Близнаците Бонита

Глава 1

Сградата на болницата „Роял Поинсиана“ с фасада от боядисани в златисто тухли беше на дванадесет етажа и се издигаше в източния край на Юкалиптъс Стрийт. Въпреки факта, че беше на хвърлей камък от центъра на Палм Бийч с мемориалния мост „Флаглър“, пешеходната зона на „Роял Поинсиана“ и хотел „Брейкърс“, около нея беше тъмно, мрачно и не съвсем безопасно.

Отвън детелината на крайбрежната магистрала жени с безупречни фризури слизаха от блестящи ролс-ройси, свободни от всякакви грижи. Но тук хората заключваха вратите на колите си в момента, в който се настанят зад волана. Във факта, че болницата беше с лице към добре осветения крайбрежен булевард и с гръб към магистралата „Норд Дикси“ и Бродуей отвъд нея, проличаваше някаква мрачна символика. Този квартал, застроен със стари панелни блокове и ярко осветени перални на самообслужване, даваше подслон на чернокожото население на Палм Бийч, което напоследък застрашително се разрастваше. От доста време насам собствениците на хотели по крайбрежната ивица предупреждаваха гостите си да избягват североизточните части на града.

Всичко това очевидно не се отнасяше за Мати, която спокойно слезе от своя черен лексус, прекоси асфалтирания паркинг и заизкачва стъпалата към входа на болницата. В ледения въздух се носеше едва доловимата миризма на дезинфектанти. Човек от охраната им показа къде да се регистрират и да получат временни пропуски.

Мати се обърна да погледне Кроукър. Изглеждаше уморена, сякаш цяла нощ беше крачила напред-назад в очакване на утрото. Беше направила опит да прикрие тъмните кръгове под очите си, но когато свали слънчевите очила „Дона Каран“, ясно се видя, че не е успяла.

Изкачиха се на шестия етаж и се насочиха към вратата в дъното на дългия коридор, на която имаше табелка „Хемодиализа“. Озоваха се в помещение, което спокойно можеше да се нарече чакалня за ада. Покрай стените се бяха наредили на опашка стари и много болни хора, съсухрени като ланска трева. Някои от тях се подпираха на бастуни и патерици, други бяха в инвалидни колички. Сестра в бяла престилка инспектираше опашката. Приличаше на портиер в дискотека, който преценява кого да пусне вътре и кого да прогони. Вонеше на лекарства и старост. Разнасяха се тихи стонове, пъшкане и нетърпеливо сумтене. Кроукър изведнъж изпита чувството, че се е озовал край поилките на африканско пасбище…

— Това са диабетици, които чакат диализа — прошепна Мати.

На вратата в дъното имаше табела с надпис СХД — спешна хемодиализа. Помещението се оказа просторно, разделено на многобройни, предизвикващи клаустрофобия боксове, подредени в кръг около нещо като лаборатория, в която действаха сестрите. Край леглата на пациентите бяха натрупани кашони, стойки за кръвопреливане, монитори и друго медицинско оборудване, тук-там се виждаха и апарати за хемодиализа.

От осемте болни в отделението само Рейчъл беше млада. Останалите явно бяха подбрани от опашката, която се виеше навън.

Кроукър предпазливо пристъпи към леглото на момичето, сякаш се страхуваше да не го събуди. Но Рейчъл отдавна беше отвъд фазата, при която някой би могъл да я обезпокои. Според информацията на майка й тя е била приета в болницата в състояние на кома и това състояние продължаваше. Лицето й беше страшно бледо — сякаш в нея не бе останала дори капчица кръв. Под тънката, полупрозрачна кожа на слепоочията леко пулсираха синкави венички. Гъстата й коса беше разпиляна по възглавницата, миниатюрната златна халка на носа й беше отместена встрани от пластмасов маркуч. Кроукър направи опит да си я спомни като малко момиченце — такава, каквато я беше държал в ръце по време на кръщенето. Не успя. Пред очите му продължаваше да лежи едно петнадесетгодишно девойче, красиво и нежно. Сърцето му се сви, защото върху лицето на това девойче вече се беше появила маската на смъртта…

От тялото й стърчаха тръбички и катетри, мониторите до леглото следяха пулса и кръвното налягане, системата вкарваше във вените й точно премерено количество физиологичен разтвор. Светлокафяв, висок около метър и половина апарат за електронна хемодиализа, прилежно мъркаше до леглото и пречистваше кръвта на момичето, поел функциите на безнадеждно увредените й бъбреци.

В крайна сметка не издържа, извърна се към Мати и съкрушено попита:

— Какво става тук? Какво, по дяволите, й се е случило?

Сестра му не отговори, очите й се бяха заковали върху апарата за хемодиализа, който излъчваше някакво особено присъствие — като на вярно куче, отказващо да се раздели с господаря си…

— Казано с най-прости думи, момичето страда от невротоксичен блокаж2, получен вследствие натравяне от свръхдоза кокаин и амфетамини — прозвуча един спокоен женски глас зад тях.

Той се обърна и видя лекарка на около тридесет години с приятно лице и фигура на атлетка. Червеникавата й коса беше пристегната на тила, в чертите й се долавяше нещо котешко.

Тя протегна ръка и Кроукър механично я пое.

— Аз съм доктор Марш. Джени Марш… — На устните й се появи лека усмивка: — А вие сте?

— Лю Кроукър. На Мати…

— О, братчето най-сетне се е намерило — прекъсна го лекарката. — След всичко, което зная за вас от госпожа Дюк, наистина се радвам, че е успяла да ви открие. Извинете за момент… — Извърна се към Мати и каза: — Госпожо Дюк, бихме искали да вземем нови проби от кръвта и урината, ако не възразявате…

Тя мълчаливо кимна и доктор Марш направи знак на една от лаборантките.

— Докторе, бих желал да получа повече сведения за състоянието на племенницата си — каза Кроукър, изчакал лаборантката да забие спринцовката си във вената на Рейчъл.

В бокса имаше прекалено много хора и стана задушно.

— Защо не продължим този разговор навън? — предложи тя и се насочи към централната зала.

Той я последва, но Мати остана край леглото.

— Сестра ми…

— Лично аз съм доволна, че сте тук — каза доктор Марш. — Госпожа Дюк трудно приема това, което се е случило с Рейчъл. Напълно разбираемо, естествено… Между другото, тя сподели с мен, че вие сте бивш полицай. Вярно ли е?

Кроукър кимна.

— В такъв случай сигурно имате опит с непълнолетни наркомани…

— Дори прекалено голям.

Джени Марш кимна и му направи знак да я последва. Напуснаха отделението за хемодиализа и спряха пред една врата с матирано стъкло. На табелката пишеше:

Озоваха се в една от двете лаборатории без прозорци. Обзавеждането се състоеше от високи маси с цинкови плотове, върху които бяха натрупани спиртни горелки, центрофуги, автоклави и микроскопи. На прикрепените за стените дървени рафтове проблясваха стройните редици на колби и епруветки, стъклени плочки за проби, пипетки и пластмасови тръбички, акуратно етикетирани шишенца с химикали. В ъгъла се виждаше внушителната грамада на електронен микроскоп. Кроукър се почувства зле. Всичко това му напомняше за болничните морги, където често му се беше налагало да присъства на идентификация на трупове от страна на роднини и близки…

Край една от стените бяха подредени стоманени шкафчета, в ъгъла бръмчеше стар хладилник. На малка масичка до него имаше кафе машина и купчина картонени чашки.

— В момента правим едно широкомащабно изследване на злоупотребата с наркотици в града — обади се Джени Марш. — То се финансира от общината, но участва и болницата. По тази причина се съгласих да стана негов ръководител.

— Не носите ли прекалено много дини под една мишница, докторе? — попита я.

Тя се усмихна и лицето й изведнъж изгуби част от служебната хладина.

— Да, така е. Но това проучване е важно. Честно казано, предпочитам да участвам в него, вместо да си отспивам…

В помещението влезе лаборантката, която беше взела кръвна проба на Рейчъл. В ръката й имаше епруветка с тъмна течност, вероятно същата тази проба. Жената прекоси стаята и влезе в другата лаборатория. Тук също имаха доста работа, но все пак беше далеч по-спокойно от отделението.

— Щом поставихме на Рейчъл диагноза свръхдоза наркотични вещества, започнахме периодично изследване на кръвта и урината й, два пъти дневно. Това е от огромна полза за изследването ни… Мога да ви обещая, че количеството взета кръв изобщо няма да й се отрази…

— Мати прие ли това?

— Като й разяснихме целта на програмата, тя се съгласи — кимна доктор Марш.

— Тогава и аз нямам нищо против.

— Добре, да караме поред — Джени Марш се насочи към масичката с кафе машината. — Рейчъл постъпила в спешното отделение с типични симптоми на наркотично отравяне.

— Какви по-точно? — попита Кроукър. — Била ли е превъзбудена и объркана, имала ли е халюцинации?

Доктор Марш напълни две картонени чаши с кафе и кимна:

— Да, плюс припадъци със силно повръщане. Според дежурния лекар е била в шок… — Извърна се да го погледне и попита: — Сметана, захар?

— Предпочитам го чисто.

Тя му подаде чашата, а в своята сипа четири пакетчета захар.

— Дежурният лекар, доктор Найджъл, направил безуспешен опит да върне Рейчъл в съзнание, след което изпратил една от сестрите да попита майка й (именно тя я докарала), дали има представа какви могат да бъдат поетите наркотици… Страхувам се, че точно тогава госпожа Дюк превъртяла…

— Превъртяла ли? — попита Кроукър и остави чашата си на масата. — Какво искате да кажете?

Доктор Марш се облегна на един от столовете.

— Изпаднала в истерия, поискала да вземе дъщеря си веднага, заплашила да ни съди за небрежност, крещяла, че дъщеря й никога не се е докосвала до наркотици, нарекла ни банда невежи негодници и разни други неща…

— Но не е била права, така ли?

— Точно така — кимна тя. — На крехката възраст петнадесет години вашата племенница се оказа закоравяла наркоманка…

— Колко закоравяла? Боцкала ли се е?

— Това е добрата новина. Но за съжаление единствената… — Доктор Марш отпи глътка кафе и продължи: — Не открихме следи от убождания. Рейчъл се е друсала с кокаин, амфетамини и трева. Кръвната проба напълно потвърди това… — От устата й се откъсна въздишка: — Според доклада на доктор Найджъл бъбреците й отказали да функционират. В спешното отделение обикновено търсят данни за бактериален ендокардит3 — инфекция, която най-често се среща при наркоманите, използващи спринцовки…

— Да, зная — кимна Кроукър. — Инфекция на сърдечните клапи, от която се получават съсиреци… Те могат да попаднат в мозъка или в бъбреците… — Остави кафето си на масата, тъй като усети, че получава киселини. Това може би се дължеше не на кафето, а на темата на разговора. Защото ставаше въпрос за неговата племенница, а не за някой непознат наркоман, прибран от улицата. — Но Рейчъл не е имала бактериален ендокардит, нали?

— Не.

Доктор Марш стана, отвори хладилника и започна да изследва съдържанието му. След малко извади отворена кофичка кисело мляко, опита го с пръст и попита:

— Искате ли нещо?

— Искам — рече той. — Един милион долара в брой и способността да прескачам небостъргачи… — Забеляза озадаченото й изражение и с лека усмивка добави: — Но не искам нищо от вътрешността на този хладилник…

— Правилно — отвърна на усмивката му тя. — Трябва да сте доктор, който в продължение на тридесет и няколко часа не е хапвал нищичко, за да се осмелите да опитате този буламач… — Затръшна вратичката и вече сериозно добави: — Направихме изследване с ултразвук, но не открихме наличие на поликистозни бъбреци — най-често срещаното заболяване у млади хора, което обикновено се оказва наследствено…

Хапна още малко кисело мляко — вече с помощта на пластмасова лъжичка, после продължи:

— Но ултразвукът откри нещо интересно… На този етап бях повикана и аз. Установих опасно ниско кръвно налягане и липса на кислород в бъбрека.

— Невротоксия4.

— Браво, точно така.

— Казахте бъбрека, в единствено число…

Доктор Марш ядеше киселото мляко с наслада, сякаш беше най-вкусното нещо на света.

— Точно това е аномалията, която открихме с помощта на ултразвука — поясни след кратка пауза тя. — По рождение племенницата ви е само с един функциониращ бъбрек. Другият е закърнял и напълно недоразвит.

— Потърсихте ли личния й картон?

— Да. Поставих Рейчъл на хемодиализа и помолих госпожа Дюк да ме свърже със семейния им лекар. Казва се Роналд Стански и живее в Западен Палм Бийч… Прояви искрена загриженост… — Показалецът й ловко обиколи вътрешността на кофичката, обирайки остатъците от млякото. — Но доктор Стански не знаеше нищо за бъбреците на Рейчъл. В това няма нищо странно, тъй като момичето не е имало урологични проблеми, които да предизвикат по-подробно изследване…

— Не е имала, така ли?

— Не.

Кроукър замълча и мислено започна да подрежда хода на събитията. Бавно и търпеливо, стъпка по стъпка… Това му помогна да се успокои, да овладее чувствата си, които заплашваха трезвата му преценка. В момент като този емоциите няма да помогнат на никого, най-малкото пък на Рейчъл…

От другата стая долетя остър телефонен звън.

— Искам да зная какво мога да сторя — промълви той. — От вас разбрах, че състоянието й е много тежко и аз… — Пред очите му се появи безпомощната Рейчъл, прикована към болничното легло на няколко крачки оттук. Изпита непоносима болка. — Господи Исусе, тъкмо я открих, а сега…

— Отпуснете се, овладейте се — меко промълви доктор Марш. Той едва сега забеляза, че очите й се променят от светлината. Преди малко бяха зелени, а сега — светлокафяви. — Зная какво е… Трябва да се справите с много силни чувства… — Една лаборантка надникна през вратата и каза, че я търсят по телефона. Доктор Марш й направи знак да почака, после се обърна към Кроукър: — Искам да съм сигурна, че ще ме изслушате трезво и внимателно…

— Добре съм, не се безпокойте — отвърна той. — Просто ми е мъчно, защото животът й едва започва… Не мога да си представя, че ще трябва да го прекара с помощта на хемодиализа…

— Де да беше така…

Усети как му се завива свят.

— Какво искате да кажете? — попита с внезапно пресъхнало гърло.

Джени Марш се приведе напред и отчетливо отговори:

— Бъбрекът трябва да се подмени, при това веднага!

В стомаха му набъбна ледено езеро.

— Защо?

— В повечето случаи хемодиализата помага, но при Рейчъл има усложнения.

Лицето на лекарката стана мрачно и решително, а той бе пронизан от ужасното подозрение, че навлизат в същността на този кошмарен разговор.

— Какви са те?

— Развила е сепсис. Остра инфекция.

— От катетъра?

— В тази болница това е изключено, още по-малко в моето отделение! — отсече доктор Марш. — При първия припадък е паднала и се е наранила. Подозирам, че именно тази рана е причина за сепсиса. В спешното съвсем правилно са обърнали внимание първо на бъбречния блокаж, а раната са обработили по-късно. — Празната кофичка от кисело мляко беше отместена встрани. — Това е причината, поради която исках да разговаряме насаме, без присъствието на сестра ви. През следващите дни и седмици госпожа Дюк ще има нужда от хладния ви разум. На няколко пъти се опитах да й обясня истинското състояние на Рейчъл, но тя просто не искаше да слуша…

— Тогава го обяснете на мен — рече Кроукър и неволно потръпна.

Жената въздъхна и започна:

— Апаратът за хемодиализа действително пречиства кръвта й, замествайки бъбрека. И това би било добре, стига да успеем да я стабилизираме. В момента обаче Рейчъл е далеч от всякаква стабилизация. В допълнение имаме трудности в овладяването на сепсиса. Той буквално изяжда последните остатъци от съпротивителните й сили…

— Заключението? — втренчи се в нея Кроукър.

Джени Марш не беше от хората, които се плашат от казаната в очите истина.

— Без незабавна бъбречна трансплантация Рейчъл ще умре! — отсече тя.

— Незабавна? — дрезгаво повтори той, усещайки как ледът в стомаха му плъзва нагоре, към сърцето. — Какво означава това? Дни, седмици?

— Въпрос на медицинска интерпретация — сви рамене лекарката. — Като специалист в тази област мога твърдо да заявя: две седмици, максимум три. Но не повече. — Изрече думите с ясен и твърд глас, без да отмества очи от неговите.

Това му хареса.

— Кажете ми, докторе, каква оценка си давате като специалист? — изненадващо попита той.

— Аз съм най-добрата! — твърдо отвърна Джени Марш. Каза го спокойно и уверено, без колебание, без дори сянка от самохвалство. — Въпреки това предложих на сестра ви, ако желае, да потърси мнението и на други специалисти. Тя ме послуша. Диагнозата ми беше потвърдена от двама известни уролози, прогнозата ми — също. Ако искате, можете да поговорите и с тях, но положението няма да се промени: Рейчъл трябва да получи нов бъбрек.

— Вие ли ще извършите трансплантацията?

— Положително — кимна тя.

— Много добре, значи трябва да намерим бъбрек.

— Да — въздъхна лекарката. — Идеалният вариант е да се вземе орган от брат или сестра, но за съжаление Рейчъл е единствено дете в семейството. Госпожа Дюк не става, вече я изследвах…

— Ще изследвате и мен, разбира се.

— Добре — кимна Джени Марш, — но трябва да ви предупредя, че нямате големи шансове. Органите на сестра ви показаха несъвместимост, по всяка вероятност същото ще бъде и с вас…

— Добре, да речем, че моите бъбреци не стават. Какви са алтернативите?

— Всеки годен за трансплантация бъбрек се описва и класифицира, а данните се вкарват в компютъра на НЦТО, който се намира в Ричмънд. Това съкращение означава Национален център за трансплантация на органи, там имат информация за всичко. Набират се донори от цялата страна, но те винаги не достигат, тъй като болните непрекъснато се увеличават. Ако някой има вина за това положение, това сме всички ние. Хората просто не обичат да стават донори. Истинска трагедия! Ще ви дам един съвсем пресен пример: миналата година само на територията на общината Палм Бийч са починали 35 000 души. Ако тези хора бяха приели да станат донори, Рейчъл и всички останали в нейното положение, пръснати из целите Съединени щати, не биха имали никакви проблеми!

— Но ние имаме — въздъхна Кроукър.

— Да, за съжаление. При това проблем, който е почти неразрешим. 36 000 пациенти на територията на САЩ са в списъка на чакащите за бъбречна трансплантация. Това принуждава болниците да правят подбор. Рейчъл е млада и това е един плюс за нея. Но тя е регистрирана наркоманка, което означава доста сериозен минус. Ако трябва да говорим за реални срокове, можем да разчитаме на бъбрек от НЦТО след шестнадесет до двадесет и четири месеца…

Той се олюля, сякаш получил удар в слънчевия сплит, и простена:

— Господи Исусе, това не може да е истина! Просто не може!

— За съжаление е истина — мрачно отвърна Джени Марш. — Но при бъбреците все пак имаме късмет… Те са единственият по-главен човешки орган, който може да се запази жив извън тялото. Просто е необходимо да го охладим до 32 градуса по Целзий, а след това да го напълним с разтвора на Белцер, използвайки специален апарат. Можете и да не повярвате, но този разтвор представлява обикновено картофено нишесте. Едно от най-големите открития в областта на медицината напоследък… Действа дори при клинична смърт. В корема се вкарва силно охладен разтвор на Белцер и това гарантира запазване на бъбреците в продължение на 72 часа.

— Но в случая с Рейчъл това велико откритие не ни върши работа — въздъхна Кроукър, стараейки се да скрие разочарованието си.

— Освен ако не пуснете в ход онази част от връзките си, за която аз нищо не зная — подхвърли лекарката.

Той напрегнато се приведе напред:

— А вие, докторе? Не можете ли вие да използвате връзките си?

Тя замълча, в очите й се мярна нещо като съжаление.

— Това не е градският съвет, никой не може да използва връзките си, за да получи бъбрек… Освен ако не направите дарение от сто милиона долара за научноизследователска дейност в тази област, като пак трябва да разчитате на късмета си… Както вече ви казах, всеки бъбрек е регистриран. В случай, че някой лекар в САЩ бъде хванат да трансплантира нерегистриран орган на свой пациент, той ще загуби не само правото да практикува, но и свободата си. Подобен акт попада под ударите на закона.

Биомеханичната ръка на Кроукър се сви в могъщ юмрук.

— Все пак трябва да има начин! — изръмжа той.

