Близнаците Бонита

Глава 1

Булевард „Оушън“, Колинс Авеню и Уошингтън Авеню пресичат Саут Бийч по посока север-юг и приличат на нещо като скелет, на който са закрепени пресечките от Първа до Осемнадесета улица. Но скелетът е жив и постоянно расте — както на север, така и на запад.

Този град е бил толкова дълго в плен на депресията и разрухата, че жителите му все още не можеха да повярват в настъпилото оживление. Изграден през тридесетте и четиридесетте години в стил ар деко и модерн, градът беше понесъл цялата тежест на Голямата депресия, когато срещу пет долара човек е можел да наеме стая за цяла седмица в най-престижния хотел. През петдесетте и шестдесетте години това място се превръща в рай за пенсионираните работници от шивашката и консервната промишленост, предимно евреи от Ню Йорк.

През седемдесетте и осемдесетте години старите и доста порутени сгради с историческа стойност привличат спекуланти с недвижими имоти, в резултат на което доста хора губят пари. Но само няколко години по-късно, в края на осемдесетте, тук се появява пъстра тълпа от европейски дизайнери, модели и фотографи, които бързо се ориентират в цените на кичовите сгради с ярки фасади, но според дълбокото вътрешно убеждение на Кроукър техният интерес е бил насочен не толкова към архитектурата, колкото към възможността да превърнат това място във втори Холивуд…

Минаваше полунощ, когато паркира тъндърбърда в близост до клуб „Мадона“. Оставаха по-малко от двадесет и четири часа до пристигането на Хуан Гарсия Барбачена — човека, когото трябваше да убие…

На стената край входа бяха окачени снимки на компаньонките, които предлагаше заведението. От светлината на неоновите тръби над тях лицата им имаха странен, почти сюрреалистичен вид. Безвкусно ретуширани, те излъчваха онази бездуховност, която го накара да си спомни за Вонда. Момичето, което подобно на Соня така и не успя да получи мъничко шанс в този живот… Горещите ритми на салсата, които долитаха от съседния магазин за пури, насочиха мислите му към Бени, а заедно с тях се появи и неприятното свиване на стомаха.

Лесно откри „Светкавицата“. Заведението, в което свиреше групата „Манман“ на Гидиън, беше абсолютно копие на оръжейния клуб „Маргейт“. За всеки случай надникна и отзад. Дворчето беше задръстено със зелени кофи за боклук, мършава шарена котка го гледаше с очи като скъпоценни камъни. Над задната врата мигаше контролната лампа на охранителна система, жужаща като разсърдена оса. От двете страни на вратата имаше прозорци с немити стъкла. Надникна през по-близкия. Вътре имаше писоар и умивалник. Сградата отсреща беше без прозорци, на желязната врата висеше тежък катинар. Кроукър се обърна и тръгна към главния вход.

Вътрешността на заведението наподобяваше гараж. Стените и подът бяха от бетон, а в дъното се издигаха три колонки за бензин, датиращи от петдесетте години и облепени със стари календари. Железни стъпала водеха към второто ниво. В момента оживление се забелязваше единствено около бара в средата на помещението, направен от арматурно желязо и матирано стъкло. Мадами с безизразни лица, облечени в полиестерни блузки без ръкави и къси лъскави полички, търкаха рамене с фалшиви манекенки, чиито отличителни черти бяха едрите бюстове и ярко начервените устни.

От тавана висеше голям телевизионен приемник, по който течеше запис на „Пати Дюк шоу“ — онзи известен епизод, в който актрисата играе две братовчедки едновременно. Звукът му беше изключен, а вместо него дънеше хардрок.

В дъното имаше подиум, на който групата „Манман“ се готвеше за работа.

Кроукър поръча две бутилки „Черно вуду“ — силна и пенлива бира, която докарваха чак от Ню Орлиънс. Спря поглед на мадамите с безизразни лица, които отегчено кършеха снаги на дансинга. Движенията им бяха тромави и несръчни, лишени от всякаква грация. Даде си сметка, че на тяхната възраст и той не е изглеждал по-различно. С една малка разлика: той положително не беше толкова отегчен от живота…

Взе бутилките от бара и бавно се придвижи към подиума.

— Бира?

Момичето с китара през рамото се обърна да го погледне:

— Познаваме ли се?

А Кроукър зяпна, въпреки волята си. Ирисите на очите й бяха яркожълти, като нюйоркско такси. А зениците — две черни чертички.

— Как да не се познаваме — окопити се той и тикна едната бутилка в ръката й.

Тя се ухили, в средата на езика й се бялна нещо като сребрист мехур.

— Глей сега — рече и се изплези. Мехурът се изду и прие формата на малък череп. От устата й се изтръгна дрезгав смях, ръката й надигна бутилката. Половината от съдържанието на „Черното вуду“ изчезна.

— Търся Гидиън — рече той.

Устата й беше широка, с дебели устни, носът — решителен, а косата — ослепително руса. Спокойно би могла да спечели първото място на някой училищен конкурс за красота, но това означаваше да живее в друг свят, далеч не толкова интересен и привлекателен…

— Гидиън го няма — млясна с устни мадамата.

Беше облечена в боди от черна коприна, обсипано със ситни мъниста. Ластичната поличка беше толкова къса, че долната част на дупето й се виждаше дори без да се навежда. На кръста й имаше четири кожени колана, обковани нагъсто с метални кабарчета, на ръцете й подрънкваха тънки, вплетени една в друга африкански гривнички, а краката й бяха обути в къси ботушки от черна кожа с висок ток.

— Ти къв си, бе? — пожела да узнае мадамата. — Фен, групар, или само искаш да изчукаш нещо?

— Още не знам — сви рамене. — Нещо не ми харесва обстановката… — В чертите й имаше нещо познато и той се запита възможно ли е да са се срещали някъде.

— О, ако поседиш още малко, ще видиш каква паплач започва да се точи през вратата…

— Исках само да си поговоря с Гидиън.

— Хубаво де, чух — рече, пресуши бирата и тръсна празното шише на един от усилвателите наблизо. — Казвай какъв е въпросът…

— Личен.

— Всички тъй казват — направи гримаса тя.

Китарата й беше електрическа, направена изцяло от метал. Повърхността й бе покрита с кървавочервен лак, изпъстрен с малки черни розички. Тя я опря на хълбока си и я вирна напред — като каубой. Главата й се наведе напред, носът й се сбърчи:

— Нещо ми вони, човече… И Гидиън изобщо не ти трябва… Да не би да си скрил пищов под мишницата?

Спомни си случка от детството. Изправен пред изгорял електрически контакт, той гледаше оголената жица и се питаше какво ще стане, ако затвори очи и протегне ръка да я пипне. Подобно чувство изпита и сега: тази мадама беше като онзи контакт. Под евтината пластмасова опаковка прозираше оголен, нагорещен до бяло проводник…

— Никакви оръжия — промърмори и вдигна ръце над главата си.

Тя плъзна длан по гладката повърхност на китарата. Той забеляза добре оформените мускули.

— Ако не броим тая ръка на терминатор — хладно отбеляза тя.

Извади снимката на Рейчъл и я тикна под носа й:

— Познаваш ли я?

— Не.

Кроукър моментално усети лъжата. Пълна заблуда бе всеобщо разпространеното мнение, че по очите се разбира кога човек лъже, кога казва истината или се готви за определени действия… „Забрави очите — учеше го баща му. — Гледай само мускулчетата около устата. Точно те издават скритите тайни.“

— Казва се Рейчъл Дюк — отчетливо рече той, без да сваля очи от лицето й. — И беше приятелка на Гидиън, нали?

— Твърдиш, че не си ченге, ама лъжеш като циганин!

— Аз съм вуйчо на Рейчъл.

Показалецът на мадамата пробяга по струните с преднамерена небрежност, но нещо в изражението й се промени. Може би е била гадже на Гидиън и ревнуваше. В подобни групи това е нормално явление. „Но сега важното е да затвърдя успеха си“ — каза си Кроукър.

— Тя е в болница — тихо добави той. — Умира…

— Рейчъл умира? — стреснато го изгледа мадамата и бавно смъкна презрамката на китарата от раменете си.

— А ти си знаела, че е в болница, нали? — моментално я притисна.

— Бяхме заедно през нощта, в която припадна… — Котешките очи ярко проблеснаха: — Аз съм Гидиън.

— Ти си какво?! — смаяно я изгледа Кроукър, после очите му неволно се сведоха към едрия бюст, който съблазнително се поклащаше под бодито. „Едно нещо е сигурно — замаяно си рече. — Гидиън не е гадже на Рейчъл, нито пък на което и да било друго момиче.“

— Майната ти! — просъска Гидиън и на лицето й се изписа отвращение: — Знаех си, че точно така ще реагираш!

Едва сега Кроукър си спомни откъде я познава. Ако човек й сложи черна перука и я облече в прозрачен, дълъг до земята дъждобран, веднага ще я идентифицира с модела от плаката, който висеше в стаята на Рейчъл. В душата му нахлу гняв. Унцията кокаин в джоба на ризата му сякаш изведнъж се превърна в цял тон. Безпомощното състояние на Рейчъл, моралният капан, в който беше попаднал, неотдавнашните убийства на Соня и Вонда, последните му разкрития за Бени… Всичко това се събра на лепкава топка в гърдите му, докосвайки оголените му нерви като електрически ток. А сега и това! Любовникът на Рейчъл се оказа гадна лесбийка, която я беше тъпкала с какви ли не наркотици! Не беше сигурен дали иска да я разпитва, или просто да я пречука на място!

Найлоновата торбичка с кокаин шляпна върху кутията на усилвателя, в ръката му се появи служебната карта на ФБР.

— Здравата си загазила, приятелко! — изръмжа.

Очите на Гидиън изобщо не погледнаха наркотика.

— Кво е това?

— Това го намерих зашито в хастара на якето й — все така заплашително изръмжа Кроукър. — Знаеш го — онова, на което пише „Манман“!

— Защо си ровил в гардероба й?

— Търсех дневник.

Грифът на китарата се разклати по посока на пакетчето кокаин.

— Таз гадост няма нищо общо с мен!

— Има и още как! Нали ти я продаде на Рейчъл?

— Нищо не съм й продавала! — изгледа го с омраза тя, после отмести китарата: — Извинявай, ама трябва да отскоча до кенефа…

Кроукър я остави да направи няколко крачки по посока на тоалетната в дъното, после я последва. Уверил се, че действително влиза там, той смени посоката. Прекоси кухненските помещения, отвори задната врата и се озова навън, сред зелените кофи за боклук. Точно навреме, за да види как гъвкавото й тяло се изнизва през прозорчето на дамската тоалетна с краката напред. Вдигна достатъчно шум, за да прогони шарената котка от боклука и да привлече вниманието на Гидиън, която рязко се извъртя към него. Светлината на алармената лампа шареше лицето й на жълти и черни ивици. Тялото й се залепи за олющената мазилка, очите й светнаха като на котка.

От фигурата й се излъчваше напрежение. Какво ли се криеше под туземските дрънкулки? Приличаше на подгонен в джунглата звяр, който, макар и не от най-хищната порода, трудно би могъл да се нарече питомен…

Кроукър пристъпи към нея и вдигна пликчето с кокаин пред очите й:

— Сега искам да чуя истината за това!

— Употребявам дрога и няма защо да го крия — просъска Гидиън. — Но не продавам!

— Чакай малко, ще говорим на друго място.

Хвана я за лакътя и я побутна пред себе си. Излязоха на булевард „Уошингтън“, където беше паркиран тъндърбърдът.

— Добре — рече Кроукър, след като се настаниха в колата. — Двете с Рейчъл сте се друсали… Друго?

— Куп неща — отвърна тя. На лицето й отново се появи предизвикателно изражение.

— Но дрогата си я осигурявала ти!

— Така е — кимна мадамата. — Дълго време й го набивах в главата. По-добре аз, отколкото някой мръсен пласьор, който щеше да й одере кожата. В тоя район е пълно с такива…

— Тя се е натровила от долнопробна стока, Гидиън! — повиши глас той. — И по тази причина е близо до смъртта!

— Аз… Виж какво, тя поначало си е предразположена… Но мога да ти кажа, че лично съм проверявала дрогата, която употребявахме!

— Но този път си объркала нещата, а?

Показалецът й се насочи към гърдите му:

— Продължаваш значи!

— С какво?

— С шибаното убеждение, което е изписано на челото ти: „Моята племенница е наркоманка благодарение на теб!“

Настъпи тишина, наситена с напрежение. „Приличаме на две бесни кучета, готови да се нахвърлят едно срещу друго — помисли си Кроукър. — Нещо не е наред.“

В следващия миг разбра какво става: наистина бяха като кучета, които защитават един и същ периметър. И този периметър бе Рейчъл…

— Аз я обичам, Гидиън — тихо промълви той. — Точно както и ти… Убеден съм, че искаш да й помогнеш!

— Нямаш никаква представа какво искам аз! — тръсна глава тя.

— Предполагам, че става въпрос за онези чувства, които са присъщи на всички нас — подхвърли и моментално разбра, че е сбъркал.

— Грешка, вуйчо ченге! — отвърна Гидиън и от устата й излетя звук, наподобяващ дрънчене на будилник. После започна да имитира водещия на популярна телевизионна игра:

— Времето ви изтече, без да улучите нито един от въпросите, които са подходящи за скапаняците наркомани. Съжалявам, опитайте пак… А сега е време да се омитате!

— Имам нужда от помощта ти, Гидиън. Зная, че Рейчъл си е водила дневник… Прерових стаята й, но не успях да го открия.

Вместо отговор Гидиън протегна ръка да включи касетофона и предизвикателно подхвърли:

— Я да видим какво има тук… Сигурно ще е нещо на Бари Манилов…

От репродукторите прозвуча „Ботушки за ходене“ на Нанси Синатра и Гидиън изненадано го погледна. Пръстите й натиснаха копчето на жабката, очите й се спряха на заглавията на подредените вътре касети: Евърли Брадърс, Йън & Дийн, Ирма Томас, Леели Гор…

Сякаш забравила за Кроукър, тя зарови ръце в това истинско съкровище на поп изпълнители от шейсетте години. Главата й бавно се повдигна, в гласа й прозвуча нова нотка:

— Ти наистина ли си падаш по тая музика?

— Луд съм по нея — кимна Кроукър.

— Аз също… — Главата й смаяно се поклати: — Мамка му, да не повярва човек!…

Той усети какво всъщност се крие под предизвикателната външност на това създание и с изненада установи, че гневът неусетно го е напуснал.

— Не знам дали ще ми повярваш, но аз не те мисля за скапана наркоманка, Гидиън — меко промълви.

— Прекалено е хубаво, за да е вярно — поклати глава тя.

— Вярно е…

Пръстите й механично разместиха касетите, от устата й излетя тиха въздишка:

— Май и двамата принадлежим на Рейчъл, а?

„Значи и тя е усетила животинското желание за защита на периметъра“ — рече си Кроукър.

— Тогава защо се опита да избягаш?

— „Здравата си загазила, приятелко.“ — Кроукър беше имитиран изненадващо сполучливо. — Видях лицето ти и разбрах, че в рамките на една секунда съм обвинена и осъдена… В онзи миг ти не беше готов да чуеш какво ще ти кажа…

Той не отговори, просто защото странното същество до него беше абсолютно право. Действително беше готов да й отправи всички обвинения на света. За среднощните забежки, за кокаина и стимулаторите, за извратения секс… Пръстите му механично опипаха червеното гумено топче с копринени шнурове, което лежеше в джоба му. Да, права бе… Дълбоко в себе си той беше убеден, че именно Гидиън е виновна за покварата на Рейчъл.

— Допуснах грешка — каза той. — Извинявай, няма да се повтори…

— Кой знае? — проточи тя, но в гласа й се долови помирение, примесено с любопитство.

Наведе се напред и притисна дясното си око с палец и показалец. После повтори операцията и с лявото. Когато главата й зае нормално положение, Кроукър видя котешките очи в шепата й. Оказаха се, че това са оцветени контактни лещи. Истинският цвят на очите й беше яркосин. Докато пръстите й сръчно прибираха лещите в малко найлоново пликче, в тези нови очи се появи замислено изражение. Кроукър усети, че би дал много, за да разбере какво точно преминава през главата й в този миг.

— Прав си за дневника — промърмори след известно време Гидиън. — Рейчъл наистина си записва разни неща… Обърна ли внимание на торбичката в гардероба й?

— Да — кимна Кроукър. — Миришеше на люляк…

— Така мирише и дневникът й.

Крила го е в торбичката за сушени цветя, поклати глава Кроукър. Много подходящо скривалище, особено за момиче, което има тайни от майка си…

— Благодаря — промълви той.

— Вие възрастните сте странни хора — въздъхна Гидиън и върна касетките на мястото им. — Въобразявате си, че кожата ви се сбръчква и увисва като на закачалка само защото сте попили мъдростта на годините… — Извърна се към него и прикова поглед в очите му. — Ще ти дам малко храна за размисъл… Припадъкът на Рейчъл не се дължи на лошото качество на наркотиците. Сигурна съм в това, защото през цялата шибана нощ и аз се тъпчех с тях! Сто процента съм сигурна, разбираш ли?

Кроукър разбра, че час по-скоро трябва да поговори с Джени Марш. Защо Рейчъл е получила наркотично натравяне, а Гидиън не?

— Много ли се надрусахте в онази нощ? — тихо попита той.

— Доста…

— С какво по-точно?

От двете им страни фучаха коли, касетката с Нанси Синатра отдавна беше свършила, но не се сетиха да я сменят.

— В началото бяхме на трева… Изпушихме по две някъде около времето за вечеря. После отидохме в клуба и минахме на кокаин…

— Исусе! — неволно простена той и пръстите му се вкопчиха във волана.

— Сега си мисля, че не трябваше да го смесваме… — с леко притеснение промълви Гидиън.

— Жалко, че чак сега си го мислиш.

— Съжалявам — прошепна тя, затвори очи и облегна глава на седалката. — Не знаеш колко много съжалявам! — Изпод клепачите й проблесна издайническа влага: — Не искам да й се случи нищо лошо!…

— Вярвам ти — кимна Кроукър. Дамата на съседната седалка съвсем не беше от онези, които можеш да прегърнеш и утешиш. По тази причина той направи единственото възможно нещо: смени темата.

— В кой клуб бяхте?

Тя избърса очите си с юмрук.

— Кво?

— Питам в кой клуб бяхте онази нощ?

— В „Боунярд“, нагоре по Линкълн Роуд… Отпред е обикновено кафене, но отзад има специален салон, оборудван с онези измишльотини за виртуален секс, които се предлагат по Интернет… Рейчъл много си падаше по тях.

— А ти?

— Аз само изпълнявах желанията й — мрачно го изгледа тя.

Тези думи потънаха дълбоко в съзнанието му, като рибарска примамка в морската вода. Ръката му потъна в джоба и се появи обратно с гуменото топче. В отворената му длан то приличаше на дяволско око. Черните копринени ленти провиснаха надолу.

— Знаеш какво е това, нали?

— Да — кимна Гидиън. — Една от гадориите, които се използват при садо-мазо…

— Открих го в гардероба на Рейчъл — поясни той и в очите му се появи заплашителен блясък: — Да не би вие двете да…

— Тц — поклати глава момичето. — Аз не си падам по тия неща, ние двете също…

От изражението му личеше, че казва истината. Кроукър кимна, пое дълбоко дъх и зададе следващия си въпрос:

— А тя излизаше ли с друг?

На лицето й се изписа загрижено изражение.

— Май да… Поне аз мисля така… — От устата й излетя въздишка: — Често се карахме по тоя въпрос, тя упорито отричаше, но…

Кроукър застина на мястото си с протегната длан. Червеното топче очевидно й въздействаше и той го остави пред погледа й.

— Но?

— Всеки си има копчета, знаеш… От онези, които, а си ги пипнал — а са предизвикали едно голямо бум! За Рейчъл такова копче беше въпросът, дали се вижда с някой друг… — Гидиън събра длани, сякаш беше решила да отправи молитва към Господа: — Вече ти казах — тя лесно се привързва… И това важи не само за наркотиците.

— А за какво още?

— За секса… — отвърна Гидиън и бавно поклати глава: — За мен сексът винаги е бил нещо праволинейно — онова, което е програмирала Майката природа… Но за Рейчъл… — Ръцете й безпомощно се разпериха: — Не знам, за нея всичко беше някак объркано… Удоволствието идваше само ако се придружава от чувство за вина…

— Коя роля предпочита тя? — попита той и механично прехвърли червеното топче между пръстите си: — Доминираща, или подчинена?

— Не знам. Поне с мен няма предпочитания… Разменяме си ги според настроението… — Ръката й се повдигна да отметне кичур руса коса от челото.

— Имаш ли представа с кого се е срещала?

— Тц…

— Очевидно е намерила някого, с когото играе садо-мазо…

— И аз мисля така.

— Мъж или жена?

— Според мен мъж. Сигурна съм…

— Някакви идеи кой е той?

— Тц.

Кроукър продължи да прехвърля топчето между пръстите си.

— Не може да не си забелязала нещо. Хората винаги се издават, дори това да е несъзнателно…

— В нейния случай човек трябва да е ясновидец — въздъхна Гидиън. — Доколкото съм осведомена, единственият мъж, с когото Рейчъл се вижда, е Роналд… Как му беше името… Докторът й…

— Стански?

— Да, точно той.

— Това ми е известно. От майка й знам, че преди пет-шест месеца е била на контролен преглед… Но ти не си била непрекъснато с нея, нали? Ти имаш трупа, вероятно пътувате… По време на отсъствията ти Рейчъл би могла да се среща с когото пожелае…

Напрежението на Гидиън беше толкова осезаемо, сякаш се излъчваше директно от тялото й.

— Какво има?

— Може би нищо — отвърна момичето и замислено попила кабарите върху колана си. — Но майката на Рейчъл греши, като смята, че визитата при доктора е била само една…

— Защо?

— Защото бяха поне пет-шест, ако не и повече…

— Причина?

— Безсъние, проблеми с периода, възпаление на гърлото, анемия… — Забеляза изражението на лицето му и побърза да добави: — Но едва ли е имало нещо повече…

— Откъде знаеш?

— Знам, защото аз я карах дотам.

— Чакай малко — вдигна ръка Кроукър. — Защо е трябвало да я караш? Кабинетът на Стански е в Палм Бийч, недалеч от дома й. Би могла да отиде дотам дори с колелото си…

— Значи не е същият Стански. Този, при който я водех, има клиника в Маргейт…

Маргейт! Там, където е Агенцията за коли под наем „Голд Коуст“!

Главата му забуча. Сякаш в мозъка му влезе в действие невидим, но мощен мотор. Пръстите му провесиха гуменото топче за вървите.

— Питам се дали доктор Роналд Стански знае за какво служат подобни атрибути! — процеди през стиснати зъби той.

Гидиън протегна ръка, докосна меката гума и добави:

— А аз се питам дали проклетото топче не е негово!

Кроукър я изпрати до клуба и се върна в колата.

— Искам да видя Рейчъл — каза Гидиън, преди да се разделят. — Но когато Мати я няма. Рейчъл не искаше майка й да знае за нас…

— Не се тревожи, тя ще те вземе за обикновена приятелка…

— Няма. Аз не съм обикновена приятелка и не искам да лъжа.

Той вече я беше опознал достатъчно, за да повярва на твърдението й. По тази причина побърза да й съобщи часовете, през които Мати обикновено не е в болницата.

Завъртя контактния ключ и форсира мотора. Кой знае защо изпита задоволство от факта, че Рейчъл е близка именно с това странно създание, наречено Гидиън. Изскочи на Уошингтън Авеню току пред огромен тир с прицеп и надута сирена, който нямаше предимство, но явно разчиташе на внушителните си размери. „Я, майната ти“ — рече си Кроукър и настъпи газта. Тюркоазнозелената машина се стрелна напред, а никелираната решетка на мастодонта сякаш искаше да изпълни докрай огледалото за обратно виждане. Смаян от това нахалство, водачът на тира натисна спирачките и тъндърбърдът профуча напред.

Усети, че е следен малко след като направи ляв завой по Десета улица. Колата беше бяло БМВ със силно затъмнени стъкла. За да се увери, рязко свърна по Пенсилвания и правеният по поръчка мотор победоносно изрева. Миг по-късно иззад ъгъла изскочи бялото БМВ, разклати се и започна да се ускорява.

Пред очите му се разкри цялата област Маями, осветена като на макет. Маями Бийч приличаше на първия от веригата острови, отделени от континента от Крайбрежния канал и Бискейн Бей. Връзката с Маями се осъществяваше чрез мрежа от бетонни естакади, преплитащи се на различни нива. Оттук нямаше как да се стигне до Саут Бийч, тъй като той се намираше далеч на юг. Освен ако човек не поеме по Пета улица и моста „Макартър“, за да излезе на Тринадесета улица в Маями…

Точно този маршрут избра той.

Бялото БМВ го последва. Трафикът по моста не беше особено натоварен, колите се движеха спокойно една зад друга. Онези отзад изобщо не си правеха труда да се крият. Прелетяха покрай Стар Айлънд, секунди по-късно пред очите му се появиха малките островчета Палм и Хибискъс, на които имаше по едно-две имения със собствени пристани, а от прозорците на къщите, струващи от десет милиона долара нагоре, се разкриваше прекрасна гледка към залива. Яхтите, поклащащи се край тези пристани, бяха толкова луксозни, че биха задоволили капризите и на най-необуздания грандоман…

Разбра, че няма да може да се изплъзне от преследвача си. На прав път моторът на тъндърбърда със своите 425 конски сили положително би издухал бялото БМВ, но когато става въпрос за маневриране по различните платна на магистралата, немската машина имаше значително предимство главно поради аеродинамичната си форма и по-голямата си стабилност.

Изведнъж, без никакъв преход, се озоваха в друг свят. Блестящ и модерен, центърът на Маями ги посрещна с огромните си витрини, предназначени единствено за богати туристи. Трафикът намаля, асфалтът светеше от чистота. Кроукър подбираше най-лесния маршрут, оставяйки достатъчно време за ориентация на преследвачите си. До тази техника беше прибягвал някога, по време на разпит: разкриваше част от себе си, позволяваше на заподозрените да попаднат в плен на илюзията, че нещата са под техен контрол. После нанасяше решителния удар…

Тъндърбърдът ту изчезваше в сянката, ту отново изскачаше на ярка светлина. Водачът на бялото БМВ се ориентираше главно по светлините на фаровете му. Тротоарите бяха пусти, наоколо нямаше жива душа. Сякаш беше паднала неутронна бомба. Дори джебчиите и проститутките се бяха преместили към Кокоунът Гроув заедно с тълпата туристи. Огледалните фасади на небостъргачите отразяваха синкавобелите реклами, но между тях имаше обширни зони непрогледен мрак, като в дълбока джунгла.

Кроукър насочи колата на юг, към края на булевард „Бискейн“. Малко преди знака за край на пътя свърна по Първа улица и се насочи към Второ Авеню.

Двете коли бяха съвсем сами в неспокойната нощ на града. Въздухът тежеше от миризмата на нагрят бетон, дизелови газове и автомобилни гуми. Продължавайки да се движи на юг, той усети и едва доловимата миризма на застояла вода. Приближаваха река Маями. Главата го засърбя, космите на врата му леко настръхнаха.

Шофьорът на беемвето следваше неговите движения, между двете коли сякаш бе опънато невидимо въже. Пресичаха града като двама респектирани един от друг противници, които размахват ножове, но нито настъпват, нито отстъпват… Арена на тази мълчалива битка беше разстоянието между двете коли…

Но това щеше да се промени.

Отпред се появиха очертанията на огромна конструкция от бетон и метални релси. Под разсеяната светлина на уличните стълбове тя приличаше на скелет на допотопно чудовище, надигнало се от огромен гроб.

Това беше новият мост на Брикъл Авеню, чието строителство продължаваше вече втора година. Бетонното легло беше излято донякъде, останалата част представляваше оголена конструкция от стоманени елементи. Достъпът до строежа беше прекъснат от дървени прегради с мигащи яркожълти лампички, над тях имаше подвижно електронно табло с надпис:

Опасно и още как!

Пред очите му изплуваха очертанията на кранове, булдозери, купчини стоманени тръби и железни решетки, дървени скелета и хартиени чували с цимент. Тъндърбърдът летеше право към недовършения мост. Натам се насочи и бялото БМВ… Сякаш и двамата мъже зад волана бяха решили да скочат в реката.

Кроукър изключи фаровете и завъртя волана наляво. Тъндърбърдът изскочи на платното за насрещно движение, абсолютно пусто в този час на нощта. После конските сили под капака получиха възможност за изява, гумите изсвириха, купето се стрелна по посока на недовършения мост отвъд бариерите.

Изгубил ориентацията на сноповете светлина пред себе си, водачът на беемвето волю-неволю трябваше да намали.

Лю моментално се възползва от това предимство и насочи колата си към недовършеното платно на моста. Колелата стъпиха на стоманените релси, между които зееха дълбоки дупки. Едно погрешно движение и всичко свършваше: никоя ходова част не би издържала на подобно пропадане… Вдигна крак от газта и продължи напред. Приличаше на акробат, който пази равновесие върху тънко въже… Колата измина няколко метра по релсите като локомотив. После спря. Вътрешността на купето се осветяваше от ритмичните алено-жълти пулсации на предупредителните фенери. Кроукър слезе и потъна в сянката между дървените прегради.

Миришеше на машинно масло и влажен бетон. Фаровете на беемвето прорязваха небето над строежа като лунни лъчи. От двете му страни тъпо проблясваха купчини стоманени тръби и железни трегери, крачка по-нататък бяха струпани широки дървени талпи, между които като скъпоценни камъни блестяха сигналните светлини. Далеч долу шумеше реката, водата се пенеше около широките подпорни колони от бетон…

От запад долиташе равномерният, несекващ нито за миг тътен на движението по магистрала И-95, от него ясно се открои ръмженето на кола, която си пробиваше път някъде наблизо… Но той беше далеч от всичко това, грохотът му се струваше безобиден като жужене на пчела. Същевременно съзнаваше, че присъствието му тук няма нищо общо нито с трафика по пътищата, нито с корабите, закотвени в близкото пристанище… Беше сам в тропическата нощ, имаше чувството, че се намира на борда на „Капитан Сумо“, сред черните и опасни води на океана, далеч от брега…

Зад гърба му изръмжа автомобилен мотор. Обърна се и видя как бялото БМВ се носи във въздуха. Шофьорът беше използвал една от дъсчените рампи като площадка за излитане. Кроукър сграбчи еднометрова метална тръба и зачака. Бялата кола прелетя над тъндърбърда и се понесе към него. С ловко движение на биомеханичната си протеза той тикна тръбата между предната полуоска и пода на каросерията, после светкавично отскочи встрани. Беемвето се приземи с оглушителен трясък, наклони се на дясната си страна и се повлече. Тръбата изпускаше рояк ослепителни искри.

Лю изтича към сянката, някъде зад гърба му се затръшна автомобилна врата. Напрегна слух за второ затръшване, но такова не последва. Значи в бялото БМВ е имало само един човек…

Един, но опитен в преследването. Зае се с проверката на строителната площадка, разделяйки я на отделни квадрати. Под светлината на фаровете попадаха странно изглеждащи части от машини и купчини материали. Далеч долу мигаха контролните лампички, окичени около подпорните колони на моста.

Кроукър наближаваше средата на реката. Металните релси стърчаха над бездната като крайници на праисторически мастодонт, под светлината на фаровете ръбовете им изглеждаха сребристи. Погледна към водата, после рязко се обърна назад. Стори му се, че вижда някаква сянка. Направи кръгом и пое по обратния път. Нарязана от обемисти препятствия, светлината му правеше номера — непрекъснато му се привиждаха някакви движения… В един момент му се стори, че вижда по-плътно от тъмнината петно. Закова се на място и напрегна взор. Петното би могло да бъде човешки силует, но би могло да бъде и нещо друго… От него, а може би и от околния мрак, се излъчваше някакво особено напрежение.

Примигна и петното изчезна. Дали се беше придвижило, или това беше още един ефект на потрепващата светлина? Предпазливо тръгна натам. Озова се на ръба на скелето, между стърчащите навън метални релси мътно проблясваше реката.

