Близнаците Бонита

Глава 1

От океана духаше силен вятър с неприятна миризма. Сякаш някой бе извадил на показ доказателства за милионите престъпления, скрити от векове под дебели пластове солена вода. Приклекнал на покрива на триетажната сграда срещу вегетарианския ресторант „Ан Чай“, Кроукър усещаше как атмосферното налягане рязко се понижава. Облаците бяха надвиснали ниско над града, синьо-зелените неонови реклами на отсрещната сграда бяха обвити в мътен ореол.

Бурята приближаваше. Малцина бяха в състояние да предвидят нейната сила и пораженията, които щеше да нанесе. А никой не можеше да стори това като Каменното дърво… Това обаче не влияеше върху нощния живот в Саут Бийч, който продължаваше да се вихри с пълна сила. Влажният въздух бе наситен с ритмите на джаз, по асфалта съскаха спортни коли, момчета и момичета в ярки дрехи се блъскаха по тротоарите. За тях тази нощ беше като всяка друга…

Някъде, не много далеч оттук, пристигаше човек на име Хуан Гарсия Барбачена. Може би с частен самолет, насочил се към пистата на дискретно летище, може би с кораб, пуснал котва оттатък граничната зона. Кораб, край който се поклаща тъмносинята „цигара“ на Бени…

Кой бе верният сценарий? Кроукър не знаеше това. Както не знаеше дали Бени е приятел или враг…

Тридесет и три минути след полунощ.

Намести щайера върху триножника, погледна през оптическия мерник „Сварски“ и направи малки корекции. Остана известно време в това положение, тъй като искаше зрението му да се нагоди към плоското двуизмерно изображение, което се появяваше в окуляра. Беше готов.

Вдигна бинокъла и огледа улицата под себе си. Всеки, който използва подобен уред, трябва да умее да чака. Зоната на наблюдение е толкова ограничена, че нетърпението винаги означава пропуск на нещо важно. Освен това човек трябва да се придържа към определено темпо: тридесет секунди оглед в търсене на обекта, тридесет секунди почивка. В противен случай окото се уморява и пак може да се пропусне нещо важно.

Той наблюдаваше лицата на младите хора, които се точеха пред очите му. Някои бяха оживени от едно-две питиета, други от марихуана, трети — от очакването за секс. Спомни си отдавна отминалото време, когато лятото изглеждаше безкрайно, а думата „бъдеще“ беше напълно лишена от смисъл. Мисълта за лятото му напомни за риболов и за Бени. „Кой всъщност е Бени Милагрос? Приятел, или държавен служител с таен живот? Странно — въздъхна. — Защото ми липсва, какъвто и да е…“

Някакво предчувствие го накара отново да насочи бинокъла към Уошингтън Авеню. Пред „Ан Чай“ положението беше като на всяка улица — едно и също, но винаги с различни действащи лица. С изключение на…

С изключение на един младеж, който небрежно се беше облегнал на открит мерцедес последен модел, наежен и грозен като грях, а едновременно с това безкрайно привлекателен. Беше облечен в лек и елегантен костюм на „Армани“, носеше меки италиански мокасини. Дългата му коса беше зализана, скръстените на гърдите ръце сякаш всеки момент щяха да скъсат ръкавите на елегантното сако.

Използвайки младежа за отправна точка на наблюдението си, Кроукър бавно започна да изследва обстановката. На няколко крачки по-нататък откри още двама здравеняци. Отдясно спря черен мерцедес, от който се появиха други трима. Още един автомобил от същата марка беше паркирал на ъгъла на Девета улица и той започна да се оглежда за сивия ролс-ройс.

В този момент долови зад гърба си някакъв шум. Съвсем тих, като от внимателно открехната врата на ръждясали панти. „Нерви — тръсна глава той. — Голямото напрежение изостря сетивата. Състояние, което съществува у хората още от зората на цивилизацията…“

Завъртя дулото на пушката, почти сигурен, че насреща му ще изскочи някой от охраната на Барбачена. Вместо това зърна приведената фигура на Махур, който безшумно се придвижваше към него. Сърцето му се сви, когато видя Джени зад гърба му…

— Какво си въобразяваш, че вършиш, Махур? — просъска. — След минута-две тук ще ври и кипи! Веднага я отведи някъде по-далеч!

— Почакай малко, Лю! — умолително го погледна тя.

— Защо си тук? — троснато я попита. — Точно сега ли трябваше да оставиш Рейчъл сама?

— Тя е в добри ръце, Лю… Лично съм подбрала екипа, който се грижи за нея!

— Но тя има нужда от теб!

Сам се изненада от остротата на гласа си. Сърцето му се свиваше от страх за живота на Рейчъл и безопасността на Джени. Извърна глава към Уошингтън Авеню точно навреме, за да забележи появата на сивия ролс-ройс. „Господи, всичко отива по дяволите!“ — въздъхна, а на глас каза:

— Нали ми обеща да бъдеш там, когато се появи бъбрекът?

— Сър, не бих си позволил да я доведа тук, ако…

— За Бога, Лю…

— Млъквайте и двамата! — просъска Кроукър и стисна приклада на щайера. Както пушката, така и триножникът му се струваха по-верни приятели от хората до него. — Трябва да изпълня своята част от сделката! Искам Рейчъл да бъде спасена, нищо друго не ме интересува!

— Нали затова съм дошла! — повиши тон Джени.

Беше непосредствено зад него. Усещаше топлината на тялото й, познатия й аромат. Ролсът беше с тъмни стъкла, от покрива му стърчаха три антени. Какво ли имаше вътре, освен клетъчни телефони? Вероятно компютър, свързан директно с Интернет и Уеб Уайд. Задната врата се отвори, около нея се сви плътен пръстен от телохранители. Барбачена беше тук…

Кроукър леко наведе дулото на щайера. Тази пушка беше специална, с два спусъка, наредени един зад друг. Първият изискваше стандартния натиск от килограм и четвърт, докато вторият произвеждаше изстрел при докосване с тежест едва сто грама.

— Махур дойде да види Рейчъл — прошепна в ухото му Джени. — Там ме намери… Казах му какво съм открила, тъй като напразно те търсих по мобифона…

Той сложи пръст на спусъка и промърмори:

— Изключил съм го. В момент като този едва ли мога да разговарям с когото и да било…

От ролса слезе млада жена. Беше висока ориенталка с гъвкава фигура, облечена в зелено копринено костюмче. Тайландката, която опитва храната…

— Аз накарах Махур да ме доведе тук — продължи да шепне Джени. — Нали ти казах, че не възнамерявам да стоя със скръстени ръце? Е, добре, заех се да търся отговор на определени въпроси… Преди всичко каква е първопричината за бъбречния блокаж на Рейчъл… След като ти разкри ролята на Стански във всичко това, аз разбрах, че той умишлено изостря възпалителните процеси в организма й… И съвсем естествено допуснах използването на отрова още от самото начало…

Бодигардовете на Барбачена блокираха улицата, ловко разделяйки я на сектори. Думите й най-сетне стигнаха до съзнанието на Кроукър.

— Отрова ли? — вдигна глава той. Едва сега му стана ясно от какво значение е фактът, че „Боунярд“ е собственост на братята Бонита. Рейчъл не е припаднала от свръхдоза наркотици, а от отровата на близнаците… Но какво променяше това? Примката около шията му бе все така стегната. Той трябваше да убие Барбачена, за да спаси живота на племенницата си.

Тайландката размени няколко думи с един от бодигардовете, после се наведе към вътрешността на ролса.

Очевидно предаваше някакво послание. Сигурно на Барбачена. Секунда по-късно две от горилите се насочиха към входа на ресторанта, жената се отстрани от колата.

През отворената задна врата се появиха обувки от черна слонска кожа. В следващия миг на асфалта стъпи и техният собственик, облечен в черен костюм от тропикал и бяла копринена риза. Ръката му с широка златна гривна леко докосна покрива на ролса.

Кроукър веднага го позна: Хуан Гарсия Барбачена, мишената… Пръстът му вдигна нагоре предния спусък на карабината, заедно с него отскочи и предпазителят. Показалецът му легна върху втория. Сега само едно леко свиване разделяше мишената от вечността…

Усети ръката на Джени върху рамото си и направи опит да не реагира на нейното докосване.

— Тук съм да те спра — прошепна тя. — Рейчъл е била отровена. Покрай наркотиците, които се очакваха, в кръвта й имаше и следи от етиленгликол…

— Етиленгликол? — Той застина, хванал главата на Барбачена в оптическия мерник. — Но това е антифриз!

— Точно така! Изключително подходяща отрова. Няма мирис, няма вкус, лесно можеш да я смесиш с някаква напитка или кафе… Били са абсолютно сигурни, че никои няма да я открие у Рейчъл — доказана наркоманка, която на всичкото отгоре има само един бъбрек… И са били прави.

Високата азиатка беше на тротоара, Барбачена бавно се обръщаше с гръб към сградата, на чийто покрив се намираха тримата. След секунда щеше да се вмъкне във входа на „Ан Чай“ и шансовете му ставаха нулеви.

Лицето на латиноамериканеца светеше срещу него като ярка луна. Пръстът му замръзна върху спусъка, въздухът напусна дробовете му с тих съсък. В момента, в който този съсък изчезнеше, Барбачена щеше да се озове на паважа с отнесена наполовина глава.

— Каква е ползата за мен от тази информация? — тихо прошепна той. — Само дето усилва омразата ми към Бонита!

— Предписах й съвсем ново лечение — забързано отвърна Джени. — Вкарах в системата етанол, който ще забави изграждането на гликолова киселина в кръвта й. Едновременно с това продължаваме промивките на бъбрека…

— Какво искаш да кажеш? — попита я и задържа пръста си върху спусъка. — Продуктите на разграждането отдавна са нанесли на бъбрека й непоправими поражения.

— Поражения да, но не и непоправими! — горещо прошепна тя. — Нямаш представа каква чудесна машина е човешкото тяло! Изхвърлим ли гликоловата киселина от кръвта й, увредените клетки бързо ще се възстановят. За няколко месеца бъбрекът ще започне да функционира нормално… — Впи пръсти в рамото му: — Нима не разбираш, Лю? Рейчъл не се нуждае от трансплантация, а ти не си длъжен да извършиш това отвратително престъпление!

Барбачена и високата тайландка изчезнаха от визьора на оптическия мерник и потънаха във входа на ресторанта. Кроукър изпита усещането, че гледа как едра риба се откача от кукичката и потъва в океанските дълбини. Прикладът на специалната карабина изхлопа на покрива.

— Край, всичко е свършено! — прошепна той и седна върху грапавото покритие.

Изпита чувството, че тежи поне един тон. Хладнокръвното убийство, от което го деляха частици от секундата, можеше да се сравни с балансирането на ръба на дълбока пропаст. Стъпка напред и вече не знаеш нито къде ще паднеш, нито колко време ще летиш в бездната… Докато стъпката в обратна посока носеше огромно, зашеметяващо облекчение… Главата му бучеше.

— Защо не откри наличието на отровата по-рано? — глухо попита.

Джени се отпусна на покрива до него и поклати глава:

— Провеждахме лечението на базата на твърдо доказана клинична картина: наличие на редица вредни субстанции в организма следствие от хронична злоупотреба с наркотици. Вредни субстанции, довели до блокиране на отделителната система. Какво друго можехме да търсим в организма на едно толкова младо момиче?

Очите й не слизаха от лицето му.

— После се заех със задълбочено изследване на кръвните проби, които възнамерявах да използвам за доклада си пред Комисията за борба с разпространението на наркотиците сред младежта… До този момент нямахме причини да търсим в тях нещо друго, освен наличието на прекомерна доза наркотик… Обстоятелствата и клиничната картина напълно съвпадаха.

Ако бяхме прибягнали до биопсия на бъбрека, моментално щяхме да открием наличието на етиленгликол. Но състоянието на Рейчъл изключваше подобна манипулация. Същевременно ми направи впечатление, че кръвта й имаше висока киселинна концентрация. Сам по себе си, етиленгликолът не е много вреден. Но когато организмът започва да го разгражда, се получава гликолова киселина, която е страшно деструктивна. В случая с Рейчъл извадихме двоен късмет. Първо, понеже тя е само с един бъбрек, онези типове са използвали минимална доза етиленгликол, за да предизвикат блокиране на отделителната й система. Второ, хемодиализата се оказа най-доброто лечение, тъй като бъбрекът е бил подложен на постоянно промиване. Ако не беше инфекцията, предизвикана по изкуствен начин от Стански, тя със сигурност вече щеше да е преодоляла кризата…

Кроукър хвана ръката й.

— Трябвала ти е огромна смелост, за да дойдеш тук — прошепна той.

— И мъничко инат, както вероятно допускаш — отвърна му с усмивка.

— Рисковете на хазарта — промърмори той и се обърна към безмълвната фигура на Махур, неясно очертана от неоновото сияние на рекламите.

— Часът е един и десет — пристъпи крачка напред адвокатът. — Трябваше да се обадя на Антонио най-късно в един…

— Да се махаме оттук — изръмжа Кроукър. Не изпитваше никакво желание да се докосва до атрибутите на професионалния убиец, които така и си останаха пръснати върху покрива. Махур също не прояви желание да ги прибере. Насочиха се към аварийната стълба.

— Имам лоши новини за теб — промърмори Кроукър и стрелна с очи мрачното лице на адвоката: — Семейство Лайес са мъртви…

Махур рязко спря, вятърът разроши косата му и отвори пешовете на сакото му.

— Ay de mi! Естрела?…

— Хектор я уби. Не успях да стигна навреме…

— Точно това я плашеше — промълви той и очите му потъмняха: — Знаеше си, че един ден близнаците ще я ликвидират… — Главата му тъжно се поклати: — Бени ще полудее от мъка!

Кроукър пое дълбоко дъх, сърцето блъскаше като чук в гърдите му.

— Лю, какво ти е? — разтревожено го погледна Джени.

— Изглеждате зле, senor — добави Махур.

— Кой Бени имаш предвид, Махур? — попита с усилие. — Бени Милагрос?

— Че кой друг? — отвърна адвокатът. — Всички ние се познаваме от години, сър… Бени, Естрела, Антонио, Хектор, аз самият… Свързваше ни близостта с Хумаита, бяхме израснали покрай него… След трагичната му гибел се разпиляхме като прашинки на вятъра…

Кроукър притисна с длани болезнено пулсиращите си слепоочия.

— Но Бени се закле, че не те познава! Защо ме е излъгал?

— Това не мога да знам, senor — поклати глава той.

„Приятел или враг е Бени?“ — отново се запита. Отначало всичко изглеждаше наред, отношенията им бяха изключително близки. После нещата започнаха да се променят. По всяка вероятност Бени поддържаше тайни връзки със СОБК и май използваше Кроукър… Но цялата тази компрометираща го информация за тайната операция в Мексико в онази дискета май бе работа на близнаците… Беше готов да възстанови доверието си в него, но сега… Бени действително го беше излъгал. Каква бе истината? Кой може да посочи кои са враговете, кои са приятелите?…

— Може би го е сторил заради костите… — замислено промълви адвокатът.

Кроукър се втренчи в него. В къщата на Лайес Хектор също беше споменал за някакви кости. — Какво искаш да кажеш?

— Не зная как да ви обясня, senor — притеснено отвърна Махур. — Това не е за пред външни хора, извинете за израза… Дядото на Бени беше „сукиа“… На езика на гуарани така се наричат изключителните лечители — онези, които човек може да срещне веднъж в живота си… „Сукиа“ обладават невероятни умения, притежават огромна сила… Според поверието тази сила остава и след смъртта им, концентрирайки се в магическите камъни, с чиято помощ са лекували, също така и в костите им… Именно по тази причина телата им се изгарят на клада… За да се отделят костите от плътта и да се запазят… — Той замълча, после хвърли поглед на часовника си и тръсна глава: — Сър, безкрайно опасно е да се бавим тук! Трябва да тръгваме, при това веднага!

Кроукър хвърли поглед към Джени и кимна. Насочиха се към противопожарната стълба и започнаха да се спускат един по един. Пръв беше Махур, следваше го Джени. Посведен остана Лю.

Проговориха едва след като излязоха на улицата.

— Какво стана с костите на Хумаита? — попита Кроукър.

— Мисля, че се досещате — отвърна адвокатът, докато бързаха към мустанга. — След като погребалната клада угасна, костите изчезнаха… Някой ги беше откраднал.

Кроукър отключи и тримата се настаниха в колата. Джени до него, Махур — на задната седалка.

— Знаеш ли кой е сторил това?

— Нямам доказателства, но съм убеден, че това е работа на Антонио и Хектор. Те бяха ученици и последователи на Хумаита, те го убиха… Защо? Защото са искали да се възползват от способностите му в максимална степен…

Помисли за молбата на Бени, свързана със спешното и тайнствено нощно плаване, при това непременно на борда на „Капитан Сумо“… Завъртя ключа на стартера и попита:

— Как е пристигнал Барбачена, Махур? По въздух, или по вода?

— По вода — отвърна адвокатът. — Самолетът представлява прекалено голям риск. Пристигнал е с кораб, който е хвърлил котва в международни води, а оттам до брега е бил превозен с катер или моторница…

Това ли бе причината за странната молба на Бени? Нима е искал да осигури транспорт на Барбачена до брега? Но нещо не се връзваше. Според информацията на Раф Рубине парагваецът искал да убие Барбачена, защото той е ликвидирал Тереза Маркеса — дъщерята на неговия изповедник… Защо тогава е позволил на Барбачена да придобие такава огромна власт в Латинска Америка? Защо не му е отмъстил преди това?

Отново изпита чувството, че е оплетен в лъжи. На кого можеше да се довери? На Джени и Раф — със сигурност, а може би и на Махур. Толкоз. Всички останали бяха съмнителни, включително и Рос Дарлинг… Държавните служители винаги действат по свои собствени правила, утежнени от бюрократични формалности и неизменно насочени към личната изгода… Дарлинг едва ли е изключение. „Проклет да съм, ако му позволя да ме използва като пионка във войната си със Сполдинг Гън!“ — зарече се Кроукър.

Зави по Уошингтън Авеню. В далечината блесна неоновата реклама на „Ан Чай“, където Хуан Гарсия Барбачена се тъпчеше с вегетарианската си вечеря преди насрочената среща с Гън. Представи си сцената съвсем ясно: горилите са заели места по ъглите на залата, тайландката с коприненото костюмче внимателно опитва всички ястия, идващи от кухнята… А Барбачена, здравата огладнял от пътуването, се нахвърля върху тях с вълчи апетит…

Мустангът рязко се разклати, Кроукър натисна спирачката. Прозорците на ресторанта се пръснаха, по улицата се разхвърчаха отломки.

— Бомба! — изкрещя Махур.

„Ето каква била работата! Хектор е имал резервен вариант. Правилно е предположил, че аз мога и да не свърша работата!“ — помисли си Кроукър.

Джени изскочи от колата и се втурна към мястото на инцидента. Той й извика да се върне, после хукна подире й. Спортният мерцедес беше обърнат на една страна, металната му рама беше изиграла ролята на преграда срещу експлозията. Това без съмнение беше спасило живота на много хора, но край огромната дупка на мястото на витрината имаше доста младежи, които седяха или лежаха направо на тротоара, стиснали главите си с ръце. От дупката излизаха гъсти кълба дим, някой изкрещя. Това сякаш беше сигнал за началото на пълна лудница.

Тълпата бързо нарастваше, Кроукър си даде сметка, че мустангът съвсем скоро ще се окаже безнадеждно блокиран.

Видя Джени да коленичи до младо момиче, очевидно улучено от летящите стъкла и отломки. Хукна да й помогне. Положила главата на момичето в скута си, тя й шепнеше успокоителни думи и едновременно с това се опитваше да прецени сериозността на раните й. Той започна да изпълнява кратките й заповеди: късаше дрехи и правеше временни турникети, местеше по-леко ранените встрани от задушливия дим и пламъците на избухналия пожар. Двамата тъкмо е опитваха да вдигнат поредното тяло, когато в далечината е чу вой на полицейски сирени.

Кроукър потръпна. Не можеше да си позволи да остане тук въпреки невъобразимата бъркотия след експлозията.

— Джени! — извика той. — Трябва да се махаме!

Тя се обърна. Лицето и ръцете й бяха изпръскани с кръв. Видял изражението й, Кроукър прехапа устни и замълча.

— Зная, че не можеш да останеш, Лю… — каза тя, надвиквайки с усилие воя на сирените. — Зная, че ченгетата те търпят. Но аз съм лекар, много хора тук се нуждаят от помощта ми…

Той сведе очи към окървавеното момиче, което превързваха.

