Боен ястреб

1.

1 октомври,

18:39 планинско лятно време

Планини Битъррут, Монтана

И всичките тези неприятности заради един-единствен проклет пирон!

Тъкър Уейн хвърли спуканата гума в багажника на наетия джип „Гранд Чероки“. Беше спрял на банкета на усамотен път в гористите планини на югозападна Монтана. Милионите акри борове, прорязаните от глетчери каньони и назъбените чукари наоколо бяха най-голямата площ девствени пущинаци в Щатите.

Разкърши рамене и погледна виещата се ивица асфалт, обградена от двете страни с полегати хълмове и гъсти гори.

„Ега ти късмета. Тук, насред нищото, да попадна на пирон“.

Изглеждаше невъзможно джипът с повишена проходимост да стане неизползваем заради парче желязо, по-късо от кутре. От друга страна — колко лесно един най-обикновен ръждясал пирон може да извади от строя сложна машина, резултат на дълго технологично развитие.

Тъкър затвори задната врата и подсвирна. Спътникът му при това пътуване през планината показа косматата си муцуна от един храст край пътя и го погледна. В очите му с цвят на тъмен карамел ясно пролича разочарование — явно не му се искаше непредвиденото скитане из храсталаците наоколо да свърши толкова бързо.

— Съжалявам, приятел. Чака ни дълъг път, ако искаме да стигнем до Йелоустоун.

Каин разтръска черно-кафявата си козина, размаха опашка и прие реалността.

Двамата бяха заедно още от годините, когато служеха с военните рейнджъри и бяха оцелели след няколко мисии в Афганистан. При напускането на службата Тъкър взе Каин със себе си — с разрешение на армията е силно казано, но все пак неотдавна бе решил въпроса окончателно.

Сега двамата бяха неразделни. Заедно търсеха нови територии, нови пътеки. Сами.

Тъкър отвори дясната врата и Каин ловко намести трийсетте си килограма на седалката. Беше белгийска овчарка, малиноа — овчарско куче, което често се използва от военните и полицията. Известната с безпределната си лоялност и остра интелигентност порода също така се ценеше и заради пъргавостта си и невероятната си сила.

Нямаше друго куче като Каин обаче.

Тъкър затвори вратата и почеса приятеля си между ушите през отворения прозорец. Под козината пръстите му напипаха стари белези, които му напомниха за собствените му рани — някои видими, други много добре прикрити.

— Да тръгваме — каза тихо, сякаш искаше да се махне оттук, преди призраците от миналото да са го настигнали.

Седна зад волана и полетяха през националната гора Битъррут. Каин беше подал глава през прозореца с изплезен език и ловеше всички миризми. Тъкър се засмя и напрежението се изпари от мислите му, както ставаше винаги, когато беше в движение.

В момента нямаше работа — и възнамеряваше да остане в това състояние възможно най-дълго. Идеята му бе да се занимава със сигурност и охрана, но само когато финансите му го налагат. След последната му работа, когато го наеха от „Сигма Форс“ — секретен отдел на военните, занимаващ се с изследователска и внедрителска дейност, — банковата му сметка все още беше пълна.

С Каин бяха прекарали последните два дни в прохода на Загубения път, по стъпките на експедицията на Луис и Кларк, а сега отиваха в национален парк Йелоустоун. Тъкър беше планирал да е там в късна есен, за да избегне туристите през лятото, защото пред компанията на двукраките предпочиташе компанията на Каин.

Зад завоя на тъмния път кълбо флуоресцентна светлина разкри крайпътна бензиностанция. На табелата до входа пишеше „Форт Едуин, Бензин и Хранителни продукти“. Тъкър погледна датчика за гориво.

Резервоарът беше почти празен.

Включи мигача и сви към малката бензиностанция. Мотелът му беше на пет километра по-нататък. Планът му беше да вземе душ набързо, да си събере багажа и да продължи към Йелоустоун, за да се възползва от пустите пътища през нощта.

Сега в плана се появяваше пробив. Трябваше да смени спуканата гума възможно най-бързо. Надяваше се в бензиностанцията да знаят къде най-близо и най-бързо може да стане това в тези безкрайни пущинаци.

Спря пред една от помпите и слезе. Каин скочи през прозореца от другата страна. Тръгнаха към бензиностанцията.

Тъкър отвори стъклената врата, която задейства пиринчена камбанка. Стоките в магазина бяха разположени нормално — отпред редове закуски и хранителни продукти, до задната стена — хладилници за напитки. Миришеше на препарат за лъскане на под и сандвич от микровълнова.

— Добра вечер, добра вечер — поздрави го мъжки глас, извиси се и спадна като ужасно позната мелодия.

Тъкър веднага включи — беше езикът дари. След годините, прекарани в пущинаците на Афганистан, познаваше добре езиците на тази пустинна страна. Въпреки приятелския тон коремът на Тъкър се сви на топка от някогашния ужас. Не помнеше колко пъти хора, говорещи на дари, бяха опитвали да го убият. И още по-зле, бяха успели да убият другото му куче — което гледаше заедно с Каин.

Спомни си невероятната радост, която му доставяше загубеният партньор, уникалната връзка, която бяха изградили помежду си. Положи всички усилия да върне този спомен в топката стара болка, тъга, чувство за вина.

— Добра вечер — поздрави пак мъжът зад тезгяха с усмивка, без да забелязва напрежението на Тъкър. Лицето му беше кафяво като орех, зъбите — идеално бели. Беше плешив, ако не се броеше обръчът сива коса, като тонзура на монах. Очите му светеха от радост, като че ли Тъкър беше приятел, когото не е виждал от години.

Тъкър бе срещал стотици афганистански селяни и виждаше, че поведението на този човек е искрено. И все пак му беше трудно да влезе в магазина.

Човекът като че ли долови колебанието му и на челото му се появи угрижена бръчка.

— Добре дошъл — добави и направи подканящ жест, за да го окуражи.

— Благодаря — успя да отговори Тъкър. Едната му ръка беше на гърба на Каин. — Може ли да вляза с кучето?

— Да, разбира се. Всички са добре дошли.

Тъкър пое дълбоко дъх и мина покрай рафтовете отпред, добре заредени с чипс, шоколадови вафли и пликчета сушено месо. Отиде до касата. Нямаше други клиенти.

— Красиво куче — каза собственикът. — Овчарка ли е?

— Белгийска. Малиноа… вид овчарка. Казва се Каин.

— А аз съм Асиф Кази, собственик на това заведение.

И подаде ръка през плота. Тъкър я хвана и установи, че ръкостискането му е здраво, кожата — загрубяла от тежък труд.

— От Кабул си — отбеляза Тъкър.

Мъжът повдигна учудено вежди.

— Как разбра?

— По акцента. Бил съм в Афганистан.

— Наскоро, предполагам.

„Не чак толкова наскоро“, помисли Тъкър, макар понякога да имаше усещането, че е било вчера.

— А ти? — попита.

— Дойдох в Щатите като малък. Родителите ми умно решиха да емигрират, когато руснаците нападнаха страната ни през седемдесетте. Запознах се с жена си в Ню Йорк. — Повиши глас: — Лайла! Ела кажи „здрасти“!

Някъде изотзад се появи дребна афганистанка с прошарена коса и се усмихна.

— Здравейте. Приятно ми е.

— Та как попаднахте тук вие двамата?

— Имаш предвид в средата на нищото ли? — Усмивката на Асиф стана по-широка. — Писна ни от града. Искахме нещо, което да е пълна противоположност.

— Май сте успели. — Тъкър огледа празния магазин и тъмната гора зад прозорците.

— Харесва ни тук. И обикновено не е толкова пусто. В момента сме между два сезона. Летните тълпи си заминаха, скиорите още не са започнали да идват. Е, имаме и постоянни клиенти.

Сякаш за да докаже думите му, отвън се чу рев на дизелов двигател и бял поръждясал пикап наби спирачки между помпите за гориво, като леко поднесе при спирането.

Тъкър се обърна към Асиф.

— Изглежда, бизнесът потръгва…

Очите на Асиф се присвиха и той стисна челюсти.

Военните бяха подбрали Тъкър за водач на кучета заради високите му резултати на тестовете за емпатия. Тази чувствителност му позволяваше да се свързва по-лесно и по-дълбоко с партньора си — и да преценява и хората. Сега обаче не му бяха нужни никакви умения, за да види, че Асиф се страхува.

Афганистанецът махна на жена си.

— Лайла, иди отзад.

Тя го изгледа изплашено, но се подчини.

Тъкър отиде до прозореца — Каин го последва — и бързо прецени ситуацията. Забеляза една странна подробност: регистрационният номер на джипа беше закрит с лепенка.

Това определено означаваше проблем.

Никой с добри намерения не би закривал регистрационния си номер.

Тъкър си пое дъх. Сега въздухът му се стори по-плътен, сякаш зареден с електричество. Даваше си сметка, че това е само плод на собствения му адреналин. Така или иначе, беше наясно, че се задава буря. Каин реагира на настроението му — козината на врата му настръхна и той изръмжа заплашително.

От пикапа слязоха двама мъже с карирани памучни ризи и с бейзболни шапки. Трети скочи от каросерията. Шофьорът имаше мръсна рижа козя брада, а на бейзболната му шапка пишеше: „С кеф ще оправя жена ти“.

„Страхотно… Тези кретени не само ще създават проблеми, но имат и идиотско чувство за хумор“.

Без да се обръща, Тъкър попита:

— Асиф, имаш ли охранителни камери?

— Развалени са. Не успяхме да ги поправим.

Тъкър въздъхна. Лошо.

Тримата тръгнаха към входа на магазина. Държаха бейзболни бухалки.

— Обади се на шерифа, ако му имаш доверие.

— Свестен човек е.

— Обади му се тогава.

— Виж, може би ще е по-добре, ако не…

— Обади се, Асиф.

Тъкър тръгна към вратата с Каин и излезе, преди онези да влязат. Предвид шансовете, които имаше, щеше да му трябва пространство.

— Добър вечер, момчета.

— Здрасти — отговори Козята брада и понечи да мине покрай него.

Тъкър му препречи пътя.

— Магазинът е затворен.

— Глупости — каза единият от другите и посочи с бухалката си. — Виж, Шейн, ей го там онзи боклук. Виждам го.

— Значи виждаш и че говори по телефона — каза Тъкър. — Обажда се на шерифа.

— На оня идиот? — изпръхтя Шейн. — Отдавна ще сме си отишли, преди да си извади главата от задника и да се довлече дотук.

Усмивката на Тъкър стана студена.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен.

Направи знак на Каин — насочен надолу показалец, после свит юмрук. Команда „Заплаши“.

Каин наведе глава, оголи зъби и изръмжа. Обаче остана до него. Нямаше да мръдне, ако не получи друга команда или конфронтацията не стане физическа.

Шейн отстъпи назад.

— Ако помиярът ти ми скочи, ще му пръсна мозъка.

„Ако „помиярът“ ти скочи, изобщо няма да разбереш какво ти се е случило“.

Тъкър вдигна ръце.

— Вижте, момчета, разбирам ви. Петък вечер е, трябва да изпуснете парата. Моля ви обаче да намерите друг начин да го направите. Хората тук опитват да си изкарват прехраната. Като вас и мен.

— Като нас? — изсумтя Шейн. — Тези чалмалии нямат нищо общо с нас. Ние сме американци.

— И те са американци.

— Загубих приятели в Ирак…

— Като всички нас.

— Ти пък какво знаеш за това? — обади се третият.

— Достатъчно, за да видя разликата между тези хора тук и онези, за които говориш.

Тъкър си спомни собствената си реакция при влизането си в магазина и го бодна чувство за вина.

Шейн вдигна бухалката и викна:

— Махни се от пътя ми, защото ще съжалиш, че си взел страната на когото не трябва.

Тъкър си даде сметка, че приказките са приключили.

Сякаш за да потвърди, Шейн го смушка с бухалката в гърдите.

„Е, като ще е — да е“.

Тъкър пусна лявата си ръка и сграбчи батата. Дръпна рязко към себе си и извади Шейн от равновесие.

И прошепна командата на Каин: „Дръж! Събори!“

Каин чува и реагира. Разпознава заплахата в целта — застрашителното скърцане със зъби, гнева, от който потта става горчива. При командата напрежението в мускулите се освобождава. Каин вече е в движение — още преди да е произнесена втората дума. Знае какво е нужно на другия, знае какво трябва да направи.

Скача нагоре с отворена челюст.

Зъбите се впиват в плът.

Кръв облива езика му.

Тъкър със задоволство видя как Каин захапва ръката на Шейн и го събаря на асфалта. Батата издрънча до него.

— Спри го! — изкрещя Шейн. — Спри го!

Единият от другите се спусна напред и замахна с бухалката си към Каин. Тъкър беше готов за това: приклекна и пое удара със собственото си тяло, но ловко изви гърба си, така че бухалката се плъзна под ъгъл и това притъпи удара. Той ловко я улови, стисна я здраво, изви я настрани и изрита краката на нападателя. Токът му се стовари върху капачката на коляното, чу се хрущене.

Нападателят изрева, пусна бухалката и падна.

Тъкър вдигна бухалката и пристъпи към третия нападател.

— Свърши. Пусни я.

Онзи го изгледа ядосано, но пусна бухалката — после бръкна в джоба на якето си и след миг отново извади ръка.

Тъкър едва успя да мерне проблясъка на острие. Отдръпна се, за да избегне удара. Петата му обаче закачи бордюра отзад и той се препъна. Стовари се върху редица празни бутилки за пропан-бутан. Изпусна бухалката.

Нападателят се ухили гадно, пристъпи към него и размаха ножа.

— Сега ще видиш как…

Тъкър посегна назад и грабна една от бутилките. Замахна ниско и подкоси краката на нападателя. Той извика от болка и изненада и падна на асфалта.

Тъкър се претърколи до него, стисна китката му и я изви, докато костта не изпращя. Ножът падна. Тъкър го взе, а мъжът се сви на кълбо, стиснал китката си. Левият му глезен беше обърнат в странна посока, явно счупен.

Край на урока!

Тъкър стана и отиде до Шейн, който бе стиснал устни от болка. Каин продължаваше да го държи на място, впил зъби до костта.

— Пусни! — нареди му Тъкър.

Кучето се подчини, отстъпи, спря, оголило зъби срещу Шейн.

Откъм гората долетя вой на сирени, постепенно се усилваше.

Стомахът на Тъкър се сви. Макар че бе действал при самозащита, шерифът можеше да арестува всички, ако реши.

През дърветата проблеснаха светлини и след секунди полицейска кола изръмжа на паркинга и спря на двайсетина метра.

Тъкър хвърли ножа настрана и вдигна ръце.

Не искаше никой да остане с неправилни впечатления.

— Седни! — каза на Каин. — Радвай се!

Кучето завъртя опашка, клекна и наклони любопитно глава.

Асиф излезе от магазина. Явно забеляза напрежението на Тъкър, защото го увери:

— Шериф Уолтън е почтен човек.

— Щом казваш.