Усети раздвижването зад гърба си в краткия миг, в който очите му се насочиха надолу. Не чу абсолютно нищо, ако не се брояха вече познатият и далечен шум на града. Главата му започна да се извръща, но в същия миг в слепоочието му бе нанесен страхотен удар.

Стовари се като сноп върху железния трегер, в носа го удари миризмата на омаслен метал. В следващия миг получи в ребрата тежък ритник на ботуш с метални налчета и изстена. Последва втори ритник, после трети… За да се спаси от убийствените удари, Кроукър беше принуден да се оттегли към края на скелето. Но мъчителят му го последва, канонадата от тежки ритници не спираше. Не можеше да види лицето му, не можеше дори да вдигне главата си над нивото, от което действаше ботушът…

Тялото му се олюля, изгуби равновесие и полетя надолу. От гърдите му се откъсна кратко изхълцване, ръцете му отчаяно се вкопчиха в ръба на металната греда. Направи опит да се набере обратно върху нея, но отмереният ритник на нападателя му попречи. Страхът бавно пропълзя в душата му. Тоя тип не му даваше никакъв шанс. Ако не искаше да бъде пребит от ритниците му, можеше да стори само едно: да се пусне и да полети към водата, надявайки се тялото му да намери пролука между гъстата метална мрежа на конструкцията и да цопне в реката. Но шансът да си строши гръбнака в някоя греда беше далеч по-голям…

Може би затова прибягна до единственото нещо, което беше в състояние да стори: изчака поредния ритник, пусна биомеханичната си ръка от желязото и заби титановите й нокти в ботуша. Увиснал на една ръка, той рязко се оттласна встрани от пътя на удара. Нападателят се олюля и падна на едно коляно. Но едновременно с това левият му крак се стрелна напред и токът му се заби в челото на Кроукър.

От болка почти изгуби съзнание, пръстите на дясната му ръка започнаха да се разтварят. Видял всичко това, нападателят победоносно изсумтя и вдигна крак за нов ритник.

Кроукър разтвори титановите пръсти на протезата си и полетя в мрака.

Но полетът приключи след по-малко от метър. Тялото му се стовари върху дървено скеле, изградено леко встрани от основната конструкция, очите му, замаяни от болка, бавно се насочиха към лицето на нападателя. Не успя да различи чертите му, тъй като насреща му зейна дулото на едрокалибрен пистолет. От напрежението на тялото и от начина, по който държеше пистолета, Кроукър разбра, че мъжът се готви да стреля. Разбра и друго — той го беше преследвал именно с тази цел: да го убие…

Като дете много обичаше да си играе с влакчета. Привличаше го съвършеният им малък свят, миниатюрните, ярко боядисани гарички, с лъскави перони и червени покриви… Но най-много харесваше звука на металните колела по релсите — равен и успокоителен… Сега, проснат по гръб върху скелето, имаше чувството, че отново чува този звук.

Очевидно и убиецът го чу, тъй като рязко се обърна. На моста се появи фигурата на висок и строен мъж, която се приближаваше с невероятна бързина. Кроукър присви очи, сигурен, че халюцинира. Мъжът се движеше с плавните и широки движения на кънкьор. Само дето наоколо нямаше нищо, което да наподобява лед… Високият силует се плъзгаше все по-близо, преодолявайки разстоянието с лекотата на дух или на демон, появил се сякаш от друго измерение. Прекоси една сравнително добре осветена зона и видя, че на краката му има ролкови кънки.

Горната част на тялото му беше странно скована, особено за човек, който се движи с такава скорост. Лявата му ръка беше изпъната напред, като на снайперист. Но в нея нямаше оръжие, а някакъв малък кръгъл предмет. В следващия миг тялото на кънкьора отскочи високо нагоре и напред, насочило се право срещу нападателя на Кроукър. Дулото на пистолета се извъртя към него, разнесе се изстрел. Някъде сред струпаните строителни материали се породи странно ехо — сякаш стотици подплашени птици запляскаха с криле…

После кънкьорът и стрелецът се вкопчиха един в друг и се строполиха върху бетона. Протегнал напред ръката си с разперени пръсти, кънкьорът докосна слепоочието на противника си и той се вцепени. Сякаш връзката между мозъка и нервите му беше безвъзвратно прекъсната. Другата ръка на кънкьора му нанесе нокаутиращ удар в брадичката, после пръстите й се разтвориха. Тъмният камък в дланта му докосна гръдната кост на нападателя на Кроукър. Онзи зина, тялото му потръпна и се отпусна върху влажния бетон.

Кроукър продължаваше да виси от подпорната греда. Дишаше тежко и на пресекулки, страхът отказваше да напусне душата му. Далечните светлини на града играеха лудешки танц пред очите му. Мускулите на ръцете му се разтърсиха от спазми и той разбра, че скоро ще му изневерят.

Очите му се заковаха върху лицето на кънкьора, който приклекна като квачка над него и рече:

— Madre de mentiras, senor, имал си един наистина шибан ден!

Беше Антонио Бонита.

Кракът му се протегна надолу и Кроукър се хвана за него. Ръката му го сграбчи за рамото и го изтегли нагоре с изненадваща лекота.

В продължение на няколко секунди останаха неподвижни. Антонио продължаваше да клечи, а той беше седнал на металната скара с наведена към гърдите глава. Световъртежът го напусна почти веднага, но предпочете да остане в позата на победен максимално дълго, за да прогони болката и да възстанови силите си.

После, без никакво предупреждение, тялото му се стрелна напред, металните нокти на протезата заплашително се разпериха. Стройният мъж обаче отскочи назад с невероятна лекота, ролките на кънките едва чуто бръмнаха. Поклати глава и предупредително размаха пръст. После пръстът се удвои, до него изскочиха трети, четвърти… Между тях по магически начин се появиха малки, тъмнозелени камъни, гладки като стъкло.

— Тая вечер няма да стане, senor — промърмори. — Нито пък когато и да било…

Кроукър се втренчи в камъните, замаян от тяхната сила. Неохотно си даде сметка, че благодарение на тези камъни Антонио е напълно недосегаем, поне за момента. Доказателство за това бяха както предупрежденията на Естрела Лайес, така и магическият камък, който беше получил от Бени.

Отпусна се назад и прогони напрежението от тялото си.

— Знам, че ти е трудно да кротуваш — кимна Антонио. Сякаш беше доволен от успешния опит на Кроукър да се овладее.

— Защо ме спаси? — попита го равнодушно въпреки болката.

— Защото те харесвам — сви рамене близнакът и леко се плъзна напред.

— Вече втори пъти го правиш — промърмори Кроукър и направи опит да разпусне свитите си мускули. Стори го бавно, без резки движения. — Брат ти искаше да ме убие…

— Никой не може да предположи какво иска Хектор, senor…

— А какво искаш ти? Защо уби Соня?

Антонио не отговори. Кехлибарените му очи го оглеждаха с невъзмутимостта на лаборант, на когото предстои рутинна дисекция.

— Защо се появи в къщата й, представяйки се за Карлито? — зададе нов въпрос Кроукър.

— Исках да те опозная лично, senor — отвърна близнакът и се закова на място. Едва сега Лю си даде сметка, че сянката, която беше последвал сред строителните материали, е била неговата. — Дори нещо повече — да се сближа с теб…

— За да ме излъжеш, така ли? — присви очи Кроукър. — Какви бяха тези дрънканици за Карлито и Роза?

Кехлибарените очи потъмняха. Преди много години Кроукър беше ходил на лов за тигри дълбоко в джунглите на Югоизточна Азия. Големите и безшумни хищници бяха надарени с огромна сила, истински машини за убиване. Но не силата и котешката пъргавина ги правеха изключително опасни, а тяхната абсолютна непредвидимост. Дори най-опитният ловец не знаеше какво възнамерява да направи звярът, кога ще се извърне и ще разпори корема на преследвача си със светкавично движение на лапата, въоръжена със страховити нокти… Застинал напълно неподвижно на мястото си, осветяван от алено-жълтата мигаща светлина на предупредителните фенери, Антонио приличаше именно на такава котка: гъвкав, бърз, надарен с огромна сила. И непредвидим…

— Други хора са те лъгали, senor — промърмори. — Всичко, което ти казах за Карлито, е истина. Той работеше за нас, точно както ти го описах… Действително даваме пълна свобода на действие на хората, които работят за нас. В замяна искаме само едно — да печелим. Тези хора водят охолен живот, те са недосегаеми… На даден етап наистина стават нещо като полубогове…

— А Карлито?

— Беше точно такъв, какъвто го описах: мъж със силна воля, гъвкав и жизнен. Играч с голямо И… За съжаление беше, как да кажа… прекалено самостоятелен…

— И по тази причина го убихте, така ли?

— До голяма степен той сам си беше виновен, senor… Беше наясно с правилата. В това отношение ние сме напълно откровени със своите служители. Всеки от тях знае, че предателството се наказва…

На устните му се появи познатата зловеща усмивка и Кроукър се скова от ужас.

— Вече разбираш какво съм аз, senor — изръмжа близнакът. — Основната цел в живота ми е да вкарвам хората в грях… А след това да ги наказвам…

Това беше нещо като признание, нещо като стремеж да разкрие загадъчната си душа.

— Бил ли си влюбен в Роза, сестрата на Бени? Помолил ли си я да се омъжи за теб? И защо си я убил, ако всичко това е истина?

— Истина е, senor. До последната дума.

— Нима човек като теб може да обича? — объркано го погледна. — Всеки, до когото се докоснеш, бързо се превръща в труп…

— Не всеки — облиза устни Антонио. — Но, общо взето, си прав… Повечето хора, попаднали в моята орбита, са… хм… слаби… Хората са грешни, senor. Грехът е част от тяхната същност…

— А ти ги наказваш, така ли? — Кроукър се размърда, лицето му се смръщи. Нямаше дори сантиметър от тялото му, който да не го боли.

— Аз бях Бог в Асунсион… При мен идваха безнадеждно болни хора и се оставяха в ръцете ми… И аз ги лекувах.

Специалните познания, които им беше предал дядото на Бени. Част от тях беше и този особен хипнотизиращ поглед, който винаги те улавя неподготвен.

— Какво направи на онзи, който искаше да ме убие? — вдигна глава Кроукър.

Антонио се усмихна и протегна ръка. В нея имаше тъмнозелен камък.

— Тъмните камъни знаят — кимна Кроукър. — Това каза в микробуса… Хета-И, нали?

Усмивката се стопи, камъкът изчезна.

— Кой ти е говорил за Хета-И? — изръмжа близнакът. — Какво знаеш ти? Ще ти дам един приятелски съвет, senor… Забрави за всичко това!

— Ние не сме приятели, Антонио.

Онзи се надигна, величествен като див звяр.

— Escushame, senor… Чуй ме… В този живот няма приятели.

После се обърна и потъна в мрака.

— Антонио! — извика подире му. — Как ме откри тук? Как разбра, че ще се върна в къщата на Соня? — Отговор нямаше. Надигна се на колене и повиши глас: — Ще те пипна, Антонио! Ще те пипна и тогава ще отговаряш за това, което направи със Соня и Вонда!

В ушите му отекваше далечният шум на колите по магистралата, примесен с мекия ромон на реката далеч долу. Очите му механично регистрираха мигането на сигналните светлини.

После от мрака долетя гласът на Антонио:

— Ти не си прегрешил, но въпреки това вече си в моята орбита, senor… Смятай се за едно изключение…

Някъде наблизо изпищя гларус, самотният вопъл прозвуча в тишината като изстрел от револвер. Кроукър тръсна глава и се огледа. Не беше лесно да се отърси от хипнозата на Антонио Бонита.

Стана и се насочи към мястото, на което беше паднал неизвестният стрелец. Беше млад — нямаше тридесет, беше огромен, най-малко сто и двайсет кила. Носеше леки и удобни дрехи от черна памучна материя. Такова облекло предпочита човек, който иска да свърши определена работа под прикритието на нощта. Долната част на лицето му беше окървавена, а скулите и челото му — почернени със сажди. Дори на разсеяната светлина от строежа чертите му бяха трудно различими.

Изведнъж клепачите помръднаха и две сиви очи се втренчиха в лицето на Кроукър, който замръзна от изненада. Лявата ръка на непознатия се сви в юмрук. Грозните, обезобразени от белези и мазоли кокалчета, се стрелнаха напред под особен ъгъл. Добре запознат с различните форми на ръкопашния бой, Лю безпогрешно долови предварителните движения, характерни за карате. В следващата секунда юмрукът потъна в ребрата му, пред очите му се появиха разноцветни кръгове.

Всеки опитен каратист се стреми, да постигне две неща: да обездвижи и парализира своята жертва или да я убие. Непознатият очевидно целеше второто, тъй като замахна към гърлото му. Кроукър се извъртя и падна настрана, ударът попадна в ключицата и го накара да простене от болка. Нападателят му нанесе тежък ритник в хълбока и без да му дава никакъв шанс, се стрелна напред за решителния удар. Той бе принуден да прибегне до последното средство, което можеше да спаси живота му: обхвана със стоманените пръсти на протезата си шията на нападателя и рязко натисна с палец. Сънната артерия се скъса и в следващата секунда човекът бе мъртъв.

Не е лесно да убиеш човек дори когато нямаш друг избор. Каквито и да са оправданията, в душата ти неизменно настъпва промяна. Дълбоко в нея остава белег, който никога не зараства…

Металните пръсти ловко претърсиха джобовете на убития. Вътре имаше тънка пачка от десет банкноти по сто долара, шепа патрони и блокче „Сникърс“. Шоколадът и захарта очевидно бяха необходими за бързо възстановяване на изгубената енергия. Свали колана и ботушите с метални налчета на върха, но не откри нищо. Никакви документи, никакви ключове.

Кратката разходка до бялото БМВ донесе известен резултат: ключовете си бяха на таблото. Друго в купето нямаше. Справката с талончето на предното стъкло показа, че колата е собственост на автокъща. Което означаваше, че вероятно е крадена и в компютъра на пътната полиция няма данни за нея. Този човек е бил професионалист.

По обратния път откри револвера: колт 38-ми калибър специал, съответно обработено с лепкавото тиксо, увито около ръкохватката и старателно изтрит сериен номер. Такива оръжия използваше мафията. Също и специалните агенти на СОБК…

Кой бе този човек? Кроукър замислено разклати патроните в шепата си. Искаше да ги разгледа подробно, но някъде на светло… Очите му се преместиха на трупа. Как бе успял да го парализира Антонио? Допря два пръста до слепоочието му, а после притисна един от магическите си камъни до гърдите му. Защо? Трябваше му експертното мнение на човек, който познава добре Хета… Естрела Лайес.

Насочи се към тъмния силует на тъндърбърда, бръкна през прозорчето и завъртя контактния ключ. После заобиколи отпред и изложи патроните на светлината на фаровете. „Тъмна звезда“, правени по поръчка. Куршумите им действаха на принципа на шрапнелите — експлодират едва след като проникнат в тялото. Това ги правеше абсолютно смъртоносни, дори когато не попадат в жизненоважните органи… Притежаваха и още едно качество: не подлежаха на балистична експертиза, тъй като се пръскаха на хиляди миниатюрни късчета.

Имаше чувството, че се намира в асансьор, който лети със страшна сила от стоетажен небостъргач. Познаваше тези патрони, дори му се беше случвало да ги използва. Те бяха стандартна муниция при изпълнението на някои по-особени задачи от Специалния отдел за борба с картелите.

Бавно се настани зад волана и се погледна в огледалцето. Лицето му беше бяло като вар, сякаш току-що беше видял призрак. Пусна патроните в джоба си, запали мотора и бавно потегли на север…

Каква хидра беше пробудил? Може би Бюрото за търговски връзки с новите капиталови пазари? То беше свещено, то беше олтарът на новата политика, осигуряваща на САЩ лидерска роля в света… Това ли бе причината, поради която СОБК го беше осъдил на смърт въпреки специалните задачи, които му беше възлагал? Отговор на тези въпроси може би щеше да даде Рос Дарлинг — човекът, който прекъсна достъпа му до секретните файлове на компютъра. Ако, разбира се, не довърши задачата на стрелеца, който беше останал на строежа…

Навлезе в Саут Бийч и паркира на една тиха озеленена уличка на три пресечки от Оушън Драйв. Беше три и половина сутринта, нуждаеше се от малко сън преди срещата с Рос Дарлинг, от която го деляха броени часове.

Измъкна се иззад волана на тъндърбърда и изкачи стъпалата на малка, наскоро боядисана сграда. Фасадата светеше в тъмносиньо и алено, беше съвсем в тон с ярките цветове на околните постройки, всички изградени в стил ар деко. Входната врата беше отключена, но това не го изненада. Тя винаги си беше отключена.

Това беше църквичката „Свети Франсис“, известна сред жителите на квартала с името Църквата на сърфистите. Преди около година и половина свещеникът беше подел амбициозна програма за привличането на онези младежи от Саут Бийч, които имаха проблеми с наркотиците и които се вписваха в живота на града като неизбежна, бавно разпространяваща се зараза. Доколко тази програма беше успешна знаеха само той и църковните настоятели…

Вътрешността на всеки Божи храм излъчва нещо особено. Това може би е дълбоката и някак интимна атмосфера, която директно докосва душата. Не е нужно човек да е ревностен католик, за да я усети. Атмосферата на облекчение от изповядания грях и Божието опрощение, която е непроменима векове наред. Тя помага на всеки, пристъпил прага на храма, да се почувства у дома, независимо къде се е родил и откъде идва…

Кроукър не беше лицемер, за да пристъпи към изпълнението на ритуали, в които не вярваше. Въпреки това, отпуснал се на дървената скамейка в близост до входа, той усети как напрежението го напуска и в душата му нахлува блажено спокойствие.

Таванът беше разделен на арки с кремава мазилка, чиито подпори от тъмно дърво бяха обковани с едри гвоздеи. Олтарът от резбовано дърво беше покрит със свещен саван, в дъното беше изрисуван Христос на разпятието, от двете му страни се издигаха гипсовите скулптури на Дева Мария и Свети Франсис, покрити с пластове цветен лак. Миришеше на разтопен восък, старост и море…

Кроукър постави ръцете си на облегалката отпред и положи глава на импровизираната възглавница. Затвори очи и потъна в нещо като сън, изпълнен с видения.

Благодарение на Божията милост вече не си спомняше толкова ясно онзи ужасен миг, в който беше дръпнал спусъка за първото си убийство. По-късно всички казваха, че е постъпил правилно, ликвидирайки един луд. Но Аджукар Мартинес не беше луд, а нещо далеч по-лошо — зъл демон, умъртвил пет млади жени напълно съзнателно и със садистична жестокост. Кроукър не разказа на Махур цялата истина за този злодей. Мартинес действително беше обезобразил лицата на жертвите си с бръснач, действително беше отрязал гърдите им. Но преди да пререже гърлата им, ги беше карал да ядат собствените си органи… „Някъде по света сигурно има дума, която характеризира точно изверг като тоя тип — помисли си. — Но аз просто не я зная…“

Когато най-сетне успя да го спипа, Мартинес не побягна, а се втурна в атака. Бръсначът в ръката му хищно проблясваше, намеренията му бяха съвсем очевидни. Кроукър го простреля в коляното, но това не можеше да спре маниак като него, обладан от безумното желание да убива. Не успя дори да му затвори устата и той получи възможност да чуе ужасяващо точно описание на начина, по който беше измъчвал и убивал проститутките. Може би по тази причина го застреля в лицето. Не с един, а с два куршума… Вече не помнеше ясно онзи кратък миг, в който садистът премина в небитието. Той му се струваше далечен и чужд, като леда на Антарктида. В замяна на това обаче помнеше отлично лицето с дупка в челото и особено втренчения поглед на Мартинес. В него видя не само смъртта на едно човешко същество, но и част от собствения си живот. Това го потресе толкова дълбоко, че сърцето му сякаш спря…

След това върховно и изцяло животинско усилие да спаси живота си нещо в него се промени… Нещо се отдели от душата му и изчезна завинаги. Това усещане, а не кървавата сцена, го накара да се извърне настрана и да повърне в краката си…

Нощта след тази случка беше кошмарна. Усещането остана с него, независимо от усилията да се спаси, да се стопи и изчезне, да забрави… Скочи от леглото още на разсъмване и бързо започна да се облича. Не взе душ, не се избръсна, с празен и свит от напрежение стомах влезе в хладната и кънтяща Божия обител „Санта Мария Глориоза“, църквата на неговия квартал. От години не беше влизал там, но това беше без значение. Моментално изпита облекчение, примесено с чувство за сигурност и покой. Отпусна се на колене под високия свод с цветни витражи, на същото място, на което преди много години двамата с Мати бяха взели първото си причастие. Не желаеше да говори с никого, дори с отец Майкъл, който очевидно го позна…

Същия следобед отмени срещата си с Анджела. Не можеше да разговоря с приятелката си, също както и с отец Майкъл… Просто защото вече знаеше кой му помогна да се отърси от кошмарите, с кого беше разговарял в съня си. Със самия Господ Бог…

Кроукър се размърда. Да спиш на твърдо и неудобно място си е истинско изкуство. Ако не знаеш какво правиш, положително ще се събудиш със схванат врат и ужасно главоболие. Намести се по-удобно на скамейката и погледна през страничния прозорец. Листата на дърветата потрепваха и хвърляха уголемени от уличното осветление сенки. Бяха само силуети, тъй като стъклата на църквата бяха матирани.

След известно време отново заспа. Сънуваше, че се намира на тихо и спокойно място, изпълнено със синьо-зелена светлина. Носеше се сред нея, отпуснат на мек и удобен дюшек. Внезапно осъзнал, че всъщност лежи във вода с лицето надолу, той се сепна, сърцето му заби силно. Ръцете му бяха широко разперени, дробовете му горяха. Копнееше за глътка кислород, но знаеше, че ще се удави в мига, в който реши да си поеме дъх… В крайна сметка не се сдържа и устата му широко се разтвори…

Веднъж Каменното дърво му разказа поверието за великана, който живеел отвъд хоризонта. Пробуждайки се от дълбок сън, той отварял очи като ослепителни перли и именно те озарявали небето още преди изгрева на слънцето…

Събуди се и откри, че небето вече не е черно.

Глава 2

В шест часа сутринта стадионът „Фламинго Парк“ не беше толкова пуст, колкото можеше да се предполага. Разположен в западните покрайнини на Саут Бийч, той беше заобиколен от ниски и средни на височина сгради, строени през четиридесетте и петдесетте години. Сред тях се издигаха многобройни строителни скелети, свидетелстващи за възраждането на този район. Сградите се ремонтираха основно, разширяваха и обновяваха, навсякъде можеха да се видят табелки „Продава се“, често преди работниците да са приключили. Такова оживление Саут Бийч не помнеше.

В този ранен час работниците още не бяха пристигнали, но на ливадата оттатък Меридиън Авеню вече кипеше оживление.

Младежи си подаваха бейзболна топка, кучета се гонеха по тревата и възбудено лаеха, хлапета на скейтбордове се плъзгаха по асфалта около стадиона. Във въздуха се носеше аромат на жасмин и прясно сварено кафе.

Навил ръкавите на ризата си, Кроукър даваше импровизиран урок по посрещане на топката на едно деветгодишно хлапе.

Посрещането е едно забравено изкуство, обичаше да казва Фил Ридзуто, а Кроукър беше един от малцината, които педантично спазваха неписаните му правила. Въпреки че беше спал само два часа, той се чувстваше невероятно бодър. А причината за това беше следната: само преди минути беше разговарял с Рубине по мобифона. Раф никога не спеше, а съзерцанието на отминаващата нощ от борда на двадесетметровия катамаран, закотвен в залива, беше сред любимите му занимания. След инцидента на моста „Брикъл“ Лю си даде ясна сметка, че ще му трябва сигурно убежище. Апартаментът на сестра му беше табу, а братята Бонита вече знаеха за къщата на Соня. Изборът на Раф беше напълно логичен, тъй като бяха приятели… Освен това бившият политик му беше длъжник за многобройни услуги, а връзките и комбинативният му ум бяха особено ценни в момент като този. Уговориха си среща в яхтклуба на Маями, точно в един.

— Ето какъв е номерът — рече на луничавото хлапе, което се казваше Рики. — Удряш здраво, за да блокираш хващача на противника, но все пак гледаш топката да е удобна за първия или третия базов играч, които ще те измъкнат.

— Аз съм шампион по измъкването, мога да пратя топката където си пожелая — похвали се момчето. — Мислиш, че се майтапя, а? Само гледай! — Направи няколко отмерени движения с бухалката и се ухили: — Първи квадрат, втори, трети… Където си пожелая! Но посрещането не е толкова лесно…

— Дай да опитаме — предложи Кроукър.

Малкият стискаше бухалката прекалено силно и ъгълът на посрещането не беше точен.

— Не я стискай, а я дръж нежно — рече Кроукър. — Ей така…

Не вдигна глава, въпреки че усети приближаването на високия мъж с леко приведени рамене, който се отдели от сянката на входа. Беше преждевременно побелял, а лицето му беше зачервено, сякаш от утринен крос в студено време. Очите му бяха бледосини, косата — късо подстригана. Не беше млад, а и тази прическа допълнително го състаряваше. Чертите на лицето му бяха нещо средно между телевизионните стереотипи на шериф и съдия. Вероятно се беше нагледал на чудаци, тъй като нещо в поведението му подсказваше, че трудно може да бъде учуден от каквото и да било. Вървеше с равна крачка, като боксьор ветеран към ринга. Леко напрегнат, едновременно с това примирен.

Носеше един от онези туристически дъждобрани, които лесно се побират в джоба. Беше тънък и набръчкан като кожата на слон. Под него се виждаха тесните ревери на старомодно сако в графитен цвят, на краката му имаше плетени мокасини „Коул Хаан“. Приличаше на подранил за работа чиновник.

Обади се едва когато застана точно зад гърба на Кроукър:

— Време е да поговорим.

Лю даде последни наставления на Рики, хлапето кимна. После тръгна към първи пост на противника. Белокосият беше принуден да го последва.

— Рос Дарлинг, предполагам — подхвърли през рамо Кроукър.

— Не се прави на тарикат! — изсумтя онзи. Сигурно се потеше под тънкия дъждобран, тъй като изкуствената материя не пропускаше въздух.

Той продължи равномерния си ход.

— Значи ти си умникът, който ми анулира входящия код?

— А какво търси входящият ти код във файловете на Бюрото за нови пазари?

— Така ли произнасяте шибаното съкращение?

— Говори по-тихо и не се дръж толкова нафукано! — изръмжа Рос Дарлинг и придърпа полите на дъждобрана, сякаш изведнъж му беше станало студено. — Какво си мислиш, че правиш? Да не би да си въобразяваш, че нашите база данни са бурканът със сладко на баба ти?

„Май ще падне голям майтап — рече си Кроукър. — Двама възрастни мъже си задават въпроси без надеждата да получат свестен отговор дори на един от тях. Е, защо пък да не опитаме…“

— Да разбирам ли, че достъпът ми беше забранен, защото цифрите, които вкарах, са били от база данните на БНП? — попита.

— А откъде, по дяволите, имаш тези цифри, ако приемем, че са верни? Искам да разбера това веднага! Типове като теб нямат право да се ровят в държавните тайни!

— Предполагам, че сега е моментът да измъкнеш пищова и да го опреш в гърдите ми — рече с лека въздишка Кроукър. Краката му бяха стъпили на първата бяла линия.

— Наистина ти нямам доверие, но просто съм от хората, които мразят пищовите — отвърна Дарлинг. — Те са тежки и вдигат прекалено много шум. Но най-лошото е, че те правят небрежен. Когато държиш пищов, е излишно да мислиш, нали?

Дясната му ръка се стрелна напред и сключи някакъв пръстен от черен метал около протезата на Кроукър.

— Сплав от титан и молибден, специална изработка — поясни някак равнодушно. — Няма как да я счупиш…

Пръстенът здраво стегна ръката му. Пръстите му от неръждаема стомана не бяха в състояние дори да се помръднат.

— Разбирам, че ти си от мислителите — промърмори Кроукър и леко подритна тревата около първата линия. В движението му пролича едва доловим гняв.

Разнесе се остро изпукване на бухалка, улучила кожената топка с пълна сила. Дарлинг се озърна и се сниши точно навреме. Топката профуча над главата му.

В същата секунда Кроукър се притисна до него.

— Пусни ме! — прошепна.

— Какво?!… — Мъжът млъкна, усетил студеното дуло върху брадичката си.

— Ей това — почти нежно отвърна той. — Колт 38-ми калибър Спешъл, обработен по съответния образец…

За миг Дарлинг не реагира. Дишането му си остана равно и спокойно, а Кроукър знаеше, че преценява всички възможни решения. В крайна сметка специалните белезници от титан и молибден щракнаха и ръката му бе отново свободна.

Премести колта така, че да се вижда. Дарлинг се втренчи в него, а той махна с ръка на Рики, който вдигна палец и се усмихна. Ритането на тревата край първа линия беше предварително уговорен знак, след който момчето трябваше да запрати бейзболната топка по непознатия мъж…

— Около дръжката е увито черно тиксо, а серийният номер е професионално заличен — рече Кроукър. — Това да ти говори нещо?

— Трябва ли? — мрачно попита той, вече успял да се примири с лошия си късмет.

— Я виж с какво стреля — рече му и извади от джоба си шепата ръчно затворени патрони. — Доколкото си спомням, наричаме ги „черна звезда“… Знаеш защо, нали? Защото мишената им получава точно това — една голяма и окончателна черна дупка!

— Май си развълнуван, а? — присви очи Рос.

— Мъничко — призна и колтът се раздвижи в ръката му. — Особено след като разбрах, че мишената съм аз! Снощи един тип се опита да ми махне главата с това!

— Господи, май ситуацията е по-тежка, отколкото си представях — възкликна Дарлинг.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че има официална заповед за твоето ликвидиране. Как ти се отразява този бюрократичен жаргон?

Слънцето бавно изпълзя от белите облаци, покрили хоризонта на изток. Високите носещи колони на стадиона хвърлиха издължените си сенки върху игралното поле.

— Аха, мъглата май започва да се разсейва — промърмори Кроукър. — Вече разбирам защо искаше да ме ликвидираш, при това веднага…

— Не се връзва, човече — въздъхна той. — Защо ще ти определям среща, ако междувременно съм наредил да те очистят?

— Ти ще кажеш.

— Няма. Първо, защото не съм нареждал подобно нещо и второ, защото зная кой е сторил това.

Държеше се изключително добре за човек, в главата на когото е опрян револвер. Замислен върху това, Кроукър по-скоро почувства, отколкото видя някакво движение — просто сянката на един от пилоните се удължи малко по-бързо от нормалното движение на слънцето и вече прекосяваше първата стартова линия. Пилонът беше точно зад гърба на Дарлинг и едно леко повдигане на главата беше достатъчно за Лю, за да разбере какво става. Всъщност не беше… Защото слънцето светеше точно в очите му.

— Добре, да речем, че казваш истината — рече той. — Ти не си заповядал да ме ликвидират. Тогава кой?

— Хей, имам една идея — примирително подхвърли Дарлинг. — Ти си ядосан, защото си санкциониран, а аз — защото не мога да си обясня от къде на къде някакъв наемник на СОБК разполага с кодовете на БНП… Предлагам да зарежем емоциите и да се разберем.

Кроукър заби дулото на колта в слепоочието му и изръмжа:

— Слушай ме внимателно, задник такъв! Прекрасно зная, че има специална директива на СОБК, която забранява на персонала на БНП всякакъв достъп до секретните архиви. И за слепеца е ясно, че тези две организации не изпитват приятелски чувства една към друга. Аз съм изпълнявал задачи на СОБК, а снощи някакво копеле едва не ми пръсна черепа с оръжие от арсенала на СОБК! Мисля, че си наясно по въпроса с тази операция!

— Вярно е, Кроукър. Но нямам нищо общо с нейната организация.

С крайчеца на окото си видя лекото движение под козирката на отсрещната трибуна и разбра какво означава то. Без никакво предупреждение сграбчи реверите на дъждобрана и вдигна Дарлинг във въздуха, използвайки цялата сила на биомеханичната си ръка. Придърпа го в сянката и го накара да клекне между дървените седалки. В носа го удари миризма на гниещо дърво и стара боя. Фини частици прах блестяха в слънчевите лъчи над главите им, но тук долу беше спокойно и сигурно.

