него се впериха втори кехлибарени очи, лицето на собственика им беше копие на това насреща.

„Господи, близнаците!“ — стресна се Кроукър.

— Не съм Карлито — обади се вторият близнак, сякаш прочел мислите му. — Той отдавна е мъртъв, аз лично се погрижих за това… А историята на живота му е още по-тъжна от тази, която ти разказах. — Очите му опасно проблеснаха: — Много бързо се срещаме отново, детективе! Да не повярва човек! Madre de mentiras, лично аз доста се забавлявах при последния ни разговор! А ти?

Първият близнак размаха скалпела в ръката си.

— Хей, Антонио! — ревна той, за да надвика воя на вятъра и свиренето на гумите. — Тоя тип е като трън в задника ни! Какво ще го правим?

„Значи в къщата на Соня съм водил разговор с Антонио Бонита!“ — скръцна със зъби Кроукър. Отмести дясното си рамо от металната стена на каросерията и се приготви за атака. Но близнакът с кехлибарените очи, който очевидно беше Хектор Бонита, моментално забеляза това и заби тежкия си ботуш в ребрата му. Той изпъшка от болка, в дробовете му сякаш пламна пожар. Близнакът му нанесе нов ритник, той се олюля и падна на колене. Крепеше го единствено биомеханичната протеза, която продължаваше да стиска ръчката на вратата.

Антонио наблюдаваше развоя на събитията с божествена невъзмутимост, а брат му се наведе напред и се втренчи в протезата на Кроукър, която мътно проблясваше на бягащата светлина.

— Това пък какво е? — попита. Въпреки воя на вятъра Кроукър успя да долови учудването му.

— Ръката — обясни Антонио. — Нали ти казах за нея?

— Искам я! — отсече Хектор и острието на скалпела блесна във въздуха. С болезнена яснота Кроукър разбра какво ще се случи. Близнакът изглеждаше запленен от биомеханичната протеза и възнамеряваше да я отсече от китката му. Изражението на лицето му беше като на вманиачен колекционер на редки видове пеперуди, пред очите на който изведнъж се появява непознат екземпляр…

Направи отчаян опит да се отърси от замаяността и да събере сили, но беше прекалено изтощен. Вдигна глава към лицето на Хектор (или на Антонио — това беше все едно) и кръвта в жилите му изстина.

В продължение на една безкрайно дълга секунда имаше странното усещане, че е прикован на дисекционна маса. Тялото му бе пронизано от четири пламтящи очи. Два чифта ноздри се разширяваха, сякаш надушили прясна кръв, две усти се разкривиха в садистични усмивки, изпълнени с нетърпеливо очакване…

Лишен от избор, той пусна ръчката на вратата. В противен случай трябваше да се раздели с протезата си.

Антонио скочи върху него без никакво предупреждение. Хватката му беше желязна. Кроукър отчаяно потърси опора в задната броня, но ръката му улови само въздух.

В гърлото му набъбна буцата на страха. Беше се появила инстинктивно, от онова тъмно и самотно място в душата, където няма нито чувства, нито мисли. Малко бяха нещата на този свят, от които се страхуваше. Професията го беше срещала с болни мозъци от всякакъв вид. Но тези близнаци бяха различни. От тях се излъчваше нещо, което докарваше спазми в стомаха му, нещо по-силно от първичен ужас. Имаше чувството, че гледа как две невинни момченца си играят в прясно разкопан гроб. Лицата им грееха от радост, а в очите им светеше божествена чистота…

Два чифта кехлибарени очи го пронизаха, сърцето му се сви от мрачно предчувствие. Хватката на Антонио се стегна, а Хектор зае по-удобна позиция, като хирург, на когото предстои операция. Очите на Кроукър отчаяно огледаха вътрешността на микробуса. В дъното проблясваше някаква странна машина от метал и керамика, от нея стърчаха маркучи и кабели. Къде беше виждал такова? Нямаше време за отговор на този въпрос. Тялото му се хлъзна и увисна от задната броня, пред очите му се появи бясно летящата лента на пътя. Падането при тази скорост с положителност щеше да му донесе няколко строшени ребра, а ако няма шанс — и счупен врат…

Политна навън, но Антонио запъна крака в пода и го задържа. Мускулите на ръцете му се обтегнаха като дебели въжета. Очите им се срещнаха, между тях пробяга странна искра, могъща и тайнствена…

— Чакай, още не — промърмори Антонио и задържа ръката на брат си със скалпела. — Paciencia…

— Не! — изкрещя Хектор. — Искам си я тая ръка! Искам я веднага! — Острието на скалпела злокобно проблесна на бягащите светлини. После започна да пада и Кроукър затвори очи. Не беше в състояние да стори каквото и да било. Този тип щеше да получи трофея си.

После другият близнак направи нещо много странно. На лицето му се появи зловеща усмивка, очите му се сведоха към лицето на Кроукър.

— Тъмните камъни си знаят работата — изръмжа. Думите му потънаха във воя на вятъра, пръстите му се разтвориха.

В ужасния миг, в който острието на скалпела профуча на косъм от китката му, Лю успя да се пребори със световъртежа и стори единственото, на което беше способен… Сгуши глава между раменете си и се оттласна назад.

Тялото му падна на пътното платно и започна да се търкаля презглава. С напълно отпуснати мускули, но едновременно с това свито на кълбо, както пише в инструкциите. Спаси се единствено благодарение на факта, че шофьорите отзад бяха предпочели да се държат по-далеч от бясно препускащия микробус. Заскърцаха спирачки, разнесоха се ругатни. Той успя да се насочи към края на платното, а бялото петно на микробуса се стопи в далечината, обвито в облаци дизелови газове. Малко по-късно един очукан пикап отби в аварийното платно, младият сърфист зад волана изскочи навън и загрижено го попита дали е ранен.

Заяви му, че не е, макар да изпитваше силни болки в раменете и ребрата, а главата му се въртеше. После добави, че не би отказал да бъде превозен до следващото населено място… Със скърцане, подскачане и надуто докрай радио, предаващо рап концерт, пикапът се понесе по магистралата. Кроукър се облегна назад, пред очите му продължаваха да се полюшват две еднакви лица, разкривени от лъстива алчност. Зъбите му проскърцаха, фаровете на насрещното движение сякаш се забиха в мозъка му. В съзнанието му отново изплува странната машина от метал и керамика, поставена в белия микробус. Беше сигурен, че му е позната, но откъде? В ушите му екна равномерното боботене на компресор. Това боботене беше чул господин Лайес в деня на убийството на Соня, беше го чул и самият той преди броени минути, докато отрязаната глава на Вонда се поклащаше в скута му… А с компресор се захранва…

От гърдите му се изтръгна дрезгав вик, тялото му рязко се изправи, сърфистът зад волана стреснато го погледна. Да, точно така! Близнаците Бонита разполагаха с перфузионен апарат! Това беше машината в техния микробус. Преносима, благодарение на компресора. Което означаваше само едно: Антонио и Хектор действително убиваха хора, за да използват техните органи!

Пред очите му отново блесна острието на скалпела, който размахваше Хектор. Неволно си представи как това острие потъва в обезглавените тела на Соня и Вонда и изрязва оттам нужните органи… В момента перфузионният апарат със сигурност запълваше бъбреците на Вонда с разтвора на Белцер, същото беше станало и с органите на Соня… Каква мрачна ирония на съдбата! Близнаците разполагат с органи за трансплантация, а той отчаяно търси такъв… И е готов на убийство, за да го получи… Дали Махур не му предлага бъбрек от запасите на Бонита?!

Вдигна ръка и притисна слепоочието си. Не, това бе невъзможно! Това бе в разрез с всичко човешко! Тук ставаше въпрос за органи на хора, които беше познавал лично. Хора, станали жертва на хладнокръвно убийство. Що за чудовища са тези близнаци?! Все още нямаше отговор на този въпрос, но беше твърдо решен да го получи.