— Хайде, върви! — отблъсна го Джени, а той забеляза сълзите, които бавно наедряваха в очите й.

— Джен, аз…

Обърна му гръб и изтича към друг ранен. Воят на полицейските сирени стана оглушителен.

Махур се промъкна край него и хукна към горящия ресторант.

— Хей, какво правиш? — кресна Кроукър. — Връщай се!

— След малко, senor — блеснаха зъбите върху мургавото лице. — Трябва да разбера какво е станало вътре…

От отворите на прозорците се виеха пламъци, димът стана още по-гъст. Във въздуха се появи противната сладникава смрад на изгоряла човешка плът.

— Аз ще ти кажа какво е станало — извика той. — Барбачена е мъртъв, антуражът му също… Виж каква пещ е вътре. Не вярвам да е оцелял…

Махур вдигна ръка да предпази лицето си от пламъците и пристъпи напред.

— Има и заден вход — извика в отговор. — Може би някой е успял да се измъкне преди експлозията…

— Ти си побъркан! — изкрещя Кроукър и се втурна подире му. Полицейските сирени заприличаха на вой на ловджийски кучета, попаднали на следа.

Махур също ги чу, спря и се обърна да го погледне:

— Madre de dios, senor. Vamos! Ченгетата ще бъдат тук след броени секунди!

— Няма да ги оставя да пипнат теб! — тръсна глава той.

— Добре — съгласи се адвокатът. — Дайте ми три минути, не повече. Но ме чакайте в колата… — Отбеляза появата на първата полицейска кола: — Рог favor, senor. La pelota esta aun en el tejado… Играта още не е свършила…

Кроукър отново видя Джени. Ръцете й сръчно превързваха ранените, устните й шепнеха успокоителни слова. Имаше дарба на лечителка. Сякаш излъчваше нещо особено; нещо, което облекчаваше болката и намаляваше страданието…

Започна да си пробива път към мустанга. „Така вероятно се чувства сьомгата, тръгнала да хвърля хайвера си срещу течението на планинска река“ — рече си той. Тълпата любопитни ставаше все по-голяма и напираше в обратна посока.

Най-сетне се добра до колата и завъртя стартерния ключ. Успя да направи маневра и да качи двете колела на тротоара. Така беше сигурен, че няма да се окаже заклещен от движението. Хаосът и виковете останаха зад гърба му, огледалцето за обратно виждане отразяваше пламъците на разрастващия се пожар.

Патрулните коли ставаха все повече, от тях изскачаха униформени полицаи. Някои се втурнаха към местопроизшествието, други започнаха да разпръскват тълпата. Появиха се и първите линейки. Един от санитарите приклекна до Джени, която продължаваше да дава първа помощ на ранените. Тя му каза нещо, той кимна и започна да насочва носилките към по-тежките случаи.

Пристигна и пожарната. Ченгетата обединиха усилията си и успяха да отворят път за маркучите. Миг по-късно блестящите водни струи се насочиха към предната част на взривения ресторант. На местопроизшествието липсваше единствено екипът за борба с терористични акции, но без съмнение и той скоро щеше да се появи…

„Защо Махур не се връща? — раздразнено се запита Кроукър. — Пожарникарите и полицията ще блокират пътя му всеки момент.“

В този миг адвокатът изскочи на тротоара и се огледа. Очевидно търсеше резедавия мустанг. Кроукър отвори вратата, стъпи на прага и размаха биомеханичната си протеза, чиято метална повърхност отрази светлините на полицейските коли. Махур го забеляза и лицето му светна от облекчение.

В същия момент Кроукър видя фигурата на Хектор, която безшумно изскочи от тълпата и се насочи към мургавия адвокат. Счупеният на два пъти нос беше покрит с дебела лепенка, но раната на скулата му зееше — гола и кървава като сурова пържола. Кожата около нея блестеше от някакво мазило…

Лю нададе остър вик и посочи близнака. Махур му отвърна с успокоителен жест, без да забележи опасността. В следващата секунда Хектор изскочи пред него.

— Пипнах те, moricone! — разчете движението на устните му Кроукър.

Махур стреснато се извърна, а дясната ръка на Хектор се протегна напред. Гледан отстрани, жестът беше напълно невинен. Просто един човек подава ръка на друг… Но Кроукър успя да зърне мигновения проблясък на острието на скалпел, което потъна дълбоко в тялото на Махур. В следващия миг вече тичаше презглава към мястото на трагедията.

Очите на адвоката се разшириха, устните му се разтеглиха. Сякаш беше хапнал нещо много сладко… Олюля се, но убиецът услужливо го подкрепи.

Кроукър стигна последната редица зяпачи. Никой не желаеше да му направи път. Беше принуден да пусне в действие лактите си и да не обръща внимание на ругатните и ритниците, които го следваха.

На няколко метра от него Хектор спокойно играеше ролята на добрия самарянин. Подхванал ранения под мишниците, той го извлече встрани от пътя на пожарникарите, които тичаха с маркучи в ръце. Внимателно и почти нежно го положи на тротоара, дясната му ръка остана притисната в гръдния кош на нещастника. Кроукър безпомощно гледаше как китката му прави къси въртеливи движения, пробивайки път на скалпела между ребра и вътрешни органи. Нагоре и все по-нагоре, към сърцето…

Беше достатъчно близо да вижда всичко това, но все още твърде далеч, за да помогне на жертвата. Продължаваше да си пробива път през тълпата. В един момент главата на Хектор се повдигна като на стражево куче, после отново се отпусна. Броени секунди по-късно фигурата му вече се отдалечаваше от местопрестъплението. Сякаш беше невидим. Никой не го погледна, никой не го попита какво търси точно в центъра на отцепения район. Или хората наоколо бяха твърде заети, или пък той използваше някаква непозната техника на Хета-И…

Вървеше бавно и спокойно, сякаш не бързаше за никъде. Спря зад гърба на Джени, която обработваше раните на лошо обгоряло момиче. Очите му се втренчиха някак замислено в нея. Постоя известно време така, после се обърна и неизвестно как погледна право в очите на Кроукър. Светът сякаш изчезна. Върху устните на убиеца се плъзна загадъчна усмивка, миг по-късно вниманието му отново бе насочено към жената.

Лю удесетори усилията си. Но потната и възбудена тълпа се беше превърнала в плътна маса и той бе принуден да отмества хората пред себе си като тежки и неподатливи дървени трупи.

Видя как Хектор се навежда над Джени. На фона на пламъците и гъстите облаци дим начупената му кестенява коса сякаш пламна… Кроукър нададе яростен вик, но той потъна в общата глъч. Ръцете на близнака се сключиха около шията на Джени. Господи, нима никой не виждаше какво става?! Разбра, че това е отмъщението на Хектор: да убие Джени пред очите му…

Дясната ръка на латиноамериканеца докосна тила й, лявата погали косата й. Тя се обърна и погледна обезобразеното му лице. После замръзна. Хватката около шията й се стегна.

Кроукър заблъска хората около себе си с отчаяна сила. Младата жена щеше да умре, а той не беше в състояние да стори каквото й да било.

— Не! — пронизително изкрещя той. — Не-е-е!…

В следващата секунда се появи Антонио. И той като Хектор — сякаш от празно пространство. Дръпна ръцете на брат си, онзи се обърна и нещо извика. Но той решително поклати глава. Тялото му видимо се стегна и Хектор отдръпна ръцете си от Джени.

Кроукър най-сетне се измъкна от тълпата и понечи да прелети трите крачки, които го деляха от младата жена.

— Дотук, приятел — изпречи се пред него някакъв млад полицай. — Съжалявам…

— Отдръпнете се, сър — появи се и още един униформен. — Оставете професионалистите да си вършат работата.

Понечи да продължи пътя си, но вторият полицай вдигна ръка:

— Казах да се отдръпнете, сър!

Другата му ръка бавно се плъзна към кобура.

Кроукър се спря. Зад рамото на полицая зърна Джени, която обработваше отворената рана на мъж, проснат върху брезентова носилка. Успя да различи лицето на ранения. Беше Махур.

Появиха се двама санитари в бели престилки, Джени вдигна глава. Санитарите изслушаха кратките й разпореждания, кимнаха и понесоха Махур към близката линейка. Тя вървеше отстрани и притискаше нещо бяло към гърдите му. Полицейският кордон се отвори да им направи път. Миг по-късно всички изчезнаха в линейката, шофьорът даде газ и включи сирената.

От гърдите на Кроукър се откъсна въздишка на облекчение. Поне тя се измъкна от обсега на бесния Хектор. После се окопити и започна да се оттегля назад. Точно сега не му беше до разправии с полицията.

— Хей, я чакай малко! — извика първият полицай, извърна се към колегата си и добави: — Рей, снимката на тоя тип май се появи по факса само преди един-два часа!

— Сигурен ли си? — попита той и откопча кобура си.

Кроукър се шмугна в тълпата в момента, в който ръката на ченгето измъкна служебния револвер.

— Хей! — изкрещя първият униформен. — Спри на място!

Беше далеч по-лесно да се отдалечава, просто защото хората с готовност заемаха освободеното място. Направи един широк кръг и успя да се добере до мустанга. Запали, включи на скорост и бавно пое по тротоара. На ъгъла видя достатъчно свободно място, спусна се на асфалта и рязко натисна газта.

Извади мобифона едва след като се увери, че е далеч от тълпата пред „Ан Чай“ и никой не го следва. Набра един номер, чу познатия глас и сърцето му трепна. „Когато имаш работа с хора, трябва да прогониш от душата си всякакъв гняв, надежди и страх — казваше Каменното дърво. — Това са емоции, които замъгляват сетивата. Под тяхно влияние не си в състояние да направиш вярна преценка на ситуацията. Обратно, всичко изглежда объркано и тогава неизбежно вземаш погрешно решение…“

— Хей, Бени! — извика в слушалката той. — Къде се изгуби бе, човек?

— Люис?

— Слушай, искам да си поговорим за това, което стана в болницата — рече Кроукър, мина покрай някакъв тромав форд и отново настъпи газта.

— Нещо се е променило, така ли?

— Много неща. Първото от тях е, че полицията е издала официална заповед за издирването ми.

— Какви ги дрънкаш?

Кроукър долови изненадата в гласа на приятеля си. Но дали беше истинска? Нямаше избор, трябваше да рискува…

— Второто е, че зная защо искаше да излезем в открито море с „Капитан Сумо“… — Прекоси някакъв осветен мост и зави на запад: — Намери ли ги, Бени?

— Какво да намеря? — В гласа му се появи зле прикрито безпокойство.

— Костите, приятелю.

— Кости? Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Я стига си ме будалкал! Костите на дядо ти! Те са причина за лошите ти отношения с братята Бонита, нали? След като са убили Хумаита, близнаците са прибрали и костите му, а ти искаш да си ги върнеш…

— Ти си превъртял! За какво са ми купчина кокали?

— Защото в тях е скрита цялата сила на Хета-И, а ти имаш правото да я наследиш!

Отвърна му напрегнато мълчание. Кроукър прекоси естакадата „Макартър“ и стъпи на материка, насреща му блеснаха небостъргачите в центъра на Маями. Това му напомни за почти фаталния инцидент на моста „Брикъл“.

— С кого си разговарял, по дяволите? — най-сетне се обади Бени.

— С хора, с които ти вероятно не би искал да разговарям.

— Знаеш ли, amigo, май си прав — въздъхна парагваецът. — Наистина трябва да си поговорим, при това веднага! Къде се намираш?

Той му обясни.

— Добре — рече Бени. — Аз съм в Глейдс, не е чак толкова далеч… Вдигай си упорития англосаксонски задник и ела във „Фламинго“! И още нещо, amigo… Отваряй си очите както трябва, за да не бъдеш проследен!

— Не се безпокой — отвърна му. — С тази полицейска заповед за издирване, която ми пари на англосаксонския задник, едва ли ще допусна грешка!

— Дано да е така. Защото от това зависи животът и на двама ни…

Глава 2

Кроукър пое по експресната магистрала „Долфин“, която го отведе към голямата детелина „Флорида“. Оттам се насочи на юг, към Флорида Сити — малък търговски център с няколко ресторанта от семеен тип. Мигащи неонови реклами привличаха вниманието на туристите, тръгнали към Флорида Кийз и националния парк „Евърглейдс“. Зареди резервоара с бензин и зави надясно, към мастиления мрак…

Само километър по-нататък вече нямаше почти никакви следи от цивилизация. Тук-там се виждаха самотните светлинки на тенекиени бараки, използвани от сезонните работници при прибиране на реколтата. Пет километра по-навътре се издигаха мрачните бетонни кубове на щатския затвор, след тях нямаше нищо друго, освен блата и пясъчни наноси.

„Фламинго“ се намираше в южната част на „Евърглейдс“, на изток от Кейп Сейбъл. Тук беше отправната точка към една територия от 300 квадратни километра сладководни езера, блата и мрежа от канали — любимо място за рибари, природолюбители и собственици на малки лодки.

През цялото време внимателно следеше пътя зад себе си в огледалцето за обратно виждане. До Флорида Сити трафикът беше оживен, зад мустанга светеха фаровете на доста коли. Полиция не се виждаше. Сменяше платната на магистралата повече по навик, отколкото от предпазливост. Не можеше да бъде параноик.

На няколко километра след Флорида Сити движението намаля, фаровете в огледалцето станаха рядкост — като малки оазиси в пустинята. Направи му впечатление, че два фара светят след него доста продължително време и взе съответните мерки. Намали скоростта, отби в банкета и спря. Моторът на мустанга заглъхна, светлините угаснаха. Колата зад него се оказа огромен микробус „Додж Рам“, покрит до покрива със ситния пясъчен прашец на пустинята. Той намали и спря на няколко метра пред мустанга.

Кроукър се напрегна. Шофьорската врата на микробуса се отвори, на пътя изскочи едър мъжага с джинси, прашни ботуши и избеляла от времето каубойска шапка. В ръката му се поклащаше пушка.

— Здрасти — наведе се над прозорчето той.

— Добър вечер.

Мъжът огледа вътрешността на купето, сякаш търсеше някаква контрабандна стока, челюстите му ритмично предъвкваха пресован тютюн. Мълчанието беше наситено с напрежение.

— Някакви проблеми с колата? — обади се най-сетне мъжагата. — Трябва ли ви помощ?

— Не, всичко е наред — отвърна Кроукър. — Цял ден съм зад кормилото и просто реших да си почина…

— Правилно — кимна другият. — Не бива да заспивате зад волана, особено по тези места. Изскочите ли от пътя, никой няма дори да ви потърси. Далеч ли отивате?

— Не, само до туристическия център на Националния парк, да прибера приятелката си… — Придаде на лицето си овче изражение и с виновна усмивка добави: — Преди два дни се посдърпахме, знаете…

Нова изпълнена с напрежение пауза. Очите на каубоя подозрително се взираха в лицето на Кроукър, един Бог знаеше какви мисли минаваха през главата му.

— Иди и си я прибери — промърмори най-сетне той и изплю една черна топка на асфалта. — Ако беше мое гадже, нямаше да я оставям сама по тези места…

— Точно това ще направя — кимна Кроукър. — Благодаря.

Мъжагата поклати глава и тръгна обратно към микробуса. Люис го изчака да тръгне и го последва. На около километър по-нататък микробусът свърна вдясно и пое по тесен черен път.

Добра се до „Фламинго“ без повече инциденти. Националният туристически център го посрещна със ситен дъждец. Мина покрай мотела — наредени в права линия дървени бунгала в стил от петдесетте години. По-нататък тъмнееха широките прозорци на затворения ресторант, отвъд пустия паркинг се виждаше тесен циментов пристан за яхти.

Самотна лампа на покрива на дървената будка в края на пристана осветяваше поклащащите се във водата лодки за туристически обиколки. Повечето от тях бяха плоскодънни, тъй като водата тук беше плитка, най-много метър, метър и половина. От цялото място се излъчваше нещо много приятно, много спокойно. Отново си спомни за Каменното дърво, който за нищо на света не би напуснал тези места.

Слезе от мустанга, от сянката на будката се отдели неясна фигура. Светлината на лампата попадна за миг върху лицето на Бени. Беше облечен в черно — като онзи агент на СОБК, който беше проследил Кроукър до моста „Брикъл“ с намерението да го ликвидира. В лявата му ръка се поклащаше бинокъл с инфрачервено устройство за нощно виждане.

— Е, добре, amigo, радвам се, че най-сетне си тук…

— Млъквай!

— Muy bien. Млъквам и започвам да броя до десет… — Парагваецът измъкна дълга пура и я тикна в устата си, макар че едва ли би могъл да я запали в този вятър и дъжд. — Отчитам възбуденото ти състояние и не се обиждам…

— Това какво е — предупреждение, или изповед?

Той избухна в гръмогласен смях, незапалената пура се претърколи между устните му като блокче шоколад.

— Ти си един много ядосан hombre, нали? Сигурен ли си, че в жилите ти не тече южноамериканска кръв? Имаш твърде избухлив нрав… Да, muy caliente!

— Стига циркове! — сряза го Кроукър. — Нещата отидоха твърде далеч, мръснико! — Капчици дъждовна вода се промъкнаха през яката на ризата му. — Познаваш Махур, при това много добре. През цялото време си знаел, че ме изнудва да убия Барбачена, но не направи нищо. Просто защото ти също си искал смъртта му…

— От къде на къде?

— Заради Хавиер Маркеса, твоя наставник в Асунсион. Барбачена се жени за дъщеря му, а след това я убива…

— Информацията е велика сила, amigo — кимна Бени, без да проявява никакво учудване. — Да, аз наистина желаех смъртта на този мръсник. Бих го ликвидирал със собствените си ръце, но той твърде бързо изгради непробиваема стена около себе си…

— Тази нощ всичко свърши. Барбачена е мъртъв. Хектор го гръмна с една мощна бомба, докато копелето се тъпчеше с ориз и други вегетариански манджи…

— Най-сетне — въздъхна парагваецът и замечтано притвори очи. Приличаше на човек, който се е отървал от дълго и упорито страдание. — Благодаря на Бога, че ти си се измъкнал невредим…

— Пощади ме — промърмори Кроукър и вдигна яката на сакото си. Дъждовните капки имаха солен вкус, като сълзи. — Ти ли ме насади, Бени? Наистина ли работиш за американското правителство?

Лицето на Бени стана тъжно.

— Никога не бих си позволил подобно нещо — въздъхна той. — Ние сме amigos…

— Исусе! Имаш доста странна представа за приятелството!

— Може би. Ще ти призная, че преди теб не съм имал истински приятели.

Стояха един срещу друг и се гледаха. Двигателят на мустанга изстиваше с тихо пропукване. Кроукър напразно се опитваше да открие нещо особено в изражението на Бени. Този човек продължаваше да бъде загадка за него.

— Попаднах на секретни документи — промърмори с въздишка. — Агент с кодово име Серо ръководи секретна операция за дестабилизацията на Мексико, въоръжавайки определени сепаратистки движения… — Забеляза как очите на Бени се разширяват от учудване и кимна с глава: — Да… Естрела Лайес ми каза, че така те е наричал дядо ти. Серо, планината…

— Не е трябвало да го прави — рече с огорчение той. — Това беше нещо свещено, засягаше единствено Хумаита и мен…

Кроукър не обърна внимание на меланхолията му:

— Точно така. Сега може би разбираш как се почувствах аз. Заедно се спасихме от тигровата акула, заедно погребахме Соня. Аз ти се доверих, Бени… Това също е свещено, не мислиш ли? Нещо, което засяга само нас двамата. Но ти злоупотреби с моето доверие и ме излъга. Как очакваш да реагирам на всичко това?

— Продължаваш да имаш моето доверие, Люис.

— Какво означава това, по дяволите? За теб ли става въпрос в компютъра на правителството? Ти ли си призрачният агент? В момента не бих се обзаложил за противното. Въпросната операция е организирана перфектно, не спира нито за миг. Все по-близо сме до деня, в който определени кръгове, свързани с правителството на САЩ, ще управляват Мексико в полза на собствените си икономически интереси. Организацията на подобна операция изисква задълбочено планиране и страшно много пари. Но когато става въпрос за Латинска Америка, не помага нито планирането, нито капиталовите инжекции. Единственото, което има значение, е определено ниво на ноу-хау. Разбираш какво имам предвид под ноу-хау, нали Бени? Връзки, връзки и пак връзки… В Латинска Америка нищо не се постига, без да си лягаш и ставаш с корумпираните типове, които дърпат конците на всичко… А това е по твоята специалност…

— Може би, amigo. Но мислиш ли, че само аз върша подобни неща?

Вятърът се усили и засвири между въжетата на яхтите, разклащайки неподвижните им корпуси. Дъждът барабанеше по покрива на бараката.