— Какво правиш, по дяволите? — дрезгаво прошепна агентът.

— Когато на копелдак като теб не му пука от пищов в мутрата, това означава само едно: той не е сам — изръмжа и грубо го разтърси: — Прав съм, нали? Твоят човек се спотайва там горе, зад колоните. Кажи му да слезе, за да мога да го виждам!

— Нищо не разбираш! Човекът горе е само охрана. Въоръжен е с мощна пушка, но аз гарантирам, че няма да стреля по теб! — Очите му не се отделяха от лицето на Кроукър: — Същевременно има грижата това да не стори някой друг…

Разнесе се остър пукот, последван от одобрителни викове. Някой беше направил сполучлив удар.

— Кой друг?

— За това попитай Сполдинг Гън, директора на твоя СОБК. — Той е издал заповедта за ликвидирането ти… — Очите му внимателно следяха изражението на Кроукър: — Бедничкият… Не вярваш на ушите си, нали?

— А защо трябва да вярвам?

Извърнал поглед към игрището, видя как Рики тича към първи пост колкото го държат краката. Топката, която току-що беше посрещнал, се извисяваше във въздуха между посрещача и защитника. Изпита усещането, че се е превърнал точно в бейзболна топка, рикоширала в твърда скала. Кой лъже, кой казва истината?

— Добре — изрече с въздишка. — Разполагам с неопровержими доказателства, че в момента СОБК провежда опасна и дълбоко секретна операция. Тя се финансира от извънбюджетни средства и включва много агенти и оръжия, които се изпращат в Мексико. От теб искам да чуя вярно ли е това, или не…

— Вярно е.

Пое дълбоко дъх и премина на въпроса, който някак не му се щеше да задава:

— Някъде сред документацията срещнах кодовото име Серо. Кой се крие зад него?

— Първият заместник на Гън. Това е извън всякакво съмнение, но все още не знаем истинското му име.

Дарлинг се готвеше да продължи, но в този момент остро иззвъня мобифонът му. Той хвърли въпросителен поглед на Кроукър, който кимна.

Белокосият включи апарата, послуша няколко секунди, после каза:

— Добре, действай по плана.

Прибра мобифона в джоба си и извърна внезапно избелелите си очи към Кроукър:

— Моят човек горе… Трябва да изчезваме. Агентите на Гън са успели да ни засекат. — Гън те иска мъртъв, в това можеш да си сигурен… — Дарлинг клечеше в мрака, опрял лакти на коленете си. В затворено пространство хората обикновено се държат по два начина: или се чувстват притеснени и това им личи, или проявяват търпение. Но неговото поведение беше различно. От начина, по който приемаше тъмната дупка, веднага си личеше, че е служил отвъд океана. В Югоизточна Азия човек се научава да търпи влажните и вонящи на урина трапове, тъй като те често се оказват единственото укритие срещу врага. Научава се и на нещо друго: да борави с тихи оръжия. Кроукър си спомни теорията му срещу пистолетите. Беше кратка и ясна, а освен това и абсолютно вярна…

Двамата се намираха в квадратен въздухопровод от алуминиева ламарина, който висеше от тавана на приземието на „Белия дом“ — един от известните гей клубове на Маями, разположен в северната част на Линкълн Роуд, само на няколко пресечки от „Боунярд“.

Идеята да се скрият тук беше на Дарлинг. Агентите на Гън бяха по петите им. Половин дузина млади хора с леки костюми и фини тениски „Версаче“, които всеки би взел за манекени, ако не забележи леките издутини под мишниците ям. Там, в лесни за достъп кобури, се криеха револвери 38-ми калибър.

Кроукър не можеше да сбърка полевите агенти на СОБК. В момента двама от тях липсваха, очевидно тръгнали да приберат скаута на Дарлинг, който ги беше охранявал от трибуните на „Фламинго Парк“. Но останалите бяха надушили следите им с обонянието на хрътки и нищо не можеше да ги отклони.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа Кроукър. — Та аз работя за тях!

Белокосият наклони глава и се заслуша в равномерния грохот на компресора, който захранваше централната климатична инсталация. Към него можеше да се долови и боботенето на генератора, включил се автоматично в момента, в който той беше прекъснал електрозахранването.

— Гън иска смъртта ти, защото си сключил договор за убийството на Хуан Гарсия Барбачена — тихо изрече.

Нямаше смисъл да пита как и откъде Гън се е сдобил с тази информация. Беше работил за СОБК достатъчно дълго, за да си дава сметка, че там имат възможност да се доберат до всяка тайна, особено ако са преценили, че това си струва усилията. Сега беше далеч по-важно да получи потвърждение на информацията, която съдържа онази дискета.

— Искам да зная дали Сполдинг Гън и СОБК използват услугите на Барбачена в Латинска Америка — заяви Кроукър.

— Че за какво друго ще хукнат да те убиват? Барбачена е главният им агент оттатък границата. Отчита се лично пред Гън и заместника му — онзи, който се крие зад псевдонима Серо…

Лю усети ударите на сърцето си.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че дядото на Бени Милагрос го е наричал Серо? — попита той.

Очите на Дарлинг се разшириха:

— Истина ли е това?

Той само кимна.

— Исусе, най-сетне се добрахме до нещо реално!

Изведнъж млъкна и напрегнато се ослуша. Кроукър стори същото.

— Това изобщо не ми прилича на отдела, за който съм работил — промълви след известно време и поклати глава.

— Няма как да ти прилича, просто защото този отдел отдавна не е това, което беше…

Очевидно успокоен, Дарлинг изостави позата на хрътка и се обърна да го погледне:

— За десет месеца след назначаването си за директор Сполдинг Гън уволни всички ключови фигури в СОБК и ги замени със свои хора. Как е постигнал това? Как успя да получи безпрецедентен достъп до всички поверителни операции на правителството? Някой му е помогнал, някой с големи амбиции и изчерпано търпение… Впоследствие установихме, че това са сенатори с консервативни възгледи, към които се присъединяват и няколко висши чиновници от Министерството на търговията. Всички те са недоволни от факта, че гласуваните наскоро промени в държавния бюджет ги лишават от една дълго упражнявана и почти неконтролирана власт…

— А как се създаде БТВСНКП? — любопитно го погледна Кроукър.

— Къде мислиш отидоха бившите служители на СОБК, уволнени от Гън? — пак отвърна с въпрос Дарлинг. — Алтернативите бяха две: или да си намерим някоя спокойна службица в Министерството на правосъдието, или да се пенсионираме преждевременно… Но ние не направихме нито едното, нито другото. Обединихме сме и решихме да действаме. Отвсякъде ни дължаха услуги и не беше особено трудно да създадем свое бюро. Преди три години се създаде това, което днес наричаме Бюро за търговски връзки със страните с нови капиталови пазари… Официално в него работеха макроикономисти с многодиоптрови очила и следи от яйце по вратовръзките… Но зад тази фасада, далеч от очите и ушите на Гън, създадохме гъвкава и напълно оперативна организация, която по нищо не отстъпва на СОБК. Вярно, че беше скромна, но в замяна на това си беше наша. Основната ни задача беше да следим отблизо действията на Сполдинг Гън и да попречим на онези от тях, които влизат в противоречие със закона…

Той замълча и отново се ослуша.

— Това ми прилича на война — отбеляза Кроукър. — Една абсурдна война между две правителствени институции… Хората, които са ви поверили БТВСНКП, вероятно изобщо не подозират за нея.

— Това са хора от правителството и мога да те уверя, че положението е точно обратното. Всичките ни действия са координирани с тях.

— Но защо?

— Латинска Америка, приятелю. Там ще бъде поредното икономическо чудо, което ще засенчи дори първия полет на совалката. Буквално пред прага ни, благодарение ключовото положение на Мексико… Кой би се отказал от огромните печалби, които ще дойдат в най-близко бъдеще? — Вгледа се в лицето му. — Ето какво е положението: Гън възнамерява да завладее въпросния праг и изобщо не го крие. Доверените му хора знаят съвсем точно за какво става въпрос, но са или прекалено алчни, или просто страхливи, за да го отстранят… Точно тук се намесва БНП… Ние ще играем неговата игра и постепенно ще го изместим, като едновременно с това го държим под контрол…

— Искаш да кажеш, че ще внедрите свои хора — отбеляза Кроукър.

— Така е далеч по-добре, приятелю.

— И за целта някой трябва да премахне Барбачена…

— Точно така. Той разполага с огромни връзки оттатък границата, без тях всички планове на Гън отиват по дяволите… — Замълча и напрегна слух, сякаш искаше да улови и разгадае всички звуци наоколо. — Играта се нарича контрол… При нея действа едно-единствено правило — който упражнява контрол, той получава печалбата. Можеш да ми повярваш, че размерът на тази печалба ще е огромен… А това плаши политиците, то е ново за тях. Усещат, че онзи, който държи нещата под контрол, може да ги включва и изключва, когато пожелае — като каналите на кабелната телевизия. Той ще регулира потоците от пари и светът ще бъде в краката му… Ти как мислиш — дали някой от членовете на Конгреса ще се примири с мисълта, че могат да му отнемат думата насред поредното помпозно слово? Не, братле, никога!…

— Добре, това ми е ясно. Но какви точно са задачите, които Гън възлага на Барбачена?

Дарлинг замръзна на мястото си, Кроукър също ги чу: стъпки, които нарушаваха ритмичния грохот на компресора. Хората на Гън бяха тук.

Освен това бяха съвсем близо — трима въоръжени мъже, три слепи мишки.

Звук зад гърба му го накара да се обърне. Мишките не бяха слепи. Успели да заобиколят капаните, те настъпваха от всички страни. Разбра защо вдигат толкова шум: действаха според древното ловно правило на „викачите“, които гонят дивеча към предварително подготвената засада.

— Вероятно използват топлинни сензори — прошепна в ухото на Рос. Специалните уреди с инфрачервени лъчи лесно откриваха топлината, излъчвана от човешкото тяло. Дори абсолютният мрак не беше в състояние да им попречи.

— Стой неподвижно, без да мърдаш — нареди му той. — Тук има доста метал и бетон, да се надяваме, че това ще ни спаси от лъчите…

Кроукър неочаквано се обърна и бързо пропълзя по посока на близкия капак. Зад решетката се виждаше желязна стълба, която стъпваше на бетонния под. На стената до нея мъждукаха жълтеникавите крушки на аварийното осветление, включило се автоматично, след като Дарлинг прекъсна захранването. Нямаше никакво намерение да остане като плъх в този капан, без възможност за маневриране. Измъкна колта и го зареди с патроните „тъмна звезда“, после отмести капака и започна да се спуска по стълбата. Въздухът беше застоял, с неприятна миризма. Ръждясалите стъпала бяха покрити с мазна, трупана от години мръсотия.

Едно от стъпалата поддаде точно по средата на пътя му.

Левият му крак пропадна, тялото му се извъртя и силно се удари в стълбата. Револверът излетя от ръката му и изтропа на бетонния под.

Кроукър изруга и внимателно продължи пътя си. Зад себе си чуваше тихото дишане на Дарлинг, който очевидно бе решил да го последва.

Ловците също се приближаваха. Очевидно бяха разбрали, че са подплашили дивеча.

Стъпи на пода и веднага разбра, че едва ли ще открие оръжието си в този мрак. А нямаше и време да го търси.

Преди време Каменното дърво го изведе на лов за алигатори сред блатата на Евърглейдс. „Алигаторът е хищник — предупреди го той. — Напада светкавично и ако решиш да му бягаш по права линия, нямаш никакъв шанс…“

Дълбоко в съзнанието си човекът също е хищник… Една от мишките беше съвсем наблизо. Крачеше бързо и уверено, използвайки предимството на сензорното устройство в ръката си. Мъжът беше сигурен, че това е достатъчно в околната тъмнина. Тъкмо на прекалената му самоувереност разчиташе Кроукър.

Не можеше да му избяга, затова и не се опита да го стори. Хищниците чакат плячката им да побегне. А Лю прибягна до похват, който този хищник изобщо не можеше да подозира. Вместо да побегне, той се обърна и скочи срещу него. Онзи вече летеше насреща му и това му помогна. Лявата му ръка се стрелна напред, сграбчи дрехата на нападателя и рязко я дръпна. Едрото тяло се строполи на бетона, но ножът в ръката му прониза ризата на Кроукър. Той успя да се дръпне навреме и нанесе саблен удар по китката. Ножът издрънча на пода, а онзи му нанесе силен ритник в бъбреците, за миг останали незащитени…

Кроукър изпъшка и падна на крака. Нападателят моментално се възползва от това и му нанесе силен удар между лопатките с ръба на дланта си. Той се строполи по очи, останал без въздух в дробовете си.

Нападателят потърси ножа. Дарлинг се спусна по стълбата и му нанесе силен ритник. Но онзи беше толкова бърз, че ударът попадна не в гърлото, а в рамото му. Извърна се, сякаш готов да побегне, и Дарлинг скочи отгоре му. Това беше грешка.

Непознатият ловко блокира удара и заби юмрук в корема му. Той се сви на две и се закашля, а онзи стовари коляното си в лицето му.

Тук се намеси Кроукър. Стоманените нокти на протезата му се забиха в скулата на нападателя, той изкрещя и понечи да ги извади. Кроукър това и чакаше. Сграбчи ръката му и започна да я извива. Онзи падна на колене, като преди това направи безуспешен опит да го ритне в слабините. Дланта на Кроукър се стовари с ужасна сила върху незащитената му шия. Нападателят се просна на цимента и замря.

Откъм далечния край на приземието долетяха викове. Той вдигна топлинния сензор и изтича към Дарлинг, който се беше отпуснал на колене и задавено кашляше.

— По дяволите! — задъхано рече белокосият, докато се допираше на ръката му. — Май съм изгубил тренинг… Това копеле едва не ми отнесе главата!

— Тръгвай — подкани го Кроукър и вдигна апаратчето пред очите му: — Сега вече имаме шанс…

В различните складови помещения откри всичко, което му беше необходимо: алуминиево фолио, клещи, изолационно тиксо и няколко метра жица.

Залови се за работа, като едновременно с това започна да обяснява на Рос:

— При демонстрацията на тези топлинни сензори ни предупредиха да внимаваме в кухненските помещения, където се използва фолио и има микровълнови печки… Те влияят на инфрачервените лъчи и апаратите не действат… — Уви горната част на тялото си с алуминиево фолио, тикна краищата му под мишниците си и промърмори: — Това би трябвало да е достатъчно… — Погледна към Дарлинг и добави: — А ти ще бъдеш примамката, нали?

Той мълчаливо кимна.

Върнаха се в общото помещение. Кроукър включи апаратчето и моментално засече преследвачите.

— Приближават се — рече. — Ако имаме късмет, ще засекат само теб…

Откри един контакт на стената, разтвори клещите и оголи краищата на кабела. Тикна ги в контакта, подаде другия край на Дарлинг и му направи знак да се отдалечи. Жицата се опъна на десетина сантиметра над пода.

До слуха му долетя тропот на тичащи хора, очите му се сведоха към екрана на топлинния сензор. Целта му беше да определи посоката на движението им, но това се оказа излишно. Първият от преследвачите изскочи иззад ъгъла и налетя право на опънатата жица. Разхвърчаха се искри, замириса на изгоряло. Човекът се просна по очи.

Кроукър се измъкна от скривалището си и понечи да тръгне към него, но в същия миг в тила му се заби дулото на пистолет.

— Стой на мястото си, умнико! — изръмжа дрезгав глас зад гърба му. — Извикай приятелчето си и внимавай да не правиш излишни движения! — Натискът на дулото се усили, сякаш онзи се готвеше да му пробие черепа. Едва сега си даде сметка защо топлинният сензор му беше дал противоречива информация: този тип отзад очевидно се беше разделил с останалите, за да направи обходна маневра. — Леко и внимателно! — бръмна в ухото му гласът. — Нали не искаме да го подплашим?

Той изпълни заповедта и Дарлинг тръгна към него. От оголения кабел все още хвърчаха искри. Свел поглед надолу, Кроукър прецени, че краката му се виждат дори и на тази светлина. Ако Рос внимава, положително ще види и кравата на нападателя…

— Спри! — извика мъжът зад гърба на Кроукър. Но белокосият продължи да върви напред, сякаш не беше го чул.

— Казах да спреш! — изкрещя онзи и палецът му напипа сънната артерия на Лю. Пистолетът се насочи напред, към Дарлинг.

В далечния край на помещението настъпи някакво раздвижване. Кроукър не беше в състояние да види каквото и да било, само усети течението. До ухото му тресна оглушителен изстрел, многократно повторен от ехото на бетонните стени.

Реши, че моментът е настъпил, и заби лакът в ребрата нападателя. Но той вече се свличаше към пода, от гърлото стърчеше нож…

— Дарлинг?

— Повърхностна рана и нищо повече — долетя гласът на белокосия, после се появи и самият той, притиснал дясното рамо с ръка. Дари Кроукър с бледа усмивка, после срита неподвижното тяло в краката му. — С юмруците вече не ме бива, но още не съм забравил как се хвърля нож…

— Задачата на Барбачена е да дестабилизира Мексико. — Под светлината на луминесцентните тръби Дарлинг прилича на албинос, лицето му беше бледо, без никакъв цвят. — За тази цел той се възползва от недоволството на отделни етнически общности, най-вече на бунтарите от племето чиапа, които искат автономия. Представяйки се за страстен привърженик на техните идеи, той им доставя оръжие и боеприпаси, главява военното им крило и постепенно го превръща в своя армия, готова да изпълни всяка негова заповед. Парите помощта на Гън вършат, добра работа. Създаден е център подготовка, професионални военни учат селяните как да убиват. Барбачена предоставя на тези хора легитимност — най-важното нещо за всички дисиденти по света… — Дарлинг рязко завъртя глава и изрече с нетърпение: — Достатъчно, докторе. Приключвайте, защото ме чака важна работа.

Намираха се във все същото мазе на Белия дом, но електричеството вече работеше и навсякъде щъкаха агенти на НП, включително този доктор, който го превързваше.

— Раната трябва да бъде почистена добре, за да не се инфектира — рече докторът, мургав мъж от латински произход със зализана коса и маниер на главен герой от M.A.S.H.9 Личеше, че е свикнал да работи при всякакви условия. — Не мърдайте! — Потопи тампон в някаква жълтеникава течност и го притисна в раната, Дарлинг се намръщи и прехапа устни.

— Вижте какво! — изръмжа той с насълзени очи. — Бийте ми една доза пеницилин, или каквото там сте намислили, превържете раната и ме оставете на мира!

После отново насочи вниманието си към Кроукър:

— На предстоящата среща Барбачена ще получи последните указания на Гън. Ако му бъде позволено да се върне обратно в Мексико, той ще продаде на дисидентите от чиапа най-модерните оръжия, които се пазят в нашия арсенал. Като прибавим към тях и ключовата информация от разузнаването ни, бунтовниците несъмнено ще придобият пълен контрол в южните райони на Мексико. Правителството ще бъде парализирано и ще изгуби властта за броени часове. БОЛСА — мексиканската фондова борса, ще се срине… Ще я сполети съдбата на Уолстрийт от 1929 година. Нашата икономика е тясно свързана с мексиканската, следователно и американският пазар на ценни книжа ще преживее огромен трус. В акт на отчаяние правителството на Мексико ще поиска помощ от Вашингтон и по ирония на съдбата Уолстрийт ще препоръча точно това, към което се стреми Гън: интервенция на някаква полупостоянна база…

В помещението безшумно шетаха млади мъже с 9-милиметрови браунинги на кръста, които сръчно разчистваха човешките останки. Охладеният по изкуствен начин въздух натежа от миризмата на силни дезинфектанти. Кроукър беше сигурен, че след броени минути нищо тук няма да напомня за пролятата кръв.

— Тогава ще настъпи времето на Гън и неговите покровители в правителството — продължи Дарлинг. — С помощта на Барбачена движението на чиапа ще бъде унищожено, а ръководителите му — ликвидирани. После начело на Мексико ще застанат хора, които са избрани лично от него. Марионетно правителство, подчинено на определени кръгове във Вашингтон. То ще манипулира промишлеността и финансовите пазари на страната. Знаеш какво ще стане тогава, нали? Падне ли Мексико, потъва и цяла Южна Америка…

— Но откъде ще намерят толкова бързо подобни хора? — попита Кроукър.

Той се усмихна и опипа марлята, която докторът беше поставил върху раната му.

— Сполдинг Гън вече ги е подбрал, те заемат ключови позиции в икономиката на Мексико. Чакат сигнала и нищо повече…

— А какво ще стане, ако по време на предстоящата визита Барбачена бъде ликвидиран? — замислено изрече Лю.

— Ще ти целуна задника, ето какво! Ако не друго, нашето присъствие в рамките на Министерството на правосъдието доказа категорично един факт: Сполдинг Гън е опасен душевноболен човек, чиито амбиции далеч надхвърлят правомощията му. Основната му цел е да постави под свой контрол икономическите ни отношения с Латинска Америка във всичките им разновидности. — Направи знак на доктора да се отдалечи и понижи глас: — Ще бъда брутално откровен, Кроукър… Ликвидирането на Барбачена е единственият изход за нас. С удоволствие бихме го извършили сами, но обстоятелствата не ни позволяват. Дори да го премахнем, вземайки всички възможни предпазни мерки, ние все пак ще оставим следа… И тази следа несъмнено ще бъде напипана от експерт като Гън…

Стана и двамата тръгнаха към изхода на подземния лабиринт.

— Искам да разбереш, че не крия нищо от теб — рече Дарлинг. — И затова ще ти кажа какви мисли ми минават през главата… Отчаяно търся начин за отстраняването на Барбачена и все нещо не достига… — Бледосините очи се втренчиха в лицето му, пръстите му щракнаха: — После хоп, изведнъж се появяваш ти! Какво би си помислил, ако беше на мое място?

— Същото — кимна с въздишка той. — С мен се свърза човек на име Марселус Рохас Диего Махур…

— Махур… Махур… — повтори замислено белокосият. — Не е ли един адвокат, който обслужва кралете на южноамериканската наркомафия?

— Същият. Предложи ми сделка… Хуан Гарсия Барбачена е бил женен…

— Знам — кимна Дарлинг. — За Тереза Маркеса… — Тя го хванала в изневяра и му отправила заплахи, а той я убил… Първо я пребил до безсъзнание, а след това я удушил с електрически кабел. Измъкнал се от съдебно преследване благодарение на връзките си…

— Това е причината да бъда нает за ликвидирането му. Нищо общо с теб и Гън, нито пък с малката мръсна война, която водите… Лични мотиви и толкоз.

Рос обмисли чутото и кимна с глава:

— Връзва се… Чел съм протоколите за този инцидент. Полицията открила неоспорими доказателства за грабеж. В къщата е проникнато с взлом, изчезнали са пари и бижута… Заведено е дело срещу неизвестен извършител, което бързо приключва. От всичко това стигам до заключението, че следствието е действало съвсем повърхностно. Никъде не се споменава, че по време на нападението Тереза е била охранявана от бодигардове… Къде, по дяволите, са били те? Бях доста озадачен от факта, че самият Барбачена никога не задава този елементарен въпрос. — Помълча малко, после сбърчи чело и продължи: — Да речем, че по този въпрос сме наясно… Но има още един: как си се добрал до секретната информация на ДНП?

— Чрез братята Бонита.

— Исусе! Ако тези близнаци са забъркани… — Млъкна, обърна се и направи знак на един от агентите, който бързо се приближи и му подаде портативния си компютър. Отпуснал се на едно коляно, белокосият пусна машинката в действие и докосна вградената мишка.

— Това е секретен файл на СОБК — поясни.

„В днешно време няма нищо недосегаемо — рече си Кроукър, докато очите му следяха информацията, появила се на екрана. — Включително и най-строго засекретените досиета. Правителството може да разполага с всички сведения за обикновените граждани, включително играчките и филмчетата, които предпочитат децата им…“

— Сходствата се набиват в очи — отбеляза той.

— Можеш да се обзаложиш, че е така — отвърна Дарлинг и натисна клавиша за движение на екрана.

Файлът, който изследваха, принадлежеше на СОБК и беше озаглавен СУНИ. В него се съдържаха данни за поредица от сходни помежду си убийства. СУНИ означаваше „Серийни убийства с неизвестен извършител“…

— Сам виждаш, че не е трудно да се забележат повторенията — промърмори белокосият. — Всички жертви са обезглавени…

— И нито едно от телата не е намерено — добави Кроукър, докато четеше списъка. — Този файл съществува от четири години насам…

— Първата отрязана глава е открита в околностите на Талахаси — кимна Дарлинг. — В доклада на съдебния лекар е отбелязано, че убиецът е действал професионално. Никакви прорезни и разкъсни рани. Главата е била отрязана със скалпел…

Лю за миг си представи вътрешността на бясно препускащия микробус и Хектор Бонита със скалпел в ръка.

— Със скалпел и нищо друго? — уточни той.

— Такова е заключението на съдебния лекар. Стените на раната са гладки, без назъбени краища…

— Значи убиецът не е използвал трион — вдигна глава Кроукър. — Срязал е гръбначния стълб с помощта на скалпел — един акт, за който се иска значителни физически сили.

— Трябва да е бил як като бик — съгласи се Дарлинг.

Кроукър копнееше за глътка чист въздух. Искаше му се да види синьото небе, да усети галещите лъчи на слънцето по тялото си. Но се намираше на място, където подобно нещо бе напълно изключено. „Дали някога отново ще изпитам чувството на духовна чистота?“ — запита се. После тръсна глава и се върна в настоящето:

— Всичко това е дело на близнаците Бонита, нали?

— Убедени сме в това, въпреки че не разполагаме със сигурни доказателства. — Пръстът му отново докосна мишката: — Я погледни това…

Вторият секретен файл на СОБК съдържаше информация за нелегалната търговия с човешки органи в югоизточните региони на щата.

— Данните не отразяват времето за подобни операции — отбеляза Лю. — Годните за трансплантация органи, с изключение на бъбреците, живеят твърде кратко извън човешкото тяло. Антигенната проба се извършва за 7–8 часа… Откъде тези типове знаят на кого точно да изпратят стоката си?

— Нямам представа — отвърна Дарлинг. От тона му пролича, че в момента търси отговор на далеч по-важни въпроси. — Опитахме се да разберем защо Гън събира подобна информация. Той явно държи под око не само близнаците Бонита, но и целия нелегален пазар за органи. В същото време не прави никакви опити да им попречи…

— Зъл демон е тоя Гън — съгласи се Кроукър. — Явно поддържа някаква връзка с близнаците…

— И още как — въздъхна белокосият и изключи компютъра. — Особено съм разтревожен от факта, че въпреки стриктните мерки за сигурност копелетата са успели да проникнат в нашата система. Но защо, по дяволите, им е било нужно да предават входящите кодове на теб?

— Според мен това стана случайно. Близнаците имат стари сметки за уреждане с Бени Милагрос, но това е дълга и не особено приятна история… Бени ми се пише приятел, но никога не е споменавал, че работи за Гън… Затънал е до гуша във вашата малка война. Дискетата, която ми беше подхвърлена, съдържаше точно онази информация, която те искаха да науча… А входящите кодове бяха изписани съвсем ситничко на края… Предполагам, че братята изобщо не са им обърнали внимание.

— Да се надяваме, че си прав — рече с въздишка Дарлинг. — Междувременно заповядах промяна на кодовете в цялата ни мрежа. — Остави портативния компютър на пода и тръгна към металната стълба, която водеше навън, към една от тесните пресечки на Линкълн Роуд. — Иска ми се да ти окажа и по-осезаема помощ, като например бойна група или оперативна информация — промърмори. — За съжаление това е изключено. Дори това, което вече сторих за твоята сигурност, излага Бюрото на огромни рискове…

— Не се безпокой — отвърна Кроукър. — Благодаря ти за всичко.

Белокосият му протегна ръка.

— Един последен съвет — рече кротко. — Дръж се колкото е възможно по-далеч от братята Бонита. Те са чиста отрова, а както вече разбра, имат и подкрепата на Гън… — Светлите и леко уморени очи, попили в себе си цялата мъдрост на света, сякаш докоснаха душата на Кроукър: — Пипни го тоя Барбачена, виж му сметката… Това ще бъде от полза за всички. А после се спасявай някъде надалеч, в името на всемогъщия Бог!

Глава 3

Настъпил газта, Кроукър се носеше по магистралата И-95 на север от Палм Бийч. От репродукторите се лееха мелодиите от албума на Лав „Вечна промяна“, излязъл на пазара през далечната 1968 година. Тази музика му се струваше особено подходяща за случая.

Американските интереси в Латинска Америка… Бизнес и нищо друго. Пресичаме южната си граница по същите причини, по които си пъхаме носа във вътрешните работи на всички страни по света: защита на интересите на шепа влиятелни и обикновено крайно безскрупулни типове. Сривът на икономиката в Латинска Америка вероятно ще доведе на власт диктатори, или още по-лошо — политици със социалистически убеждения. Това ние, разбира се, не можем да позволим… В Кувейт нахлухме заради петролното лоби. Кое ли лоби стои зад Гън? Автомобилното? Твърде вероятно — Мексико е втори вносител на американски коли след Канада… Никой няма да позволи ликвидирането на този пазар, особено пък от някакви си етнически недоволства. Но съответната операция е доста мръсничка, изисква време и най-вече секретност…

Мисълта за секретност отново го върна към Антонио и Хектор. „Те са истинска отрова и разчитат на здрави връзки — беше казал Рос Дарлинг. — Вероятно се ползват с протекции от високо място…“ Естествено, че се ползват. Според секретната информация те провеждат операция по нелегално набиране на органи със знанието, а може би и с одобрението на самия СОБК. Дали това е бил начинът, по който Гън за кратко време съсредоточава в ръцете си огромна власт? Дали тази власт не се крепи на труповете на хората, убити от Бонита? Колко са възрастните сенатори, конгресмени и членове на правителството, които чакат ред за нови резервни части, получили предварително уверение, че проблеми няма и всеки ще получи онзи орган, от който се нуждае умореното му тяло?… Кроукър не си направи труда да изчислява. „Когато става въпрос за оцеляване, човеците са далеч по-умни от останалите видове — това му го беше казал Каменното дърво. — Става така, защото човеците винаги си намират оправдание. Дори най-злите и покварените от тях са убедени, че постъпките им са правилни и справедливи…“

С изключение на близнаците Бонита може би… Той бе прекарал достатъчно време с Антонио, за да усети, че тези хора бяха от по-друго тесто. В душите им пламтеше жесток и неугасим огън, който лесно можеше да бъде сбъркан с Хета. Те добре различаваха доброто от злото. И напълно съзнателно бяха направили своя избор: да бъдат на страната на злото…

Напусна магистралата, прекоси булевард „Окичоби“ на изток и излезе на „Олив“, който всъщност преливаше в междущатска магистрала №1. После пое на север.

Основната му тревога продължаваше да е свързана с Рейчъл. Нейната болест съвпадаше подозрително точно с появата на Барбачена в Маями. От момента, в който разбра, че двете с Гидиън са употребявали наркотици с добро качество, той започна да подозира, че комата на племенницата му е била изкуствено предизвикана. Но по какъв начин? От кого? Имаше известни подозрения, но те трябваше да бъдат доказани…

Влезе в паркинга на болницата „Роял Поинсиана“ и изключи мотора.

Беше изправен пред изключително тежка ситуация. Не можеше да направи абсолютно нищо дори в случай, че подозренията му относно Рейчъл се окажеха верни. Тя умираше. Без бъбрека, предложен от Махур, едва ли щеше да изкара до края на седмицата. А той самият, лишен от избор, потъваше все по-дълбоко в една зловеща конспирация. Убий Хуан Гарсия Барбачена, за да живее Рейчъл… Фактът, че Махур, а след него и Дарлинг, му предоставиха достатъчно причини да ненавижда Барбачена, изобщо не променяше нещата. Едно е да убиеш някого при неизбежна самоотбрана, но съвсем друго е, когато планираш премахването на жив човек предварително, с хладна и смразяваща кръвта пресметливост… Беше срещал достатъчно наемни убийци в своя живот и знаеше по какво се различава от тях — сърцето му не беше от камък…

Слезе от тъндърбърда, понечи да изтича към входа, но бързо се отказа. Въздухът беше горещ и натежал от влага, въпреки че едва минаваше единадесет.