Лицата им отново се появиха пред очите му и той неволно потръпна. В блясъка на кехлибарените им очи нямаше нищо човешко. Ярки като луни, студени, жестоки, безмилостни… Естрела Лайес бе права: тези двамата наистина бяха чудовища, които нямаха нищо общо нито с Бог, нито с човешкия род…

Глава 4

Час и четвърт по-късно Кроукър паркира пред болницата „Роял Поинсиана“. Мустангът с колекционерска стойност на Махур беше на мястото си и действително изглеждаше фантастично. Неволно си помисли, че трябва да му купи калъф. В противен случай жестокото слънце на Флорида бързо щеше да прогори боята, да превърне тапицерията в няколко парчета избелял плат, да напука гумените уплътнения… Стана му неприятно, че мисли за колата като за своя собственост. И си даде сметка, че твърде скоро трябва да реши какво да прави с нея.

Отвори жабката на тъндърбърда, измъкна мек парцал и старателно избърса волана и кожените седалки, изцапани с кръвта от раните и драскотините по тялото си. Минаваше осем и половина. По всичко личеше, че героичните му усилия бяха отишли на вятъра. Номерът на микробуса на близнаците не означаваше нищо — според компютъра на пътната полиция той принадлежеше на седемгодишна хонда сивик, регистрирана в община Дейд. От опит знаеше, че ченгетата отдавна са се отказали да издирват откраднатите регистрационни номера, тъй като това се случва десетки пъти на ден…

Нямаше нищо чудно, че братята Бонита карат микробус с крадени номера. Кроукър вече беше наясно, че действат професионално, с необходимите предпазни мерки. От тях се излъчваше зло, властно и неотменимо като смога над големите градове. Неволно се замисли върху някои любопитни подробности по време на двете си срещи с Антонио… Любовта ни кара да вършим неща, за които нямаме обяснение — беше казал той. — Любовта ни променя дори тогава, когато нямаме никакви намерения да се променяме… Как се тълкуват подобни изявления? Отговарят ли на истината? Нима Антонио действително е обичал Роза Милагрос? Не, изключено! Той я беше убил. Двамата с Хектор бяха отрязали главата й като на пиле! Случи се така, че тази жена ми бе отнета… От Бога, може би от Съдбата, беше споделил Антонио. Какво означаваше това? Близнаците положително бяха напълно лишени от човешки емоции. Но въпреки това изглеждаше потиснат от убийството на Роза… Сега те чакат… Роза и Соня са заедно и чакат… Защо му е било нужно да прави подобни признания, при това пред един напълно непознат човек? Спомни си блестящия и пронизителен поглед на Антонио след тези думи и неволно потръпна. И Бени и Естрела Лайес са убедени, че духът на Хумаита Милагрос живее в мен — рече си Кроукър. — Нима и Антонио е забелязал това? Затова ли каза, че е обречен? Това ли беше смисълът на последните му думи: „Зная, че и Роза не би могла да ме спаси… Вършил съм отвратителни неща и продължавам да ги върша…“

А след това си спомни предупреждението на Естрела: да не повтаря грешката на Хумаита, който си въобразил, че вижда нещо човешко в близнаците… Грешка, която му беше струвала живота. Пръстите му несъзнателно стиснаха магическия камък. В душата му отново нахлу чувството за пълна безпомощност пред неизвестна сила. Същото, което го бе обзело, докато погребваха Соня…

Действието беше единственият начин да се изтръгне от мрачните мисли. Отвори багажника, извади плика с покупките от „Гап“ и се насочи към мъжката тоалетна във фоайето. Там изми кръвта от лицето си и облече чисти дрехи. Никой не му обърна внимание, вероятно защото беше влязъл през входа на спешното отделение.

Но когато се отправи към асансьорите на главната сграда с намерението да се качи в отделението за спешна хемодиализа, насреща му изскочи Бени.

— Господи Исусе, amigo! — изръмжа той, явно побеснял. — Къде, по дяволите, ходиш? — Стисна лакътя му с пръсти като стоманени клещи, отведе го настрана и просъска: — Слушай, искам да зная какво означава всичко това, по дяволите!

Изглеждаше разярен, но Кроукър изобщо не се впечатли.

— Какво по-точно имаш предвид? — спокойно го попита.

— Имахме уговорка, проста и ясна, нали така? За плаването, което ни предстои. После ти ми звъниш, дявол знае откъде, и се измъкваш. Искам да зная защо! Какво ти е надрънкал за мен оня мръсник Рубине?

— Първо си махни ръката.

— Само след като отговориш на въпроса ми! — изръмжа Бени и затегна хватката си. — Хей, amigo, събуди се! Тук няма шега! Когато имам споразумение с някого, аз очаквам то да бъде изпълнено!

— Ти май ме заплашваш, а? — процеди Кроукър.

— Мисли каквото искаш!

— Мислех, че ние с теб сме приятели, Бени…

— Приятелите държат на думата си! — гневно отвърна онзи и се изплю на мраморните плочки.

— И не лъжат — подхвърли той. — Какво сте намислили вие двамата с Махур?

— С кого?

— Вече ти казах с кого — тежко го изгледа Кроукър. — Адвокатът на име Марселус Рохас Диего Махур!

— А аз вече ти отговорих: не познавам никакъв Махур!

Стоманените пръсти на протезата се стегнаха около китката на Бени.

— Не познаваш най-големите наркотрафиканти на Латинска Америка, така ли? Не познаваш хората, които ги представляват тук? И май очакваш да ти повярвам!…

В очите им светеше гняв. Приятелството беше забравено, изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се нахвърлят един срещу друг.

— Хайде, пусни ме! — изръмжа Лю и усети как кръвта започва да пулсира в слепоочията му. — Не ме принуждавай да върша глупости.

— Съветвам те да обмисляш постъпките си предварително, amigo!

Кроукър бавно увеличи натиска на стоманените си пръсти и парагваецът се принуди да го пусне.

— Не зная какво, по дяволите, става с теб — изръмжа и натисна копчето на асансьора. — Но се оттеглям, тъй като продължаваш да ме лъжеш!

— Я стига! — Бени застрашително пристъпи напред. — Няма да се измъкнеш, преди да съм свършил! Сделката си е сделка! Никой не може да върти номера на Бени Милагрос! Никой, comprende? Затова ще те накарам да си изпълниш обещанието и ще…

— Как ще стане това? — попита, докато влизаше в кабинката. — Може би ще изпратиш своите колумбийски приятелчета да ме пребият до смърт?

Бени скочи напред, пъргав като тигър. Рамото му успя да се вмъкне между затварящите се автоматични врати, те просъскаха и се отвориха. Но Кроукър го посрещна с добре премерен удар в гърдите, тялото му се люшна назад. Ново съскане и вратите се сключиха под носа му.

Горе той излезе от кабинката и спря за миг. Трябваше му време, за да се поуспокои. Беше обезпокоен и разстроен от разправията с Бени. Какво стана между тях? Сякаш изведнъж започнаха да говорят на различни езици, всеки решен да постигне това, което е намислил… Дори по-лошо — никой от двамата не чуваше аргументите на другия, единственото, което правеха, беше да си разменят заплахи… Забравиха дългите часове, прекарани заедно на борда на „Капитан Сумо“, зародилото се там приятелство изглеждаше като далечна, отдавна отминала илюзия. Да, илюзия, тръсна глава той. Защо иначе човек като Бени ще побеснее заради някакво нощно плаване? Толкова ли бе важно то за него?

Преди няколко месеца, по време на продължителен риболов из блатата, Кроукър бе ухапан от гърмяща змия. „Усещам напрежение у теб — рече му Каменното дърво, докато разрязваше раничката. — Не се тревожи, отровата ще напусне тялото ти за броени минути…“ „Това може би се дължи на факта, че в живота на всеки от нас твърде много въпроси остават без отговор“ — беше отвърнал Кроукър. „Значи не задаваш правилните въпроси“ — отсече индианецът.

Отби се в бокса на Рейчъл, преди да потърси Джени Марш. До леглото стоеше доктор Стански, ръцете му бяха сключени на гърба. Той рязко се обърна, после хладно кимна.

Лю се наведе, докосна с устни челото на момичето и разтревожено вдигна глава:

— Тя цялата гори! Какво става?