Бени реши да се възползва от мълчанието му и смени темата:

— Наистина не съм ти казвал, че познавам Естрела и Махур, а също така и някои други хора, Люис…

— Те са мъртви, Бени — прекъсна го Кроукър. — Всички, с изключение може би на Махур… Но подозирам, че ако е жив, той също би желал да е сред покойниците…

Пристъпи крачка напред и стовари юмрук в брадичката на латиноамериканеца. Стори го бързо и майсторски. Пурата излетя от устата на Бени и той се тросна по гръб на мокрия цимент.

— Dios mio! — простена парагваецът и механично опипа челюстта си.

— Тъпо копеле! — надвеси се заплашително над него Кроукър. — Нима не виждаш докъде те докара шибаната игра с близнаците? Я преброй мъртвите: първо Соня и Вонда Шепърд, после Естрела, Пабло Лайес и Махур!

Бени цъкна с език и започна да опипва зъбите си. „Дано съм счупил някой от тях“ — рече си Люис и гневно продължи:

— Но какво ти пука, по дяволите? Сам призна, че никога не си имал приятели!

— С изключение на теб, amigo.

— Престани да ме наричаш така! — сопна му се и извади магическия камък от джоба си. — Ще ти кажа истината, Бени… Онази истина, която започна да се очертава, след като ми даде магическия камък на дядо си. Честно казано, още не разбирам защо го направи. Може би си искал да ме подкупиш, за да излезем в морето, а? За какво ти бях нужен, Бени? Може би да те превозя до мястото, на което са скрити свещените кости на Хумаита? — Камъкът се приближи към лицето му: — Къде са те, Бени?

— Престани да размахваш този камък — промърмори Бени и бавно се изправи. — Той не бива да попада в неподходящи ръце… Ние с теб не притежаваме силата на лечители. Но Антонио и Хектор са ученици на Хумаита и знаят тайните му… Този камък в ръката ти е нещо като склад, в който са скрити всички умения на стареца. Ритуални псалми, заклинания и магии…

Кроукър опипа гладките стени. Спомни си как с помощта на този камък беше изтръгнал Рейчъл от дълбоката кома, как бе принудил Хектор да направи признания.

— Вземи си го, Бени. Не го искам.

— Подарък не се взема обратно — поклати глава парагваецът. — Приема ли го, той неминуемо ще се превърне в инструмент на злото…

— Ти си един упорит мръсник, знаеш ли това?

Тялото на Бени се напрегна, Кроукър светкавично се завъртя. В началото на пътя блеснаха фарове.

— За Бога, Люис! — простена Бени. — Нали ти казах, че ако те проследят, с нас е свършено?!

— След мен нямаше опашка, това мога да ти го гарантирам! — гневно му отвърна той.

Фаровете се насочиха право към тях.

— Така ли? — проточи другият и тикна бинокъла в ръцете му. — Кажи ми тогава какво виждаш!

Кроукър нагласи лещите и включи уреда за нощно виждане. Към тях се приближаваше бял микробус.

— По дяволите, това са Бонита! — изруга той. — Но как, за Бога…

Млъкна, тикна бинокъла обратно в ръцете на Бени и тежко се отпусна на колене. Огледа рамата на мустанга с помощта на джобното си фенерче и отново изруга.

— Какво става, amigo?

— Уред за електронно засичане — отвърна и бавно се изправи. — Лепнали са го с магнит под каросерията…

— Не са глупави, мръсните копелдаци!

Фаровете започнаха да правят последния завой към пристана.

— Мамка им! — изръмжа Кроукър и хукна към вързаните лодки, следван по петите от Бени.

— Онзи там! — викна парагваецът и посочи към един седемметров тъмнозелен скутер с извънбордов мотор. — С него се придвижих дотук.

Кроукър скочи на палубата и протегна ръка към стартовия ключ, Бени сръчно откачи въжето. Белият микробус изскочи иззад завоя и се понесе към пристана.

— Давай! — изкрещя Бени.

От кабината изскочи високата фигура на Антонио и се понесе към тях, Хектор го следваше по петите.

Люис даде газ, скутерът изрева и се насочи към средата на канала.

— Хей, Серо, няма къде да бягаш! — изрева Антонио, спрял се на ръба на пристана. — Чуваш ли?

Кроукър рискува да хвърли един поглед назад. „Значи близнаците знаят, че Хумаита е наричал внука си Серо — помисли той. — Пълна бъркотия!“ Преди броени минути беше убеден, че Бени е ръководителят на секретната операция в Мексико, веднага след това повярва, че всичко е работа на близнаците… Но каква бе истината? Дали „Серо“ бе компютърен призрак, част от зловещата игра на Бонита? Хектор спринтираше по дължината на пристана, успоредно с тях.

— Лудо копеле! — промърмори Бени. — Какво ли е намислил?

Антонио вдигна ръка и изведнъж заприлича на Мойсей, решил да раздели Червено море.

— Господи, Хектор се готви да скочи на борда! — възкликна Лю.

Каналът беше тесен, място за маневри просто липсваше. Завъртя руля в момента, в който тялото на Хектор се отлепи от ръба на кея и литна във въздуха. Дланта на Антонио се разтвори, върху нея лежеше нещо черно, с големината на монета. Вълшебен камък. От устата му се разнесе протяжна песен, думите потъваха във воя на вятъра…

Хектор летеше с широко разперени ръце, сякаш на крилата на бурята. Не, това едва ли има нещо със заклинанията на брат му…

Противно на всички физически закони тялото му достигна носа на лодката. Обувките му се плъзнаха по мократа палуба.

— Копеле мръсно! — изрева Бени и се втурна напред. Ритна в ребрата на Хектор, който се беше проснал по гръб.

Кроукър държеше под око Антонио, който стоеше на брега на тесния канал, обрасъл с лози и мангрови дървета, едновременно с това правеше усилия да задържа скутера в средата на водата.

Извади камъка на Хумаита от джоба си и подвикна към Бени:

— Внимавай, стой настрана от Хектор!

Но той изобщо не го чу.

— Hijo de putana! — бясно изрева, заплю близнака и отново го срита.

Скутерът се разклати от нещо, което приличаше на внезапен и много силен порив на вятъра. Бени загуби равновесие и се олюля, Хектор се стрелна напред и му нанесе силен удар в корема.

Кроукър зърна металния блясък в ръката на близнака.

— Бени, дръж! — изкрещя и му хвърли магическия камък. Бени вдигна ръка, но Хектор се оказа по-бърз. Камъкът потъна в лявата му длан, блесна ослепителна светлина. С лекота парира удара на Бени, стрелна се напред и опря камъка в шията му. Бени се строполи като ударен от гръм. Той го възседна, скалпелът блесна и се насочи към гърлото му.

Кроукър изключи мотора и се втурна напред. За миг си представи картината пред взривения ресторант. Не беше успял да спаси Махур, нима и сега щеше да стане същото?

Удари Хектор с такава сила, че острието отскочи встрани. Вместо в шията, то се заби в гърдите на Бени, пронизвайки с лекота дебелите гръдни мускули, сякаш бяха разтопено масло. Раненият изкрещя от болка, а тялото на Бонита отлетя встрани и се удари в борда на скутера. Той изпъшка и започна да се обръща, когато юмрукът на Кроукър го улучи в слепоочието.

Магическият камък се плъзна по палубата и Кроукър скочи след него. Това беше грешка. Осъзна я в момента, в който опънатото му като струна тяло вече беше във въздуха. Първо трябваше да неутрализира Хектор… Коляното на близнака потъна в кръста му, пред очите му се появиха разноцветни искри. Успя да се претърколи миг преди острието на скалпела да се забие в тялото му. Опита се да нанесе удар, но Хектор с лекота му попречи.

Едната ръка на близнака сграбчи магическия камък, другата се заби в лицето на Кроукър. Той замаяно политна, обзе го някаква странна апатия. Преди години, по време на лов в планините на Монтана, беше изпитал същото. Полумъртъв от студ, отпуснал се в лапите на бялата смърт, гледаше на живота някак отстрани, с дълбоко примирение. Потъваше в здрача на един странен свят, където движенията бяха немислими и нищо нямаше значение…

С немигащи очи гледаше как дланта на Хектор се разтваря и магическият камък на Хумаита в нея хвърля мрачни отблясъци.

— Видя ли как действа? — изръмжа той и бинтованото му лице започна да се приближава. — Държа душата ти в шепа, moricone! Можеш да се бориш колкото щеш, но измъкване няма! — Бавно приклекна над главата му и продължи: — Сънувах го тоя момент, знаеш ли? Усещах аромата на мангрово дърво, дъжд шибаше лицето ми… Усещах и нещо друго болката, която си ми причинил… После използвах скалпела си и открих тайната на живота и смъртта… — На лицето му се появи зловеща усмивка: — В ръцете си държах отрязаната ти глава, от която капеше кръв!

Магическият камък кацна върху челото на Кроукър, свободната му ръка издърпа скалпела, потънал дълбоко в дъските на палубата.

— Искам да усетиш всичко — продължи той. — Искам да видиш приближаването на смъртта. Тя е предсказана от тъмните камъни, тя е в очите ми… Скоро няма да познаваш нищо друго, освен нея… — Скалпелът се насочи към гърлото му: — Тя се приближава, senor… Усещаш я, нали? Тя идва!

Екна изстрел, Хектор се люшна встрани, от рамото му бликна кръв. Зад него се очерта фигурата на Бени. Проснат по корем на палубата, той стискаше тъпонос револвер 22-ри калибър с двете си ръце. Разнесе се втори изстрел, разлетяха се трески, но Хектор вече не беше там. Тялото му се преобърна през борда и изчезна във водата.

Очевидно останал без сили, парагваецът изпусна оръжието.

— Amigo?

Гласът му беше слаб и дрезгав.

Кроукър примигна няколко пъти, кръвта във вените му бавно се раздвижи. Неестественото вцепенение започна да го напуска. Надигна се и тръгна към приятеля си. Раната му беше дълбока, кръвта шуртеше като фонтан и се събираше в локвичка под него.

— Лоша работа, Люис…

— Не се безпокой — рече му и се залови да го превързва. Свали ризата си и я разкъса на ивици с помощта на стоманените си нокти. Започна да ги увива около раната, давайки си ясна сметка, че в момента най-важното е да спре кръвотечението.

— Да се безпокоя ли? — изсмя се Бени, но лицето му се сгърчи от болка. — Нима имам причини за безпокойство? Получих смъртоносна рана, намираме се насред пущинаците!…

— Млъквай!

— За пореден път ще пропусна обидите ти покрай ушите си… Това… Това е горе-долу всичко, което мога да сторя при създалите се обстоятелства… — Лицето му се изкриви от болка, тъй като Кроукър стегна здраво превръзката: — Не, няма да се безпокоя! Не можем да се върнем на пристана, защото там ни очаква Антонио… А някъде във водата се спотайва Хектор, опасен като тигрова акула…

— Хектор го забрави! — изръмжа му и огледа резултата от работа си. Не беше кой знае какво, но все щеше да помогне. — Хектор кърви като заклано прасе и ще привлече всички крокодили в радиус от пет километра наоколо…

— Ти все още не си даваш сметка, че си имаме работа с близнаците Бонита, amigo — въздъхна с болезнена гримаса Бени. — Те закусват с крокодили! — В очите му се появи отчаяние: — Освен това той отмъкна и камъка…

Кроукър извади джобното си фенерче и бързо огледа палубата. От камъка нямаше следа. Изправи се и тръгна към кърмата. Сега не му беше времето за подобни тревоги. Запали мотора и насочи скутера към средата на канала. Излезе от теснината и увеличи скоростта. Скоро бяха далеч от пристана, сами сред разпенената вода и невидимите нощни хищници…

Това беше Дивия канал, който водеше към Кут Бей. Бени направи опит да седне, но от гърдите му излетя дрезгав вик и тялото му падна в локвата кръв.

— Къде отиваме, amigo? Дори да знаеш накъде сме тръгнали, до сутринта аз ще бъда мъртъв…

— Не мърдай — отвърна Кроукър. — Губиш кръв.

— Не мога, Люис. Престана ли да говоря, трябва да мисля за това, което предстои да ми се случи…

— Нищо няма да ти се случи! — ядосано изръмжа той. — Ти си яко копеле!

— Яките копелета умират като всички останали — отвърна му и направи опит да се разсмее. Но от устата му излетя задавена кашлица.

Кроукър разтревожено го погледна. Надяваше скалпелът да не е достигнал до белия му дроб. После насочи вниманието си към управлението на скутера: нещо доста трудно през нощта, особено при висока скорост. Но друг начин нямаше — кръвта на Бени изтичаше с всеки удар на сърцето му…

— Хей, amigo, знаеш ли вица за онзи, дето вървял подир линейките? — Бени дишаше тежко, сякаш току-що беше покрил маратонска дистанция при 40 градуса жега. — Някакъв фермер бил прегазен от трактора на съседа си и…

Кроукър се засмя, но той се отказа от усилията си и промърмори:

— Много кръв, мамка му…

Секунда по-късно пред очите на Кроукър се появи познатият силует на разклоненото и изсъхнало дърво, който стърчеше направо от водата. Веднага след него започваше тесен, трудно забележим отстрани канал.

— Къде сме? — надигна глава Бени, усетил как скутерът рязко намалява скоростта.

— У дома — отвърна му, изключи двигателя и насочи носа към едва забележимото устие. — Разбира се, ако си индианец семинол, който разговаря с птиците и рибите…

— Това ми прилича на шибан сериал от Уолт Дисни — направи гримаса Бени, а Кроукър преметна въжето върху кола, който се издигаше в края на малкия пристан.

Изправен върху влажните дъски, вдъхна познатия въздух, после се обърна и взе на ръце отпуснатото тяло на приятеля си…

Глава 3

Каменното дърво има две души. Това го казваха не туристите, а рибарите кореняци в блатата, които едва ли можеха да бъдат обвинени в прекалено суеверие. Индианецът се беше заселил тук с убеждението, че това е центърът на света. Така беше казал и при първата си среща с Кроукър:

— Тук, в центъра на света, аз мога да слушам…

— И какво чуваш?

— Всичко — беше отвърнал той.

А Кроукър разбра, че именно този човек трябва да бъде негов водач. После, в продължение на много дни и нощи, изпълнени с тихи разговори и приятно мълчание, започна да разбира, че е тук за нещо много повече от уроци по риболов.

Хората се страхуваха от Каменното дърво по начина, по който се страхуваха да останат сами във враждебната нощ. Никой не можеше да обясни защо се получава така, но в крайна сметка индианецът остана да живее в почти пълна изолация и това явно му харесваше. На моменти Лю беше убеден, че той умишлено подклажда страха на околните, използвайки го като преграда срещу любопитството им.

Каменното дърво живееше в дървена хижа с ламаринен покрив, издигаща се на късче твърда земя, заобиколено почти отвсякъде от червени мангрови храсти. Тези растения живееха почти изцяло във водата, преплетените им коренища и клони изграждаха непроходима стена, а хижата беше защитена от тях като средновековен замък. Една тънка песъчлива ивица беше връзката й с „голямата земя“.

Тялото на Бени натежаваше с всяка крачка. Добрал се най-сетне до пътеката пред хижата, Кроукър беше толкова приведен под тежестта на приятеля си, че приличаше на болен от артрит старец. Както винаги мина покрай испанската вишна, която се издигаше над ниските храсти. По това време на годината плодовете й бяха зелени и приличаха на диви ябълки. Когато узрееха, ставаха бели и сочни, но това не им помагаше да заприличат на нормални вишни. На външен вид изглеждаха вкусни, но сокът им беше няколко пъти по-отровен от сода каустик. Известният испански природоизпитател Понедел Рей беше изял една такава вишна и беше умрял в страшни мъки. Като дете Каменното дърво беше сторил същото, но по неизвестни причини беше останал жив, макар и след тежко и продължително боледуване. Така се беше родил и прякорът му. Баща му го кръстил Каменното дърво…

Някакво движение отпред го накара да замръзне. Джо бавно се плъзна от изсъхналата трева, очевидно изпълнен с любопитство към новодошлите. Джо беше триметровият смок на Каменното дърво.

Кроукър се отпусна на колене и му подаде протезата си. Раздвоеното езиче на смока се стрелна навън и докосна изкуствената материя, миг по-късно тялото му се уви около китката му и се плъзна нагоре. Главата му докосна бузата на човека, езичето отново изскочи и опита соления вкус на потта.

— Всичко е наред, Бени — дрезгаво рече Люис. — Пристигнахме.

Не получи никакъв отговор. Бени беше припаднал.

Кроукър подсвирна, изправи се и заизкачва покритите с мъх дървени стъпала. Вратата се отвори, на прага се появи неясен силует. Вътрешността на хижата беше осветена от ярките лъчи на газов фенер, пламъчета на множество свещи играеха по стените. Каменното дърво беше слаб и жилав като тръстиките, които обграждаха дома му.

— Очаквам ви — рече той. — Всичко е готово.

Не се изненада. Отдавна познаваше необичайните способности на Каменното дърво. Влезе и внимателно положи безжизненото тяло на Бени в средата на стаята.

— Джо помни общите ни приключения — промърмори вместо поздрав индианецът. — Той е верен приятел…

— Приятно ми е да съм тук — простичко отвърна Кроукър.

— Беше крайно време, Крачещ ибис — кимна Каменното дърво.

Този прякор Кроукър си спечели в момента, в който показа на индианеца как действат стоманените нокти на протезата му. Според Каменното дърво те приличали на дългата човка, с чиято помощ ибисът лови риба в блатото.

Индианецът се залови за работа, а той загрижено погледна умореното му, прорязано от дълбоки бръчки лице. Беше висок, като първите заселници на тези земи — индианците от племето Калуса, които нерядко са били над два метра. Хладните и внимателни очи имаха цвета на утринните изпарения над блатата, челото му беше високо, дългата бяла коса беше пристегната с превръзка от еленова кожа, долният й край представляваше плътна топка, която при всяко движение го удряше по гърба. Каменното дърво имаше невероятно чувство за хумор, беше добре информиран и изключително начетен човек, въпреки доброволната изолация, сред която живееше. Кроукър нямаше представа по какъв начин става това — на моменти го обземаше абсурдната мисъл, че ятата от корморани и чапли, които прелитаха над хижата, му спускат кратка сводка с последните новини…

Сухата му лява ръка се притисна до челото на Бени. Този недъг не му беше по рождение. Беше го придобил на зряла възраст, заразен от един младеж с рак в терминална фаза, когото беше успял да излекува. По неизвестен начин раковите клетки се бяха прехвърлили в организма на Каменното дърво, но там развитието им беше спряло…

„За мен изсъхването е част от оздравителния процес — каза му веднъж той. — Хората остават изненадани, като им кажеш, че болката се дели на стотици разновидности. Но нима това е ненормално? Любовта също е различна… Тази болка беше добра, а аз имах честта да я изпитам…“

Дясната му ръка натроши някаква изсушена билка и пусна парчетата в нагорещения мангал, който беше поставен в средата на стаята. Изви се гъст сиво-зелен дим, Каменното дърво започна да го гребе с шепи, сякаш беше течност, след което го „изливаше“ върху тялото на Бени. Обработи го цялото — от главата до петите, чак докато последните остатъци от изпепелената билка се стопиха във въздуха. После хвана с два пръста потъмнял въглен от дъното на мангала и внимателно го положи върху импровизираната превръзка на раната.

Кроукър не беше изненадан, тъй като и друг път го беше виждал да хваща въглени с голи ръце. Започна да се поти от високата температура, Каменното дърво забеляза това и се усмихна:

— Тази жега ти е позната, нали?

Преди време индианецът го беше излекувал след ухапване от отровна змия. Основна съставка на лечението беше именно тази интензивна, наситена с аромат на билки топлина. Нямаше представа на какъв принцип действа тя, но ефектът й беше наистина поразителен.

Въгленът бавно прогори пластовете окървавен плат и опря в голата рана. Бени дори не помръдна. Клепачите му си останаха затворени. Топлината нарастваше, Кроукър изпита чувството, че се намира в пещ…

Междувременно Каменното дърво извади отнякъде три тигрови нокти. Огромни и зловещо извити, те бяха почернели от дългогодишна употреба. Бавно и внимателно ги заби в плътта на Бени — по един във всяка буза, а третият — непосредствено до нагорещения въглен върху раната. Сръчно подложи мангала с нажежените въглени под тънките струйки черна кръв. Въглените засъскаха и бързо се охладиха, струйките пресъхнаха. Подаде купичката на Кроукър и каза:

— Излез навън и намери подходящо място да я заровиш. Ще копаеш само с ръце и ще внимаваш дори капка от съдържанието й да не попадне върху кожата ти…

Той се подчини. Когато се върна в хижата, раната на Бени беше престанала да кърви. Лицето му беше спокойно, дишането — равномерно и дълбоко. Каменното дърво разбъркваше съдържанието на широко ведро, което беше поставено на триножник над жарта в огнището. Във въздуха се носеше приятният аромат на отвара от билки и неизвестни корени.