Болницата беше хладна и тиха, като добре смазан механизъм на швейцарски часовник. В атмосферата на всички здравни заведения има нещо особено, нещо, което те прави уморен в мига, в който се озовеш под покрива им… Може би насищат въздуха с газообразни транквилизатори, които неусетно премахват възбудата на посетителите…

Качи се в Отделението за спешна хемодиализа и пристъпи на пръсти към малката стаичка на Рейчъл. Лицето й беше бяло като вар, тялото — крехко и слабичко. Човек оставаше с впечатлението, че ще литне, ако не са завивките… Синкавите венички, които бавно пулсираха под тънката кожа, имаха болезнен восъчен цвят. Дигиталната апаратура до леглото показваше, че треската продължава. Сепсисът все още не беше овладян.

Кроукър се наведе над леглото, целуна топлото чело на момичето и прошепна:

— Открих Гидиън, скъпа… Тя скоро ще бъде тук. — Пръстите му стиснаха безжизнената ръка, отпусната покрай завивките: — Дръж се, Рейчи! Лошото остана назад, сега трябва просто да издържиш още мъничко!

В помещението се появи Мати, която очевидно беше отскочила до тоалетната. Зърна брат си и се втурна в прегръдката му.

— Къде беше, Лю? Къде прекара нощта? — В очите й имаше сълзи.

— Успокой се — прошепна той и повали лицето й. — Утре Рейчи ще получи своя бъбрек.

— О, Лю!

Нежно се освободи от прегръдката й и попита:

— У теб ли е резервният ключ за жилището ти, Мати?

Тя кимна, разрови в чантичката си и подавайки му ключа, попита:

— Открил си Гидиън, нали? Що за човек е той?

— Нещо доста по-различно от това, което очаквах…

— Искам да се запозная с него — рече тя и изтри очите си с книжна салфетка. — Имам чувството, че той е единствената ми връзка с Рейчи.

Побутна я към стола до леглото и смени темата:

— Виждала ли си доктор Стански? — Не му се искаше да говорят за Гидиън. Сестра му си имаше достатъчно грижи, нямаше смисъл да я товари с нови. Особено когато ставаше въпрос за сексуалните предпочитания на Рейчъл…

Мати изглеждаше съсипана от умора.

— Той идва по-късно — поклати глава. — Да му предам ли нещо?

— Не. Всъщност не му казвай, че съм питал за него… — Кроукър се наведе и я целуна по бузата. За разлика от тази на Рейчъл нейната беше ледена. — Добре ли си, Мати?

— Да.

— Нещо не ми се вярва… Кога си яла за последен път?

— Не съм гладна — отвърна му с пресилена усмивка.

— Въпреки това трябва да хапнеш нещо, скъпа — настоятелно рече той. — Скоро всичко ще приключи, при това добре. Обещавам ти. Но в състоянието, в което се намираш, едва ли носиш някаква полза на Рейчи…

Пресилената й усмивка стана по-широка, главата й кимна. Той се обърна и излезе. За момента не можеше да направи нищо повече за нея. Купи няколко сандвича от кафенето на приземния етаж и помоли една от сестрите да й ги занесе.

После се насочи към лабораторията за анализ на кръвни проби и откри Джени Марш надвесена над някакъв микроскоп. Двете лаборантки в дъното му хвърлиха любопитни погледи, след което продължиха работата си с центрофугата. Лекарката остави писалката, с която драскаше нещо в бележник с жълти листове, и вдигна глава. Усмивката й беше хладна и някак служебна, съвсем различна от онази, която очакваше.

— Надявам се, че следобед ще имаш време да си отспиш — рече той. — Бъбрекът ще бъде освободен някъде след полунощ.

— Отлично — делово отвърна тя. — Подготвила съм нещата, ще остана тук. В съседната стая има кушетки. Ще те уведомя в момента, в който органът бъде тук. Ако желаеш, можеш да присъстваш на операцията…

— Едва ли — поклати глава Кроукър. Един Бог знае къде щеше да бъде по това време. Може би ще се носи по течението с лице във водата. Пристъпи крачка напред и понижи глас: — Научих нещо, което може би ще е важно за теб… Във фаталната нощ Рейчъл е вземала само чист наркотик…

— Не може да бъде! — изненадано го погледна. — Като количество дрогата в кръвта й не е достатъчна, за да доведе до кома. Сигурна съм, че в нея е имало примеси, при това опасни за живота!

— И аз мислех така, но открих лицето, което е било с Рейчи през цялата нощ. То е погълнало абсолютно същия коктейл — трева, хашиш, кокаин, в същите количества. Но си е живо и здраво… Единствената разлика между нея и Рейчъл е, че тя по всяка вероятност си има два бъбрека…

— В случая това е без значение — отвърна му и се намръщи: — Нещо не е наред, но проклета да бъда, ако знам какво е то!

— Преди малко бях при момичето, Джени. Защо треската още не е преминала?

— И аз си задавам същия въпрос — отвърна тя и замислено забарабани по плота на масата. — Вероятно организмът й е прекалено изтощен, за да се справи с инфекция, която здрав човек би преодолял за няколко часа…

Той внимателно наблюдаваше изражението на лицето й.

— Май не си много убедена в това, нали?

Тя вдигна глава, в очите й се четеше тревога.

— Честно казано, не съм… — Ръката й махна по посока на микроскопа. — Не откривам абсолютно нищо, за което бих могла да се захвана… От чисто медицинска гледна точка е нормално да се очаква, че преодоляването на кризата ще отнеме известно време. Но това, което ме тревожи, е липсата на каквото и да било подобрение. Сякаш при всяка наша стъпка напред Рейчъл се инати и прави две назад…

Той изчака, надявайки се Джени да довърши мисълта си. Но след като се убеди, че тя няма подобни намерения, каза:

— А трансплантацията? Можеш ли да я направиш въпреки високата температура?

— Това не е препоръчително — отвърна с въздишка тя.

Кроукър не хареса тона й, смръщи вежди и подчерта:

— Джени, ти трябва да овладееш проклетата инфекция, преди да ти дам бъбрека!

— Правим всичко възможно, Лю — отново въздъхна тя. — Можеш да ми повярваш…

— Вярвам ти — покри с длан ръката й върху масата.

Тя се отдръпна нежно, но решително.

— Какво ти е, Джени? — изненадано я погледна. — Държиш се така, сякаш снощи нищо не се е случило!

— Когато бях в гимназията, още преди да тръгна на курсовете, превърнали в мания желанието ми да стана лекар, аз бях съвсем друг човек… — започна някак отнесено жената. — В главата ми нямаше нищо друго, освен момчета… По цял ден мислех какъв пуловер и каква пола да облека, за да покажа прелестите си по най-добрия начин… Това беше най-безгрижният период от живота ми.

Той одобрително я огледа и кимна:

— Имала си какво да покажеш…

— Беше хубаво — въздъхна тя, после стана и пристъпи към прозореца. От мястото си Кроукър виждаше как трапчинката на шията й меко пулсира. — Сега имам прекалено много отговорности и не мога да си позволя дори минутка да мисля за други неща… — Помълча, после изрече по-меко — Истината е, че ми липсваше… Това е един много лош знак…

— В какъв смисъл лош? — любопитно я погледна.

— Ще ти кажа — обърна се с лице към него тя. — Първата ми мисъл, след като се събудих тази сутрин, беше: „Какво да облека днес, за да се харесам на Лю?“

— Това не ми изглежда чак толкова лошо — усмихна се той.

— Но на мен ми изглежда точно така! — смръщи вежди. — Изградила съм си правила на поведение, това беше един дълъг и труден процес. Бях твърдо убедена, че никой не може да ме отклони от тях, но… — Ръцете й безпомощно се разпериха: — Стана така, че тези правила отидоха по дяволите!…

— Бъдете силна, доктор Марш — привлече я в обятията си Кроукър. — Позволете си да мислите и за други неща, поне по една минутка дневно… — Усети как потъва в погледа на блестящите зелени очи и тихо добави: — Убеден съм, че можеш да ми отделиш тази нищожно малка частица от напрегнатата си програма, нали?

— О, Лю…

Устните й се разтвориха под натиска на неговите, тялото й потръпна от желание. Той я погали по гърба и усети как бедрата й се притискат към неговите. В следващия миг се разделиха, спомнили си едновременно за лаборантките оттатък високата маса. „Дали сърцето й бие толкова шумно, колкото моето“ — неволно се запита Кроукър. Един поглед в очите й беше достатъчен, за да разбере, че е точно така…

Джени правеше усилия да възстанови нормалното си дишане. Жена с твърдо установени навици… Това му харесваше.

— Слушай, искам да ми направиш една услуга — помогна й той. — Ако доктор Стански се появи по-рано от обичайното време, намери начин да го задържиш по-далеч от Рейчъл…

— Защо?

— Все още не зная — отвърна той и стисна ръката й. — Работя по една версия, но не искам да говоря, преди да съм сигурен… Зная как вие, докторите, се обединявате срещу всяко обвинение…

— Мислиш, че Стански представлява заплаха за Рейчъл? — разшириха се очите на Джени. — Господи, в такъв случай си длъжен да ми разкажеш всичко!

— Ще се свържа с теб в момента, в който науча нещо конкретно — увери я. — Имам номера на пейджъра ти.

Тя задържа ръката му, очите й не се откъсваха от лицето му, сякаш беше решила на всяка цена да запомни всяка извивка и бръчица по него.

— Това, което ти казах преди малко, не е вярно — прошепна. — Чувството, че ми липсваш е прекрасно, особено след като изведнъж се появяваш в лабораторията ми. Но… — Очите й се замъглиха и той помисли, че ще се разплаче. Гласът й премина в дрезгав шепот: — Върни се, Лю! Обещай, че ще се върнеш!…

— Обещавам — отвърна с усмивка Кроукър.

Но сърцето му се сви от мрачно предчувствие. Знаеше за какво мисли Джени: за видението, предизвикано от магическия камък. Той лежи по очи във водата, ръцете му са широко разперени… Безжизнен, мъртъв.

Розовият тъндърбърд го чакаше на болничния паркинг. Кроукър отключи вратата и завъртя стартера, но остана навън. В колата беше като в пещ и той се принуди да отвори вратите и да включи климатичната инсталация. Едва след няколко минути се качи и бавно подкара към апартамента на Мати. Беше му приятно да слуша равномерното боботене на мощния мотор, да усеща солидната тежест на купето, да вдъхва лекия аромат на тапицерията от първокласна кожа. Неусетно се пренесе в миналото, когато беше осемнадесетгодишен младеж и най-важното нещо на света бяха колите и момичетата. В този ред или в обратния — това зависеше единствено от настроението му… Нима все още можеше да издухва някогашното сладко безгрижие? Не, разбира се, за разлика от Джени Марш той беше израснал в „Кухнята на ада“, където всичко хубаво се постигаше на висока цена. Войната за територии се водеше всеки ден, така беше и с момичетата. Винаги се намираше по някоя луда глава, изгаряща от желание да разпилее мозъка ти по тротоара…

Насочвайки колата към паркинга за посетители на Харбър Пойнт, той неволно се запита какъв ли би станал, ако беше имал безгрижната колежанска младост на Джени. И не успя да си отговори…

Портиерът го спря и въпреки ключа в ръката му направи справка със списъка на собствениците, осигурили достъп в сградата на свои близки и приятели. За щастие Мати беше включила името му, очаквайки да преспи при нея…

Влезе в апартамента и се насочи към стаята на Рейчъл. Всичко си беше така, както го помнеше. Отвори гардероба и измъкна торбичката за хербарий. Развърза я, разрови сушените цветя и билки, пръстите му напипаха гладка подвързия. Указанията на Гидиън бяха абсолютно точни.

Седна на теглото и прокара длан по тъмносинята корица с жълти, имитиращи злато ръбове. Отвори дневника с разтуптяно сърце и започна да чете.

Рейчъл не бе записвала впечатленията си ден по ден, а просто бе отбелязвала по-важните събития. Явно не беше от момичетата, които педантично пълнеха страниците с белетристика от сорта на „събудих се, скарах се с мама, отидох на училище, видях се с Гидиън и се надрусах“…

Докато четеше, осъзна, че това не е дневник, а по-скоро описание на душевните състояния на племенницата му, които не бяха толкова лесни за разгадаване. В душата на всеки човек има дълбоко интимни области, които не могат да бъдат докосвани, а още по-малко разбрани: неясни блянове, странни желания, понякога дори и мании… Всички онези мрачни демони, които формират нашето поведение, но не обичат дневната светлина. Рейчъл беше изпитала необходимостта да вдъхне живот на тези сенки, а сега Кроукър ги изследваше и подреждаше с онова внимание, с което шаманите разглеждат разпръснатите кости на принесен в жертва звяр…

По едно време остави дневника и вдигна глава. В дъното на стаята стоеше Рейчъл. Изглеждаше съвсем истинска, от плът и кръв. Нямаше нищо общо с умиращото момиче, което беше оставил в болницата. Далеч повече приличаше на снимката с абитуриентската рокля — сериозна и тържествена, здрава… Видението отвори уста и започна да повтаря думите, които той току-що беше прочел:

Кроукър пое дълбоко дъх и видението се стопи. Докосна челото си с длан и установи, че е покрито със ситни капчици пот. По-голямата част от съзнателния му живот беше преминала в изследване на престъпната психика у човешките индивиди. Много от тях прибягват до самонараняване като последен опит да намерят себе си, да се спасят от неизбежното затъване в тинята. Но този акт е обречен на неуспех. Просто защото никой не може да унищожи последното убежище, от което се нуждае душата му.

С течение на времето се беше научил да не изпада в шок от подобни разкрития. Но сега ситуацията беше различна. Рейчъл не бе нито престъпник, нито психопат. Тя бе просто едно момиче, което отчаяно се нуждаеше от помощ. А на всичкото отгоре бе и негова племенница…

Това непозволено надзъртане в душата на едно младо създание беше ужасно, студ прониза тялото му. Вярно е твърдението, че никога не знаем какво мислят другите, но същото така е вярно, че в повечето случаи и не искаме да знаем…

Това бе причината, поради която прегарят ченгетата, разследващи убийства. Колкото по-способни са те, толкова по-бързо прегарят. Просто защото се излагат на по-голямо психическо натоварване, отколкото могат да понесат. Когато слънцето е прекалено силно и изгаря кожата ти, щеш не щеш затваряш очи и извръщаш глава…

Кроукър избърса потта от челото си и отново разтвори дневника. Пред очите му бавно се появи предишното видение. Този път Рейчъл седеше на пода в спалнята си, със скръстени нозе.

— Явно така ми било писано — проговори видението. — По време на прегледа Роналд докосна голата ми гърда и зърното моментално набъбна. Той го хвана с два пръста и жестоко го изви. Очите ми се насълзиха от болка и аз разбрах, че съм негова. По-късно го попитах как е разбрал това. Видял го в очите ми, отговори. Какво точно? „Беше гола и когато спрях поглед върху теб, разбрах, че между нас няма никакви бариери“ — рече той. Запитах се дали това е дефиницията на пълното отдаване. После той ми зададе въпроса, който никога няма да забравя: „Много пъти съм те виждал гола, но винаги съм усещал защитната стена, зад която се криеш. Какво я срина днес?“

Смъртта на Доналд, разбира се. Тя ме промени. Пред очите ми бавно се разкри единственият начин да оцелея. С Гидиън ми е хубаво, сигурна съм, че я обичам. Но за мен любовта не е достатъчна. У мен съществува и онова особено „нещо“, за което нямам име. Получих го благодарение на Доналд. Същото, което Роналд забеляза в очите ми. Имам нужда от него, трябва да го притежавам. Сега вече съм сигурна, че зная пътя. Сеансите ще продължат, аз ще оживея…

И тъй, доктор Роналд Стански заема мястото на мъртвия Доналд Дюк и садомазохистичните „сеанси“ продължават. Една мрачна история, която с течение на времето става все по-мрачна… Колко увредена е била психиката на Рейчъл, защо се стреми към този начин на живот? Вероятно много, в противен случай все някой би я разбрал… Това увреждане я правеше различна от останалите. Различна и непозната дори за Гидиън. Кроукър изпита желанието да я стисне в прегръдките си и да я защити от враждебния свят. Сърцето му късаше от жал за това нещастно момиче, което не можеше да разбере, че му е нужно само едно: обич… „Ако преживее това изпитание, тя трябва да започне нов живот — тръсна глава той. — А това означава, че Мати трябва да научи всичко…“ Но не сега. Все още бе рано.

Потънал в тревожни мисли, почти забрави за нещо, което му беше направило впечатление. Сети се в последния момент и отгърна предпоследната страница на дневника. Датата показваше, че записките са направени три дни преди Рейчъл да изпадне в кома.

Тук дневникът свършваше. На двата свободни реда в дъното на страницата Рейчъл беше надраскала с молив някакъв адрес. Дали това не бе адресът на странния Трей Мерли?

Кроукър отмести очи от дневника, кръвта във вените му изстина. Според сведенията, които му даде Вонда Шепърд, собственикът на агенцията за коли под наем „Голд Коуст“ в Маргейт се казва Трей Мерли. Махур беше наел резедавия линкълн именно от тази агенция. А сега излиза, че Трей Мерли се познава с доктор Роналд Стански. Какво означава всичко това? Той нямаше отговор на този въпрос, но му стана ясно, че рано или късно злокобната машина, която беше зърнал в Маргейт, ще изплюе грозните си тайни…

Адресът, който Рейчъл беше надраскала в дневника си, се оказа на остров Хибискъс, разположен в средата на залива Бискейн. До него се стигаше по естакадата „Макартър“, до отбивката на Фаунтън Стрийт, която водеше до Палм Айлънд и оттам до Хибискъс.

Островчето беше съвсем миниатюрно — десет пресечки дълго и само две широко. Беше изцяло запълнено от просторни каменни къщи, всяка от които имаше собствен кей. Кроукър намали скоростта и отби до тротоара пред една бяла сграда. Тя беше съвсем като околните, отличаваха я само рамките на прозорците, боядисани в тъмносиньо. Излезе от колата и се протегна. Страхотната жега се отразяваше добре на раните и охлузванията му.

Измина няколкото метра павирана алея и натисна звънеца. Отговор нямаше и той мина отстрани, покрай бугенвилови храсти с разкошни оранжеви цветове. Задната част беше превърната в голяма, типична за Флорида веранда, под нея, плътно долепен до пристана, имаше басейн. Около него имаше две редици по четири лежащи столове за плаж. Ослепително бели, със сини дюшечета, те сякаш бяха готови за снимка… Тук също нямаше никого. Филтрите на басейна гъргореха като току-що нахранено бебе, над сенника се поклащаха острите листа на висока палма. На поставка до стената имаше купчина свежо изгладени хавлии на ярки райета, под тях се намираха три различни модела сенници.

Оттатък басейни се виждаше покрит пристан, водата под него самотно проблясваше. Нямаше нито яхта, нито рибарски лодки. Забеляза, че мрежестата задна врата е само притворена и се насочи натам. Дръпна я и влезе. Право пред него имаше широки прозорци, отвъд които се виждаше престорен хол. Вдясно бяха прозорците на основния апартамент, срещу тях — апартаментът за гости с две спални. Единственото нещо, което даваше признаци на живот, беше голям надуваем алигатор в зелен цвят, който леко се поклащаше в басейна. Нарисуваните му очи равнодушно Гледаха Кроукър, който се насочи към верандата. Плъзгащата се врата към хола не беше заключена и той без затруднение се озова вътре, вдишвайки с пълни гърди приятно охладения от климатика въздух.

Мебелите бяха в бяло и кафяво. Бяха скъпи и безупречно подредени, без нито една гънчица. Изящната маса за хранене в трапезарията бе украсена с ваза свежи цветя, около нея бяха подредени пет удобни стола. Но във въздуха не се долавяше миризмата на храна, нито пък на парфюм, или цигарен дим.

Отиде в кухнята. Установи, че шкафовете са добре заредени с храна. Хладилникът остави за най-накрая. След смъртта на Соня не можеше да погледне този напълно обикновен за останалите уред, без да потръпне при спомена за отрязаната й глава.

Хвана дръжката и изведнъж се запита какво ще прави, ако отвътре го погледне отрязаната глава на Трей Мерли… Стисна зъби и дръпна вратата към себе си. Но съдържанието на хладилника беше съвсем нормално — вътре имаше обичайните за всеки дом продукти.

Изчака, докато пулсът му се нормализира, вратичката се затвори с тихо съскане.

В главния апартамент бе посрещнат от още мебели в бяло и бежово: огромно двойно легло, стар, майсторски реставриран провансалски гардероб, овално стенно огледало с позлатена рамка. Краткият преглед на гардероба не донесе нищо интересно, освен факта, че Трей Мерли притежава добър вкус и много пари. И тук присъстваха тъмносиньото и бялото — главно сред костюмите и ризите. Очевидно тези цветове бяха любимите на домакина.

До стената имаше голям светлобежов сандък, висок около седемдесет сантиметра и дълъг почти колкото леглото. На нощната масичка лежеше дистанционно управление. Кроукър го взе и натисна бутончето в зелен цвят. Капакът на сандъка безшумно се отвори и от вътрешността му се издигна поставка със скъпа апаратура. Телевизор с 24-инчов екран, видеокасетофон, лазерен диск и още куп електронни джаджи с неизвестно предназначение. В отделението, което някога бе служило за съхранение на грамофонни плочи, имаше десетина лазерни диска и около две дузини видеокасети.

Върху кувертюрата на леглото лежаха три снежнобели ризи, току-що изгладени и акуратно прикрепени към правоъгълници от картон. На всеки картон белееше квитанцията от химическото чистене, залепена със скоч, а самите ризи бяха от същата кройка като тези в гардероба.

Забеляза нещо странно. Не в самите ризи, а в картоните, за които бяха прикрепени. Направи му впечатление, че са прегънати. Протегна стоманените пръсти на протезата си и внимателно повдигна най-горния от тях. Изпод него се плъзна широк плик от кафява хартия. Вътре имаше обикновена папка, от онези, които използват болничните заведения. На корицата беше изписано името „Соня Вилалобос“.

Папката съдържаше данни за здравето на Соня, събрани от доктор Роналд Стански. Формулярите бяха от клиниката му в Маргейт, а не от кабинета за частна практика в Уест Палм Бийч. Нима Соня е била пациентка на Стански?

Бързо измъкна плика изпод втората риза. С ужас установи, че това е епикризата на Вонда Шепърд и забързано я прелисти. И тя ли е била пациентка на Стански? Не вярваше в съвпадения, но дори и да вярваше, никога не би приел това, което виждаха очите му. Изследванията на двете момичета бяха почти идентични. Без значение беше дали това са някакви стандартни протоколи или не, тъй като в края на всеки от тях бяха записани данните на тест, от който кръвта му изстина.

Извади третата папка, умът му отказа да приеме името Рейчъл Дюк върху корицата. Започна да я разлиства с трепереща ръка. Мислите му поеха в посока, от която бързо му се зави свят. Ако всичко това бе вярно, значи…

Приглади картона на най-горната риза и погледна залепената със скоч розова квитанция. Химическо чистене „Джиф Тайм“, адресът беше на булевард „Бискейн“ и му се стори познат…

Изведнъж замръзна на мястото си. Откъм хола долетя някакъв шум. Придвижи се с безкрайно внимание и насочи поглед към отворената врата. Частта от широкото помещение, която можеше да види, беше все така пуста.

Изчака няколко секунди, после излезе от спалнята и тръгна по коридора. Един спокоен и познат глас го накара да замръзне, на мястото си:

— Виждам само сянката ти.

Кроукър се извърна и бавно влезе в хола. Стройният мъж с кехлибарени очи седеше в отрупано с възглавнички кресло, небрежно преметнал крак върху крак.

— Май сме обречени да се срещаме, Антонио — промълви Кроукър.

— При това най-неочаквано — кимна онзи. Ръцете му бяха спокойно отпуснати върху страничните облегалки. — Мога ли да попитам какво търсиш тук?

— Нима не се досещаш? — присви очи той.

— Искам да го чуя от теб — отвърна близнакът, а кехлибарените му очи се спряха върху лицето му след доста дълга и някак разсеяна обиколка из помещението. — Que hermosa tu boca! Колко е красива устата ти…

— Все още чакам отговор на своя въпрос! — изръмжа Кроукър.

Красивата глава изобщо не помръдна:

— Какъв въпрос?

— Относно Роза. Ти каза, че си я обичал, Антонио. Но това не може да е вярно, защото си я убил. Отрязал си главата й като на пиле!

Мъжът с кехлибарените очи дълго мълча. Но тишината бе изпълнена с напрежение. Онази тишина, която предшества оглушителния тътен на гръмотевица…

— Не — изведнъж проговори той. — Роза убих аз!

Надигна се от креслото и бавно се приближи към Кроукър. Това е единственият начин да познаеш някого — каза му веднъж Каменното дърво. — Човек може да промени името и документите си, може дори да си смени лицето, но походката ще го издаде. Тя е индивидуална като пръстовите отпечатъци, по нея можеш да го познаеш сред милиони хора… Дори да си е счупил крак, тялото му се адаптира и походката си остава същата…

Този мъж беше Хектор, а не Антонио. Вече познаваше плавната и гъвкава походка на Антонио. Брат му обаче се придвижваше по съвсем друг начин — с резки, някак нетърпеливи движения…

— Чудя се какво е намислил брат ми — каза Хектор. — Не му е в стила да разказва разни ученически спомени… — Кроукър ясно долови животинската му миризма. Явно този човек не уважаваше достиженията на цивилизацията. — Най-вече пък спомените за смъртта на Роза Милагрос… — Говореше бавно и провлечено, сякаш беше под влиянието на няколко хапчета валиум. — Дълбоко съм обезпокоен, че продължава да мисли за Роза. Казал ти е, че я обича…

— Каза, че е прокълнат — с усилие отвърна той. — А сега си мисля, че и двамата сте прокълнати…

Обърна се и тръгна към плъзгащата се врата. През стъклото се виждаха слънчевите зайчета, които играеха по повърхността на басейна. Главата на пластмасовия алигатор безгрижно се поклащаше. „Добре, че не си дава сметка как всяка минута кожата му изсъхва и се напуква под палещите лъчи на слънцето — рече си Кроукър. — Скоро въздухът ще излети от напомпаното му туловище и той ще свърши на боклука.“

Усети присъствието на другия мъж зад гърба си. Отлично. Колкото е по-далеч от спалнята, толкова по-добре.

— Веднъж сънувах, че съм прокълнат — промърмори близнакът. Каза го така, сякаш двамата водеха откровен разговор.

Кроукър спря. Виждаше съвсем ясно отражението му в стъклото на плъзгащата се врата.

— Вървях по главите на други прокълнати, обхванати от пламъци — продължи унесено Хектор. — Всъщност не точно по главите, а по вратовете им, които те услужливо протягаха при моето приближаване… А в края на тази странна пътека ме чакаше Дявола… Как си представяш Дявола, senor? Сигурно като човек с алено наметало, рога и опашка, стиснал тризъбец в ръка? Не, нищо подобно… Дяволът ми се яви такъв, какъвто ми го беше описвала мама: с грозно озъбена глава на акула, под която имаше тяло на прекрасна гола жена… — Усмихна се: — Мама ме предупреждаваше да се пазя от Дявола, senor… Но не защото е грозен, а точно обратното: защото е красив! Именно на красотата се дължи невероятната му сила!

Кроукър долови предизвикателството в думите му. Какво и се криеше зад това почти неестествено спокойствие?

— Как завърши срещата ти с Дявола? — попита той.

— Изядох го — отвърна Хектор и кехлибарените му очи светнаха от задоволство. — Изядох го без никакво колебание! Извадих скалпела и го нарязах на късчета. Мислех, че месото му ще вони на пепел и смърт, но в устата ми имаше вкус на рози… — Облиза устни: — Беше сурово, точно както мама ми го предлагаше… Тя твърдеше, че топлинната обработка лишава месото от неговата сила. Затова трябва да го ядем студено и сурово… Muy bueno…

Последната забележка се сля със светкавично действие. Кроукър се озова лице в лице с него, брадичката му се оказа притисната от желязна длан. Двата пръста на свободната ръка на Хектор се забиха в слепоочието му. Точно по този начин Антонио беше парализирал онзи стрелец на моста. Хета… Той не успя да стори нищо друго, освен да плъзне дясната си ръка в джоба на панталона.

Усети как се вкочанява от студ. Все едно, че някой го беше поставил в средата на леден блок. Направи безуспешен опит да се помръдне. Двата пръста в слепоочието го бяха парализирали изцяло, кехлибарените очи пламтяха на сантиметри от лицето му.

— Кой си ти, че да слушаш признанията на Антонио? — просъска Хектор. — Един куриер и нищо повече. А когато предадеш посланието… — Отдръпна се назад и избухна в смях: — Ще те оставя сам да отгатнеш какво ще стане тогава… — Смехът рязко секна, лицето му отново потъмня: — Но брат ми може би храни някакви илюзии… Може би мисли, че ти си нещо повече от куриер. Май ще е най-добре да те убия още сега…

— Тогава посланието ще остане непредадено — промърмори Кроукър. Тук имаше някаква загадка, но в сегашното си състояние той не бе в състояние да разсъждава.

— Сам ще го предам! — излая близнакът. — Това го искам от самото начало… Да не съм някакъв шкембелия на средна възраст, който е доволен да гледа как другите ловуват!

Напрегнал волята си, Кроукър се опитваше да вдъхне живот в пръстите на дясната си ръка. Един по един, с цената на върховни усилия, те бавно обхванаха магическия камък. Усети познатата топлина, сякаш слънцето затопляше кожата му. А заедно с разпространяването на тази топлина изчезваше и парализата…

Върху лицето на Хектор се появи замислено изражение.

— Да не би брат ми да е решил да ти разкрие бъдещето? — промърмори. — Хета-И не позволява това, но той може би иска да ти покаже как ще бъдеш предаден от най-близките си… Ние с него често сме били свидетели на подобни неща, тъй като познаваме всички потайни кътчета на човешката душа. И трябва да ти кажа, senor, че те са много мрачни!

Кроукър стисна магическия камък с още по-голяма сила.

— Антонио казва, че знаем прекалено много и това е неестествено. Станали сме това, което сме, именно защото знаем тайните на всички… Но какво от това, по дяволите? Madre de mentirasa за нас живота е една голяма игра! Играеш, или умираш. Губиш и пак умираш. Печелиш и оцеляваш, за да играеш отново… Това са нашите единствени правила. И ти живееш по тези правила, senor. Comprende?

— Разбира се, Хектор — отвърна Кроукър. — Аз comprende абсолютно всичко. — Дясната му ръка се стрелна напред и притисна магическия камък в плоския, мускулест корем на близнака.

Кехлибарените очи се разтвориха широко, устните му потрепнаха, но от тях не излезе никакъв звук. Лявата ръка на Кроукър се завъртя и му нанесе тежък удар в ключицата. Тялото на Хектор се плъзна към пода, а той се обърна и потърси ръчката на плъзгащата се врата.

Това беше грешка.

Близнакът скочи и го сграбчи през кръста. Вкопчени едно в друго, телата им полетяха напред, разбиха стъклото, претърколиха през покритата с плочки веранда и паднаха в басейна.

Плитката вода беше прозрачна, почти като въздуха над нея. За миг в съзнанието на Кроукър се мярна видението на Джени, според което той плува с лицето надолу в плитка и прозрачна вода… Дали наистина се приближаваше към последния си миг?

Над главата му се бялна коремчето на надуваемия алигатор. Ритна с крака и се понесе към него. Главата му изскочи на повърхността, устата му жадно пое глътка въздух. В следващия миг Хектор рязко го дръпна надолу и го разтърси като непокорна кукла. Зави му се свят, пригади му се. Дланта на биомеханичната протеза улучи брадичката на Хектор, хватката се разхлаби.

В следващия миг и двамата бяха над водата.

— Откъде имаш този камък? — извика близнакът и измъкна скалпела си. Извитото острие зловещо проблесна на слънцето. — Я го дай насам! Не можеш да ме спреш само с един камък!

Кроукър си спомни файла с неразкритите убийства, който бяха разглеждали заедно с Рос Дарлинг. Убиецът не е използвал трион, прерязал е гръбначния стълб само с помощта на скалпел. А това изисква огромна физическа сила. Това бяха негови думи. На които Дарлинг беше отвърнал: Трябва да е як като бик…

Оказа се, че е абсолютно прав.