В крайна сметка Асиф се оказа прав. От полза се оказа и фактът, че шерифът познаваше тримата проснати на земята и нямаше високо мнение за тях. „Тези момчета създават главоболия от цяла година — обясни шерифът, — но досега никой нямаше куража да подаде жалба срещу тях“.

Шериф Уолтън записа показанията на всички и си отбеляза закрития с лепенка регистрационен номер на пикапа. Поклати глава.

— Мисля, че това е третият ти удар, Шейн. И доколкото знам, червенокосите красавци се ценят високо в щатския затвор тази година.

Шейн наведе глава и изпъшка.

След малко дойдоха още две полицейски коли и откараха тримата хулигани.

Тъкър се обърна към шерифа.

— Трябва ли да се навъртам наоколо?

— А искаш ли?

— Не особено.

— И аз така си помислих. Имам данните ти. Не вярвам да има нужда от показанията ти, но ако се наложи…

— Ще дойда.

— Чудесно.

Уолтън му подаде визитка. Тъкър очакваше да е на шерифството, но вместо това видя изображение на кола със смачкан калник.

— Брат ми има сервиз в Уиздъм, следващия град по пътя. Ще му се обадя да ти оправи спуканата гума на нормална цена.

Тъкър взе картичката с радост.

— Благодаря.

Тъкър потегли към мотела и докато караше, показа визитката на Каин — всъщност почти я тикна в носа му.

— Виждаш ли, Каин? Кой казва, че доброто непременно се наказва?

За жалост май го бе казал прибързано, защото когато сви към мотела и паркира, фаровете осветиха невъзможна гледка.

На пейката пред бунгалото му седеше жена — призрак от миналото му. Само че призракът не беше с бойна или синя парадна униформа. Беше с джинси, светлосиня блуза и разкопчана вълнена жилетка.

Сърцето на Тъкър прескочи. Защо Джейн беше тук? Как го беше открила?

Джейн Сабатело. Бяха минали шест години, откакто я беше видял за последен път. Погледът му попиваше всяка нейна черта, всеки сантиметър от нея, и всичко будеше отчетливи спомени, смесица от настояще и бъдеще — мекотата на пълните ѝ устни, лунната светлина, от която русата ѝ коса ставаше сребърна, радостта в очите ѝ всяка сутрин.

Тъкър не се бе женил никога, но с Джейн бяха стигнали много близо до това.

И сега тя седеше тук и го чакаше — и не беше сама.

До нея седеше дете — малко момче, сгушило се до бедрото ѝ.

За миг Тъкър се зачуди дали това момче не е…

„Не, тя щеше да ми каже“.

Най-накрая изгаси двигателя и слезе от джипа. Джейн стана.

— Джейн? — прошепна Тъкър.

Тя изтича до него и го прегърна, остана така цяла половин минута, преди да се отдръпне. Изучаваше лицето му. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Под силните лъчи на фаровете Тъкър видя под едната ѝ скула синина, зле прикрита с пудра.

Още по-зле прикрит беше страхът, сковал лицето ѝ.

Тя стисна отчаяно ръката му.

— Тъкър… трябва да ми помогнеш.

Хвърли поглед към детето и добави:

— Някой иска да ни убие.

2.

10 октомври,

20:22 планинско лятно време

Планини Битъррут, Монтана

Тъкър отвори вратата на бунгалото и изчака Джейн да влезе. Тя мина покрай него с изпънат гръб, с ръка на рамото на момчето. Огледа стаята, преди да влезе, и едва след като се убеди, че е празна, си позволи да се отпусне, седна на едното легло и въздъхна облекчено.

Детето — русокосо момченце на три или четири — се покатери на леглото и се гушна в майка си. Джейн го погали по главата. Клепачите му вече се затваряха.

Тъкър седна на другото легло. Коленете им почти се докосваха. Тя се отмести леко — рефлекс за предпазливост.

Може би си даде сметка какво прави, защото сложи ръка на коляното си и каза:

— Беше дълго шофиране.

Тъкър беше наясно, че не шофирането е извадило от релси коравата компетентна жена, която познаваше. Реши да не настоява, да я остави сама да започне разказа си.

Каин — с наведена муцуна, с бавно поклащаща се опашка, сякаш също долавяше напрежението ѝ — пристъпи към нея.

Джейн се усмихна. Тупна леглото до себе си и каза:

— Здравей, красавецо! Липсваше ми.

Каин размаха опашка по-енергично — разбира се, че не беше забравил Джейн, — и скочи на леглото, но достатъчно леко, за да не събуди дремещото от другата ѝ страна дете. Легна до нея и сложи глава на бедрото ѝ, почти до разрошената коса на момчето.

Джейн го почеса зад ухото, за което получи от него доволно пъшкане.

Щастливо куче.

Тъкър изчака Джейн да намести сина си по-удобно и да го завие.

Все още беше поразително красива. Лицето ѝ беше нежно, очите имаха цвета на океанските дълбини. И все още поддържаше тялото си в отлична форма — жилаво и атлетично. В армията често правеше маратонски бягания и тренираше кендо. Беше достатъчно добра и в двете и заради това я наричаха Зоро.

След като зави детето, Джейн огледа Тъкър, сякаш за да го прецени.

Той беше година по-голям от нея, сламенорусата му коса беше малко по-тъмна от нейната, телосложението му също беше атлетично, но и с повече мускули. Виждаше, че тя търси спомена за някогашния Тъкър, младежа, който я грабваше на ръце и я завърташе в кръг, когато се срещнеха, който се смееше с лекота и не се будеше посред нощ в плувнали от пот чаршафи.

Гледаха се от двете страни на пропастта, появила се след годините, които ги разделяха.

Тя вероятно си даде сметка, че ще е твърде трудно да разбере колко дълбока е тази пропаст, и затова насочи вниманието си отново към Каин, към по-лекия път.

— Каин ми се струва по-голям, Тък. Възможно ли е това?

Тъкър се усмихна. Джейн беше единственият човек на света, който го наричаше Тък.

— Спортува…

— Хубав е както винаги. — Погледна го пак. — Чух за Авел.

При споменаването на второто му куче Тъкър усети бодване в сърцето. Пред очите му мина касапницата, ноздрите му изведнъж се изпълниха с миризма на дим, в ушите му отекнаха писъците на ранените му другари. Погледът му се замъгли при спомена за купчина тъмна козина, просната върху червеникавата скала…

Авел…

Докосване по коляното го върна в собственото му тяло.

— Много съжалявам, Тък — каза Джейн и леко стисна коляното му. — Трябваше да ти се обадя. Трябваше да поддържам връзка.

— Няма нищо — отговори той пресипнало. — С Каин почти непрекъснато сме в движение.

Джейн изправи гръб и сложи длан на хълбока на Каин.

— Знам колко го обичахте вие двамата.

Тъкър преглътна с усилие.

— Е, поне ние тримата отново сме заедно.

Тъжна усмивка смекчи чертите ѝ. В Афганистан бяха четирима.

Тъкър се овладя, после кимна към заспалото момче.

— Няма ли най-после да ми разкажеш за новия член на бандата?

Джейн се обърна към детето и лицето ѝ засия от любов.

— Казва се Нейтън. След два месеца става на четири. Честно казано, той е единствената причина да не ти се обаждам през цялото това време. Трудно е. Винаги съм смятала, че с теб, ти и аз… разбираш.

„Разбирам“.

— Преди пет години срещнах един страхотен човек… Майк. Застрахователен агент, ако можеш да си представиш.

— Защо да не мога?

— Знаеш колко съм пристрастена към адреналина. Някъде дълбоко в ума си винаги съм се виждала с някой рисков тип. Ако не ти, поне тореадор, алпинист или пещерняк. Но срещнах Майк. Беше забавен, мил, сладък, хубав. — Поклати глава. Спомените я накараха да се усмихне, макар тъгата да напираше в очите ѝ. — Влюбихме се, забременях.

— И къде е Майк сега?

Джейн го погледна.

— Умря при автомобилна катастрофа. Само три седмици след като се роди синът ни. Беше толкова горд… толкова щастлив…

Тъкър не очакваше това. Имаше чувството, че някой го е ударил в корема.

— Съжалявам, Джейн.

Тя кимна и избърса една сълза.

— След това се дистанцирах от всички. Синът ми и работата ме превзеха изцяло, без остатък. Мислех си да ти се обадя в някои моменти, но не се бяхме виждали толкова дълго… Просто не знаех какво да ти кажа.

— Разбирам. — Той огледа малката стая, готов да премине към не толкова болезнена тема. Джейн го бе потърсила поради някаква конкретна причина. — Как изобщо ме намери?

Тя сви рамене.

— Имам приятели на тайни места.

Тъкър повдигна вежда.

— Добре де. Проследих кредитните ти карти. Ако наистина искаш да изчезнеш, ще трябва да поработиш още малко по въпроса.

Разбира се, тя се шегуваше, но той регистрира съвета ѝ — каза си, че е станал доста небрежен в покриването на следите си.

„Ставаш невнимателен“.

С палец и показалец Джейн прибра кичур коса зад дясното си ухо. Тъкър помнеше този жест — обичаше го, макар и да не си даваше сметка защо. Усети се, че се е втренчил в нея.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. Къде живееш сега?

Джейн се поколеба.

— Предпочитам да не казвам. Не че ти нямам доверие. Просто колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Тъкър би се отнесъл с презрение към подобен конспиративен тон, ако го бе чул от някой друг. Това обаче беше Джейн, уравновесена колкото си иска, че и повече. Тя беше най-добрият анализатор на разузнавателни данни при рейнджърите, придадена към специалния батальон. В миналото с Тъкър бяха работили доста често заедно по координирането на мисии, докато тя не напусна армията, седем месеца преди него.

— Джейн, каза, че си в опасност. И че някой иска да те убие.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Може просто да си въобразявам. При моята работа вероятно е нормално да си параноик. Имам обаче Нейтън и с него не мога да поемам никакви рискове.

— Добре, разкажи ми какво се е случило.

— Нали помниш Санди Конлън?

Тъкър трябваше да се замисли за миг, преди да се сети. Беше толкова отдавна!

Джейн извади от джоба си снимка и му я подаде. На нея той видя себе си по-млад, ухилен глуповато, издул гърди, прегърнал с една ръка Джейн, а тя — една по-ниска стройна жена с кестенява коса и очила с черни рамки. В краката им бяха двете кучета, Каин и Авел.

Тъкър си спомни кога бе направена снимката и се усмихна. Санди беше цивилен анализатор на разузнавателни данни към 3-ти рейнджърски батальон във форт Бенинг, Джорджия. Често се включваше в бандата им. Тъкър си спомни острото ѝ чувство за хумор, веселия смях. Още едно приятелство, за което съжаляваше, че е оставил да му се изплъзне.

— Какво е станало с нея?

— Изчезнала е. Не можах да се свържа с нея цял месец, така че преди три дни се обадих на майка ѝ. Живее край Хънтсвил, в планината. Затънтено място. Банджо, селски танци, домашен алкохол и така нататък.

— Ясно. И какво научи от нея?

— Не много, но достатъчно, за да започна да се тревожа.

— Продължавай.

Джейн пое дълбоко въздух.

— Преди година и половина Санди получи нова позиция. Преди това беше анализатор към РАО.

РАО беше Разузнавателната агенция на отбраната.

— Всъщност тъкмо Санди ми помогна да започна работа в РАО. Бяхме заедно до напускането ѝ.

— Но ти още си там.

Джейн кимна.

Тъкър беше наясно, че няма смисъл да разпитва за подробности. Джейн несъмнено беше стигнала до работа с класифицирана информация, защото имаше съответните умения.

Тя продължи:

— След като Санди напусна, поддържахме връзка. Имейли няколко пъти седмично, два-три телефонни разговора месечно… от този порядък. През последните няколко седмици обаче долових, че нещо около нея не е наред. Първо си помислих, че е затрупана с работа, но когато настоях да ми каже, само повтаряше, че нямало никакви проблеми.

— А не е било така.

— Долавях нещо в гласа ѝ, особено последния път, когато говорихме. Стори ми се изплашена.

Доколкото Тъкър познаваше Санди, тя не беше от плашливите. Във вените ѝ имаше желязо.

— Каква беше новата ѝ работа?

— В Редстоун.

— Редстоун Арсенал?

Джейн кимна.

Редстоун беше военен обект в Хънтсвил, Алабама. Там бяха разквартирувани множество военни подразделения, предимно от областта на въздухоплаването и космическата индустрия, включително Агенцията за противоракетна защита и Маршал — космическият център за управление на полетите на НАСА.

— И какво е работела там?

— Не ми е споменавала. Може да не е имала право. Предполагам, че е била някакъв консултант. Че е участвала в някой много секретен проект.

— И сега я няма? — настоя той. — Изчезнала е, без да се обади на никого?

— Според майка ѝ Санди отишла да я види преди три седмици. Предупредила я, че ще отсъства две седмици и че не бива да се тревожи. Стори ми се странно обаче, че е настояла майка ѝ да не се обажда в базата и да не задава никакви въпроси.

— Да, странно е.

— И на мен ми се стори странно. — Джейн замълча за момент.

— Ако трябва да предположиш — попита той, — какво според теб се е случило?

— Някой я е отвлякъл.

Тъкър я погледна. Категоричността в гласа ѝ го накара да се замисли.

— Защо мислиш така?

— След като говорих с майката на Санди, направих някои дискретни проучвания, чрез приятели на приятели. Нейни и мои. Надявах се някой да знае нещо. Вместо това открих, че още двама общи колеги са изчезнали без следа. По-лошото обаче е, че четирима други са мъртви.

— Мъртви?

— Само през миналия месец. Един път задушаване от въглероден оксид в жилището, един път инфаркт, два пъти автомобилни катастрофи.

„Твърде много, за да са съвпадение“.

— Какво е общото между всички вас? — попита Тъкър. — Работехте върху нещо заедно? Всички ли бяхте базирани на едно и също място?

Джейн го погледна, но не отговори — което само по себе си беше отговор. Тъкър я познаваше твърде добре и си даваше сметка, че крие нещо, но реши да не я притиска. Помнеше какво му бе казала: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Защо дойде при мен? — попита вместо това.

Джейн погледна ръцете си.

— На този етап не знам на кого мога да се доверя, а на теб вярвам повече, отколкото на когото и да било другиго. Освен това ти си… ти си… — Погледна го. — Находчив. И си външен човек за всичко това.

— Тоест никой не би заподозрял, че ти помагам — каза Тъкър.

— Освен това ще гледаш от друга гледна точка. Не съм забравила колко те бива да гледаш отвъд привидностите и да виждаш истината. Имам нужда от това. Имам нужда от теб.

Той я гледаше. Разбираше, че в думите ѝ има дълбочина, която в момента е опасно да проучва. Ако беше някой друг, щеше да я разкара, без изобщо да му мисли, и да се погрижи да не оставя никакви следи. Но това беше Джейн. Така че той се наведе, хвана пръстите ѝ и почувства лекото им треперене.

— Имаш мен… и Каин.

Тя му се усмихна и пак бръкна в онези дълбини.

— Отново заедно.

3.