Олимпийското спокойствие на Стански не можеше да бъде нарушено от подобен въпрос, въпреки тревогата на човека, който го задаваше. Тревогата беше сред онези човешки емоции, които той контролираше изцяло.

— Новините не са добри — отговори. — Сепсисът не може да се овладее, за това допринася и общото физическо състояние на Рейчъл, което е лошо… — В гласа му се появиха успокоителни нотки: — Но болничният екип върши всичко, което е в рамките на възможностите му… — Показалецът му докосна две допълнителни тръбички, които бяха включени към системата за кръвопреливане: — Това е друг, по-силен антибиотик. Не можем да направим нищо друго, освен да чакаме. По тази причина настоях госпожа Дюк да си отдъхне малко. Прекара тук почти цяло денонощие и нервите й не издържаха… — Хладният му поглед се спря на лицето на Кроукър: — Виждам, че и вашето състояние е отбелязало известна промяна…

— Паднах от един камион — поясни той с крива усмивка.

— Много смешно! — Очите под свитите вежди го огледаха с хладно неодобрение. — Дайте да ви прегледам! — Разкопча ризата му, веждите се свъсиха още повече, забележката му прозвуча повече язвително, отколкото враждебно: — Тоя камион е бил доста немилостив към вас…

— Стигнахте ли донякъде с търсенето на бъбрек? — попита Кроукър. Някъде дълбоко в душата му все още тлееше надеждата, че ще избегне изнудването на Махур.

Лекарят мълчаливо поклати глава, сложи си гумени ръкавици и започна да рови в някаква метална кутия.

— Страхувам се, че това е безнадеждна работа — въздъхна той, извади тънки пинсети от кутията и ловко измъкна няколко миниатюрни камъчета от жестоко ожуленото рамо на Кроукър. — Нищо повече не мога да направя… — Тампон с марля, напоен с дезинфекцираща субстанция и антибиотичен крем, внимателно обходи многобройните рани и драскотини по тялото на Кроукър. — Звънях навсякъде, притисках познатите си, но без резултат… — Тампонът изчезна в малко бидонче с капак, на което пишеше:

— Никой нищо не може да направи… — Гумените ръкавици бяха свалени и последваха тампона. — Въпрос на етика, знаете… Хората, които се занимават с доставка на органи за присаждане, са сред най-високоморалната част на лекарското съсловие… — Очите му се прехвърлиха на спокойното, сякаш дълбоко заспало момиче: — Сега тя е в ръцете на Бога… Не бих могъл да добавя нищо повече…

Кроукър благодари и напусна отделението. Настроението му беше лошо, болеше го цялото тяло, измъчваше го глад. Едва сега си спомни, че цял ден не беше слагал залък в уста.

Джени Марш излезе от лекарската стая и тръгна насреща му, а той си спомни какво му беше разказала за официалната система за набиране на органи в Америка. Дейността на братята Бонита хвърляше върху този разказ нова, съвсем различна светлина, а участието на младата лекарка в предстоящата операция придобиваше особено значение.

Той се спря. Доктор Марш беше облечена в черни памучни панталони, синьо-зелена блузка и бежов жакет от тънка коприна. Беше изненадващо привлекателна. На лицето й имаше лек грим, достатъчен да й придаде коренно различен вид. Ами косата й? Какво беше направила с нея? Беше спусната свободно на разкошни, леко начупени вълни…

— Доктор Стански ми съобщи, че изпитвате сериозни затруднения при лечението на моята племенница — подхвърли той, изпивайки я с очи.

— Не разбирам защо не можем да победим този сепсис — мрачно въздъхна Джени Марш.

— Според доктор Стански това е свързано със силно изтощения й организъм…

— Несъмнено. Но въпреки това има нещо странно… Комбинацията от лекарства, които вкарваме в организма й, отдавна би трябвало да се справи с инфекцията. Тя действително е много изтощена, но все пак не е на осемдесет години, нали?… — Главата й мрачно се поклати: — За съжаление инфекцията продължава и бавно я убива… Единственият й шанс е да получи нов бъбрек…

Извади папката с документацията на Махур и й я подаде:

— Дано това са по-добри новини…

Джени учудено го погледна и едва сега забеляза синините и драскотините по лицето му.

— Господи, какво е станало с вас?

Кроукър разтърка еднодневната си брада и веднага усети болка в натъртената си челюст — там, където го беше ударил Антонио.

— Бих казал, че пострадах от прекомерно излагане на въздействието на живота, особено на неговата невидима част — усмихна се. — Но няма нищо сериозно. Стански не само поговори с мен, но и се погрижи да покрие тялото ми с лепенки… Имайки предвид какво се говори за него, би трябвало да съм доволен, че не поиска хонорар…

После със сериозно изражение на лицето потупа тънката папка.

— Джени, от вас искам само едно — тихо промълви. — Да ми кажете дали това е билетът, с който Рейчъл ще се върне обратно към живот! — Погледна я в лицето и добави: — Но откровено, без общи приказки!

Тя се поколеба, личеше, че обмисля чутото. За да се превърнат в полубогове, лекарите обикновено работят дълго и упорито. А когато най-сетне покорят този връх, те трудно приемат да го напуснат.

— Добре — въздъхна най-сетне тя. — Ще говоря открито, независимо от последствията.

— Благодаря.

— Има защо — намръщи се и сведе очи към папката в ръцете си. Помълча малко, после добави: — Надявам се, че намеренията ви да използвате нерегистриран орган не са сериозни…

— Зависи — отвърна той. — Какво мислите за тези документи?

— Изглеждат автентични, но…

— Ако е така, аз ще използвам този орган! — отсече Кроукър.

— Казах „но“… — погледна го Джени Марш и в очите й се появиха зеленикави отблясъци.

— Никакво „но“! — леко повиши тон той. — Става въпрос за живота на Рейчъл!

Тя също повиши глас:

— Имам причини да кажа „но“, Лю! И то е свързано с един прост факт: вие не знаете откъде идва този бъбрек!

Почука сгънатите на руло листове:

— Според тези документи идва оттам, откъдето всички вземат органи за трансплантация — Националния център за обмен на органи.

— Вярно — кимна тя с някакъв особен блясък в очите. — Но не може да е истина. Толкова пъти съм преглеждала това, което съхранява компютърът на центъра, че го помня наизуст. И мога да се закълна, че там няма такъв бъбрек! — Ръката й с документите леко се повдигна: — Последната проверка направих преди два часа, в паузата между операциите… Никой не може да ме убеди, че информацията е била допълнена за толкова кратко време! А това означава само едно: този бъбрек е нерегистриран и следователно незаконен!

Кроукър усети слабост в коленете, а болката, натрупала се през този тежък ден, изведнъж го връхлетя с пълна сила.

— За Бога, Джени! — простена. — Не можете да постъпите така с Рейчи! Нали ми казахте, че бихте помислили за евентуална трансплантация на нерегистриран орган?

— В миг на слабост, а може би и на лудост — отвърна тя. Лекото объркване в очите й бързо се стопи. — Сега това е без значение, тъй като възвърнах здравия си разум. Дори няма да се докосна до нерегистриран бъбрек!

— Въпреки че той ще спаси живота на Рейчъл?

— Да — отвърна решително.

Напрежението помежду им можеше да се пипне с ръка. Джени имаше силен характер и държеше на принципите си. Това бе хубаво, но в момента едва ли бе от полза за някого. Все пак не ставаше въпрос за нейната племенница. Не ставаше въпрос за момиче, което е изгубила преди много години и е открила отново благодарение на чудо… За нея всичко това не бе втори шанс, единствена възможност да изгради отново отношения, които цял живот са й липсвали. Всичко това се отнасяше за Кроукър. И именно по тази причина мисълта отново да изгуби Рейчъл, този път завинаги, му се стори непоносима…

— Зная, че сте готов да преобърнете земята за нея, Лю — тихо промълви тя. — Изписано е на лицето ви. Но трябва да се вслушате в думите ми: ако този бъбрек е нерегистриран, вие просто не можете да го използвате! Сторите ли го, ще станете съучастник в тежко престъпление, ще направите грях, за който прошка няма!