Очите на Джени Марш се спряха на протезата с любопитство и респект.

— Начинът е да откриете донор доброволец, чиято кръв обаче трябва да е еднаква с групата на Рейчъл, освен това едни особени съставки в нея ЧЛА — или човешки лимфни антигени, трябва да бъдат идентични с тези на момичето.

— Мати каза ли ви, че съм бил детектив в градската полиция на Ню Йорк? — внезапно попита той.

— Да.

— Ще намеря донор за Рейчъл! — Забеляза изражението й и попита: — Какви са шансовете ми?

— От опит зная, че малцина са онези, които биха приели да се разделят с бъбрека си. Говорим за бъбрек в сравнително добро състояние. Но дори да откриете такъв човек, неговата кръвна група трябва да е същата като на Рейчъл, освен това поне три до шест от онези ЧЛА, за които ви споменах, трябва да бъдат съвместими с биохимията на нейния организъм…

— Господи! — извика Кроукър. — Това означава, че имам повече шансове да спечеля джакпота на щатската лотария във Флорида!

Тя съчувствено го погледна и поклати глава:

— Все пак по-добре е да имаме някакъв шанс, господин Кроукър… По-добре, отколкото да нямаме никакъв.

Що се отнася до шанса, денят на Соня Вилалобос премина наистина зле. Още със ставането си от леглото откри, че няма ток. Дойде за малко — колкото да вземе един душ, после лампите примигнаха и отново угаснаха. Тя оправи леглото си на светлината на настъпващото утро, акуратно приглади ръбовете на кувертюрата, след което с въздишка измъкна един малък сешоар, който работеше на батерии. Гримът си нанесе в колата, на отворена врата. Иначе слънчевите лъчи, пречупени през оцветените стъкла, положително щяха да й изиграят лоша шега по отношение на цветовете.

На прага на съседната къща се появи госпожа Лайес и Соня се наведе навън да й се оплаче от липсата на ток. Естрела Лайес беше нейна сънародничка, живяла някога в планинските области на Парагвай. Тя пристъпи към колата и й подаде съдинка с готвено, акуратно увита в алуминиево фолио.

— За Нестор — рече, после се наведе и топло я разцелува по двете бузи. Откакто единствената й дъщеря беше заминала, тя се грижеше за Соня като за собствено дете. — По-добре ли е той?

— За съжаление не — отвърна й и прибра сешоара в жабката на колата.

— Трябва да ми го доведеш на гости.

Соня се усмихна и потупа ръката на възрастната жена.

— Бих го сторила, но той вече не може да излиза…

— Горкичкият! Значи аз ще дойда да го видя…

— Заповядай. Но това едва ли ще му помогне. Нестор умира.

Пътят от жилището в Ел Портал до работното си място изминаваше точно за дванадесет минути. Но три пъти в седмицата тя минаваше по заобиколен път, по Второ Авеню на североизток. Нестор беше професионален танцьор, младеж с прекрасно гъвкаво тяло. Танцуваше фантастично, с неземно изящество, затова беше още по-жалко, че умира от СПИН. Соня редовно му носеше домашно приготвена храна, а когато беше прекалено заета, купуваше лакомства от тайландския ресторант на ъгъла. Храна… Той не си падаше кой знае колко по задушеното на Естрела, но тя благоразумно спестяваше този факт на възрастната жена.

Завари го проснат в леглото, вперил поглед в тавана. Завивките бяха в ужасно състояние, трябваха й четиридесет минути, за да ги оправи. Той беше изпаднал в едно от мрачните си настроения и мълчеше. А за да го разсее, тя започна да му рецитира стихове от Ръдиард Киплинг. Беше му ги чела толкова пъти, че отдавна ги знаеше наизуст. Нестор обичаше точната и ясна мисъл на Киплинг, сърцето му с готовност откликваше на преклонението на поета пред тайнството на непознатото.

При мисълта да го остави сам й стана мъчно, но едва ли би могла да направи още нещо за него, а на всичкото отгоре закъсняваше и за работа.

Фирмата „Лорд Константин — внос на луксозни стоки“ се помещаваше в двуетажна сграда с бледолилава мазилка и кокетно дворче, намираща се на Четиридесета улица в източната част на Маями. Соня беше един от тримата съдружници и отговаряше за контактите с латиноамерикански износители на антики, луксозни мебели и аксесоари, които носеха над три четвърти от приходите на фирмата. Трябваше да проведе няколко много спешни международни разговора и времето й беше толкова малко, че не успя да запознае секретарката си с програмата за следобед. А тя, както винаги, включваше няколко демонстрации на модерно обзавеждане, предназначени за специалисти по вътрешен дизайн и богати клиенти.

В дванадесет и половина червата й вече куркаха от глад.

Секретарката й отвори вратата и съобщи:

— Извинявай, но на телефона е човек от щатската електрическа компания. Имала ли си някакви проблеми с тока?

Соня кимна. Продължаваше да се колебае дали да покаже на Елън Райт — първата й клиентка следобед, една антична фигура, по-скоро глава, която датираше от епохата преди Колумб.

— Сутринта — промърмори.

— Те настояват да проверят инсталацията в жилището ти.

— Добре, определи им среща за…

— Настояват това да стане веднага. — Върху обсипаното с лунички лице на Карол се появи съчувствено изражение. — Нещо се е объркало със захранването, имало опасност за газопроводите. Случаят бил спешен…

Соня сподавено изруга и въздъхна. Край на срещите, следобедът щеше да бъде пропилян.

— Добре, кажи им, че тръгвам. Карол, моля те да отмениш срещата ми с госпожа Райт и хвърли едно око на календара… Ще ти позвъня в момента, в който разбера колко време ще се забавя. Да се надяваме, че няма да отлагаме и други срещи…

По обратния път заваля. Не беше просто дъжд, а един от типичните за Южна Флорида порои. От сиво-черните облаци се лееше огромно количество вода, въздухът натежа от миризмата на тропически растения. Блесна светкавица, последвана от оглушителен гръмотевичен тътен. Колите пред нея хвърляха неколкометрови пръски.

Изведнъж откри, че мисли за Лю Кроукър, а не за работата си. Много искаше да му се обади. Обеща си да направи това в първата свободна минута. Хареса този мъж, при това много. Откритието я изненада, тъй като почти не го познаваше, освен това беше доста плаха и трудно се сближаваше с мъжете. На всичкото отгоре той беше англосаксонец. Е, доста по-различен от останалите — дружеше с латиноамериканци, познаваше културата им. Но най-много я привличаше поведението му — никакво перчене, никакви мъжкарски пози. В къщата й все още нямаше ток, но откъм Естрела долиташе звукът на включен телевизор. Това я озадачи. Господин Лайес беше пенсиониран по болест електротехник на компанията „Садърн Бел“. Преди години беше паднал от някакъв електрически стълб и се беше парализирал. Оттогава насам си стоеше у дома и по цял ден гледаше програмите на ЕСПН.

Забрави да вземе чадъра от колата и докато притича от мястото за паркиране до входа на къщата, стана вир-вода. Ключалката на задната врата беше повредена, от доста време се канеше да повика майстор, но все отлагаше. Къщата й беше спретната, боядисана съвсем наскоро. Бяла едноетажна постройка с плочи на покрива и фасада от дялан камък — такива фасади са правили някъде през петдесетте… Дограмата беше оцветена в небесносиньо — един много подходящ цвят за Ел Портал… Соня изтича покрай каменните морски кончета, които придържаха неработещ фонтан. До тях имаше подгизнало лимоново дръвче и разкошен жасминов храст, и двете превити под напора на вятъра и дъжда. Изкачи стълбичките към покритата веранда, спря се и се огледа. Къде, по дяволите, бяха хората от електрическата компания? Май пак вдигаха пара до Бога, а после никакви ги няма! Реши да ги изчака вътре.

Стените бяха боядисани в топли тропически цветове, помръкнали от лошото време. Дъждът барабанеше по стъклата на прозорците. Блесна светкавица, небето отново се раздра от оглушителен тътен.

Прекоси дневната и се насочи към малката кухня. По навик отвори вратата на хладилника, но вътре нямаше нищо.

Прехвърли се в спалнята и включи транзистора до леглото, който работеше на батерии. Глория Естефан пееше някаква песен на испански, последва я приятна мелодия в афро-кубински стил, изпълнявана от Мохито, Соня направи няколко стъпки меренга и се отправи към банята. Тук осветлението идваше само от една пластмасова капандура в тавана, станала матова от пороя.

Погледна се в огледалото, после изведнъж се стресна. Какво беше това? Стори й се, че нещо помръдна зад гърба й. Обърна се, но не забеляза нищо. Реши, че сигурно е била сянката на някоя кола, преминаваща по улицата.

Музиката в спалнята спря. Мъжки глас обяви, че в събота в Саут Бийч ще има голям купон в южноамерикански стил. „Дали Кроукър ще дойде на подобно място с мен? — запита се Соня. — Би било чудесно.“ Представи си как танцуват и й стана приятно. Колкото повече мислеше за него, толкова повече й се искаше да го види. Беше изключително секси. Спомни си онази вечер в „Бара на акулите“, миговете преди внезапната поява на нещастната му сестра. Усети тялото му, прилепено до нейното, плавните му движения в ритъма на танца. Изведнъж й стана топло.

После отново се сепна. Този път беше сигурна: някой се движеше зад гърба й. В спалнята, или още по-нататък — отвъд отворената врата на дневната.

В продължение на няколко дълги минути остана напълно неподвижна. Само очите й шареха от единия край на огледалото до другия, изследвайки внимателно това, което се отразяваше в него. Не искаше да се обръща, не искаше да покаже, че е забелязала каквото и да било. Беше разтревожена, но не и уплашена. Преди около година имаше един приятел, който беше истински параноик на тема улично насилие. От него беше усвоила няколко хватки за самозащита, след което вече не се страхуваше да шофира сама по тъмно, а дори и да отскочи в три часа сутринта за мляко или захар до близкия денонощен магазин от веригата „Седем-единадесет“. Изобщо не се притесняваше от нощните птици, които се навъртаха там.

Но сега беше различно. Намираше се в дома си.

Дали в дневната се спотайва някой?

Обърна се и с пресилено спокойствие се насочи към спалнята. Закова се на място и в продължение на една безкрайно дълга секунда оглеждаше полутъмното помещение. „Хей, има ли някой тук?“ Не зададе въпроса на глас, само си го помисли. Неволна тръпка пробяга по тялото й. Мъжки глас четеше новините на забързан испански. Бяха все лоши.

Очите й се спряха на поставката с телефона до леглото. Смелостта я напусна и тя се отпусна на матрака. В същото време очите й пробягаха по онази част от дневната, която се виждаше през отворената врата. Това, което видя, накара сърцето й да замре. В средата на нишата с масата за хранене блестеше локва дъждовна вода. А тя отлично помнеше, че не беше се приближавала до тази ниша. Логичният извод беше само един: зад стената се криеше човек…

Дали не е техникът от електроснабдяването? Но защо ще се спотайва?

Напрежението стана непоносимо. Соня се извъртя и посегна към телефона. В устата й се появи металният вкус на страха, единствената й мисъл беше час по-скоро да набере 911. Усети движението на въздуха в момента, в който вдигна слушалката. Нещо тъмно и огромно се стовари върху леглото и върху нея.

Усети как литва във въздуха и нададе пронизителен вик. Слушалката подскочи върху матрака и изчезна. Соня падна по гръб на пода, отгоре й се стовари огромно и тежко тяло. Сякаш беше някаква ужасна горила, тежка поне триста килограма… В следващия миг към лицето й се притисна нещо, което излъчваше позната миризма. Възглавницата й. Някой се опитваше да я удуши.

Отвори уста да изкрещи, но меката памучна калъфка я запълни. Челюстите й се разтвориха под страхотния натиск, започна да се задушава. В помътеното й съзнание блесна странна светлина, долитаща сякаш от дълъг римски свещник. Започна да блъска с ръце и да рита с крака. Но вече беше късно.

Задави се от въздуха, който беше останал в дробовете й. Но все още отказваше да се предаде. Заби нокти в ръцете на нападателя. Той смени хватката, приковавайки разтворените й ръце към пода.

До слуха й достигна съскащ глас:

— Cuidado! Внимавай! По тялото й не трябва да има никакви следи!

Този испански диалект й беше ужасно познат. Гласът също. Къде ги беше чувала? Отговорът дойде почти веднага: дядото на Бени! Този особен мъж със заплашителна външност понякога говореше именно така… Странно, но съзнанието й се пребори с непосредствената опасност и пред очите й изплува дядото на Бени — висок човек с приведени рамене, рунтави вежди и снежнобели мустаци. Захапал ароматична, ръчно навита пура, той сякаш плуваше във въздуха. Приведен над нея, шепнеше в ухото й и очевидно искаше да й съобщи нещо важно. Тя обаче не го чуваше и нададе отчаян вик.

Животът я напускаше с всеки удар на сърцето. Направи опит да диша през възглавницата, но нищо не се получи. Дробовете й пламнаха, започна да й се гади. В устата й бликна гъст и кисел стомашен сок, който се върна обратно, попадайки в дихателната тръба.

Дядото на Бени изчезна. Внезапно Соня се озова на дансинга в „Бара на акулите“, танцувайки меренга в прегръдката на Лю Кроукър. Чувствените ритми пронизваха тялото й. Тя вдигна глава и го погледна в очите, по бузите й потекоха радостни сълзи.

— Искам те! — прошепна, после умря.

Глава 2

Надвечер Кроукър се почувства накрая на силите си. Беше дал кръв за изследване на доктор Марш, беше провел дълъг разговор с доктор Найджъл в очакване да научи нещо допълнително за състоянието на Рейчъл при приемането й в спешното отделение, след което пак се върна в болничната стая.

В крайна сметка излезе да подиша чист въздух на паркинга пред болницата, извади мобифона си и позвъни в туристическата агенция, която му набираше клиенти за риболов. Помоли ги да отменят всички ангажименти за следващите две седмици и затвори. Освен парите, които получаваше от ФБР за изпълнението на специални задачи, той имаше и нелош доход от някои сполучливи инвестиции, направени в миналото. Този факт го правеше независим от чартърните плавания с лодката, които бяха повече хоби, отколкото препитание.

Мобифонът иззвъня само секунда по-късно.

— Ало?

След известно мълчание се чу нещо като тихо изхълцване.

— Лю?

— Аз съм.

— Обажда се Мария…

Мария? Трябваше му цяла секунда, за да се сети. Разбира се, приятелката на Бени…

— Hola, Мария, como estas?

— Знаеш ли къде живее Соня?

— Да, тя ми каза… В Ел Портал.

— Трябва да дойдеш тук. Имаме нужда от теб.

— Какво става, Мария? Кои сте вие, които имате нужда от мен? — попита със свито гърло. — Случило ли се е нещо?

Отговори му сподавено ридание.

— Мария, ти в Ел Портал ли се намираш? В дома на Соня? — Изобщо не усети, че крещи.

— Моля те! — проплака тя. — Ела веднага!

Кроукър хукна към тъндърбърда.

Нормално разстоянието между Палм Бийч и Маями се изминаваше за около час и половина, но той го взе за шейсет и пет минути. Извади късмет, тъй като поройният дъжд в околностите на града вече се беше превърнал в ситно ръмене.

Летеше по магистралата И-95 с такава скорост, че подмина изхода за Деветдесет и пета улица. Изруга под нос, напусна магистралата през отбивката на Седемдесет и девета и пое по Второ Авеню. Направи ляв завой, прекоси северната част на Литъл Хаити, мина покрай козметичния център „Релакс“ на Джаки Джаксън и тръгна покрай канала Литъл Ривър, който водеше право към тихия и спокоен квартал Ел Портал. Дъждът спря, слънцето проби сивите буреносни облаци, които бързо отстъпваха на изток. Колата се носеше по тесни улички, от двете страни на които бяха подредени малки и спретнати еднофамилни къщи, боядисани в свежите и успокоителни тонове на Карибите. Баниянови5 дървета воюваха с цитрусите за ограниченото пространство на малките дворчета, тук-там между тях се мяркаха разкошните цветове на цъфнали бугенвилии, сякаш измити от дъжда…

Черният хамър на Бени не можеше да бъде сбъркан с друга кола и Кроукър спря до него. Подобно превозно средство изглеждаше абсурдно на всяко място, с изключение на Холивуд. Но на собственика му не му пукаше. Хамърът е автомобил със специално предназначение, произвеждан някога за армията на Съединените щати. Брониран, с непробиваеми от куршуми стъкла и сложни ключалки, с които не би могъл да се справи дори опитен касоразбивач. Едно наистина странно возило, което обаче изглеждаше съвсем подходящо за бизнеса на Бени…

Кроукър слезе от своя тъндърбърд и забеляза, че на дясната седалка на хамъра има някой. Стъклото беше свалено.

Очевидно дочула стъпките му, Мария рязко се обърна. Очите й бяха разширени от страх.

— Аз съм, Мария — рече той. — Пристигнах.

За миг остана неподвижна, очите й излъчваха стъклен блясък.

— Обадих се и на Бени — прошушна. — Той също е тук… — Очевидно не осъзнаваше факта, че седи в неговата кола.

— Мария! — Кроукър се наведе и се опря на рамката. — Какво се е случило? Соня добре ли е?

Момичето не отговори.

— Люис…

Той вдигна глава и видя Бени, който се беше появил зад близката къща с боядисани в синьо рамки на прозорците. Очевидно това беше жилището на Соня, тя му го беше описала… Парагваецът плесна с ръце, за да ги почисти от боклуци и сухи листа. Носеше костюм от светъл лен и изглеждаше някак не на място в малката градина пред къщата. Изражението на лицето му беше особено и Кроукър неволно потръпна.

— Чуй какво ще ти кажа — погледна го спокойно приятелят му. — Скачай в колата си и изчезвай оттук. Мария не трябваше да ти се обажда…

— Стига глупости, Бени! — свъси вежди той. — Казвай какво е станало!

— Върви си у дома! — настоя парагваецът. — Не искам да се замесваш.

— Вече съм замесен. И ти го знаеш от момента, в който ме запозна със Соня. Перлата в седефена обвивка, не помниш ли?

— Yo recuerdo, Люис — кимна Бени и изпитателно го погледна.

— Digame — Казвай какво се е случило!

— Нищо добро — отвърна му с въздишка и му направи знак да се отдалечат от черния бронетранспортьор. — Някъде около три следобед секретарката на Соня в „Лорд Константин“ позвънила на Мария. Малко шантава мадама, но страхотно педантична… По-рано през деня се обадили от електроснабдяването. Имало някаква повреда, трябвало да получат достъп до жилището на Соня… Тя тръгнала в дванадесет и половина, като обещала да се обади. В три имала насрочена среща, но нито се появила, нито се обадила. Секретарката непрекъснато й звъняла, но не успяла да се свърже с нея…

Погледът на Бени се премести от лицето на Кроукър върху Мария, неподвижна като статуя на предната седалка на колата му.

— После позвънила в електрическата компания — продължи след кратка пауза. — Оказало се, че нито са имали съобщение за повреда, нито са пращали дежурна кола… Едва тогава се свързала с Мария.

— Ти провери ли тока? — попита със свито сърце Кроукър.

— Току-що. Някой е прерязал жиците, на сантиметри от стената. Гладко и красиво, работа на професионалист…

— Не забеляза ли нещо друго? Следи от стъпки, например? Доста е кално от дъжда…

— Не съм гледал.

Лю извърна глава към блиндираната кола и попита:

— Да ти се намира нещо като изолирбанд?

Бени му хвърли продължителен поглед, после се обърна и тръгна към колата. Подхвърли нещо на неподвижната Мария и започна да рови под седалката. След минута се върна с ролка черно тиксо.

Набързо обиколиха къщата. Кроукър не откри никакви отпечатъци от стъпки, но в един момент приклекна и показа на Бени две успоредни линии, ясно забележими в мократа трева.

— Това говори ли ти нещо? — попита.

Той само поклати глава. Стигнаха до срязаните жици.

— Не обичам да се пъхам в тъмното, без да зная кой държи ръката си на ключа — обясни Кроукър, после хвана прерязаните кабели с протезата си и ловко ги свърза, увивайки ги с част от черното тиксо.

Изправи се, пое дълбоко дъх и рече:

— Сега да се опитаме да влезем. Как стои въпросът с входната врата?

— Заключена е, но няма проблеми. — В ръката на Бени се появи връзка ключове. — Това са резервните, Соня ги е оставила у Мария…

— Добре — кимна Кроукър и се насочи към предната част на къщата. — Давай да влизаме.