Острието изсвистя във въздуха.

— Този камък не е твой! — изръмжа Хектор. — Ако не ми го дадеш, ще ти отрежа и другата ръка! За това е достатъчно само едно завъртане на китката!

— Черните камъни знаят — отвърна той, отчетливо изговаряйки думите. — Не можеш да получиш този камък, защото той принадлежи на Хумаита.

Разполагаше само с частица от секундата, за да се възползва от объркването му. Хвърли се напред, челото му влезе в съприкосновение с носа на близнака. Бликна кръв, Хектор инстинктивно отстъпи назад.

Кроукър се претърколи презглава и стъпи на дъното. Ръцете на близнака слепешком се протегнаха напред, но един добре примерен ритник в ребрата го прати обратно под повърхността на порозовялата вода. Постави надуваемото алигаторче между себе си и Хектор, после заплува към стълбичката. Обърна се точно навреме, за да види как тялото на Хектор се плъзга под водата с бързи и точни движения. Не обръщаше внимание на кръвта, която струеше от носа му, скалпелът се заби в алигаторчето със страшна сила. Кроукър остана с усещането, че устата му бе разкривена в жестока усмивка. Ръцете му натиснаха обезобразената играчка, въздухът излетя от нея със силно свистене.

Главата на Хектор изскочи на повърхността. Лицето му беше покрито с розови капчици.

— Escuchame, senor — извика той. — Даваш ми това, което винаги съм обичал! Направо обожавам такъв лов!…

— Не те ли боли счупеният нос, Хектор?

Онзи изплю кръв във водата.

— Ние боготворим болката, senor. Тя винаги е добре дошла, тъй като е солта и пиперът на нашия лов! — Скалпелът лежеше в разтворената му длан. — Когато усещаме болка, ние знаем, че сме живи!

Тръгна през басейна, на лицето му се появи хладна усмивка:

— Мислиш ли, че ще ми попречиш да ти отрежа ръката?

Кроукър вдигна магическия камък пред себе си:

— Хайде, направи го, Хектор. Веднага. Стига да можеш…

Близнакът спря на сантиметри от него, погледите им се срещнаха. Дясната му ръка изскочи над водата, размахвайки скалпела с бавни и някак лениви движения.

Кроукър насочи магическия камък напред, и той неволно отстъпи. Красивото му лице се разкриви от омраза.

— Ще запомня това! — просъска той и бавно започна да се отдалечава. — Сега се отърва, но скоро горчиво ще съжаляваш! — Стигна насрещната стена на басейна, изкачи стъпалата от тъмен гранит, прекоси верандата и изчезна.

Лю изпусна дълбока въздишка и се отпусна във водата. Стана му лошо от напрежението, устата му беше суха. Кръвта на Хектор бавно се разтваряше в бистрата вода.

Изпъшка и се измъкна от басейна, после се просна по гръб върху плочките. Отпусна глава на парапета и затвори очи. След всеки сблъсък с близнаците се чувстваше накрая на силите си. Какво щеше да стане при следващата им среща? Не искаше да търси отговор на този въпрос и затова насочи мислите си към Джени. След няколко минути на вълна почивка се надигна, взе две хавлии от поставката и се върна при колата си. Седна вътре едва след като подложи дебелите кърпи върху седалката. Обувките му жвакаха.

Извади мобифона и набра номера на Джени. Помоли се на Бога да не е в операционната.

— Ало?

Въздъхна с облекчение.

— Джени, обажда се Лю. Слушай, нямам много време, затова не ми задавай въпроси. Попаднаха ми доста интересни материали, които имат връзка със Стански.

— Казвай.

— Видях копие от медицинския картон на Рейчъл.

— Но как си…

— Няма значение. Той е знаел, че тя е с един бъбрек. През септември миналата година й е направил рентгенова снимка и е отбелязал това в картона. Освен това разполага с картоните на две жени, убити, за да бъдат използвани органите им…

Ясно чу как тя изхълца в слушалката.

— Но това не е достатъчно за…

— Знам. Важно е друго: Стански им е направил изследване за лимфоцитни антигени. Жертвите са млади и абсолютно здрави жени, които нямат причина да бъдат подлагани на подобни тестове. Освен ако…

— Освен ако органите им е трябвало да бъдат изследвани за съвместимост с организма на съответните пациенти — довърши приглушено Джени.

— Логично, нали? Представи си, че се занимаваш с подбор на органи. Какъв ще е основният ти проблем?

— Да намеря здрав донор.

— Нека предположим, че това вече е сторено…

Почти усети как тялото й потръпва.

— Тогава ми трябва време. Антигенната проба трябва да бъде вкарана в компютъра на Центъра за трансплантация. Едва след това мога да зная кой е подходящият пациент…

— Точно така. Ами ако разполагаш с тази информация преди убийството на жертвата?

— О, Лю! Кажи ми, че в момента не говорим точно за такава възможност!

— Страхувам се, че точно за това говорим. Нашият приятел доктор Стански е затънал дълбоко в мрежа за нелегално доставяне на органи. Той сравнява органите на своите пациенти с нуждите на неизвестния си господар… Всичко съвпада.

Настъпи мълчание, накъсвано от ускореното дишане на Джени.

— Лю — обади се след малко тя. — Стански има ли ЧЛА-изследване на Рейчъл?

— А 1:52, А 2:26, Б 1:30… — помнеше наизуст всичките осем показания на племенницата си.

— О, Господи! Това е профилът на Рейчъл. Но защо му е трябвало да прави това изследване? Не е могъл да знае, че тя ще има нужда от бъбречна трансплантация, нали?

„Ето в това е цялата работа“ — рече си с въздишка Кроукър.

— Джени, слушай ме внимателно — каза. — Искам да преместиш Рейчъл, и то веднага! Състоянието й позволява ли това?

— Да, но…

— В най-добрата болница!

— „Джаксън Мемориъл“ в Маями. Аз съм свързана с…

— Добре. Направи го веднага. Но не казвай на Стански къде е момичето.

— Как така? Той е семейният лекар. Аз не бих могла да…

— Поговори с Мати, убеди я да го смени. Можеш да го направиш!

— Но, Лю…

— Искам да те попитам нещо друго, Джени — не й даде време той. — Какво ще стане, ако сепсисът на Рейчъл продължава?

— Скоро няма да може да се бори с него, независимо от антибиотиците…

— Не сме ли свидетели точно на такъв процес? — процеди през зъби Кроукър. — Обади ми се, като я преместиш!

Предстоеше му да изясни още един въпрос. Картоните на Стански бяха скрити в ризите на Трей Мерли, току-що пристигнали от химическо чистене „Джиф Тайм“ на булевард „Бискейн“.

Това име му беше познато. Погледа известно време адреса, но не можа да се сети къде точно на „Бискейн“ се намира той.

Подкара към близката бензиностанция. До щанда за вестници имаше рафтове с карти на района. Купи една, взе си и две евтини хавлии за плаж, после излезе навън. Постоя известно време под горещите лъчи на слънцето, усещайки как хладината от контакта с Хектор бавно напуска тялото му.

Отвори картата и проследи булевард „Бискейн“ на север от мястото, на което се намираше. После внезапно си спомни. Пабло Лайес беше споменал, че съпругата му Естрела работи на булевард „Бискейн“. В магазин за химическо чистене, който носи името „Джиф Тайм“…

„Нюз Кафе“ работеше двадесет и четири часа в денонощието. Кроукър седеше на една масичка отвън, под навес от зелен брезент. От седефения пясък на плажа го делеше единствено асфалтовата лента на Оушън Драйв. Часът беше единадесет и десет, до момента, в който трябваше да постави Барбачена на мушката си, имаше по-малко от тринадесет часа. Макар да не бе настъпило обедното оживление, ресторантът съвсем не беше празен. Манекенки с дълги бедра и слънчеви очила, очевидно приключили с утринната серия снимки за модни списания, пушеха цигари и нападаха богати на холестерол закуски, а между хапките клюкарстваха за колежките си.

Кроукър носеше масленозелени панталони, резедава ленена риза с къс ръкав и тънки чорапи на бели точици. Всичко това беше съвсем ново, току-що закупено от близкия бутик. Само лекото поскърцване на обувките му напомняше за сутрешното къпане с Хектор. За да изсъхнат напълно, щяха да им трябват поне два дни.

Махур се появи, без да бие камбаната. Зърнал го да слиза от резедавия линкълн, той стана и прекоси платното на улицата.

Адвокатът беше облечен в стилен тъмносин смокинг „Версаче“, на ревера от фин сатен беше забодена бяла розичка. Нежните й листенца бяха изцапани с нещо, което приличаше на червило, тъмно като засъхнала кръв. Тънкото дипломатическо куфарче се поклащаше до бедрото му с някакво особено нехайство, сякаш демонстрираше изящните движения на жребец шампион пред онемяла от възхищение публика.

Лицето с остри черти не беше изгубило махагоновия си блясък, но няколко кичурчета мазна сиво-черна косица бяха полепнали по челото му. Очевидно не само Кроукър беше будувал през отминалата нощ. Все пак, наконтен по този начин, Махур съвсем не изглеждаше като човек, който цяла нощ е събирал сведения за охраната на Хуан Гарсия Барбачена…

Адвокатът хвърли поглед на златния си „Патек Филип“ и отбеляза:

— Точността говори много за навиците на човека… Добро утро, сър.

— Не съм сигурен, че е добро — мрачно отвърна той.

— Ще бъде, обещавам ви.

Очите му бяха позачервени, като на човек, който е прекалил с пиенето.

Тръгнаха бавно покрай плажната ивица. Пясъкът излъчваше горещина, имаха чувството, че се намират в пещ.

— Изглежда нощта ви не е била лека — отбеляза Кроукър.

— За някои хора официалното облекло е просто задължително — отвърна с лека въздишка Махур, предложи му едно ментово бонбонче с шоколадова обвивка и сам лапна друго. — За съжаление вече съм достигнал възрастта, при която човек получава киселини, когато прекали с шампанското…

— Шампанското винаги предизвиква киселини — усмихна се Кроукър. — Но когато сме млади, ние просто не им обръщаме внимание.

— Това е вярно — кимна Махур. — Разрухата започва отрано. От ексцесиите в живота страдат както тялото, така и психиката…

Лю усети, че адвокатът има предвид себе си, и леко поклати глава:

— Тялото трябва да има грижа за гравитацията и нищо повече. А що се отнася до психиката…

— Психиката страда от всяко хвърляне на заровете — довърши мисълта му той. — Животът е хазарт, сър. Един див и необуздан танц срещу шанса… Той никога не ни носи трайно удовлетворение.

Кроукър изпита подозрението, че животът за този човек се е ограничил върху едно: отношенията с тайнствения му клиент…

— Този танц ли ви лиши от сън през изминалата нощ? — попита.

— Никога не съм далеч от него — отвърна с въздишка Махур. — Станали сме като сиамски близнаци…

— А какво би станало, ако единият от вас изчезне или просто умре?

Адвокатът измъкна венчалната си халка от безименния пръст на лявата си ръка и замислено я завъртя между пръстите си.

— Когато човек направи първата крачка по пътя, той честото не си дава сметка къде води този път, senor… Според мен именно това неведение ни тласка напред… — Слънцето се отразяваше в гладката повърхност на халката. — Саможертвата е един от крайъгълните камъни в живота, сър… Тя винаги е различна — малка, голяма, а понякога огромна… Толкова огромна, че човек не осъзнава значението й… — Златата халка се изпречи в полезрението на Кроукър: — Този пръстен представлява девет години от живота ми, senor…

Живот, който, както сега си мисля, е бил измислен от някой друг… — Халката полетя във въздуха, блесна на слънцето изчезна сред пяната на зеленикавите вълни, които лижеха брега. — Ето го краят, сър… Един сън си отиде, на неговото сто се появи друг…

— Ще ви кажа нещо, Махур — изръмжа Кроукър. — Дяволски трудно е да пробудиш съчувствието на човек, когото си разпънал на кръст!

Адвокатът се разсмя с изненадващо тънък, почти женски смях.

— Съгласен съм. Освен че получавам киселини от шампанското, то ме прави и мъничко сантиментален. Аз ненавиждам сантименталните типове, а вие? — Между пръстите му се появи пура в алуминиева опаковка. Повъртя я известно време, после я тикна обратно в джобчето на смокинга. — В брътвежите ми има и нещо рационално… Видите ли, за разлика от вас аз усещам, че между нас се ражда някаква връзка…

— Ражда се, как не — мрачно кимна той. — Връзката между палач и жертва…

Махур отново се разсмя.

— Отчитайки факта, че не сте юрист, бих казал, че доста добре боравите с думите, senor… — Потърка мястото, на което допреди малко стоеше халката, и попита: — Но как да познаем кой е палачът и кой е жертвата?

Кроукър се спря, усетил, че току-що е чул нещо важно.

— Махур…

— Според мен времето прави всички ни глупаци, сър… — Тръсна глава, сякаш да прогони алкохолните пари от нея, и смени тон: — Да се залавяме за работа, senor… Обещанията трябва да бъдат спазени, а преди да мислим за сън, трябва да изпратим един неканен гост. — Тънката нишка, която ги свързваше допреди миг, бързо се скъса.

Ключалките на тънкото куфарче щракнаха, в ръцете на адвоката се появи плик от кафява хартия, към който с кламер бяха прикрепени няколко прегънати листа и чертежи.

Листовете бяха гъсто изписани на машина, а пликът съдържаше десетина снимки, надписани на гърба. Едрозърнести, но ясни, те явно бяха правени с телеобектив и друга шпионска техника.

— Това е всичко, което ви е необходимо, senor.

Кроукър се зае да изучава най-горната фотография. На нея беше запечатан един забележително младолик мъж с блестяща черна коса, обезоръжаваща усмивка и ястребов поглед. Не беше красив, но в случая това нямаше значение. Лицето му излъчваше сила и жизненост. Хуан Гарсия Барбачена.

— Обектът има слабост към екзотична храна с много подправки, двуколесни превозни средства и секс — съобщи Махур, благоразумно пропускайки да споменава имена. — За пребиваването му в тази страна е осигурена пълна охрана, която е под формата на конвой. Вози се в сив блиндиран ролс-ройс, пред него и зад него се движат по два мерцедеса с охраната. Тя се състои от девет човека, опитни професионалисти, които никога не се отделят от него. Четирима шофират мерцедесите, четирима дебнат с пушки, един е зад волана на ролса. Освен това има и една жена, чиято задача е да опитва храната му… — Почернелите от никотин зъби на Махур блеснаха като препечени филийки с масло: — Както виждате, пазят го като Юлий Цезар… За абсолютната власт, с която разполага, този човек заплаща с параноя.

— В този случай параноята изглежда напълно уместна — отбеляза Кроукър, докато прелистваше изписаните листове тънка хартия.

— Забележката ви е точна, сър — отвърна адвокатът и щракна капака на куфарчето си. — Това е една от причините да изберем именно вас да го целунете за сбогом… — Придърпа ръкавите на копринената риза под смокинга, златните ръкавели леко изщракаха. — Бодигардовете работят на четири смени по шест часа. Това им дава достатъчно време за почивка и те винаги са нащрек…

— А жената, която опитва храната му?

— Тя е тайландка. Когато обектът няма нужда от нея, просто се свива на кълбо край него и спи…

— Секс?

— Специалността й е друга — поклати глава той и насочи поглед към плажа, където красив златист лабрадор ловко се изви във въздуха и захапа пластмасовото фризби, хвърлено от господаря му.

Седнаха на една от близките пейки, обикновено заети от старци с бастуни, които зяпаха младите мацки по монокини мечтаеха поне за миг да бъдат отново на деветнадесет…

— При него бизнесът винаги е на първо място, но сексът е задължителен — продължи Махур. От тялото му се разнасяше миризма на текила и на някакви неизвестни цветя. — Има най-малко три момичета, нещо като харем. Няма определени предпочитания към нито едно от тях, често е в леглото с всичките…

— Щастливец — отбеляза Кроукър.

Адвокатът отметна глава, загледа се в лазурното небе и промълви:

— Не и днес.

Кроукър подхвърли:

— Виждам, че не отсяда, където отсядат повечето хора…

— Така е. Никога не прибягва до хотели. Собственик е на една сграда тук, в Маями Бийч, и на друга — в самия Маями. Водят се за складове… Но вътре са преустроени според вкуса му: разкошни спални и заседателни зали, оборудвани по последна дума на техниката. Супермодерни компютри, сателитни системи за връзка и всичко останало… Това му позволява пълен контрол и максимална сигурност, в същото време нищо не бие на очи.

— Доколкото виждам, вие сте успели да докопате и архитектурните планове — промърмори Кроукър и разтвори един от чертежите, които беше получил заедно с другите документи. — Актуални ли са?

— Абсолютно!

Той погледна към златистия лабрадор, който радостно се бореше с вълните.

— Остава само едно…

— Само кажете, сър — кимна Махур. — Ще ви доставя каквото поискате.

— Искам една далекобойна пушка, най-добре „Щайер“ с…

— Една секунда — вдигна ръка адвокатът, след това бръкна във вътрешния джоб на смокинга и измъкна портфейл, заедно с тънка златна писалка. Разтвори го, обърна една от визитките си откъм обратната страна и се приготви да записва.

Кроукър почти не обърна внимание на движенията му, тъй като погледът му беше привлечен от портфейла. Издължен и тънък, европейска изработка от фино обработена крокодилска кожа… На друга светлина положително би изглеждал черен, но под ярките слънчеви лъчи ясно се виждаше, че цветът му е тъмносин. Това беше портфейлът, който Рейчъл описваше в дневника си. Портфейлът, собственост на мъжа, който беше присъствал, на последния садомазохистичен сеанс между нея и доктор Роналд Стански… Махур е Трей Мерли!

— Продължавайте, senor — обади се адвокатът. — Готов съм…

Кроукър прочисти гърлото си и се върна в настоящето. В главата му цареше пълен хаос. „В каква конспирация се забърквам, Господи?…“ Направи върховно усилие да се концентрира.

— Искам пушка „Щайер ССГ“ с оптически мерник „Сварски“ и триножник „Харис“ — започна. — Прикладът да е увит със скоч, серийният номер да е заличен…

— Имате я. Амуниции?

— Една кутия е достатъчна.

— Друго?

— Бинокъл. Да бъде „Цайс“ 10:56, модел „Нощна кукумявка“… — Докато изреждаше исканията си с професионална компетентност, Кроукър мислеше за друго.

Махур кимна, пешовете на сакото му помръднаха от лекия ветрец:

— Ясно, senor. Оборудването ще ви доставя в осем и половина, трябва да дойдете на…

— Не — спря го той. — Аз ще определя мястото на срещата.

— Както желаете, сър.

— Барът на хотел „Ралей“.

— Много хубаво заведение — усмихна се адвокатът. — Поздравявам ви за избора. — После изражението на лицето му рязко се промени: — Искам да чуете и една забележка от моя страна, senor… Не приемайте приятелското ми отношение към вас като слабост. Зная какво сте опитали с Националния център за трансплантация на органи. Бъбрекът ще получите само след като изпълните своята част от сделката. А това означава, когато сърцето на обекта престане да бие! Нито миг по-рано, senor!

— А как ще разберете кога точно е станало това?

— Бъдете спокоен. Ще разбера, нали за това ми плащат!

Стана и тръгна към колата си. Пясъкът скърцаше под обувките му. А Кроукър отново си помисли за портфейла от крокодилска кожа, после си представи сексуалните извращения, на които Стански е подлагал невръстната му племенница пред очите на адвоката…

Може действително да е юристът Марселус Рохас Диего Махур, но едновременно с това е и Трей Мерли — собственикът на агенцията за коли под наем „Голд Коуст“ в Маргейт…

— Когато резедавата лимузина изчезна, той се върна под сенника на „Нюз Кафе“ и си поръча чаша портокалов сок с изстискан вътре лимон, двойна порция бекон с яйца и доматен сос.

Хектор го беше нарекъл куриер. Какво ли искаше да каже с това? Какво е посланието, което носи, на кого трябва да го предаде? Стисна чашата с портокалов сок и се настана една свободна масичка. Болеше го цялото тяло, затова предпочете да насочи мислите си в друга посока. Отпи глътка и се остави на кипящия живот, който го обграждаше отвсякъде.

Докато уточняваше сделката с Махур, на Оушън Драйв беше настъпила видима промяна. В заведението се бяха появили истинските професионалисти — онези, които работят с камерите и озвучителната техника. Встрани спираха камионетки с прясна стока, разтоварвани от яки момчета по потници, отпред се снимаха туристи, които много държаха обективите им да попадне рекламният надпис на прочутата кръчма. Във въздуха се носеше ароматът на пресни зеленчуци, мъжка пот и парфюм. По тротоара тежко се клатеше едър териер от породата Джак Ръсел, верижката му държеше жена по бикини с ролкови кънки на краката. Денят беше в разгара си…

Глава 4

Мантата се плъзгаше в зелената вода спокойно и тържествено, като слънцепоклонник. Огромна и някак нереална, тя засмукваше планктон като някаква извънземна прахосмукачка. Гледана отгоре, беше абсолютно черна. Дългите перки бяха протегнати напред, опашката й се движеше с резки, камшични движения.

Облечени в леководолазни костюми, Кроукър и Раф Рубине я следваха отдалеч, описвайки широки кръгове. Издигаха се към повърхността и падаха надолу, сякаш се носеха на въздушни възглавници, но на практика бяха подети от същото течение, което носеше и рибата.

На испански manto означава покривало, точно на това приличаше и огромният звяр. Грубата му кожа бе обсипана със ситни златисти точици, леко потрепващи от движенията на могъщите плавници. Но когато Кроукър се спускаше по-надълбоко, можеше да види белия корем, ослепителен като лед, попаднал под лъчите на утринното слънце. Бени и Махур бяха точно като него, дълбоко скрити под черно manto…

Раф докосна рамото му, почука часовника си и посочи нагоре. Харпунът, закачен за китката му с помощта на къса найлонова връв, се разклати във водата като предупредителен пръст. Време бе да приключват. Кроукър кимна, раздвижи плавниците си и пое към повърхността.

Над главата им висеше огромната черна сянка на катамарана. Извърна се да погледне мантата за последен път, в сърцето му се появи копнеж да остане завинаги при нея, в безмълвния тайнствен свят, който лежеше под дебелите пластове чиста зеленикава вода. Да забрави грижите си, да се освободи от тежката отговорност, която го притискаше като оловна броня…

Главата му изскочи на повърхността, слънчевите зайчета по водата почти го заслепиха. Заплува с мощни тласъци към катамарана, следван от Раф. Там ги чакаше моряк, който ги освободи от бутилките кислород, коланите с тежести, плавниците и харпуните.

Качиха се на борда по въжена стълба, станала плъзгава от солта и водораслите. Беше много приятно да стъпват с боси крака по излъсканите и затоплени от слънцето дъски на палубата. Кроукър наистина се почувства освежен от гмуркането, както му беше обещал Раф.

Свалиха маските и неопреновите костюми и останаха по бански. Раф огледа моравите петна по тялото му и зацъка с език като квачка.

— Исусе, май наистина имаш нужда от продължителна ваканция! — промърмори и му хвърли една голяма мека хавлия.

— От това по-голяма ваканция здраве му кажи — отвърна той и закачливо го смушка в ребрата.

Лодката на Раф Рубине беше красив двайсетметров катамаран. Корпусът беше от фиброкарбон, лекият и изключително здрав материал, от който беше изработена и яхтата на Денис Конър, наскоро спечелила най-голямата регата в света „Копа Америка“. Беше едномачтова, кабината, или по-скоро къщата й, беше монтирана на алуминиеви греди между двата огромни понтона. Рубката за управление беше изработена от епоксидни материали, боядисана в бяло на златни ивици, като цялата лодка. Зад кабината беше опъната здрава найлонова мрежа, по която четиричленният екипаж можеше да преминава от единия понтон на другия. Витлата бяха скрити в специални легла зад понтоните, на около метър под водата. Бяха две, тъй като яхтата беше оборудвана с два бензинови мотора „Шеви“ от по 500 конски сили — такива обикновено можеха да се видят под капаците на състезателните коли. Раф ги ползваше при специални случаи — обикновено при пълно безветрие, или пък когато се налагаше да избяга от приближаващ се ураган. Двойното кормило даваше и още едно предимство — катамаранът беше изключително маневрен. С две думи, това беше плавателен съд, в който човек би е чувствал удобно дори ако се наложи да прекоси океана и да стигне чак в Нюпорт, Ирландия.

Под навеса в задната част имаше сгъваема масичка, застина с покривка на бели и сини квадратчета. Тя напомняше уюта на домашна кухня, единственото, което я отличаваше, бяха специалните странични джобове с оловни тежести срещу вятъра. Кроукър забеляза, че крачетата на масичката потъваха в специални отвори на палубата, така тя оставаше стабилна дори и при силно вълнение. Настаниха се на удобните платнени столове, на гърба на които бяха изрисувани златни котви, и се заловиха със закуската: пресни кралски скариди, салата „Цезар“ и топли чеснови хлебчета. В големия охладител до масичката имаше бутилки бира и шампанско, но той предпочете кутийка сода.

Известно време се храниха мълчаливо, после Кроукър вдигна глава:

— Вие с Бени кога сложихте край на общия си бизнес?

Въпросът беше деликатен и той не се изненада от отговора на Раф:

— Предпочитам да не говорим за Бени…

— За мен това е важно — настоя Кроукър.

Раф му хвърли продължителен поглед, устата му механично предъвкваше салатата.

— Детективът винаги си е детектив, а? — промърмори, после кимна: — Добре де, питай…

— Той се ядоса, че не искаш отново да се кандидатираш за кмет, така ли?

— Ядоса е меко казано, compadre — изръмжа Раф. — Направо побесня! Имаше големи планове, вероятно по тази причина предложи да финансира изцяло предизборната ми кампания… — Раменете му леко се повдигнаха: — Може би е мечтал да превърне Маями в спасителен рай за клиентите си, може би е имал нещо друго предвид, още по-голямо… Бени винаги си е падал по грандиозните проекти. За мен това беше без значение, тъй като веднага го отрязах. Нещата бяха ясни — край с политиката. Той очевидно не можа да преглътне решението ми…

— Има и още нещо — настоятелно го погледна Кроукър. — Ти сам ми каза, че не харесваш компанията на Бени…

— В общи линии това е вярно — отвърна той и въздъхна: — Работата е там, че Бени е използвач, compadre… Той става приятел само с хора, които могат да донесат полза на господин Бенито Милагрос. При това го върши с открита арогантност, напълно освободен от морални скрупули. Това негово качество неотразимо привлича жените… А и за мъжете е любопитно да контактуват с човек, който най-безцеремонно нарушава законите…

— Искам по-конкретни неща, Раф — бутна чинията си Кроукър. — Там, където отивам довечера, те ще ми бъдат жизненонеобходими.

— Тези приказки не ми харесват, compadre — промълви високият мъж и в поведението му се появи някакво скрито напрежение. — Означават ли те, че ще имаш нещо общо с Хуан Гарсия Барбачена?

— Да! — приведе се над масата той. — Тази вечер, точно в полунощ, аз ще сложа главата си под гилотината!

Столът на Раф стъпи на четирите си крака с рязък трясък.

— Точно в полунощ Барбачена пристига в Маями!

Дълго време останаха неподвижни, втренчили се един в друг. Океанът блестеше под ярките слънчеви лъчи. Над главите им плеснаха с криле двойка корморани, насочили се към брега. Кроукър от своя страна искаше да се отправи в обратна посока. Надолу, към зеленикавите дълбини, в царството на мантата… Искаше да забрави хората и градовете, да изтрие от съзнанието си това, което му предстои… Но Рейчъл не го пускаше. Беше здраво вързан за нея, по-скоро за мониторите около болничното й легло. Те не биваше да излъчват предупредителни сигнали, още по-малко да превърнат живота й в права линия…

— Ти обеща да ми помогнеш, Раф…

— Разчитай на мен. Ще направя всичко, което поискаш, compadre. Не ме е страх от нищо.

— Дори ако се окажеш замесен в заговор за убийството на Хуан Гарсия Барбачена?

— Барбачена е закоравял престъпник — тръсна глава Раф. — Без него светът ще бъде далеч по-добро място за живеене. Ще ти помогна, макар че това ще направи Бени един много щастлив hombre…

Настъпи тишина, Кроукър чуваше как кръвта тече във вените му. Ударите на сърцето му бяха почти болезнени. Яхтата леко се поклащаше на вълните.

Известно ли ти е, че Бени работи за американското правителство? — меко попита. — Той е резидент на Барбачена отговаря за изпълнението на една особено деликатна операция в Мексико.

— Не се изненадвам да чуя подобно нещо. Той се движи в компанията на крадци, compadre…

— Меко казано — кимна Кроукър. — Но тук възниква един друг въпрос: защо Бени желае смъртта на Барбачена, след като той работи за него?

— Я ела да се пораздвижим — предложи Рубине и стана.

Насочиха се към носа. Яхтата беше вдигнала котва веднага лед като се качиха на борда. Сега се плъзгаше по вятъра, успоредно на брега. Синьо-зелената повърхност на океана малко се вълнуваше, в далечината се виждаха платноходки и рибарски гемии.

— Compadre, сигурно и ти някога си имал собствен наставник, нали? Там, при вас в Ню Йорк, май ги наричате равини…

Той кимна.

— Това е нормално — рече Раф. — Когато човек е млад и има глава на раменете си, той винаги намира своя равин, за да се поучи от мъдростта му… В това отношение аз не съм изключение, Бени също… — Ръцете му се сключиха на гърба: — С течение на времето връзките с равина стават много здрави… Знаеш какво имам предвид. Между двама ви се пораждат дълбоко интимни отношения, споделяте радости и неволи… Сега си помисли за твоя равин. Представи си, че той има дъщеря… Прекрасно създание. Силна в някои отношения, слаба в други… Загадъчна, като всички жени…

Очите му се насочиха към пенливата диря на яхтата.

— Е, добре… Тази млада жена се влюбва… Обектът на чувствата й е силен, умен, царствен… Но не е за нея. Твоят равин знае това, ти също… Но момичето е непреклонно. „Любовта е по-силна от всичко — казва то. — Аз познавам този човек, аз мога да го променя…“

Той неволно потръпна, раменете му се приведоха.

— Трагични слова… Но любовта е в състояние да бъда трагична, compadre… Verdad?

— Да — отвърна Кроукър. — Това е вярно.

— После събитията започват да следват неизбежния си ход — промърмори Раф. — Те се женят, известно време мъжът показва обич към нея, макар че понякога е изключително груб… Но надеждата й е жива. Времето минава. Той започва да я пренебрегва и да я мами. Тя стоически понася всичко. Вероятно бърка страха с надеждата… После всичко рухва. Тя научава за любовницата на съпруга си и изведнъж се променя. Обладана от някогашната си сила, жената смело се изправя срещу него. И намира смъртта си…

— Първо е пребита, а след това удушена с кабел — подхвърли Лю. Далеч преди края на поучителната история беше разбрал, че става въпрос за Хуан Гарсия и Тереза Маркеса Барбачена.

— Значи вече знаеш съдбата на Тереза — въздъхна Раф. — Сега ще научиш и останалата част от тази история… Духовният наставник на Бени се казва Хавиер Маркеса, бащата на Тереза…

Върнаха се на масата. Чиниите бяха изчезнали, на тяхно място имаше купа с парчета диня, нарязано на дълги резени манго и половинки почистена папая. В средата се издигаше сребърен кафеник, до него имаше чинийка с тънки резенчета лимон. Раф взе няколко от тях и ги изстиска над останалите плодове.

— Открих, че Бени плаща мобифона на Махур — рече Кроукър.

— Сигурен съм, че плаща и други неща — отвърна му и лапна няколко резенчета пресни плодове.

— Но, от друга страна, разполагам с доказателства, че Махур работи за близнаците Бонита — загрижено продължи Лю. — Не виждам защо Бени ще го наеме за операцията по моето привличане в заговора срещу Барбачена, след като близнаците имат бъбрека, който е необходим на Рейчъл…

— Може би Махур работи и за двете страни, без те да знаят това — подхвърли Раф и избърса пръстите си. — Съвсем в стила на Бени… Не забравяй и друго: тази пасмина е израснала в Асунсион, познават си и кътните зъби…

Приятелят му помълча известно време, после вдигна глава:

— Значи има вероятност Бени съвсем съзнателно да рискува живота на племенницата ми, така ли?