— Приятелят ти спи — рече индианецът. — Време е да се погрижим и за себе си.

Настаниха се до огнището. Вечерята се състоеше от печена риба, стрити на пюре зеленчуци и сушени плодове. Каменното дърво почти не се докосна до храната и Кроукър изпита чувството, че се храни колкото да му прави компания. Отвън долитаха обичайните звуци: квакането на дървесните жаби, жуженето на нощните насекоми, джавкането и воят на дребни хищници. Над всичко това доминираше свиренето на вятъра в храстите и плискането на водата около коловете на пристана.

Кроукър се хранеше бавно. Вечерите с Каменното дърво бяха приятен ритуал, свързан с продължителни разговори на всякакви теми. Но този път индианецът не беше настроен на подобна вълна.

— Крачещ ибис, ти се появи в дома ми посред нощ, водиш ранения си приятел… Смъртта се е изпречила на пътя ти, но има и нещо друго… Вътре в теб… Вътре в теб нещо се променя… — Протегна изсъхналата си ръка и я опря в челото му, точно както беше постъпил с Бени. Беше суха и хладна като старо дърво.

— Знаеш ли как ме наричат тукашните хора? — попита след дълга пауза. — „Приятелят на призраците“…

— Защото си мъдрец. Познаваш ветровете, преценяваш каква ще бъде силата на предстоящата буря. Предварително знаеше, че идвам тази вечер, знаеше и защо… Освен това разговаряш с животните, като тях усещаш природните цикли…

Каменното дърво кимна, на лицето му се появи дяволито изражение:

— Всичко това е вярно, малко или повече… Но този прякор съм си спечелил, защото хората вярват, че разговарям с обитатели на един друг свят, който никой от нас не познава… — Остави чинията си и продължи: — Ти се появи на прага ми. По кръвта познах характера на бурята, сред която си попаднал… Но в очите ти имаше нещо ново. От него разбрах, че те обладава мъдростта на лечител.

— Дядото на приятеля ми е бил голям лечител от племето гуарани — промълви със свито сърце. — Наричали са ги „сукиа“…

— Чувал съм за тях — кимна Каменното дърво. — Използват особени камъни, в които крият мъдростта и силата си.

— Казват им „Господари на душата“ — добави Кроукър. Спомни си за камъка, който беше успял да докопа Хектор, душата му потръпна от страх. Спомни си и страха на Естрела Лайес, когато й показа магическия камък на Хумаита. — Знаеш ли нещо повече за тях?

— Почти нищо — поклати глава индианецът. — А това, което зная, в повечето случаи са само мълви и легенди… Една от тях твърди, че при определени обстоятелства „сукиа“ е в състояние да погълне един или няколко такива камъни, след което се превръща в Бог…

— Какво ще рече това?

Той сви рамене.

— С едно докосване е в състояние да излекува и най-тежката болест, с лекота унищожава враговете си… Това е едно от най-ужасните превъплъщения на „сукиа“, защото е постоянно и необратимо. Камъните си остават в него… Но природните закони са неумолими: когато придобиваш нещо голямо, трябва и да загубиш нещо друго, също така важно…

— С този „сукиа“ не е станало така — поклати глава Кроукър. — Преди много години е бил убит от близнаците, които ни преследват… Казал на приятеля ми, че ще се върне под формата на акула. Преди пет дни попаднахме на една тигрова акула… Огромна, силна, жестока. Приятелят ми беше убеден, че…

— Че това е Хумаита.

Смаяно зяпна:

— Откъде знаеш името му?

Каменното дърво се усмихна и потупа челото му с изсъхналата си ръка:

— Той сам ми го каза, Крачещ ибис… Той е тук, в главата ти. Тази нощ и ти си „приятел на призраците“…

— Това не може да бъде, Каменно дърво! — изстина Кроукър. — Аз не вярвам в магии и заклинания!

Индианецът взе един изстинал въглен и започна да рисува нещо на дъската, която ги разделяше. Той се приведе напред и видя едно око с двоен ирис.

— Това е той, Крачещ ибис…

— Наистина — кимна Кроукър. — Това е неговият символ.

— Приятелят ти се събуди — каза Каменното дърво, напълни купа с отвара и му я подаде: — Нахрани го, върни му живота…

След тези думи стана и тихо се излезе навън, а Кроукър взе главата на Бени в скута си и поднесе купата с билкова отвара към устните му. Бени покорно започна да пие. Беше замаян, с червени кръгове около очите. Оголената рана беше грозна, но вече не кървеше. Беше затворена, сякаш от ръката на опитен хирург…

Вятърът се усили, дъждът забарабани по ламаринения покрив на колибата, мангровите клони започнаха да драскат по стените. Дървесните жаби невъзмутимо продължаваха монотонната си песен, но жуженето на насекомите секна. Кроукър продължи да храни приятеля си, а Джо дремеше на раменете му.

Купата най-сетне се опразни и той я остави до себе си. Погледна лицето на Бени, но мислеше за Хумаита. Представи си, че действително общува с духове, и неволно потръпна. Не, той не вярваше в духове!

Клепачите на Бени помръднаха, погледът му се спря на Джо, свит на кълбо на рамото на Кроукър.

— Сънувам ли, amigo? — дрезгаво прошушна. — Какво е това върху теб, по дяволите?

— Това е Джо — отвърна му. — Смок-удушвач, мой добър приятел.

— Ти си превъртял!

— Нищо подобно. Джо е личност, освен това носи и съвсем конкретна полза. Ходи на лов за други змии, включително и за петнистата гърмяща змия, която е изключително опасна…

— А обича ли да си хапва водни мокасини? Тези гадини ги мразя особено силно!

— Не се въдят тук. Водата е прекалено солена за каквито и да било водни змии.

— Dios — въздъхна Бени и затвори очи.

Кроукър се вслуша в звуците на бързо приближаващата се буря. Ушите му пропукаха от рязко падналото атмосферно налягане. Сякаш в потвърждение на мислите му над блатата се разнесе оглушителна гръмотевица. Сведе очи към мъжа в ръцете си. Само оцелелите от експлозии или земетресение носеха подобна маска на лицата си. Маска на безжизненост и примирение, сякаш душите им бяха отнесени от могъщата стихия…

— Как се чувстваш, Бени? — тихо попита той.

— Ни жив, ни мъртъв — отвори очи той. Беше необичайно спокоен и вглъбен в себе си. — Искам да ти кажа нещо, amigo…

— Не сега — спря го. — Сега трябва да почиваш.

— Сега, сега! — раздразнено го погледна приятелят му. — Не отричам, че те излъгах! Pero esto es agua pasada no mueve molino… Но всичко това вече е минало. Бях принуден да го сторя, знаеш. Костите са единственото нещо, което е останало от дядо ми. Исках да бъда сигурен, че няма да попаднат в ръцете на неподходящи хора…

— Например в ръцете на Антонио и Хектор — подхвърли му.

— Това би било ужасна катастрофа — призна с въздишка Бени.

— Да разбирам ли, че костите не са тяхно притежание?

— Че какво друго? — погледна го с недоумение. — Ако бяха у тях, не биха ми ги върнали срещу всичкото злато на света!

Пламъчетата на свещите несигурно потрепваха. „Сякаш са символи на бурята и на неизвестното бъдеще“ — рече си Кроукър.

— Кой ги притежава тогава? — попита. — С кого трябваше да се срещнеш в полунощ?

— Рубине.

— Раф?! Я не се занасяй!

— Не съм изненадан от твоето недоверие — въздъхна Бени. — По-скоро съм разочарован… Зная, че сам съм си виновен за това, но Бог ми е свидетел — това е истината!

— А защо трябва да ти вярвам?

Раненият направи безуспешен опит да се разсмее.

— И аз не виждам причина да го сториш — рече и за миг затвори очи. Сякаш черпеше сили от някакъв скрит кладенец. — Mira, amigo… Направих грешка. Не ти се доверих. Как ще постъпиш сега? Нима ще ме заклеймиш завинаги, без право на прошка? За добро или лошо, Люис, аз съм в ръцете ти…

Кроукър замълча. Не виждаше нищо, но чуваше всичко. Точно както го беше учил Каменното дърво.

— Хайде, почвай — промълви най-сетне. — Искам да узная всичко за теб и Раф.

Бени с облекчение въздъхна. Сякаш беше чакал решението на приятеля си със затаен дъх.

— Като кмет на Маями Рубине влезе в делови отношения с един колумбиец на име Габриеле. Голям умник, който в крайна сметка се озова в затвора…

— Защо?

— Стана една, не ти е работа! — намръщи се от погнуса той. — Онзи идиот решава да използва парите на Раф за контрабанда на наркотици. За човек като него изкушението е неудържимо: купища мангизи, интересен живот, огромна власт… — Бавно поклати глава: — Както и да е… Габриеле купува огромна немска овчарка. Негов приятел, ветеринарен лекар, върши останалото… Операция на стомаха, дузина пликчета кокаин вътре, фини шевове… После овчарката заминава за Щатите.

— Дотук ясно. Какво стана после?

— Аматьорска работа, ето какво… Тъпият ветеринар забравил да стерилизира пакетчетата и кучето получава вътрешна инфекция. Митничарите виждат, че животното е болно, и го изпращат на преглед в американска лечебница. Ветеринарите го снимат на рентген, откриват кокаина и Габриеле е закован… Бени замълча колкото да събере сили, после продължи: — Раф не знае нищо за тая работа, или поне така казва… Но иска от мен да оправя бъркотията. В смисъл да го измъкна от съдружието с Габриеле… Ако е възможно със задна дата, иначе политическата му кариера отива на кино. Но скандалът вече е избухнал, аз не мога да сторя нищо. Просто защото колумбийските власти ме режат и изобщо не желаят да разговарят с мен… Тук трябва да добавя, че това е едно направо невероятно решение, имайки предвид връзките ми в правителството на тази страна… В крайна сметка вдигам ръце, особено след като ми се обаждат по телефона и ме заплашват… Раф е бесен, но решението ми е окончателно. Два дни по-късно се появява пак и ми предлага сделка: аз го измъквам сух от водата, а той ми връща костите на Хумаита…

— Това ми прилича на подкуп — присви очи Кроукър.

— И на мен ми се стори така — призна Бени. — Но изкушението беше огромно… Откачих го от ченгела с цената на няколко скъпоценни услуги… Muy precioso! Направих така, че никой да не подозира за връзките му с Габриеле, да не говорим за смърдящата контрабанда.

— Но това не е краят на историята, нали?

— Не е — мрачно кимна той. — Отивам при Раф да си получа възнаграждението, а той вика, че сделката с костите се е провалила. Que lastima! Много жалко, но доставчиците го били изиграли! Но аз го гледам в очите и виждам истината. А тя никак не е приятна. Копелдакът е получил костите на дядо ми, но не желае да се раздели с тях. Предложи да ми плати с пари. Предложи голяма сума, това му го признавам. Но мен пари не ме интересуваха. Казах му къде да си ги навре, идеята изобщо не му хареса… — Извъртя очи към Кроукър, на устните му се появи подобие на усмивка: — Вероятно защото копелдакът има доста окосмен гъз!

Избухнаха в смях, Кроукър за пръв път изпита облекчение.

— Чакай малко… — стана сериозен той. — Как разбра, че Раф лъже?

— Нямаше какво да разбирам! — изръмжа Бени. — Притиснах го до стената, ама яката — както само аз умея! И знаеш ли какво рече копелето? Имало известен шанс да ми достави костите, но щяло да струва скъпо… Представяш ли си? Току-що съм го измъкнал от кацата с лайната и той иска да ме прецака! На всичкото отгоре поиска да му свърша и още една услуга! Като я свърша, ще си получа дядовите кокали! Тая нощ трябваше да си оправим сметките. Точно в полунощ, но шибаната буря развали работата… Не бях в подходяща лодка за вълнение и по тази причина се върнах на брега…

— Какво ти поиска Раф?

— Посредничество, какво друго — сви рамене той. — Това ми е специалността. Има случаи, когато наистина разбираш, че светът е малък… Ставаше въпрос за Хуан Гарсия Барбачена. Копелдакът Рубине прекрасно знаеше какви са ми отношенията с него, но въпреки това си поиска услугата. Какво му пука, че ми сипва киселина в гащите?

— И ти прие, така ли?

— Приех, къде ще ходя — мрачно отвърна парагваецът. — По всичко личеше, че Барбачена най-сетне е докопал кокала и няма никакво намерение да го пусне. Огромната власт води до стремеж към независимост, знаеш… Копелдакът станал прекалено непокорен, опасен, непредвидим… Хората, които му дали в ръцете тази власт, искаха едно последно изясняване на отношенията. Което ще рече — или влиза в пътя, или отива по дяволите!

— Нека отгатна какво е станало на срещата, която си им уредил — подхвърли Кроукър и усети как пулсът му се ускорява: — Барбачена им е показал среден пръст!

— Точно така — кимна Бени и болезнената усмивка отново се появи на устните му: — Показа им го, след което ги посъветва да идат да се шибат! С което, естествено, подписа смъртната си присъда…

— Кога стана това?

— В началото на годината.

Нещата започнаха да идват по местата си. Сполдинг Гън се е нуждаел от време, за да организира операцията по ликвидирането на Барбачена и заличаването следите на СОБК.

— Нека се опитам да отгатна още нещо — Барбачена е работил за хора от Министерството на правосъдието на САЩ, ръководени от един тип на име Сполдинг Гън. — „Какъв по-удобен посредник от, цивилно лице като Бени — запита се мислено той. — При това цивилно лице с опит в подобен вид преговори, известно със своята дълбока дискретност…“ — Сега разбирам за кого си работил и защо си ми спестил някои истини…

— Човекът действително беше от Министерството на правосъдието, amigo — кимна Бени. — Видях значката му. На нея пишеше друго име: Рос Дарлинг…

Дъхът на Кроукър спря.

— Това е много важно, Бени! — прошепна той. — Можеш ли да го опишеш?

— Мога, разбира се — кимна Бени, пое дъх и продължи: — Среден на ръст, як, с тежка походка. Приличаше на борец или боксьор. Бяла коса като на старец, но това не означава, че е стар. Червени бузи, които се срещат при планинари и стари пияници. Но човекът беше напълно трезвен. Личеше по очите му: светлосини и ледени. Бог ми е свидетел, че познавам тоя тип мъже, Люис. Без колебание ще убият всеки, който се изпречи на пътя им. Ако някога са имали съвест, тя отдавна е приспана…

Кроукър усети как кръвта изстива в жилите му. Описанието беше точно. Очевидно се беше срещал с Рос Дарлинг, а не със Сполдинг Гън.

От друга страна, версията на самия Рос Дарлинг за войната между СОБК и БНП също отговаряше на истината. С една малка разлика: Дарлинг и БНП бяха шефовете на Барбачена и те управляваха цялата мексиканска операция.

А хората от СОБК се опитваха да я спрат. За миг си представи как са се развили събитията. Прогонените от Гън агенти на СОБК създават своя нелегална организация, използват връзките си с определени сенатори и конгресмени и изграждат БТВСНКП. Първата и вероятно единствена задача на тази организация е да бъде мозъчен тръст на сложната операция в Мексико, чиято цел е да постави икономиката на страната под пълния контрол на няколко избрани американски граждани.

Дарлинг прави всичко възможно да попречи на Кроукър за установяването на контакт със СОБК. Това е напълно естествено. От своя страна СОБК стига до заключението, че Кроукър е минал на страната на противника. Това пък обяснява покушението при моста „Брикъл“.

„Каква ирония на съдбата — помисли си той. — Антонио Бонита го беше предупредил, че всички го лъжат. Всички, с изключение на него самия…“

Глава 4

Каменното дърво беше клекнал до един храст, сам в дъждовната нощ. Кроукър се настани до него. Джо остана в хижата да охранява Бени.

— Следя хода на бурята — рече индианецът. — Човек не бива да се страхува от вятъра и дъжда… — Мазолестите му пръсти стискаха раздвоено клонче. — Тая буря, дето те гони, се крие в хамака… — „Хамак“ беше индианската дума за гора. — Вече е много близо…

— Отивам да я открия — кимна Кроукър.

— Не забравяй на какво съм те учил — погледна го в очите Каменното дърво.

— Ти ще се грижиш за Бени, докато ме няма.

— Приятелят ти ще бъде в безопасност.

Той се надигна, но здравата ръка на индианеца го спря.

— Да мразиш бурята означава огромна загуба на енергия. По-добре открий път към сърцето й…

— Вече е имало опити в тази насока — въздъхна Кроукър. — Братята са успели да убият „сукиа“ именно защото той ги е обичал…

— На силата се отговаря със сила — вдигна юмрук Каменното дърво. Главата му се наклони: — Ослушвай се! Не пропускай нищо! Сам ще решиш какво е истина, и какво илюзия!

— Защо не? — почти се изсмя Кроукър. — Откакто се забърках с близнаците, всички ме лъжат!

— Учудваш ли се, Крачещ ибис? — вдигна ръце индианецът. — Живеем в лъжовен свят. Истината свети отвъд него. Лежи дълбоко под водата, на океанското дъно… Духовете разговарят с мен. Съществуването не е ограничено в света, който виждат очите ни. Ние сме пеперуди в хербарий, стига да го позволим… — Главата му рязко се завъртя, но приятелят му не чуваше нищо, освен воя на вятъра и плющенето на дъжда. — Тръгвай! — добави Каменното дърво и го изгледа отдолу нагоре: — Убеден си, че тази буря е смъртоносна, Крачещ ибис… Но не се поддавай на заблудата. За теб тя е нещо съвсем друго…

Кроукър безшумно се плъзна в гората. Дъждът продължаваше да плющи върху мангровите листа. След двадесетина крачки хижата на Каменното дърво се разтопи в мрака. От двете му страни стърчаха разкривени клони, разклащани от поривите на вятъра.

Спря под испанската вишна: не знаеше накъде да поеме. Спомни си как се чувстваше сред мрака там, у дома. В Ню Йорк работеше нощем, когато другите спяха. А благодарение на работата му те спяха добре. Но понякога у дома стават странни неща, особено нощем… Човек губи ориентация.

Нормалният ритъм на живота — събуждане, закуска в осем, тръгване за работа в девет — всичко това се нарушава. Човек неволно започва да разчита на себе си, тъй като връзките с нормалния свят ги няма.

Всичко това му носеше полза. През деня цареше невероятна бъркотия — какофония от звуци и забързани движения, хората просто са ангажирани с непосредствените си проблеми. През нощта те спят, бъркотията стихва. Тогава идва ред на онзи ритъм, който Каменното дърво нарича „разширена реалност“ и който наподобява горските шумове.

Кроукър усещаше присъствието на Хектор в дъждовната нощ. Близнакът бе ловец, още от първата им среща. Мечтаеше именно за подобна ситуация. Хищник и жертва, сами в нощта. Какви бяха думите му? Човек може да бъде разбран само, когато е сам.

Вятърът беше свеж, с неповторимия аромат на озон. Откъсна зелен плод с помощта на металните пръсти на протезата си и започна да се спуска по полегатия склон.

Постепенно си даде сметка, че някой го наблюдава. Две кехлибарени очи проблясваха иззад храстите, докато той внимателно си пробиваше път напред. Гората скоро свърши. Пред очите му се разкри океан от мангрови храсти и ниски дървета: бяло върху твърдата земя, черно на границата между суша и вода, червено в средата на канала. Щракна с пръсти и кехлибарените очи изчезнаха.

Втурна се след тях. Разстоянието беше малко, това му позволяваше да следи движението на неясния силует. Зелените клонки едва се поклащаха. Напредваше бързо и скоро си даде сметка накъде вървят. Бяха на тясна ивица суша, която щеше да свърши след около триста метра, опирайки във водите на канала. Увеличи темпото, изпревари сянката и изскочи насреща й точно там, където сушата свършваше. Тя стъписано се отдръпна назад, изправи се на задните си крака и заплашително изсъска.

Кроукър замръзна на място. Господи, това беше рис!

Прииска му се да потъне в песъчливата почва. Фосфоресциращите очи на звяра бяха заковани в лицето му, предните лапи с остри нокти гневно пореха въздуха. Бавно и с безкрайно внимание мъжът започна да се оттегля.