После усети пръстите на Бени на ръката си и спря. Очите на латиноамериканеца бяха потъмнели и много тъжни.

— Може би ще се окажем на място, на което е извършено престъпление, Люис — промълви. — Не мога, а и не искам да те моля за каквато и да било услуга!

— Не е нужно да ме молиш. Ние сме приятели, нали? Повече приказки са излишни!

— Само още нещо — отново го спря той. Лъчите на залязващото слънце се отдръпнаха от лицето му и то изведнъж се превърна в част от настъпващия мрак. — Помниш ли като ти казах, че имам лошо предчувствие?

— Помня. Но то беше свързано с нас, а не с други хора…

— Bueno — въздъхна парагваецът. — Дано да си прав…

Прекосиха затревената площ, заобиколиха фонтана с водните кончета и изкачиха стъпалата към верандата. Кроукър спря пред заключената врата и попита:

— Случайно да си възстановил загубата на онзи патлак 38-ми калибър?

Бени измъкна един лъскав „Смит и Уесън“ от кобура под мишницата си и мълчаливо тикна ключовете в ръката му.

Вратата послушно се отвори, Кроукър усети как гърлото му се свива. Приятелят му го изблъска и се втурна във вътрешността на къщата, обувките му изтропаха по мексиканската мозайка в антрето. Той тръгна след него, откри ключа на осветлението и го натисна. Ярките тропически цветове на дневната сякаш се втурнаха срещу тях. Чисто и подредено, помещението сякаш ги подканяше да влязат.

Кроукър спря на прага на трапезарията, погледът му беше привлечен от нещо на пода.

— Погледни това, Бени — промърмори. — Тук е стоял някой, намокрен от дъжда… Стоял е доста дълго време, тъй като под краката му се е образувала локвичка. Плочките все още са влажни. Ако не е била Соня, значи е бил някой друг…

Въздухът влизаше и излизаше от дробовете на Бени на кратки, равномерни тласъци. Сякаш някой беше оставил мощен двигател да работи на празен ход.

Продължиха методичното претърсване на къщата, включвайки осветлението навсякъде. Провериха единствената затворена врата между хола и спалнята, но зад нея се оказа вграден шкаф, запълнен с акуратно подредени по цветове чаршафи и хавлиени кърпи. В съседство бяха банята и стаята за гости. Отвъд тях се намираше спалнята. Бени хлътна в голямата баня до нея, секунда по-късно отново се появи на прага и поклати глава:

— Nada.

Кроукър се наведе над леглото и се взря в покривката. На пръв поглед тя изглеждаше безукорно оправена, но при внимателно изследване на шарките се виждаше, че е била изпъната в една посока. Точно към телефона на нощното шкафче. Напрегнал взор и сетива, той бавно възстанови картината: някой е посегнал към телефона, извивайки тяло по кувертюрата. А някой друг му е попречил…

Заобиколи леглото, изправи се до далечния му край и отново напрегна взор, този пък към пода.

— Какво търсиш? — надникна иззад рамото му Бени.

— Не знам — въздъхна той, отпусна се на колене и започна да изследва килима до леглото. Скоро предчувствието му доказа своята правота: сред тъканта на килима, сякаш притиснат от тежък предмет, беше залепнал кичур коса. По цвят и размер отговаряше на косата на Соня, а от краищата на косъмчетата личеше, че са били изскубнати.

Изправи се и повдигна ъгълчето на възглавницата с един от стоманените нокти на протезата си.

— Соня е голяма чистница, нали?

Бени безмълвно кимна с глава. Изглеждаше запленен от разследването на приятеля си.

Кроукър пусна ръбчето и повдигна завивките със същия нокът на изкуствената си ръка. Върху възглавницата, точно в средата, имаше следи от червило.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори парагваецът. Приятелят му се приведе ниско над тъканта и откри две косъмчета от мигли, дълбоко забити в нея. После бавно се изправи.

— Добре де, къде е тя? — напрегнато прошепна Бени.

Кроукър посочи гардероба.

Бени прехвърли револвера в лявата си ръка, а с дясната рязко дръпна вратичката. Едва сега приятелят му забеляза, че новото му оръжие е 22-ри, а не 38-ми калибър. Но в гардероба нямаше нищо друго, освен акуратно подредени дрехи на лавиците и редица обувки в най-долното отделение.

Кроукър извърна глава към прозореца.

— Колата й?

— На мястото си е, вече проверих.

Стоманеният нокът натисна бутона „послания“ на малкия телефонен секретар до леглото. Лентата се завъртя.

Прозвучаха два мелодични тона, после в репродуктора се появи мъжки глас:

— Скъпа, обажда се Нестор. С нетърпение очаквам сутринта, когато ще те видя. Много си мила, но е излишно да носиш храна. Твоето момче няма нужда от такива неща. По дяволите, все пак съм трогнат, знаеш ли? Чао засега, обичам те!…

— Този запис е бил направен преди прекъсването на тока — обади се Бени.

— Правилно. Най-вероятно снощи… — Извърна глава към приятеля си: — Кой е този Нестор? Обаждането му май наистина ще се окаже последното преди срязването на жиците…

— Нестор е танцьор. Или по-скоро беше танцьор, преди да пипне СПИН. В момента е на смъртно легло и бавно се топи, а Соня се грижи за него като за кученце…

Доловил особената интонация в гласа му, Кроукър вдигна глава:

— Ти май не одобряваш това, а?

— Вярно — намръщи се той. — Все имам чувството, че е опасно да се контактува с такъв човек.

— Я не се занасяй, ами се постави на мястото на Нестор — отвърна му, почука капачето на телефонния секретар и попита: — Знаеш ли го къде живее?

— Не, но номерът му положително го има в паметта за автоматично набиране…

Кроукър си записа цифрите, които се появиха на малкия екран, след което последва Бени, тръгнал по обратния път. Единственото непроверено помещение беше кухнята. Изправи се на прага и щракна електрическия ключ. Обля ги студена флуоресцентна светлина. Очите на Кроукър широко се разтвориха. Плотът от двете страни на умивалника беше запълнен със съдържанието на хладилника: картонени опаковки мляко и портокалов сок, бурканчета с конфитюр, кетчуп и горчица, пластмасови кутии за готова храна, малък метален контейнер за масло. Всичко това беше подредено във формата на пирамида — отдолу обемистите предмети, отгоре — по-малките… Равно, като по конец.

— Какво означава това, по дяволите? — възкликна Бени. Приятелят му се страхуваше, че вече знае отговора на този въпрос.

— Всичко това е било в хладилника — клатеше глава Бени.

— Защо сега е навън? Соня ли е го направила според теб?

Той не отговори. Стоеше и гледаше вратата на хладилника.

Парагваецът проследи погледа му и потръпна.

— Господи Исусе! — прошепна, сложи ръка над очите си, после въздъхна: — Хайде, amigo, връщане назад няма!

„Прав е — рече си Кроукър. — Нищо не може да се промени.“ Металните пръсти на протезата му хванаха дръжката на старомодния хладилник и рязко я дръпнаха.

Вратичката се отвори, лампичката светна. Вътре нямаше никаква храна, белите стени бяха оплескани с кръв. На едната беше изрисуван триъгълник в средата на кръг, а на другата — квадрат с червена точка в средата.

Подвижните поставки бяха разместени така, че да отворят място за единственото нещо, което се намираше вътре. То имаше размерите на десеткилограмова пуйка, но едва ли можеше да се види във всеки хладилник. Кроукър направи опит да изключи слуха си, уловил бавното и зловещо „кап-кап-кап“ на оттичащата се кръв. Върху най-долната поставка вече се беше образувала малка локвичка.

Червената течност капеше от гладко отрязаната глава на Соня. Светлокафявите й очи бяха широко разтворени, застинали в неописуем ужас.

Кроукър се върна обратно в спалнята, направи няколко крачки и се изправи пред отворената врата на банята.

— Оттук не се вижда онова място с мокрото петно на пода на трапезарията — констатира. — После пристъпи към леглото, изминавайки пътя на Соня отпреди няколко часа. — Оттук също…

— Това означава, че убиецът е избрал много точно мястото си за наблюдение — погледна го Бени.

— Действал е умно — кимна той. Ледена тръпка прониза тялото му. — Няма никакви следи, а това означава, че е оставил обувките си отвън… — После пръстът му се насочи към изцапаната с червило възглавница: — Така е била убита…

Бени пристъпи по-наблизо.

— Искаш да кажеш, че е била задушена?

— Да. Хвърлили са възглавницата върху лицето й и са я задушили. Соня не беше някаква префърцунена слабачка, което означава, че работата е свършена от човек с голяма физическа сила.

— Или от повече хора — добави приятелят му.

— Така е…

Пръстът на Кроукър се насочи към килима — там, където беше открил кичурчето коса. Представи си я съвсем ясно: просната по гръб, безпомощна. А тилът й е бил толкова здраво притиснат към пода, че косата й е проникнала в тъканта… Обзе го чувство на безпомощен гняв, сякаш някаква зла сила откъсна частица от сърцето му. Винаги се чувстваше така на мястото на брутално убийство…

— Умряла е точно тук — прошепна.

Десницата на Бени се сви в юмрук. Шията и лицето му почервеняха от приток на кръв. Нададе нечленоразделен вик и се втурна навън.

— Бени!

Настигна го в кухнята, миг преди ръката му да отвори вратата на хладилника. Кръвта замръзна в жилите му.

— Какво си намислил, по дяволите? — изръмжа.

— Много съжалявам, но нямам никакво намерение да я оставя на разни непознати типове! — отвърна му и измъкна отрязаната глава, без да гледа във вътрешността на хладилника. „От какво се смущава? — неволно се запита Кроукър. — От ужасяващата глава на момичето, или от кървавите символи?“ Бени се зае да увива главата в първата от трите кърпи, които беше извадил от гардероба. — Няма да позволя да се гаврят с нея, нито пък да я унижават!

Стоманените пръсти на протезата се стегнаха около китката му, той се завъртя към Кроукър с блеснали от гняв очи:

— Внимавай, senor! Малко хора са си позволявали подобна волност и нито един от тях не е между живите!

— И приятелите ли?

— Amigos ме познават!

— Значи сред тях няма твърди и решителни хора! — Направи крачка напред и подхвърли: — Я ми кажи, наистина ли правиш това, за да спестиш унижението на Соня?

— Да.

Кроукър обаче не се хвана на номера, лицето му си остана все така сурово. А Бени очевидно харесваше точно тази черта на характера му.

— Пусни ме, Люис — рече той и устата му се разкриви в нещо като усмивка. — А после ще обсъдим този въпрос…

Сведе очи и загледа как механичните пръсти се разтварят един по един.

— С тая хватка като нищо ще превърнеш костите ми в сол — отбеляза парагваецът. Гласът му прозвуча лениво и някак небрежно — сякаш лежеше на плажа и си разменяше празни приказки с околните. — Би могъл да ми причиниш болка и доста неудобство… — Сега на лицето му се появи истинска усмивка, а заедно с нея револверът изскочи от кобура и дулото му се притисна към тялото на Кроукър: — Аз пък щях да ти направя дупка в корема — добави. — А после, Люис, щях да си правя с теб каквото поискам… Абсолютно всичко!

В малкото помещение настъпи пълна тишина. Въздухът сякаш бе изсмукан от внезапно появило се непознато чудовище.

Накрая Бени сви рамене, тикна оръжието под колана си и въздъхна:

— Но приятелите не бива да разговорят по този начин… Не бива дори да си помислят подобни неща.

— Може би си прав — отвърна Кроукър. — А може би имаш странна представа за приятелството…

— Наистина ли си ядосан, Люис? Вече не сме приятели, така ли?

Той само го изгледа.

— Добре, де — въздъхна Бени. — Разбрах какво искаш да кажеш. Господ ми е свидетел, че имаш топки на латиноамериканец… — Протегна ръка и топло разтърси десницата му: — Хайде, край на кавгите! Но аз не те излъгах… Наистина вярвам, че към смъртта трябва да се отнасяме с уважение. Иначе духът на мъртвия няма да намери покой… — Раменете му леко се повдигнаха: — Но си прав, аз наистина нямам никакво намерение да намесвам полицията. Просто и ясно, Люис: никаква полиция! Точно по тази причина те помолих да си вървиш още преди да влезем в къщата.

— Хей, Бени! — втренчи се в него Кроукър. — Я се събуди, да те вземат мътните! Тук е извършено тежко престъпление! Искам обяснение!

На устните на парагваеца се появи подигравателна усмивка:

— Проводниците, възглавницата, телефонният секретар…

— Доколкото разбирам от тези работи, ти вече си се забъркал достатъчно… — Ръцете му бавно възобновиха работата си. — По принцип нямам нищо против обясненията, те са част от професията ми. — Очевидно беше доволен, че този път Кроукър не направи опит да му попречи.

— Добре тогава, започвай! — изръмжа едрият мъж.

— Преди всичко искам добре да запомниш, че никога нищо не върша без основателни причини — стрелна го с поглед Бени, после започна да отваря кухненските шкафове един по един и да рови в тях. В крайна сметка намери това, което му трябваше: кълбо огнеупорен канап — от онези, с които се овързват пуйките и пилетата, преди да се сложат във фурната. — Зная кой е убил Соня. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че ние с теб сме amigos… — Ръцете му сръчно заувиваха вече опакованата глава. — И точно по тази причина това убийство трябва да си остане наша тайна… — Повдигна глава и закова очи в лицето му: — А когато чуеш цялата история, положително ще бъдеш съгласен с мен!

Щом научи за ужасната смърт на Соня, Мария припадна. Откараха я право в огромната резиденция на Бени — палат във венециански стил с деветнадесет стаи, който се издигаше на мястото, където Четиридесет и девета улица на Маями Бийч опираше във водите на Крайбрежния канал, на около две преки от хотел „Идън Рок“. Оттатък канала започваше Колинс Авеню със своите широки платна. Сградата беше наистина специална. Имаше седем спални, вероятно за всяка нощ от седмицата, всяка от тях снабдена с вана за хидромасаж на терасата, голяма почти колкото басейн. Библиотеката в европейски стил беше огромна, освен нея имаше билярдна, супермодерен киносалон, килер от дялан камък за съхранение на вино, а дори и специална веранда за пушене във формата на кула, свързана с главната трапезария посредством вътрешна стълба. Просторната площадка на частния кей пред главния вход се охраняваше от два крилати каменни лъва, които сякаш току-що бяха долетели от венецианския Канале Гранде. Тъмносиня „цигара“ с аеродинамична форма се поклащаше във водата, завързана с дебело въже за кея. Това беше едно от онези красиви и екстравагантни катерчета, които се правят в Италия срещу един куп пари и служат единствено за високи скорости.

Двамата мъже излязоха на кея. Крайбрежният канал се къпеше в разкошните цветове на залеза. Над океана, далеч на юг, чернееше неподвижната стена на буреносните облаци, която допреди няколко часа беше властвала над крайбрежието. Лекият ветрец разроши косите им, оставяйки върху устните им вкус на сол. Над цяла Южна Флорида настъпваше часът на първото питие и сладките приказки за премеждията на дневния риболов, ако е имало такива…

Кроукър държеше в ръка бутилка леденостудена „Корона“, но нямаше желание да пие. След този дълъг и тежък ден се чувстваше ужасно. Хванал под мишница големия кръгъл пакет, Бени се насочи към „цигарата“. Мария беше настанена в една от спалните на горния етаж, за нея се грижеше повиканият по спешност дребничък и плешив доктор с тънки мустачки, по народност колумбиец.

Лю гледаше акуратно опакования пакет, който се поклащаше в катера. Главата на Соня вече беше тук, всичко изглеждаше наред. Бени беше позвънил на съдружниците й в „Лорд Константин“ с обяснението, че госпожица Вилалобос ще отсъства известно време поради спешни семейни проблеми.

— В цялата работа има нещо странно — промърмори Кроукър. — По-странно дори от факта, че убийците са пъхнали главата в хладилника…

Между преградите на балюстрадата от бял камък се виждаше водата на канала, оцветена в ярък аквамарин. Символ на девствена чистота, безцеремонно осквернена от товара на „цигарата“…

Бени измъкна пура, бавно я запали и небрежно попита:

— Така ли? Не го забелязах…

— Не си го забелязал, защото липсваше — въздъхна той. — Нямаше кръв, Бени. Защо? Тя е била задушена с възглавница в спалнята… — В съзнанието му се мярнаха стройните крака на Соня, проблеснаха като метална блесна за хищни риби, после изчезнаха. В душата му нахлу тъга, примесена с безсилен гняв. Господи, какъв жесток край за тази млада и хубава жена! — Единствената кръв в цялата къща беше тази, която капеше от главата й в хладилника… Другите помещения бяха абсолютно чисти.

Парагваецът пушеше, очите му механично следяха залеза.

— Убиецът не е разполагал с много време — продължи Кроукър. — Какви са били действията му, след като е удушил Соня? Вече знаем, че главата й не е била отрязана в къщата…

— Ами онези успоредни линии в тревата? — погледна го Бени. — Може би е завлякъл тялото й навън и там е свършил работата…

— Не — поклати глава той. — Нали огледахме градината? Освен линиите в тревата, нямаше нищо друго. Никаква кръв, никакви кости и сухожилия… Освен това подобно нещо би било твърде рисковано за него. Биха могли да го видят съседи или пък случайни минувачи.

— Тогава какво е станало, по дяволите?

— Нямам никаква представа.

Пред очите на Кроукър изведнъж изплува изненаданото и щастливо лице на Соня, двамата се въртяха на дансинга в „Бара на акулите“, потънали във вихъра на меренгата. Част от съзнанието му се учудваше на спокойствието, с което разглеждаше събитията от последните няколко часа, а друга се срамуваше…

Очевидно Бени се досещаше какво става в душата му и тактично замълча. Кроукър въздъхна, облегна се на каменната балюстрада и насочи поглед към бялата рибарска лодка, която пореше водите на канала. Вълните, предизвикани от движението й, скоро стигнаха до пристана, водата зашляпа в основата на дебелите дървени пилони, „цигарата“ се разклати.

Пред очите му изплува фигурата на Каменното дърво, сякаш издялана на фона на оранжево-жълтия залез — уникална гледка, която може да се види единствено във Флорида Кий. Изправен в малкото си кану, семинолът ловко си проправяше път сред лабиринта от ручеи и малки островчета. „Виждаш ли го?“ — попита той. Кроукър очакваше да му го посочи, но той не го направи. „Вече се мръква, не виждам нищо“ — отвърна му. „Аз пък виждам“ — рече индианецът и това беше всичко.

Лекарят излезе от къщата и започна да слиза по мраморното стълбище към пристана.

— Мария си почива, всичко е наред — съобщи на испански той. — Очевидно е била под огромно напрежение… — Не си позволи да попита за причините, довели я до това състояние, а само добави: — Ще спи дълго и дълбоко, а когато се събуди, вероятно ще бъде добре… Ако не стане така… — В ръката му се появи визитна картичка и Бени я пое: — Това е един адвокат, много ми е близък… — Пръстите му попипаха тънките мустачки, сякаш да се уверят, че са на мястото си: — Мога да ви уверя, че е изключително дискретен човек.

Парагваецът го изпрати до тъмнозеленото БМВ, което чакаше на паркинга редом с тъндърбърда и със собственото му блиндирано чудовище. Кроукър не видя никакви пари. Приятелят му вършеше бизнеса си по друг начин. Задълженията се трупаха и изчистваха другояче. Услугите, улесненията и връзките бяха невидима, но съществена част от този бизнес. Той изчезна във вътрешността на къщата, вероятно искаше да се увери, че състоянието на Мария се е подобрило…

Загледан в широките платна на Колинс Авеню, над които осветлението вече беше включено, Кроукър се запита какво му донесе приятелството с Бени и Соня. И изведнъж, сякаш някой го беше ударил с чук по главата, разбра: в момента, в който прекоси канала Литъл Ривър днес следобед, той се беше превърнал в част от сенчестия свят на Бени, без да има някаква представа до какво ще доведе това. Имаше неприятното предчувствие, че животът му поема в нова, съвсем различна посока…

Прогони лошите мисли, извади мобифона си и набра номерата на трима свои приятели, заемащи различни постове във федералното правителство. Двама от тях отсъстваха и той остави послания на телефонните им секретари. Третият вдигна слушалката лично, запозна се с отчаяното положение на Рейчъл, след което го прехвърли на свой познат, доктор в болницата „Уолтър Рийд“. В общи линии, човекът каза същото, което той вече знаеше от доктор Джени Марш.