— Това е тъжната истина, compadre — въздъхна той и му подаде чиния с плодове: — Загубата на илюзии е като хапче с остри ръбове, което гърлото ни отказва да пропусне… — Наля кафе в две високи морски чаши с тежест в долната част. — Но животът трябва да продължи, нали?

Кроукър кимна с потъмнели очи.

— Тревожи ме и друго — продължи. — Бени ръководи една сложна и широкомащабна операция, в която главният му коз е именно Барбачена. Защо иска да го елиминира точно сега? Защо не изчака края на операцията?

— Лично аз виждам няколко причини — отвърна Раф и забарабани с пръсти по масата. — Посещението на Барбачена в Маями е добър шанс за Бени. Никой не знае дали на някой следващ етап тоя тип няма да изчезне в южноамериканските джунгли… Освен това се говори, че Барбачена напоследък е предприел някои необмислени операции, изложил се е на значителен риск. Създал си е врагове на високи места… За човек като Бени това е един сериозен пасив.

Лю замислено захапа късче папая. Беше студено, сладко и горчиво едновременно. Какви ли са истинските мотиви на Бени? Какво е измислил неспокойният му дух?

— Кой според теб ще бъде заместникът на Барбачена? — попита.

— Не познавам новите играчи, compadre — сви рамене Рубине. — Това е един от плюсовете на оставката. Но можеш да се обзаложиш, че заместник има. Такива са правилата на бизнеса. Не можеш да уволниш един свой служител, без да си помислил за заместника му…

От кабината се появи морякът, който ги беше обслужвал по време на храненето. В ръката си държеше мобифона на Кроукър.

— Търсят ви — подаде му апаратчето той.

— Лю? — Гласът на Джени Марш прозвуча с такава сила, че той неволно пристъпи към парапета.

— Здрасти, как си?

Вятърът му попречи да чуе отговора и той се прехвърли в кабината.

— Добре ли си? — разтревожено го попита Джени. — Още не съм забравила как прекъсна последния ни разговор…

— Нямаше друг начин — отвърна той и с изненада установи, че сърцето му се присвива от радост и нетърпение. — Обаждах се от неподходящо място, трябваше час по-скоро да изчезна… Но вече съм добре… — Беше абсолютно сам в главния салон. Огледа се и приседна на близкия диван: — Какво става с Рейчъл?

— Вече сме в „Джаксън Мемориъл“.

— Толкова бързо? — учуди се Кроукър.

— Използвах хеликоптер на „Бърза помощ“, друг начин нямаше. Рейчи нямаше да понесе пътуването с линейка. Какво искаш да кажеш с това „Вече съм добре“?

„Тая жена нищо не пропуска“ — въздъхна той.

— Спънах се и паднах в един басейн, това е всичко — рече.

— Я не ме занасяй!

Той усети, че мислите й са свързани с видението, предизвикано от магическия камък, и побърза да смени темата.

— Стански?

— Държа го на тъмно, поне засега не може да направи нищо — отвърна Джени. — Дадох подробни инструкции на екипа си в „Роял Поинсиана“. Нищо няма да му кажат. Освен това той се появява най-рано в шест следобед…

Очите му проследиха силуета на един танкер, който бавно потъваше зад хоризонта. Нямаше смисъл да й обяснява, че със своите връзки Стански лесно ще открие Рейчъл. В момента го вълнуваха по-важни неща, времето трябва да бъде разчетено до минута.

— Мати?

— Сестра ти е добре. Казах й, че в нашата болница няма апаратурата, която е необходима на Рейчъл. Това я разтревожи, но успях да я успокоя. Обясних й, че в „Джаксън Мемориъл“ има отлични условия за операцията…

— Дано наистина си я успокоила — въздъхна Кроукър. — Иначе като нищо ще вземе да позвъни на Стански.

— Няма. Тя ми се довери, вече аз съм личният лекар на Рейчъл.

— Прекрасно!

— А сега ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш какво, по дяволите, става?

— Никакъв проблем. Ще поговорим като дойда. А дотогава се опитай да се справиш с проклетата инфекция!

— Вече го правя.

— Страхотна си! — Хвърли поглед на часовника си, който показваше три. — Ще бъде при теб някъде около пет. Дотогава никой да не влиза при Рейчъл, с изключение на Мати и теб!

— Естествено — отвърна тя, поколеба се за миг и каза: — Плашиш ме, Лю… Мисля още сега да повикам болничната охрана.

— Много разумно от твоя страна — отвърна й. — Стой спокойно, няма смисъл да се тревожиш.

— Нима имам причини за тревога?

Той пренебрегна иронията в гласа й и рече:

— Още нещо, Джени… През следващите два часа ще ти позвъня. Ще ти кажа само една дума: действай. Чуеш ли я, веднага накарай Мати да се обади на Стански и да му съобщи къде се намира Рейчъл.

— Да не си полудял?!

— Ще ти обясня всичко, като се видим. Направи го, моля те!

— Мисля, че ми дължиш доста обяснения, Лю!…

Зад илюминатора Раф даваше заповеди на екипажа си. Кроукър не можеше да види какво правят моряците, но яхтата започна да завива.

— Стански трябва да даде доказателства за теорията ми — каза той. — Надявам се, че като овладееш инфекцията, ти също ще помогнеш, но само той може да се самообвини. Искам да го пипна, но когато и където аз реша, разбираш ли?

— Да, добре. Това мога да го разбера. Аз също имам подобни подозрения. Ще ги споделя с теб, като се видим… — отвърна примирено.

— Много добре, Джени. Радвам се, че си край Рейчъл.

— Аз също… — Лека пауза, после: — Лю, ще се закълнеш ли, че си добре?

— Да, наистина съм добре. Получих една-две драскотини, нищо повече… Скоро ще се видим.

С помощта на херметични прегради покритата площ на яхтата беше разделена на няколко кабини. В дъното на главния салон имаше нещо като барплот, зад който блестеше компактна, но напълно оборудвана кухня. До нея имаше две врати. Едната водеше в кабината на собственика, а другата — в две помещения, които през деня можеха да бъдат използвани като кабинети, а през нощта — като спални за гости. Койките на екипажа бяха в самите понтони.

В салона влезе един от моряците с празен поднос в ръце. Преценил, че преградите са доста тънки, Кроукър предпочете да се прехвърли в капитанската рубка на Раф, откъдето набра номера на кабинета на доктор Роналд Стански в Западен Палм Бийч. Монотонен женски глас поясни, че днес докторът работи в клиниката си, после го попита желае ли да научи телефона там, Кроукър отвърна положително, прекъсна линията и веднага набра цифрите, които му бяха продиктувани.

Представи се на развален английски, в който изобилстваха испански думи. Както и предполагаше, доктор Стански нямаше понятие от този език, въпреки че голяма част от пациентите на клиниката му бяха от латиноамериканско потекло. Съобщи името си — Хуан Идалго, после се впусна в нарочно объркани обяснения за болка в долната част на корема. Докторът го разбра с цената на доста усилия и го покани на преглед. Идалго обясни, че в момента е на работа и може да бъде в клиниката най-рано след час. Стански обеща да го изчака.

Доволен, че Стански ще бъде принуден да остане в клиниката поне още два часа, Кроукър позвъни на Джени, продиктува й номера на клиниката и прекъсна разговора.

Тръгна към изхода, но в този момент яхтата рязко се наклони и той политна към преградата. Спаси се от падане само защото кръглият мокет под краката му не поддаде. Обзет от любопитство, коленичи и го повдигна от единия край. Оказа се, че е прикрепен към специални стикери, залепени за пода на каютата. Готвеше се да пусне мокета обратно, когато забеляза кръглия капак с дебело гумено уплътнение. В средата му имаше метална дръжка, ширината му беше достатъчна да мине през него възрастен мъж. Кроукър го погледа известно време, после пусна мокета.

Извади архитектурните планове от преустроените складове на Барбачена и се върна на палубата. Разстла ги на масичката, закрепвайки ги с помощта на тежките чаши.

— Този най-отгоре е на резиденцията в Маями — подхвърли към Раф той.

Високият мъж се наведе над масата, но бързо вдигна глава:

— Вероятно се шегуваш, нали? Това тук е истински форт Нокс, няма начин да се проникне вътре!

— Има — поклати глава Кроукър и заби пръст в средата на чертежа: — Това тук е електрозахранването, което минава през приземието и идва от улицата. Правено е допълнително, тъй като сградата е оборудвана с компютри, сателитна техника и Бог знае още какво… За тази цел са били прокопани нови кабелни траншеи, именно те ще ми осигурят достъпа…

— Не виждам никакви траншеи — възрази Раф. — Тук са отбелязани само камера за дълбоко замразяване и винарска изба…

— Я погледни по-добре…

Той се наведе над чертежа и проследи пръста му.

— Виждаш ли следите от изтрит надпис?

— Аха…

— Изтрити са три букви: ЕКФ.

— Електрокомпания на Флорида? — погледна го въпросително Раф.

— Точно така.

— Там имам приятели. Достатъчно е да вдигна телефона и да получа цялата необходима информация… — Но вместо да се насочи към кабината, Раф отмести широкия лист и се втренчи във втория чертеж — онзи, който отразяваше вътрешното разположение на склада в Маями Бийч. — Плановете си приличат — констатира. — Но и двете места са смъртоносни капани. Дори да проникнеш вътре, дори да докопаш Барбачена, без да те застрелят, пак няма начин да се измъкнеш жив… Навремето, тъкмо ме бяха избрали за кмет, изкарах един курс по борба с тероризма… Беше интересно, но още потръпвам от ужас…

— Сигурно са ти прочели нещичко за самоубийствените мисии — кимна Кроукър.

— Ако си решил нещо подобно, вероятно имаш известни шансове — призна Рубине и го стрелна с очи: — Може би точно на това разчита Бени…

— И на мен ми мина подобна мисъл.

— Значи трябва да обмислим алтернативен план — рече Раф, седна на капитанския си стол и изпука с пръсти. — По време на кметския си мандат буквално побърках хората от службите за сигурност. Защо ли? Защото постоянно бях навън. Изпитваха истински ужас от снайперисти, особено след убийството на ДФК11… Да не говорим за Кинг и Боби Кенеди… — Очите му се спряха на Кроукър: — Може би действително съм побърквал тези копелета, но към предупрежденията им се отнасях напълно сериозно… Просто защото си знаеха работата. — Почука по чертежите: — Това спокойно можеш да го забравиш. По този начин няма да се добереш до него. Шанс имаш само ако го спипаш навън…

— Великите умове имат сходен начин на мислене — одобрително го погледна Кроукър. — По едно стечение на обстоятелствата Барбачена е вегетарианец. Освен това изпитва адски глад след пътуване. Според информацията, с която разполагам, той иска да плюска в момента, в който слезе от самолета…

— В района има малко вегетариански ресторанти — промърмори навъсено Раф.

— А още по-малко са отворени след полунощ — добави Лю, докато правеше мислена справка със списъка, който беше получил от Махур.

Лицето на Раф се разкриви в зловеща усмивка.

— Значи ще го пипнеш! — изръмжа. — Трябва само да улучим кръчмата, в която ще си хапне тревата!

Макар и груби, думите му бяха като фар в тъмна нощ. Те доказваха, че разсъжденията на Кроукър текат във вярната посока. Той се усмихна и изреди имената на вегетарианските ресторанти, които вече помнеше наизуст.

В усмивката на Раф се появи нещо хищно:

— Само един от списъка работи след полунощ. — „Ан Чай“. Азиатска храна, обзаведен е в стил „тропическа джунгла“. Много удобен за целта. Намира се в Саут Бийч, на пресечката между Девета улица и булевард „Уошингтън“…

— Значи Барбачена ще отиде там — кимна Кроукър. После рязко се обърна, облегна се на парапета и втренчи поглед в биомеханичната си ръка. „Препускам към полунощ — рече си. — Времето ми изтича, неизбежното ще се случи.“ Пръстите на здравата му ръка се увиха около металната китка.

Усети присъствието на Раф зад гърба си и миг по-късно чу тихия му глас:

— Винаги е така, compadre… Съмненията и страховете се пробуждат в решителния миг. Отстъпиш ли пред тях, смятай се за парализиран!

Видя какво прави Кроукър и млъкна. Пръстите на здравата ръка натискаха петте малки бутончета от вътрешната страна на протезата. Изчака три секунди, после започна отново, в друга последователност. Накрая рязко завъртя китката наляво, протезата се откачи.

— Преди години, още докато бях в Югоизточна Азия, познавах един старец… — някак унесено промърмори Лю. — Той показваше своите влечуги точно по този начин… Бяха змии от рядко срещан вид, наречен bungarus, може би от най-отровните. Старецът работеше с тях всеки ден, а аз неволно се питах дали си дава сметка, че едно грешно движение ще го превърне в труп… — Завъртя протезата с дланта нагоре и погледна спокойно присвитите пръсти: — В ръцете на стареца змиите изглеждаха съвсем безопасни, като тази ръка… — Слънцето се отрази в гладката матирана повърхност: — И страшно красиви. Имаха фантастична окраска. Но всеки, който реши да им се възхищава отблизо, би допуснал фатална грешка…

Красивото лице на Раф леко потъмня.

— Compadre, японските хирурзи положително са знаели какво може да върши ръката, която са ти монтирали… — промърмори.

Никой от двамата не поглеждаше към чуканчето на лявата му китка, облечено в яка от неръждаема стомана, във вътрешността на която имаше множество отвори за включване, микромотори, тънки кабели от фибростъкло. Тази гледка беше прекалено интимна, нещо като изложени на показ гениталии…

— Понякога се питам дали не се чувстваш някак… хм… как да кажа… някак гол, когато си без нея… — промърмори Раф.

— Мъничко — кимна той. — Толкова съм свикнал с нея, че я приемам като част от тялото си… — Отмести поглед встрани: — Нещата стават все по-конкретни. Видях Барбачена на снимка, той престана да бъде само едно име, извадено от някакво досие… А сега, след като двамата с теб обмислихме начините да се добера до него, аз вече зная къде точно мога да сторя това още в първите минути на престоя му… — Главата му се поклати с нещо като отвращение: — Това ми влияе зле, Раф… До този момент някак си успявах да се заблуждавам. Раздвоявах се, вероятно в опит за самосъхранение… Представях си, че човекът, който се прицелва през снайпера, няма да съм аз… Някой друг ще хване на мушката Хуан Гарсия Барбачена, някой друг ще натисне спусъка и ще му пръсне главата… Но сега тази представа започна да се пропуква. Сякаш пред очите ми се пръска огледало… И зад него съм аз, никой друг…

Остана загледан във водата, обсипана с ярки слънчеви зайчета.

— В полунощ моето око ще се присвие на прицела, моят пръст ще се увие около прецизния спусък на щайера. Той ще щракне благодарение на моето решение… И тогава ще чуя изстрела, ще усетя отката със слънчевия си сплит…

Стискаше протезата с цялата сила на пръстите си, кокалчетата им побеляха.

— Да, Барбачена ще умре! Рейчъл ще получи бъбрека си! А утре аз ще трябва да се събудя с мисълта за ужасната цена, която съм платил, поемайки ролята на господар на живота и смъртта!

— Няма начин да премахнеш болката, която те разкъсва в момента — призна с въздишка Раф. — Но целта оправдава средствата, compadre. Ти знаеш това. Знаеш и друго — този човек заслужава да умре. За това, което е извършил, за това, което предстои да извърши… Той е обладан от злото! — Пръстите му се впиха в рамото на Кроукър: — А когато племенницата ти оздравее, когато видиш усмивката на красивото й личице, терзанията ти ще се стопят като дим!

„Дали“? — запита се Кроукър. Много му се искаше да притежава увереността на приятеля си.

Но в едно той беше абсолютно прав. Металната протеза се върна на мястото си, резбата влезе в нарезите. Кратка манипулация с бутоните, нервите и сухожилията отново се свързаха със сложните биомеханични платки, скрити във вътрешността на протезата. Пръстите от титан и поликарбон се свиха и разпуснаха, ноктите от неръждаема стомана сториха същото. Истината беше само една: протезата може би е проклятие, а може би Божи дар… Но без нея просто не се чувстваше завършен…

Наближаваха брега, панорамата на Маями бавно се издигаше пред очите им. Ярките лъчи на слънцето позлатяваха огромните кули на небостъргачите. И те, подобно на златото и всички останали метали, бяха рожба на човешката ръка…

Кроукър осъзна, че през отминалата нощ беше потърсил убежището на Църквата на сърфистите не само поради убийството на човека с бялото БМВ, който го беше преследвал с абсолютно същата цел… Отиде там и заради едно друго убийство. Това, което щеше да извърши тази нощ, хладнокръвно и с ясно съзнание…

Седнал зад волана на тъндърбърда, той пътуваше към болницата „Джаксън Мемориъл“. Зад гърба му изведнъж проблесна синята лампа на патрулна кола. Веднага погледна скоростомера въпреки усещането, че не е превишил допустимата скорост. „Само това ми липсва — рече си с въздишка. — Да попадна на някое прекалено усърдно ченге от пътната полиция.“ Но явно ставаше точно това…

Отби вдясно и спря, полицейската кола стори същото. Разстоянието между задната броня на тъндърбърда и капака на патрулното шеви беше някъде около пет метра. Синият буркан продължаваше да се върти, движението по магистралата си беше както преди. Нищо не се случи.

Нормално, рече си Кроукър. Ченгето просто проверява регистрацията на колата му по радиото. Част от стандартната процедура.

Мобифонът му рязко изжужа. Реши, че сигурно е Джени, която иска да го осведоми за охраната на Рейчъл в болницата. Но не беше тя.

— Радвам се, че най-сетне те хванах, Лю! — прозвуча в ухото му жизнерадостният глас на Роки Сагуас. Той беше стар приятел, една от най-добрите му връзки в пътната полиция.

— Не може да се радваш колкото мен — отвърна с облекчение Кроукър. — Тъкмо се чудех какво да правя с една от твоите мухоловки, която се е залепила за задника ми!

— В момента?

Очите му не се откъсваха от огледалцето за обратно виждане:

— Аха, спрял е на пет метра зад мен…

— Това не е хубаво! — загрижено промърмори Сагуас. — Ама хич, да знаеш!

— Какво става, Рок? — напрегна се той.

— Не знам какво става, само мога да ти кажа, че никак не ми харесва! Преди малко влязох в кабинета си и заварих един спешен телекс от ФБР… Вътре пише да бъдеш прибран незабавно, след което да те изолираме до пристигането на федералните власти!

В стомаха му се появи ледена буца. Федералните власти! Значи онези копелета в СОБК са отчаяни. Иначе не биха включили в преследването му местните сили на реда, тъй като прекрасно знаеха, че това ще предизвика доста въпроси. Въпроси, на които те никак не биха желали да отговарят. Това обяснява и заповедта за изолация… Ще се оправдават после, а сега най-важното бе да го пипнат…

— Посочват ли някакви причини? — попита приятеля си.

— Тук пише, че си търсен за разпит във връзка със смъртта на някоя си Вонда Шепърд — отвърна Сагуас. — Пълни глупости! Изисках досието по случая… Става въпрос за бяла жена, 26-годишна, с руса коса. Била е служителка на агенцията за коли под наем „Голд Коуст“ в Маргейт. Успях да хвана по телефона ченгето от отдел „Убийства“, което се занимава със случая… Гадна работа! Намерил само главата й, отрязана като на пиле! В резултат изсипал обилния си обяд право върху излъсканите чепици…

Вратата на патрулната кола се отвори, два лъскави ботуша стъпиха на асфалта.

— Не съм я пречукал аз, Рок!

— Знам, че не си… Но трябва да направиш нещо. Тук е цяла лудница, всички говорят за теб…

Ботушите принадлежаха на едър млад сержант. Квадратната му челюст издаваше решителност, светлата му коса беше потъмняла от пот. Дясната му ръка лежеше върху кобура на служебния пистолет, огледалните слънчеви очила не позволяваха да се отгатнат намеренията му. А точно те бяха важни. Във всеки случай вървеше към Кроукър с решителността на танк…

— Лю?

Той не отговори. Гледаше ченгето и усещаше как шансовете му бързо намаляват. Чувстваше се като спелеолог, решил да изследва непозната пещера. Колкото по-навътре навлиза, толкова по-тесен става проходът… Докато накрая се оказва заклещен между скалите…

— Лю, там ли си още?

— Да.

— По-добре да не бъдеш… Искам да кажа, че трябва да си обираш крушите веднага! Изчезвай от района ми, защото телексът е категоричен: длъжен съм да направя всичко възможно за твоето залавяне!

— Хубаво — промърмори Кроукър. — Но какво да правя с тая мухоловка, дето се е лепнала за мен?

— Може би още не е получил заповедта — въздъхна Рок. — Я ми дай регистрационния му номер!

Той се надигна. Нямаше никакви проблеми с разчитането на обратни цифри и букви. Този навик му беше останал от службата в градската полиция на Ню Йорк…

— З-ГС-944 — продиктува в мембраната.

— Задръж така…

Слънцето се отразяваше в слънчевите очила с метални рамки на ченгето, походката му беше заплашителна, като на робот. Повечето ченгета обичат да се държат по този начин, но това не е само поза… Ходят така, защото никога не знаят кога някой шантав тип ще им тикне автомат под носа… А очите им виждат всичко. Нерядко просто се връщат в колите си с една-единствена благоразумна мисъл в главата: Я да не се захващам с тоя… Изглежда ми прекалено опасен. Младото ченге отзад не бързаше. Оглеждаше колата, обмисляше ситуацията. Точно както ги учеха в Полицейската академия…

Кроукър видя как ръката му докосва багажника на тъндърбърда. Вероятно мисли, че вътре лежи трупът на Вонда. Сърцето му затуптя по-бързо.

— Мисля, че времето ми изтече, Рок — промърмори в слушалката той. — Твоят човек явно ме засече…

Радиостанцията на патрулката изпищя, до ушите на Кроукър долетя думата „спешно!“ Ченгето спря и извърна глава, очевидно обзето от колебание. После се наведе към спуснатото странично стъкло на тъндърбърда.

— Хей ти, остани на място! — заповяда, след което се обърна и тръгна към колата си.

— Хванах го по радиото! — обяви Сагуас. — Хайде, пали, какво чакаш!

— Благодаря, Рок, задължен съм ти — рече Кроукър.

— Така е, но за това ще говорим друг път. — Замълча за момент, после тихо добави: — Ще внимаваш, нали?

Лю хвърли последен поглед към ченгето, което говореше по радиостанцията, но не отделяше очи от тъндърбърда. После включи на скорост и натисна докрай педала на газта.

С усилие на волята си наложи да не гледа в огледалото и да насочи цялото си внимание към трафика. Намираше се в близост до болничния комплекс, повечето участници в движението бяха възрастни хора, които караха бавно…

Но не и той.

Зад гърба му се разнесе вой на сирена. Патрулната кола бързо го настигаше, включените й светлини паникьосаха идващите насреща коли. Той рязко завъртя волана, колата се наклони и свърна надясно в пресечката. Нов десен завой, придружен от пронизително свирене на гумите. Патрулката неотстъпно го следваше. Зърна тясна пролука между една червена тойота и някакъв хладилен камион пред себе си, профуча през нея, а после, използвайки камиона като прикритие, рязко зави наляво. След втори ляв завой изскочи обратно на Седмо Авеню. Не успя да се откъсне от преследвача си, но все пак получи няколко секунди аванс, достатъчни за изработване на план за измъкване.

Спря на червена светлина, очите му внимателно огледаха колите, които се бяха струпали оттатък кръстовището. Бяха неприятно много.

Погледна в огледалото точно в мига, в който патрулната кола се появи на платното с включена сирена и мигащи светлини. За изпълнението на плана ченгето трябваше да бъде непосредствено зад него и да разчита единствено на рефлекса си. Насочи вниманието си напред. Светофарът все още беше червен. Точно на това разчиташе. Дано не вземе да светне зелено…

Ето я патрулната кола. Светофарът даде зелено за колоната коли вляво от кръстовището, начело на която ръмжеше тежък камион. Младото ченге включи високоговорителя и заповяда на Кроукър да отбие, вдясно. Той обаче натисна газта и профуча на сантиметри от камиона. Човекът зад волана стреснато наду клаксона, задният калник на тъндърбърда поднесе от острия завой и това го спаси от удар в дебелата броня.

Патрулката нямаше този късмет. Заби се челно в огромното предно колело на камиона и се нагъна като хармоника. Главата на младото ченге политна напред, но миг преди фаталния удар потъна в светкавично издулата се предпазна възглавница…

Толкоз успя да види Кроукър. Секунди по-късно вече беше далеч от мястото на инцидента, кракът му отпусна газта. Дясната му ръка леко трепереше, а когато паркира пред болницата, забеляза и дълбоката драскотина върху волана, оставена от стоманените пръсти на протезата му…

„Джаксън Мемориъл“ разполагаше с платен паркинг като скъп ресторант или нощен клуб. Но това беше едно разумно решение, особено ако се вземе предвид нейното местоположение в центъра на Маями. Кроукър погледна часовника си. Бяха изминали четиридесет и пет минути от момента, в който се беше обадил на Джени с кратката заповед „действай!“ Това означаваше, че Стански ще се появи всеки момент, ако вече не е тук…

Вдигна глава към тухлената кула на главната сграда, после изкачи стъпалата към хладното и почти празно фоайе. Взе асансьора до петнадесетия етаж и тръгна по широкия коридор. Отмина стаята на дежурните сестри и свърна зад ъгъла. Центърът за хемодиализа се намираше оттатък улицата, в Мемориалната кула „Джаксън“, но Джени беше решила да вкара Рейчъл направо в Западното крило, където бяха операционните за трансплантация.

Видя я в дъното на коридора, очевидно току-що напуснала стаята на Рейчъл. Тя сякаш усети приближаването му и се обърна. Леко се усмихна и поклати глава. Значи Стански все още не бе дошъл.

— Как е Рейчъл? — подвикна той. Коридорът беше пуст, от дежурната стая ги деляха почти сто метра, плюс един завой. Деляха ги вратите на две стаи и тоалетната. Джени беше избрала едно от най-тихите болнични крила.

— По-добре — отвърна тя.

— Значи наистина е бил Стански, а?

Лекарката кимна, разсеяна за миг от появата на висок санитар с бяла престилка, който изкара пациент в инвалидна количка от вратата помежду им.

— Предчувствието ти излезе вярно. Стански всеки ден е вкарвал вируси в системата на Рейчъл, нищо чудно, че момичето не можеше да се справи с тях…

— Тровил я, значи — промърмори Кроукър. — Но защо?

Санитарят извъртя количката към него, освободи с крак спирачката и тя се понесе към него.

— Защо не му зададеш този въпрос лично? — изръмжа той.

„Пациентът“ в количката беше превит на две, но Кроукър все пак го позна: действително беше Стански. Китките и глезените му бяха жестоко пристегнати с кабел към количката, костюмът му беше потъмнял от пот и кръв. Кроукър протегна протезата си и успя да сграбчи близката ръчка. Количката се вдигна на две колела и почти се преобърна. За секундите, през които се опитваше да я овладее, успя да се увери, че доктор Роналд Стански е безжизнен труп.

Очите му се насочиха към мъжа с бялата престилка. Той се беше изправил зад Джени, ръката му стискаше гърлото й.

— Смешно и лесно, нали, senor? Много ме бива да откривам слабите места у другите и това ми носи дълбока наслада…

Кроукър се взря в зеленикавите очи на Джени. В тях имаше тревога, но не и паника. Мъжът, който я държеше, беше Антонио, не Хектор, чийто нос би трябвало да е счупен…

— Преди известно време каза, че много хора ме лъжат — подхвърли Лю. — Стански беше един от тях, нали?

— О, има и по-големи лъжци от него — поклати глава близнакът. — Бъди сигурен в това…

Вдигна ръце с дланите напред:

— Антонио, дай да решаваме проблемите само двамата! Не е нужно да забъркваме странични хора!

— Човек не е самотен остров, senor — блеснаха кехлибарените очи насреща му. — Проблемите му винаги се решават на базата на лични контакти…

— Чрез манипулация, така ли?

— Английският ми не е така богат като твоя, senor — блеснаха зъбите на Антонио. — Perdoname…

— Стига глупости! — сряза го. — Казвай какво искаш!

— Madre de mentiras, имаш търпението на муха!

— Търпението ми се изчерпа благодарение на теб и Хектор! Хайде казвай, защото времето ти изтича. Охраната на болницата скоро ще бъде тук.

— Информацията ти е погрешна, senor — отново блеснаха зъбите му, а хватката му накара Джени да изхълца от болка. — Смешната охрана на тази болница отдавна е неутрализирана. Ние тримата ще бъдем сами, докато аз реша друго… Без да забравяме и племенницата ти в онази стая, разбира се…

— Я ми кажи защо уби Стански? — присви очи Кроукър. — Защото е знаел прекалено много за вашата дейност по нелегалното набиране на органи?

— Стански беше полезен, но времето му изтече. Може би вече си понаучил нещичко за малко особените му сексуални прегрешения…

— Виждам, че не си чак толкова зле с английския — язвително подхвърли той. Очите му не се откъсваха от лицето на Джени, сякаш искаше да я попита дали ще издържи в кризисна ситуация като тази.

— Думата „прегрешение“ произлиза от испанската pecado, която означава „малък грях“ — усмихна се Антонио, после от устата му се изтръгна пресилена въздишка на съжаление: — Но греховете на Стански станаха големи… Жалко, от него имахме немалка полза…

— Като например да сводничи за Хектор и теб, нали? — Добре е да умееш да подхвърляш гадории на човека, когото разпитваш — знаеше това от опит. Това често водеше до пораждането на особен вид интимност, а от нея до признанието оставаше само крачка… — Стански е подбирал живите донори за вашите пациенти, вършел го е главно в клиниката в Маргейт… От теб искам да разбера какви връзки имате с Трей Мерли…

— Какво е това трей мерли? — попита, без да го гледа Антонио.

— Ще ти кажа какво ме безпокои — сякаш не го чу Кроукър. — Помниш какво открих, след като проникнах в агенция „Голд Коуст“, нали?

— Главата на една младо момиче — ухили се той. — Que linda muchacha! Много хубаво момиче!

Ръцете на Кроукър неволно се свиха в юмруци. Младият мъж насреща му се хилеше, очевидно доволен от развоя на разговора. Направи усилие да се сдържи.

— Заварих ви вътре, алармената система не беше включена — продължи той. — Когато ви подгоних, вие избягахте през задния прозорец… Парчетата от счупеното стъкло бяха отвън…

— Е, и какво? — сви рамене близнакът.

— Това означава, че сте счупили стъклото на излизане. Заключението за влизането ви става съвсем просто — разполагали сте не само с ключ, но и с кода на алармената система… Кой, освен собственика би могъл да ви даде всичко това? — изви глава Кроукър. — Един човек, който се казва Трей Мерли, но вие може би го познавате под името Марселус Рохас Диего Махур…

— Любопитно, нали? — Усмивката на Антонио беше загадъчна като на Мона Лиза.

В същия момент вратата на тоалетната се отвори и в коридора се появи Мати. Случиха се едновременно няколко неща: тя ахна от това, което видя, близнакът се обърна да види какво става, Джени заби токчето си във вътрешната част на глезена му, а Кроукър се превърна във вихрушка. В последната секунда отгатна какво възнамерява да стори Джени и беше напълно подготвен…

Тялото му полетя напред и блъсна Мати встрани от арената на действие. Времето, за което Антонио реагира на неочакваната и остра болка в глезена, беше напълно достатъчно. Металните пръсти на протезата му се увиха около мускулестата китка на близнака и рязко я дръпнаха. Шията на Джени беше освободена, тялото й се преви, гърдите й поеха глътка кислород…

Никелираният нокът на показалеца изскочи от черупката си и се плъзна по гърлото на близнака.

— Не мърдай, senor!

Заповедта на Антонио прозвуча странно, тъй като смъртоносното оръжие беше опряно в собственото му гърло. Кроукър сведе очи и видя какво я обосновава: тънкото острие на сгъваем нож беше опряно в шията на Джени, а свободната ръка на парагваеца беше вкопчена в косата й.