11 октомври,

07:22 източно лятно време

Смит Айланд, Мериланд

Пруит Келерман седеше пред панорамния прозорец на офиса си на последния етаж. Пред очите му се разкриваше фантастична гледка към залива Чесапийк, а малко встрани се очертаваше силуетът на Вашингтон.

В този ранен час мъглата все още обгръщаше столицата на страната, смекчаваше острите ъгли на сградите, заличаваше монументите и куполите. Той си представяше как мъглата разяжда Вашингтон до самото му мрачно сърце, как разкрива подобните на тумори потоци на амбициите, които движат града, аспирации едновременно дребни и огромни.

Усмихна се на собственото си отражение, което се проектираше върху далечния силует на столицата, даде си сметка, че е господар на всичко, което вижда.

В продължение на малко повече от две десетилетия бе превърнал мечтите за власт, надеждите и страховете на града в живи пари. Корпорация „Хорайзън Медия“ бе станала доминираща трибуна за всички, които търсят внимание, които искат спасение, които с нокти и зъби пълзят към върха. Медийната му империя контролираше безброй средства за комуникация: телевизии, радиа, печатници, онлайн канали. С годините бе научил колко лесно е да контролираш потоците информация. Всичко опира до потискане на някои източници и засилването на други.

Малцина разбираха наистина, че старата аксиома информацията е власт вече не е вярна. Истинската машина на властта днес е в опаковането и представянето на тази информация. В ерата на звуковите монтажи и трикове за привличане на вниманието привидностите са всичко и Пруит беше майстор в създаването им, което му бе спечелило и ключовете за този бляскав замък на върха.

Нямаше политик или правителствен служител, до когото да не може да се добере. Наближаваха избори и важни фигури от двете страни на терена идваха при него като просяци, които ясно си дават сметка кой всъщност контролира амбициите им.

За да запази известна дистанция, бе изградил централата на „Хорайзън Медия“ на остров в залива Чесапийк. Смит Айланд е между Мериланд и Вирджиния и макар че е национален резерват за дива природа, Пруит бе успял да склони упоритата комисия по зонирането да приеме волята му. Бе избрал един от външните острови, най-близкия до брега, ивица солено блато, която той разшири, като изрина и запълни дъното, като нае хора от Хонконг, за да подсилят фундамента. Дори накара да построят частен мост, наред с флотилията кораби на подводни криле, която возеше посетителите към острова и назад.

Почукване на вратата върна вниманието му в настоящето. Той провери отражението си, както правеше винаги.

Беше на петдесет и пет, но гърбът му си оставаше изправен, а раменете му широки. Бръснеше главата си, за да смущава околните, но и от суета, защото криеше постоянно напредващата плешивина. За да прикрие още повече признаците на стареене, беше започнал да си прави инжекции с човешки хормон на растежа, предполагаем извор на младост. Поддържаше и добро тегло. Мнозина вярваха, че е с двайсет години по-млад.

Оправи копринената си вратовръзка.

„Привидностите са всичко“.

Вратата зад него се отвори, без влизащият да почука. Подобно нещо обикновено би го ядосало, но пък нямаше как да се случи — само един човек си позволяваше да нахлуе така в неговата светая светих. Усети как се отпуска. Още докато се обръщаше, на лицето му се появи усмивка.

— Лора! — каза той на младата жена, облечена с елегантен тъмносин делови костюм. — Какво правиш тук толкова рано?

Тя отвърна на усмивката му също толкова топло и посочи с ръка мъгливата утрин.

— Какъвто бащата, такава и дъщерята.

„За бога, дано не е така“.

Тя дойде до бюрото му, носеше папка под мишница.

— Реших да започна рано.

Пруит кимна, въздъхна и посочи един от столовете. Офисът му беше шедьовър на модерната шведска архитектура, с леки дървени мебели, лъскави елементи от неръждаема стомана и пестеливи орнаменти. В помещението доминираха няколко плоски екрана с ултрависока разделителна способност, монтирани на стената зад конферентната маса. Показваха без звук каналите, които притежаваше — новини, репортажи, коментарни предавания.

Дъщеря му се настани на стола и избута назад кичур кестенява коса. Лицето ѝ беше осеяно с лунички. Малцина биха я сметнали за красавица според днешните непоклатими стандарти, но Лора винаги бе успявала да печели обожатели с интелигентност и чар.

— Преди новият цикъл да започне на пълни обороти — започна тя, — искам да прегледаме съобщението, изготвено от правния отдел във връзка с подслушването на телефоните.

Лора беше директор по комуникациите и се занимаваше с журналистите, както от „Хорайзън“, така и външни. Поредният случай — последната досадна неприятност — беше обвинението, че „Хорайзън Медия“ подслушва телефоните на „Уошингтън Поуст“.

— В „Поуст“ нямат доказателства — каза той и се отпусна тежко на собствения си кожен стол. — Просто формулирай отговора ни както намираш за най-добре. Имам ти доверие. Подчертай обаче, че не съм бил информиран за никаква такава предполагаема дейност. И че ако представят доказателства, с радост ще коментираме и тях.

— Готово. — Лора задраска пункт от списъка на коленете си. — Да поговорим тогава за пътуването до Атина в петък. По някакъв начин в „Асошиейтед Прес“ са научили за него.

— Естествено, че ще научат.

С годините Пруит бе разбрал колко добре е от време на време да оставя някой репортер да измъква зрънца информация за „Хорайзън“. Това отвличаше вниманието от нещата, които наистина трябваше да останат скрити.

Такъв беше и случаят с пътуването до Атина.

— Просто им кажи истината — добави той.

Лора го погледна, усмихна се и повдигна вежда.

— Истината? Откога наша грижа е разпространяването на истината?

Той я изгледа с престорен укор.

— Мислех, че само аз съм циник в тази стая.

— Уча се от ментора си — отвърна тя и се върна към бележките си.

Пруит въздъхна. Щеше му се да не беше истина. След като Лора бе завършила бизнес в Харвард, бе направил всичко възможно да я държи настрана от „Хорайзън“. При толкова много празноглави дъщери на заможни хора, които прекарват дните си в пиене на капучино, а вечер показват бельото си на папараците, неговата дъщеря искаше да работи усърдно за успеха си и беше напълно лишена от претенциозност. Въпреки това, когато я взе на работа преди пет години, той положи всички усилия да я изолира от по-тъмната страна на „Хорайзън Медия“, особено от плановете си за следващия скок напред в бизнеса.

Тя погледна бележките си и продължи:

— По отношение на пътуването до Атина заявяваме, че то е част от продължаващите усилия на „Хорайзън“ да модернизира и консолидира гръцките телекомуникационни компании. Наред с това подчертаваме, че „Хорайзън“ и гръцкото правителство вярват в системата на свободния пазар, при нужната откритост и прозрачност.

— Звучи чудесно.

Пруит си даваше сметка, че това прессъобщение ще предизвика бурни реакции сред антитръстовите маниаци както в страната, така и в Европейския съюз, но в момента и бездруго в гръцката телекомуникационна индустрия се бяха насочили към откровено монополизиране. Някой трябваше да поеме юздите.

Тогава защо не „Хорайзън“?

— Нещо друго? — попита Лора.

— Да. Има още една точка в дневния ред. — Той стана, заобиколи бюрото и хвана ръката ѝ. — Ти си всичко за мен, знаеш го, Лора, нали?

Тя се усмихна.

— Разбира се. И аз те обичам.

— Безпокоя се, защото не отделяш достатъчно време за себе си. Носят се слухове, че работиш по деветдесет часа седмично.

— Татко, положението не е по-различно за много хора тук.

— Ти не си хора. Ти си моя дъщеря.

— Освен това обичам работата си. Мога да се грижа за себе си.

— Разбира се, че можеш, но един баща има право да се тревожи. Освен това с майка ти…

— Знам. — Майка ѝ беше починала от рак на яйчниците, когато Лора беше на петнайсет. И двамата бяха съкрушени, а после, докато се справяха с мъката си, станаха още по-близки. Тя стисна пръстите му.

— Свърши чудесна работа, татко. Аз съм среден, идеално приспособен към реалността индивид на трийсет и няколко.

— Ти си всичко друго, но не и среден индивид, Лора.

Тя го потупа по ръката в знак на благодарност, стана и оправи строгата си пола.

— Трябва да бягам. Булдогът ти чака вън. Гледаше с ледения поглед, който не вещае добри новини.

Имаше предвид Рафаел Лион, шефа на личната му охрана.

Преди Лора да излезе, Пруит размаха показалец пред лицето ѝ.

— След като тази идиотщина с подслушването мине, ще си вземеш почивка. Това е заповед от шефа ти.

Лора козирува.

— Слушам, сър!

Когато тя излезе, в офиса с вдървени крачки влезе Лион.

Сравнението с булдог не беше неоснователно. Беше нисък и набит. Ръцете му бяха огромни и груби. Лицето му имаше постоянен тен от годините, прекарани в пустинята. Всичко у него издаваше бившия военен.

Рафаел Лион бе служил във френските специални части — Brigade des Forces Specials Terre. Преди шест години беше изправен пред съда с тежки обвинения във военни престъпления в Чад и Пруит прецени, че ще е от полза да се намеси в негова полза, тъй като вестниците, притежавани от „Хорайзън“, бяха обвинявани, че подстрекават опозиционните сили в страната и наливат масло в огъня, който разпалва гражданската война там. Така или иначе, когато Пруит спести на Лион дълги години затвор, той се превърна в негов най-лоялен актив, човек, който не би се поколебал да изцапа ръцете си — за него — дори с кръв.

Пруит беше наясно, че с шефа на охраната му не бива да се водят празни разговори.

— Е, докъде стигнахме с Гарисън?

Сенатор Мелвин Гарисън беше председател на Комисията по енергетика и природни ресурси, която в момента проучваше проектозакон, който би позволил на американските производители от сферата на отбраната да използват вносни редки земни елементи в продукцията си. Чрез няколко посредници Пруит опитваше да гарантира, че проектозаконът никога няма да излезе от комисията.

Лион поклати глава.

— Не помръдва.

Пруит се усмихна тъжно.

— Така ли? Дай подробности.

— Не открих никакви пороци или скелети от гардероби в миналото. Разведен е, не се е женил повторно.

— Деца?

— Син и дъщеря. Тя е в Харвард, подготвителен курс за медицина. Момчето прекарва лятото, като пътува с раница из Европа. В момента е в… — Лион извади бележник от джоба си и прелисти няколко страници — Рим.

— Имаш ли хора там?

Лион се замисли за момент. Ясно си даваше сметка какво се иска от него.

— Имам — отговори. Погледът му стана още по-леден. — Как искате да го обработя?

— Без перманентни увреждания, но достатъчни, за да може да схване посланието. Обади ми се, когато е готово, и аз ще позвъня на милия сенатор, за да му изкажа съчувствието си.

Лион кимна.

— Добре — каза Пруит. — Сега ми кажи докъде стигнахме с последните от своенравните ни гении?

— Снайдър и жена му излетяха от пътя край Ашвил. Лоша спирачка. Не е оригинално, но е ефективно.

— Последните двама?

— Приближаваме ги. Едната, Сабатело, изчезна от екрана за момента. Търсим други следи. Ще я открием.

Пруит се намръщи. Беше чел досието на Джейн Сабатело.

— Предвид миналото ѝ може да се окаже трудно.

— Ще я намерим — повтори Лион. — Изчезнала е със сина си. Така ще я проследим по-лесно.

— Постарай се да успеете.

— За последните двама, предполагам, ще искате същия протокол, както и за другите?

Пруит кимна и каза:

— Да. Смъртта им трябва да прилича на злополука.

„И истината никога не бива да излезе наяве“.

4.

1 октомври,

19:33 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

„Добре дошли в Ракетния град…“

По-малко от ден след като се раздели с Джейн в Монтана, Тъкър се оказа в противоположния край на страната, седнал в един „Форд Експлорър“ под наем. Караше през гористите покрайнини на Хънтсвил, Алабама. Мястото си бе спечелило прозвището Ракетния град заради близостта си до Редстоун, където съжителстваха военна ракетна програма и команден космически център на НАСА.

Каин седеше отпред, до него. Беше подал глава през прозореца и изучаваше миризмите от долината на река Тенеси. След като бе прекарал в клетка полета през страната, сега определено се наслаждаваше на вятъра в козината си и на ароматите на околния свят в ноздрите си.

Тъкър протегна ръка и го погали.

„Ще ми се да можех да се науча да живея за момента като теб“.

Вместо това някаква смътна тревога връзваше възли зад очите му. Не искаше да оставя Джейн в мотела, но тя настоя, защото трябвало да остави Нейтън на сигурно място преди да се срещнат отново. Освен това Джейн беше известна в този район. Никой не познаваше него. Така че засега щеше да действа сам.

Все пак ѝ бе обещал да я държи в течение. За тази цел му бе дала два телефонни номера, които смяташе за сигурни. „Остави съобщение на първия номер — анонимно, за раждане на бебе или семейно събиране, или нещо от този род — така беше казала, — после изчакай десет минути и набери втория номер“.

Макар и да се опитваше да го прикрие, докато го изпращаше на летището, Тъкър беше наясно, че никога не я е виждал по-изплашена…

Видя неонов надпис, наполовина скрит от шубраците: „Мотел Фолс Вали“.

— Почти стигнахме — каза на Каин.

Беше избрал това място заради отдалечеността му — намираше се в западния край на Хънтсвил. Вляво, в блатата, виждаше останките на стар бетонов завод. През 1962 година се бе скъсал бент и придошлата от дъждовете река Тенеси бе заляла низината. Вместо да се опитва да възстанови вече изоставения завод, щатът бе решил да се възползва максимално от ситуацията — подобно на корпуса на потънал кораб, който се превръща в риф, останките бяха станали основа на процъфтяваща нова екосистема.

Обаче не само усамотеността на мотела бе накарала Тъкър да наеме стая в него. Портал № 7 на Редстоун Арсенал беше само на три километра по-нататък. Тъкър не знаеше дали това ще допринесе по някакъв начин за проучването му, но близостта на обекта поне щеше да му помага да не се отклонява от целта.

Стигна до мотела и влезе в паркинга. Бунгалата бяха пръснати в близката гора. Той отиде на рецепцията, поиска най-усамотеното бунгало и подкара към него. След като влезе, видя тапети на цветя и покривка за легло от седемдесетте с цвят на авокадо. Всичко беше чисто и леко миришеше на лизол.

Докато се настаняваха, Каин направи пълна инспекция на стаята. След като явно прецени, че е приемлива, се изтегна на двойното легло с продължителна разочарована въздишка.

— Е, не е точно „Риц“, нали?

Тъкър отиде до задния прозорец и дръпна пердетата. Прозорецът гледаше на изток, към Редстоун. Над дърветата се виждаха планините Уидън и Мадкин, които се намираха в територията от четирийсет хиляди акра на обекта — половината от тях се използваха за тестване на бойни ракети и космически апарати. Тъкър беше чел, че вътре имало повече от триста километра пътища и десетки огромни сгради.

Редстоун Арсенал беше цял град.

Някъде във всичко това бе работила Санди Конлън, може би по проект, който бе свързан с изчезването ѝ.

Как обаче?