— Съществува остър недостиг от органи за трансплантация — обясни докторът. — Страхувам се, че племенницата ви няма шансове да се изкачи нагоре в списъка на чакащите, защото е наркоманка… — Кратка пауза, после добави: — Но тя е попаднала в добри ръце. Чувал съм за доктор Марш, има отлична репутация. Бъдете убеден, че ако има начин да спаси вашата племенница, тя ще го направи. Но ако положението е такова, каквото ми го описахте… — В слушалката отекна въздишка: — Бих искал да ви кажа нещо по-оптимистично, господин Кроукър… Но на този етап не мога. Трябва да се молим да стане чудо…

Кроукър благодари и прекъсна линията, след което набра един локален номер. Насреща вдигнаха почти веднага. Това беше централата на Специалния отдел за борба с картелите и той продиктува последния си код. Поради факта, че беше извънщатен сътрудник на СОБК, получаваше отделен код при всяка операция със свое участие. Очевидно последният все още действаше, тъй като веднага получи връзка с Уейд Форест.

Този човек беше доста високопоставен в организацията и за разлика от Кроукър, който работеше на парче, беше чиста проба човек на кариерата. Появил се в Маями във връзка с една определена операция, той беше убедил началниците си във Вашингтон да го оставят тук за постоянно. Макар че не го харесваше особено — Форест беше шумен и досаден тип, с периодични и напълно необясними изблици на инат, Кроукър го уважаваше, защото беше лоялен. А от баща си беше запомнил, че лоялността в този занаят е ценна и рядко срещана стока. Нея нито можеш да я купиш, нито да я вземеш на заем или пък да я откраднеш…

Форест не вдигаше слушалката. В това нямаше нищо чудно, тъй като по всяка вероятност бе навън и действаше… Учудващото беше, че никой не се обади. Доколкото Кроукър беше осведомен, в СОБК се работеше двадесет и четири часа в денонощието. Това се потвърждаваше и от приглушените шумове и прещраквания, които долитаха от слушалката. Миг по-късно в нея бръмна запис от гласа на Уейд Форест, който издекламира обичайните инструкции за оставяне на съобщение. Продиктува името си и добави „много спешно“. Беше му хрумнало, че Форест може би има връзки в Националната банка за органи и искаше да провери дали това наистина е така…

Изключи мобифона в момента, в който се появи Бени. На рамото на приятеля му се поклащаше малък сак с цип — от онези, които раздават авиокомпаниите.

— Добре, Бени — погледна го смръщено той. — Дойде времето да си поприказваме…

— Bueno — кимна парагваецът и замислено прехвърли пурата в другия край на устата си. — Не само времето, но и мястото, Люис… Това са двете най-важни неща в моя бизнес. — Наведе се, хвърли сака в „цигарата“ и ловко скочи на борда. Ръката му изхлузи въжето от дебелия кол на пристана. — Andale, muchacho — подкани го. — Имаме да свършим нещо много важно в Атлантическия океан…

Изчака Кроукър да се прехвърли на борда и сръчно обра въжето. После се пъхна в малката командна рубка и включи мощните двигатели. „Цигарата“ изпусна синкав дизелов пушек от ауспусите си и с гърлен грохот се насочи към центъра на канала.

Край тях се плъзгаха празничните светлини на Маями Бийч. На левия бряг пред внушителната входна фасада на хотел „Идън Рок“ се беше проточила дълга опашка от бели лимузини, от които слизаха сватбари. Феерия от ярки като слънца фотографски светкавици и залп оглушителни аплодисменти ознаменуваха появата на усмихнатите младоженци.

В красивата си рокля булката приличаше на фотомодел. И на Соня. Кроукър изведнъж си представи как главата й се търкаля като футболна топка по мраморното стълбище на хотела, под канонадата от фотографски светкавици. Вдиша дълбоко и извърна глава.

Бени управляваше катера на бавни обороти, острият нос уверено се насочи към изхода за открито море, обозначен от пенливите вълни на залива Бискейн. За да стигнат до океана, трябваше да прекосят този залив, а след това да изминат няколко мили в пролива между най-издадената част на Маями Бийч и Рибарския остров.

Кроукър тромаво се намести на мястото до приятеля си и повиши глас, за да надвика грохота на моторите:

— Нещо ни очаква там, отпред! Нали ти го каза?

— Точно така — кимна Бени. Водата се пенеше зад кърмата на „цигарата“. — Знаеш ли, Люис, в живота съществува нещо, как да го кажа… Нещо като неизбежност… За мен тя се прояви в бизнеса, с който се занимавам. Създадох си врагове и никак не се учудвам от този факт. Когато завземаш нечия територия, неизбежно си създаваш врагове… Но това, което искам да кажа, е, че в живота има врагове и врагове…

Кроукър усети, че ще чуе нещо важно, сърцето му неволно ускори ритъма си.

— Господ ми е свидетел, че имам такива врагове, кръвни врагове… — продължи парагваецът. — Като двете братлета Бонита — Антонио и Хектор… Всъщност, по дяволите, те са не само братлета, но и еднояйчни близнаци! И трябва да ти кажа, Люис, че тези копеленца са изключителни мръсници! — Ръцете му се размахаха във въздуха: — Разнасят воня и зараза около себе си от мига, в който са се пръкнали на белия свят! И още по-лошо — до този момент успяват да се измъкнат ненаказани за всичките си гадории!

— Какво общо имат те със смъртта на Соня? — изгледа го внимателно Кроукър.

В поведението на Бени се появи някаква неуловима промяна. Приятелят му не можеше да разбере на какво се дължи тя.

— Много! — промълви парагваецът. — Те са я убили със собствените си ръце, сигурен съм в това! Усещам го ей тук… — Дланта му разтърка лявата част на гърдите.

— Не преувеличаваш ли? — изгледа го внимателно Кроукър. Едновременно с това усети, че не изпитва обичайното за подобни изказвания недоверие. Дори напротив. Имаше чувството, че всеки миг ще разкрие част от загадката, наречена Бени Милагрос. — Не се ли осланяш единствено на инстинкта си?

— Въпросът ти е нормален за всеки детектив — кимна Бени. Зъбите му несъзнателно дъвчеха пурата, превръщайки я в неизползваема тютюнева каша. — Но Бог ми е свидетел, че когато става въпрос за братята Бонита, у мен има нещо далеч по-силно от обикновено предчувствие… — Катерът навлезе в залива Бискейн. Водите му отразяваха крайбрежните светлини с мрачни отблясъци. — Това без съмнение е работа на Антонио и Хектор, именно по тази причина не искам намесата на полицията… Убийството на Соня е предупреждение, отправено към мен.

— Защо си толкова сигурен?

Очите на Бени станаха медночервеникави, отразили за миг мигащата светлина на носа на лодката, и той тихо отвърна:

— Защото се е случвало и преди.

Кроукър занемя. Имаше чувството, че на въдицата му се е закачила опасна риба. В подобни случаи човек просто не прави нищо и застива в очакване, тъй като всичко зависи от здравината на кордата…

Лицето на парагваеца изглеждаше така, сякаш му предстои да легне върху пирони.

— Споменавал съм ти за Роза, моята сестра, нали?

— Да. — На паркинга пред „Бара на акулите“. Каза, че е починала преди пет години…

Бени докосна уредите по контролното табло, „цигарата“ изрева и се втурна напред. Кроукър изпита чувството, че всеки момент ще излетят.

— Но не ти казах как е починала…

Кроукър сграбчи една от ръкохватките до главата си, усетил солените пръски в лицето си. Очите на Бени се присвиха от острия северозападен вятър. Наведе се под руля, измъкна две тежки непромокаеми якета и хвърли едното на приятеля си. По време на нощно плаване ставаше доста студено, особена при тази скорост. А в открития океан без съмнение щеше да бъде още по-зле. Продължаваха да се носят по спокойната вода на залива. Над главите им се появи ято корморани, очертаващи двойна пунктирана линия в теменуженото небе.

Парагваецът ги проследи с поглед, после с лека въздишка, сякаш на себе си, каза:

— Времето и мястото… Познавам братята Бонита отдавна, Люис… Израснахме в един и същи квартал на Асунсион. Както със Соня и брат й… И вероятно поради причината, която ти би нарекъл „махленски връзки“, аз допуснах една много голяма грешка по отношение на тях…

— Каква?

— Направих ги свои клиенти. Това беше преди осем години. Най-черният ден в живота ми! — Повдигна рамене: — Но тогава бях прекалено млад, имах чувството, че владея всичките тайни на вселената… Ентусиазмът замества мъдростта, всичко ти изглежда просто и лесно…

„Цигарата“ летеше по гребените на вълните с все по-нарастваща скорост, мощните двигатели доволно боботеха. Заливът беше изпъстрен с малки островчета, маркирани от контролни светлини. В далечината се виждаше ярко осветената естакада „Макартър“, която свързваше Дванадесета улица на Маями с Пета улица на Маями Бийч.

— Значи братята Бонита станаха твои клиенти — подхвърли Кроукър.

Бени направи корекция в курса, отстранявайки се от пътя на някаква моторница, която се носеше насреща им.

— Бизнесът на Антонио и Хектор е най-мръсният — започна след секунда. — В Южна Америка се занимават с наркотици, търговия с бели робини, контрабанда на оръжие… Шибаните копелета въртят луд незаконен бизнес, въпреки че наследената по майчина линия компания за добив на редки метали им носи mucho dinero, много пари. Те контролират пазара на мед, калай, литий и берилий, износът им за Съединените щати непрекъснато се увеличава. В крайна сметка стигнаха дотам, че откриха филиали на фирмата си в Маями, Ню Йорк и Вашингтон.

— Столицата?

— Правителството на САЩ е един от големите им клиенти — кимна той и коригира курса в посока югоизток. — Но бизнесът с метали ги отегчава, тъй като близначетата си падат по някои специални забавления. Редица правителства в Южна Америка търсят услугите им, когато искат някой да изчезне — съперник, политически противник, интелектуалец с прекалено голямо влияние…

— Ти знаеше ли всичко това, когато ги направи свои клиенти?

— Не, но твърде бързо го научих…

— Научи какво? Че са професионални наемни убийци, така ли?

— Де да беше само това! — изплю се през борда Бени. Летяха с пълна скорост към естакадата „Макартър“. Южно от нея се намираше най-вдадената във водата точка на Маями Бийч, след която се откриваше просторната шир на Атлантическия океан. — Знаеш ли, Люис, тези сладурчета имат, как да кажа… много особени предпочитания. Те не убиват просто ей така, защото обикновеното убийство е твърде скучно. Трябват им забавления, затова първо отвличат жертвата, закарват я в някоя тайна дупка и там дълго се гаврят с нея… Когато всичко свърши, подбират годните за трансплантация органи и ги продават на онзи, който предложи най-висока цена… Обикновено това е някой южноамерикански министър, член на семейството му или някой особено близък политически съюзник… — Погледна Кроукър и добави: — Сега вече имаш представа за какви хора става дума… По този необичаен начин братята Бонита са натрупали нещо много по-ценно от капитал: власт, за която хора като теб и мен могат само да мечтаят… — Зъбите му се оголиха в мрачна усмивка: — Те притежават сърцата и душите на много хора. В Южна Америка получават всичко, което поискат, без да им задават въпроси. В онази част на света ги почитат като богове. Но аз не познавам бог, който да носи в душата си дори половината от тяхното зло!

„Цигарата“ направи остър завой около един добре осветен плаващ буй.

— Сега те са прехвърлили дейността си тук, Люис. Убиха Соня и отнесоха тялото й. Защо са го сторили според теб?

Кроукър не отговори на този въпрос, продължаваше да оглежда светлините по брега. Ако предположенията на Бени бяха верни, братята явно са прибрали органите на убитото момиче. Нима наистина е така? В един кратък миг му беше трудно да диша. Не можеше да не си представи, че у тези садисти може би ще открие здрав бъбрек, който би спасил живота на Рейчъл. Нима някъде във Флорида действа черен пазар за човешки органи? После действителността се стовари върху съзнанието му като тежък чук и той си даде сметка какви мисли минават през главата му. Вонята на собственото му отчаяние го накара да потръпне от погнуса. Какво казваше баща му някога? „От отчаянието до корупцията има само една крачка…“ Това, което Антонио и Хектор бяха сторили на Соня, беше достатъчно ужасно. Още по-ужасни и отвратителни обаче бяха мислите, нахлули за един кратък миг в съзнанието му. Почувства се омърсен, недостоен за обичта и доверието на Рейчъл. После сърцето му се изпълни с омраза. Братята Бонита бяха успели да проникнат дълбоко в душата му, бяха го накарали да се чувства уязвим и безпомощен. Това той не можеше да позволи на никого…

Минаха под силно осветената естакада в напрегнато мълчание. Представата за всемогъществото на близнаците Бонита висеше като зловещ призрак над главите им. После Кроукър тръсна глава и тихо попита:

— Какво се случи със сестра ти, Бени? Защо умря Роза?

От гърдите на Бени се откъсна яростен вик, секунда по-късно той се овладя по един наистина забележителен начин. Когато проговори, гласът му беше мрачен, но овладян:

— Преди около пет години бяхме в разгара на изключително тежки преговори с една американска рудодобивна компания. Нейният дял беше решаващ за настаняването на Бонита на местния пазар и те държаха да го получат на всяка цена. Аз правех всичко възможно, но собственикът беше инат и отхвърляше офертите ми. На всичкото отгоре се натъкнал на близнаците в някакъв нощен клуб и им се изсмял в лицето. Господ ми е свидетел, че копелетата бяха бесни!

Бени завъртя руля и „цигарата“ започна да описва спиращ дъха полукръг около нос Маями Бийч. Зад борда като опашката на огромен паун изведнъж се разтвори стена от бяла пяна.

— Нямаше как да му видят сметката, защото щяха окончателно да се простят с надеждата да докопат фирмата му! Но както вече ти казах, копелдаците си бяха мръсници по рождение… Виеха от бяс и им беше нужна изкупителна жертва… — Сгушен в широкото яке, той имаше вид на стара и уморена костенурка. — Избраха мен… Не съм си бил свършил работата… Явно не съм разбирал какво означава да се работи за хора като тях… Така ми казаха… — За миг клепачите му болезнено се затвориха, в ъгълчетата на очите му проблесна влага. Пръстите му стиснаха руля с такава сила, че кокалчетата им побеляха: — И отмъкнаха моята Роза, Люис, mi hermana linda! Завлякоха я в тъмната си дупка, гавриха се с нея, а накрая — за да са сигурни, че съм си научил урока, ми изпратиха отрязаната й глава!

Изправен твърде близко до него, Кроукър ясно долови тръпките, пронизващи тялото му.

— А какво стана след това? — меко попита той.

Смехът на Бени прозвуча като кучешки лай. Бързата лодка направи последния си завой и се втурна срещу високите вълни на Атлантическия океан.

— Не се ли досещаш? — Гласът му беше с една октава по-висок, за да надвика воя на вятъра. — Сключих им шибаната сделка! Унизих се докрай, но я сключих… А те ми рекоха, че трябвало по-рано да сторя това! — От гърдите му се изтръгна тежка въздишка: — После, някъде около три седмици след подписването на договора, копелетата измъкнаха оня тип от леглото и го подложиха на специалната си обработка… Трийсет и шест часа, а може би и повече. В момента сърцето му тупка в гърдите на аржентинския президент, а черният му дроб се ползва от брата на бразилския министър на финансите… Това беше цената, която нещастникът плати за ината си. Господ ми е свидетел, всички си платиха добре, включително и аз!

— Но всичко това е станало преди пет години, Бени — подхвърли Кроукър и натика премръзналите си ръце дълбоко в джобовете на якето. — Защо им е трябвало да започват отново, ликвидирайки Соня?

— Копелетата са страшно злопаметни, знаеш — въздъхна той. — По едно време бях сигурен, че са приключили с мен, но се оказа друго… — Моторите ревяха на максимални обороти, стройният корпус на „цигарата“ разсичаше гребените на вълните със смразяващ кръвта тътен. Лицето на парагваеца се бялна в мрака, очите му блеснаха: — Но знаеш ли кое е най-лошото, Люис? Знаеш ли какво пие кръвта ми като вампир? Че тези копелдаци Антонио и Хектор бяха прави! Преди пет години аз действително нямах желание да сключа шибаната им сделка. Не вложих сърце в нея, не направих всичко, което бих могъл да направя… Исках да скъсам с тях, исках сделката да се провали. Без обаче да си давам сметка за последиците… Бях убеден, че мога да ги надхитря, въпреки че никой до този момент не беше го правил. — Юмрукът му потъна в гърдите: — И в крайна сметка аз убих Роза! Виновен съм за смъртта й точно толкова, колкото и гадните близнаци! — Главата му отчаяно клюмна, гласът му потрепна: — Виждаш какво става, когато човек е млад и си въобразява, че знае всичко, нали? Животът, бързо му дава добър урок… Изведнъж разбираш, че не само не знаеш отговорите, но дори не си в състояние да задаваш шибаните въпроси!

Лявата му ръка докосна газта, оборотите на двигателя рязко намаляха. „Цигарата“ прекъсна стремителния си полет, стройният й корпус започна да се поклаща върху вълните.

— Пристигнахме — промърмори, отстъпи руля на Кроукър и измъкна сака. — Изгаси мотора…

В настъпилата тишина долиташе единствено дишането на океана. Бяха сами. Земята остана далеч на запад — едва забележима ивица светлина, наподобяваща сиянието на далечна звезда.

— Сега идва най-важното, затова внимавай — промърмори Бени, после бръкна в някакво гърне до седалката и започна да маже челото и скулите на Кроукър с нещо черно. Същото стори и със себе си.

— Какво правиш, по дяволите?!

— Тихо! — прошепна той и сложи пръст върху устните си. — Сега се сбогуваме със Соня!

— Това ли е твоята представа за погребение? — попита го и с недоумение разпери ръце.

— Идеята не е моя, а на дядо ми — отвърна му и извади от сака опакованата глава. — Саждите скриват чертите ни, следователно духовете няма да ни разпознаят… И няма да могат да ни придърпат при себе си, когато изпратим Соня в дългия й път към отвъдното…

— Хей, Бени…

— Ш-ш-т! — изсъска парагваецът. — Това е свещен ритуал, научил съм го от дядо си… Той беше знахар, много добър знахар… Escushame… Докато не изпратим Соня в дългия й път, ние сме уязвими. Срещу нас действат сили, които нито разбираме, нито можем да контролираме… — Прикова очи в лицето на Кроукър: — Es verdad, Люис… Това е истината… Готов ли си да я посрещнеш?

— Готов съм — кимна той.

Покритото със сажди лице на Бени изглеждаше странно, сякаш чертите му бяха претърпели някаква тайнствена метаморфоза. „Дали и аз изглеждам така“ — запита се Кроукър и неволно докосна лицето си.

Парагваецът бръкна в сака и в ръцете му се появи малък железен мангал.

— Слушай какво ще ти кажа, Люис… — рече. — Три са нещата, които крепят света: природните закони, които нямат нищо общо с човешките, енергията и съзнанието… Това, което ни прави хора, е съзнанието… Ние можем да разсъждаваме, а животните — не. Те се ръководят единствено от инстинктите си. Ние също притежаваме инстинкти, но притежаваме и съзнание. Понякога има полза от това — изобретяваме разни неща, стремим се да вървим напред. Човешкият прогрес е резултат от съзнанието. Но често става така, че то пречи на инстинктите ни и тогава, amigo, нещата тръгват на зле…

— Знаеш ли, ти носиш у себе си някакъв тайнствен спиритуализъм, който е изненадващ и едновременно с това очарователен — подхвърли Кроукър.

— Предполагам, че това е комплимент — добродушно изсумтя Бени.