— Как се нарича това, senor? Май беше безизходна ситуация, нали?

Изглеждаше страшно доволен от себе си, сякаш всичко се беше развило по предварителния му сценарий. Кроукър буквално побесня. Не можеше да се примири с мисълта, че един от близнаците се намира толкова близо до трите най-скъпи на сърцето му същества.

— Казвай какво искаш! — изръмжа той, приближил устни на сантиметър от ухото на Антонио.

— Да проникна в теб, senor! — просъска в отговор онзи. — Да те пронижа в сърцето, да стана кошмара на живота ти!

— Защо?

— За да присъствам на провала ти! Да разбера що за човек в крайна сметка си ти!

— Искаш да видиш дали ме бива, така ли? Искаш да си сигурен, че ще бъда достоен противник!

— Mano a mano! — просъска Антонио. — Да, това наистина си струва!

С животинско изпъшкване заби коляното си в гърба на Джени и я запрати към Кроукър, който механично се наведе да я подкрепи. Това беше достатъчно за близнака, който ловко се измъкна от хватката му.

Кроукър прикри с тялото си младата жена и заплашително изръмжа:

— Това не е краят, приятелче!

— Es verdad, senor. Аз ще умра пръв. — Антонио тръсна китката си и острието на сгъваемия нож изчезна в дръжката. После високата му фигура безшумно се плъзна зад ъгъла.

— Джени…

— Добре съм — побърза да го успокои тя и намръщено разтърка зачервения си врат. — Кой, за Бога, беше този?

— Антонио Бонита — отвърна й и я поведе към стаята на Рейчъл, където чакаше Мати. — Той е част от проблемите ми…

Сестра му само кимна на въпросителния му поглед. Нищо й нямаше. Забелязала Стански, полузатиснат от преобърнатата инвалидна количка, тя възкликна:

— О, Господи!

Кроукър побърза да я извърти към вратата на болничната стая.

— Иди при Рейчи, скъпа — промърмори той. — Доктор Марш казва, че инфекцията най-сетне е под контрол…

— Знам — кимна тя. — Господ най-сетне чу молитвите ми. Лю, аз позвъних на доктор Стански и му казах къде сме… Нали точно това искаше ти? А виж какво стана… — Обърна очи към инвалидната количка, в която изстиваше тялото на доктора.

— Не мисли за това — успокоително я докосна. — Стански беше един корумпиран тип, който дълго време е причинявал болка на Рейчи… — Настани я на стола до леглото и добави: — Стой при детето, моли се на Бога, ако това ти носи успокоение… Обещавам ти, че утре Рейчи ще си получи бъбрека.

Стисна ръката й и се върна в коридора. Тъкмо навреме, за да види как Джени затваря вратата на една от незаетите стаи.

— Скрих Стански — обясни тя. — Нека нещата останат така, поне засега… Достатъчно е, че изплаши сестра ти до смърт.

Насочи се към телефона на стената и вдигна слушалката.

— Какво правиш? — извика Кроукър и бързо се озова до нея.

— Викам ченгетата, какво друго — прошепна тя, прикривайки мембраната с длан. — След всичко това е ясно, че болничната охрана не може да се справи…

Той се пресегна и натисна вилката.

— Слушай ме внимателно, Джени! Появиха се някои непредвидени усложнения. Хората, които се занимават с нелегално събиране на органи, са ме поставили на мушката. Опитват се да ми лепнат едно убийство и в момента полицията ме издирва…

— Исусе! — простена тя, този път наистина изплашена. — Но аз нямам избор, Лю! Тук има мъртвец и трябва да позвъня в полицията!

— Не те спирам — отвърна, измъкна слушалката от ръцете й и я постави върху вилката. — Но в момента положението ми е сложно, не съм наясно с много неща. Антонио уби Стански, за да му затвори устата. Но защо го е домъкнал тук? Защо прибягва до заплахи срещу теб?

— Нали го чу? Прави се на мъж… — Джени замислено поклати глава: — Господи, колко такива като него съм срещала!

— Отчасти това е така — кимна Кроукър. — Демонстрация на сила, която, честно казано, действително ме впечатли… Но не мисля, че си срещала човек, който да прилича на Антонио Бонита! — Взря се в лицето й, опитвайки се да установи колко е обезпокоена: — В това отношение той не лъжеше, Джени… Наистина искаше да прецени степента на моята твърдост.

Джени за миг затвори очи. А когато отново ги отвори, в тях имаше тревога, но не и сълзи.

— В момента, в който се свържеш с полицията, аз трябва да съм далеч оттук — продължи той. — Броени минути след като им съобщиш за станалото, тук ще гъмжи от ченгета. Те няма да те оставят на мира, а това означава, че аз ще изгубя всякаква връзка с теб…

— О, Лю! — облегна се на гърдите му тя. — Едва сега разбирам какво изпитват хората, на които съобщавам лоша новина за техен близък… Имам чувството, че се е случило нещо непоправимо! — Лицето й се вдигна към неговото: — Нима няма изход, Лю? Не мога да повярвам, че всичко това ще приключи със скръб и сълзи!

— Няма! — сграбчи я за раменете той. — Тези хора са ми възложили определена задача, която аз ще изпълня. Не мога да постъпя по друг начин, не мога да рискувам живота на Рейчъл!

— Но нали те разчитат именно на това?

Беше абсолютно права, разбира се. Какво значение имаше, че е успял да открие един мрачен заговор между директора на СОБК Сполдинг Гън, Бени Милагрос и Хуан Гарсия Барбачена? С какво ще се променят нещата, след като незначителна фигура като него е разгадала целта на този заговор — дестабилизацията на Мексико и завземането на властта от пионки на Барбачена и компания, които ще донесат несметни богатства на шепа вманиачени от алчност американци? Те ще продължават да го държат в ръцете си.

И той ще изпълни исканията им докрай, тъй като в противен случай Рейчъл ще изгуби живота си.

— По дяволите, Лю! — блеснаха очите на Джени. — Аз не съм от хората, които ще седнат и ще чакат развоя на събитията! Добре, ти сигурно не можеш да се измъкнеш от капана, в който са те натикали… Но не и аз! По неизвестен начин тези типове са се докопали до Рейчъл, направили са така, че тя да изпадне в пълна зависимост от доставката на проклетия бъбрек! Но ако разбера как е станало това, аз…

— Чрез Стански — прекъсна я Кроукър и мрачно поклати глава: — В това съм абсолютно сигурен. Но какво ще се промени, след като разбереш как са се докопали до Рейчъл? Тя продължава да се нуждае от бъбрек и аз трябва да платя цената, която ми искат!

— Исусе! — Силно удари с длан бялата стена. — Трябва да има нещо!…

— Е, като го откриеш, можеш да ме уведомиш…

— Недей! — повиши тон тя, безпогрешно доловила отчаянието в гласа му. — Да не си посмял да изгубиш надежда!

— Ти си забележителен човек, Джени — прошепна той и устните му леко докоснаха нейните. — Съжалявам, че те забърках във всичко това!

Тя го хвана за врата и го придърпа към себе си. Устните й се впиха в неговите, езикът й започна луд танц в устата му. Той здраво я притисна към себе си. Нуждаеше се от невероятната й душевна сила. Зави му се свят. Тази жена не плачеше, не проявяваше слабост. Господи…

— Грижи се за Рейчъл — дрезгаво прошепна той и й подаде слушалката. — През следващите дванадесет часа тя ще има нужда от нещо, което само ти си в състояние да й предложиш…

Джени гледаше слушалката така, сякаш бе отровен паяк.

— Хайде, дръж — промълви той и уви пръстите й около лъскавия бакелит. — Позвъни там, където трябва!

Очите й потънаха дълбоко в неговите.

— Няма да ти кажа сбогом! — прошепна. — Дори няма и да си го помисля!

Той се обърна и изчезна по начина, до който беше прибягнал Антонио: бързо и безшумно, скривайки се зад ъгъла на болничния коридор.

Джени гледаше след него така, сякаш искаше да го върне със силата на погледа си. Преброи наум до шейсет, после набра 911…

Глава 5

Ако имаше избор, Кроукър едва ли би си позволил да използва тъндърбърда. Но нямаше. Още повече, че колата в никакъв случай не биваше да остане на болничния паркинг. Реши да рискува и се настани зад волана. Пътуването до международното летище на Маями буквално му скъса нервите. В момента, в който зърнеше патрулна кола, бързаше да отбие в някоя от страничните улички. Тези маневри го отведоха в квартали, които обикновените жители на Маями отбягваха, но в тях имаше и нещо добро: ченгетата също не обичаха да се мотаят там…

Най-сетне се добра до летището и побърза да вкара белязания тъндърбърд в дългосрочния паркинг. Тръгна към залата за вътрешни линии и измъкна мобифона си.

— Ало — обади се отегчен мъжки глас.

— Здрасти, Феликс.

— Лю, какво искаш, по дяволите?

Феликс Пинкуотър беше инспектор в Централната данъчна служба на Флорида, двамата бяха работили заедно по няколко операции на СОБК.

— Една услуга.

Между основните дейности на ЦДС фигурираше и събирането на корпоративните такси.

— Хайде да я отложим за утре сутринта — рече Пинкуотър. — Вече закъснявам за тенис…

— Нямам време, Феликс.

— Добре, казвай — въздъхна онзи.

— Става въпрос за един клуб на Линкълн Авеню в Саут Бийч. Името му е „Боунярд“. Искам справка за собствениците.

— Браво, бе! Нещо друго да ти се е приискало?

— Главната мъжка роля във филм с Джоди Фостър. Но това не е чак толкова спешно…

— Задръж така — изръмжа в ухото му Феликс. — Трябва да задействам старата бричка… Нали знаеш, че по това време на деня шибаният компютър реагира като склерозирало старче…

Кроукър се спря близо до входа на терминала. Тълпи от забързани пътници напираха навътре, други бавно се точеха навън…

— Ей го на — промърмори в ухото му Феликс. Клуб „Боунярд“ е собственост на корпорацията „Лос Мирлос Енкантадос“…

„Пойните косове“! Усети как пулсът му се ускорява. Трей Мерли!

— Тази корпорация е филиал на една друга — продължаваше Феликс. — „Минерал Импортс ООД“…

— Кой е собственик на „Минерал Импортс“?

— „Хуего Холдингс“, регистрирана на Бахамските острови. Мирише ми на обикновена пощенска кутия, но с тези офшорни фирми човек никога не е сигурен… — В гласа му се промъкна раздразнение. И той като всички бюрократи обичаше да работи с точни цифри и факти…

Кръвта на Кроукър кипна. На испански „хуего“ означава игра, а близнаците Бонита много си падат по игрите…

— Хайде, върви да играеш тенис, Феликс — рече. — Много съм ти задължен.

Влезе в терминала и бавно тръгна покрай дългата редица гишета. Пред светещия надпис на „Делта“ стоеше младеж с дънково яке и маратонки.

— Съжалявам, но за полета в 6.10 за Лос Анжелис всичко е продадено — обясняваше му момиче зад гишето. — Той е последен за днес, нямаме списък на чакащите…

— Не можем ли да измислим нещо? — попита момчето и намести торбата на рамото си. — Трябва да се прибера у дома, утре сестра ми се жени…

— Опитайте с друга авиокомпания.

— Имам студентски билет от „Делта“ — поклати глава младежът. — И нямам пари за доплащане.

— Съжалявам — съчувствено го погледна служителката. — Нищо не мога да направя.

Младежът поклати глава и се отдалечи. Кроукър побърза да заеме мястото му, момичето го посрещна с енергична усмивка:

— Слушам ви, сър.

Той поиска билет отиване и връщане за Лос Анжелис и изслуша вече познатите обяснения.

— Мога да ви предложа място за утре сутринта в 5.50 — каза с приятелски тон служителката.

— Не ми върши работа — отвърна той. — Трябва да съм там довечера… — Замисли се за момент, после попита: — А как стоят нещата с другите авиокомпании?

— Ще проверя — отвърна момичето.

Обърна се и потърси с очи младежа с дънките. Откри го пред таблото на „Делта“, сякаш чакаше да стане някакво чудо. Младите никога не губят надежда.

— Има едно място за полета на „Америкън“ в 7,10, сър — обади се момичето. — Това е последният полет за деня…

Кроукър го резервира, като даде първото име, което му дойде наум.

— Изход Д — кимна служителката. — Не е близо, най-добре е да побързате.

Той благодари, обърна гръб на гишето и бавно се приближи до младежа със сака.

— Да не повярва човек! — възкликна той с искрено разочарование в гласа. — Всичко за Ел Ей е продадено!

— Знам — погледна го бегло младежът. — И аз увиснах като вас…

— Лош късмет — въздъхна Кроукър. — Значи и вие ще трябва да чакате до утре като мен и приятеля ми… Искате ли да ви откарам?

— Не, благодаря — хладно отказа младежът. — Аз трябва да летя тази вечер, утре сестра ми се жени…

— Чакайте. „Америкън“ имат едно място в самолета, който излита след около час и половина.

— Не ме устройва, защото нямам достатъчно пари да си доплатя — поклати глава момчето.

— Елате, ще измислим нещо…

— Вие какво, шегувате ли се? — погледна го подозрително студентът.

— Нали искате довечера да си бъдете у дома, момче? — нетърпеливо го погледна Кроукър. — Хайде, елате!

Плати в брой на гишето, използвайки името, което момичето от „Делта“ вкара в компютъра. Подаде парите с протезата си — така че служителката да я запомни. После се върна при младежа и му подаде билета.

— Хей, какво става тук? — подозрително го изгледа той.

Показа му картата си на федерален агент:

— Служебна операция. Ето ти билета. Пътуваш под името, на което е издаден. Прибираш се у дома и забравяш цялата работа.

— И това е всичко, така ли?

— Точно — кимна Кроукър. — Ти помагаш на мен, а аз на теб. Просто и ясно.

Момчето се ухили до уши и разтърси ръката му:

— Става, приятел! Много ти благодаря!

— Предай на сестра си най-добрите ми пожелания.

Напусна терминала и се отправи към спирката на автобуса. Беше доволен. Ченгетата имаха следа, по която да тичат. Колкото по-дълго го търсят в Лос Анжелис, толкова по-добре. Това време ще му свърши добра работа тук, в Маями.

Огледа се. Всичко наоколо беше някак по-ярко и изразено, в наситени цветове. В края на поредната операция винаги се чувстваше така… Сега всяко решение бе важно, всяко действие трябваше да бъде абсолютно точно. Латиноамериканците имат един добър израз за подобно състояние: Bailar en la cuerda floja… Да танцуваш върху тънко въже… Точно това му се случваше в момента — балансираше по ръба на бръснача…

Слезе от автобуса пред хотел „Фонтенбло“ и взе такси до Палм Бийч. Плати куп пари, но си струваше. Малко преди осем вечерта прекоси бетонната настилка на паркинга пред „Роял Поинсиана“, избра един буик ривиера и ловко откачи контролните му номера. Размени ги с тези на мустанга в тюркоазен цвят и седна зад волана. Никой не го видя. Ярко осветена, болничната фасада се издигаше като огромен леден куб в сгъстяващия се мрак. Завъртя контактния ключ, моторът замърка. Включи на скорост и бавно напусна паркинга. Срещата му с Махур беше в осем и половина, имаше достатъчно време да бъде там, без да превишава допустимата скорост…

Фоайето на хотел „Ралей“ беше с висок таван, изградено в строгия стил на трийсетте. Приличаше на салона на презокеански лайнер. Наскоро бяха реставрирали изящната мозайка на пода. Няколко стъпала от бял мрамор водеха до открития ресторант, разположен под палми и жасминови храсти около великолепен басейн. При откриването на хотела снимка на този ресторант се появи на корицата на списание „Лайф“.

Барът беше не по-малко прочут. Намираше се в левия ъгъл на фоайето, в средата на подовото покритие от блестяща теракота беше оформена изящна чаша мартини, от която стърчеше стилизирана маслина. Помещението беше малко и уютно, с барплот от полирано дърво и огледални рафтове, запълнени с всевъзможни бутилки. Атмосферата беше някак мъжка, за приятелски разговори и скромни тържества, за радостен смях и бълбукане на шампанско…

Махур вече беше там. На плота пред него имаше висока чаша мартини. До коляното му се намираше алуминиево куфарче, от онези, които се използват за пренасяне на скъпа снимачна техника.

— Едно мартини за моя приятел — обърна се към бармана. — Нека бъде точно като моето — сухо като пустинята Калахари…

Беше облечен в небрежно-елегантен костюм — от онези, които струват най-малко 1600 долара. На пръв поглед подобен костюм винаги изглежда така, сякаш плаче за ютия, но това просто си е част от чара му. Ризата с отворена яка беше от фина коприна на дискретни райета, на краката му имаше мокасини „Бруно Мали“, които също струваха четирицифрена сума. Очите му бяха леко изцъклени, като на човек, който се е отдал на продължителен запой. „Може би вече празнува, макар да няма вид на човек, който скоро ще се усмихне“ — рече си Кроукър.

— Избрахте великолепно място за нашата среща, senor — рече адвокатът, изчаквайки барманът да постави високата чаша пред Кроукър. — Тук питиетата са просто великолепни!

— Това едва ли е най-важното.

— За мен е — поклати глава адвокатът и вдигна чашата си.

— Става късно — рече Лю и се плъзна от високия стол. — Дайте да вършим работа.

Дланта на Махур за миг докосна ръката му:

— Не бъдете груб, сър. Насладете се на питието…

Той се върна на стола. Даде си сметка, че става нервен, вероятно защото полицията го търсеше, а той се намираше на публично място. Същевременно забеляза неспокойството на мургавия адвокат и реши да провери какво става.

— Чували ли сте за пустинята Калахари, senor? — попита Махур и преполови на един дъх чашата си.

Кроукър също отпи от своята, усетил, че подобен жест ще поуспокои събеседника му.

— Единственото, което зная за нея, че се намира някъде в Африка — отвърна.

— Заема площ от 160 000 квадратни километра в Южна Ботсвана, Източна Намибия и западната част на ЮАР. Повърхността й е изпъстрена с леглата на отдавна пресъхнали езера. Някога те са били пълни с вода, наоколо е кипял живот. Но днес са сухи като кокал!

Преди време беше разпитвал един сериен атентатор, залагал бомбите си на най-оживените кръстовища. Колегите му бяха вдигнали ръце, убедени, че от подобен тип няма да измъкнат дори дума. Но Кроукър беше на друго мнение. Дълбоко в себе си усещаше, че този тип има нужда само от едно — да се разтовари, да покаже на околните колко е умен. Нужда, която го изгаряше отвътре, нужда, която не можеше да контролира… В живота на всеки маниак настъпва миг, в който той изпитва желание да се разтовари. Без значение дали това ще стане под формата на празни брътвежи, откровени признания или нещо по средата… Но този миг винаги настъпва, неизбежен като изгрева на слънцето… Човек просто трябва да е настроен така, че да го усети.

— Знам, че познаваш племенницата ми — тихо и отчетливо изрече той. — Знам, че си наблюдавал сеансите й със Стански…

Махур направи знак на бармана за второ питие, лицето му остана безизразно.

— Не искам да й се случи нищо лошо — промълви с известно закъснение.

От това просто изречение Кроукър разбра всичко.

— Постоянно си задавам въпроса, защо човек като теб ползва кола под наем — продължи. — Разполагаш с много пари, сигурно притежаваш няколко автомобила. Защо тогава си наел онзи линкълн? Отговорът се налага сам: знаел си, че ще направя проверка на регистрацията и ще открия агенцията „Голд Коуст“. Искал си да отида там…

Мартинито на Махур пристигна и той го опита. Гледан отстрани, приличаше на играч на голф, който спокойно проверява събраните точки.

— В „Голд Коуст“ срещам Вонда — продължи Кроукър. — От нея научавам, че агенцията е собственост на някой си Трей Мерли. Тя е подготвена предварително за визитата ми — дори знае как изглежда прокурорска заповед за обиск… Веднъж Трей Мерли й бил показал подобна бланка. При второто си посещение там заварвам Антонио Бонита. Има си ключове, знае кода на алармената инсталация. От дневника на Рейчъл научавам, че Трей Мерли е познат на доктор Роналд Стански, личния й лекар. Дори си е записала един адрес на остров Хибискъс. Отивам там и откривам всичко, което ми трябва… Включително няколко ризи, току-що пристигнали от химическо чистене от магазина „Джиф Тайм“. Вместо опаковъчна хартия, ризите са увити около няколко медицински картона… Тази къща не е дом на когото и да било, тя просто е декор. Издигнат изцяло в моя чест… — Отпи глътка мартини и подхвърли: — А и тази работа с гроба…

Мрачният поглед на адвоката срещна неговия в огледалната стена на бара:

— Какъв гроб, сър?

— На Тереза Маркеса Барбачена. Почтеният вдовец избягва да идва в Щатите, защо тогава е погребал жена си в Южна Флорида?

— Значи е вярно това, което се говори за вас — бавно поклати глава Махур. — Наистина сте добър детектив… Гробът не е на Тереза. И той беше постановка, както линкълна и всичко останало… Умишлено ви насочвах към Трей Мерли и неговия дом. Там, където в крайна сметка ви чакаха медицинските картони на Соня, Вонда и вашата племенница…

— Но защо? Нали работиш за Бонита?

Махур се взря в бистрите дълбини на мартинито си, после го глътна наведнъж и хвърли някаква банкнота на барплота.

— Да излезем навън — рече. — Тук става задушно.

Прекосиха фоайето, изкачиха мраморните стъпала и бутнаха широка, изцяло остъклена врата. Нощният въздух лепнеше от влага. Между листата на палмите край басейна блещукаха дискретни светлини. Две деца се пръскаха в плитката част на облицования с керамични плочки правоъгълник, млада жена по бански ги държеше под око. Наоколо не се виждаха други хора.

Продължиха нататък, скоро всички странични шумове потънаха в ритмичния тътен на прибоя.

С плоското алуминиево куфарче в ръце Махур приличаше на пътуващ търговец. Изпреварил Кроукър с една-две крачки, той стигна до стената на вълнолома и пусна куфарчето в краката си.

— Чуйте ме, senor… Yo hablo con el corazon en la mano… С ръка на сърцето, както се казва… Човек се ражда на този свят, възмъжава, избира си професия, прави кариера… Добра или лоша, това е без значение… После среща жената на живота си, влюбва се в нея, създава семейство. С други думи, следва един предначертан път… Това е животът… — Извади дълга пура: — След което настъпва момент, в който всичко се променя… — Пурата напусна опаковката си, щракна запалка. — Този момент е колкото неочакван, толкова и необясним… Просто виждате едно лице, една фигура и изведнъж в душата ви се отваря невидима врата. Тя през цялото време си е била там, но вие изобщо не сте подозирали за нея… Това лице ви отвежда на друго място, в друг живот, senor… Предишният избледнява и изчезва като фотография, която сте хвърлили в огъня… Започва нов, тайнствен и магически…

Кроукър си спомни как този човек беше захвърлил брачната си халка сред вълните на Саут Бийч. — Това се случи с мен, когато зърнах Рейчъл, senor — глухо продължи адвокатът. — Видях я в ръцете на онази свиня Стански и сърцето ми спря… — Обърна се и се вгледа в лицето на Кроукър. — Escuchame, senor… Не говоря за страст. Тя е повърхностно и моментно чувство, което се разпръсква като дим при първия полъх на вятъра. Имам предвид нещо съвсем друго — могъщо, вечно, необратимо. Сякаш изведнъж открих себе си. Гледах я в ръцете на Стански и разбрах колко самотно може да бъде едно човешко същество. Едновременно с това познах себе си в нея. Дадох си сметка колко съм самотен в своя брак. На другата сутрин се събудих и погледнах съпругата си… Видях една жена от известено семейство и богат род, към която не изпитвах абсолютно нищо. Бях се оженил за нея, за да доставя удоволствие на баща си. После се появи Рейчъл. Беше като огледало, в което виждах оголената си душа. И разбрах, че трябва да направя всичко възможно, за да я спася… В известно отношение това беше първата стъпка към собственото ми спасение… Comprende?

Кроукър кимна. Наистина го разбираше. И той беше изпитал подобно чувство, след като прочете дневника на Рейчъл. Острата нужда да направи нещо за спасяването на това нещастно момиче. От мъже като покойните Доналд Дюк и Роналд Стански, от всички останали, които щяха да ги последват…

— И реши да играеш двойна игра, така ли? — присви очи. — Да предадеш близнаците, но едновременно с това да изпълняваш заповедите им…

Махур кимна.

— В деня, в който зърнах Рейчъл в лапите на Стански, аз разбрах, че трябва да направя нещо срещу пъклените замисли на братята Бонита. Но какво? Те са изключително проницателни, имаше голяма опасност да разгадаят моите намерения… — Очите му се насочиха към децата, които излизаха от басейна. — Те използваха Рейчъл, за да се докопат до вас. Искаха смъртта на Барбачена. Едновременно с това се нуждаеха от непоклатимо алиби. Спряха се на вас като човек с опит… Като човек, който няма да пропее, ако го пипнат…

— А как се докопаха до Рейчъл?

— Не зная, senor. Наистина не зная… — Раменете му леко се повдигнаха: — Но нещата не могат да се променят, тя продължава да се нуждае от този бъбрек…

Физиономията му беше толкова нещастна, че нямаше как да не му повярва.

— Тези дни се поразрових тук-там — рече Кроукър. — Говори ли ти нещо името „Хуего Холдингс“?

— Разбира се. Известно време водех документацията на тази компания. Тя е една от фирмите фантоми на Антонио и Хектор.

Значи подозренията му бяха верни. Близнаците Бонита са собственици на „Боунярд“ — клуба на Линкълн Роуд, където Рейчъл беше припаднала от свръхдоза наркотици. Ето я връзката между тях и Рейчъл. Но какво доказва тя? Защо беше припаднала точно в онзи момент? Какво й бяха сторили?

— Добре. Вече зная, че си предал близнаците. Сега ми кажи как се забърка във всичко това.

Раменете на адвоката се свиха, скъпите дрехи увиснаха като на закачалка. Сякаш изведнъж беше отслабнал с няколко килограма.

— Идеята не беше моя… — Пурата кацна на каменната стена и остана да дими там като дремещ вулкан. — Антонио Бонита ме потърси, беше преди около година, може би малко повече… Вече работеше за вашето правителство. Доказа ми го с документи. Федералните власти знаеха всичко за моята дейност — кого представлявам, какви сделки съм правил, точното количество на прехвърлените контрабандно наркотици… Бяха ме стиснали за гърлото.

— И те превербуваха, така ли?

— Да. Продължих да практикувам както преди, така ми беше заповядано. Антонио каза, че ще се обажда от време на време. Ролята ми беше разяснена до последния детайл, от мен се искаше само едно — да следвам стриктно сценария…

— И ти го вършеше до момента, в който зърна Рейчъл в лапите на Стански…

— Точно така, senor… — Очите му замислено проследиха дима от пурата, който бавно се разтваряше в нощния въздух. — Сутринта ви казах, че животът е хазарт. Аз предадох братята Бонита, като ви позволих да разберете, че именно те разрушиха здравето на племенницата ви, използвайки я като оръжие, с което да ви принудят да ликвидирате Барбачена… Заложих на вас с надеждата, че ще успеете да спрете тези чудовища.

Жаждата за възмездие едва ли бе единствената причина. Кроукър често беше срещал изражението, което се беше запечатала върху лицето на Махур, отлично знаеше какво означава то.

— Слушай ме внимателно, Махур — процеди. — Няма да убия близнаците нито за теб, нито за когото и да било!

— Зная това, сър. Но подозирам, че скоро няма да имате друг избор… — Ръката му се протегна към пурата: — Не храня никакви илюзии. Давам си сметка, че тази игра е смъртоносна, а сегашният ни разговор вече ме излага на голяма опасност. Бонита знаеха, че ще се появите в „Голд Коуст“, и взеха съответните мерки. Quizas ellos se le ponermos la mosca detras de la oreja… Мисля, че вече подозират и мен…

Стойката му се промени, нещо в нея започна да напомня за онзи наперен адвокат, който познаваше.

— Това обаче няма значение. Тази вечер аз официално ги отхвърлих като партньори. И се чувствам много добре. Muy bueno…

Кроукър се заслуша в монотонния тътен на прибоя. В него се долавяше частица от огромната и всемогъща сила на живота, който винаги побеждава смъртта. В момент като този изпитваше остра нужда от тази сила, от подкрепата й… Стана му ясно, че Бени Милагрос не е свързан със СОБК, а името му е замесено благодарение инсинуациите на братята Бонита. Но всичко това трябваше да бъде подкрепено от неоспорими факти. Не забравяше сметките за мобифона на Махур, които се плащаха от Бени. Каза си, че трябва да провери дали близнаците не са бръкнали и в компютъра на телефонната компания „Садърн Бел“…

— Братята са организатори на мрежата за нелегално набиране на органи, но не са сами — промълви Махур. — Работата е много по-дебела, в нея е замесено и правителството на САЩ… Не мога да кажа точно по какъв начин, но ясно личи, че хора от върховете във Вашингтон са сключили някакво налудничаво споразумение с тези убийци. Никой не протяга ръка да погали бясно куче, без да има достатъчно основание за това…

— Но ти никога не си виждал федералния агент, който е сключил сделката с Бонита. Онзи, който прави сметката…

— Не, срещах се само с Антонио. — Адвокатът вдигна пурата си от камъка: — Сега трябва да вървя… Ще се видим в полунощ.

— Не знаеш къде ще бъда аз…

— Но зная къде ще бъде мишената — усмихна се той. — И двамата сме чели указанията. Готов съм да се обзаложа, че сме стигнали до едни и същи заключения. Вие дори няма да се опитате да проникнете в онези две крепости, нали? А при наличието на такава охрана, покушение на закрито е просто изключено…

— Откъде знаеш?

— Пресмятам шансовете, сър. Дълбоко в сърцето си, аз съм един комарджия… — Замълча за миг, очаквайки реакция от страна на Кроукър, после тихо добави: — Вече сте били в ресторанта, нали?

Кроукър кимна, от устата му се изтръгна лека въздишка:

— Не искам да ме разбираш погрешно, Махур… Но аз наистина нямам нужда от помощта ти. Прекалено опасно е и за двама ни. Сам каза, че братята са невероятно прозорливи…

Адвокатът мрачно се ухили, ръката му положи алуминиевото куфарче на вълнолома:

— Това е нещо, което съм длъжен да сторя, senor. Ако щете, дори само за успокоение на душата си…

Кроукър взе инструментите, които се използват от професионалните убийци.

— Има една сграда на Уошингтън Авеню — промърмори и продиктува адреса на Махур. — Точно срещу „Ан Чай“… Двуетажна, до покрива се стига по аварийна стълба отзад. Оттам входът на ресторанта се вижда много добре, ъгълът за стрелба е отличен…

— Добър избор. Но някой трябва да ви пази гърба в момента на изстрела. Освен това трябва да бъде освидетелствана и смъртта на Барбачена, нали? Колкото по-бързо стане това, толкова по-бързо Рейчъл ще получи и бъбрека си…

— Благодаря, Махур.

— De nada. Когато Рейчъл оздравее, разкажете й нещичко за мен. Това ще ми бъде напълно достатъчно…

— Сам ще го сториш. Ще те заведа при нея в „Джаксън Мемориъл“ веднага след като приключим работата…

Адвокатът церемониално се поклони:

— За мен ще бъде удоволствие, сър.

Започна да се обръща, Кроукър му хвърли любопитен поглед.

— Махур…

— Да, senor?

— Има и друга причина да дойдеш въоръжен довечера, нали?

Адвокатът всмукна от пурата си и замълча.

— Имам предвид Хектор и Антонио — подхвърли Кроукър. — В момента, в който куршумът ми улучи целта, аз ставам бреме за тях. А Хектор страшно много иска да притежава това… — Биомеханичната протеза бавно се повдигна. — Не зная какво иска Антонио, но усещам, че нещо у мен го привлича…

— Това няма значение, сър — махна с ръка Махур. — При всички случаи те ще ви убият. Нямат друг избор, тъй като знаете прекалено много и ще бъдете опасен за тях…

— Това ми е ясно. — Огледа се и установи, че отдавна са сами край басейна: — И още нещо…

— Казах ви всичко, което зная…

— Не съвсем. Не спомена нищо за отношенията си с Естрела Лайес… — Ударът беше нанесен почти на тъмно: — Ризите в къщата на Трей Мерли бяха в опаковка от химическото чистене „Джиф Тайм“ — там, където работи Естрела…

— Значи и това сте забелязали — въздъхна адвокатът. — Признавам, че не очаквах да стигнете чак дотам. С Естрела сме израснали заедно, тя ми беше като по-голяма сестра… После моите интереси се насочиха към бизнеса, а нейното внимание бе ангажирано от проблемите на вселената, която ни заобикаля…

— Имаш предвид Хета-И, нали?