Имаше само един начин да разбере. Макар да беше уморен от пътуването, Тъкър се безпокоеше от очакващите го трудности. И подозираше, че не е само той.

Каин го гледаше, излегнат на леглото. Тъмните му очи бяха изпълнени с очакване.

Тъкър му се усмихна, с което си спечели махване с опашка.

— Е, Каин, готов ли си за работа?

Каин скочи от леглото и отиде до вратата.

— Приемам, че това е „да“.

Преди да тръгнат, Тъкър извади екипировката на кучето от сака си. Тактическата жилетка К9 „Сторм“ беше оцветена в черно и кафяво, като козината на кучето. Не само че беше водоустойчива, но и беше подсилена с кевлар. Тъкър провери миниатюрната камера за нощно виждане, монтирана в нашийника, провери и предавателя. Оборудването му позволяваше да наблюдава непосредствената околност на кучето и да му дава звукови команди през специална слушалка в ухото му.

Надяна жилетката през раменете на Каин и затегна каишите. Усещаше как мускулите на животното потрепват от потисната възбуда. След като провери жилетката за нагъвания и се увери, че комуникационната линия е наред, улови муцуната на животното в дланите си и се вгледа в очите му.

— Готов ли си, приятел?

Каин пристъпи напред и опря студения си влажен нос в носа на водача си.

— Кое е най-доброто куче? — прошепна Тъкър.

Лекото близване по брадичката му даде отговор.

— Точно така. Ти. — Тъкър се изправи и тръгна към вратата. — Да отидем да проучим.

21:19

Когато джипът на Тъкър влезе в малкото оградено селище, нощта се бе спуснала напълно. Фаровете осветиха бронзовата табела на каменния портал.

Според Джейн Санди живееше тук.

Наетият джипиес го поведе през плетеница от улици. Къщите, покрай които минаваше, бяха като замъци, на парцели повече от акър. Всички дворове бяха добре поддържани, къщите бяха построени доста назад от улиците. Вечерта ухаеше на люляк и прясно окосена трева.

„Санди, с каквото и да се занимаваш, сто на сто е добре платено“.

Когато наближи целта си, той намали, после спря на стотина метра от мястото. Всички алеи към домовете бяха осветени с еднакви улични лампи и на всяка имаше табела с номера на адреса. Лампата на алеята на Санди обаче не светеше.

В главата на Тъкър припламна безпокойство.

„Може да означава нещо, може да не означава нищо…“

Огледа се. Цвърчаха хиляди щурци. Иначе улицата беше тиха. Никакви коли, никакви пешеходци, никакви лаещи кучета. В няколко прозореца видя синкавите отблясъци на телевизори.

— Като че ли всички се готвят за сън — прошепна той на Каин.

„Освен нас“.

Взе малката си раница от седалката и слязоха от колата. Тръгнаха към къщата и огледаха предния двор — все едно някой живеещ тук разхожда кучето си.

На петдесет метра навътре се издигаше домът на Санди — модерно двуетажно френско шато с долепен гараж за три коли. В предния двор имаше дори каменен фонтан.

„Определено добре платена…“

Всички прозорци обаче бяха тъмни. Фонтанът не работеше и изглеждаше странно замрял.

Улицата беше все така пуста. Тъкър сви по алеята към къщата и след няколко метра клекна сред някакви дървета. Каин застана до него. Тъкър извади очилата си за нощно виждане и огледа фасадата на къщата.

Забеляза четири светещи датчика за движение под стрехите — Санди имаше алармена система.

Беше ли обаче активирана?

Време беше да разбере.

Посегна и включи комуникационната система на Каин, после си сложи слушалките. Докосна главата на кучето и му посочи къщата.

— Търси! — прошепна, после описа кръг във въздуха с пръст. Командата беше добре отработена: „Обиколи и се върни“.

Каин се спусна към тъмната сграда с наведена глава и направи широка обиколка, за да мине през терена. Тъкър бе работил и с други бойни кучета и познаваше способностите им, но Каин надминаваше всички — доказано разпознаваше повече от хиляда думи и реагираше на сто сигнала с ръка. Разбира се, не беше в състояние да интерпретира цели изречения, но можеше да обединява думи и сигнали и да извършва определени последователности от действия. Най-хубавото от всичко обаче беше, че след като работеха заедно още откакто Каин беше кутре, двамата се разбираха, без да има нужда от думи и сигнали.

Доверието помежду им беше непоклатимо.

Тъкър наблюдаваше с гордост как Каин прекоси моравата — тъмна сянка в топлата вечер. Забеляза, че един от датчиците за движение се активира, когато кучето мина.

„Системата трябва да е изключена“.

Но дали?

Щом Каин се скри зад ъгъла на гаража, Тъкър взе сателитния си телефон и намери сигнала от камерата на кучето. Появи се трепкащо неясно изображение на дървета.

Щом Каин стигна до задната страна на сградата, Тъкър докосна микрофона на слушалките си и изкомандва: „Стой!“

Каин веднага се подчини и легна по корем. Обърна се — заедно с камерата — към задната част на модерното шато.

Тъкър се вгледа в екрана.

Всичко изглеждаше спокойно.

„Напред“, изкомандва Тъкър.

Каин минава през мокра трева, заобикаля храсти и се прикрива в най-тъмните сенки. Ушите му са изправени, реагират на всеки шум — бръмчене на насекоми, далечно съскане на котка, ръмжене на автомобил на съседна улица. Ноздрите му се разширяват от миризми, които са едновременно познати и непознати на това ново място.

Катерица се шмугва в храсталака, но той не се поддава на изкушението да я подгони.

Остава там, където трябва да бъде.

Обикаля къщата и отново излиза в горичката отпред. Лек ветрец носи позната миризма. Той тръгва натам. Копнее за топлината на тази миризма, за обещанието, скрито в нея, за глутница и дом.

Най-накрая стига до партньора си.

Пръсти рошат врата му, заравят се в козината, почесват го, посрещат го с „добре дошъл“.

Каин бутва крака му с муцуната си.

Отново заедно.

— Браво! — прошепна Тъкър едновременно като поздрав и похвала, признание за партньорство.

Каин клекна и изплези език, а Тъкър се замисли за следващия си ход. Беше дошъл тук с надеждата да претърси жилището на Санди. След като къщата бе тъмна и външните датчици за движение не бяха задействали алармата, инсталацията вероятно не беше активирана и не би имало проблем да продължи, при все че имаше и някакъв риск. Не беше свикнал да се спотайва и да не предприема нищо.

— След мен — изкомандва след малко.

Без да излиза от дърветата, тръгна към задната страна на къщата. През камерата на Каин беше забелязал, че гаражите имат задна врата. Приближи я предпазливо и видя, че е заключена. Горната ѝ част обаче беше от декоративно стъкло.

Светна с фенерчето си и огледа стъклото за кабели на датчици. Нямаше.

Добре.

Извади от джоба си инструмент за чупене на стъкла, с пружина. Уви носна кърпа около стоманената глава и я притисна към стъклото. Натисна спусъка. Стъклото се счупи с приглушено пукане. Той бързо махна останалите парчета, бръкна от другата страна, напипа резето и го освободи.

Влезе, с което извърши първото си престъпление при тази мисия.

Проникване с взлом в чужда собственост.

Огледа гаража и видя обичайните неща — градински инструменти, косачка, работен тезгях, няколко стълби, подпрени на задната стена.

Но нямаше кола.

Отиде до вратата, която водеше към къщата. Провери дръжката. Заключено. Обаче познаваше и навиците на Санди. Вдигна ръка и опипа горния ръб на касата.

Бинго!

Взе ключа, мушна го в ключалката и влезе в кухнята. След влагата навън климатикът бе освежаващ. Охлаждаше потта. Той вдигна ръка към въздуховодите. Щом Санди бе оставила климатика да работи, преди да изчезне, вероятно беше смятала да се върне скоро.

Обзе го безпокойство.

Застана неподвижно и се ослуша, но чу само типичните шумове на празна къща. Погледна Каин, който, изглежда, бе доловил накъде е насочено вниманието му. Ушите му бяха щръкнали, мускулите под бронираната жилетка бяха напрегнати. Но кучето с нищо не показваше да е доловило нещо необичайно.

Тъкър го докосна по гърба и прошепна:

— Стой до мен.

И тръгна да претърси къщата.

Първо се огледа набързо, за да се ориентира за разпределението на стаите. Санди показваше склонност към южняшкия уют — столове с дебели възглавници, полиран на ръка дъбов под, шкафове от кленово дърво. И все пак, колкото и приятен да беше, интериорът изглеждаше някак нагласен. Всичко беше на мястото си. Като че ли никой не живееше тук, като че ли Санди прекарваше повечето си време на работното си място.

Тъкър огледа за следи от претърсване на къщата, но не се виждаха никакви подобни признаци.

Качи се в кабинета на горния етаж. Стените бяха скрити зад рафтове с книги. Той хвърли поглед на заглавията — популярни романи и десетки книги за програмни езици, инженерни въпроси, програмиране.

Отиде до компютърния монитор. Кабелът висеше от ръба на бюрото до правоъгълна вдлъбнатина върху мокета. Самият компютър липсваше. Дали Санди бе тръгнала с него, или някой го беше прибрал, след като тя бе изчезнала?

Претърси чекмеджетата на бюрото, но не откри нищо особено: сметки, гаранционни карти за домакински уреди, писма, квитанции за платени сметки, ваучери за автосервиз, анулирани чекове, банкови извлечения и други подобни. Всички бяха подредени в папка, с надписани джобове.

Хм…

За човек с такъв интерес към компютрите пазенето на квитанции изглеждаше доста старомодно. Тя като че ли предпочиташе да има книжно копие от всичко.

Леко скимтене привлече вниманието му към Каин. Кучето беше застанало пред единствения прозорец на кабинета. Оттам се виждаше моравата отпред.

Тъкър видя черен шевролет събърбан да завива в алеята към къщата и да се плъзва към предната врата. Фаровете не светеха.

5.

12 октомври,

22:04 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

Тъкър фокусира на регистрационния номер и го запамети. Тази визита не можеше да е съвпадение. Нямаше представа кои са посетителите, но определено не бяха от полицията.

„Вероятно се е задействала скрита аларма“.

Дръпна се от прозореца и слезе към гаража. Точно когато стигна до него входната врата се затръшна и звукът отекна в празната къща. Тъкър бързо отиде до задната врата на гаража, отвори я и огледа задния двор. Чисто. Направи знак на Каин да стои до крака му и излезе. Долепи гръб до тухлената стена и запристъпва странично към предната страна на къщата. Когато наближи ъгъла, чу леки стъпки в тревата зад гърба си.

Закри Каин с тялото си и му прошепна команда, която потвърди със сигнал. „Покрий дясно. Скрий се близо“.

Кучето напрегна мускули, после се шмугна между дърветата и изчезна.

Тогава се чу дрезгав глас:

— Стой на място!

Тъкър бавно се обърна, вдигна ръце и видя да се приближава тъмна фигура. Прошепна в микрофона: „Заобиколи отзад. Тиха атака“. След това свали слушалките от главата си и заговори с добродушен южняшки акцент:

— Ей, приятел, търсех Санди. Аз съм Фред Дженкинс, съседът отсреща. С Либи наглеждаме къщата на Санди, когато я няма. Оставила ми е ключ.

Вдигна нагоре ключа и видя тъмния силует на пистолет в дясната ръка на непознатия. Продължи да се усмихва изплашено.

Няма нищо особено… просто съсед, приятел…

— Не сме виждали Санди от известно време — продължи Тъкър. — Реших, че е забравила да ни каже, че заминава за повече време. После гледам, моравата ѝ пожълтява. При тия жеги напоследък, гледам, не се включват поливачките, та дойдох да проверя таймера. — Посочи към задния край на гаража. — Обаче май като че ли…

— Дръж ръцете горе — нареди мъжът и пристъпи по-близо. Вдигна ръка по-високо и оръжието му се появи в петно светлина — полуавтоматичен пистолет със заглушител.

Лошо.

— Разбира се, няма проблем — каза Тъкър. — Не искам да…

Зад въоръжения изпращя клонка — необикновен пропуск за Каин. Мъжът понечи да се обърне, но кучето се спусна през тревата, право към него. Връхлетя го странично, като таран. Мъжът изпъшка и падна като покосен. Главата му се удари в бордюра на цветната леха. Пръстът му, проврян в спусъка, се сви конвулсивно и последва изстрел — прозвуча като кашлица заради заглушителя.

Тъкър се хвърли напред. Беше готов да направи каквото трябва, но мъжът се беше свлякъл на земята и не мърдаше. Тъкър клекна до него, а Каин застана от другата страна.

Тъкър взе пистолета — „Берета М9“ — и потърси пулса на нападателя. В същия миг чу глас зад себе си.

— Стой на място!

Тъкър направи гримаса.

„Разбира се, че този не е сам“.

„Крий се! Близо!“ — изсъска на Каин, който оставаше закрит от тялото му.

Кучето се плъзна като призрак по моравата и изчезна в шубраците, а Тъкър извика през рамо:

— Добре, добре! Няма проблем!

— Не се обръщай!

Трябваше да действа бързо. Хората със заглушители на оръжията най-често първо стрелят и изобщо не си правят труд да задават въпроси. Вероятно единствената причина онзи да не стреля беше близостта на неговия човек.

— Приятелят ти е ранен! — каза Тъкър през рамо. — По-добре да го…

И без да се обръща, насочи беретата под ръката си и стреля два пъти. Още с втория изстрел се завъртя на коляно и се просна по корем. Пистолетът остана насочен към нападателя. Разбира се, и двата изстрела не улучиха, но постигнаха целта си. Онзи се скри зад ъгъла и изчезна.

„Този тип е обучен… има опит…“

Тъкър изтича до ъгъла, насочил пистолета, и надникна. В същия миг един куршум удари тухлата до лицето му. Тъкър залегна и отново погледна зад ъгъла. Мъжът беше стигнал до колата и се бе скрил зад отворената задна врата.

„Защо задната? Защо не се…“

Отговорът стана ясен, когато онзи вдигна оръжието си — карабина М4, със заглушител и лазерен мерник.

Преди нападателят да заеме позиция, Тъкър пусна четири бързи изстрела в отворената врата на колата. Куршумите счупиха стъклото и надупчиха ламарината. Мъжът отвърна на огъня напосоки, после отстъпи и се прикри зад задната броня.

Тъкър си даваше сметка, че идеята му е да заеме позиция във фланг, и прецени, че не бива да остава на мястото си. Скочи и се спусна към дърветата, като стреляше тичешком, но все пак премерено, за да не свърши патроните. Скри се в шубраците и хукна към съседния двор. След двайсетина метра спря зад едно дърво и се ослуша.

Никой не стреляше. Никой не го преследваше.

Изчака цяла минута.

Откъм къщата на Санди се чу стартиране на двигател и миг след това — свистене на гуми по асфалт. Противникът му явно беше опитен. Независимо кой ще победи, престрелката в жилищен район не е добра идея, така че вместо да преследва Тъкър, мъжът най-вероятно бе прибрал партньора си и бе изчезнал.

Тъкър изпусна дъха, който сдържаше толкова дълго, намести слушалките на главата си и прошепна на Каин: „При мен!“.