Точно в този момент връхлетя Хектор. Сякаш летеше на крилете на вятъра и дъжда. Стовари се върху гърба му и му нанесе силен удар в ребрата. Двамата паднаха сред мангровите коренища на брега и започнаха да се търкалят.

Но Бонита имаше на своя страна както изненадата, така и предварително обмислен план. Протезата на Кроукър попадна в чатала на здрава клонка. Почвата под нея беше мека и не му даваше нужната опора. Замахна напосоки, търсейки огнестрелната рана на рамото му. Надяваше се да му причини достатъчно болка, за да може да се измъкне. Но той изобщо не изглеждаше омаломощен.

Напротив. Ловко възседна Кроукър, юмрукът потъна в лицето му със страшна сила.

— Това е за първия път, когато счупи носа ми! — просъска. — А това за втория! — Нов нокаутиращ удар. — А сега ще платиш за раната, която ми нанесе!

Кроукър се задави от собствената си кръв, за миг загуби съзнание.

Ударите спряха така неочаквано, както бяха започнали. Той с мъка отвори очите си, изцапани с кръв и кал. В едната си ръка Хектор държеше магическия камък на Хумаита, в другата проблясваше скалпел. Порезната рана на бузата му зееше, сякаш зачервена от гняв.

— Антонио каза да го чакам — просъска. — Каза да не те пращам на оня свят без него… Проклет глупак! Тая нощ обаче няма да стане! Mira, senor, как чудотворните сили на Хумаита излекуваха рамото ми. Тази нощ принадлежи на ловеца! — Наведе се над Кроукър: — Гледай ме в очите! Искам да видиш смъртта си в тях!

Той неволно се подчини. В кехлибарените очи на близнака светеше бясна злоба, но и още нещо… В сърцето му потрепна плаха надежда. Прекрасно разбираше, че няма никакви шансове във физическото единоборство. Следователно беше длъжен да потърси друг начин…

— Искам да те питам нещо, Хектор — задъхано промълви. — Как е възможно Антонио все още да е влюбен в Роза?

— Какви глупости дрънкаш?

Острието на скалпела спря на сантиметри от лицето му. Сега най-важното беше да се печели време.

— Нима не знаеш? — продължи той. — Нима не разбираш, че това е причината да ме харесва? Между Роза и Соня има някаква невидима връзка. Антонио я усети още при първата ни среща, в къщата на Соня…

— Не знаех, че е бил там — отвърна Хектор и в гласа му за пръв път пролича колебание. — Нищо не ми е казвал.

— Че как ще ти каже? — изсумтя Кроукър. Стоманените пръсти започнаха бавно да дълбаят мекия торф, търсейки по-добра опора за протезата. — Нали щеше да го попиташ какво е търсил там? А не би посмял да ти каже истината… Защото той дойде да ми признае за убийството на Роза…

— Защо би сторил подобно нещо? — подозрително го изгледа близнакът.

— Защото ти си прозрял истината. Роза действително го е променила. Той е осъзнал това в момента, в който си я убил. Според мен точно тогава е осъзнал природата на злото, което се таи в душите ви…

Върху лицето на Хектор се изписа открито облекчение.

— Сега вече съм сигурен, че лъжеш! — изръмжа. — Ако това, което казваш, е истина, защо Антонио продължава?

— Много просто. Защото не може да спре. — Протезата беше потънала няколко сантиметра в торфа, получи се нещо като опора. — Вашият начин на живот е излязъл извън контрол, вие просто се подчинявате на инерцията… Прав ли съм, Хектор?

— Играта — кимна Хектор. — Прав си, разбира се… Madre de mentiras, не ми повтаряй отдавна известни истини!

— Но Антонио е на края на силите си — продължи Кроукър. — Все по-трудно му е да продължава… Биомеханичната протеза бавно се завъртя в торфа, палецът изскочи отгоре. — На практика той е различен от теб. Хумаита е прозрял това и се е опитал да ти го противопостави… И тук съм прав, нали?

— Хумаита! — просъска през стиснати зъби. Името на стареца прозвуча като обида. — Винаги е искал да ни раздели! Пренебрегваше връзката между нас, твърдеше, че сме отделни индивиди! Но тъмните камъни знаят, че е грешил! Той искаше да прекъсне кръвната връзка между нас! Защо? Нима не е бил наясно, че ние не можем да живеем разделени?

Кроукър започна да разбира какво се крие зад всичко това.

— Искаш да кажеш, че ти не можеш да живееш самостоятелно — подхвърли той.

— Не! — Лицето на близнака беше потъмняло от лошите спомени. — Говоря за двамата! Винаги за двамата!

— Не е вярно! — Зарът беше хвърлен. Даваше си сметка, че това е последният му шанс. От точността на това предположение зависеше животът му. — Убийството на Хумаита не извършихте двамата, нали?

Мълчание. Вятърът стенеше в дърветата.

— Двамата, двамата — промълви Хектор. Приличаше на дете, което не желае да се раздели с дълго подхранваните си илюзии.

— Не — рече Кроукър. — Ти си го убил. Ти винаги си бил ловецът. Винаги си бил жаден за кръв… Убил си Хумаита със собствените си ръце!

Хектор се пренесе в Асунсион, в тъмната нощ на река Парагвай.

— Когато го убих, също имаше буря, валеше студен дъжд. Удавих го… Още помня мехурчетата, които излитаха от устата му. Красота! А и той беше странно спокоен, сякаш предварително знаеше какво ще стане. Това ме накара да треперя от възбуда!… — Облиза устни: — После Антонио каза, че съм се откачил от каишката… Използваше този израз нарочно, за да подчертае, че съм животно… бях толкова внимателен с теб, рече. И наистина беше. Постоянно ми повтаряше, че Хумаита е важен за нас. Но аз виждах истината. Виждах как се опитва да ни раздели, да разруши специалната връзка между нас. Скрих това от брат си, въпреки че ме болеше. Тъмните камъни знаят, че той не би ме разбрал. Щеше да ме спре. Щеше да дръпне каишката, а аз щях да клекна до него, задавен от безсилен гняв… Винаги става така!

— В онази нощ Антонио не би могъл да те контролира. Думите на Роза са били истина: убийството на Хумаита е било проклятие за него. От мига, в който си го извършил, той е престанал да бъде твоята гузна съвест и се е превърнал в твой подстрекател. И именно това го изяжда отвътре…

Хектор нададе сподавен вик, острието на скалпела се стрелна към гърлото на Кроукър. Биомеханичната протеза рязко отскочи нагоре, чаталът, който я блокираше, пропука и отлетя встрани. Скалпелът се вряза в изкуствената материя, но ударът беше нанесен с такава сила, че острието все пак успя да засегне дясното рамо на Люис.

Бонита нададе дрезгав вик. Бликналата кръв очевидно го накара да изпадне в делириум, китката му завъртя острието в раната. Кроукър почти припадна от болка. В съзнанието му се мярна нещо като учудване от лекотата, с която беше готов да се предаде и да потъне в бездънната пропаст…

Съзря неясното очертание на биомеханичната протеза, паметта му се пробуди, а заедно с нея и ужасът. Това беше достатъчно, за да възвърне съзнанието му. За няколко кратки, но скъпоценни частици от секундата…

Стоманените пръсти се свиха и смазаха малкото топче в шепата му. В следващия миг протезата се стрелна нагоре, пихтиестата маса се озова в отворената уста на Хектор. Десният му юмрук потъна в адамовата ябълка на противника с ужасна сила.

Хектор механично преглътна. Очите му се насълзиха от разяждащата киселина на испанската вишна. От устата му се откъсна смразяващ кръвта вик. Рисът, който до този момент напрегнато беше наблюдавал борбата между двамата човеци, уплашено отскочи встрани и се скри в тъмната гора.

Тялото на Бонита се люшна и започна да се разтърсва от конвулсии, ръцете му притискаха гърлото, после се плъзнаха надолу, към корема. Очите му се наляха с кръв, устата му се разкриви.

Погледът му попадна на Кроукър. В дланта му се появи магическия камък на Хумаита, треперещата му ръка го притисна към гърдите.

В продължение на една безкрайно дълга секунда не се случи нищо. Поройният дъжд беше спрял, дори вятърът стихна. Нощта сякаш беше затаила дъх.

— Виждаш какво става, senor — промърмори Хектор. Конвулсиите изчезнаха, неестествената бледост бавно започна да се оттегля от лицето му. — Хета ме спаси от отравяне. Ти си безсилен срещу мен и сега ще…

Гласът му бързо заглъхваше. Очите му се изцъклиха, коремът му започна да се подува. На лицето му се изписа ужас, по челото му избиха ситни капчици пот, които бързо наедряха и започнаха да се стичат надолу. Устните му се сгърчиха в отвратителна гримаса, която сякаш отразяваше някаква невидима, но жестока битка вътре в тялото му.

— Аз… аз… — Очите му се обърнаха с бялото нагоре. Челюстта му увисна, от гърлото му излетя странно съскане. То спря едва когато коремът му отново стана плосък…

Кроукър предпазливо се приближи. Наведе се над неподвижното тяло и долови някаква странна миризма. Тя се излъчваше от всяка пора на кожата му. Разбра, че Хектор е мъртъв още преди да провери пулса му. Протегна ръка и изтръгна магическия камък от бързо вкочаняващите се пръсти.

Болката в рамото го накара да се изправи. На всяка цена трябваше да намери кучешки дрян, да обели кората и да я притисне към раната. Индианците семиноли и калуса използват това растение от векове. Те изсушават и смилат на прах кората на кучешкия дрян, а получения прах посипват във водата. Упойващата му сила е толкова голяма, че рибите бързо изплуват на повърхността и за индианците остава само да ги събират в кофите си.

Насочи се към гъсталака, сигурен, че ще открие каквото му трябва. Но едва направил първата крачка, пред него внезапно се появи лицето на Антонио. Реакцията му се оказа твърде бавна. Късата и дебела тояга го улучи в слепоочието със страшна сила, тялото му се строполи като подсечено…

Глава 5

Пистолетът е твоята дясна ръка! Никога не допускай да се превърнеш в инвалид!

Това предупреждение висеше в рамка на стената на полицейското управление. „Наистина е така — клатеха глава ветераните, които посрещнаха Кроукър в първия му работен ден. — За началниците това е част от политиката, защото никой не иска да изгубиш шибаното си пушкало. Но за нас е друго: ако те гръмнат с личното ти оръжие, ти се пренасяш в небесните селения, но на мен ми пишат черна точка в досието, защото не съм опазил партньора си…“

Спомни си това в момента, в който дойде в съзнание. По простата причина, че се беше превърнал в инвалид.

Избърса дъждовните капки от лицето си и с недоумение втренчи очи в чуканчето на лявата си ръка. Неизвестно как Антонио беше успял да се справи със заключващия механизъм на протезата и сега той се чувстваше гол и безпомощен като пеленаче.

Надигна се, седна, изохка и опипа главата си. Пулсиращата цицина беше огромна и болезнена. Пое дълбоко дъх и бавно се огледа. Намираше се на борда на скутера, с чиято помощ се бяха придвижили до хижата на Каменното дърво. Дясната му ръка потъна в джоба, сърцето му се сви. Магическият камък на Хумаита липсваше. Антонио се беше погрижил да го лиши от всякакъв шанс.

Изправи се на крака, понечи да тръгне към носа, но рязко спря. Толкова беше свикнал с тежестта на протезата си, че без нея се почувства като яхта без рудан. Очите му се насочиха към водата. Малко под повърхността се виждаше тялото на огромен алигатор, чиито малки зли очи безстрастно го наблюдаваха.

Олюля се и тръгна напред, приковал поглед в палубата. Добре помнеше, че револверът на Бени беше останал някъде тук, но не можеше да го открие.

— Оръжието го няма, senor — обади се зад гърба му Антонио.

Миг по-късно се появи. В ръцете си държеше картечен пистолет „Мак-10“ — едно оръжие, което беше в състояние да изстреля десетки куршуми в секунда.

— Защо ти е нужна тази артилерия? — промърмори Кроукър. — Аз съм сам…

— Сам, но опасен. Убил си Хектор въпреки магическия камък на Хумаита… — Лицето му беше като маска, под която леко потрепваха напрегнатите мускули. — Питам се какво ли е било тайното ти оръжие…

— За какви оръжия говориш — въздъхна Люис и леко повдигна лявата си ръка. — Успял си да откачиш дори протезата ми…

Антонио с нищо не показа, че го е чул, кехлибарените му очи развълнувано проблеснаха:

— Плаках за него, senor… Verdad… Бях дал клетва да го закрилям и я спазвах. Правех всичко възможно… Но в края на краищата Хектор имаше своите желания…

— Които следваше до края — кимна Кроукър. — Както винаги е правил…

— Браво, детективе. Разкрил си всичко… — Бонита направи безуспешен опит да вложи ирония в думите си. Главата му леко се завъртя: — Питаш ли се защо все още не съм те убил? Ще ти отговоря: нужен си ми, за да се измъкнем от шибаните блата!

— Къде отиваме?

Късото и грозно дуло на автомата посочи към носа.

— Ти как мислиш?

— Разбира се. Ясно като бял ден…

— Не искаш да ми кажеш, а? — хилеше се Антонио. — Не искаш да повярваш, че знам? Да, точно така… Отиваме на срещата на Бени… Най-сетне ще получа костите на Хумаита!

— Представям си колко много ги искаш — промърмори Кроукър, докато вървеше напред. — Предполагам, че силата им е далеч по-голяма от тази на магическите камъни.

— Общо взето, така е. Но камъните също са важни. Когато притежавам и костите, ще бъда наистина могъщ. Все едно, че Хумаита е възкръснал… — Юмрукът му се притисна към гърдите: — Цялата сила на стареца ще бъде тук, вътре в мен!

Другият мъж неволно потръпна. Даваше си сметка, че трябва на всяка цена да предотврати това. Настани се зад кормилото на скутера и промърмори:

— Не мога да разбера защо си позволил на Хектор да го направи… Хумаита е бил твой учител, вярвал ти е… Животът ти е бил предопределен. Но ти решаваш да изгориш всичко това на погребалната му клада… Помогнал си на Хектор, дори си му простил… После двамата заедно обръщате гръб на истината и се залавяте за зловещата си работа.

— Нямах друг избор, senor.

— Глупости! — рече Кроукър, запали мотора и включи на заден ход. — Избор винаги има. Ние сме хора именно защото запазваме правото си на избор. Това важи и за теб, Антонио.

— Madre de mentiras! — изръмжа близнакът. — Животът за хора като теб сигурно е песен! Имаш всички отговори!

Кроукър насочи лодката към средата на плиткия канал, който Каменното дърво беше прокопал за лесен достъп до хижата си. Очите му се сведоха към водата, мислите му се насочиха към съдбата. За хората в Югоизточна Азия съдбата означава много. Те вярват, че съдбата ръководи живота на човека от раждането до смъртта му. Китайците например са убедени, че човек не трябва да се бори срещу нея, а да я приема с примирение. Самият Кроукър никога не успя да възприеме този начин на мислене. За него това означаваше да легнеш като бездомно куче на улицата и да чакаш смъртта. Не би могъл да го стори. Никога…

Знаеше, че няма смисъл да се задълбочава в тази посока. Идеята за предопределението на съдбата схващаше съвсем повърхностно, не можеше да каже дали вярва в нея или не. Но алтернативата на подобни мисли беше още по-лоша. Защото това означаваше да признае един неумолим факт: смъртта ще го застигне тук, в тези плитки води. И кошмарният сън на Джени ще се превърне в действителност.

— Какво толкова се умисли, senor? — обади се зад гърба му Антонио. — Да не би да те налегнаха черни мисли за близката ти смърт?

— Честно казано, мисля за твоята смърт…

— Знаеш ли, че ще ми липсваш, senor — разсмя се близнакът. — Въпреки всичките неприятности, които ми причини…

— Предполагам не допускаш, че чувствата ни са взаимни, нали? — изръмжа Кроукър и вкара скутера във водите на канала Уайлдърнес.

— Карай на юг! — заповяда Антонио и дулото на автомата мрачно проблесна. — Ще настигнем Рубине при Снейк Байт… — Това беше едно малко затворено заливче в източната част на Флорида бей. Отвъд него започваше източената като женска ръка поредица от малки островчета.

— Вие с Раф май сте дружки — подхвърли Кроукър.

— Нищо подобно! — хладно отсече латиноамериканецът и седна на палубата зад него. Достатъчно близо да го държи под око и достатъчно далеч от ръцете му. — Но като си говорим за стари дружки, се сещам за Бени… Сигурно вече е хвърлил топа, а?

— Мен ли питаш? Нали уж знаеше всичко?

— Май те настъпих по мазола — мрачно се усмихна Антонио. Беше облечен в златисто поло и широки шорти, които се развяваха на вятъра. — Бени наистина е умно момче, но не чак толкова, колкото си мисли… Вероятно защото е прекалено сантиментален. Да, да, точно така… Особено по отношение на дядо си… Това е малко странно, тъй като двамата изобщо не се разбираха… — Поклати глава. — Бас държа, че това ти го е спестил…

— Предпочитам да не обсъждаме какво ми е казал Бени и какво не — отвърна Кроукър. — Това са поверителни неща…

— Поверително е и това, което ще ти кажа сега… — усмихна се Антонио. — Но ние двамата сме близки, нали? Свързва ни смъртта… Може би няма да ми повярваш, но Хумаита беше чудовище. О, да, истинско чудовище! Перфекционист, мек като памук, винаги любезен… Особено с децата. Но едновременно с това твърде арогантен! Бени не можеше да го понася и в това отношение го разбирам… Старецът непрекъснато искаше нещо от него. От мен също, но аз бях по-съобразителен и успях да измъкна от Хумаита каквото мога… Въпреки че често бях изтощен до смърт, аз все пак получих част от силата му…

Скутерът изскочи иззад последния завой на канала и се понесе към Снейк Байт.

— Искаш да кажеш, че за известно време Бени също е изучавал Хета-И заедно с вас? — попита Кроукър.

— Позна — кимна Антонио и се изправи. Наближаваха устието на канала. — Но условията бяха прекалено тежки за него и той отпадна. Хектор също беше на края на силите си.

— А ти? Как се отразиха тежките условия върху теб?

— Quien sabe? Кой знае? — сви рамене той. Беше нащрек, очите му пронизваха мрака. Скутерът се насочи към скалистите очертания на заливчето, дъждът продължаваше да се сипе от оловното небе.

„Дойде време за главното“ — рече си Люис и вдигна глава:

— Как стана така, че бяхте вербувани от Рос Дарлинг?

— От този пеон? — изви вежди Антонио. — Ние с брат ми никога не бихме си губили времето с Рос Дарлинг!

— Кой ви вербува тогава? Дарлинг е директорът!

— Помниш ли Серо? — погледна го любопитно. — Зад това кодово име стои жив човек…

— Но не е Бени!

— О, бих казал, че твоят скъп Бени също е замесен с БНП, като всички нас…

— Той каза, че е организирал последната среща на Барбачена с федералните агенти…

Антонио замълча.

— Кой е Серо? — изкрещя извън себе си Кроукър. — Искам отговор на този въпрос, да те вземат мътните!

— Яде те отвътре, нали? — наклони глава близнакът. — Не обичаш да си на тъмно!

Може би Антонио беше прекарал твърде дълго време в компанията на безскрупулните агенти на БНП. На практика близнаците бяха типични представители на новото поколение шпиони — онези, които организират преврати и революции не по политически и идеологически причини, а по чисто икономически. Планът на БНП да финансира сепаратистите чиапа в Мексико и чрез тях да установи икономически контрол в тази страна е съвсем по вкуса на хора като тях. Кроукър не можеше да не се възхити от начина, по който Дарлинг беше сменил черната шапка с бялата и го беше принудил да играе по техните правила…

Далеч напред, сред развълнуваните води на заливчето, се появиха светлини. Някъде там имаше плавателен съд.

— Хуан Гарсия Барбачена си получи заслуженото — размърда се Антонио. — Мястото му ще заема аз. Точно според плановете на Серо. Единствената разлика е, че Хектор няма да бъде с мен… Хуан Гарсия премина всякакви граници, знаеш… Властта, която му даде БНП, му подейства като неразреден хероин… Стана непокорен, груб и арогантен. Интересуваше го само това, което му носеше лична изгода… В края на миналата година открихме, че е започнал да изгражда собствена военна база. Фантазиите го бяха отвели далеч от действителността. Беше забравил най-важното — че тялом и духом принадлежи на БНП!…

От блещукащите светлинки ги деляха някакви си двадесетина метра. Това вероятно беше модерният катамаран на Раф.