Измъкна някакви стъкленици с разноцветни прахове. Изсипа част от съдържанието им в желязната чашка, прибави изсушените листа и клечици, които извади от малки платнени торбички, разбърка сместа и я запали, като преди това застана така, че тялото му да бъде между мангала и вятъра. После се отпусна на колене и направи знак на приятеля си да стори същото. Мангалът се оказа между тях. Кроукър видя как ноздрите му се разширяват, жадно поемайки дима. Направи същото и обонянието му се изпълни с аромат на мента, портокал и кедрови листа, примесен и с нещо друго — сочно, земно, леко лютиво… Продължи да вдъхва дима. Клепачите му се спуснаха, изпита чувството, че тялото му натежава — сякаш земното притегляне рязко беше нараснало. После се появи лек световъртеж, тежестта изчезна. Имаше усещането, че увисва във въздуха, след като някой беше отрязал невидимата му пъпна връв… Издигаше се нагоре към ятата корморани, които пореха нощното небе…

Гласът на Бени прозвуча някъде отдалеч:

— Лодките са единственият транспорт за духовете на мъртвите… Дядо казваше, че нашите деди от племето гуарани са използвали лодките за три неща. Първото от тях е било да прогонват болести и зли духове, второто — да намират изгубения дух на тежко болен човек, който е на прага на смъртта, и третото: да пренасят душите на мъртвите до бреговете на следващия живот… Гуарани са били чергари, за тях миграцията е била естествено състояние. Дори когато за завършването й е бил нужен животът на няколко поколения…

Настъпи тишина, нарушавана единствено от плясъка на вълните отвъд борда на „цигарата“. Но поклащането на корпуса се усещаше някъде далеч, като в странен сън. Двамата висяха високо над водата, като духове около ослепителния диск на слънцето…

— Морето е царството на мъртвите — промълви Бени. — То е огромно, безгранично, бездънно… Оттук ще започне дългото пътуване на Соня…

С изострени от наркотичната смес сетива Кроукър повдигна клепачи и видя как Бени се надвесва през борда и внимателно пуска във водата тленните останки на момичето. Не беше сигурен дали видя, или просто си представи как увитата в кърпи глава на Соня се издига на гребена на огромна вълна, а зад нея се очертава странна форма: нещо като човешко око с двоен ирис… Миг по-късно главата бе засмукана в черната бездна на океана и изчезна завинаги… Той отвори очи и объркано примигна. Парагваецът седеше насреща му, сякаш изобщо не беше мръдвал от мястото си. Кроукър огледа лодката, но никъде не откри дори следа от увития в кърпи пакет. Последно вдишване на упойващите аромати, последно видение, мимолетно, но ясно: Соня потъва като камък в разлюляната океанска шир, черните вълни се сключват над нея със загадъчен плясък…

По обратния път Кроукър потъна в мъртвешки сън. Сънуваше, че танцува със Соня. Около тях цареше непрогледен мрак, но той знаеше, че се намират в „Бара на акулите“. — Въртеше я на дансинга, силното й стегнато тяло ту се отдалечаваше, ту се притискаше в неговото. При всяко завъртане момичето се завръщаше при него различно, в ръцете му се появяваше нов живот, сякаш изникнал от пепелта. Топлият й дъх докосваше бузата му, смехът й звучеше като планинско ехо на далечен камбанен звън. Вглъбени във вихъра на танца, те прекосиха самотен лъч на прожектор. Ярката светлина прониза косите й и стана червеникава, после докосна зелените точици в очите й. Изведнъж си даде сметка, че в прегръдките му е не Соня, а Джени Марш — лекарката на Рейчъл. Тя вдигна ръка и очерта във въздуха странен символ, който моментално се изпълни със златиста светлина. И Кроукър го позна: човешкото око с двоен ирис, което беше зърнал на гребена на огромната океанска вълна… После вниманието му бе привлечено от някакво движение, той рязко се обърна и видя как окървавената глава на Соня, увита в яркозелени водорасли и фосфоресциращи медузи, се търкаля по мраморното стълбище на хотел „Идън Рок“. От водните дълбини в подножието на стълбището изскочи огромна тигрова акула, разтвори огромната си паст и погълна главата. Оцъкленото й око злобно се втренчи в лицето на Кроукър, после водата се сключи над главата й сред облак черна пяна…

Събуди се потънал в пот и установи, че тъмносинята „цигара“ кротко се поклаща на частния пристан пред резиденцията на Бени. Разтърка очите си с юмрук и бавно се надигна. Запита се дали това, което беше сънувал, не е било пълното погребение на Соня, после погледна приятеля си, който завързваше катера за стърчащия наблизо кол.

— Бени — повика го. — Какво всъщност искат братята Бонита?

— Знае ли ги човек? — изръмжа той и отърка длани в панталоните си. — Знае ли човек какви мисли минават през главата на лудия? И двамата са напълно откачени, като шапкари — едва ли някой може да разбере намеренията им!

— Понякога наистина е така — отвърна Кроукър. — Но има случаи, при които лудостта служи на определена цел. Някога това ми беше професията: да откривам тази цел…

— Може би искат да ме убият — рече му, после размаха ръце: — Всъщност никакво „може би“, ами направо си е така! Но те се изживяват като богове, разбираш ли? Как беше оня лаф? Когато Господ иска да унищожи някого, той първо му отнема разума… Те искат да ме побъркат!

— А те побъркани ли са, Бени?

Парагваецът взе празния сак и напусна лодката. Кроукър го последва.

— Някога, преди много години, когато животът не е бил толкова… хм… сложен, майсторите на шапки са използвали живак за втвърдяване на копринените корди, с чиято помощ всяка шапка е получавала своята форма… Живакът е прониквал в кръвта им през пръстите и бавно ги е тровил. В крайна сметка повечето от тях са се побърквали… — Запали пура, изпусна облак ароматен дим над главата си и добави: — Дълбоко съм убеден, че нещо от тоя сорт се е случило и с близнаците Бонита. Те са били отровени от зли духове още в утробата на майка си!

След тези думи парагваецът рязко се обърна и заизкачва мраморните стъпала към дома си.

Седяха в огромната трапезария. На масата между тях димеше голямо парче телешко филе, изпечено на дървени въглища. Бени го беше поръчал от един ресторант в Маями, за гарнитура имаше варени картофи, допълнително запържени в подлютено масло. Прегладнял, Кроукър се нахвърли върху тях, макар да знаеше, че гастритът му със сигурност ще се обади. После приятелят му извади бутилка мескал. Решил, че вече е късно за въздържание, той пое препълнената чаша от ръката му. Не отказа и кафето, което му беше предложено като мезе за мескала.

Бени стана да смели ароматните зърна за еспресо.

— Искам да те питам нещо — обади се Кроукър.

— Казвай.

— Когато близнаците ти изпратиха главата на Роза, някъде около нея бяха ли изрисувани символите, които видяхме в хладилника на Соня?

Пръстът на парагваеца потрепна и за момент изпусна бутона на кафемелачката.

— Защо питаш? — изграчи той. Лицето му беше извърнато към кухненските шкафове.

— Защото забелязах, че когато извади главата на Соня, ти избягваше да гледаш символите. Логично беше да стигна до заключението, че те означават нещо за теб…

— Аман от любители психолози! — промърмори Бени и добави още зърна в кафемелачката.

— Познавам те достатъчно добре — подхвърли приятелят му. — И мога да преценя кога премълчаваш това, което мислиш…

Бени пусна машината и остана неподвижен пред нея, а Кроукър съвсем ясно долови напрежението, което се излъчваше от скованата му фигура.

— Добре… — въздъхна парагваецът, взе един лимон от купата до себе си и започна да го реже на тънки колелца. — Работата е там, че тези символи… — прехапа устни, тръсна глава да прогони обзелото го колебание и продължи: — … тези символи бяха крайъгълните камъни в живота на дядо ми… — Белезите по лицето му потъмняха от притока на кръв: — Искам да кажа, че на тях се крепеше вярата му, те бяха част от неговите магически способности… Тези способности, на които обучаваше близнаците.

В огромната къща се възцари дълбока тишина. Толкова дълбока, че и двамата подскочиха, когато машината за еспресо просъска и изпусна облаче бяла пара.

— Те са били ученици на дядо ти? — вдигна глава Кроукър.

Бени мрачно кимна, извади миниатюрни чашки и пусна в тях по едно тънко резенче лимон.

— Той ги запозна с основните лечителски методи на гуарани. На езика на моя народ те се наричат „Гуарани Хета-И“, което в свободен превод означава „много води“… — Очите му леко се изцъклиха, сякаш искаха да проникнат в бъдещето. — Но те постъпиха по един непростим начин, Люис… Усвоили лечителството по метода Хета-И, лудите копелета го превърнаха в оръжие на злото!

Кроукър неволно потръпна от зловещата нотка в гласа му.

— Какво означават символите?

— Служат за акумулиране на сила. Всеки от тях отговаря на една от посоките на света. Когато се съберат заедно, те привличат всички духове и концентрират в себе си огромна мощ.

Пое чашката си от ръцете на Бени и отбеляза:

— Но в хладилника на Соня имаше само два…

Той кимна:

— Третият представлява кръст, изрисуван във вътрешността на три концентрични кръга, а четвъртият — очертание на човешко око с два ириса… — Поднесе чашката към устните си, но не отпи. — Всеки лечител си избира един от тези символи, знаеш… Окото с двойния ирис беше символът на дядо ми…

Кроукър усети хладна тръпка по гърба си. После сподели с Бени, че точно това око му се е явило насън. Парагваецът остави чашката си на масата, стана и бавно излезе навън, на малката тераса, свързана с кухнята. Обзет от любопитство, той го последва.

— Добре ли си, Бени? — загрижено попита, забелязал необичайната бледост на приятеля си.

Бени дълго мълча, после с въздишка рече:

— Не съм много сигурен, Люис… — Ръцете му стиснаха железните перила, очите му бяха приковани в леко развълнуваната вода, в която светлините на къщата се отразяваха като танцуващи змиорки. — Когато дядо почина, небето сякаш се продъни. Цели десет дни валя без прекъсване. Тогава бях петнадесетгодишен и помня всичко. Стоях под дъжда и зъзнех. Дядо умря в най-студения ден на зимата. Рибари го извадиха от река Парагвай. Живееше на брега. Беше много възрастен, над деветдесетте. Всички бяха убедени, че е изгубил равновесие, паднал е и е ударил главата си в скалите. Но не и аз… Дядо се придвижваше с изключителна лекота, краката му бяха силни и здрави. С очите си съм виждал как хваща риба с тях… Беше много забавно, аз буквално примирах от смях…

Ръцете на Бени приличаха на стоманените пръчки на парапета, лицето му продължаваше да бъде все така бледо.

— Както и да е… Тялото на дядо трябваше да бъде кремирано. В моята родина постъпват така с всички знахари и лечители. Издигнахме жертвена клада и поставихме дядо върху нея. Заколихме любимия му кон, сготвихме месото му и го изядохме, докато кладата гореше. Такава беше традицията, по този начин изразявахме почитта си към мъртвеца. Въпреки поройния дъжд кладата ярко пламтеше… Всички твърдяха, че това е чудо…

Главата му клюмна, гърдите му се повдигаха и отпускаха така, сякаш имаше астматичен пристъп. До слуха на Кроукър долиташе песента на щурците и дървесните жаби, странно приглушена и далечна.

— Бях се покатерил на едно дърво и гледах как гори дядо — глухо продължи парагваецът. — Винаги беше твърдял, че у него се крие някакво животно. Веднъж го попитах какво е то, а той се усмихна и отвърна: „Наблюдавай ме внимателно като умра и ще разбереш…“

Главата му бавно се поклати:

— Трябва да знаеш, че бях изпаднал в ужас от смъртта му, Люис… Той винаги беше искал да просветли душата ми, да запази живи традициите на гуарани у мен. Но аз упорито отказвах. Не зная защо, но отказвах. Може би инстинктивно съм се стремял да избегна отговорността, която за цял живот го беше привързала към Асунсион. Там имаше твърде много хора, чийто живот зависеше изцяло от неговото лечение. А по онова време аз вече мечтаех да спечеля пари, горях от нетърпение да опозная света… — В ръцете на Бени се появи пура, пръстите му внимателно я опипваха: — Може би съм се заблуждавал, може би съм предпочитал да мисля по този начин, за да прикрия нещо друго: липсата на вяра…

Раменете му леко се повдигнаха, гласът му се промени:

— Тъй или иначе, дядо насочи вниманието си към Антонио и Хектор. Те имаха нужда от здрава ръка… Баща им беше починал рано, а майка им… хм… Най-доброто, което съм чувал за нея, беше признанието, че има благороднически произход… Това беше истина, но имаше и нещо друго: тази жена беше вещица. Според мен дядо изпитваше жалост към близнаците и затова се залови с тях… Вероятно е искал да им вдъхне чувство за семеен уют…

— Защо си изпитал ужас от смъртта на дядо си? — попита Кроукър.

Очите на Бени колебливо се отместиха от върха на пурата, устата му се разтегли в нещо, което би трябвало да бъде усмивка.

— Как да ти кажа… Бях му ядосан. Вероятно защото се чувствах виновен за това, което представлява… Не знам… Доста време преди смъртта му бях престанал да разговарям с него… И когато умря…

— Какво се случи после?

Бени запали пурата. Бавните, почти ритуални движения сякаш го поуспокоиха. Той вдигна глава:

— Седях в клоните на онова дърво и гледах как пламъците се борят с дъжда. Изпитвах страх, но заедно с него и нещо като опиянение. Не отмествах поглед от обгореното тяло, бях сигурен, че ще видя как душата го напуска като… Като птица. За нас птиците са свещени, знаеш…

— Но не видя нищо подобно, така ли?

Бени издуха облак дим. После отново проговори, с внезапно изтънял глас. Сякаш отново се беше превърнал в някогашния хлапак от Асунсион.

— Беше нужна много вода… Затова валя десет дни без прекъсване.

— Какво означава това, Бени?

— Духът на дядо се нуждаеше от вода. Когато най-сетне се отдели от тялото му, той не беше нито птица, нито кон, нито оцелот… — Обърна се към Кроукър, лицето му блесна като ярка луна на светлината, която идваше от вътрешността на къщата: — Той се беше превърнал в акула, Люис…

— Чакай малко…

— Не ме прекъсвай! — размаха ръце той. — Казвам ти какво видях. Звярът изскочи от пламъците и жарта, увисна за миг сред пороя, после се издигна нагоре и изчезна в сивите облаци… — Махна пурата от устата си и продължи: — Не забравяй тигровата акула, която вчера ми отмъкна уаху. Не забравяй и символа на дядо, който ти се яви при погребението на Соня. Нали ти казах, че сме безсилни пред духовете? — Ръката му легна на рамото на Кроукър: — Ти уби акулата, Люис… И сега, Бог ми е свидетел, духът на дядо е тук… — Пръстите на свободната му ръка докоснаха гърдите на Кроукър, малко над сърцето. — Тази тигрова акула не беше случайност. Как стана така, че от всички рибари в океана нападна точно нас? — Гласът му премина в шепот: — Дядо се опитва да ни каже нещо, Люис!

— Какво?

— Може би иска да ни посочи човека, който го е убил. — Пръстите му се превърнаха в стоманени куки: — Може би духът му не може да намери покой, защото убиецът му е останал ненаказан!

Кроукър се втренчи в лицето на приятеля си. „Странно, но след всичко, което стана тази вечер, тайнственият спиритизъм около дядото на Бени изглежда напълно достоверен“ — рече си той. После тръсна глава. Не, това бе невъзможно. Вероятно главата му все още бе под влиянието на омайния пушек, който бяха вдишвали на катерчето. А другата вероятност бе съвсем проста: той превърташе… При всички случаи обаче времето летеше.

Бени го забеляза, че поглежда часовника си, и попита:

— Искаш да тръгваш, така ли?

— Да. Трябва да се отбия в болницата при Рейчъл.

Обърнаха се и бавно влязоха в къщата. Бени проговори едва когато се озоваха на входната врата:

— Мислех си за твоята племенница…

После тикна нещо гладко и тежко в ръката му. Оказа се един тъмнозелен, абсолютно кръгъл камък, оглаждан от морските вълни в течение на столетия.

— Какво е това? — попита с недоумение Кроукър.

Бени отвори вратата, хвана го за ръка и го изведе в топилата нощ. Песента на щурците и дървесните жаби беше омайна.

— Преди години, бях още дете, видях как дядо излекува ръчката на една жена, която беше поразена от тежка болест… Ще попиташ как… — Главата му се повдигна нагоре: — Както тези дървесни жаби нямат понятие от нашия разговор, така и ние нямаме понятие от същността на онзи особен изцерителен процес… Безсилни сме, тъй като ни липсва просветлението на лечителя. В това отношение сме точно като дървесната жаба там горе… За нея разговорът ни не съществува, тъй като не може да го разбере. Но това не означава, че той изобщо не се е състоял, нали?

Кроукър мълчаливо кимна.

— Този магически камък принадлежеше на дядо ми. — Гласът на Бени прозвуча тържествено, сякаш се намираха в храм. — Притежава огромна сила, ето защо те моля да го поставиш върху гърдите на Рейчъл… — Ръката му притисна пръстите на Кроукър и ги затвори около камъка. — Това е лечебен камък. За съжаление аз не съм лечител, ти също… По тази причина енергията му ще бъде ограничена. Но дай Боже да се окаже достатъчна…

Лю усети как дланта му се затопля, но реши, че си внушава.

— Ще се грижа добре за него — обеща.

— Има поверие, че лечителите гуарани никога не умират — погледна го замислено Бени. — И силата им остава завинаги около нас…

Пътят до паркинга изминаха в пълно мълчание. Парагваецът се обади едва когато Кроукър отвори вратата на тъндърбърда:

— Escuhame, Люис… Искам да те помоля за една услуга.

— Каквото пожелаеш, приятелю.

— След два дни ще ми трябва яхтата ти. Искам да я наема.

— Каква услуга е това? — засмя се той. — След като я наемаш, това означава печалба за мен.

— Няма да ходя на риболов, Люис. Яхтата ми трябва за през нощта.

— Надявам се, че не си намислил нещо незаконно — свъси вежди Кроукър.

— Бъди спокоен — отвърна му, хвърли подозрителен поглед към разлюлените палми наоколо, сякаш се опасяваше от скрити в тях микрофони, после тихо добави: — Но искам това да си остане между нас. Няма да казваш на никого, дори на хората от пристанището. За тях лодката ти трябва по лична работа… Съгласен ли си?

— Няма проблем. Но нали си имаш моторница?

— „Цигарата“ не става за пътуването, което съм намислил — отвърна му и приятелски го тупна по рамото: — Благодаря ти, Люис. Вършиш ми огромна услуга. Не бих могъл да се доверя на никой друг… — Задържа с ръка вратата, докато Кроукър се настаняваше зад волана, после настоятелно прошепна: — След два дни, да не забравиш!

— По кое време?

— Имам среща в полунощ. Което означава, че трябва да тръгнем от Исламорада някъде около осем…

— Къде, по дяволите, ще ходим, Бени? В Маями, или в Куба?

Той сложи пръст върху устните си и не отговори.

„Много е тайнствен, да го вземат дяволите“ — рече си Кроукър, после сви рамене. Нали затова са приятелите?

Обърна се и прегърна парагваеца, подчинявайки се на внезапен импулс.

— Благодаря за камъка на дядо ти, Бени — прошепна. — Казвам ти го искрено, независимо дали ще помогне на Рейчъл или не…

Глава 3

Минаваше девет. Обратният път до болницата „Роял Поянсиана“ в Палм Бийч измина за около час и половина.

Мати беше заспала на едно от свободните легла в отделението по хемодиализа. Мина на пръсти покрай нея и се насочи към бокса на Рейчъл. От дежурната сестра научи, че в състоянието й няма промяна. Добра ли беше тази новина, или лоша? След кратко колебание реши, че в нея има по мъничко и от двете. Това беше най-доброто, на което можеха да се надяват в момента, ако се изключи някакво чудо, разбира се…

Рейчъл лежеше по гръб — така, както я беше оставил: в дълбока кома, с толкова много тръбички и маркучи по себе си, че приличаше на някакво постмодерно същество, наполовина човек, наполовина машина… Върху лицето й се беше запечатала мрачната маска на смъртта, Кроукър усети хак в гърдите му се надига вик на безсилна мъка. Не можеше да си представи, че това младо създание е на прага на небитието. Трябваше да й се намери нов бъбрек за присаждане, трябваше!

Седна до леглото и откри, че трепери. Стисна ръката й в шепата си, сякаш искаше да я стопли. Остър и болезнен, споменът за Соня се смеси със загрижеността му за Рейчъл, изпита чувството, че душите им са здраво преплетени, но не тук, а на някаква друга плоскост на съществуването. Свързани по необясним, космически начин… Това чувство вероятно беше породено от силното желание да опознае своята племенница и да се сближи с нея, или пък тази нощ просто щеше да се окаже нощта на прозрението… За разлика от друг път Кроукър не приемаше с насмешка странните и изпълнени с мистика мисли, които се въртяха в главата му. В ръката му се появи магическият камък на Бени. Тъмнозеленият му цвят изглеждаше матов на ярката луминесцентна светлина. Замислено го завъртя между пръстите си. Изглеждаше съвсем обикновен, един от хилядите изгладени от водата камъни, които човек може да открие на морския бряг…

После се пресегна и внимателно го постави между гърди те на Рейчъл. Чаршафът леко потъна под тежестта му. Очите му с надежда се заковаха върху неподвижното лице на момичето, но не откриха никаква промяна.