22:24

След десет минути — след като се увери, че шевролета наистина го няма — Тъкър отново влезе в кухнята на Санди заедно с Каин. Това беше последното помещение в къщата, което не беше претърсил. Докато проверяваше шкафове и чекмеджета, усети как напрежението нараства с всяка секунда и се свива на топка във врата му. Неизвестният нападател би могъл да се върне с подкрепление във всеки момент… Или можеше просто да го прогони, като уведоми анонимно местната полиция за подозрително лице на адреса на Санди.

И в двата случая трябваше да действа бързо, но засега не откриваше нищо съществено.

Погледът му се спря на вратата, която водеше от кухнята към гаража. Беше минал покрай таблото с ключове и преди, но не се беше сетил.

Глупаво…

Имаше нужда от сън.

Отиде до таблото. Още един пример за типичната педантичност на Санди. Всички ключове бяха надписани старателно — задна врата, веранда, къщата на мама. Обикновените домашни неща. На последната кука обаче — и на нея нямаше етикет — висеше ключ от катинар. На самия ключ имаше жълт стикер с номер 256, а отдолу — с по-малки цифри — 4987.

Тъкър разпозна ключа по външния вид, от дните си в армията, когато често сменяше постовете си.

— Индивидуална складова клетка — промърмори на себе си.

Ако беше прав, четирицифреният код би трябвало да отключи портал, а самата складова клетка би трябвало да е отбелязана с трицифрения.

Къде беше този склад обаче?

В Хънтсвил, около комплекса Редстоун, като военен град, вероятно имаше поне десетина такива склада.

Сети се къде би могъл да открие отговора и се върна в кабинета на Санди. Отвори чекмеджето с папките и извади онази със сметките. Прегледа ги, но не откри нищо от фирма за складиране на багаж. Премина към подписаните чекове. Имаше сигурно стотици, чак от 2011 година. Тъкър започна оттам. На по-ранните чекове беше написан старият адрес на Санди, във Вашингтон, преди да се премести в Хънтсвил. Тъкър премина през следващите месеци и години, прерови живота ѝ, докато не стигна до преместването ѝ в Алабама. И отново каквото очакваше — плащане към транспортна фирма, после стандартните домашни разходи за телефон, вода, кабелна телевизия.

Нищо съществено.

„Какво пропускам?“

Затвори очи и си спомни какво бе споменала Джейн. Че Санди се била променила преди шест месеца. Може би този период заслужаваше по-внимателно вглеждане. Тъкър прелисти чековете до осем месеца назад и започна да ги оглежда внимателно, като този път търсеше нещо, което би могло да съвпада с промененото поведение на Санди.

През петия месец видя чек, издаден на Едит Лозиър, за сумата от 360 долара. На мястото за забележки беше написано: „Връщане на заем. Благодаря, Едит!!!“

— Защо ѝ е бил заем на Санди? — промърмори Тъкър. Беше видял банковите ѝ извлечения. Определено не ѝ се налагаше да иска заеми, особено за такава малка сума.

Защо тогава беше този чек?

Тъкър извади сателитния си телефон и потърси „Едит Лозиър“ в околността. Откри името в съседния град, Гърли, на юг от Хънтсвил. Написа адреса в Гугъл Ърт на телефона си. Оказа се, че Едит Лозиър живее край магистрала в индустриалния район на Гърли. Домът ѝ се намираше в ограден периметър, в който имаше десетина подобни на хангар постройки.

Склад.

Тази жена най-вероятно беше собственик или мениджър на бизнеса и живееше там.

Тъкър се усмихна.

23:48

Малко преди полунощ Тъкър намали скоростта, докато минаваше покрай табела с надпис „ИНДИВИДУАЛНИ СКЛАДОВИ КЛЕТКИ ГАРНЕТ“.

Град Гърли беше на осемнайсет километра южно от Хънтсвил и в него живееха осемстотин души — достатъчно малко, за да може всеки да познава бизнеса на останалите. Тъкър бе минал покрай няколко други такива складове, докато стигне тук. Единият беше буквално на две крачки от къщата на Санди.

„Тогава защо е избрала това място?“

Погледна съседната двуетажна постройка, която се появяваше срещу адреса на Едит Лозиър. Прозорците бяха тъмни по това време — съвсем естествено. Каква беше тази жена и какво общо имаше със Санди? Беше ясно, че са достатъчно близки, за да приеме чек на свое име, а не на името на фирмата. Зачуди се какво ли още знае Едит, но реши, че да почука на вратата на непозната жена по това време не е най-умното нещо.

Вместо това тупна Каин по хълбока. Кучето бе опряло глава на прозореца на колата.

— Да видим какво е скрила Санди тук, в средата на нищото.

Каин тупна одобрително с опашка.

Тъкър приближи джипа до автоматичната врата и протегна ръка към клавиатурата, монтирана на специална поставка. Набра четирицифрения код от ключа на Санди и вратата се отвори с леко потракване. Тъкър въздъхна облекчено и бавно подкара между хангарите, като следваше знаците, докато стигна номер 256.

— Право в десятката! — промърмори и спря пред номерираната клетка.

С Каин скочиха от джипа. Докато уж се разкършваше, Тъкър се огледа крадешком. Забеляза охранителна камера — на същия стълб, на който беше и халогенната лампа. Обърна се така, че лицето му да не се вижда, отиде до вратата на клетката и пробва ключа. Той влезе в катинара гладко и след миг катинарът падна в шепата му. Тъкър вдигна ролетната врата и насочи фенерчето си към вътрешността.

За момент замръзна, стъписан от видяното.

— Какво, по дяволите, е това!?

Пристъпи вътре и светна лампите. За да остане скрит, спусна ролетната врата. Остави Каин да пази отвън.

Нямаше намерение да рискува отново да го нападнат.

Бавно обиколи склада.

В средата имаше маса за игра на карти и стол. Пред масата в полукръг бяха подредени шест бели дъски на стативи, на всяка от които имаше бележки с цветни маркери и графики. На стената вляво от масата имаше две коркови табла, на които с кабарчета бяха закрепени стотици изписани с химикалка картончета. На бетонния под, вдясно от стола, бяха струпани десетина папки с джобове.

Идеята изглеждаше ясна.

„Като че ли Санди си е направила нещо като мозъчен център тук“.

С каква цел обаче?

Тъкър забеляза биещата на очи липса на лаптоп. Всички тези бележки и графики биха могли с лекота да се направят на компютър, особено предвид предишната работа на Санди като анализатор. Вместо това тя беше решила да направи всичко по стария начин.

„Точно како документите в дома ѝ“.

Но защо?

Тъкър направи няколко снимки с мобилния си телефон, после се отпусна на стола и се вторачи в белите дъски. Санди Конлън беше математик и програмист от много висок клас. Формулите, кодовете, ключовите думи бяха непонятни за него. Все пак забеляза няколко подчертани думи и фрази: Тюринг, Одиша, честота на сканиране, разширен спектър, Кложър3, съпоставяне на неструктурирани данни…

Поклати глава.

Освен ако Санди не осъществяваше свой собствен свръхсекретен проект, всичко това най-вероятно беше свързано с работата ѝ в Редстоун. Фактът, че го е правела тук и по този начин, означаваше, че не е искала никой да знае.

— Санди, какво е всичко това?

Отвън долетя тихо ръмжене.

Тъкър стисна юмрук, стана и погледна към вратата.

Някой се приближаваше.

6.

13 октомври,

08:14 централно европейско лятно време

Белград, Сърбия

Войната е бизнес… а бизнесът започва рано.

Пруит Келерман напусна официалните срещи в Атина преди зазоряване и летя два часа в северна посока, до столицата на Сърбия. Частният му самолет кацна в Белград точно когато слънцето докосваше хоризонта. Откараха го с бронирана лимузина с черни стъкла до Бели двор — президентския дворец, намиращ се в бившия кралски дворец. Беше дал изрична инструкция на подготвителния екип срещата да остане в пълна тайна, да се избегне дори намек за отразяване в пресата. Дори дъщеря му, Лора, не биваше да знае за това пътуване. За света шефът на „Хорайзън Медия“ се намираше в хотела си в Атина в очакване на нови срещи във връзка с гръцката телекомуникационна индустрия.

За съжаление президентът на Сърбия Марко Давидович не беше обърнал внимание на това. При пристигането си в официалната резиденция Пруит завари обилна закуска, на която присъстваха политическите другари на Давидович. Закуската беше сервирана в голяма зала с мраморен под на черни и бели квадрати, сводести тавани и вити стълби.

Пруит изтърпя закуската за „добре дошъл“ с усмивка. Обсипваше с любезности всички, с които го запознаваше Давидович. Проведе учтив разговор със съпругата на президента за изборите в средата на мандата му. В края на краищата, изглежда, поканените бяха от най-вътрешния кръг на президента, защото Давидович като че ли също искаше предстоящото им общо начинание да остане тайна.

Най-накрая президентът отведе Пруит в кабинет с рафтове книги по стените, посочи му кожено кресло пред пламтяща камина и се настани на другото. Беше относително млад, под петдесет, с яко телосложение и широки рамене. Косата му беше катраненочерна, леко посребрена на слепоочията.

Появи се сервитьор, който предложи на Пруит малка чашка тъмножълто питие.

— Това е сливовица — обясни Давидович, когато сервитьорът си тръгна, и вдигна чашата си. — Живели! За дълъг живот.

Пруит вдигна своята чаша, кимна на домакина си и отпи глътка. Течността изгори гърлото му и остави сладка следа.

„Не е зле“.

Пруит седна изправен, готов да обсъжда общите им планове.

— Ти си чудесен домакин — започна, — а жена ти е прекрасна.

— Жена ми е крава, но е много мило, че го казваш. С нея се търпим един друг, а тя ми роди две силни момчета. Хората я обичат, така че кой съм аз да се оплаквам? Ти не си се женил никога, нали?

Пруит се усмихна мислено. Беше наясно, че секретарят на Давидович е информирал шефа си подробно за трагичната смърт на жена му. Въпросът целеше да го извади от равновесие. Пруит обаче запази самообладание и лицето му не трепна.

— Вдовец съм.

— О… моля за извинение. Нали имаш дъщеря. Много красива. И много умна при това.

— Да, така е — отговори Пруит с бащинска гордост. За миг и други емоции затрептяха в него: срам, че бе подвел Лора за всичко това, но и страх, че един ден тя може да открие истината.

— Жалко, че е загубила майка си толкова рано.

Пруит кимна в знак на съгласие и се възползва от момента, за да се овладее.

— Беше отдавна. Нека сега се обърнем от настоящето към бъдещето. — Усмихна се добродушно и заговори направо по въпроса: — Чух, че имаш някакви резерви по отношение на уговорките ни.

Президентът се размърда в стола си, в тъмните му очи заблещукаха отблясъци от камината.

„Ето така се вади опонент от равновесие… като го накараш да мисли, че знаеш всичките му тайни“.

— Ами… преосмислям — призна Давидович.

Пруит се облегна назад и завъртя чашата си с пръсти.

— Което означава?

— От това споразумение ти ще спечелиш сериозно.

— Разбира се. — Пруит сви рамене. — Аз съм бизнесмен.

— Разбирам, но…

Пруит го прекъсна.

— Смяташ, че твоята част може да бъде подобрена.

Давидович се вторачи в него и изостави всякакви учтивости.

— Знам, че може. Искаш от мен да осигуря оборудване и транспорт за оперативните ти екипи, наред с намеса пред граничните и митническите служби.

— Както се договорихме преди девет месеца — отбеляза Пруит. — И в замяна за помощта ще ти осигуря първата стъпка към осъществяването на сръбския национален стремеж… който е близък до сърцето ти.

Давидович се намести по-удобно. Зачерви се, но не от питието, което гаврътна на един дъх. Частната разузнавателна мрежа на Пруит го бе информирала за скрития двигател на амбициите му — цел, зад която прозираше стремеж към възмездие и мъст.

При престрелките през границата между сръбските и черногорските сили в средата на деветдесетте родното село на Давидович, Цръвско, било нападнато. Черногорска паравоенна група изпепелила селото и убила баща му, майка му и сестрите му. Единствено дядо му оцелял и опитал да защити селото. Поради някои жестокости, извършени по време на защитата на селото, дядо му по-късно бил дамгосан като военнопрестъпник от тогавашния сръбски президент Слободан Милошевич и в крайна сметка умрял в затвора.

Това вододелно събитие тласнало Давидович към политиката. Позиционирал се като борец за траен мир на Балканите — поне така обещавала платформата му. Пруит обаче знаеше истината и я бе използвал като лост, за да привлече сръбския президент на своя страна.

Продължи, като приложи още сила към лоста.

— С моя помощ ще осъществиш амбицията си — най-накрая да поправиш стореното зло, — като същевременно получиш подкрепата и похвалите на целия свят.

От сведения поглед на Давидович разбра, че думите му са попаднали където трябва.

— И в замяна — продължи Пруит натиска — аз ще получа минна концесия за парче земя, която никой не иска. — Сви рамене и стана. — Ако някой трябва да преосмисля сделката, би трябвало да съм аз.

Обърна се и тръгна към вратата.

Давидович го спря преди да е направил и три крачки.

— Седни, Келерман. Говоря глупости. Да забравим всичко това, да го припишем на боязливост от моя страна.

Пруит го погледна.

Давидович махна към стола.

— Да обсъдим графика.

Пруит изчака неподвижно десет секунди, после се върна и седна. Взе чашката си, отпи глътка и каза:

— Хората ми ще пристигнат след тринайсет дни.

09:03

След като финализира плановете, Пруит се върна в лимузината с шефа на охраната си Рафаел Лион и потеглиха към летището и частния му самолет. Трябваше да се върне в Атина, за да обядва с шефовете на най-голямата телекомуникационна компания на Гърция.

Пруит въздъхна, разхлаби вратовръзката си и си спомни Давидович и как едрият мъжага го прегърна мечешки за довиждане — отново най-добри приятели.

— Сигурни ли сме, че този идиот също не е военнопрестъпник? Чел съм, че по сръбската граница е имало сериозни инциденти.

— Слухове. — Лион сви рамене. — Давидович ще се държи, както подобава, докато дойде време. Трябва да обаче да…

Мобилният телефон на Лион изчурулика в джоба му и го прекъсна.

Пруит му махна да отговори.

Лион включи телефона и слуша няколко секунди. Зададе няколко кратки въпроса, после прекъсна връзката. Двете бръчки на челото му показваха, че новината не е добра.

— Какво има? — попита Пруит.

— Уебстър се обади. В къщата на онази жена, Конлън, в Хънтсвил, е идвал някой.

Пруит се нуждаеше от пълно вдишване, за да се освободи от конфронтацията със сръбския президент и да си спомни коя беше пък тази жена. Не че нямаше връзка между двете неща.

— Кой е бил? — попита. — Крадец?

Лион поклати глава.

— Обучен професионалист. Имал е и куче.

Пруит се намръщи.

— Куче?

— Едро според Уебстър. Според него двамата били с военно обучение. Накарали Уебстър и партньора му да побягнат с подвити опашки. Не се шегувам.