Близнакът беше необичайно възбуден, тялото му нервно потръпваше. Явно наистина гореше от нетърпение да сложи ръка върху свещените кости на Хумаита.

— В началото на тази година се състоя среща между Барбачена и представители на БНП — продължи. — Среща, която завърши с пълен провал, тъй като Хуан Гарсия не отстъпи по нито един пункт. Базата му беше завършена, той вече живееше с чувството за недосегаемост. Беше взето решение за ликвидирането му. Но как да стане то? Преди всичко ние с Хектор трябваше да поемем функциите му по секретната операция, след това вече можеше да се помисли за реалното му отстраняване. Желанието ни беше това да стане дискретно, без прякото ни участие. Бяхме прекалено ангажирани в мексиканската операция, не желаехме на даден етап да отговаряме на въпроса какво по дяволите търси в Латинска Америка една организация като БНП… — На устните му се появи усмивка: — И тогава се спряхме на теб, senor… Кандидатурата ти беше без конкуренция: бивше ченге, с няколко убийства зад гърба си. Поводите за тези убийства са без значение, тъй като при всички случаи е отнет човешки живот… Но най-хубавото при теб беше, че си работил за СОБК… Това означаваше, че след като свършиш работата, вината ще бъде прехвърлена директно върху тази организация…

Кроукър се вцепени от ужас.

— Но вие сте знаели, че няма да ме убедите да убия Барбачена, дори този тип да е два пъти по-голям злодей, отколкото е бил! Което означава, че сте се поровили достатъчно усърдно, за да стигнете до Рейчъл и да я отровите с етиленгликол!

— Un poco, senor.

— Само малко, значи?! — С върховно усилие на волята се въздържа да не се нахвърли върху Антонио. — След което наемате Махур да ми предложи сделката: живота на Рейчъл срещу убийството на Барбачена. Всичко се подрежда идеално: аз имам нужния опит и решителност, а ако ме пипнат, всичко ще се стовари върху СОБК. Рисковете за БНП се свеждат до минимум.

— Точно така — кимна Антонио. — При всички случаи излизахме от играта чисти като котешки мустак… — На лицето му се появи мрачно изражение: — За съжаление ти успя да научиш повече, отколкото трябва!

— И тогава се намеси Дарлинг, така ли?

— Нямаше как — въздъхна той. — Ти настояваше да влезеш във връзка със СОБК, а ние не можехме да ти позволим това, нали?

— Тогава решихте да ме изолирате!

— Направихме каквото можахме. Тук трябва да призная, че твоята реакция беше отлична. Не се поколеба нито за миг, дори нещо повече — успя да привлечеш Махур на своя страна. Никой не беше очаквал подобен развой на събитията. Madre de mentirasopn Хектор беше принуден да признае твоята гениалност!

— Но в крайна сметка това се оказа без значение — пренебрегна комплимента му. — Защото ти беше помислил за всичко, нали? Включително за резервен вариант в случай, че аз не убия Барбачена…

— Признавам, че това беше идея на Хектор. Може би защото винаги е горял от желание да убива…

— И накрая изгоря…

— Така е за съжаление — въздъхна Антонио.

— Едно нещо не мога да разбера — продължи Кроукър, взирайки се в развълнуваното море. Стори му се, че вече вижда тъмните понтони на катамарана, огромни като подводни скали. — Вие без съмнение сте си давали сметка, че БНП ще ви притежава тялом и духом от момента, в който приемете да работите за тях… Защо, по дяволите, сте позволили да бъдете вербувани? Не се ли страхувахте, че ще ви сполети съдбата на Барбачена?

— Както може би се досещаш, Хектор беше против — въздъхна Антонио, после сви рамене и добави: — Но той винаги се е чувствал по-добре сред джунглата, просто не признаваше цивилизацията… Аз обаче си давах сметка, че времената са други. Или трябваше да заемем мястото на Хуан Гарсия, или да му направим път… Нагоре, към абсолютната власт… — На устните му се появи усмивка: — Аз съм по-умен от всички тях, senor. Набирането на органи за трансплантация е нашата застрахователна полица. Такива органи доставяме не само в Латинска Америка, но и на някои много влиятелни личности тук, в Щатите… Бяха напълно зависими от нас и все още са… Ако в даден момент на Дарлинг му хрумне да се отърве от нас, той ще се окаже подложен на такъв натиск, че цялата структура на БНП ще претърпи изменения…

Вдясно от борда смътно се очертаха скалистите брегове на островчето Джо Кемп. Прекосиха канала Снейк Байт, където дълбочината достигаше човешки ръст, после се плъзнаха във водите на самото заливче, което беше съвсем плитко — не повече от половин метър. Катамаранът на Раф можеше да плава дори в такива плитчини, въпреки огромните си размери…

Миг по-късно се озоваха до един от високите понтони. Кроукър забеляза, че Рубине е изключил светлините, които можеха да бъдат видени откъм брега.

— Какво ще стане, като се прехвърлим оттатък? — попита той.

Дулото на автомата се насочи в гърдите му.

— Нима великият детектив все още няма отговор на този въпрос? — иронично попита Антонио. — Ти няма да ходиш никъде, senor. Просто защото задачата ти приключи…

— Струва ми се, че изпълних доста задачи в твоя полза, Антонио…

— Така ли, senor?

Кроукър намали скоростта. Колкото по-бързо се приближаваше до яхтата на Раф, толкова по-малко живот му оставаше.

— Една от тях беше ролята на изповедник — продължи той. — Защо ми разказа за Роза? Дори Хектор остана изненадан от този факт…

— Достатъчно, senor — нетърпеливо го прекъсна близнакът. — Не ми отвличай вниманието точно когато съм на няколко метра от костите! — Пое дълбоко дъх и добави: — О, вече ги подушвам!

— И на какво миришат?

Очите на Антонио широко се разтвориха, зениците им бяха огромни.

— На власт, senor! — промърмори. — На абсолютна власт, която дори не можеш да си представиш! Там отпред ме чакат всички тайни на Хумаита, включително онези, които старецът не е посмял да сподели с никого! Чакат да ги попия дълбоко в себе си!

— Роза — напомни му Люис. — Щеше да ми кажеш…

— Лъжеш се, senor — нетърпеливо го прекъсна Антонио, а дулото на автомата леко се отклони. — Това ще споделя с някого само на смъртния си одър!

Откъм катамарана долетя рязко изсвирване, той извърна глава. Кроукър моментално се възползва от предоставената възможност. Пусна кормилото и полетя към борда. Антонио може би беше очаквал подобен ход от негова страна, а може би просто го бе забелязал с периферното си зрение… В случая това беше без значение.

Той натисна спусъка, ярките звезди на трасиращите куршуми последваха тялото на Кроукър във водата. Каменното дърво го беше научил как да се придвижва в плитчини, които му стигат едва до кръста. Правилото беше просто — напред, а не надолу. Въпреки това гърдите му одраскаха песъчливото дъно, но движението му по посока на катамарана не спря нито за миг.

Беше съвсем наясно, че кошмарът на Джени се сбъдва: той плува в плитка вода с лице към дъното, а в душата му се настанява парализата на страха…

Куршумите разпенваха водата наоколо, но той продължаваше към тъмната грамада на близкия понтон. Ръката му напипа една дръжка, тялото му се залепи за изкуствената материя.

В продължение на няколко ужасно дълги секунди не се случи нищо. Кроукър успя да се покатери върху мократа повърхност на понтона, миг по-късно мощните мотори изреваха и катамаранът се понесе напред. Скоростта беше огромна, тялото му безпомощно се плъзна, вятърът заплашваше да го отнесе в морето като изсъхнало листо. Ръката му напипа някаква издутина, плъзгането се прекрати.

Яхтата се носеше в нощта, скоростта й продължаваше да нараства. Вкопчен в издутината, която се оказа каучукова халка за въже, той се огледа. По хлъзгавата повърхност на понтона не се виждаше нищо друго, на което да се задържи. Умората и болката в рамото се усилваха, той разбра, че едва ли ще издържи още дълго. Представи си ясно сблъсъка между Антонио и Раф, горчивина изпълни душата му. Собственикът на заведение нямаше никакви шансове срещу убиец като Бонита. В съзнанието му изплуваха образите на всички жертви на близнаците — Соня и Вонда, Естрела и Пабло Лайес, Махур… Трябваше да помогне на Раф. Но как да стигне до палубата?

Изведнъж си спомни нещо и рязко вдигна глава. В пода на каюткомпанията ясно се виждаше тъмен кръг. Това беше външната страна на онзи люк, който по-рано през деня беше забелязал на пода на капитанската рубка.

В средите на яхтсмените се шири мнението, че катамараните никога не могат да се преобърнат. Но това не отговаря на истината. При силно вълнение и вятър те се преобръщат като всеки друг плавателен съд. Разликата е, че не потъват. Но при такъв инцидент екипажът би се оказал в капана на каюткомпанията, без изход навън. С този люк Раф се беше погрижил това да не се случи никога. При евентуално преобръщане той просто щраква ключалките на капака и се измъква навън…

Кроукър напрегна мускули и предпазливо запълзя напред. Не се пусна от гумената халка, докато пръстите му не напипаха една от алуминиевите тръби, върху които беше закрепен кубрикът. Краката му бавно напуснаха хлъзгавата повърхност на понтона, тялото му увисна на тръбата. Под него водата бягаше с бясна скорост, евентуалното падане означаваше сигурна смърт. Прехвърли и лявата си ръка над тръбата и потърси опора в сгъвката на лакътя. След това започна да се придвижва напред, към средата на конструкцията. Пълзеше отчайващо бавно, използвайки силата на раменните си мускули. Скърцаше със зъби от болка. Не след дълго усети странна топлина под импровизираната превръзка на раненото си рамо, последвана от болка, която едва не го накара да загуби съзнание. Раната се беше отворила, кръвотечението се възобнови. Лошо. Все още не усещаше слабост, но това чувство беше измамно. Огромното количество адреналин, което организмът му произвеждаше в момента, скоро щеше да се обърне срещу него. Тогава идваше краят… Защото му предстоеше не само спешно да се погрижи за собственото си спасение, но и сблъсъкът с Антонио. Сблъсък, чийто изход за съжаление бе лесно предвидим…

Катамаранът излезе в открито море, отдолу се появиха истински вълни и зъбите на Кроукър неудържимо затракаха. Извърна глава и надникна изпод палубата. Движеха се в посока югоизток, пресичайки дълбоките води на Уипрей Бейсън. Далеч на хоризонта се очертаваха ниските брегове на веригата островчета Батънууд Кийз.

Най-сетне се добра до средата на конструкцията и вдигна глава. Капакът с плътно гумено уплътнение подканящо се поклащаше на сантиметри от него. Стегна лявата си ръка около алуминиевата тръба, дясната вдигна нагоре. Очите му се заслепиха от водни пръски, за миг му се зави свят.

Пръстите му започнаха да опипват капака, но не откриха нищо по гладкото фибростъкло. Къде, по дяволите, бе отварящият механизъм? Може би отвън той изобщо липсваше… Главата му клюмна. Ако това се окажеше вярно, шансовете му ставаха нулеви.

Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, след което опита отново. Пръстите му напипаха вдлъбнатината едва при третия опит, отново го обзе надежда. Не бе успял да я открие веднага поради рязкото подскачане на корпуса върху високите вълни.

Заби нокти в гумираната материя и натисна навътре. Лявото му рамо бе пронизано от такава остра болка, че изкрещя. Викът му се загуби в грохота на моторите и плясъка на вълните.

Миг по-късно панелът от фибростъкло отскочи нагоре с тих пукот, бързо погълнат от вълните. Зад него се появи малка кухина, в дъното на която имаше колело. То покорно се завъртя под натиска на пръстите му. Позволи си да ликува едва след като люкът се отвори и той успя да се пъхне в процепа…

Издърпа се нагоре и безсилно се отпусна на пода на рубката, гърбът му опря в близката преграда. Придърпа мокета и го уви около треперещото си тяло. В носа го удари миризмата на собствената му кръв, която, топла и лепкава, бавно се стичаше по гърдите му. Изведнъж му се доспа…

Рязко вдигна глава, давайки си сметка, че е бил близо до припадъка. Отметна мокета от раменете си и бавно се изправи. Насочи се към вратата. Тялото му се олюляваше, пред очите му играеха черни точки. Започна да брои часовете, които го деляха от последния сън, просто за да не заспи… Сбърка.

Започна отначало. В един момент осъзна, че се е облегнал на вратата, а главата му клюма. Зашлеви се по бузата, завъртя топката и вратата тихо се отвори.

Каютата на капитана беше пуста. Вратата към каюткомпанията беше полуотворена, иззад нея долитаха приглушени гласове. Това сигурно бяха Раф и Антонио… А екипажът бе горе, зает с управлението на яхтата.

Прекоси каютата, гласовете станаха по-ясни. Да, това бяха Раф и Антонио, които се намираха в големия салон. Надникна през процепа и ги видя. Бяха в дъното, от двете страни на бара. Осветени от една настолна лампа, фигурите им бяха някак двуизмерни, плоски и нереални. Разговаряха оживено, темата беше ясна: костите на Хумаита. Те очевидно бяха у Раф, но как възнамеряваше да постъпи той? Нима щеше да ги предаде на Антонио просто ей така?

Промъкна се крадешком в тъмния край на салона. Антонио тъкмо обясняваше на Раф, че няма избор и трябва да му предаде костите. Безшумно отвори вратичката на големия вграден шкаф в дъното. Вътре бяха складирани принадлежности за подводно плуване. Кроукър измъкна един още влажен неопренов костюм с къси ръкави и шорти до коленете, после внимателно го отнесе в капитанската каюта. Там го навлече, решил да го използва вместо турникет за раненото си рамо. Върна се обратно при шкафа, отмести другите неопренови костюми и напипа един нож с широко назъбено острие, прикачен за кожен колан. Пристегна го около кръста си, притискайки го с чуканчето на сакатата си ръка. След това свали от стената харпун, зареди го със стрела и провери предпазителя.

Междувременно оживеният разговор между двамата мъже беше преминал в свада. Засипваха се със заплахи. Кроукър добре познаваше упоритостта на Раф, но беше наясно, че тя е нищо в сравнение с решителността на Антонио. По тази причина бързаше да се намеси.

— Хайде, давай ги! — изръмжа близнакът и протегна ръка. Люис сведе очи към предпазителя на харпуна, решил да го провери още веднъж, за всеки случай.

— Escuchame, senor — поклати глава Раф. — Вече ти казах, че костите не са обект на преговори. Точка.

— Майната им на преговорите! — погледна го тежко Антонио. — Това е нещо далеч по-важно!

— Сега вече разбираш защо не ти позволих да се качиш на борда въоръжен, нали? — разпери ръце Рубине.

— Силата… — промърмори Антонио, очевидно решил на всяка цена да запази спокойствие. Или пък по този начин искаше да приспи бдителността на другия и да го нападне? — На чия страна е силата?

— Очевидно на моя — отвърна Раф. Сякаш в потвърждение на думите му чашите и бутилките зад гърба му тихо звъннаха в гнездата си. — Силата е в костите. Няма смисъл да се напрягаш, тъй като никога няма да ги получиш. По този въпрос е безсмислено да говорим!

Очевидно не си даваше сметка с кого говори, не подозираше на какво е способен човек като Антонио Бонита. Кроукър прекрасно знаеше, че хора като близнаците изобщо не обръщат внимание на устни предупреждения.

В следващата секунда Антонио прескочи барплота и се втурна към Раф. Очите му светеха като на ловджийско куче, попаднало на лисича следа, разнесе се рязко изщракване и в дясната му ръка блесна нож.

Стрелата на Кроукър го улучи. Прониза тялото му с такава сила, че излезе от другата страна и се заби в дървената ламперия на преградната стена. Тялото на Антонио отлетя встрани и падна в близост до вратата.

— Какво става, по дяволите? — смаяно викна Раф, а очите му учудено се спряха на фигурата на Кроукър, която бавно изплува от мрака: — Compadre, que pasa? Откъде изникна?!

Катамаранът рязко промени курса си. Навън ставаше нещо.

— Стой по-далеч от този мръсник! — задъхано извика Люис и се запрепъва през салона. Тялото му се блъскаше в мебелите. Не можеше да разбере дали това се дължи на люлеенето на яхтата или на факта, че всеки момент ще припадне… — Той все още е опасен като отровен скорпион!

— Исусе, Лю, недей да…

Кроукър се измъкна от протегнатите ръце на Раф, забелязал как Антонио се надига и отваря външната врата. Воят на бурята изпълни кабината, ситни водни пръски намокриха лицата им. Притиснал длан в раната си, Бонита изскочи навън.

— Остави го, моля те! — извика Раф.

Люис изобщо не го чу. Изскочи на палубата и се огледа. Посоката на вятъра се беше променила, катамаранът се носеше на юг, към изхода на Уипрей Бейсън.

Високата фигура на Раф за миг изпълни рамката на вратата. Антонио се промъкваше към кърмата, сянката му се мярна зад кабината и изчезна. „Дали не е решил да завземе управлението?“ — запита се Кроукър, зърнал го миг по-късно да тича по лекото мостче, свързващо двата понтона. Не, нямаше начин. Дори да изтръгнеше кормилото от ръцете на моряка, той не би постигнал нищо. Катамаранът не можеше да се управлява от един човек, тъй като на другия понтон имаше още едно кормило…

Разгада намеренията на близнака секунда по-късно. Сянката му се насочи към задния край на понтона, към който беше привързан скутерът… Очевидно тичаше да вземе оставения там автомат…

Той се втурна подире му. Вятърът почти го отнесе в морето. Не можеше да използва лявата си ръка, обувките му се плъзгаха по мократа изкуствена материя. Изрита ги и се почувства малко по-добре. Не носеше чорапи, пръстите на краката му моментално се забиха в найлона.

Вятърът започна да отслабва, бурята бавно отминаваше на изток. Облаците се разкъсаха, блеснаха първите звезди.

— Антонио! — изкрещя Кроукър.

Близнакът се обърна. Беше приклекнал в средата на предпазната мрежа. Вълните периодично обливаха ръцете и краката му.

— Hola, senor — ухили се той. — Май стигнахме до финала, а? — Очите му горяха, ръката му вдигна един тъмен камък и го поднесе към устните. Известно време остана неподвижен, сякаш се питаше дали да направи решителната стъпка, или искаше да подчертае важността на момента пред противника си…

После преглътна, викът му се сля с воя на вятъра:

— Това е силата! Силата, която гори по-ярко от слънцето!

Кроукър понечи да се втурне след него, но една здрава ръка го хвана за рамото.

— Пусни ме, Раф!

— Чакай малко, compadre! — Тежкият му поглед се спря на лицето му: — От този момент нататък сме партньори в операцията! Comprende?

— Ти не разбираш какво…

— Никой не може да ме заплашва, compadre. Никой!

Едновременно се обърнаха към Антонио, който се плъзна на четири крака и се претърколи през ръба на мрежата. Увиснал над водата, близнакът се оказа успоредно на буксирното въже и зачака приближаването на скутера.

— Сега ще те оправя! — изръмжа Раф и вдигна ръка. Моряците зад руля светкавично изпълниха командата му, кърмата започна да завива. Скутерът я последва, но разстоянието между него и Антонио видимо се увеличи. Рубине скочи на понтона, пристъпи към малка електрическа лебедка и започна да събира въжето. — Дръж така! — рече той и тикна в ръцете на Кроукър конзолата за управление на лебедката. После се оттласна от ръба на понтона и скочи в скутера. Люис натисна бутона за спиране.

Звездите над главите им приличаха на едри диаманти.

— Mira, compadre! — извика Раф и победоносно вдигна ръце: — Виж какво намерих! — На светлината проблесна биомеханичната протеза.

Кроукър скочи в скутера и се насочи към него.

— Какво казал будистът на продавача на хотдог? — хилеше се насреща му Раф. — „Направи ми един с всички екстри!“

— Хубав виц — кимна той. — Само дето будистите не ядат месо…

— Не помислих за това — свъси вежди другият мъж. — Може би този човек е продавал вегетарианска храна…

— Никак не е смешно.

— Това също — промърмори Раф, пусна протезата на дъното на лодката и вдигна автоматичния „Мак-10“. — Доста опасно оръжие, нали? Ти имаш повече опит с тези неща… — Очите му любопитно оглеждаха автомата: — Колко куршума в минута може да изстреля?

— Нека оставим това за по-късно — рече Кроукър. Три-четири крачки го деляха от приятеля му. — Я ми подай протезата…

— Това ще оставим за по-късно! — изръмжа той и насочи дулото на автомата към челото му: — Compadre, знаеш ли, че ако натисна този спусък, от главата ти няма да остане нищо?