В зелените й очи светеше решителност и той разбра, че положението е сериозно. Какво става, когато на пътя на неудържима стихия се изпречи неподвижен обект?

Но най-много му тежеше фактът, че тя бе абсолютно права. Отново си спомни за Антонио и Хектор — злодеите, които събираха човешки органи с лекотата, с която се берат гъби. Не би могъл да стане съучастник на подобно отвратително престъпление, но ако в твърденията й? Махур, че бъбрекът е редовен, имаше поне капчица истина, той бе длъжен да отиде докрай, въпреки последиците…

— Ами ако все пак е редовен? — попита Кроукър.

— Това са напразни надежди, Лю.

Младата лекарка му направи знак да я последва и пристъпи към близкия компютърен терминал. „Лекарите имат пръсти на музиканти — каза си той, докато наблюдаваше движенията й. — Всеки от тях действа независимо от останалите, човек остава с впечатление, че имат не две, а десет ръце…“

Със сигурни и плавни движения Джени набра кода на компютърния терминал в Ричмънд. Осветено от зеленикавото сияние на екрана, лицето й изглеждаше странно, като на фея от приказките или пък на Шекспирова героиня… Кроукър разбра кога е получила достъп до база данните на Центъра от леката извивка на шията й. Пръстите й се плъзнаха към клавиатурата и набраха кодовия номер, записан в документите на Махур, и тя изненадано възкликна.

— Какво? — нетърпеливо попита Кроукър. От мястото си виждаше екрана като размазано петно.

— Невъзможно! — Разширените от учудване очи се спряха върху лицето му. — Проклетият бъбрек е регистриран! Трябва да са го вкарали в компютъра по време на последната ми операция! Не само е регистриран, но и е запазен за Рейчъл!

Кроукър потръпна от див възторг.

— Значи е истински! — прошепна той. — Истински и законен! — Мракът в душата му бе разкъсан от ослепителен лъч. Пред очите му се появи тясна пътечка. Опасна и самотна, тя заплашваше самите корени на човешкото в душата му, но едновременно с това беше единствената връзка на Рейчъл с живота… — Благодаря ти, Господи! — сподавено добави.

Тръсна глава и светкавично премина на делова вълна.

— Джени, вече се убедихме, че органът е в регистъра — погледна я той. — Нека опитаме да го освободим!

Тя натисна няколко клавиша и поклати глава:

— Не става. Компютърът ми отговаря с посланието „В процес на прехвърляне“. В това няма нищо необичайно. Когато центърът получи информация за наличието на нов орган, там незабавно се открива процедура за идентификация и кръвни тестове, след което се търси съответният пациент на географски принцип. В момента знаем със сигурност само едно: донорът е от Южна Флорида, но самият бъбрек все още не е готов за трансплантация.

„По дяволите!“ — въздъхна Кроукър. Беше му минало през ума, че може би има начин да получи органа веднага, а след това да забрави за своята част от споразумението с Махур. За съжаление системата на центъра не позволяваше подобен ход…

Джени Марш изключи компютъра, но остана надвесена над бюрото. Подпираше се на ръцете си, изпънати и прави като стълбове. Профилът й ясно се очерта на слабата светлина, която идваше от отделението за спешна хемодиализа. Беше нежен и едновременно с това силен…

Изтекоха няколко дълги секунди, после тя се обърна и го погледна в очите, гласът й беше тих, но настойчив:

— Как извършихте това чудо, Лю?

— За чудото по принцип няма обяснение — отвърна и леко разпери пръстите на ръката си.

— Това е вярно. Но как все пак го постигнахте?

Мълчаливо я изгледа.

— Добре — въздъхна тя, а изумрудените й очи изпитателно се взряха в лицето му. — Времето тече… Рейчъл ще бъде мъртва след няколко дни, ако не успеем да овладеем инфекцията. Колкото по-дълго време продължава тя, толкова по-малки са шансовете ни да я ликвидираме… Кажете на донора, че ще ми трябва време за повторна проверка на антигенните тестове. В едно отношение имаме късмет, тъй като обикновено прибягваме до биопсия на бъбрека, който трябва да бъде заменен. В случая с Рейчъл това отпада. Състоянието й не позволява две операции. Смятам това за плюс, тъй като ще спестим време. Ще направим трансплантацията в момента, в който органът бъде освободен.

— Добре.

Възторгът му отлетя и Кроукър се почувства като човек, зад когото се е затръшнала стоманена врата. Вече нямаше друг избор, освен да се свърже с Махур и да приеме офертата му. Хуан Гарсия Барбачена щеше да умре, за да живее Рейчъл. Операцията по неговото ликвидиране щеше да започне утре след полунощ… А щеше да приключи в мига, в който този човек попаднеше в обсега му… Кроукър си даде ясна сметка, че дяволът го е стиснал за гърлото. Сега въпросът беше кога ще го пусне и дали изобщо ще стори това…

Пристъпи към масата, вдигна слушалката и набра номера на Махур. Действаше като в транс. Насреща се включи телефонен секретар. Продиктува номера на мобифона си и бавно се извърна към Джени:

— Трябва да изчакам да ми позвънят.

— Добре — кимна тя, постави ръка на корема си и шеговито добави: — Стомахът ми плаче за вечерята, която ми обещахте!

Заваля точно когато паркираха пред ресторанта. Не беше обикновен дъжд, а истински тропически порой. В Южна Флорида човек рядко може да види отделна дъждовна капка, тъй като водата се излива от небето като плътна, почти непроницаема стена.

„Харбър Лайте“ се намираше от източната страна на мемориалния мост „Флаглър“. Заведението носеше името на един от най-известните хитове на състава „Платърс“ от шейсетте години и беше нещо като оазис за наследниците на богатите фамилии на Палм Бийч. Дори музиката, която се слушаше тук, беше от онова време… Кроукър насочи колата към дъното на паркинга и изключи мотора. Остана за миг на мястото си, загледан в хората, които, привели гръб срещу бурята, притичваха към колите си или към входа на ресторанта.

— Изглеждате така, сякаш сте някъде далеч — обади се Джени и той долови лекия аромат на парфюма й. — Какво виждате?

Кроукър се освободи от вцепенението. Беше му странно да е в компанията на тази жена, но едновременно с това и много приятно.

— Мислех си за обещанията, които съм давал и изпълнявал през годините — отвърна. — И открих, че нито едно от тях не е толкова важно, колкото това, което дадох на себе си: да спася живота на Рейчъл…

Влязоха в заведението и той неволно потръпна от хладния въздух. Момиче с бронзов загар, което сякаш беше само дълги бедра и изящни ръце, ги поведе към втория етаж на заведението. Вдясно се виждаха блестящите уреди на откритата кухненска част, около които се извиваха облаци бяла пара, вляво оставаше барът, облицован с дърво. От репродукторите звучаха гласовете на групата „Хепънинг“, която пееше един от най-известните си хитове „Ще се видим през септември“. В главата му неволно нахлуха спомени за горещите нощи на отминалата младост, пълни с красиви момичета, облечени в прилепнали блузки без ръкави и къси панталонки, долови специфичната миризма на нагорещен асфалт, който сякаш беше неизменна съставна част от парфюма на тези момичета…

— Ще имате ли нещо против, ако седнем отвън? — попита Джени. — От известно време насам чувствам, че след операция трудно понасям тълпите… Май нервите ми вече са изопнати.

Кроукър я погледна и с изненада откри, че умората изобщо не се отразява на красотата й. Дори обратното: леко приведените рамене и присвитите устни засилваха нейната привлекателност. Тя забеляза погледа му и извинително добави: — Предполагам, че това се дължи на прекалено продължителния контакт с човешката плът и кръв…

— Нямам нищо против — кимна той, усетил болка в слепоочията си. — И без това не обичам климатичните инсталации…

— Излязоха навън и се настаниха на една маса под огромния платнен навес в небесносин цвят. Терасата беше изцяло на тяхно разположение. Хостесата запали свещите, пламъчетата им потрепнаха под напора на вятъра и започнаха да хвърлят странно удължени отблясъци по близката стена.