Лицето на Лион беше безизразно. Наистина не се шегуваше.

Пруит се облегна. Карл Уебстър беше дошъл от армията. Не беше глупак и с годините Пруит бе свикнал да се доверява на преценките му.

— И какво мисли Уебстър за онзи тип?

— Разменили са изстрели, но Уебстър останал с впечатлението, че нападателят нарочно не е искал да улучи някого. Което означава, че е внимателен и прецизен и че се справя добре, когато е под напрежение.

Пруит разбра.

„Мъртъвците привличат излишно внимание“.

— Има ли някакви следи към този тайнствен нападател?

Лион се намръщи.

— Още не.

— Би ли могъл да открие нещо в дома на Конлън?

— Не. Къщата беше старателно прочистена.

„Да се надяваме“.

— Все пак не е попаднал там случайно — каза Пруит. — Някой трябва да го е изпратил. И мога да си представя кой. Последната висяща връзка с Проект 623.

Лион кимна.

— Джейн Сабатело. Аз си помислих същото, но сега ми дойде една идея.

Пруит го изгледа съсредоточено.

— Знаем, че телефонът ѝ е призрак — обясни Лион. — Всички изходящи обаждания минават през твърде много прокси сървъри, за да бъдат проследени. А входящите обаждания? Ако е изпратила човек да търси Конлън, ще очаква информация от него.

Пруит разтри брадичката си, замисли се. Въпросът беше твърде сериозен, за да бъде оставен само на Уебстър, особено след като първият истински тест щеше да се проведе след броени дни. Беше крайно време висящите връзки да се прекъснат веднъж завинаги.

— Искам да отидеш в Хънтсвил и да работиш с Уебстър — нареди Пруит. — При толкова средства за наблюдение и ресурси, които стоят неизползвани в Редстоун Арсенал, би трябвало лесно да откриете натрапника. И когато това стане, искам той и кучето му да изчезнат. Погрижи се.

Лион кимна.

— Смятайте, че е направено.

7.

13 октомври,

02:08 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

Някой се приближаваше…

Затворен в склада на Санди, Тъкър се нуждаеше от очите на Каин. Сателитният телефон още беше в ръката му, след като бе направил няколко снимки в импровизирания мозъчен център. Каин изръмжа тихо още веднъж и Тъкър набра кода, за да включи камерата на жилетката на партньора си. Изкомандва Каин да пази тишина и да се скрие.

„Скрий се! Наблизо!“

На екрана се появи картина — неясно изображение в сиво, заради нощния режим на камерата. Изображението затрептя, защото кучето се дръпна зад задната броня на джипа. Под светлината на лампата на близкия стълб се появи фигура — човек, въоръжен с двуцевна ловна пушка. По извивките на тялото ясно си личеше, че е млада жена, със завързана на опашка коса. Беше с джинси, ботуши и извадена навън карирана риза. Пушката беше опряна решително на рамото ѝ. От начина, по който я държеше, можеше да се съди, че знае как да я използва.

И не беше сама.

От крака ѝ не се отделяше голям доберман, готов да нападне, явно обучен.

— Ти, там, вътре! — извика тя. — Излизай! Бавно, чуваш ли ме?

Тъкър се досещаше коя е тази жена. Спомни си охранителната камера на стълба, която бе видял. Повиши глас и извика:

— Едит? Едит Лозиър?

След миг жената отговори и потвърди предположението му.

— Кой си ти?

Тъкър не искаше никакви недоразумения с въоръжена цивилна жена посред нощ. Изглежда, управителката на складовете „Гарнет“ служеше и като охрана. Вероятно го бе видяла да влиза и беше наясно, че мястото му не е тук, особено при тази конкретна складова клетка.

— Приятел съм на Санди Конлън! — извика Тъкър.

— Излез и ми покажи документ за самоличност.

Тъкър прибра телефона в джоба си, приближи ролетната врата и бавно я вдигна. Жената направи две премерени крачки назад, все още готова да стреля, ако види нещо, което не ѝ харесва. Наближаваше трийсет и беше с тъмночервена коса и лунички. Доберманът остана на мястото си, само леко сниши глава, готов да нападне.

След като вратата се отвори докрай, Тъкър вдигна ръце и показа, че са празни. С периферното си зрение видя Каин, клекнал в сянката на джипа. Направи знак да остане там. Не искаше да стресне въоръжената жена и кучето ѝ, преди да е получил шанс да обясни за какво е всичко това.

— И аз имам куче — предупреди Тъкър. Тя вероятно го бе видяла на екрана на камерата. — Ела, Каин. Покажи на дамата, че си добро момче.

Каин излезе от сянката и дойде при Тъкър. Очите му не се отделяха от добермана. Едит веднага забеляза оборудването му и попита:

— Военно куче?

— Преди. Изкарахме заедно четири мандата в Афганистан.

— Значи не си от Редстоун?

Тъкър поклати глава.

— Сега пристигам. Искам да разбера какво се е случило със Санди. Изчезнала е от няколко седмици.

Присвитите очи на жената и стойката ѝ все още издаваха подозрителност.

— Как да съм сигурна, че не ме лъжеш?

— Санди ми даде резервния си ключ оттук — обясни той. — Каза ми да дойда, ако се случи нещо.

Беше лъжа, но предполагаше, че Едит е доловила потайността на наемателката си, когато тя е ангажирала складовата клетка. Вероятно си даваше сметка, че крие нещо. За да потвърди думите си, Тъкър бръкна внимателно в джоба на ризата си и извади снимката, която му бе дала Джейн в хотела в Монтана. На нея се виждаха тримата, прегърнати. Беше я помолил да му я даде, защото очакваше в някакъв момент да се наложи да доказва отношенията си със Санди.

Подаде я на Едит, която внимаваше да държи пушката настрана от ръцете му.

Тя погледна снимката — замръзнал момент от по-щастливи времена.

— Това беше във Форт Бенингс — обясни Тъкър. — Служихме заедно. Всичките.

И посочи Каин.

Едит въздъхна, кимна и му върна снимката. Подпря цевта на пушката на рамото си.

— Санди е изчезнала?

— От месец. Дойдох тук, за да я търся. — Хвърли поглед към складовата клетка. — Или поне да открия някаква следа.

— Преди месец, казваш. — Изражението ѝ стана замислено. — Горе-долу и аз я видях за последен път преди месец. Дойде тук и май бързаше, защото обикновено се отбива при мен и Брус на по бира.

— Брус е мъжът ти?

Тя потупа добермана по гърба.

— Не. Брус е някой, който никога няма да ме измами.

Тъкър се усмихна. Напълно разбираше любовта в очите ѝ: забеляза и как кучето се опира в крака ѝ и отвръща на привързаността.

— Колко добре познаваш Санди?

Нещо едва забележимо се промени в поведението ѝ, тя стана предпазлива. Повечето хора не биха го забелязали, но чувствителността на Тъкър се простираше отвъд уменията му да установява контакт с кучетата си. Можеше да се досети на какво се дължи колебанието на Едит. Вероятно се дължеше на друга тайна на Санди, известна само на шепа хора, най-вече заради факта, че би застрашила достъпа ѝ до класифицирана информация в миналото.

— Недей да питаш, недей да казваш. — Тъкър сви рамене, за да покаже на Едит, че разбира, и още повече да затвърди увереността ѝ в близостта му със Санди. — В армията това вече не е проблем.

— Може и да е така горе на север… — промърмори тя кисело и поклати глава. — Познавам Санди от един местен гейбар. Хората наоколо се познават. Когато ѝ трябваше място да складира някакви неща, дойде при мен. Знаеше, че мога да пазя тайна.

Тъкър кимна. Каин и Брус вече се бяха подушили и бяха изиграли обичайния танц на кучешкото запознанство.

— Когато видя Санди за последен път, тя подсказа ли ти с нещо къде може да заминава?

— Каза, че ще отиде да види майка си.

„Това отговаря на хронологията“.

— Но си личеше, че е изплашена — добави Едит. — Каза, че ще отсъства известно време.

— А казвала ли ти е какво прави тук, в склада?

Едит поклати леко глава.

— Не исках да си пъхам носа. Често прекарваше нощите тук. Останах с впечатлението, че е нещо, свързано с работата ѝ в Редстоун, че има нещо, което ѝ лази по нервите и не е наред.

Хм…

— Споменавала ли е някога с какво се занимава? — попита Тъкър.

— Никога не би го направила. Знаеше как да си държи устата затворена и беше лоялна до лудост.

Тъкър зададе още няколко въпроса, но беше ясно, че Едит е на тъмно също като всички останали. Накрая поиска от нея услуга.

— Това, върху което е работила Санди тук, изглежда важно. В случай, че някой друг дойде да души наоколо, може ли да прехвърлим нещата ѝ в друга складова клетка, временно?

Едит кимна.

— Има свободна през няколко реда.

През следващия половин час Тъкър пренесе всичко, каза довиждане на Едит и Брус и подкара по тъмните пътища с Каин. На хоризонта видя сияние, което идваше от големия комплекс Редстоун Арсенал. Каквото и да бе работила Санди, каквото и да ѝ бе лазило по нервите, отговорът се намираше в тази база. Обаче не би могъл да отиде там сам.

Призна пред себе си трудната истина.

Трябваше му помощ.

09:10

Прибра се в мотела и спа четири часа, после си поръча бъркани яйца и купчина палачинки в близкото заведение, въоръжи се с огромно количество кафе и седна пред лаптопа си.

Имаше една непосредствена цел — да открие някой, който работи в Редстоун и който би могъл да му служи за очи и уши във военната база. След толкова години служба и многото мисии в чужбина беше изградил сериозна мрежа от контакти. Едно от най-хубавите неща в армията са силните приятелски връзки, които обхващат години време и големи пространства. Тъй като военните непрекъснато сменят постове и задачи, в един момент се оказва, че имаш добър приятел — или поне приятел на приятел — в почти всяка база.

След часове разглеждане на файлове и няколко дискретни телефонни обаждания на далечни приятели започна да се безпокои, че търсенето му ще се окаже загубена кауза. Беше почти готов да се обади по сигурна, криптирана телефонна линия на Рут Харпър, контакта му в „Сигма“ — секретната група към Агенцията за изследователска и развойна дейност към Департамента по отбраната. Дължаха му една-две услуги. Въздържа се обаче — нямаше смисъл да вади тежката артилерия на този етап, особено след като не беше сигурен до каква степен военните са свързани с изчезването на Санди.

Накрая, когато гладът отново започна да се обажда в корема му, пред очите му се появи позната усмихната физиономия. Мъжът беше десетина години по-възрастен от Тъкър, с късо подстригана руса коса, рунтави вежди и приветлива усмивка.

Когато Тъкър служеше с рейнджърите, Франк Болинджър беше назначен като „слушалка“ — човек, който открива и засича комуникации. Ролята на Франк тогава беше да анализира разузнавателни данни и да открива враговете, след което хората като Тъкър ги ликвидираха. Макар че с Франк не бяха кой знае колко близки, се разбираха добре, защото Тъкър проявяваше любопитство към работата му. Малко стрелци се интересуваха от техническата страна — и честно казано, повечето от нещата, които му говореше Франк, влизаха в едното му ухо и излизаха през другото. В края на краищата Тъкър бе принуден да признае този факт и резюмира взаимодействието си с Франк така: „Ти ги откриваш, аз ги разчиствам“.

Тъкър общо взето трябваше да прекара три години в пясъците, докато разбере колко наивни са тези думи. Впи пръсти в дясното си коляно и му струваше усилия, за да го пусне и да набере номера на Франк, който взе от интернетсайта на Редстоун. Сега Франк беше старши сержант в Центъра за инженеринг и развитие на базата.

„Да се надяваме, че ме помни“.

Набра номера с очакване да чуе телефонен секретар, но вместо това чу познат глас с познатия южняшки акцент от Алабама. Усмихна се. Спомни си, че Франк беше отраснал по тези места. Нищо чудно, че бе стигнал до Редстоун.

— Франк — каза Тъкър, — мисля, че ти дължа питие.

След няколко минути разговор Тъкър си даде сметка, че Франк не само го помни, но и че тогава, в Афганистан, е оставил доста силно впечатление у по-възрастния сержант. Франк помнеше също така Каин… и Авел.

— И Каин се е пенсионирал с теб? — засмя се Франк. — Радвам се да го чуя. Вие двамата бяхте като залепени един за друг.

Без да дава други обяснения за неочакваното обаждане, Тъкър нави Франк вечерта да се срещнат в един местен бар. Прекъсна връзката и въздъхна продължително. Погледна Каин, който се бе излегнал в кревата. Когато бе чуло името при телефонния разговор, животното бе вдигнало глава.

— Май ще се видим с още един стар приятел.

Въпреки задоволството заради предстоящата среща с Франк Тъкър не можеше да се освободи от тревожния възел, който стягаше тила му. След като бе напуснал службата, полагаше усилия да остави миналото в миналото, да остави пясъка да покрие кръвта и ужасите, но сега нещо отново го връщаше там.

Преди да се появи познатата студена пот — и щеше да се появи, ако не предприемеше нищо, — той насочи вниманието си към друга мистерия. Извади снимките от тайното работно място на Санди и се зае да разбере какво значат думите, надраскани на белите дъски, с помощта на Гугъл.

Не очакваше да открие нещо, но трябваше да намира работа на ума си. Потърси думите една след друга.

Одиша беше щат в Индия.

Честота на сканиране можеше да означава доста неща.

Кложър беше компютърен програмен език.

Тюринг трябваше да е криптологът от времето на Втората световна война. Алан Тюринг беше човекът, разбил германския шифър „Енигма“, което бе изиграло огромна роля за изхода от войната.

„Какво общо обаче има той с всичко останало?“

Продължи надолу по списъка. Всички останали думи като че ли бяха свързани с компютърното програмиране или висшата математика, с изключение на една. Вгледа се в снимката. Санди бе оградила в кръг фразата няколко пъти на дъската: Link 16. Търсенето показа, че вероятно става въпрос за сигурна тактическа мрежа за обмен на данни, която се използва за комуникации със самолетите.

Загледа се в кръговете около фразата.

„Кое е толкова важно тук, Санди?“

15:45

След часове напразно ровене Тъкър най-накрая се призна за победен. Облегна се назад и се протегна, за да махне напрежението от гърба си.

„Трябва да си прочистя главата“.

Каин се размърда на леглото, сякаш разбираше колко уморен и недоволен е партньорът му.

— Какво ще кажеш за малко свеж въздух, приятел? — каза Тъкър и Каин радостно размаха опашка.

Излязоха от хотела и потеглиха с джипа. Спряха в закусвалня, изядоха един чийзбургер с пържени картофи и след това продължиха да обикалят безцелно. Тъкър искаше да се запознае с околността, с Хънтсвил, в случай че се зададат неприятности.

Хънтсвил беше разположен в долината на река Тенеси и бе заобиколен от всички страни от Апалачите. Самият град представляваше хаос от големи къщи отпреди Гражданската война, от Викторианската епоха, с двускатни покриви, и по-малки, дървени, които се редяха от двете страни на сенчести булеварди. Пешеходци и коли се движеха лениво и спокойно. Тук никой не бързаше.