Зачака. Апаратурата продължаваше своята работа, в кръвоносната система на момичето все така се вливаха различни разтвори. Но промяна в състоянието му нямаше…

Дълго време остана неподвижен. Най-сетне въздъхна и протегна ръка да прибере камъка. И с изненада откри, че той е горещ, почти парещ…

— Кой е тук?

Стреснато подскочи, сякаш някой го беше убол с игла.

— Рейчъл?

Срещу него блестяха яркосините очи на момичето, живи и прекрасни.

— Кой си ти?

— Вуйчо ти Люис, братът на майка ти — отговори той и извърна лицето си към светлината. — Тя е отвън, сега ще я повикам…

— Не!

Едва доловим шепот, който обаче го закова на място като силен вик. Пръстите й се впиха в китката му с отчаяна сила.

— Господи, вуйчо Лю… Струва ми се, че те сънувах… — Рейчъл направи безуспешен опит да се усмихне: — Беше на бял кон, бронята ти блестеше като слънце…

Окуражително й се усмихна:

— Намираме се във Флорида, мила. Тук е прекалено горещо за броня, но аз наистина съм до теб!

— Ти си моят вуйчо Лю! — стисна ръката му момичето.

— Рейчъл, скъпа, нека повикам майка ти. Тя се тревожи за теб, иска да те види…

— Но аз не искам! — втренчи се в него тя.

— Тогава ще повикам лекарите. Ти спиш от доста време насам, скъпа. Трябва да им кажа, че си се пробудила.

— Моля те, вуйчо Лю! Не искам да ме боцкат и изследват! Постой малко при мен, ще ги повикаш по-късно!

Това не беше редно и Кроукър прекрасно го знаеше. Беше длъжен да уведоми поне доктор Марш. Но не можеше да пренебрегне молбата на момичето. Отдавна живееше с чувството, че за Рейчъл е готов на всичко, че би могъл да я глези, лудо да я обожава. Приемаше я безрезервно, тя беше единствената му племенница, желанието й да останат сами напълно отговаряше на неговото… Нямаше сили да откаже. Едновременно с това обаче у него се пробуди детективът. Много въпроси се нуждаеха от отговор.

— Какво се случи с теб, Рейчи?

— Господи, колко много маркучи! — въздъхна тя.

— Намираш се в болница, натъпкала си се с някакви гадории — поясни Кроукър.

— Нямаш нищо общо с Мати — любопитно го оглеждаше момичето. — Тя изобщо не подозира, че вземам наркотици…

Изражението на лицето й изведнъж се промени, пръстите й започнаха да потрепват в шепата на Кроукър, очите й се затвориха.

— Рейчъл! — Той извади магическия камък и отново го притисна в гърдите й.

Миг по-късно очите й отново се разтвориха, но в погледа им имаше нещо изцъклено.

— Добре съм — прошепна. Мониторите потвърдиха изявлението й: сърдечният ритъм и кръвното налягане бяха в нормални граници. Езикът й облиза напуканите устни: — Ще ми донесеш ли нещо за пиене? Диетична кока-кола, например… Умирам от жажда!

— Организмът ти получава течности по изкуствен начин, скъпа. Мисля, че в момента не трябва да пиеш нищо. Може би по-късно, след като те прегледат…

Яркосините очи продължаваха да го гледат с огромно любопитство.

— Какво се случи между теб и Мати?

За момент ченгето у него взе връх.

— Ще ти кажа, но само ако ти ми кажеш къде се натъпка с гадостите, които те разболяха!

— Тази игра ми е позната — погледна го с интерес.

— Каква игра?

— „Ще ти покажа моето, ако ти ми покажеш твоето…“

Кроукър се запита какъв ли е сексуалният й опит. Племенницата му беше едва петнадесетгодишна, но той си даваше сметка, че в днешно време момичетата на тази възраст отдавна водят полов живот. Потисна желанието си да я попита — това беше въпрос, който единствено Мати имаше право да й зададе.

— Зная за какво говориш — усмихна й се. — И аз съм играл тази игра…

— А бива ли те в нея?

„Що за въпрос от устата на едно петнадесетгодишно момиче“ — рече си с леко смущение.

— Не зная. Може би ти ще ми кажеш…

— Добре. Започвай пръв.

Задържал ръката й в своята, Кроукър смутено се размърда в стола си.

— Майка ти и аз… — Замълча за миг, търсейки подходящите думи. — Как да ти кажа… От време на време ние с нея сме като куче и котка… Това, което за мен е бяло, за нея е черно, и обратното… Пълно противопоставяне, знаеш…

— Будалкаш ме, вуйчо Лю — моментално го засече Рейчъл. — Моля те, не го прави!

Принуди се да й разкаже истината, или по-скоро онази част от нея, която би могла да понесе. С няколко думи обясни как Доналд е успял да разруши единството в семейството им, въздържайки се от всякакви подробности.

— Родителите са като котките — въздъхна Рейчъл. — Никога не знаеш какво са си наумили. Когато Мати се разправя с мен, тя е… как да кажа… напълно прозрачна. Но когато става въпрос за отношенията й с баща ми, единствено Бог знае каква е истината…

— Това идва да покаже, че родителите невинаги са прозрачни — подхвърли Кроукър. — Подскачат само ако натиснеш копчето, което трябва…

— Едно нещо ме побърква — въздъхна тя. — Дали баща ми напусна Мати, или аз го прогоних?

Това беше директният, обезоръжаващ начин, по който младите хора се стремят към истината.

— Какво те кара да мислиш подобно нещо, мила? — приведе се напред Кроукър. — Раздялата на твоите родители няма нищо общо с теб!

— В това семейство всички си отиват! Първо ти, после и баща ми… Само аз съм постоянна величина!

— Това просто не отговаря на истината!

— Така ли? — В очите й се появи болка. — След развода баща ми нито веднъж не дойде да ме види! Защо ще постъпва така, ако не ме обвинява за нещо?

Доналд, мръсно копеле, надявам се да гниеш в ада, където и да е той! — въздъхна Кроукър.

— А Мати прекалено много говори! — добави Рейчъл. Нещо в гласа й го накара да застане нащрек.

— Хей, я ми кажи какъв проблем имате вие с Мати?

— Попитай по-скоро какъв нямаме — въздъхна момичето.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя иска да получи определена информация, но не задава правилните въпроси… По тази причина изобщо не е в час и не знае какво става…

— А какво е станало, Рейчъл? С теб, имам предвид…

Устните й се превърнаха в тънка линия, ледът в яркосините очи го накара да потръпне. Разбра, че това момиче притежава способността да издига стена между себе си и хората, включително и онези, които я обичат. „Това е опасна способност, която на даден етап може да доведе до саморазруха“ — рече си той. Може би точно тя е причина за сегашното състояние на момичето…

— Добре, казах ти каквото поиска — смени тона той. — Сега е твой ред. Къде намираш отровата, с която се тъпчеш?

Рейчъл извърна глава към стената.

— Мила…

Ръката й се отдръпна от неговата.

Подобно поведение му беше познато. Кого ли крие?

— Ти ми обеща, Рейчъл!

— Не съм!

— Но играта…

— Какво знаеш ти за играта! — просъска с такава злоба, че Кроукър неволно се отдръпна. — Да не би да съм плюла?

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Каквото чу! Не съм длъжна да отговарям на въпроси, ако не съм плюла върху пречупена клечка, ясно ли ти е? И най-големите глупаци го знаят!

— С изключение на този, който стои пред теб. А и в това състояние ти не можеш да плюеш…

Реакцията на тази забележка беше нещо между мрачен смях и ридание. Кроукър не беше сигурен кое от двете, тъй като главата на момичето остана извърната към стената.

Изпита отчаяние, имаше чувството, че нещо грозно и мръсно се изплъзва между пръстите му. Трябваше да открие начин да се справи със ситуацията, да проникне през бодливата обвивка, която внезапно изгради Рейчъл…

— Слушай, скъпа — промълви. — Аз не съм ти враг. Само преди минута изяви желание да бъдем сами, а сега ме изключваш. Какво става?

Дълго време тишината в стаичката се нарушаваше единствено от монотонните сигнали на мониторите и тихото съскане на кислородния апарат.

— Ти няма да ме разбереш — обади се най-сетне Рейчъл. — Никой не може да ме разбере… — Извърна се по гръб и Кроукър видя сълзите в очите й: — Затънала съм, затънала съм до гуша! — Той се наведе напред да избърше очите й с крайчеца на чаршафа, а тя тихо попита: — Вуйчо, ще умра ли?

— Не, мила.

— Ако ще умра, искам да го зная…

— Няма да умреш — прошепна и целуна влажното й чело.

— Ако ще умра, искам да се подготвя…

— Вече ти казах, мила, няма да умреш! — Устните му докоснаха бузата й.

Ръката й се вкопчи в неговата:

— Ако ще умра, искам да видя Гидиън…

— Кой е Гидиън?

Ярките сини очи на Рейчъл се разшириха, тялото й се сгърчи и подскочи, спокойните допреди миг сигнали на мониторите се превърнаха в тревожен вой.

— Вуйчо Лю! Господи…

Кроукър се взря в замъгляващите се очи, стоманените пръсти на отчаянието сграбчиха сърцето му, болката й го прониза като късче остро стъкло.

Изкрещя на дежурната сестра, притисна отпуснатото тяло към гърдите си:

— Дръж се, Рейчъл, дръж се, миличка!

Стисна магическия камък на Бени, опря го в гърдите й, после го отдръпна. Очите на Рейчъл се извърнаха с бялото нагоре, ледените й пръсти разхлабиха хватката си около китката му.

В бокса се втурна лекар, следван от три сестри, които тикаха метална количка пред себе си. Едната изостана и препречи пътя на Мати, която искаше да влезе.

— Детето ми! — крещеше тя. — Какво става с малкото ми момиченце?

Докторът, мургав латиноамериканец, погледна Кроукър и с неочаквана за подобна ситуация любезност рече:

— Бихте ли ни оставили да си вършим работата, сър?

— Доктор Марш? — изграчи Кроукър.

— Вече я повикахме по пейджъра — отвърна латиноамериканецът, а в ръцете му се появиха спринцовка и шишенце безцветна течност. Издаде серия кратки заповеди с лаещ глас, после свали със зъби пластмасовото капаче на спринцовката. Не виждаше нищо друго, освен пациентката си.

Той с благодарност го наблюдаваше, после изведнъж осъзна, че продължава да стиска безжизнената ръка на племенницата си. Отправи поглед към екраните на мониторите, които сякаш предаваха данните на някакво извънземно същество. Пусна ръката на Рейчъл, промъкна се покрай доктора и сестрите, а след това избута Мати навън, като почти я вдигна на ръце.

Замъкна я в тоалетната, завъртя крана на студената вода докрай и тикна главата й под струята. Както навсякъде във Флорида водата съвсем не беше ледена. Но струята беше достатъчно силна, за да накара Мати да дойде на себе си. Тя престана да крещи и да рита, но в замяна на това Кроукър получи един остър лакът в ребрата. Това го накара да се намръщи от болка, както и да тикне главата й още по-навътре под струята.

Миг по-късно остана с усещането, че тя иска да каже нещо, и се наведе:

— Какво?

Леко разхлаби хватката си и нечленоразделното мучене на Мати се превърна в ясни думи:

— Не мога да дишам, копеле такова!

— Това вече е друго — кимна той. — Познат семеен епитет.

Пусна я и й подаде рулото книжни салфетки, което откри върху метален шкаф наблизо. Мати изкашля водата от дробовете си, отпусна ръце и загледа хартията като нещо много странно. После от гърдите й се изтръгна стенание, в очите й се появиха сълзи.

— Господи, Лю! Господи, мили Боже!…

Той я прегърна и поглади мократа й коса. Тялото й безсилно се отпусна в ръцете му и той си спомни как по подобен начин беше придържал майка си, оплескан с бащината кръв и полуразтопен, мръсен сняг… За нея животът беше престанал… Същото вероятно изпитваше и Мати. Доналд Дюк беше мъртъв, а дъщеря й се люшкаше между живота и смъртта.

Тялото на сестра му се разтърси от неконтролируеми спазми, главата й се повдигна, очите й се разшириха от страх.

— Не мога да спра, Лю — дрезгаво прошепна тя и зъбите й затракаха. — Какво става с мен?

— Шок — меко отвърна Кроукър. — Шок, предизвикан от изтощение и отчаяние… — Ръката му нежно отмести мокрите кичури от челото й. — Сега ще те отведа у дома.

В очите й се появи уплашеното и стреснато изражение на кошута, попаднала под ослепителните лъчи на автомобилни фарове.

— А детето? Какво ще стане с Рейчъл?

Ясно личеше, че не е в състояние да понесе лоша новина… Побутна я към една от тоалетните кабинки и я накара да седне върху чинията.

— Почакай тук, веднага се връщам.

В отделението за спешна хемодиализа никога не беше особено оживено, но в момента цареше неестествена тишина. Кроукър прекоси стаята на сестрите и… ужасът сграбчи сърцето му. Леглото на Рейчъл беше скрито зад подвижен параван, пред него стоеше Джени Марш и оживено разговаряше с две от дежурните сестри. Кроукър смутено се огледа.

— Засега е добре — забеляза го доктор Марш, записа нещо в картона на момичето и добави: — Намира се под наблюдението на доктор Кортинес.

— Какво стана, по дяволите?

— Надявах се вие да ми обясните… Доколкото съм осведомена, момичето е дошло в съзнание пред вас… — Подаде картона на една от сестрите до себе си, в погледа й се появи лек укор: — Трябвало е веднага да повикате лекар или сестра, господин Кроукър…

— Исках, но Рейчъл не ми позволи. Помоли да останем само двамата… Съжалявам. Знам, че не постъпих правилно, но нямах избор…

Лекарката го удостои с хладен поглед и отбеляза:

— Рейчъл е излязла от дълбока кома — един факт, който, общо взето, противоречи на здравата медицинска логика. — По тази причина се съмнявам, че изобщо е била в състояние да моли за каквото и да било…

— Тук грешите, докторе. Състоянието й беше абсолютно нормално. Двамата с нея проведохме един доста дълъг разговор… — Инстинктивно бе пропуснал да спомене за магическия камък и сега със задоволство установи, че е постъпил правилно. Доктор Джени Марш не беше от хората, които биха приели такива обяснения. А и самият Кроукър не беше убеден, че Рейчъл излезе от комата благодарение на камъка. Може би всичко е било едно съвпадение. Но той пък не беше от хората, които вярват в съвпадения…

Джени Марш го гледаше така, сякаш на гърба му бяха поникнали криле.

— Няма промяна в прогнозата ми, господин Кроукър — все така хладно заяви тя. — Рейчъл все още се нуждае от бъбречна трансплантация. Без нея няма да оцелее…

— Ясно — кимна той и прокара пръсти през косата си. — Какъв е резултатът от моите тестове?

— Пълна несъвместимост — отговори тя, а на устните й за пръв път от началото на разговора им пробяга нещо като съчувствена усмивка: — Съжалявам…

Кроукър отчаяно въздъхна. Откъде, по дяволите, ще намери бъбрек за Рейчъл, когато в цялата страна има остра нужда от — подобни органи? Неволно в главата му отново нахлуха мисли, свързани с братята Бонита… Според Бени тези типове въртяха търговия с човешки органи из цяла Южна Америка, а вероятно вече и тук — за специални клиенти, които могат да си позволят цените им… Трябваше да има някакъв начин, просто трябваше!

— Какво да кажа на сестра ми? — попита на глас той.

— Състоянието на Рейчъл е стабилизирано, но по всичко личи, че отново е изпаднала в кома… — Доктор Марш помълча малко, после добави: — Ще й направим нова серия изследвания, за да установим какво се е случило. Резултатите ще станат известни най-рано утре сутринта. Защо не отведете сестра си у дома, господин Кроукър? Засега присъствието ви тук не е наложително, а ние ще се свържем с вас в момента, в който имаме някакъв резултат…

Тя понечи да му обърне гръб, но думите му я спряха:

— Името ми е Лю… — дрезгаво й рече той, а очите му настойчиво се взряха в нейните: — Искам да поговорим за бъбрека, докторе. Струва ми се, че има някакъв начин за доставка, който не ми е известен… — Възможно ли бе тази жена да знае нещо за дейността на братята Бонита? Дали отговаряше на истината предположението на Бени, че мръсниците набират органи и тук, в Щатите? Тръсна глава и добави: — Има ли такъв начин?

Спокойно отвърна на погледа му.

— Обадих се на няколко места, опитах се да използвам връзките си… Молех се, флиртувах дори… И честно казано, в един-два от случаите се направих на пълна глупачка… Както и да е. Страхувам се, че едва ли ще мога да направя нещо повече…

Доловил едва забележимото й колебание, Кроукър разбра, че това не е всичко, и моментално премина в настъпление.

— Докторе, ако има някакъв друг начин, моля споделете го с мен! Много ви моля! — Подобно на баща си някога той също се бе нагледал на мошеници, измамници и крадци, чиято съвест изведнъж проговаря и те са готови за признания. Разбира се, Джени Марш не беше като тях, но и тя като всички хора с добро сърце и мек характер изпитваше дълбоко състрадание…

Лекарката го погледна в очите и застина. След един миг, който сякаш продължи цяла вечност, тя му направи знак да я последва, и напусна отделението. Кроукър покорно тръгна подире й. Прекосиха коридора и Джени отвори една врата, на която пишеше „Стая за почивка на лекарите“. Озоваха се в средно по размер помещение, отрупано със стари, очевидно подарени мебели. Единственият прозорец гледаше към морския бряг.

— Трябва да съм си загубила ума — въздъхна тя, сви ръцете си в юмруци и ги тикна дълбоко в джобовете на престилката. — Искам да ме разберете добре. Всички ние — лекарите, занимаващи се с трансплантация на органи — сме особено чувствителни по отношение на етиката. Повтарям: особено чувствителни! Никой от нас за нищо на света не би позволил да бъде замесен с доставка на нерегистрирани органи. Това смятаме за достатъчно тежко престъпление, да не говорим за кражба на органи, което е смъртен грях!

Кроукър се почувства като хищник, който се лута безцелно по горските пътечки и изведнъж се натъква на най-любимата си храна. Моментално си даде сметка, че разговорът му с доктор Марш поема в нова, коренно различна посока.

— Продължавайте — промърмори.

Джени Марш направи опит да запази самообладание, изправи рамене и каза:

— Чувала съм, че понякога, макар и рядко, могат да се намерят и нерегистрирани органи…

Свикнал да изтръгва признания от заподозрени и случайни свидетели на престъпления, той умееше да долавя неизказаното.

— Нима искате да кажете, че в тази страна съществува черен пазар на човешки органи? — попита.

— Да — рязко кимна тя. — Но не сте го научили от мен. Ако кажете някъде, че съм говорила с вас на подобна тема, аз категорично ще отрека! — Очите й се замъглиха, страхът изтри зелените точици от кафявите ириси.

А Кроукър си даде сметка, че дясната му ръка всеки момент ще разкъса облегалката на близкия диван. В съзнанието му изплува главата на Соня в хладилника, изложена като на витрина. Но какво е станало с вътрешните й органи, къде са ги скрили близнаците Бонита? Това, което двамата с Бени бяха обсъждали като вероятност, изведнъж придоби реални измерения. Тялото му се разтърси от силна конвулсия, отново изпита чувството, че е уязвим и безпомощен.

— Кой се занимава с това?

— Доколкото сме осведомени, с нелегален трафик на органи се занимават предимно араби, китайци и пакистанци.

— А също и южноамериканци — добави той. — Чувал съм, че изкарват немалко пари от търговията с органите на изчезналите си врагове — дисиденти, бунтовници, водачи на политически партии…

— Аз също — кимна Джени.

— А как стоят нещата тук?

Тя само сви рамене.

Кроукър нямаше намерение да отслабва натиска. Трябваше да разбере дали братята Бонита действително са прехвърлили дейността си по набиране на органи на територията на Щатите.

— Не знаете, или не искате да ми кажете? — попита настоятелно.

— Не зная.

— Все някой трябва да знае — изгледа я продължително той. — Я ми кажете, познавате ли някой колега от вашите кръгове, който е достатъчно корумпиран, за да изкупува подобни органи?

— Познавам само достойни и високоетични колеги.

— Помислете все пак — настоя Кроукър.