Космите на тила на Кроукър настръхнаха.

— Направи ми една услуга — рече. — Насочи това чудо някъде другаде…

— Няма — поклати глава другият и разкрачи крака за по-добро равновесие. — Я свали този колан. Ще бъда по-спокоен, като зная, че не си въоръжен. Макар че и така си твърде опасен…

— Господи, Раф…

— Прави каквото ти казвам, да те вземат мътните! Исусе!

Светът се сгромоляса. Подчинявайки се на заповедта му, Кроукър усети как главата му се прояснява и последните късчета от мозайката отиват по местата си. Отговорът на загадката го зашемети. Очите му бяха призовани в лицето на Раф, но едновременно с това регистрираха и мокрото дъно на лодката, протезата му в краката на Раф, поклащащия се на няколко метра катамаран, сипаничавия диск на луната, който бавно се измъкваше от косматите облаци на отминаващата буря…

— Какво става, compadre? — хилеше се насреща му Рубине. — Призрак ли видя?

Май беше прав. Призракът от компютрите на БНП най-сетне се появи пред очите му. Не беше Бени, не беше Антонио, още по-малко пък Рос Дарлинг…

В душата му нахлу гняв. Когато проговори, гласът му леко потреперваше:

— Едно нещо не ми дава мира, Раф… Братята Бонита ме проследиха дотук с помощта на електронен чип, който бяха лепнали отдолу на мустанга. Добре, но как Антонио е научил, че отивам в къщата на Соня, когато все още карах собствения си тъндърбърд? От доста време търся отговор на този въпрос…

— Дреболии — сви рамене той. — Не заслужават внимание.

— Ако бяха само те, отдавна да съм ги забравил — съгласи се Кроукър и леко повдигна лявата си ръка. — Но Антонио не удържа на изкушението и задигна протезата ми… При това без насилие. Успял е да се справи със заключващия механизъм, докато съм бил в безсъзнание… Как го е сторил, Раф? При положение, че не знае секретната комбинация…

Той не отговори, тялото му се поклащаше в синхрон с лодката. Гневът на Кроукър сякаш се превърна в живо същество, което заплашваше да го унищожи.

— Но ти знаеш тази комбинация, Раф! — глухо продължи. — Видя я вчера следобед, когато приключихме с гмуркането… Открих отговора и на другия въпрос: как Антонио ме е намерил у Соня… Ти си му казал, Раф… В онзи ден бяхме заедно, ти ме попита къде да ме потърсиш, ако се наложи, и аз ти дадох адреса й…

— И какво от това?

Изражението на Раф го накара да изскърца със зъби.

— Ще ти кажа какво! — изръмжа. — На кого докладваха Бонита в БНП? На Дарлинг? Той е достатъчно опитен, но е бивш чиновник. А бившите чиновници, макар и амбициозни като него, стигат най-много до средно управленско равнище. Следователно Дарлинг си има шеф. Кой е той?

— Серо — отвърна Рубине и на лицето му изплува някак унесена усмивка.

Гневът на Люис се превърна в опасен звяр, който разтърсваше решетъчната врата на клетката си. Той го позна: беше онзи звяр, който го накара да застреля от упор психопата Аджукар Мартинес, да пръсне черепа на дон Родриго — човека, заповядал убийството на баща му… Тези мъже бяха като Раф. И те като него нарушаваха всички правила на неписания морален кодекс, който беше скъп на Кроукър…

— Ти ме излъга, че не познаваш братята Бонита — успя да се овладее той. — Исусе, Раф, колко ли лъжи си ми пробутал? Смятах те за свой приятел, доверявах ти се. Но през цялото време ти си ме прекарвал — точно така, както си прекарал и Бени за костите на дядо му… Как, по дяволите, можеш да живееш така? Що за копеле си ти?

— Най-умното копеле, което познавам — самодоволно се ухили Раф.

Кроукър пое дълбоко дъх, но въпреки това имаше чувството, че се задушава. Предателството на Раф беше чудовищно.

— Значи ти си бил резидент на Бонита! Ти си в дъното на мексиканската операция! Това е причината, поради която отказа втори кметски мандат, макар победата да ти беше абсолютно сигурна. Сега разбирам защо: вече си имал друго занимание. Откога работиш за ФБР, Раф?

— Отдавна, compadre. Още преди да ме отървеш от онзи „гангстер“… Всъщност той беше агент на БНП, на когото бяхме възложили специална задача… В резултат възникнаха нашите близки отношения, станахме приятели. Просто и лесно, нали? — Раменете му леко се повдигнаха. — Но аз зная, че те интересува друго… Като директор на БНП аз успях да изградя своя империя. След това вече станах недостижим, като златото във Форт Нокс. Бюрокрацията във Вашингтон е толкова голяма и толкова объркана, че никак не е трудно да си заличиш следите. Няколко близки приятели, една-две полезни връзки, шепа лоялни люде — това е всичко, което ти трябва, по дяволите! Властта е странно животно, compadre… Има способността да се подхранва сама. Расте и се разширява без никакви външни усилия и в един момент става огромна като Еверест…

— Ти си в основата на всичко! — прошепна Люис. Тялото му се разтърсваше от гняв. Този човек, когото беше смятал за приятел, се оказа влечуго, лишено от чувства, хладнокръвен убиец. Отличен актьор, той беше успял да заблуди дори Кроукър, който имаше достатъчно опит с политици и известни личности. — Ти си измислил пъкления план за моето въвличане в убийството на Барбачена! Ти си заповядал да отровят Рейчъл! Всемогъщи Боже, как можа да сториш подобно нещо на едно невинно дете?!

— На практика задаваш съвсем друг въпрос, нали? — хладно го изгледа Рубине. — Питаш се как така не си успял да разгадаеш моите ходове… В политиката, както и в живота, изгодата решава всичко, compadre… Зная, че това ти не можеш да го разбереш. Ти си инвалид, при това не само в конкретния смисъл на думата…

Кроукър се задушаваше от гняв. Повдигаше му се. Успя да се овладее с цената на огромни усилия само защото съзнаваше, че му трябва време, за да хване предателя.

— Как се сдоби с костите на Хумаита? — попита той.

— Лесно — усмихна се Раф. — Кражби от подобен род стават всеки ден… Има отчаяни хора, които са готови на всичко, за да оцелеят… Хумаита обаче беше твърде известен, затова се налагаха известни предпазни мерки. В продължение на няколко години останаха на сигурно място, после пристигнаха в Маями по нелегален път, на борда на една рибарска гемия, натоварена с кокаин. Всъщност едва тогава научих за тях…

— Плати ли ги?

— Говориш глупости, compadre — ухили се той. — Просто използвах едно от кметските си пълномощия… Уведомих полицията и тя организира засада. Всеки получи своето: ченгетата — контрабандните наркотици, а аз — костите…

Видя как мускулите на Раф се стягат, ръката с автомата леко потрепна. Отправи една молитва към Бога, после си представи, че биомеханичната му ръка е на мястото си, и напрегна мускули да извади металните нокти.

Протезата в краката на Раф рязко подскочи, сякаш ударена от светкавица. Той стреснато се отдръпна, очите му с недоумение се сведоха към неодушевения предмет, който изведнъж бе оживял…

Кроукър се втурна напред, десният му юмрук улучи носа на Раф. Високият мъж политна назад и изпусна автомата, който изтропа на палубата. От носа му бликна кръв, черна на лунната светлина.

Люис му нанесе тежък ритник в ребрата, онзи изпъшка, но успя да се извърти и да го удари под коляното. Той падна, а Раф сключи ръце в огромен юмрук и го стовари в слепоочието му… В следващия миг вече пълзеше към автомата, който мътно проблясваше в другия край на палубата. Дишаше шумно и тежко, като мотор на високи обороти…

Кроукър тръсна глава, протегна ръка и измъкна протезата си от кървавата локвичка, събрала се на дъното на скутера. Пръстите на Раф се увиха около приклада на автомата в момента, в който протезата щракна на мястото си.

Биомеханичните пръсти се свиха в юмрук, в гърдите му пламтеше огромен пожар. Раф изпъшка, дулото на автомата започна да се завърта към Кроукър. В същия миг стоманеният юмрук се спусна надолу, безпощаден като ръката на Бога… Автоматът отлетя встрани и шумно се блъсна в борда на скутера, юмрукът продължи пътя си… Съприкосновението му с тялото на Раф беше ужасяващо. Гръдният му кош пропука и се строши, острите кости пронизаха сърцето…

Кроукър се втренчи в бледото лице на доскорошния си приятел, краката му се подкосиха, тялото му бавно започна да се свлича. Но сърцето му пееше, най-сетне свободно…

— Дявол да го вземе, compadre — прошепна в ухото на мъртвия той. — Този път се опита да прецакаш не когото трябва!

— Bravo, senor — подвикна откъм кърмата на катамарана Антонио. — Que macho, eh! — Стоеше на понтона ухилен и с разперени за равновесие ръце. — Най-сетне сме само двамата! Какво повече бих могъл да искам? — На лицето му се изписа престорено съмнение. — Освен ако предварително не се предадеш, тъй като все пак изразходва доста сили…

Кроукър си даваше сметка, че не трябва да обръща внимание на подигравките му, а да се овладее и да обмисли добре хода си. Но не успя. Животинското взе връх и той се втурна напред.

Улови въжето, което свързваше двата плавателни съда, уви глезените си около него и започна да се издърпва с ръце. Океанът се надигна, сякаш да го плесне приятелски по гърба. В един момент вълните го покриха целия.

Небето над главата му бързо се прочистваше от буреносните облаци, звездите ставаха все повече. Беше черно и непрогледно, само в източната част се виждаше златистото сияние на пълната луна. То се отразяваше в могъщите вълни и ги караше да светят със своя фосфоресцираща светлина.

Приклекнал на кърмата, Антонио мрачно се хилеше. В ръцете му блесна нож, въжето между скутера и катамарана беше прерязано.

Тялото на Кроукър падна във водата с тежък плясък, миг по-късно близнакът скочи след него.

Пречупена през водната маса, лунната светлина придаваше нещо призрачно на човешката плът. Тук беше плитко, някъде около метър. Двамата въоръжени мъже се изправиха един срещу друг: Антонио с широкия си нож, Кроукър — с биомеханичната си ръка.

Близнакът зловещо се усмихна, пръстите му се разтвориха и ножът изчезна във водата.

— Жалко, че глътнах вълшебния камък, senor — изръмжа той. — Играта щеше да е далеч по-вълнуваща, ако бяхме равностойни… — Закрачи през вълните към противника си: — Но така може би е по-добре. Ще приключим бързо, защото ме чака още много работа…

Водата около него бързо потъмняваше от кръвта, която струеше от раната му.

— Няма да ме убиеш просто ей така, Антонио — рече му и отстъпи крачка назад: — Все още искаш нещо от мен, нали?

— Вече не, senor — изръмжа той и сграбчи оголените нокти на биомеханичната протеза. Кроукър забеляза, че от пръстите му не протече нито капчица кръв.

— Няма смисъл да ме лъжеш — поклати глава Люис и с крайчеца на окото си установи, че скутерът бавно се отдалечава по течението, а катамаранът маневрира към тях. — В началото каза, че сме приятели… Това не е истина и никога не е било… Но между нас наистина имаше нещо… Някаква непонятна връзка.

Ръката на Антонио се плъзна нагоре по металната китка и бързо наближи живата плът.

— Каква връзка може да има между нас, senor детектив? — изръмжа той. В гласа му се появи познатата омраза. Кроукър усети, че е намислил нещо, което трябва да бъде разгадано незабавно, още преди физическия контакт между двамата. Не беше убеден, че трябва да вярва в трансформацията „сукиа“, която предизвиква всеки погълнат магически камък, но вече се беше уверил в силата й със собствените си очи. В този момент и на това място нямаше право да рискува и да пренебрегва всичко това.

Поиска да издърпа ръката си, но нещо го спря.

— Сам каза, че между Роза и Соня съществува някаква връзка — промърмори. — А аз мисля, че има и нещо повече.

Мъжът продължаваше да стиска протезата му.

— Това чувство е неизбежно, senor.

Водата беше станала доста хладна след бурята, но пръстите му излъчваха някаква особена топлина.

— Значи всичко е истина — прошепна Антонио. — Точно както го беше сънувал Хектор…

Топлината ставаше все по-непоносима.

— Какво е сънувал?

— Че Хумаита се завръща, възседнал лъчите на луната и слънцето… Завръща се и докосва нечий жив дух, за да покълнат в него семената на собствения му гняв…

Тялото на Кроукър силно потръпна.

— Мисля, че трябва да знаеш нещо…

Луната осветяваше аристократичните черти на Антонио, всичко се виждаше до най-малката подробност. Под тях прозираше благородството на отдавна мъртвите му прадеди.

— Ще отговоря на въпроса ти, senor — прошепна той. — Можех да предотвратя смъртта на Роза… Но това би означавало да убия Хектор!

— Не те разбирам.

— Бени не можа да понесе тайните на Хета, на които го учеше Хумаита. По тази причина намрази дядо си — дълбоко и завинаги… Ако го попиташ, ще отрече това… Просто си е такъв. Но това е истината, можеш да ми повярваш… — Хватката му не отслабваше нито за миг: — Това промени живота му… Но то промени и живота на Хектор. Хета-И пробуди у него жаждата за кръв… В душата му винаги дремеха няколко различни личности… Учението на Хумаита ги изтласка на повърхността, брат ми остана техен пленник до края на живота си. Нито ти, нито аз можем да си представим какви страдания му донесе това…

Близнаците Бонита. Истината за живота им беше още по-ужасна от легендата, която се бяха постарали да изградят. Антонио беше крил раздвоението на личността у брат си от всички, вероятно дори и от самия Хектор… Правел е всичко възможно да го закриля дори когато онзи е бил обзет от безумната жажда за кръв…

— Нямаше как да му попреча да убие Роза — промълви близнакът, сякаш прочел мислите му. — Нито пък Хуан Гарсия Барбачена… Но той искаше да убие и онази гуапа, твоята…

Ясно си спомни онзи ужасен миг, в който Хектор протягаше ръце към шията на Джени, а брат му го спря… Изпита дълбока благодарност към този човек въпреки всичко. Със смъртта на Роза той беше платил най-високата възможна цена за сляпата привързаност към брат си… Беше се отказал от единствения човек, когото беше обичал и който би могъл да го спаси… И още по-лошо: бе станал съучастник в това убийство, прикривайки Хектор.

Забеляза някакво познато движение във водата, всички мисли за миналото се изпариха от главата му. Сърцето му се сви от ужас, очите му се заковаха върху леко разпенената вода зад гърба на Антонио. Много пъти беше виждал подобно нещо. Забрави за братята Бонита, забрави дори за Рейчъл и Джени. Вече не бяха сами във водите на залива…

— Senor, que pasa?

Очите му се сведоха към кръвта, която течеше от тялото на Антонио и се проточваше като черен плащ в бистрата вода. О, Господи!

— Пусни ръката ми, Антонио!

— Никога, senor.

— Значи и двамата ще умрем! — Не обърна внимание на подигравателното подсмърчане на Антонио и добави: — Един огромен хищник се носи към нас!

— Нещо друго? — изсмя се той. — Тук е прекалено плитко за акули!

— В нормални случаи е така — промълви Кроукър, без да отделя очи от огромната гръбна перка, която се носеше към тях с обезпокояваща бързина. Исусе Христе, колко е голям този звяр?! — Но след буря акулите често променят ловните си навици… От теб тече много кръв, освен това тук цареше голямо оживление… Акулата е стигнала до заключението, че сме добри за закуска… И се готви да ни докопа.

Очите на Антонио се сведоха надолу, направи опит да притисне длан към раната си.

— Късно е — поклати глава Люис. — А сега ме пусни! — Не откъсваше поглед от лицето на Антонио: — Лодките са твърде далеч, а и плуването ще я накара да се ожесточи още повече… Моята ръка е единственият ни шанс!

Близнакът бавно се обърна, очите му се спряха на връхлитащия звяр.

— Madre de mentiras! — изкрещя той и пусна ръката на Кроукър.

Потопиха се във водата, Антонио леко поклати глава.

— Акулата е огромна, senor… Твоята шибана ръка изобщо няма да ни помогне. Аз обаче погълнах света… Todo el mundo, comprende?

Светът под водата беше разделен на два цвята: перленобял и мастиленочерен. Лунната светлина се пречупваше във вълните, Кроукър си спомни думите на Каменното дърво: Този свят е измамен. Истината пулсира като лунна светлина върху океанското дъно…

Пред очите им се появи огромното туловище на акулата.

Ето я тяхната истина. Огромно чудовище, тежащо поне един тон. Подушило кръвта, то се носеше към тях и нищо не бе в състояние да го отклони…

Самотен лунен лъч пробяга по масивното тяло. Кроукър видя, че това е тигрова акула — не по-малка от онази, която преди пет дни едва не ги уби двамата с Бени… Тялото му бе пронизано от силна тръпка, в тила му се появи някаква странна парализа, която бързо запълзя нагоре, към главата му…

Той е тук, вътре в теб — беше казал индианецът, имайки предвид Хумаита. — Тази нощ ти също разговаряш с духове…

Тигровата акула се приближаваше, светът престана да съществува. Тялото на тези хищници е изградено почти изцяло от мускули, сухожилия и подкожни тлъстини — една от причините да бъдат толкова трудни за убиване. Но ако човек има късмета да разпори корема им миг преди да нападнат, той все пак има някакъв шанс… За нещастие подобна маневра в случая беше напълно изключена.

Кроукър стовари протезата си в муцуната на звяра. Подобен удар би трябвало да го разколебае. Но тази акула реагира различно. Тялото й се разклати, заобиколи го и връхлетя върху Антонио.

Близнакът дори не помисли за бягство. Гледан отстрани, той сякаш желаеше ужасния сблъсък. Може би искаше да демонстрира силата на своята трансформация. Кроукър не беше сигурен, че е така, но беше сигурен в друго: Антонио възприемаше тигровата акула по абсолютно същия начин като него…

Изправен и напрегнат като струна, близнакът неустрашимо чакаше живото торпедо, което се носеше към него. Лявата му ръка беше протегната напред, сякаш благославяше свой покорен поклонник. Челюстите на тигровата акула се раззинаха и събраха в себе си призрачната светлина на луната.

Малко неща на този свят могат да бъдат по-ужасяващи от трите реда огромни зъби, носещи се към безпомощната жертва. Но Антонио не помръдна, лицето му си остана спокойно дори в мига, в който акулата отхапа ръката му чак до рамото.

Отпуснал се на колене, Кроукър замахна със стоманените пръсти на протезата си. Право нагоре, под точно изчислен ъгъл. Острите като бръснач нокти разцепиха корема на акулата, която, набрала огромна скорост за атаката, се стрелна на сантиметри от главата на Антонио. Водата се размъти от кръв и вътрешности, в следващия миг краката на Кроукър напуснаха дъното. Успя да измъкне ноктите си от корема на звяра, стремителното му движение спря. Акулата направи завой за нова атака, но силите й свършиха. Тялото й се разтърси, черва и вътрешни органи започнаха да падат от разпорения й корем.

Тялото на близнака се полюшваше върху вълните, кехлибарените му очи бяха замъглени от шока. От лявото му рамо шуртеше кръв. Люис не можеше да му помогне.

— Антонио…

Красивата глава леко се завъртя, съвършеният й профил се очерта на бледата лунна светлина.

— Сега вече сме еднакви, senor — прошепна той.

— Грешиш, Антонио — поклати глава той. — Не сме еднакви.

— Нима не виждаш това? Аз не те излъгах нито веднъж… Още в мига, в който те срещнах, прозрях какво се крие в душата ти… Видях един мъж без минало, като мен самия…

Кроукър внимателно подхвана неподвижното тяло, от което животът си отиваше бързо, с всеки удар на сърцето. Кехлибарените очи гледаха ясно, с пълното съзнание за това, което предстои…

— Винаги съм знаел, че съм прокълнат, senor… Още в утробата на майка си. Прегърнах злото с пълно съзнание, единственото ми желание беше да спася Хектор. Да го спася от него самия… Бях обречен да нося спомена за Роза завинаги в душата си…

Този човек действително беше обичал Роза, въздъхна той, бавно осъзнавайки дълбоката му трагедия. И чрез нея би могъл да се спаси, стига да знаеше какво чувство е любовта.

Антонио изохка, здравата му ръка се вкопчи в другия мъж с неочаквана сила.

— Хубаво е да я усещаш до себе си, нали? — тихо попита Кроукър.