Джени си поръча уиски, а той се задоволи с чаша газирана вода с лимон и едно двойно еспресо. Чернокосата келнерка се отдалечи. Отпуснат в стола до Джени, той с изненада установи, че зелените й очи са станали някак прозрачни и светят с необичайна сила в околния полумрак.

Дъждът барабанеше по брезента над главите им, гладките плочки на терасата бяха влажни от ситните капчици. Сервитьорката донесе поръчката, заедно с чашите на масата бе оставено и менюто.

Кроукър жадно отпи от содата, после насочи вниманието си към еспресото.

— Искам да ми отговорите на един въпрос — вдигна глава той. — Вече мога да го задам, тъй като опасността отмина… Разполагате ли с някаква информация за нелегална доставка на органи?

Джени го погледна с онова напрегнато внимание, което по всяка вероятност влизаше в действие по време на операциите, и отвърна:

— Не обръщате ли прекалено голямо внимание на този въпрос, тъй като той засяга и Рейчъл?

— Това е вярно. Но освен Рейчъл той засяга и някои други неща…

— Които са полицейска работа, така ли? — присви очи тя.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Веднага ще ви отговаря: не, не разполагам с никаква информация от подобен характер. Мисля, че вече ви обясних какво е отношението ми към подобна дейност. За мен тя е анатема!

Сервитьорката се върна и попита дали искат да поръчат вечерята си. Джени си избра салата „Текс-Мекс“, помпано на скара и спагети. Кроукър каза, че ще вземе същото, изчака отдалечаването на момичето и подхвърли:

— Все пак в един момент вие се съгласихте да трансплантирате бъбрек на Рейчи, без да се интересувате от произхода му…

— Да, така е — кимна Джени и отпи глътка скоч. — А когато се замислих за това, неволно си спомних за студентските години… На упражненията често се чувствах като монахиня по време на служба, която си мисли за секс… Професорите описваха дадена манипулация, а аз се улавях, че поставям рутината им под съмнение и ми се иска да ги подложа на разпит… Правилна ли е въпросната манипулация? Няма ли друг, по-добър начин, различна методология? — Предните й зъби меко звъннаха в ръба на чашата: — Естествено, подобни еретични мисли се появяваха в главата ми само когато обсъжданите манипулации не бяха подкрепяни от неоспорими факти. Те просто действаха, но никой не знаеше защо и как. Макар и с доказана ефективност, те носеха на пациентите куп странични ефекти и усложнения. Особено манипулациите за лечение на рак… Това ме караше да се питам дали не вършим повече зло, отколкото добро, когато ги прилагаме… Често успяваме да спасим живота на пациента, но цената на това спасение е прекалено висока: човекът се променя рязко, вредите, нанесени на организма му, са тежки и непоправими… Годините пълноценен живот изтичат и се забравят с онази лекота, с която пясъкът преминава през ситото…

Внезапен порив на вятъра угаси свещите на съседната маса.

— Всичко това се появи в съзнанието ми в онзи кратък миг, в който ви казах, че съм съгласна на подобна манипулация — добави Джени. — Но после прогоних еретичните мисли и нещата заеха обичайните си места.

Въоръжен с търпение, Кроукър отпи глътка еспресо. Вече беше наясно какво става. Тази жена му беше казала истината. За нея медицината бе религия, която придава смисъл и на най-необяснимите неща, която въвежда ред и в най-големия хаос… Тя изключва мисълта да си играе с установените от медицината правила. Такава мисъл, по собствените й думи, е еретична… Защото единствено тези правила я делят от безкрайната нощ на вечността. В това отношение двамата много си приличаха, просто защото и двамата бяха пазители на доброто, сигурна стража срещу злото.

Заедно с тези мисли в главата му нахлу и увереността, че невидимата, но дълбока пропаст между тях изведнъж е изчезнала. И те стоят един срещу друг, изненадани и безпомощни от внезапната си близост…

Поройният дъжд продължаваше да се сипе, небето се раздираше от ярки светкавици. На тяхната бяла, сюрреалистична светлина Кроукър успя да зърне един кафяв пеликан, който размахваше криле над канала, очевидно подплашен от тътена на гръмотевиците, прогонили го от сухото убежище под моста. Изопнала клюн, птицата се носеше в мрака с целеустремеността на воин, тръгнал да изпълнява важна нощна мисия…

Храната пристигна в момента, в който мобифонът иззвъня. Тъмнокосата сервитьорка се зае с разполагането на чиниите върху масата, а Кроукър стана и се насочи към ъгъла на терасата — там, където светлината на свещите почти не достигаше… От платнището капеше вода, шията и раменете му бързо овлажняха от ситни дъждовни капчици.

Тъмнината е съставна част на греха. Тази част, която в момента му помагаше да проведе разговора с Марселус Рохас Диего Махур. Бутоните на мобифона грееха с дискретна зелена светлина като фосфоресциращите гребени на океански вълни. Изведнъж му се стори, че това са отровни змиорки, които немилостиво се забиват в кожата му…

Щом чу гласа на Махур, сърцето му се сви. Вгледа се в лицето на Джени, сякаш единствено тя можеше да го предпази от злокобните заклинания на адвоката. Близката развръзка го накара да потръпне от напрежение.

— Готов съм за сделката — каза и усети как пръстите на краката му неволно се свиват поради близостта на дъждовните струи. — Изцяло съм на ваше разположение.

— Много добре. — Гласът му прозвуча уверено и спокойно, сякаш изобщо не беше се съмнявал, че бъбрекът ще издържи на проверките. — Остава единствено да ви предам нужната информация за обекта. — Имаше предвид Хуан Гарсия Барбачена — човекът, който трябваше да бъде убит. Говореше внимателно, давайки си сметка, че Кроукър ползва мобифон. — Няма промяна в програмата му. Пристига утре в полунощ.

— Къде? — попита го и хвърли нов поглед към Джени, изпълнен с непонятен копнеж. Сякаш тя бе единственото му спасение от греха, който предстоеше да извърши.

— Не мога да говоря за това по телефона, senor — отвърна адвокатът. — Но ще бъде на юг, в това съм напълно сигурен…

Маями.

— Бъбрекът ми трябва преди това.

— Ще го имате веднага след като целунете нашия човек за добре дошъл — отвърна той и се засмя: — Най-добре някъде около тила… Бъдете спокоен, вашата племенница ще получи това, от което се нуждае.

— Не мога да чакам. Състоянието на племенницата ми се влоши.

— Търпението е наложително, господин Кроукър. Клиентът ми не желае да разчита на никакви случайности, съветвам и вас да действате по същия начин… — Езикът му млясна, очевидно като знак на съчувствие: — Информацията, която предстои да получите, значително ще опрости задачата ви. Ние нямаме интерес да пропуснем нещо, вие — също… А най-вече Рейчъл.

„Прав си, да те вземат мътните — рече си Кроукър. — Аз действително трябва да ликвидирам тоя Хуан Гарсия Барбачена и ще го направя! Но какво ще стане след това? Ще мога ли да живея в мир със себе си?“

— Ами ако Рейчъл почине, преди да получа скъпоценната ви информация?

— Ами ако небето се продъни и всички ние се издавим като пилци? — Гласът му прозвуча абсолютно спокойно, в слушалката се долавяше равното му дишане. — Имайте вяра, сър. Всичко ще приключи добре.

„Откъде по дяволите идва неговата вяра?!“ — запита се неволно.

— Среща в десет и половина сутринта — каза в слушалката той. — Мога да чакам до този час и нито секунда повече. Ще бъда в Саут Бийч, на дървеното мостче срещу „Нюз кафе“.

— Времето е прекалено малко, но ще бъда там — отвърна Махур.

— Съветвам ви да сте точен, тъй като отсега нататък ще имам нужда от всяка минута.

Кроукър прекъсна, пъхна телефона в джоба си и пристъпи към масата.

— Върнах храната, за да не изстине — погледна го Джени. В очите й имаше мълчалив въпрос.