Джени се огледа така, сякаш се опасяваше, че някои може да ги чуе. После му направи знак да я последва. Излязоха от стаята за почивка и тръгнаха по коридора, който водеше в обратна посока на отделението за спешна хемодиализа. След няколко крачки стигнаха широка остъклена врата, надписът над която гласеше:

Тя я отвори, влезе в най-близкото помещение и включи осветлението. Озоваха се в неголяма операционна. До една от стените проблясваше машина от стомана и порцелан, която имаше размерите на малко писалище. Беше на крачета, с продълговата форма, от едната й страна излизаха гъвкави маркучи, а ръбовете й бяха покрити с пресован каучук. Джени пристъпи към нея, докосна гладката повърхност и каза:

— Това е перфузионен апарат. С негова помощ се съхраняват бъбреците до момента на трансплантацията.

Кроукър огледа машината, но не откри нищо необичайно. Апарат като апарат, един от многобройните лъскави сандъци, които се намират в операционните. С необяснимо за лаика действие, но нищо повече.

— Нека си представим една хипотетична ситуация — продължи Джени. — На магистралата става тежка катастрофа, има убити. В днешно време това се случва толкова често, че труповете рядко стигат до болницата. Съдебният лекар ги задържа до идентифицирането, след което ги предава директно на погребалните агенции. — Вдигна ръка и прибра някакво невидимо косъмче зад ухото си: — А сега да допуснем, че въпросният съдебен лекар е лишен от морални задръжки. Има дългове, или пък просто иска да спечели малко пари. Във всеки случай работи за себе си… Как постъпва той? Охлажда коремната кухина на трупа до 32 градуса по Целзий и по този начин го съхранява до момента на включването му към перфузионния апарат. След което запълва кухината с разтвора на Белцер. Не забравяйте, че при бъбреците той има на свое разположение цели 72 часа… По всяка вероятност клиентите са осигурени предварително и чакат реда си. Следващата му работа е да извърши антигенна проба. Това му отнема някъде между шест и осем часа. И, бинго!… Сравнява данните на съответния бъбрек с показателите на евентуалния клиент и го продава. Просто и лесно. Никой нищо не подозира, тъй като жертвите на пътнотранспортни произшествия най-често са така обезобразени, че хирургическата намеса на съдебния лекар остава незабелязана за хората от погребалните бюра, които обработват труповете.

— Хипотетичен ли е този сценарий, или типичен? — погледна я Кроукър.

— Мога да кажа само, че се е случвало — мрачно отвърна Джени.

— Дотук добре — кимна той. — Но какво става по-нататък? Купувачът на бъбрека, който и да е той, едва ли идва тук с молба да му го пришиете, нали?

— Не, разбира се — отвърна тя, дългите й пръсти неспокойно пригладиха престилката. — Но извън болниците има достатъчно хора, които биха се наели да го сторят…

— Хора, които притежават вашата специална подготовка?

Лицето й потъмня още повече.

— Ще останете изненадан, ако ви опиша една операция по присаждане на бъбрек — въздъхна лекарката. — Тя е толкова лесна и елементарна, че може да бъде направена в почти всяка частна клиника, а дори и в клинична лаборатория… За нея са необходими всичко на всичко три компетентни лица: хирург, анестезиолог и операционна сестра…

— С други думи, това се случва на практика, така ли? — изпитателно я погледна Кроукър.

— Сам си правете заключенията — тихо отвърна Джени.

— Защо ми разказахте всичко това? — продължи натиска той. — Да речем, че намеря съответния бъбрек… Какво ще стане тогава? Няма ли да откажете да го трансплантирате на Рейчъл, дори да сте убедена, че това ще спаси живота й?

— Не зная — въздъхна доктор Марш и уморено разтърка слепоочията си. — Вече споменах, че трябва да съм луда, за да говоря за всичките тези неща… — Очите й бавно се извърнаха към безупречно бялата операционна маса, блеснала под ярката светлина. — Може би стана така, защото сте полицай… В определени ситуации ченгетата са като свещениците, човек иска да им се изповяда…

— Но вие не сте прегрешили с нищо…

Тя се обърна към него, в зелените й очи се появи пронизителен блясък.

— Така е… Но в случая с Рейчъл явно съм готова и на това…

— И сте уплашена.

— Повече, отколкото можете да си представите.

— Утре ви каня на вечеря — рече той. Трябваше му време, за да научи нещо повече за нелегалната търговия с органи на територията на Щатите. Може би наистина ще се окаже, че в нея са замесени братята Антонио и Хектор. А и младата жена срещу него предлагаше надежда… Един тънък светъл лъч в мрака. Ами ако познава някого, който е в състояние да достави здрав бъбрек за Рейчъл, независимо дали е регистриран или не?… Набирането на органи от жертви на пътнотранспортни произшествия няма нищо общо с това, което вършеха близнаците. Но все пак… Мисълта, че трябва да вземе незабавно решение, го плашеше не по-малко от Джени. — Сега ще отведа сестра си, а утре отново ще поговорим…

— Заета съм.

— Не сте — поклати глава. — Позволих си да хвърля едно око на дежурствата ви, дневникът е на масата в стаята на сестрите… Утре се освобождавате в осем.

В хладния й поглед се четеше одобрение.

— А откъде знаете, че нямам среща?

— Имате ли?

Очите й се отместиха, гласът й уморено прозвуча:

— Всъщност това е без значение. Не виждам за какво можем да говорим…

— И така да е — усмихна се Кроукър. — Тогава просто ще вечеряме заедно. Приемете го като жест на благодарност от името на Рейчъл. Сторили сте толкова много за нея и тя… всъщност ние, сме ви много признателни…

— Не става — поклати глава Джени. — Имам правило да не се сближавам с роднините на своите пациенти.

— Съвсем мъдро правило — кимна той и отново се усмихна: — Но понякога става така, че ни се иска да пратим всяка предпазливост по дяволите, нали?

— А вие, господин Кроукър, без съмнение твърдите, че случаят е точно такъв…

— Лю — меко я поправи, после кимна: — Да, твърдя точно това. Колко случая като този с Рейчъл сте имали в своята практика?

— Нито един.

Отговорът дойде без никакво колебание и това несъмнено беше точка в полза на Кроукър.

— Добре — кимна той. — Тогава нека забравим правилата и пратим по дяволите всички предразсъдъци!

Очите й изпитателно се взряха в лицето му, главата й колебливо кимна.

— Страхотно! Ще мина да ви взема оттук.

На устните й се появи бледа усмивка.

— Защо продължавам да мисля, че ще съжалявам за всичко това? — тихо попита тя.

— Защото сте човек, който спазва правилата.

Усмивката й стана по-широка, в гласа й се долови лека ирония:

— Страхотно е да получаваш отговор на всичките си въпроси, не мислите ли?

Глава 4

Апартаментът на Мати в Палм Бийч беше закупен преди пет години от Доналд Дюк и станал нейна собственост съгласно условията на развода. Намираше се на дванадесетия етаж на Харбър6 Пойнт — един от блестящите небостъргачи, които никнеха като гъби из Голд Коуст в Южна Флорида. От него се разкриваше фантастична гледка към Атлантическия океан и каналите между островите, а името му — според странните традиции на Южна Флорида — нямаше нищо общо с действителността. Сградата беше съвсем близо до хотел „Брейкърс“ и изисканите ресторанти по Роял Поинсиана Уей, обитателите й бяха сред тези, които носят диамантите си дори на плажа. Освен задължителните за подобни постройки апартаменти от по неколкостотин квадратни метра, натъпкани с глезотии от сорта на полирани мрамори и позлатени кранове на чешмите, Харбър Пойнт разполагаше с невероятен център за фитнес на последния етаж, посетителите на който използваха най-модерни уреди за контрол на кардиоваскуларната система. Входът се охраняваше от униформен портиер, а в просторния вестибюл дебнеше главният иконом на сградата.

Вестибюлът беше типичен за тези блокове, в които апартаментите се наричаха „резиденции“ и цените им започваха от един милион долара. От тавана висяха четири огромни полилея от масивен кристал, подът беше застлан с дебели, правени по поръчка килими „Мисони“, а пищност бе единствената дума, която горе-долу даваше представа за диваните и фотьойлите от мека розово шоколадова кожа.

Кроукър влезе в апартамента на дванадесетия етаж и започна да пали лампите, сякаш се надяваше, че светлината ще попречи на дълбоката депресия, в която изпадаше Мати. Докато пътуваха по мемориалния мост „Флаглър“ и Роял Поинсиана Уей, се постара да убеди сестра си, че състоянието на Рейчъл е напълно стабилизирано, но тя упорито мълчеше. Накара я да седне на единия от двата огромни дивана, разположени един срещу друг в гостната. Апартаментът беше в европейски стил, или по-скоро в стила, който неизвестният дизайнер е приемал за европейски: тапицирани с френска дамаска мебели и оригинални персийски килими с поизбелели от времето алено тъмносини шарки. Навсякъде бяха пръснати антики: под провинциалните пейзажи от Франция бяха подредени масички с кристални плотове, отрупани със статуетки и масивни, богато инкрустирани вази. По стените бяха окачени неизбежните за Флорида огледала с тежки рамки, които отразяваха фигурите на присъстващите под различни ъгли.

Кроукър не беше особено изненадан от пищното, граничещо с лош вкус разнообразие на обзавеждането, тъй като знаеше достатъчно за Доналд Дюк, някогашния домакин. Изненада го друго: сред целия този битпазар нямаше никакви фотографии, никакви лични вещи, които да напомнят за индивидуалността на хората, обитавали жилището цели петнадесет години. Къде сред тези бляскави дрънкулки се долавяше присъствието на Мати?

Самата тя седеше неподвижно на дивана, босите й крака бяха стъпили на дебелия килим. Отчаяното изражение на лицето й беше в остър контраст с пищната и претрупана обстановка. Сякаш случайно бе попаднала тук и всеки момент щеше да си тръгне…

— Кога за последен път си се хранила? — попита той, опитвайки се да я измъкне от вцепенението.

— Не помня — промърмори тя.

— Ще ти приготвя нещо — рече Кроукър и тръгна към кухнята.

— Само ако си магьосник — подвикна зад гърба му. — Не съм пазарувала поне от една седмица…

Беше права. Хладилникът в сравнително малката кухня се оказа празен, ако не се брояха трите книжни опаковки от китайска храна, половин картон развалено мляко, празна кутия овесени ядки, бурканче топено масло, глава чесън и няколко листа загнило зеле. Във фризера имаше увит във фолио кейк, пликче сурово кафе на зърна и две опаковки сладолед „Хааген“.

— Исусе! — промърмори той и прегледа съдържанието на книжните пликове с китайска храна. В единия имаше твърд като камък ориз, вторият съдържаше пържени скариди, чиято остра амонячна миризма го накара да сбърчи нос. В третия имаше останки от някакво готвено, което приличаше на телешко задушено, но това бяха предимно нарязан на ивици лук, стърчащи от отдавна сгъстил се сос…

Направи бързо преглед на кухненските шкафове и откри пакет спагети и бутилка скоч с четири пръста течност в нея. Прибавено към соевия сос в запечатано найлоново пликче, това беше достатъчно.

Измъкна някаква тенджера от шкафа под умивалника, напълни я с вода и я сложи на печката. Пусна вътре маслото, изчака го да се стопи и го разбърка. После наряза на ситно чесъна, изсипа го в тиган заедно със соевия сос, а получената смес щедро поля с уиски. Междувременно водата в тенджерата завря и той пусна спагетите в нея.

Петнадесет минути по-късно повика Мати на масата.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя с разширени от учудване очи, а пръстът й се насочи към спагетите, напоени със светлокафяв сос.

— Сядай и яж! — заповяда й и поръси купата със ситно нарязан лук.

Сестра му въздъхна, отметна с ръка косата си и се отпусна на стола. Докато Кроукър се занимаваше с готвене, тя беше отскочила до банята. Чистото й, лишено от грим лице изведнъж му напомни за малката, любима сестричка… Веднъж започнала да се храни, тя сякаш не можеше да спре. Вдигна глава едва когато съдържанието на чинията й намаля наполовина.

— Ти май наистина си магьосник! — похвали го. — Това нещо е фантастично!

— Благодаря — отвърна й, седна срещу нея и си сипа спагети. Стори го повече за компания, тъй като стомахът му се още тежеше от огромния бифтек, който му бе сервиран в къщата на Бени.

Тя избърса устните си и вдигна глава:

— Къде си се научил да готвиш така?

— В Япония, при това принудително — отвърна Кроукър. — Мразя суровата риба и по тази причина, където и да се намирах, хуквах да търся най-добрия китайски ресторант. А там такива има под път и над път… — Нави няколко макарона на вилицата си и добави: — Не зная как, но винаги успявах да се приятеля с готвача… Всъщност зная как — засмя се, за миг отстъпил пред силата на спомените. Стоманените нокти на протезата му изскочиха навън: — Демонстрирах им собствената си система за нарязване на продуктите, след което те неизменно ме канеха в кухнята и ме зяпаха с опулени очи…

Мати поклати глава, напълни за втори път чинията си и рече:

— Ти винаги си бил пълен с изненади.

— Ти също — подчерта той, изчака я да вдигне глава и попита: — Защо Рейчи живее с убеждението, че Доналд си е отишъл заради нея, Мати?

— Тя ли ти каза това? — намръщи се сестра му.

— Аха… Каза ми и нещо друго: след развода баща й нито веднъж не е дошъл да я види…

— Това е вярно — въздъхна Мати, остави вилицата и се намръщи. — Трябва да ти кажа, че по този въпрос имахме колко скандала. По телефона, разбира се…

— А защо не лице в лице?

— В това отношение Доналд беше категоричен. Прекъсна всякакви връзки с нас, отряза ги като с нож. За него разводът беше нещо като хирургическа операция. Не можеше да разбере защо човек трябва да ходи на посещение при отстранената си жлъчка…

— Но Рейчъл все пак му е дъщеря…

— За него тя беше част от мен — погледна го в очите Мати. — Следователно част от предишния живот, от който той вече се беше отегчил.

— Колко спокойно го казваш!

Сестра му отмести чинията си и поясни:

— Доналд беше неспокоен дух. Постоянно рушеше и градеше наново, никога не беше доволен от постигнатото. Аз го разбирах… Нещо, което ти никога не си направи труда да сториш…

Кроукър усети как гневът му се надига и неволно повиши тон:

— Ти май още си склонна да защитаваш този мръсник?

Мати въздъхна, ноктите с ален маникюр потънаха в гъстите й коси.

— Добре виждам къде ще ни отведе този разговор — промълви, протегна ръка и покри неговата върху масата. — Не искам да се караме, особено сега, когато най-сетне отново сме заедно… — На устните й се появи усмивка: — Само едно ще ти кажа, Лю… Ти беше толкова заслепен от омраза към Доналд, че не можеше да видиш и добрите му черти…

— Мисля, че имах достатъчно основание за това!

Очите й потъмняха, а той неволно присви пръстите на протезата си под масата.

— Искам да научиш истината, Мати! — настоя. — Истината и нищо друго, освен истината!… На кръщенето на Рейчи аз бях безкрайно щастлив, независимо от твоето отношение към семейството. В един момент се появи Доналд и ме прегърна. Почти съм готов да се закълна, че се готвеше да ми лепне една целувка!

— Спомням си…

— Но няма начин да знаеш какво ми каза… — продължи припряно Кроукър. — Бил много доволен, че се сродява с ченге, двамата с него сме щели да се забавляваме по мъжки — да ходим на лов и риба с частния му самолет из цялата страна… Можело да каня свои приятели ченгета, особено ако са на високи постове… И до днес помня точните му думи по време на приятелската прегръдка: „Нямаш представа какъв късмет извади, че се ожених за сестра ти. Имай ми доверие и двамата с теб ще направим толкова пари, колкото никога не си сънувал! Но при условие, че вкараш в играта и твоите приятелчета…“

— Какво означава това?

Забеляза смайването в очите й и стисна ръката й.

— Искам да си изясним нещо, преди да продължа — меко промълви той. — Обещай ми, че след днешния ден ще забравим за този човек! Достатъчно дълго е стоял между нас, нека пратим в миналото веднъж и завинаги! Съгласна ли си?

— Добре, Лю — кимна Мати. — Мога да те уверя, че то вече е минало, поне за мен… Но сега искам да чуя цялата истина!

— Ще я чуеш. Желанието на Доналд беше да си създаде връзки с управата на Ню Йорк. С политици, висши ченгета, профсъюзни лидери. Разчиташе на моите връзки и подкрепа главно за да сключва мръсните си сделки… — Приведе се над масата, в очите му блеснаха мълнии: — Това беше моментът, в който избухнах, скъпа! И открито го заплаших!

— Никога не си ми казвал това — прошепна Мати.

— Вярно е. Вероятно защото бях бесен на тоя тип, а вероятно и защото ти не беше готова да слушаш подобни неща…

Върху лицето на Мати се изписа отчаяние и сърцето му потръпна от жалост. Години наред беше мечтал за този момент — моментът, в който ще разбие илюзиите на сестра си за Доналд. Сега това най-сетне се превърна в действителност, но в устата му кой знае защо се появи вкус на пепел…

— Господи, как провалих живота си! — прошепна Мати.

— Не, скъпа. Просто си била влюбена.

— Другото име на глупостта! — дрезгаво се разсмя тя, но пръстите й продължаваха да стискат дланта му с отчаяна сила. — Аз бях умна, красива… и беззащитна. Доналд е видял всичко това за частица от секундата, а след това си е направил сметката, нали? По-голямата част от приятелите му, или не — по-точно е да ги наричам партньори — всичките онези млади и умни копелета с милиони в банковите си сметки, се женят за статут. Те търсят жени от известни фамилии, чрез които получават достъп до онези среди, които не могат да помиришат въпреки парите си. Доналд обаче е различен. По всяка вероятност тази игра му се е струвала прекалено елементарна. Той е искал повече: да разруши нещо до основи и да го изгради отново — както прави в бизнеса си. Искал е ролята на Хенри Хигинс, а за мен е отредил тази на Илайза Дулитъл… Мечтата му е била да вземе едно обикновено момиче от „Кухнята на ада“ и да сътвори от него дама със синя кръв — благородна и изтънчена… — Мати размаха ръце, на устните й се появи усмивка: — И го вършеше добре… Що се отнася до мен, аз бях запленена. Коя жена на мое място би се почувствала другояче? Той ме обсипваше с грижи и внимание, имах чувството, че се сбъдват най-съкровените ми мечти. Имах специални преподаватели по дикция, чужди езици, поведение в обществото. Господи, в един момент се оказа, че е наел за мен импресариото на най-известните звезди от „Метрополитен“! Ходех на частни уроци по балет и тенис, езда и поло, аеробика и ветроходство! Когато най-сетне прецени, че съм готова, бях показана на света. Ходехме на лов за лисици в Англия, играехме поло в Аржентина, занимавахме се с ветроходство в Нюпорт… Естествено беше всичко това да ме заслепи… — Рязко се приведе, ръката й стискаше плота на масата със силата на удавник. — Но моята валпургиева нощ настъпи — промълви и се втренчи в лицето на Кроукър. — Доналд е мъртъв, всичко, което обичах у него, се е превърнало в пепел… Дъщеря ми е на прага на смъртта… Пред себе си виждам единствено грозната истина, надянала маската на мъртвец… Ако сега не успея да я погледна в очите, никога няма да сторя това!

Ръката й се плъзна по главата му, пръстите й разрошиха косата му, както някога…

— Всичко е наред.

Гласът й стана силен и плътен, отчаянието се стопи.

— Най-сетне си давам сметка колко огорчени сме били един от друг… — Стана, повдигна брадичката му и го разцелува по двете бузи. — Казахме си всичко, сега трябва да го забравим. Най-важното е, че отново сме заедно.

После се зае да разчиства масата. Движенията й бяха пестеливи и точни, като на човек, който е свикнал да живее сам. Щеше да изглежда съвсем наред, ако не беше тази трагедия с Рейчъл, рече си Кроукър. Стана, пристъпи към нея и я прегърна през кръста. За миг тя се притисна в него, после продължи да се занимава с чиниите.

— Какво друго ти каза Рейчъл? — попита след известно време Мати.

— Дъщеря ти е много гневна.

Тя въздъхна, ръцете й в жълти гумени ръкавици за миг спряха да търкат чинията.

— Деветдесет и девет процента от тийнейджърите са така — промърмори извинително, после го погледна през рамо: — Нима вече си забравил какви бяхме ние на нейните години?