— О, да — прошепна. — Чувствам се спокоен…

Ето го краят на пътя… След смъртта на Роза този човек непрекъснато се беше питал какво означават чувствата му към нея. Беше останал с нея като сянка, беше един призрак в живота й… На повече не е бил способен… Едва след смъртта й беше разбрал, че тя е оставила незаличима следа в душата му. И беше започнал да бленува за тази чисто човешка връзка, независимо под каква форма би я получил…

Още в мига, в който те срещнах, аз прозрях какво се крие в душата ти…

Ето как го беше променила Роза. Тя беше успяла да прекъсне „мокой“ — пъпната връв, която го свързваше с Хектор, беше счупила херметическия печат на тяхното общо съществуване. В резултат пред Антонио се появява огромното разнообразие на живота с неговите неизброими възможности. Но той не е подготвен за тези възможности. Същевременно Роза е оставила отпечатъка си в съзнанието му, показала му е, че животът е преходен, че човек трябва да се наслаждава дори и на най-странната и неприемлива на пръв поглед връзка с друго живо същество… По тази причина той споделя тайната си с единствения човек, който може да го разбере: Кроукър…

Вълните тихо се плискаха наоколо. В далечината боботеха мощните двигатели на катамарана, шумът бавно се приближаваше.

Тялото на Антонио се разтърси от конвулсии. Времето му изтичаше, но това вече беше без значение: той нямаше какво повече да каже…

Секунда по-късно беше мъртъв. Кехлибарените очи изгубиха яркия си блясък. Трупът му се полюшваше върху вълните с лицето надолу… Кроукър си спомни за кошмарния сън на Джени и го пусна… Гмурна се и започна да претърсва дъното. Искаше да открие сгъваемия нож на Антонио, сякаш беше решил да премахне всички следи от разигралата се тук трагедия…

Спомни си какво му беше казал Каменното дърво: в пущинаците го дебне не смъртта, а нещо друго… Сега разбра какво е то. Колкото и невероятно да звучи, двамата с Антонио си бяха разменили скъпи подаръци. Той показа на Антонио, че би могъл да бъде обичан. А какво получи в замяна? Антонио беше обичал брат си всеотдайно, беше му показал какво означава да имаш семейство… Ето го подаръка… Един добър урок…

Усети някакво движение във водата и извърна глава. Акулата. Противно на всякаква логика, тя продължаваше да плува. Бавно, но доста по-стабилно отпреди. Беше цяло чудо, че още е жива. Във вътрешността й едва ли беше останало нещо, освен хрилете… Но такава беше нейната природа. Стремеше се към движение до самата си смърт, хрилете й се нуждаеха от кислород, който носеха потоците солена вода…

Кроукър продължи претърсването на океанското дъно, осветено от лунните лъчи. Едновременно с това държеше под око и акулата. Не след дълго зърна ножа — беше се забил до обрасъл с водорасли камък, острието му мътно блестеше. Но за да го вземе, трябваше да се плъзне в опасна близост до смъртно ранената акула. Стори го с безкрайна предпазливост, извадил изцяло ноктите от неръждаема стомана на протезата си. В същото време се питаше какво ли още би могъл да направи с тях, ако звярът реши да го нападне…

Акулата го усети, обърна се и заплува към него. Той застина. Грозната муцуна спря на около метър от него. В продължение на една безкрайно дълга секунда всичко наоколо застина. После акулата плесна с опашка и започна да се отдалечава.

В последния миг Кроукър срещна зловещия, абсолютно неподвижен поглед на звяра, тялото му се вцепени. Беше напълно сигурен в това, което видя, колкото и абсурдно да му се струваше то: в окото на акулата плуваха две зеници!

В един горещ и безоблачен следобед шест седмици по-късно Кроукър приключи проверката на „Капитан Сумо“, пуснал котва в пристанището на Исламорада. На борда беше истинско стълпотворение — освен него там бяха Бени, Мати и Джени, които се готвеха да отпразнуват първия ден на Рейчъл, прекаран изцяло под открито небе. Преди десетина дни я бяха изписали от болницата и тя вече беше успяла да побърка Мати с настояванията си да излиза навън.

По това време БНП вече беше само спомен. Рос Дарлинг, последният оперативен ръководител от висок ранг, беше обезвреден с помощта на един колкото прост, толкова и ефикасен план, предложен от Кроукър. Той искаше да знае каква е съдбата на близнаците, за тази цел държеше да разпита Кроукър на всяка цена. Без да анализира причините за смъртта им, Дарлинг не би могъл да укрепи властта си в тайната организация.

Кроукър не разполагаше с възможност да осъществи контакт с него, но това не го тревожеше, тъй като беше сигурен, че той сам ще го потърси. Това стана в един мрачен следобед, седмица след като двамата с Бени се върнаха от Евърглейдс. Бяха се отбили да изпият по чаша еспресо в „Боунярд“ — клуба на Антонио и Хектор на Линкълн Роуд в Саут Бийч. Люис бе изявил желание да се запознае с мястото, където беше припаднала Рейчъл. На практика не изпита нищо особено, освен може би лека тъга за онази почти неуловима връзка, която се беше установила между него и Антонио…

Хората на Дарлинг ги заловиха там и без много церемонии ги натикаха в черен линкълн, който ги стовари на Колинс Авеню пред стоманената конструкция на недовършен хотел. Там ги чакаше самият Дарлинг. Пет минути по-късно районът беше блокиран от агентите на СОБК, които следяха всяка стъпка на двамата приятели. И всичко свърши.

Тогава Кроукър за пръв път видя Сполдинг Гън, директора на СОБК. Беше съвсем обикновен на вид мъж със сива и доста оредяла коса. Носеше очила с метални рамки и добре оформена брадичка, приличаше на университетски професор. Това впечатление обаче се разсея, когато той пристъпи към него и тихо промълви:

— Господи, колко се радвам, че най-сетне мога да стисна ръката ви!…

Шеташе напред-назад по палубата, но не пропускаше нищо от това, което ставаше на кея.

— Кога най-сетне ще тръгнем, Лю? — подвикна Мати.

Сестра му се беше заела да помага на Бени при зареждането на лодката с храна, но това очевидно й беше досадно. Рейчъл се намираше далеч от нея, чак на кърмата. Двете не бяха си разменили нито дума, откакто момичето се реши да й разкаже за Гидиън.

— Скоро — отвърна той. — Вече приключвам.

Джени го прегърна през кръста, той се обърна.

— Я ми кажи за какво се беше замислил — усмихна се тя.

— За нищо.

— Много си сериозен — погледна го изпитателно. — За Махур не бива да се тревожиш… Доста време беше в критично състояние, но сега е вън от опасност…

— Всъщност си мислех за годините, през които служех на американското правителство — рече Кроукър.

— Я стига, Лю — прегърна го тя. — Край на мрачните мисли. Днес празнуваме оздравяването на Рейчъл.

— Добре, щом казваш — усмихна се той, извърна се към една стройна фигура, появила се в края на пристана, и добави: — Ела, искам да те запозная с едно момиче…

Гидиън поклащаше бедра, златистата й коса блестеше на слънцето. Носеше къси панталонки от черна дънкова материя, над които беше навлякла няколко номера по-голяма тениска без ръкави с надпис „Бафълоу Бренд“. Беше боса, на гърба й се поклащаше голяма акустична китара. Приличаше на онези хипита, които вдигат палец край щатско шосе №1 за Маями…

Видя Кроукър и му помаха, медните гривни на китката й весело подрънкваха.

— Здрасти! — извика тя. — Благодаря за поканата, много мило от твоя страна!…

Свали слънчевите очила с огледални стъкла, под тях блеснаха котешките контактни лещи.

— Здрасти, Гидиън — засмя се Кроукър. — Това е Джени.

— О, лекарката на Рейчи — протегна ръка тя. — Приятно ми е…

— На мен също — стисна ръката й Джени. — Рейчи ми е говорила за вас…

Дочула гласовете им, Рейчъл се появи откъм кърмата. Слабичка и бледа, с огромни слънчеви очила на лицето, тя приличаше на Кейт Мос.

— Колко време стана? — попита Кроукър.

— Вече месец — отвърна Гидиън. — Дори трева не съм пушила… — Той й беше поставил условието да откаже всякакви наркотици, ако желае да се вижда с Рейчъл и занапред.

— Е, как е? — подхвърли Джени.

— Не бъдете толкова загрижена, докторе — засмя се Гидиън. — Оказа се, че да си чист като котешко мустаче не е толкова неприятно…

Рейчъл се хвърли в прегръдките й, Мати наблюдаваше сцената с каменно лице. После, заобикаляйки двете момичета отдалеч, тя се приближи към брат си и прошепна:

— И това е твоя идея, предполагам…

— Мисля, че вече ти писна да играеш ролята на декор — понижи глас той.

— Така е, но…

— Дъщеря ти си има собствен живот, Мати. Колкото по-скоро приемеш този факт, толкова по-голям е шансът ти да намериш място в него.

— Но що за живот е това? — направи гримаса тя. — Какво може да очаква от него?

— Очаква някой да я обича и да й се възхищава. За съжаление в момента това не си ти…

Мати замислено поклати глава, обърна му гръб и се отдалечи.

— Как мислиш, че ще постъпи? — обади се до него Джени.

— А ти как би постъпила, ако Рейчъл беше твоя дъщеря?

Тя не отговори. Протегна ръце да откачи въжето от кола, а той запали двигателя. През изтеклия месец няколко пъти я беше извеждал в открито море, тя се оказа схватлива ученичка. Освен това се гордееше с наученото…

— Бих се радвала, че е щастлива — отвърна на въпроса му.

— Същото е и с Мати — въздъхна Кроукър. — Дълбоко в душата си тя иска точно това… — Завъртя руля и лодката бавно се насочи към изхода на пристанището.

След известно време Мати се изправи на капитанския мостик до него. Настанен удобно в един от сгъваемите столове на палубата, Бени пушеше пура и разговаряше с Джени. Очевидно й разказваше някоя от безкрайните си истории, тъй като младата жена се заливаше от смях. Рейчъл и Гидиън лежаха по корем на носа, потънали в разговор.

— Мисля, че няма да мога да го преглътна — промърмори сестра му, спряла поглед върху двете момичета.

— Е, като не можеш — не можеш…

— Никога не съм очаквала подобно отношение от теб! — остро изрече тя.

— Какво отношение?

— Примиренческо, ето какво!

— Мати, я ми кажи какво искаш всъщност?

— Искам да ме убедиш, че всичко това е от полза за Рейчъл!

Кроукър насочи „Капитан Сумо“ към стеснението на пристанището, от което се излизаше в открито море.

— Не мога да направя това.

— Защо?

— Защото не е моя работа. Въпреки че съм ти брат…

По вълните играеха слънчеви зайчета, духаше умерен вятър. Изведнъж му се прииска да е на катамарана на Раф с изключени мотори и вдигнати платна. Денят беше само за ветроходство.

— Усещам, че на моменти Рейчи се мрази — проговори след доста време той. — Ти също го усещаш, защото не си сляпа, нали? Надявам се, че Гидиън ще успее да проникне в тази толкова добре пазена крепост в душата й… Сама знаеш какво се случи… Доналд те накара да се страхуваш от Бога, в резултат престана да разговаряш с Рейчъл…

— Напротив — тръсна глава Мати. — Постоянно й говоря, но тя изобщо не ме слуша!

— Значи не си достатъчно убедителна.

— Добре, де, няма да се отказвам — въздъхна сестра му. — Но какво ще стане, ако нищо не излезе от това?

— В живота няма гаранции. Само едно ще ти кажа: ако не се получи, за теб ще бъде лошо…

Малко след като излязоха в открито море, Бени се зае да сервира обяда. Тази роля беше съвсем необичайна за него, но Кроукър се въздържа от коментар, забелязал, че приятелят му се забавлява.

Спомни си речта, която бе дръпнал началникът на участъка при постъпването му на работа в градската полиция на Ню Йорк заедно с още няколко новобранци. „Тук има вероятност да намразите живота си, да бъдете бесни от него. Има вероятност да го харесате… Но в едно можете да бъдете сигурни: само след една година ще бъдете други хора, съвсем различни от това, което сте днес. Толкоз от мен. Няма смисъл да ви давам съвети, няма смисъл да ви плаша с трудностите. Ако запомните думите ми, ще се справите. Това мога да ви го гарантирам.“

Спомни си тези думи, защото му се струваше, че всички на борда на „Капитан Сумо“ са се променили. Включително и самият той. Очите му внимателно следяха Рейчъл и Гидиън. Беше му приятно да гледа оживеното лице на племенницата си.

Преди няколко дни, малко след излизането й от болницата, двамата останаха насаме. Той безмълвно й връчи дневника, тя с благодарност го погледна. Думите бяха излишни, облекчението й — огромно. „Това засяга теб и Мати — каза той, а тя кимна. — Трябва да й дадеш да го прочете… Не се страхувай да говориш открито за всичко това. Душата ти трябва да се прочисти…“

Този момент все още не беше настъпил, но Кроукър усещаше приближаването му. Можеше да настъпи утре, другата седмица, другия месец… Но щеше да настъпи.

Наблюдавайки момичето под ярката слънчева светлина, той изпита усещането, че то най-сетне се измъква от едно тъмно и студено място, което носи името изолация. Този процес включваше в себе си не само оцеляването, но и трансформацията. Онова преображение, което, както излиза, е достъпно не само за „сукиа“…

На масата сестра му се оказа до Гидиън. Двете започнаха да разговарят — отначало сковано и официално, после все по-нормално и по-нормално… Рейчъл очевидно оцени усилията на майка си, враждебността й към нея видимо намаля.

За десерт Бени поднесе разкошна триетажна шоколадова торта, любимата на Рейчъл. Жълт надпис върху глазурата гласеше „Добре дошла у дома, Рейч“, около него имаше красиви звезди от крем. Беше толкова вкусна, че всички изядоха по две парчета. Докато Бени се занимаваше с разпределението на десерта, момичето се надвеси над рамото на Кроукър и тихо промълви:

— Благодаря, вуйчо Лю… Благодаря за всичко!

Той я целуна по бузата, очите му се насълзиха.

След като се нахраниха, парагваецът се оттегли да изпуши още една пура, той го последва.

— Откакто ми даде костите, които откри на яхтата на Раф, аз все си мисля за дядо… — промълви Бени и издуха облаче дим над главата си. — Не че преди това не съм го правил…

Замълча, а Кроукър си спомни думите на Антонио: ХЕТА-И не се оказа по силите на Бени. След опитите на Хумаита да го посвети в него, той го намрази завинаги…

— Помниш ли какво ми каза преди няколко дни? — тихо подхвърли той. — Че някаква природна сила ни очаква…

— Да, това беше Хумаита — кимна Бени, спря поглед върху горящия край на пурата си и въздъхна: — Още не мога да възприема премеждието ти в Уипрей Бей… Искам да кажа, какво, по дяволите, е правила там онази тигрова акула? Допускам, че е попаднала във водите на канала Тин Кен, той е доста по-дълбок… Но и това ми се струва малко вероятно… — Подръпна от пурата си и замислено продължи: — Освен това е нападнала само Антонио, сякаш специално него е търсела, сякаш е имала сметки за уреждане с него… Спокойно би могла да отхапе и твоята глава, но не го е направила…

— Най-странното беше, че изобщо не изпитвах страх от нея — добави Кроукър.

— Да не изпитваш страх от акула! — Поклати глава приятелят му и извади пурата от устата си. — Това е нещо, което не се забравя цял живот, мамка му!

— Откакто се справихме с онази другата тигрова акула, имам чувството, че духът на дядо ти е кацнал на рамото ми — призна му с лека усмивка. — Беше там и по време на премеждието в залива Уипрей… Сигурно ме мислиш за луд, но аз съм убеден, че това е истината!

— Вярвам ти, amigo — прошепна Бени и стисна ръката му. — Вярвам ти, защото сега той е у мен… — Нещо неуловимо пробяга между тях. Нещо, което беше далеч по-красноречиво от думите и спомените.

Мълчанието се проточи.

— Истината е, че много бих искал да го опозная, Люис… — промълви най-сетне. — Той разчиташе на мен, желанието му беше да ми предаде своите познания… Бог ми е свидетел, че опитах, Люис… Но просто не ставах за лечител. Интересуваха ме парите и властта, а не някакви спиритически сеанси. Той разбра това и ме остави на мира. Без укори, без обвинения… — Дръпна от пурата си и мрачно поклати глава:

— Аз бях този, който обвиняваше… Той беше суров с мен, аз пък го смятах за най-коравосърдечния мръсник на света…

— Антонио също — кимна Кроукър и му предаде част от разговорите си с близнака. Не всичко, разбира се. Някои тайни трябва завинаги да си останат тайни.

— Разбирам — въздъхна Бени. — Обучението в Хета е тежко за всяко момче. Аз самият усещах какво иска да всели в душата ми Хумаита, но не можех да го възприема… Повярвай ми, amigo, и до днес проклинам деня, в който го напуснах… — Лицето му потъмня: — Все още не мога да се отърва от чувството, че ако бях останал край него, той нямаше да бъде убит…

— Не можеш да си сигурен в това. Вероятно щяха да убият и теб…

— Възможно е, amigo — сви рамене Бени. Но от начина, по който го каза, личеше, че продължава да се самообвинява.

Пурата описа кръг във въздуха, темата беше сменена:

— Идеята ти да събереш на едно място всички хора, които обичаш, наистина е чудесна…

— Това е моето семейство — кимна той и внезапно си спомни думите на Антонио: Още при първата ни среща прозрях душата ти. Насреща си виждах човек откъснат от миналото си, като мен…

Приятелят му извади пурата от устата си:

— Като казваш семейство, се сещам, че в неделя отлитам за Асунсион…

— За дълго ли? — изненадано го погледна Кроукър.

— Честно казано, не зная — отвърна Бени, вдигна ръка и го потупа по гърба: — Хайде, не прави такива физиономии, amigo… И ти имаш пръст в това решение. Предаде ми костите на Хумаита и аз се замислих какво да правя с тях. В крайна сметка реших, че трябва да ги върна в Парагвай…

— Ще ги погребеш в реката, така ли?

— Отначало бях решил да го сторя — отвърна той и извърна очи към морето. — Но после се отказах, осъзнавайки, че този дар е твърде ценен за мен… — Погледна приятеля си право в очите, на устните му се появи лека усмивка: — Знаеш ли, чувствам, че едва ли ще продължа сегашния си бизнес… Случиха се твърде много неща, май имам нужда от почивка… Така поне си мислех в началото… Сега обаче си давам сметка, че става въпрос за нещо друго. Просто вече не съм онзи Бени, който бях преди месец и половина… — Раменете му леко се повдигнаха: — Пред мен възникна въпросът, какво да правя отсега нататък… Отговорът е повече от очевиден…

Стана и се насочи към кабината, Кроукър безмълвно го последва. Ръката му бръкна под пейката и измъкна стар кожен сак. Дръпна ципа и извади дълга огладена кост, която изглеждаше някак топла и приятна, с мраморен цвят.

— Още като ги докоснах, изпитах чувството, че чувам гласа на дядо — промърмори Бени, после погали костта и я сложи обратно в сака. — И той ми каза какво да правя… — Обърна се и погледна Кроукър: — Връщам се у дома и се залавям с изучаването на Хета. Костите ще ми помагат, у тях е скрит океан от познание. Ще потърся някой „сукиа“ и с негова помощ ще овладея тайнството на Хета…

— Това е искал от теб и Хумаита…

— Не, amigo — поклати глава той и го побутна към вратата: — Това искам аз!

Седнала върху палубата, Гидиън дръпна струните на китарата си и запя. Песента беше на Сара Маклафлин, казваше се „Препъвам се по пътя към екстаза“…

Кроукър погледна на запад, където се простираха блатата на Евърглейдс.

— Защо не се отбием при Каменното дърво, преди да заминеш? — обърна се към Бени той. — Сигурно ще му бъде приятно да види костите на Хумаита…

— Да се срещне с колега, а? — усмихна се парагваецът. — Нямам нищо против, amigo… Цял живот ще бъда задължен на този човек…

— Аз също — добави той.

Джени надникна иззад стълбичката.

— Хей, имате ли нужда от компания? — Излязоха на палубата, тя прегърна Кроукър през кръста: — Или разговорът ви е поверителен?

Той я притисна към себе си и потърси с поглед Рейчъл. Откри я в задния край на палубата, потънала в оживен разговор с майка си. Гледани от това разстояние, двете приличаха повече на сестри, дори на близначки… Особено на фона на изумруденото море.

— Поверителен разговор ли? — попита и с нова почуда установи колко зелени са очите й. Почти като океана… — Мисля, че никой тук вече не се нуждае от поверителни разговори…