Той кимна.

— Трябваше да скрия някъде папките, които задигнах от Стански, и тя предложи услугите си…

— Запознах се с нея — рече Кроукър. — Останах с чувството, че близнаците Бонита я плашат…

— Ужасяват е по-точната дума — поправи го Махур, а в очите му се появи дълбока загриженост. — Тя е виждала на живо жестоките им ритуали над хора… От нея тръгна суеверието, че тези изверги не са раждани от майка… Били подхвърлени на прага на една умираща жена. Дори като невръстни деца били способни на отвратителни неща… Изяли детето на въпросната жена, а тя се опитала да ги убие… Те обаче се вкопчили в нея, ревящи от глад… Алчно сучели млякото й и постепенно я излекували… Получила се някаква странна симбиоза: тя ги кърми, те я лекуват… Скоро тя забравила собственото си дете и ги приела като свои…

— Нима наистина вярваш в подобни глупости? — не можа да сдържи усмивката си Кроукър. — Светът е пълен с истории за демони и вампири, но това са си само истории…

— Предпочитам да не давам мнение по този въпрос, сър. Моята специалност е законът… — На устните му се появи тъжна усмивка: — Законът и начините, по които той може да бъде заобиколен…

— Близнаците са усвоили уменията на Хумаита Милагрос — подхвърли Лю. — А след това започват да ги прилагат за изпълнение на пъклените си планове…

— Така се говори… Но на езика гуарани легенда и история се обозначават с една и съща дума… — Очите на адвоката се сведоха към алуминиевото куфарче: — Мога да ви кажа само едно: Естрела Лайес съвсем не е необразована жена…

В къщата на остров Хибискъс нямаше никаква промяна. Очевидно Махур не беше идвал тук. Кроукър се вмъкна вътре през вратата на верандата с предпазна мрежа и започна бърз оглед. Безупречно подредената маса за хранене приличаше на декор, който очаква актьорите.

Имаше и килер, но след двадесет минути внимателно претърсване се убеди, че вътре няма нищо, което би го насочило към истинския собственик. Прехвърли се в спалнята. Ризите лежаха на леглото — там, където ги беше оставил. Телевизионният приемник и видеоапаратурата все така стърчаха от лакирания си шкаф.

Нещо в цялата история не се връзваше. Не знаеше какво е то, но беше сигурен, че става въпрос за близнаците, СОБК и Бени Милагрос… Махур несъмнено беше искрен, но Кроукър остана с впечатлението, че и той не знае цялата истина…

Включи настолната лампа и се огледа. Често се случва това, което търсиш, да е буквално под носа ти, а не в някое тайно скривалище — казваше някога баща му.

Очите му огледаха редицата лазерни дискове. „Казабланка“, „Последно танго в Париж“, „По острието на бръснача“… Пресегна се и отмести дисковете. Пръстите му напипаха някаква издутина на дъното и я натиснаха. От плота изскочи тайно чекмедже, почти догоре запълнено с папки. Извлечения от платени данъци, квитанции и разписки, документация за инвестиции. Внимателният им прочит не доказа нищо друго, освен факта, че Махур е доста по-богат, отколкото беше допускал. Погледът му попадна на етикет, върху който пишеше „Телефонни сметки“. Точно това му трябваше.

Разгърна папката. Къщата имаше три телефонни поста. В това нямаше нищо чудно, предвид професията на собственика. После видя квитанция за мобифон, номерът съвпадаше с този, който беше получил от Махур. На листчето беше отбелязано, че сметката е платена с чек, имаше номер и дата. Същото важеше и за сметките от предишните месеци. Всички чекове носеха едно и също име: Марселус Рохас Диего Махур…

В машината имаше зъл дух. В едно отношение Антонио беше абсолютно прав: всеки го лъже… Дори компютрите. Те, естествено, са безстрастни, но се програмират от хора. А това, което съдържат програмите, може да се променя…

Кроукър усети как главата му се върти. Според документите, които откри, сметките за мобифона на Махур изобщо не се плащаха от Бени — както твърдеше компютърът на „Садърн Бел“… Това означаваше, че той не го беше излъгал, като му каза, че не познава мургавия адвокат. Означаваше и друго: всички останали сведения за Бени Милагрос в паметта на този компютър са съмнителни. Но ако Антонио и Хектор по някакъв начин са успели да захранят машината с фалшиви данни относно връзките на този човек със СОБК, какви са плановете му за тази нощ, каква е целта на тайнственото му плаване точно по времето, когато в Маями ще се появи Хуан Гарсия Барбачена? Защо иска да го осъществи именно на борда на „Капитан Сумо“, след като не е Серо и няма нищо общо с тайната операция в Мексико?

Наближаваше десет вечерта, когато Кроукър спря пред къщата на Естрела Лайес в Ел Портал. През спуснатата завеса на прозореца се виждаха синкави отблясъци: Пабло Лайес гледаше любимия си канал ЕСПН.

Къщата на Соня в съседство беше тъмна и пуста. Той спря за миг до жасминовия храст, чиито разкошни бели цветове излъчваха упойващ аромат. От мястото си виждаше част от уличката и клоните на старото лимоново дърво, което хвърляше дебела сянка пред къщата. Заслуша се в шепота на палмите над главата си, в един миг му се стори, че чува гласа на Соня. Мъчително му се прииска да чуе смеха й, да види блясъка на красивите й очи под светлината на свещите… Прииска му се и друго: да накаже хората, които й бяха отнели свещеното право на живот. Те несъмнено са същите, които осакатиха и Рейчъл. Даваше си сметка, че скоро ще се изправи срещу Антонио и Хектор за последен път. Усещаше го като болка в костите. Половинчати действия нямаше да има, примирие — също. Тази окончателна среща щеше завърши с кръвопролитие и смърт…

Бурните чувства го накараха да се раздвижи. Светлината на уличния стълб хвърляше отблясъците си върху замрежената входна врата на семейство Лайес. „Завръщането у дома не бива да носи толкова болка и страдания“ — каза си той.

Входната врата на къщата беше широко отворена, вероятно за да улавя хладните пориви на ветреца, който раздвижваше листата на палмите. Шумът, който долиташе отвътре, поглъщаше жуженето на нощните насекоми. Според възбудения глас на диктора на терена излизаше прославеният футболен тим на Аржентина. По излъсканите дъски на верандата пробяга тесен синкав лъч, ярък като отблясък на електрожен.

Върху предпазната мрежа на вратата беше кацнала огромна нощна пеперуда. На слабата лунна светлина крилете й изглеждаха покрити с фина пудра — от онази, която употребяваха жените. Тялото на насекомото беше абсолютно неподвижно, сякаш увиснало направо от лунните лъчи. Сянката на Кроукър попадна върху него, то се раздвижи, приемайки формата на две залепени сърца. В следващия миг пеперудата я нямаше… Той бутна замрежената врата и влезе.

Върху екрана на телевизора тичаха футболисти, камерата показваше и запалянковците с ексцентрично изрисувани лица, които размахваха знамена и транспаранти. В стола срещу апарата седеше човек. От мястото си виждаше единствено върха на главата му, беше почти сигурен, че това е полуоплешивялото теме на Пабло Лайес.

Във въздуха се носеше тежък аромат на билки и подправки, това му напомни за стаята на болния Нестор и отварите, с които го лекуваше Естрела. На бледата светлина, която идваше от отворената врата на кухнята, се виждаше снимката на младо момиче, поставена върху скрина. Това без съмнение беше Естрела, запечатала образа си преди много години някъде сред зеленината на Асунсион… В очите й се четеше напрежение, сякаш още тогава бе усетила опасността от срещата си с един непознат. Далеч от родния дом, сред тропическата растителност на Флорида…

Кроукър понечи да се обади, но в последния момент стисна устни. Нещо не беше наред. Най-вероятно широко отворената врата и прекалено усиленият звук на телевизора, който влизаше в остър контраст с тишината на квартала… А и онази сянка в кухнята, която сякаш беше отражение на синкавите отблясъци, идващи от екрана… Погледът му се насочи към фигурата на стола.

Спомни си кадрите на „Психо“, един филм, който беше гледал преди много години. Към края имаше сцена с Марион Крейн, която влиза в къщата на Норман Бейтс, обръща към себе си люлеещия се стол и вижда в него мумифицирания труп на майка му… До този момент всички зрители са убедени, че госпожа Бейтс е жива и здрава, тъй като Норман постоянно разговаря с нея… Завъртането на стола разкрива ужасната истина: жената отдавна е мъртва, а Норман е луд…

За Кроукър не беше трудно да си представи как един труп гледа футболен мач, особено след като вече беше виждал отрязани глави в хладилници и по библиотечни лавици. Но ако Пабло Лайес бе мъртъв, чия бе онази сянка, която продължава да се движи из кухнята?

Пръстите му неволно докоснаха магическия камък, който кротко лежеше в джоба му. Понечи да направи крачка напред, но в същия миг чу един глас:

— Господин Кроукър, каква изненада!

Столът се завъртя, насреща му блесна усмивката на Пабло Лайес.

— Не се стряскай, синко — продължи инвалидът и едрият му палец посочи назад: — Видях отражението ти върху екрана… — Плешивата му глава блестеше сред ореол от синкави отблясъци, странни като изкуствени съзвездия по тавана на огромен планетариум…

Кроукър въздъхна с облекчение, ръката му пусна камъка.

— Надявам се, че ще ми простите за неочакваното посещение, но исках да си поговорим — рече той.

— По дяволите, синко. — Усмивката на Лайес стана по-широка. — С подобна молба винаги си добре дошъл… — Пръстите на лявата му ръка леко пригладиха косъмчетата на дясната: — Отдавна никой не се е отбивал просто ей така, да си побъбрим. Искаш ли едно питие, гладен ли си? Естрела е направила страхотна паеля, ще я притоплим за минутка!

— Благодаря — поклати глава Кроукър. — Разполагам с ограничено време.

— Е, предполагам, че все пак ще седнеш… — Изчака го да се отпусне на ръба на стария диван и добави: — Казвай какво те води тук…

— Спомних си, че си работил в „Садърн Бел“…

— Точно така. По поддръжката на линиите. Цял ден яздех стълбовете, като истински каубой!

— Но си бил и контрольор, нали?

Воднистите му очи потъмняха.

— За кратко време. Не ме бива да се ровя в бумагите…

— Искам да зная има ли начин да се проникне в електронната система на компанията — приведе се напред Кроукър.

— Така, както го правят хакерите? — изви вежди инвалидът, после на лицето му се появи широка усмивка: — По дяволите, това мога да го сторя и оттук, с портативния си компютър! — В очите му се появи любопитство: — Затуй ли си дошъл, синко? Искаш да се набуташ за малко в акъла на любимата ми компания?

— Бих желал това — кимна той. — Преди няколко дни опитах с един от входящите кодове на полицията…

— С такъв код не става — поклати глава Лайес.

— Знам, затова съм тук.

Наложи му се да повиши тон, за да надвика нестройния рев, излетял от телевизора. Някой беше вкарал гол.

— Получих известна информация от „Садърн Бел“, но имам подозрението, че е фалшива. Бих искал да я провериш, стига да можеш…

— Мога и още как, синко! — широко се ухили домакинът. — Това ще ми достави огромно удоволствие! — Посочи към инвалидната количка и Кроукър я придърпа по-наблизо. — Тъй… Сега ми помогни да я яхна! — Яките ръце повдигнаха тялото му на няколко сантиметра от креслото, той го хвана под мишниците и го прехвърли на кожената седалка. Чу се едно солидно „шльоп“, сякаш едра дълбоководна риба пада върху палубата на рибарска лодка.

— Настанявай се — рече Лайес и подкара количката към вътрешността на къщата. — Естрела е в кухнята. Аз отивам да взема каквото ми трябва и веднага се връщам…

На печката в кухнята имаше дълбок тиган, пълен догоре със зеленчуци и билки. На дъската за рязане до него чакаше готова салата — брюкселско зеле, краставички и кориандър. Естрела не се виждаше никъде.

Задната врата беше отворена. Вероятно жената беше излязла да изхвърли отпадъците. Кроукър бутна мрежестата врата, отиде на малката бетонна площадка и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Луната беше скрита зад гъстите тъмнозелени листа на близкия хибискус и преплетените в него бугенвилии. Топлият и лепкав от влага нощен въздух се раздираше от песента на щурци и дървесни жаби.

— Госпожо Лайес?

Някакъв звук откъм трите поцинковани кофи за боклук го накара да напусне площадката и да се насочи към дъното на задния двор. Тревата поглъщаше напълно шума от стъпките му.

Намери я свита до средната кофа. Лактите покриваха коленете, ръцете бяха сключени отпред. Поза на потънал в размисъл човек, но някак прекалено вдървена.

Наведе се над нея и видя, че устните й са зашити с тънък, но здрав канап. Широко отворените й очи бяха втренчени в бугенвилията насреща. Чашките на цветчетата бяха затворени и чакаха утрото, за да разкрият на света прекрасните си цветове. Но Естрела Лайес нямаше да ги види…

Опря два пръста в сънната й артерия. Пулс нямаше. Извади джобното си ножче и внимателно пъхна острието между устните й. От това близко разстояние можеше да види, че шевовете бяха равномерни и абсолютно еднакви, направени с хирургическа точност. Кръв липсваше. Това означаваше, че устата е била зашита след смъртта на жената.

Канапът бе прерязан, челюстта увисна надолу. В устата проблеснаха няколко малки и гладки камъчета, влажни от слюнка. Една капка се плъзна навън и бавно падна върху гърдите на жената, точно там, където около широкото острие на кухненски нож бавно се разширяваше тъмно петно… Върху дръжката му личаха остатъци от ситно нарязан кориандър.

С опакото на дланта си Кроукър избърса потта, която изведнъж изби по челото му. После рязко се изправи, взе на три скока разстоянието до мрежестата врата и се втурна в кухнята.

Ароматът на задушени зеленчуци изведнъж му се стори задушлив и противен. Насочи се към хола абсолютно безшумно, както го беше учил Каменното дърво — прехвърляйки тежестта на тялото си от пръстите към петите и обратно…

Провери всички врати по пътя си. Вдясно беше банята, облицована в безупречно чисти бели плочки. Миришеше на сандалово дърво. Точно срещу нея се намираше малък кабинет, обзаведен с диван, тясно писалище и тънък килим от изкуствена материя с цвят на препечено кафе. До него беше главната спалня с бяло-розови тапети на стените. Последната врата вдясно беше затворена и той предпазливо залепи ухо до бравата.

Не чу нищо, изчака няколко секунди, след което завъртя топката, дръпна се назад и отвори вратата със силен ритник. Стаята беше широка и празна. Очевидно беше пристроена наскоро, тъй като лепенето на тапети по стените не беше довършено, неизциклените дъски на пода бяха изцапани с бяла боя, навсякъде се въргаляха инструменти. Единствената мебел беше широка метална маса, боядисана в зелено, върху нея бяха струпани компютри, модеми, кутийки с дискети и книжки с инструкции. От тавана висеше жица с кафява фасунга и гола крушка. Но осветлението не идваше от нея, а от малкия огън, който припламваше в средата на помещението в нещо като корито от дялан камък. Именно тази светлина му позволи да види крокодила.

Гадното и заплашително на вид влечуго, покрито с плочки от роговица в зеленикав цвят, клечеше в ъгъла, мрачно проблясващите му очички внимателно следяха движенията на двуногото същество, което от векове наред е било негов враг и желана плячка… Бронираната опашка потрепна от напрежение, черните устни се разтеглиха, отдолу се показаха огромни жълтеникави резци. Мускулите на масивното туловище се стегнаха, от гърлото му излетя заплашително съскане…

Очите на Кроукър попаднаха върху Пабло Лайес. Лежеше на една страна, инвалидната количка почти го беше захлупила. Положението на тялото му беше такова, сякаш гигантски зъби бяха пречупили гръбначния му стълб.

Понечи да пристъпи към него, но крокодилът се стрелна напред. Сивкавата му паст заплашително зейна, огромните челюсти щракнаха със силата на пушечен изстрел.

Кроукър отскочи, някой зад него се захили.

— Cuidado, senor. Внимавай! Ще те убие като нищо!

Вдясно от вратата се размърда едва доловима сянка, върху лицето й се белееше нещо като марля:

— Освен това Лайес е мъртъв, можеш да ми повярваш…

— Хектор! Какво си направил тук?!

— Снощи сънувах, че се нося в небесната шир… Сам и безпомощен. Гледах звездите, но те бяха твърде далеч, за да ме притеглят към себе си… Събудих се и разбрах, че съм сънувал теб, senor…

— Сега не сънуваш! — изръмжа му и напрегна мускули. — Аз съм тук и имам възможност за избор. А вашите закони да вървят по дяволите!

Огромната глава на крокодила се въртеше наляво-надясно, сякаш гадината слушаше разговора.

— В такъв случай ще умреш, senor. Точно като Естрела и Пабло…

Назова жертвите си с малките им имена, сякаш между тях беше съществувало близко приятелство.

— Няма да ме убиеш, Хектор — поклати глава той. — Поне не сега… Първо трябва да вкарам един куршум в главата на Хуан Гарсия Барбачена.

— Аз трябваше да го сторя! — моментално побесня Хектор, кехлибарените му очи налудничаво проблеснаха. — Това не е справедливо! Винаги съм го твърдял! Madre de mentiras, защо ни е тази проклета цивилизованост! Лайно като Барбачена не заслужава толкова лека смърт! Повтарям това на Антонио, ама кой да ме чуе! Този мръсник трябва да гледа как вечността бавно го поглъща, да усеща лепкавите пипала на смъртта… Да ме гледа ей тук! — Разперените му пръсти се стрелнаха нагоре, към очите. — Бих го обработил както трябва, точно според правилата на Хета-И!

— Не споменавай Хета-И, поне пред мен! — присви очи Кроукър. — Това е лечителско изкуство, но вие с брат ти сте го превърнали в нещо жестоко и животинско! — Ръцете му описаха полукръг: — Огледай се наоколо! Всичко е пропито с лудост и смърт! Естрела беше лечителката, но ти и нея уби!

Възбудата увеличи притока на кръв в лицето на Хектор, върху марлята на носа му се появи яркочервено петно. Приклекна до муцуната на крокодила и промърмори:

— Виждаш докъде ни докараха твоите цивилизовани идеи…

Сърцето на Кроукър замря. Или този тип насреща му се е побъркал окончателно, или наистина говори на крокодила! Влечугото разтвори паст, сякаш се хилеше, после челюстите му рязко изщракаха. В очите му светеше жестокост, могъщата опашка удари стената, във въздуха се вдигна облак прах, примесен с късчета мазилка.

— Хектор…

— Говори с Антонио, а не с мен! — извика онзи.

— Но Антонио го няма тук, Хектор — промълви примирително, осъзнал, че в случая му трябва много търпение. — Тук сме само ние с теб и духовете на хората, които току-що уби…

Ръцете на близнака се протегнаха над пламъците, които се издигаха от каменното си легло.

— Магьосниците могат много, senor — промърмори малко по-спокойно той. — Щеше да знаеш това, ако се беше родил в Асунсион… Щеше да го усетиш, ако в жилите ти течеше кръвта на гуарани… — Дланта му се спусна ниско над огъня, очите на крокодила се превърнаха в тесни цепки. — Една от най-здравите основи на Хета е трансформацията… Магьосникът потъва в огъня, но остава невредим…

Ръката му действително се скри в пламъците. Ръкавът на ризата му пламна, във въздуха се усети миризма на изгорял памук и човешки косми. Видя се как пръстите му се свиват в юмрук, а огънят бързо пълзи нагоре. Искрите и пукотът на горящия плат бяха шумни като горски пожар. Устните му се разтеглиха и оголиха зъбите, до ушите на Кроукър долетя звук, наподобяващ протяжна песен.

Огнените змийчета се плъзгаха по гърдите и гърба на Хектор. Ризата му обгоря докрай и се пръсна в раменете.

После разтвори юмрук, в дланта му мътно проблеснаха три тъмни камъка. Крокодилът отвори очи, огънят потрепна и угасна, сякаш попаднал под струите на порой.

Хектор се усмихна и насочи пръст към крокодила:

— Магьосникът се е превърнал в звяр, за да изпие кръвта на своите врагове и да се съхрани във времето. Това е истината, senor… — Разкъса остатъците от ризата си и ги захвърли на пода: — Ти виждаш с очите си тази истина, но умът ти отказва да я възприеме.

Не беше точно така. Кроукър си спомни твърдението на Бени, че дядо му Хумаита Милагрос се е превърнал в тигрова акула.

— Махур сам си плаща мобифона — рече на глас той. — Бени Милагрос няма нищо общо с това. Но вие с брат ти се опитахте да ми внушите обратното, да ме скарате с Бени, да ме откъснете от света… Защо?

— По същата причина, поради която убих Естрела и Пабло — отвърна той. — Човекът е обществено животно, което ежедневно се нуждае от себеподобните си. В кризисни моменти той търси помощта на най-близките си… — Кроукър със смайване установи, че тялото му изглеждаше напълно недокоснато от огъня. Само косата му носеше следи от опърлено. — Но човек показва истинската си същност, когато е сам, когато напълно се освободи от това, което наричаме цивилизованост… Само тогава можем да се докоснем до вътрешното му АЗ, до онова скъпоценно и красиво нещо, което трябва да се вдъхва като аромата на висококачествена пура…

Хектор се разсмя, а крокодилът раззина челюстите си. В един кратък миг Кроукър изпита невероятното усещане, че смехът излита от устата на отвратителното влечуго.

— Май нищо не разбираш, а? Семейство Лайес не могат да ти помогнат, тъй като вече сме в друга фаза на играта… Сега ти си сам!

Той не го изчака да довърши. Протезата му улови увисналата от тавана жица, в същото време подметката му се стовари върху крокодила и челюстите шумно се захлопнаха. В следващата секунда жицата се уви около тях, пръстите му я стегнаха в апашки възел. Звярът се разтърси в напразен опит да се освободи.

Хектор нададе нечленоразделен рев и се втурна напред, но той вече го чакаше. Ръбът на протезата удари счупения нос на близнака, тялото му почти не се помръдна.

Онзи се строполи на пода като подкосен, от разтворената рана бликна ален фонтан. Кроукър го довърши с добре премерен ритник в долната част на ребрата, Хектор се просна в ъгъла — там, където допреди малко дебнеше крокодилът…

Сграбчи го за косата и го повлече към кухнята. В носа го удари тежката миризма на прегорял зеленчук и той отмести тигана от огъня. Пусна безжизненото тяло в средата на помещението и отвори хладилника. Разкопча колана на близнака, смъкна панталоните му и изсипа цяла формичка лед върху оголените му гениталии. Онзи нададе остър писък и се свести.

— Здрасти, приятелче — рече му, наведе се и заби коляно в слънчевия му сплит. После се извъртя към печката и започна да нагрява металния пръст на протезата си на газта. Очите му срещнаха кехлибарения поглед: — Преди време познавах един човек, викаха му Огнения… Работеше на различни места из града — Кони Айлънд, Ийст Вилидж, Четиридесет и втора улица. Там, където се събираха туристи и където ченгетата не го закачаха… Гълташе огън, опираше в ръката си горяща факла, а накрая се палеше. Все неща, които събират тълпи любопитни… — Премести поглед върху нажежения си показалец и започна замислено да го изследва: — Това според твоите стандарти си е чисто магьосничество, нали? — На устните му се появи мрачна усмивка: — Но аз знаех номерата му… Знаех как маже устата си със специална смес, как втрива в ръцете и тялото си едно особено мазило на основата на вазелина… Изобщо всичките мерки, които вземаше, за да не се опече жив. — Зачервеният нокът описа дъга над лицето на Хектор: — Магьосник, фокусник… Според мен това е въпрос на семантика…

Нажеженият нокът се спусна към близнака и спря така, че той да усети топлината му.

— Сега ще ти кажа какво искам да зная, Хектор… Истината за Роза, сестрата на Бени. Цялата истина за нейната смърт.

Кехлибарените очи се отместиха от нажежения до бяло нокът и спряха върху лицето на Кроукър. Лицето му беше окървавено, под очите вече се оформяха черни отоци.

— Какво си въобразяваш, moricone? — просъска той. — Че ще се разтреперя от страх и ще изплюя всичко, така ли?

— Нищо не си въобразявам, Хектор — отвърна му, извади магическия камък на Хумаита и го притисна в трапчинката на гърлото му.

— Ох! — простена той и устните му се разкривиха — грозен спазъм. — Ох!

— Хайде, започвай — меко промълви Кроукър. — Разкажи ми истината за Роза Милагрос.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После кехлибарените очи помръкнаха и станаха прозрачни.

— Плюя на тази кучка! — просъска Хектор. — Дано се продъни в ада!

— Защо? Какво ти е сторила?

— Преди да се появи, ние с Антонио бяхме мокой.

— Какво е това „мокой“?

— Връзката между двама близнаци. Тя е особена, тя е свещена… А онази кучка Роза ни раздели, както хирургът разделя плода от утробата… — Лицето му се разкриви от злоба, тялото му започна да се гърчи с такава сила, че почти се изплъзна от коляното на Кроукър. — Това беше невъобразимо, това аз не можех да позволя!

„Значи Антонио наистина е обичал момичето“ — рече си с въздишка. Това разкритие беше толкова смайващо, че той просто не знаеше как да реагира.

— И ти я уби, така ли? — просъска той.

— Тя казваше, че го обича… Казваше още, че усеща вонята на корупция, която се излъчва от него, но може да го спаси… — Магическият камък изсмукваше спомените от съзнанието му както паяк изсмуква кръвта на жертвата си. Агонията му беше ужасна, той едва ли си даваше сметка за присъствието на Кроукър. — Тя го съблазни, тя го откъсна от мокой. Тя разби онова ние, което беше основа на живота ни, което ни подхранваше със сила… Аз мислех, че трябва да я убия, за да си върна мокой. Вярвах, че само по този начин нещата между нас ще бъдат както преди… — Главата му се разтърси, по пода покапаха ситни капчици кръв: — Оказа се, че това е една ужасна заблуда… Тя протягаше ръце от отвъдното и пропастта между Антонио и мен ставаше все по-дълбока. Той знаеше, че съм я убил. В момента, в който откри тялото й, имах чувството, че ще ме разкъса. Виждах го в очите му, усещах го в поведението му… Не го стори, тъй като никой близнак не може да го стори…

Навреме си спомни, че сме се появили на този свят от една утроба, че сме свързани навеки… Но ме наказа. Жестоко ме наказа… Мокой се постига само ако и двамата близнаци го желаят… От онзи миг насам връзката между нас е прекъсната.

Кроукър притисна магическия камък в пулсиращата му шия и настоятелно прошепна:

— Разкажи ми за Бени! Каква е вашата връзка с него?

Прозрачните като планинско езеро очи на Хектор сякаш се бяха фиксирали в някаква точка от времето.

— Костите, разбира се… Искахме костите. Всички ги искат…

— Какви кости?

— Достатъчно! — прозвуча властен глас някъде отзад.

Лю се обърна и видя Антонио, който прекоси коридора и изпълни рамката на вратата. Без да му обръща внимание, той се загледа в безпомощното тяло на брат си.

— Нещата и без това са достатъчно объркани! — Извърна очи към Кроукър и добави: — Пусни го, senor, умолявам те! — каза го с мек, почти бащински глас, от който лъхаше тъга.

Лю не помръдна. Антонио беше облечен в сив ленен костюм, в ръцете му, навита като каубойско ласо, се виждаше жицата, с която Кроукър преди минути беше стегнал крокодила. От самото влечуго нямаше никаква следа, но по лицето на Антонио имаше особени червени белези, които обхващаха носа, бузите и долната му челюст. Сякаш самият той е бил стегнат от дебелия кабел… Кроукър тръсна глава и прогони тази мисъл от главата си, дланта му побърза да скрие магическия камък.

— Няма да повтарям, senor! — смръщи вежди близнакът. — Направи каквото ти казвам, за да не съжаляваш!

Кехлибареният блясък започна да се завръща в очите на Хектор, зениците им бързо се избистряха.

— Не аз, а вие трябва да се страхувате, Антонио! — изръмжа детективът. — Ще си разчистим сметките веднъж и завинаги! — Нажеженият нокът се насочи към бузата на Хектор.

Антонио скочи почти в същия миг, в който се сгърчи тялото на брат му.

— Недей, senor! Ти не знаеш какво…

В помещението се разнесе змийско съскане, въздухът се изпълни с противна сладникава миризма. Хектор нададе животински рев, тялото му се разтърси под коляното на Кроукър. Край на магиите…

— Тъмните камъни знаят — прошепна Кроукър и прибра нокътя в металната му обвивка. Върху бузата на Хектор зейна дълбока рана, бликна кръв. — Сега вече е белязан. Това ще напомня и на двама ви, че…

Изви се внезапна вихрушка, някой сякаш отне кислорода му. Вероятно за миг беше изгубил съзнание, тъй като изведнъж се беше озовал на метър-два от тялото на Хектор, притиснат до вратата на хладилника… Гърбът го болеше ужасно, над него заплашително се надвесваше високата фигура на Антонио.

— Веднъж ти казах, че си изключение, помниш ли? — просъска с едва сдържана ярост той. — По простата причина, че не си прегрешил! Сега нещата се промениха, горко ти!… Светът е като кръв. Винаги течен, винаги променлив… Приятелството се ражда и умира… Единствената истина в живота е, че не можеш да разчиташ на нищо… — В тона му се появи предишната тъга: — Не биваше да нараняваш Хектор, senor…

— Я виж какво е направил тук! — изръмжа Кроукър и с мъка започна да надига. В гърдите му клокочеше гняв: — Брат ти е бясно куче, Антонио! Нима забрави, че по същия начин е убил и Роза? — Хвана се за дръжката на хладилника, и най-сетне успя да се изправи: — И след всичко това ти продължаваш да го защитаваш! Защо?

— А ти как мислиш?

— Сам каза, че си обречен, Антонио. Благодарение на Хектор…

Отчаяно се нуждаеше от време за възстановяване на силите. Какво му беше сторил тоя тип? Хета-И… По някакъв начин Антонио беше успял да отнеме силите му.

— Погледни истината в очите — с усилие продължи Кроукър. — Мокой го няма. Онова, което ви е свързвало и ви е давало чудотворни сили, вече не съществува…

— Yo tengo la sarten рог el mango! — просъска Антонио и по бузите му изби червенина. — Аз командвам парада! А сега се махай, senor! Напусни тази къща веднага, ако все още храниш някаква надежда да спасиш живота на племенницата си!

„Реми — рече си Кроукър. — Най-доброто възможно решение за момента.“ Нямаше друг избор и другият прекрасно го знаеше. Животът на Рейчъл продължаваше да виси на косъм… Но в момента, в който Барбачена умре и смъртта му бъде потвърдена от Махур, нещата ще се променят. Джени ще получи бъбрека и ще го присади на Рейчъл. След това правилата на играта ще бъдат други. Тогава пощада няма да има…

— Esta terminado del todo, senor… Всичко между нас е свършено. Сега ние сме смъртни врагове! Comprende? Никой не може да каже какво ще става от полунощ нататък. Теб те търсят както агентите на ФБР, така и полицията. Няма къде да се скриеш!

Откъм хола долетя гласът на диктора. Футболният мач беше завършил, предстоеше нещо, наречено „екстремни спортове“…

Гласът на Антонио, натежал от мрачен хумор, го накара да се спре на прага:

— Я ми кажи нещо, senor… Ще познаеш ли кой е донорът на бъбрека, който ще спаси Рейчъл? Соня, или Вонда?

Кроукър изскочи навън, следван от подигравателния смях на Антонио. Свърна зад ъгъла и се облегна на мустанга. Тежкият сладникав аромат на жасмин го удари в главата, стана му лошо. Преви се на две и повърна…