— Не всички вземат наркотици, въпреки това, което показват по телевизията — поклати глава Кроукър. — И не всички имат тайни като Рейчъл…

Мати рязко се обърна. В очите й блесна паника, лицето й се зачерви:

— Какви тайни?

— Не зная — въздъхна той. — Надявах се ти да ми кажеш, защото Рейчъл не пожела…

Сестра му отново се залови с чиниите, но той усети, че е изненадана. Взе кърпата и започна да подсушава вече измитите прибори. Въпросът си зададе внимателно, с нужната деликатност:

— Забелязала ли си някаква промяна у Рейчъл през последните месеци?

— Не — поклати глава Мати. — След смъртта на Доналд стана необщителна и затворена, сякаш онази самолетна катастрофа нанесе някаква рана в душата й… Не зная какво точно е изпитвала. Предполагам, че се е надявала някога отново да намери място в сърцето на баща си.

— Разговаряли ли сте на тази тема?

— Много пъти. Както и за всичко останало. Но не успях да осмисля света, в който живее. Не разбирам музиката, която създават групи като някакви си „Грийн Дей“, за мен тя е просто неприятен шум… — Остави измитата чиния да се изцежда и се залови да търка дъното на тенджерата: — Но ако трябва да бъда напълно откровена, Рейчи нито очакваше разбиране от моя страна, нито го търсеше. Възприемаше като брутална намеса всеки опит за контакт с нейния свят…

— Мати, тя е приемала наркотици, злоупотребявала е с тях. Нещо би трябвало да ти направи впечатление…

— Бяхме доста отчуждени — сви рамене сестра му. — Преди около шест месеца доктор Стански я подложи на обичайния контролен преглед, но всичко беше наред. — Лицето й се сбърчи: — Сигурна съм, че той не ми е споменавал нищо за наркотици…

— Нормално — рече Кроукър. — Наркоманите знаят всички трикове, за да скрият порока си от лекарите. — Приведе се напред и настойчиво я попита: — Сигурна ли си, че нямаше нищо? Странно поведение, лош успех в училище, липса на пари от чантичката ти…

— Абсолютно! — отвърна тя. — Носеше само шестици, а що се отнася до парите — подобни проблеми никога не сме имали…

— Наркотиците променят хората, Мати — промърмори, изчака някаква реакция от нейна страна, после добави: — Ще ми позволиш ли да хвърля едно око на стаята й?

Изглежда не го чу.

— Много ми се искаше да поговоря с нея — някак отнесено прошепна.

— Познаваш ли някой си Гидиън?

— Да, чувала съм това име и предполагам, че се среща с него — извърна се Мати. — Но не съм го виждала. А Рейчъл не желае да говори за него.

— Позволила си й да се среща с момче, за което не знаеш нищо? — вдигна вежди Кроукър.

— Рейчъл е на петнадесет, Лю — погледна го тя и с въздишка добави: — Какво можех да направя, да я вържа ли? И без това се държеше зле с мен, а напоследък направо ме мразеше…

— А баща й? Какви бяха чувствата й към него?

— Това е най-голямата загадка на живота ми — отвърна с въздишка Мати. — Както вече ти казах, Доналд не проявяваше към нея Бог знае какъв интерес и тя прекрасно го знаеше. Но въпреки това беше луда по него. Когато пътуваше, тя по цял ден не се отделяше от телефона и го чакаше да се обади. Той, разбира се, изобщо не се обаждаше. Но вместо да се разочарова, Рейчи ставаше все по-всеотдайна и продължаваше да чака. И това ме вбесяваше! — Гласът й изтъня, ръцете й механично разместиха измитите съдове.

Кроукър се вслуша в този глас и веднага откри фалшивите нотки в него.

— Мати, какво има?

— Нищо!

— Вече стигна дотук, можеш да направиш и следващата стъпка — меко настоя той.

— Всъщност нищо конкретно… Но понякога имах чувството, че връзката между нея и Доналд е някак… как да ти кажа… мръсна… — От устата й излетя смутен смях: — Боже, колко съм глупава!

— Не си глупава. Обясни ми какво точно имаш предвид.

Ръцете й продължаваха да действат точно. Нищо чудно, че ролята на Хенри Хигинс се е удавала на Доналд прекалено добре, помисли си Кроукър. Както по време на учението си, така и в работата след това, Мати беше проявявала изключителни способности.

— Имам предвид особената игра на криеница между тях, нещо като „аз гоня — ти бягаш“, нищо повече — промърмори.

— Става въпрос за времето преди развода, нали?

— Да — кимна тя. — Между тях личеше някакво скрито напрежение, което аз приемах като особеност в отношенията им. Рейчъл търсеше близостта му, а той я отхвърляше. Тя опитваше отново, Доналд реагираше по същия начин… Темпото се усилваше, в крайна сметка и двамата изпадаха в нещо като треска…

— Какво ставаше после?

— Не съм сигурна — отвърна му със замъглен от спомените поглед. — Изглежда, балонът се пукаше… След което отношенията им отново ставаха нормални.

— Той отстъпваше на желанието й да са заедно, така ли? Това ли беше начинът да се свали напрежението?

— Понякога да, понякога не. Аз самата не съм била свидетел на такива срещи… — Личеше, че не може да се справи с тази загадка. — Но и в двата случая Доналд се връщаше към обичайната си дейност, а Рейчъл ставаше кротка като агънце. До началото на следващия цикъл, разбира се…

— Длъжен съм да ти задам един деликатен въпрос, Мати — промълви брат й. — Доналд проявяваше ли грубост по отношение на Рейчъл, независимо под каква форма?

— Никога! — отвърна Мати. Очите й бяха чисти, нямаше причини да се съмнява в тяхната искреност. — Познаваш ме, Лю… Никога не бих позволила подобно нещо. Но на практика такъв проблем не съществуваше просто защото Доналд не беше грубиян. Беше самоуверен и решителен човек, познаваше всички начини да упражнява власт над другите и никога не би прибегнал до физическо насилие…

За миг остана неподвижна над умивалника. После свали гумените ръкавици, очите й се насълзиха.

— Хайде, иди да видиш нейното „гнездо на греха“… — докосна рамото му тя.

Кроукър се обърна и пресече хола. Отвори вратата в дъното и се озова в стаята на Рейчъл. Стените бяха боядисани в бяло, а ъглите — маркирани с черна рамка.

Насреща му беше голям плакат на Кърт Кобейн — покойния вокалист на групата „Нирвана“, в съседство бяха пръснати плакати и на други рок групи: „Стоун Темпъл Пайлътс“, „Лайв“ и Р. Е. М.

Кувертюрата на леглото беше на черно-бели квадратчета и приличаше на покривка за хранене от петдесетте години. Седна на леглото и се огледа. Искаше да възприеме обстановката от гледната точка на Рейчъл — такава, каквато всяка сутрин я беше виждала тя. От опит знаеше, че хората обичат да се събуждат в обкръжението на любимите си вещи. В полезрението му попаднаха плакатът на Кърт Кобейн, прозорецът с ярките светлини на Палм Бийч, които приличаха на диамантена огърлица около мършавата шия на овдовяла кралица, една фотография в рамка на тоалетната масичка. Снимката беше черно-бяла и изобразяваше красива млада жена с дълга до раменете коса. Беше облечена в прозрачен найлонов дъждобран, към гърдите си притискаше котка с дълъг косъм. Под дъждобрана се виждаше широк, обкован с метални кабари кожен колан. Кроукър стана и пристъпи по-близо. Оказа се, че това не е снимка, а част от корицата на списание. Красивото момиче беше манекенка. Обърна рамката и измъкна придържащия картон. От обратната страна на корицата го погледна реклама на джинсите „Бъфало“. Липсваше името на списанието, нямаше и дата.

Затвори рамката и я остави на място, вниманието му бе привлечено от една по-малка снимка, скрита зад първата. Беше на Рейчъл, облечена в морскосиня рокля от сатен. От шията й висеше огърлица от едри перли, вероятно взета на заем от Мати. Изглеждаше красива и зряла. Готова за абитуриентския бал, помисли си Кроукър. Но нещастна. Измъкна от портфейла си снимката, която получи от сестра си, и започна да ги сравнява. На неговата Рейчъл беше хваната изненадващо и лицето й беше напълно естествено. Докато на тази тук в изражението се долавяше напрежение и скованост.

Остави я обратно, но нещо в рамката не беше същото. Докосна я с пръст и тя помръдна. Изненада се, когато се появи снимка на собствената му особа. В първия момент не успя да си спомни къде е правена. После се сети, че тази снимка беше от сватбата на един братовчед във Форест Хилс. Обаче не бяха ли на нея двамата с Мати? Вдигна я срещу прозореца и веднага забеляза, че лявата страна беше внимателно изрязана. Вгледа се по-отблизо и видя част от ръката и бедрото на сестра си…

Погрижи се снимките да заемат предишните си места, след което методично се зае да претърсва чекмеджетата и шкафчетата на Рейчъл. Не пропускаше нито едно ъгълче, преглеждаше една по една струпаните на купчина черни тениски, бикини и сутиени. Търсеше две неща: наркотици и дневник. Момичетата на нейните години почти винаги си водят дневник, а той подозираше, че Рейчъл има доста тайни, които би доверила единствено на хартията… Една от тях носеше името Гидиън. Момчето, с което се среща в нощните часове. Мати го мислеше за гадже, но към това Кроукър би прибавил и още нещо: компаньон за наркотичните сеанси. Не откри нищо, с изключение на голям пакет изсъхнали люлякови клонки в най-долното чекмедже на писалището.

Стаичката гардероб трудно можеше да се нарече претъпкана. Сред дрехите доминираше черният цвят — три чифта дънки, два чифта кубинки „Док Мартин“ с дебели подметки — от онези високите, които носят морските пехотинци, доста поизносени маратонки „Еъруок“, черно-бели на цвят. От поставката висяха няколко колана от черна кожа, изпъстрени с различни по форма метални кабари — почти като онзи на манекенката от снимката. В ъгъла беше захвърлено черно кожено яке, на гърба му се мъдреше надпис МАНМАН, изписан с бял спрей.

До якето, направо на пода, лежеше морскосинята абитуриентска рокля. Кроукър откачи една от свободните закачалки и се наведе да я вдигне. Под нея имаше още нещо. Стоманените нокти на протезата му внимателно го поеха.

Беше червена гумена топка, от която стърчаха две копринени корди. По време на дългата си полицейска практика се беше натъквал и на такива неща — тази топка беше част от странните ритуалистични атрибути на хора, практикуващи садомазохистичен секс. Слага се в устата, а кордите се завързват на тила… Дълго време Кроукър остана приклекнал, очите му не се отделяха от топката. Замисли се дълбоко, на слепоочието му пулсираше тънка веничка. Винаги беше проявявал търпимост по отношение на секса, но това откритие го разтърси дълбоко. Все пак ставаше въпрос за собствената му племенница, а не за някоя проститутка от Тамиами Трейл.

Пред очите му изплува разстроеното лице на Мати, в ушите му прозвучаха думите, с които описваше отношенията на Рейчъл с баща й. Според Кроукър тези отношения бяха именно садомазохистични, макар и само на емоционално ниво. Сестра му беше достатъчно интелигентна, за да го усети. Но ако Рейчъл е отишла още по-нататък? Ако връзката й с този Гидиън е практическо приложение на тези перверзни емоции?

Най-накрая протегна ръка и пъхна топката в джоба си. Нямаше смисъл сестра му да я открие, и без нея й се беше насъбрало достатъчно. После окачи абитуриентската рокля на закачалката и старателно приглади предната й част. Сякаш възстановяването на безупречния вид на дрехата щеше да му помогне да запази в съзнанието си представа за онази Рейчъл, която няма нищо общо с гадостите, които внушаваше присъствието на червената гумена топка…

Претърси джобовете на черното кожено яке. Откри ролка ментови бонбони, няколко смачкани салфетки, монети на стойност тринадесет цента и малко топче от станиол, което беше плътно пристегнато. Един от никелираните нокти на протезата му изскочи навън, острият като бръснач връх внимателно разви топчето. Във вътрешността му нямаше нищо, с изключение на остатъци от бял прах. Той го помириса, после предпазливо го близна. Може би е кокаин, рече си. Но количеството беше твърде малко, за да бъде сигурен…

Върна бонбоните в левия джоб на якето и пръстите му напипаха нещо. Претърси джоба още веднъж, но дъното му беше празно. Любопитството му се пробуди. Свали якето от закачалката и го обърна с хастара навън. Шевовете изглеждаха недокоснати, с изключение на няколко сантиметра в лявата част на хастара, които бяха съшити небрежно, на едри бодове. Дръпна конците и хастарът се разтвори. Пъхна пръсти в цепнатината, предварително сигурен какво ще открие вътре.

Извади пластмасова торбичка, в която имаше около една унция бял прах. Опита го с върха на езика си и от устата му излетя горчиво проклятие. Беше кокаин, при това от най-чиста проба.

Завари Мати в кухнята. Беше направила кафе, в чиния на масата имаше нарязан кейк — вероятно онзи, който той откри във фризера.

— Последни запаси — каза тя при появата му. — Специално за спешни случаи като днешния… — Сложи чинията в микровълновата печка, на устните й се появи бледа усмивка: — Откри ли нещо интересно?

— Между Рейчъл и тоя Гидиън има нещо — предпазливо отвърна той.

В ръката му се появи пластмасовата торбичка, лицето на Мати моментално се изопна.

— Исусе! — ахна тя и прикри устата си с длан. — Да не би това да е…

— Кокаин — мрачно изрече. — Открих го в гардероба на Рейчъл.

Красивите й очи потъмняха от ужас. Микровълновата печка издаде тих сигнал, ръката й механично отвори вратичката. Въздухът се изпълни с аромат на канела, орехи и кафе. Мати остана неподвижна пред печката, втренчила невиждащи очи в нея.

— Господи, Лю — прошепна най-сетне тя. — Какво върши със себе си това дете?

— Не знам — въздъхна Кроукър.

Тя механично разпредели кейка в чиниите, после напълни с кафе две високи бледозелени чаши. В крайна сметка нервите й не издържаха, част от тъмната течност се изля върху покривката. Той побърза да й помогне.

— Господи Исусе, мили мой Боже! — Думите с мъка излизаха от вцепенените й устни, тялото й неволно потърси опора в неговото. — Май ще излезе, че изобщо не познавам собствената си дъщеря!

Кроукър замълча, ръцете му продължаваха да придържат раменете й.

— Аз ще се оправя с кейка — рече след няколко дълги секунди той.

Тя поклати глава и бавно се отдръпна от него:

— Недей, ще се справя… Трябва да се справя! — Допълни чашите, ръцете й вече не трепереха. Постави всичко на малък поднос и се насочи към дневната. Там седна, изчака брат си да стори същото и с въздишка отметна косата си.

— Господи, имам чувството, че съм се омъжила за напълно непознат човек!

Кроукър отхапа от кейка и каза:

— Преди известно време имах връзка с омъжена жена. — Видя как веждата на Мати се повдига и побърза да добави: — Бракът й не беше щастлив, но както и да е… — Отпи от ароматното кафе и продължи: — Тази жена имаше дъщеря — едно красиво и изключително умно момиче. Но беше болно, страдаше от булимия… Разболяло се заради родителите си, по-скоро от ужасените скандали, които те си вдигали пред очите й…

Сестра му добави сметана към кафето си и вдигна глава:

— Виждаш нещо общо ли?

— Момичето живееше с чувство за вина, беше убедено, че то е причина за лошите отношения между родителите си…

Кроукър забеляза как сестра му се вцепени, а по бузите й избива нездрава руменина.

— Аз обичам дъщеря си! — прошепна тя.

— Зная, че я обичаш. Казах, че онова момиче ИМАШЕ чувство за вина, което не означава, че е било виновно. На практика майка й я обичаше до полуда…

— Аз също обичам Рейчъл до полуда — отвърна Мати и вдигна глава да го погледне. — Заедно с теб, тя е единственото нещо на този свят, което има значение за мен. Страхувам се обаче, че е малко късно за подобни прозрения…

— Я ми кажи нещо — вдигна глава той. — Къде беше Рейчъл, докато вие с Доналд гонехте английските лисици, играехте поло в Аржентина и карахте яхта в Нюпорт? — Замълча за миг, после добави: — През всичкото това време тя е имала нужда от теб. Момичетата винаги имат нужда от своите майки.

Сестра му замълча, пръстът й механично чоплеше парченце орех от глазурата на кейка. Проговори едва когато в сладкиша се появи дупка:

— Можеш да ми повярваш, че по онова време аз непрекъснато се опитвах да се върна, да бъда с Рейчъл. Но Доналд беше непреклонен. Беше направил много за мен, беше ми отворил куп луксозни врати и искаше да се наслаждава на резултата… Нямах друг избор и пътувах с него. А Рейчъл оставях на дойката… — Обхвана чашата, сякаш искаше да се стопли. Пръстите й побеляха от напрежение, очите й бяха тъмни и пусти. — Какво стана с живота ни? — с мъка прошепна. — Какво стана с нея, докато аз бях далеч? — С ужас попита: — Мислиш ли, че Рейчъл е искрена, когато казва, че ме мрази?

— Няма значение какво мисля аз — отвърна брат й. — Важното е ти какво мислиш…

— Тя взема наркотици, Лю! Среща се с хора, които изобщо не познавам! Излиза нощем, нямам представа къде ходи. Спи до късно, а когато се събуди, иска да говори не с мен, а с теб! — Лицето й се сгърчи в грозна гримаса: — Единственото нещо, което искам в момента, е да я прегърна, да я притисна към себе си и да й кажа, че я обичам… Нима е късно да го сторя, Лю?

Той стисна ръката й. Много му се искаше да й каже, че не е късно, но не посмя. След седмица, най-много две, Рейчъл щеше да е мъртва…

— Не се отчайвай — изрече с въздишка. — Правя всичко възможно да й намеря бъбрек…

— Господи, дано успееш, Лю! — прехапа устни Мати. — Това би било истинско чудо!

— Дръж се, Мати — отвърна Кроукър. — Не мисли за нищо, просто се дръж!

Сълзите се търкаляха по бузите на сестра му и бавно капеха върху покривката. Когато най-сетне беше в състояние да говори, тя бавно поклати глава:

— Доналд ми даде всичко, което поисках… Превърна ме в приказна принцеса, а в замяна аз правех всичко възможно да го направя щастлив… Може би точно тук се крие проблемът. Някъде по средата на този път съм се изгубила…

— Не, скъпа — поклати глава той. — Изгубила си се в момента, в който си го срещнала!

Кроукър се изтегна на леглото на Рейчъл, очите му продължаваха да се взират в снимката на манекенката с прозрачен дъждобран. После заспа. Мати надникна, влезе на пръсти в стаята и го зави с леко памучно одеяло. Любопитно огледа биомеханичната му ръка. Излишно беше да си представя как живее човек с отрязани крайници. Просто защото първите два месеца след като Доналд я напусна, тя имаше чувството, че и двата й крака са ампутирани. Макар и непоправимо разстроен, този брак се беше превърнал в нещо като животоподдържаща система за нея. Беше убедена, че без него веднага ще умре. Не умря и това беше единствената й малка победа… Завивайки брат си, тя изведнъж си даде сметка, че не го беше попитала как е изгубил ръката си. „Съвсем в моя стил — рече си. — Аз никога не споделям проблемите си и никога не се интересувам от проблемите на другите…“ Това просто беше част от характера й. Приемаше болезнено интимността във всичките й форми, с изключение може би на физическата. Цял живот беше така, не можеше да се промени. Но едва сега разбра, че подобно отношение към околните е дълбоко погрешно. Особено към Рейчъл, а вероятно и към Доналд навремето…

Копнееше с цялото си сърце да възстанови близостта си с дъщеря си, да спечели доверието й, да прогони чувството на самота, с което живееха и двете… Но усещаше, че това едва ли ще й се удаде. То беше свързано с изява на силни чувства, а пред тях Мати беше безсилна…

С отчаяние и тъга си даде сметка, че животът на Рейчъл никак не е бил лек, едва сега усети огромната емоционална болка, сред която е живяло детето й. Тялото й се преви на две, сякаш някой беше изкарал въздуха от дробовете й. Краката й се подкосиха и тя бавно се отпусна на колене. Меката повърхност на килима докосна пламналата й буза, тялото й се разтърси, сякаш пронизано от хиляди игли. Долови познатата миризма на Рейчъл и жадно я пое. Сякаш това беше единствената нишка, която я свързваше с живота… Какво да направи, освен да се помоли?

— Мили Боже — започна шепнешком. — Моля те, не ми отнемай детето, преди да съм го опознала! Моля те, мили Боже!