Тъкър се успокои, дори спря няколко пъти, за да се наслади на гледките. В голям открит парк прекара час, за да хвърля на Каин гумената му играчка, после още час се разхождаха край плитък поток и плашеха жабите, които тревожно скачаха във водата. Каин опитваше да ги гони, но напразно.

Накрая слънцето се запъти към хоризонта и сенките се удължиха. Тъкър извика щастливия мокър Каин и се върнаха при джипа. Минаха към километър в северна посока, до главния портал на Редстоун Арсенал, и спряха на паркинга на „Кю Стейшън, Бар и Билярд“. Тъкър се замисли, дали да не остави Каин в колата, но се сети, че присъствието му би могло някак да убеди Франк по-лесно да се съгласи да помогне. Ако някой в заведението му създадеше проблеми заради кучето, имаше документ — благодарение на приятелката си Рут от „Сигма“, — според който Каин го придружава по медицински причини, което му позволяваше да го води със себе си почти навсякъде.

Когато мина през двойната врата на зле осветения бар, неколцина души се обърнаха да го погледнат, но никой не каза и дума. Посетителите почти веднага се върнаха към напитките си или билярдните топки на масите. Джукбоксът свиреше рок. Вляво имаше дълъг бар и редица сепарета покрай ниска стена.

От последното сепаре им махна Франк.

Тъкър и Каин тръгнаха натам.

Франк Болинджър ги посрещна със сърдечна усмивка, която някак се изкриви от удивление.

— Ти и Каин… ето това е гледка, която си струваше да видят очите ми. Вижте се само! Чудесни сте заедно! Чух, че се е наложило да се крадете и си имал някакви проблеми заради това.

Тъкър сви рамене и стисна ръката на Франк, като положи всички усилия да прикрие смущението си. Франк вероятно бе провел няколко телефонни разговора и се бе осведомил как Тъкър е напуснал армията и си е тръгнал с Каин въпреки заповедта. В края на краищата от „Сигма“ бяха помогнали да изчисти проблема под формата на плащане за оказани услуги. Така или иначе, Тъкър се тревожеше, че Франк се е добрал до тези подробности от живота му, но също така това показваше способността му да събира информация.

Тъкър седна на масата и направи знак на Каин да лежи кротко.

— Не си се променил много, Франк — отбеляза, което си беше истина. Макар и по-възрастен от Тъкър, Франк изглеждаше жилав и здрав. Определено се поддържаше във форма.

— Благодаря. — Франк разтри слепоочията си. — Тук обаче има повече сиво, отколкото когато бяхме в окопите. — Плъзна към Тъкър запотена бутилка бира. — Поръчах ти „Сам Адамс“. Дано ти харесва.

— Харесва ми, разбира се.

— Наистина се радвам, че се обади.

— Да, мина доста време. Не бях сигурен, че ме помниш.

— Ха! Че как да не те помня? Само ти от всички рейнджъри се интересуваше какво правим ние. И двете ти кучета… Гледах те как работиш с тях, когато почивах. Бях впечатлен — като че ли си четяхте взаимно мислите.

При мисълта за Авел Тъкър стисна бутилката бира. Спомените засвяткаха като мълнии, пронизващи и заслепяващи, като трясък на куршуми и свистящи ножове.

Франк, изглежда, долови, че нещо не е наред.

— Съжалявам. Не трябваше да говоря за това. Глупаво от моя страна. Трябваше да съобразя.

Тъкър овладя дишането си и най-накрая пусна бутилката.

— Всичко е наред.

Не беше. Франк като че ли го долови и изчака Тъкър да се съвземе напълно.

След още няколко вдишвания Тъкър най-накрая отвори уста:

— Старши сержант, значи? Издигнал си се в кариерата.

Франк се усмихна разбиращо и мина на по-безопасна територия.

— Аз съм ленивец, който чака пенсия. Как си минава времето! И съм тук, в Хънтсвил, така че съм при семейството си всеки уикенд. Ами ти?

— Аз ли? Нищо особено. Работя каквото падне. Най-вече охрана.

Говориха напосоки още половин час — припомняха си случки, общи приятели, клюки. Най-накрая Тъкър потегли към целта.

— Франк, от колко време служиш в Редстоун?

— От четири години. Добре е. Специалист съм по военни криптирани мрежи. — Долови объркването на Тъкър и се усмихна. — Хората често се чудят. Това е нова специалност, от 2011 година. Става дума най-общо казано за кибервойна.

Тъкър поклати тъжно глава.

— Времената се менят. — Прокашля се. — Слушай, Франк, трябва да ти призная нещо. Дойдох тук с конкретна цел.

— Какво? Имаш предвид нещо извън приятната ми компания? — Гъстите вежди на Франк се издигнаха, после отново се спуснаха. — Да, предположих. След като се уволни от армията изчезна безследно, а сега се появяваш на прага ми. Няма проблем, приятел. Какво има?

— Търся изчезнала приятелка. Работела е тук, в Редстоун.

— Изчезнала?

— Повече от месец. Санди Конлън.

— Никога не съм чувал за нея, но това не е изненада. Редстоун е голям. Къде точно е била?

Тъкър се усмихна безпомощно.

— Там е проблемът… Нямам представа. Не е казала на никой от близките си. Дори не е споменала името на частта си.

— Хммм… става все по-любопитно. Обаче щом разговаряш с мен, значи мислиш, че е свързано с поста ѝ?

— Просто опитвам да проверя всички възможности.

Франк кимна замислено, като че ли колелата в главата му започваха да се въртят.

— И… нека позная… не си се свързал с полицията в Редстоун.

— Бих искал да го избегна.

Веждите на Франк подскочиха нагоре.

Тъкър вдигна ръка.

— Не искам да те забърквам в неприятности, но трябва да я открия. Може и други да са изложени на опасност.

Франк го гледаше изпитателно. Само десният му показалец потропваше по масата. Тъкър помнеше тази нервна реакция на Франк, която показваше, че се е замислил дълбоко, докато преценява значението на някакви нови разузнавателни данни.

Най-накрая стигна до някакво заключение, облегна се и пусна хитрата си усмивка.

— Ще се разровя. Ако има проблем, ще го направим както едно време — аз ги откривам, ти ги разчистваш.

Тъкър вдигна бирата си и я чукна в бутилката на Франк.

— Дадено.

18:08

Карл Уебстър крачеше през подобния на пещера бетонен бункер, в който се помещаваше инженерната лаборатория на инсталацията. Беше късно, техниците се бяха прибрали по стаите си за нощта и той беше сам. Бункерът беше преграден на няколко работни пространства, всяко от които се занимаваше с конкретен аспект на проекта. В средата обаче, скрит под голямо покривало, беше последният прототип.

Той прокара пръсти по скритите криле, разперени много ефективно на метър и половина. Техниците го наричаха Палач, на името на една птичка, птица-палач, наречена и живодерче, хладнокръвен убиец, който хваща гущерчета и насекоми и дори други птици и ги нанизва на тръните на акациите, за да ги яде по-късно, когато огладнее.

Усмихна се. Името беше удивително сполучливо. Макар че самият той отговаряше само за сигурността на проекта, не можеше да не изпитва искрица гордост от постигнатото. Сега обаче толкова много усилена работа беше под заплаха.

Заради един човек — и проклетото му куче!

Представи си нарушителя, когото бе открил да дебне около къщата на Санди Конлън, и кратката престрелка, която последва. След това този тип се бе измъкнал и бе потънал в тъмнината.

Още един проблем, който трябваше да бъде решен…

Чукане привлече вниманието му към главната врата на бункера.

И се задаваше още един.

Вратата се отвори и влезе Рафаел Лион, шефът на охраната на „Хорайзън Медия“. Под флуоресцентното осветление бръснатият му череп лъщеше. Беше с черен боен екип и карабина през рамо. Беше кацнал в Хънтсвил само преди четирийсет минути, но не беше от хората, които чакат под ботушите им да порасне трева.

— Какво откри за оня тип, който се е измъкнал? — попита Лион рязко, без никакви предварителни любезности.

Карл разчете заплахата в присвитите очи. Беше наясно, че това не е просто опит за сплашване. За провал не можеше да става и дума.

Беше и ядосан, и разочарован, че Пруит Келерман е сметнал за необходимо да изпрати булдога си. Карл имаше двайсет години военна служба зад гърба си, включително в пущинаците на Ирак и Афганистан, първо като новобранец, после в специалните части. Не му беше нужна никаква помощ.

— Вече контролираме ситуацията — каза Карл Уебстър с тих и спокоен глас. — Само чакам телефонния разговор, който ще разреши въпроса удовлетворително за всички.

— А аз съм тук, за да гарантирам, че това ще се случи.

Двамата се изгледаха с неприязън. Помежду им назряваше буря. Преди да има време да се разрази, телефонът на Карл изчурулика в джоба му. Той го извади и отговори. Слуша обаждащия се няколко минути, зададе два въпроса и получи отговорите, които искаше.

Лион не сваляше очи от него.

Карл се усмихна ледено.

— Знам как да открием целта. — Погледна към покрития Палач. — И как да се справим с проблема.

8.

13 октомври,

19:20 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

След още две питиета на бара с Франк Болинджър Тъкър подкара към мотела. Беше валяло, докато разговаряха с Франк, и нощният въздух бе станал влажен, наситен с миризма на мокър асфалт. Каин — на предната седалка — опря муцуна на отворения прозорец.

Тъкър подкара на запад, далеч от трафика на града, после сви на юг покрай блатото, което стигаше чак до мотела. Фаровете осветяваха клони на кипариси, обвити от испански мъх. Невидими насекоми се блъскаха в предното стъкло.

Погледна през страничния прозорец и видя тъмния силует на изоставения бетонов завод в средата на блатото. Спомни си историята за скъсаната дига на река Тенеси и последвалото наводнение, превърнало този индустриален район в подгизнала от блата и мочурища равнина. От пътя виждаше конвейерните кули и металните пасарели, по които се беше минавало между силозите и постройките, вагонетките, които още висяха на стоманените въжета.

Изведнъж радиото в джипа оживя, стресна го и го накара да отбие на банкета на пустия път. „… добър вечер, уважаеми слушатели, слушате радио Уай Ти Кей Ай, което…“

Тъкър се намръщи и го изключи. В същия момент двигателят изхриптя, светлините на таблото трепнаха и джипът започна да губи скорост.

Оооох…!

Каин обърна глава към него и изскимтя недоволно.

— Ей, не съм аз.

Радиото проработи, после пак спря. Чистачките на предното стъкло започнаха да се движат.

Какво, по дяволите…?

Тъкър сви на банкета — и точно навреме. Моторът се прокашля два пъти и умря.

Тъкър въздъхна и потупа Каин по гърба.

— Приятел, случва се на всеки. Отвличат ни извънземни.

След като реши, че по-вероятната причина е лоша връзка с акумулатора, Тъкър се наведе и дръпна лостчето за отваряне на предния капак. Слезе с Каин и отиде пред джипа. На светлината на джобното си фенерче огледа двигателя, после се зае да провери кабелите и връзките.

Всичко изглеждаше наред.

Откъм блатото долетя приглушено жужене, в началото леко, после все по-силно.

Каин отиде до края на банкета, над блатото.

Тъкър застана до него.

Силно чаткане привлече вниманието им отново към повредения джип. Нещо удари предния калник. От двигателя изригна пара.

Тъкър позна звука. Залегна и придърпа Каин до себе си.

Някой стреляше по тях.

Още два куршума удариха колата. Предното стъкло се счупи. Едната задна гума се спука и изпусна въздуха със силно свистене. Изстрелите зачестиха, по един на две секунди, и всички бяха насочени към джипа.

Без да губи време, Тъкър направи знак на Каин да го последва и се спусна по скосения затревен бряг в блатото.

Каин се подчинява на командата и скача високо.

Докато е във въздуха, долавя странни миризми: мухъл и мъх, гнило и водорасли. Чува пукане на клони, писукане на прилепи, крясъци на далечни птици — после пада в студената вода и потъва дълбоко, губи всичките си сетива. Водата запушва ушите му, заслепява го.

Сърцето му бие, лапите търсят здрава основа, но попадат на още вода. После ноктите драсват дъното. Лапите затъват в тиня — и накрая докосват нещо твърдо. Корени на дърво. Той се оттласква от тях, муцуната му пронизва повърхността, той се връща в света, първо в миризмите, после в звуците.

Продължава да размахва лапи, очите търсят, ушите са прибрани назад от напрежение и страх.

Нещо го сграбчва за кожата на врата, после за нашийника.

Той се обръща инстинктивно, за да захапе, но усеща познатия дъх, съвсем близо.

— Спокойно, приятел. Държа те.

Тъкър сграбчи нашийника на Каин и заплува навътре в блатото. Прикри се зад един голям кипарис, така че стъблото да остане между него и пътя. Разтри врата на кучето, вдъхна му увереност.

— Добро момче! — прошепна.

Козината на Каин беше цялата в тиня и водорасли. Тъкър не беше по-добре — лицето и ръцете му също бяха покрити с тиня. Той намаза раменете на кучето с още тиня.

„Добър камуфлаж… ще ни е нужен“.

Огледа пътя и изоставения джип. Какво, по дяволите, се бе случило? Несъмнено им бяха устроили засада… но как? Дали някой не бе пипал джипа, докато той разговаряше с Франк в бара? Макар че това изглеждаше най-вероятното обяснение, някак не се връзваше.

И какво беше онова жужене?

Сякаш предизвикан от мислите му, звукът се чу отново. Каин се напрегна, обърна глава надясно, после бавно проследи нещото, което прошумоли над дърветата и прелетя над джипа. След миг жуженето се издигна рязко нагоре и изчезна в тъмнината.

Неканени, думите от склада на Санди изскочиха в главата му.

Link 16.

Тъкър изруга наум. Вече си даваше сметка какво може да означават тези думи. От търсенето в Гугъл бе разбрал, че Link 16 е военна мрежа за обмен на данни, използвана за комуникации в авиацията, включително за управление на безпилотни апарати — дронове. Подобни апарати навлизаха все повече и повече на въоръжение във всички видове войски, както за разузнаване, така и за нападения по въздух. Имаше по-големи, като Глобален ястреб, и по-малки, като Гарван.

„Какво обаче преследва нас?“

Нямаше начин да разбере, но беше ясно, че машината е от типа ловец/убиец.

Погледна над тъмните върхове на дърветата. Знаеше, че дроновете виждат не само в тъмнината, но също през облаци, прах и дим. Камерите им бяха достатъчно добри, за да разчетат номер на кола от три километра височина.

Настръхна. С Каин се бяха крили от хеликоптери за последен път в Сибир, но това сега беше много по-зле — все едно да плуваш през нощта и около теб да кръжи акула.

Разликата беше, че сега заплахата идваше от небето.

Огледа околността още веднъж, с очи, вече привикнали към тъмнината. Въпреки че лунната светлина се процеждаше през клоните, не видя нищо освен черните кипариси. Знаеше, че когато над тях кръжи ловец, не бива да се върне на шосето. Спомни си потопения бетонов завод в тъмнината. Там можеха да се прикрият по-добре.