Той кимна в знак на благодарност. Тази малка проява на внимание му се стори като нежна целувка по бузата. С усилие на волята прогони тревожните си мисли. Даваше си сметка, че това, което му предстои, няма никакво значение. Сега най-важното бе да спаси живота на Рейчъл, а за своя ще мисли след това.

— Наред ли е всичко? — напрегнато попита доктор Марш. — Ще имаме ли бъбрека?

— Да — кимна Кроукър. — Веднага след като платя за него.

— Искат ви пари?

Келнерката донесе храната и любезно попита дали желаят нещо друго. Той мълчаливо поклати глава.

Джени се зае с рибата си и извинително подхвърли:

— Всъщност, това не е моя работа…

Над развълнуваната вода се надигаше безплътна бяла пелена. „Като косата на любима жена, разпръсната върху възглавницата“ — помисли си Кроукър и погледна към Джени. В разрошените й от вятъра коси проблясваха миниатюрни дъждовни капчици, очите й отразяваха светлината на свещите и грееха като две малки слънца. Изведнъж изпита съжаление, че я беше поканил под претекст да чуе професионалното й мнение. Харесваше тази жена, а дори и нещо повече — изпитваше влечение към нея…

Пръстите й направиха едва забележимо движение, снопче спагети ловко се уви около вилицата.

— Обаче много бих искала да е моя работа… — довърши мисълта си тя. — Това ми стана ясно току-що, докато разговаряхте по телефона.

Пред очите му блеснаха животински студените очи на Антонио и Хектор, главата му се поклати:

— Не мисля, че това е добра идея… — Лапна късче риба, но не усети вкуса му. Обидата, изписана на лицето й, го накара да се почувства неудобно. Помълча малко, после с въздишка добави: — Много бих искал да споделя всичко с вас, Джени…

— Какво ви пречи?

— Имам чувството, че пропадам в дълбок кладенец, че съм сляп като прилеп на слънце — прошепна той. — Не искам да завлека и вас…

— Дори ако аз искам?

— Тук не става въпрос, дали искате или не. Освен това не познавате действителното състояние на нещата…

— Това е вярно — кимна тя и разпери ръце: — Но защо не проверите дали съм добър слушател?

— Не, не, забравете! — размаха вилицата си Кроукър.

— Но това е смешно! Тъкмо набрах кураж да направя една наистина позитивна стъпка и вие решавате да ми попречите!

— Джени…

— Не, не! Вече не мога да спра! Тук става въпрос за доверие, нали? Искам да чуете това… — Беше тъжна и ядосана едновременно. — На фона на блестящата професионална кариера аз успях да забатача личния си живот до такава степен, че дори не ми се говори! Прогоних съпруга си… Всъщност разделихме се по взаимно съгласие, поне външно единодушни, че причина за това е моята страстна привързаност към медицината… — Очите й се извърнаха към влажния мрак: — Но вътре в себе си зная, че истината е друга, доста по-горчива… Той беше достоен човек.

Блесна светкавица, последвана от тежък гръмотевичен тътен. Оттатък канала се мерна корпусът на рибарска гемия, призрачно бял под тежките дъждовни струи, разлюлян от вълните и опънал до скъсване котвеното въже. — Кой знае — изрече с въздишка Джени и леко присви рамене. — Някъде дълбоко в себе си положително съм знаела, че не заслужавам достоен човек до себе си… Имам предвид хората, с които съм била след това. Типичен пример е Дино, последният ми приятел… Едър мъжага, кара ферари и се облича като манекен. Адски горд със сексуалния си апетит. „Джен, ще те шибам, докато започнеш да виеш!…“ Да, да, каза го, наистина го каза! Но още по-лошо е, че аз проявих интерес… — Очите й внимателно огледаха лицето на Кроукър, вероятно търсейки неодобрение. — И какво стана? Правихме го в продължение на деветдесет минути без прекъсване, но вместо оргазъм аз получих възпаление на пикочния мехур!

Разсмяха се и двамата, но напрежението продължаваше да тегне.

Кроукър не прояви желание да каже каквото и да било. Тя помълча, после добави по-меко:

— Виждаш как стоят нещата, нали? Останах изненадана от факта, че ме привличаш… Едновременно с това си давах сметка, че си достоен човек. Усетих го в момента, в който те зърнах… А след това видях отношението ти към Рейчъл и сърцето ми буквално се разкъса!

Той не каза нищо. Имаше чувството, че монологът й ще продължи. Но тя не го стори. И друг път беше изпадал в подобни ситуации, беше усещал неизказаното у жената срещу себе си, увиснало във въздуха като примитивно, но могъщо послание на Природата…

— Никак не ме бива в това — сподавено промълви Джени. — Ама никак, знаеш…

Той я погледна, на устните му се появи усмивка:

— Радвам се да открия, че и теб не те бива в нещо…

— Не ме бива и да карам ски — дяволито подхвърли тя.

Хвана ръката й и се надигна:

— Тази вечер няма да караме ски.

Гласът на Тим Бъкли беше тъжен, още по-тъжни бяха нежните му балади за неосъществени срещи и несподелена любов. Тази музика сякаш беше част от обзавеждането в апартамента на Джени, нещо като аромат на запалено кандило. А Кроукър разбра, че му предстои да открие и друга, непозната част от характера на младата жена.

Мигът на първото интимно докосване беше вълшебен, караше го да онемява от възторг. В душата му се надигаше нетърпеливо очакване, предчувствието за нещо прекрасно караше кръвта да кипи във вените му.

Стояха в средата на хола. Босите им крака потъваха в красивите и ярки шарки на дебелия килим, ръцете им се докосваха. От нея идваше аромат на лимон и сандалово дърво, косата й се плъзна по бузата му, трепетът достигна чак до слабините му.

— Харесва ми да те докосвам — прошепна той.

Тя склони глава на рамото му, после, някак неочаквано, промълви:

— Кажи ми какво точно харесваш… Опиши ми всичко…

И той го стори. Започна да докосва различните части на тялото й и да й разказва какво усеща. Реакцията й беше бурна. Бедрата й потръпнаха, дишането й се ускори. Показалецът на дясната му ръка докосна шията й, застина за миг там, сякаш да усети възбудените тласъци на кръвта. После продължи към трапчинката под гърлото, наслади се на пулсирането й и бавно се плъзна надолу, към овала на гърдите с натежали от желание зърна. Долепил устни до ухото й, той описваше какво докосва с тих, едва доловим шепот. Тя се вкопчи в него, тялото й потръпваше. Възбудата й беше невероятна и едва ли се дължеше единствено на половия нагон, в който винаги се долавя нещо примитивно, нещо мръсничко… Тук участваше и нещо друго, може би надеждата, че той мисли за нея, че в отношението му има и нещо друго, освен сексуална възбуда.

Жената ненавижда чувството на самота по време на секс…

Ръцете му се плъзнаха надолу, а тя подскочи и се намести върху него така, сякаш се катери по ствола на дърво. Глезените й се сключиха около кръста му. Болката от ритниците на Антонио и охлузванията по асфалта се стопи и изчезна. Той я притисна към себе си, устните му продължаваха да шепнат нежни описания. Тялото й неудържимо се разтърси. С тих и задъхан шепот тя се включи в този странен монолог и започна да описва собствените си усещания. Беше гореща и влажна, готова за кулминация. Той проникна дълбоко в нея. Започна да я люби нежно, на плавни, чувствени тласъци. Тя шепнеше в ухото му, думите изгубиха обичайния си смисъл, сякаш единственото им предназначение беше да усилват възбудата им. Стигна До оргазъм толкова бързо, че той нямаше време дори да се учуди. После, без никаква пауза, отново пое нагоре към омайния връх, тръпнеща и стенеща възбуждащите думички…

Тази Джени Марш нямаше нищо общо с хладната и сдържана лекарка, която ръководеше отделението си в болницата „Роял Поинсиана“ с професионализъм и увереност. Тя нямаше нищо общо дори с елементарните норми на поведение, присъщи на цивилизованите хора. Кой друг я беше виждал в подобно състояние? Съпругът й? Може би. Но със сигурност не и онзи самовлюбен полов атлет Дино, или пък някой друг от случайните й приятели. Мигът беше прекрасен, изпълнен с рядка и спираща дъха магия. Сякаш еднорог вдига величествена глава и се взира в луната… С тръпка на дълбоко удовлетворение Джени се предаде на насладата, освобождавайки се изцяло от оковите на професионалния живот…

Кроукър потъна в нея докрай, поощряван от тихи и невероятно нежни гърлени звуци. Ноктите й се впиха във влажната му плът, петите й се забиха в кръста му, подканвайки го да достигне мечтаната кулминация…

След това се озоваха в леглото й, все така здраво притиснати един в друг. Лицето й беше нашарено на ивици от светлината, която проникваше през спуснатите щори, светлите къдрици на челото й наподобяваха примитивни татуировки. Очите й бяха в сянка.

Пръстите й нежно проследиха асиметричните белези по тялото му, покрити с лепенки. Сякаш искаше да провери дали доктор Стански е свършил работата си както трябва.

— От очите ти личи, че си някъде далеч — прошепна тя. — Кажи ми какво мислиш… Това е въпрос на доверие, нали?

Беше права. Доверието е най-важното нещо между хората. Особено когато е пълно, когато другият знае всичко за живота ти, дори и най-съкровените ти тайни… В такива случаи останалото няма значение. Дори светът да отиде по дяволите… Изпита болезнена необходимост да сподели с нея това, което му предстоеше да стори, за да спаси живота на Рейчъл.

Разказа й за Антонио и Хектор, за ужасяващата им дейност, свързана с набирането на органи, за Соня и Вонда, за Бени и неговия дядо, лечител гуарани…

— Господи, Лю! — ахна тя и неволно прикри устата си с ръка. — Кажи ми, че всичко това е лоша шега и нищо повече! Моля те, Лю!

— И аз бих искал да е така — въздъхна той. В ръката му се появи магическият камък, стените му мрачно проблеснаха.

— Какво е това?

Той вдигна камъка пред очите си.

— Помниш, че Рейчъл излезе от комата… И разговаря с мен, при това съвсем нормално. А ти каза, че нямаш медицинско обяснение за това…

— В моята работа това се случва доста често, Лю. Само че аз не го признавам на всеки…

Сложи камъка между голите й гърди.

— Ей това направих миг преди Рейчъл да се пробуди…

Джени сведе очи, почака малко, после тръсна глава:

— Не усещам нищо.

— Но с Рейчъл очевидно не е било така…

— Случва се — кимна тя. — Пациенти с рак в напреднал стадий изведнъж оздравяват, хора, които отдавна сме отписали, стават на крака… Човешкото тяло е една невероятна машина, могъщ генератор на живот…

Заслушан в равното й дишане, Кроукър изведнъж си представи, че вижда как облачета въздух излитат от гърдите й и пълнят някакъв странен балон, увиснал над горска поляна…

— Пресвети Боже!

Джени рязко си пое дъх и се вкопчи в китката му, притиснала камъка към гърдите й. Клепачите й потрепнаха и се притвориха, под тях блесна бялото на очите й.

Нарязана от щорите, уличната светлина натежа в затъмненото помещение като лепкав сироп. Сърцата им биеха в съвършен синхрон, времето покорно легна в краката им.

После очите й рязко се отвориха, гласът й прозвуча някак странно и дрезгаво.

— Видях нещо… — Погледът й се сведе надолу. — Махни го! — Тялото й се сгърчи: — Моля те!

Кроукър се извърна и остави магическия камък на нощната масичка.

— Какво видя?

— А ти какво трябва да направиш, за да получиш бъбрека на Рейчъл? — Острият й глас прогони блаженството, което им бе помогнало да забравят света. Той си даде сметка, че този ужасен въпрос е зададен след дълбоко колебание, вероятно защото тя подозира, че отговорът ще бъде още по-ужасен…

Притисна я към себе си, намести се между краката й и замълча. Сякаш сливането на телата им трябваше да замести отговора. И действително стана така. Сълзите й опариха гърдите му.

— Господи, Лю, аз те видях! — проплака тя. — Тялото ти се люшкаше по повърхността на водата. Плитка вода, златистозелена… Плуваше с лицето надолу и широко разперени ръце… Течението те отнесе до корените на някакво мангрово дърво, ти се блъсна в него… Веднъж, втори път… Корените бяха черни и извити, като краката на огромен паяк… — Челото й се притисна в рамото му с отчаяна сила: — А около теб имаше кръв! Твоята кръв, Лю! Изцедена докрай…

Нямаше желание да го пусне да си върви, но беше достатъчно благоразумна да не настоява за нищо. Сега той нямаше време за сън. Чакаха го много километри път, трябваше да изпълни редица поети ангажименти. Излязъл от дома й, установи, че бурята е преминала така внезапно, както беше започнала. Вятърът беше стихнал, във въздуха се носеше аромат на жасмин, гниещи листа и влажна земя. Луната беше увиснала ниско над хоризонта, в мрака се носеше настойчивата песен на дървесните жаби.

Спомни си деня, в който бяха застреляли баща му, само на три пресечки от дома. Представяше си всичко толкова ясно, сякаш бе станало вчера. Виждаше баща си само по един начин — като сгърчен и безжизнен труп, проснат на тротоара. Сякаш гигантска ръка бе изтрила спомените за предишния им живот. Започна да получава представа за това, което е бил онзи сгърчен труп, едва след погребението, когато колегите го замъкнаха в кръчмата да удавят мъката си и подеха спомените. Оказа се, че баща му е бил забавен и тъжен, горд и упорит, но винаги сърдечен и приятелски настроен човек, когото всички бяха обичали. Това му помогна да възстанови душевното си равновесие, да възстанови в паметта си всичко, което бе градило особената привързаност между двамата — баща и син, избрали една и съща трудна професия.

Замисли се за Соня. Интимните мигове с Джени най-сетне го бяха освободили от натрапчивия кошмар за онзи миг, в който бе отворил вратата на хладилника в дома й. Най-сетне бе в състояние да си спомни за нея по начина, по който тази жена заслужаваше. Все още усещаше гъвкавото й тяло в ръцете си по време на танца под звуците на меренга в „Бара на акулите“.

Отби да зареди на една денонощна бензиностанция. Площадката беше абсолютно празна, от остъкленото помещение долиташе тъжна кънтри балада. Обслужването беше напълно автоматизирано, не беше необходимо да се среща с никого. Толкова по-добре. В момента се чувстваше точно като Джени след неколкочасова операция. Имаше нужда единствено от усамотение. Спомни си за Каменното дърво и неговата удобна къщичка сред блатата на Евърглейдс и в душата му се промъкна завист…

Докато резервоарът се пълнеше, се опита да не мисли за видението на Джени, предизвикано от магическия камък. Кап-кап, чук-чук… Тихи и зловещи звуци, обявяващи смъртта му за останалия свят… С рязко движение измъкна дискетата, която беше взел от устата на Вонда, и я тикна в процепа на портативния си компютър. Частично повредена от кръв, слюнка, лепило, прах и Бог знае още какво, дискетата очевидно не се понрави на прецизната машина и тя на няколко пъти отказа да я приеме. Но Кроукър беше упорит и най-сетне успя.

Екранът се изпълни с гъсто изписани редове. По всяка вероятност текстът е бил закодиран, тъй като в началото на всяко изречение се повтаряше една и съща, лишена от смисъл дума. Но съдържанието на този текст беше достатъчно ясно, за да накара кръвта му да се вледени.

Пред очите му се появиха педантично документирани детайли на една секретна операция, проведена под благосклонното крило на Чичо Сам. Операция на Специалния отдел за борба с картелите, на който сътрудничеше и самият Кроукър. В началото на всеки параграф стоеше предупреждението, че настоящата информация не бива да попада пред очите на оперативните работници, ангажирани с нещо, скрито под сложната и непонятна абревиатура БТВСНКП… Няколко страници по-надолу откри какво означава тя: Бюро за търговски връзки със страните с нови капиталови пазари, което действа под егидата на Министерството на правосъдието на САЩ, но никъде не е официално регистрирано.

Информацията показваше пътя на значителни финансови средства от Съединените щати към различни латиноамерикански страни. Странното в нея обаче беше фактът, че страните получателки на тези средства фигурираха само като кодове. Кроукър беше добре запознат с бюрократичните процедури в Министерството на правосъдието и знаеше, че всеки трансфер на парични средства трябва да има код и на получателя, и на изпращача. Финансово-счетоводните операции в това ведомство се водеха с такава педантичност, че всяко отклонение от правилата беше изключено. Но въпреки това сумите, за които ставаше въпрос в тази дискета, нямаха код на изпращача…

Това означаваше само едно: операцията се финансираше от черна каса. Ръководството на СОБК употребяваше този термин в случаите, при които дадена операция се финансира без одобрението на Конгреса, а в много случаи дори и без негово знание. От гледна точка на счетоводството и архивите подобна операция просто не съществува. Използването на „черни каси“ е една необходимост за бюрократите на различни нива просто защото понякога е наложително да се провеждат специални операции, продиктувани от висши интереси, но те са от такъв характер, че официалното одобрение на Капитолийския хълм е напълно изключено…

Основните участници в операция, финансирана по този начин, фигурират в документацията задължително с псевдоними. Често се подбират така, че да включват в себе си някаква представа за същността на самата операция. Тук, на екрана, ръководителят на конкретната операция се наричаше Серо.

С нарастващо безпокойство Кроукър си спомни за онова, което Естрела Лайес му беше разказала за отношенията между Бени и дядо му: Хумаита винаги се обръщаше към Бени с едно име, което Бог знае защо му беше дал… Наричаше го Серо, Планината…

Зави му се свят. Нима бе възможно това? Нима Бени Милагрос работеше за федералните власти? Това ли бе причината, поради която нямаше желание да споделя нищо за своите делови начинания?

И с какво всъщност се занимаваше този Серо?

Сведенията продължаваха да запълват екрана. Те включваха не само трансфер на капитали, но и доставки на оръжие, командировки на специалисти от СОБК по военна стратегия и тактика в различни латиноамерикански страни. Заповедите за всичко това бяха подписани от Серо. Бени? Какво, по дяволите, вършеше този човек? Всеки нов дестинационен код доказваше, че става въпрос за една изключително мащабна операция. При това операция в своята заключителна фаза, планирана прецизно, като за война… Какво се подготвяше там, на Юг? Нима предстоеше избухването на въоръжен конфликт?

После се натъкна на част от информация, която беше толкова повредена, че той напразно се опита да я прехвърли на твърдия диск на компютъра си. Но съдържанието й беше абсолютно категорично: Серо е резидент и пряк ръководител на лицето Хуан Гарсия Барбачена! И това лице беше негов основен агент и осведомител…

Болката от предателството беше толкова остра, че Кроукър се преви над волана. Едва сега разбра защо уговореното среднощно плаване бе толкова важно за Бени. Той имаше насрочена среща с Барбачена и за тази цел му трябваше абсолютно сигурен транспорт. А какво бе по-сигурно от взета под наем рибарска лодка, при това управлявана от приятел? По този начин само двама души ще знаят за насрочената среща със специалния агент — самият Бени и Кроукър…

Ето какво означава за парагваеца тяхното приятелство… Само удобно прикритие, което щеше позволи на Барбачена да влезе в Съединените щати, без никой да подозира за това…

Продължи да работи с дискетата. Упоритостта му бе възнаградена и той успя да спаси част от две фактури, които документираха доставката на някакви медикаменти. Взря се внимателно в шестцифрения код, заместващ името на доставчика, и кръвта му изстина. Беше го срещал при някои от предишните си операции за СОБК. Цифрите принадлежаха на Федералния арсенал в Арлингтън, откъдето едва ли някой би могъл да транспортира медикаменти…

Серо доставяше на Барбачена не лекарства, а оръжие и муниции, които принадлежаха на правителството на Съединените щати!

Замаян от всичко това, Кроукър не беше в състояние да се помръдне. Ето какъв бил Бени Милагрос, неговият нов приятел! Разтърка с длан челото си, но чувството остана. Чувството, че сънува кошмар, че е свидетел на огромно нещастие, което е безсилен да предотврати… Дори още по-лошо: чувството, че се пробужда от този кошмар, но само за да разбере, че реалността е далеч по-ужасна…

Разбира се, нито за миг не забрави, че цялата тази документация е на негово разположение благодарение на братята Бонита. Измъкна дискетата и се втренчи в краткия, изпълнен със сарказъм въпрос върху етикета:

Имайки предвид от кого е получил дискетата, не можеше да приема безрезервно информацията в нея. Братята Бонита мразеха Бени и несъмнено биха направили всичко възможно да го дискредитират. Но това някак не се връзваше. Просто защото нямаше отговор на въпроса как, по дяволите, тези копелета са се добрали до сведенията за една свръхсекретна правителствена операция!

В същото време съществуваха и други доказателства за двойствения живот на Бени. Едно от тях беше документирано в компютъра на телефонната компания „Бел Саут“ — сметките за мобифона на адвоката Махур се плащаха от господин Милагрос. Нима той бе тайнственият клиент на Махур? Но ако е резидент на Барбачена, защо, по дяволите, ще иска да ликвидира своя агент?

Тези въпроси отново го върнаха към Антонио и Хектор. Те знаеха, че Кроукър е детектив. Знаеха също, че той познава Соня. Спомни си въпроса на Антонио, зададен пред къщата на момичето: Ти ли си гаджето? Близнаците са имали информация за близките му отношения с Бени. Сърцето му се сви. „Какво ли още знаят за мен? Не застрашава ли всичко това и Рейчъл? Ами Джени?!“ Косите му бавно започнаха да се изправят…

Махур не беше този, за който се представяше. Същото важеше и за Бени.

Кой лъжеше и кой казваше истината? Откъде идваше главната опасност — от Бени, или от близнаците Бонита? Беше принуден да признае пред себе си, че няма отговор на този въпрос, поне засега… Но трябваше да го открие, на всяка цена! Иначе щеше да прилича на бацилоносител, който заразява всички, с които поддържа някакъв контакт…

Бавно излезе от колата и тръгна към бензиноколонката. Около главата му се виеше рояк нощни мушици. Върна маркуча на мястото му, завинти капачката на резервоара и прибра разписката от машината, обработила кредитната му карта.

Пред очите му изведнъж се появиха лицата на близнаците в онзи ужасен миг, в който тялото му висеше от белия микробус. Не сега, все още не… Това бях думите, с които Антонио спря ръката на брат си, стиснала остър скалпел… Какво означаваше това? Защо Антонио му позволи да избяга?

Върна се в колата и се втренчи в екрана на компютъра. Списъкът на дестинационните кодове на СОБК беше към края си. Понечи да изключи дискетата, но в последния момент забеляза надписа в горния ляв ъгъл, който го осведомяваше, че файлът не е затворен. Пръстът му натисна съответните клавиши и пред очите му се появи краят на записа. Най-отдолу имаше редица от непонятни символи. Толкова дребни, че ако човек не ги търси, с положителност би ги взел за онези паразитни знаци, които неизбежно се появяват във всеки магнитен носител на информация. Кроукър ги записа на твърдия диск, затвори файла и ги набра с помощта на клавиатурата. Екранът угасна, модемът тихо зажужа. Няколко секунди по-късно пред очите му изригна фонтан от ярки цветове, а сред тях, в затъмнено каре, се появиха кодовете на БТВСНКП. В горния десен ъгъл на екрана започна да пулсира искането за входящ код. Кроукър механично набра цифрите на временната си идентификация в СОБК.

Софтуерът я прие. Той набра кодовите цифри на БТВСНКП и натисна „Ентър“. Екранът опустя за миг, после върху него се появи зловещото послание:

Кой, по дяволите, бе този Рос Дарлинг? И какво, по дяволите, бе това БТВСНКП? Пръстите му пробягаха по клавиатурата, но блокадата беше пълна. А когато направи опит отново да влезе в системата на СОБК, екранът остана празен. Временната му идентификация беше отнета. Това означаваше само едно: част от действията му, неизвестно коя, беше пробудила Хидрата.