А после?

От огледа на района на Хънтсвил знаеше, че на километър след останките на бетоновия завод има голфклуб. Това означаваше да прекоси голяма водна площ, при неизвестен брой врагове във въздуха, а може би и под водата.

Въпреки всичко беше по-безопасно от откритото шосе.

Тъкър заопипва наоколо и събра топка водорасли. Нагласи я върху главата и на раменете си като някаква мокра пелерина.

Каин огледа новия му външен вид с леко наклонена глава.

Тъкър се приближи до ухото му и прошепна:

— Бау!

Кучето близна лицето му.

— Да, нищо не може да те изплаши.

Обърна се и се отдалечи от пътя. Когато стигнаха по-дълбока вода, Каин заплува до него. Тъкър избра да минат между сплетени коренища и паднали дървета и въпреки това само след трийсетина метра нещо го парна по дясното ухо — и на метър пред него нещо удари водната повърхност.

По дяволите!

Той улови нашийника на Каин, придърпа го към себе си и прошепна в ухото му:

— Вдишай!

И се гмурна заедно с кучето под водата. Заплува с крака и една ръка към наполовина потънал дънер. Показа глава плътно до него. Така бяха поне частично скрити. Тъкър се ослуша и се огледа.

Не последваха нови изстрели.

Той напрегна слух, за да долови вече познатото жужене. В ушите му обаче отекваше собственото му дишане и биенето на сърцето му, така че не можеше да е сигурен.

Някъде много близо се обади бухал — три пъти. Миг след това над тях се чу пляскане на крила и слабо цвърчене — ловецът бе спипал вечерята си.

„Да се надяваме, че само този лов ще е успешен тази нощ“.

Тъкър вдигна ръка и докосна ухото си. Трепна от острата болка от раната. Но нямаше право да се оплаква — няколко сантиметра вляво и куршумът щеше да пробие черепа му.

Беше наясно, че не трябва да спира да се движи, и забута дънера през водата. Опитваше да се крие от дрона, но след малко дървото се заплете в някакви коренища и се наложи да продължат напред като в лабиринт, плътно прикрити до пънове, корени и камъни. Стигнаха до открито място, след което плуваха само под вода и се показваха само колкото да поемат въздух.

Тогава — струваше му се, че са минали часове — усети под краката си твърда земя. След още няколко стъпки вместо мека кал се появи още по-здраво дъно. Той посегна надолу и загреба няколко камъчета.

Чакъл.

Бяха стигнали до фабричния комплекс. Плетеницата от силози, железни стълби и сгради беше на петдесетина метра напред.

След като видя целта, Тъкър продължи по-бавно. Ставаше все по-плитко и скоро трябваше да пълзи, за да може само покритата му с водорасли глава да остане над водата. Най-накрая заби в плитчината и се наложи да тръгне прав по чакълестия бряг. С Каин, който стоеше неотлъчно до него, успяха да се мушнат в гъстак от високи тръстики, за да се скрият.

Обаче не беше достатъчно.

Без никакво предупреждение откос разкъса тръстиките и изчатка в чакъла край тях.

Тъкър хукна към развалините и извика на Каин:

— Бягай! Крий се!

Каин не иска да изпълни командата, иска глутницата да остане заедно. Ала се доверява на партньора си и се подчинява.

Тича ниско до земята, ушите му са щръкнали, опашката стърчи право назад. Чува трясък на изстрели в къси откоси. Познава оръжията, знае какви злини могат да причинят. Шмугва се през храсти, около купчини стари железа, под ръждивия скелет на голям камион, останал без гуми.

Куршумите се сплескват в метала и рикошират в чакъла, летят искри.

Вече е оставил другия далече назад. Кръвта му бушува заради желанието да се върне при него, но той остава там, където му е наредено. Излиза изпод камиона и прекосява последното разстояние към входа на най-близката сграда.

Зад него се стреля — но куршумите вече не го следват.

Без да има избор, освен да изпълни командата, Каин се втурва през прага в очакващия го мрак.

Веднага щом Каин хукна Тъкър се спусна да бяга в друга посока. Надяваше се, като се разделят, за момент вниманието на оператора на дрона да се раздвои, докато реши коя цел да преследва.

Отначало като че ли се получи. Огънят за момент спря. Тази пауза даде преднина на Каин при бягството му към останките от бетоновия завод. Много скоро обаче огънят започна пак. Първо към кучето, но после смъртоносното внимание на оператора се върна към Тъкър.

Тъкър обаче използва паузата, за да се мушне в някакъв гъсталак. Куршумите свистяха през листата и се забиваха в земята. Той пребягваше от ствол към ствол, а отгоре му се сипеха парченца дърво.

„Не гледай назад…“

С разтуптяно сърце и пламнали от напрежението мускули той насочи вниманието си към целта напред — висок силоз, пронизващ нощното небе.

С препъване и хлъзгане, от дърво към дърво, Тъкър се надяваше да не е лесна мишена.

Чат!

Над главата му се счупи клон.

Чат!

Нещо дръпна крака му, но той не обърна внимание и продължи да бяга на зигзаг. Лунната светлина се отразяваше от водата, предупреждаваше, че е стигнал края на горичката.

Той не спря.

Изскочи от прикритието на дърветата и се втурна към нещо като плитко езеро, вероятно някогашен резервоар за вода, използвана за производството на бетон. Гмурна се във водата. Наоколо свистяха куршуми, но след миг стрелбата неочаквано секна.

Да не би дронът да беше свършил мунициите?

Нямаше как да е сигурен. Показа се за миг на повърхността, ослуша се да чуе жуженето, но не го чу. Представи си, че дронът се е отдръпнал, за да се подготви за следващото нападение. И наистина, звукът се появи, докато плуваше, усилваше се с всяка секунда.

Той потърси с очи врага.

Там!

Очертан на озареното от луната небе силует, движеща се удължена сянка, която правеше кръг, за да се върне към него. Изглежда, беше дрон с фиксирани криле, но в него имаше нещо странно. Не беше съвсем сянка, а по-скоро неясен, размит силует, който сякаш се сливаше с две звезди.

„Някакъв маскировъчен материал“.

Тъкър заплува по-бързо към тъмната скосена линия, която се издигаше на отсрещния бряг на резервоара. Беше стар гумен конвейер, който се изкачваше към врата високо в стената на съседния силоз. Нямаше по-добър вариант, особено след като свистенето на дрона беше почти над главата му.

Тъкър се гмурна отново, с надеждата блещукащата повърхност на водата да го скрие от ловеца в небето. Доплува до потопения край на конвейера и се мушна под него. Едва тогава се осмели да се надигне, за да поеме въздух.

Вдигна очи нагоре и огледа наклонената лента и металните кофи, които висяха под нея. Смяташе да се покатери до вратата на силоза по конвейера. От разстояние идеята изглеждаше добра, но…

Обаче отблизо…

Металната конструкция беше обрасла с мъх и лиани. Малкото стоманени повърхности, които се виждаха под растителността, бяха прогнили от ръжда. Дори гумената лента беше износена и надупчена.

Съмняваше се, че конструкцията ще издържи тежестта му — поне не дълго.

Не успя да продължи с огледа, защото нов дъжд от куршуми засипа конвейера.

Дронът го беше открил.

Тъкър започна да се изкачва от долната страна на лентата, като опитваше да се прикрива максимално зад стоманените кофи. Дронът можеше и да не го убие, но конвейерът щеше — почти сигурно. Няколко пъти металът под краката му се счупи от тежестта му.

Той обаче продължаваше нагоре.

Куршум проби лентата и удари метала до ръката на Тъкър.

Той изруга — но тогава стрелбата изведнъж секна.

Ловецът явно правеше нов кръг.

Тъкър започна да брои наум. Когато стигна до трийсет секунди, жуженето се върна. Изглежда, между две минавания минаваше по половин минута. Той реши да изчака, прикрит зад поредната кофа по пътя нагоре, докато дронът отмине и стрелбата пак спре. Конвейерът се тресеше застрашително. Откъртваха се цели парчета метал.

Тъкър беше сигурен, че цялата конструкция се е наклонила.

Лошо!

След това всичко утихна: дронът отмина, за да налети отново.

Тъкър запълзя нагоре бързо, без да спира да отброява секундите. Имаше само този шанс. Прехвърли се от горната страна на лентата. Изправи се със залитане върху разпадащата се гума. Лентата се клатеше под тежестта му — или конструкцията под лентата.

Така или иначе, имаше само един път. Тръгна нагоре по лентата — първо предпазливо, после по-бързо, защото жуженето приближаваше.

Продължаваше да брои наум.

„Още петнайсет секунди… предостатъчно време — каза си. — Само още трийсетина метра“.

Погледна през рамо.

Грешка!

Левият му крак хлътна през гумата и той се просна върху лентата по очи. Опита да извади крака си, но ботушът му се оказа заплетен в някакви лиани отдолу.

Не, не, не…

Дръпна по-силно и успя да измъкне крака си от ботуша. Напрегна сили и се изправи. Дали заради дърпането, или заради пораженията на времето, цялата конструкция на конвейера поддаде и започна да се накланя на една страна.

Тъкър се закатери нагоре.

Жуженето на дрона се усилваше и сякаш долиташе от всички посоки.

Няма време!

Още шест метра! Краят беше пред очите му. Тъмната врата в стената на силоза беше черна дупка, която водеше… къде? Беше му все едно. Щеше да умре или от куршум, или от падане.

Куршум удари лентата зад него.

Още три метра!

Тъкър се хвърли с главата напред точно когато конструкцията се срина под него. Хвърли се през отвора — и от другата страна нямаше нищо освен въздух.

Той полетя в тъмнината.

9.

13 октомври,

21:34 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

Докато падаше, Тъкър затвори очи, сигурен, че ударът след секунди ще счупи костите му. Вместо това обаче, след страховито падане, което му се стори цяла вечност, се претърколи по наклонена повърхност, която го остави без дъх, но поддаде — след което се блъсна в стената на силоза и се разнесе метално кънтене, като нисък камбанен звън…

Лежеше по гръб и се мъчеше да вдиша. Опипа около себе си. Пясък. Отпусна глава и усети как покрай тялото му се свличат ручейчета песъчинки.

Някъде горе по ламарината на силоза изчаткаха още куршуми и отекнаха в кухината. Тъкър обаче беше спокоен, защото за момента беше защитен — поне от дрона.

Засега не беше видял никакви други ловци. Даваше си сметка обаче, че военните често използват дронове, за да извадят обекта от скривалището му и да го вкарат в ръцете на наземните войски. Трябваше да приеме, че случаят е такъв или че към него вече се приближават хора.

„Трябва да се махна оттук“.

Първо обаче трябваше да открие Каин — което можеше да е трудно. След срещата с Франк не беше сложил на кучето жилетката от кевлар и комуникационното оборудване. Сега се ядосваше, че не го бе направил, обаче как би могло и през ум да му мине, че ще го нападнат с дрон по пътя към мотела?

„Значи ще действаме по стария начин“.

Очите му вече бяха свикнали с тъмнината. На слабата лунна светлина, която се процеждаше през отвора, през който бе паднал преди няма и минута, видя, че срещу него има друг, тъмен. Правоъгълник, около два метра висок. Реши, че води към главната сграда на съоръжението. Доколкото можеше да прецени от краткия поглед към терена, имаше четири силоза, свързани с основната сграда, по един срещу всеки неин ъгъл, като бойници на замък.

Когато се бяха разделили с Каин, кучето бе тръгнало към силоз от другата страна на сградата. Вероятно още се криеше там, изпълнявайки последната команда на Тъкър.

Запълзя към стъпенките, заварени за стената на силоза, по които можеше да се изкачи до вратата. Улови една, дръпна силно, после хвана следващата. След като се увери, че са достатъчно здрави, се покатери до отвора.

Подаде глава и видя метална пасарелка, която минаваше високо над пода на сградата. Големи участъци от покрива бяха пропаднали, така че луната осветяваше доста добре вътрешността, голяма колкото две футболни игрища. Долу имаше стари машини и много вагонетки — всяка колкото железопътен вагон, — оставени да ръждясват на бетонния под. Горе имаше плетеница от стоманени греди, около които се виеха лиани.

Намръщи се. Опита да прецени дали ще успее да мине по пасарелката до другата страна на сградата. Спомни си как се бе срутила конструкцията на конвейера преди малко и как трябваше да скочи, за да остане жив. Ако пасарелката не издържеше, щеше да падне от височината на четири етажа на твърдия бетонен под.

Вляво от него имаше метална стълба, която водеше до пода долу, но средната ѝ част липсваше. Би могъл да опита да се спусне на долната, но дали щеше да го издържи? Нямаше как да прецени.

Накъде тогава?

Докато се колебаеше, отгоре долетя познатото жужене. Дронът продължаваше да търси плячката си. Подплашени от минаването му — или от ултразвуците, които вероятно издаваше, — няколко прилепа излетяха от обвитите с лиани греди и изхвърчаха през пробития покрив.

Тъкър ги проследи с поглед. Съжаляваше, че няма криле.

Разбираше, че не може да чака повече. Ако дронът не го ликвидираше, съвсем скоро щяха да дойдат въоръжени хора и да го открият — вероятно вече бяха някъде отвън. Той светна с фенерчето си, за да проучи по-добре възможностите — пропадналата стълба или увитата с лиани пасарелка.

И двете не бяха кой знае какъв избор.

Реши да опита късмета си с пасарелката. Поне още беше цяла, за разлика от стълбата. Тръгна предпазливо, изпробваше всяка стъпка, наострил сетивата си. Увери се, че металът ще го издържи, и ускори крачка.

И тогава жуженето започна да се усилва. Дронът се бе върнал. Изглежда, продължаваше да минава над мястото на всеки трийсет секунди, за да не му позволява да се измъкне.

Тъкър замря, докато дронът отмине, защото се опасяваше да не го види през дупките на покрива. След това продължи. Беше стигнал до средата на разстоянието, когато чу серия бързи сливащи се едно с друго чаткания някъде напред.

По дяволите!

Пасарелката се откъсна от подпората пред него. Решетката под краката му пропадна под остър ъгъл и той се просна по гръб. Фенерчето се изхлузи от ръката му и падна долу. Тялото му се плъзна по увисналата решетка. Той размаха ръце, но не успя да се хване за нищо.

След миг обаче нещо прошумоли по лицето му.

Лиана!

Сграбчи я, без да разсъждава. Откъртената пътека под краката му се откъсна и полетя надолу. Той полетя с нея, но изведнъж спря рязко, защото увисна на лианата. Чу трясъка от падането на откъсналото се парче метал, но не погледна надолу.

Събра сили и вдигна очи. Краят на следващата секция от пасарелката беше почти на ръка разстояние. Ако се изкачеше половин метър, би трябвало да…

Чу се рязък звук, който се оказа само предупреждение. Лианата се откъсна и Тъкър пропадна с три метра. Отново рязко спря.

Затвори очи, пое дълбоко въздух.

Нагоре вече не беше вариант.

Най-накрая погледна надолу. Все още беше на височина от около три етажа над пода. Точно под него бяха смачканите останки на откъсналата се пасарелка, превърнала се в плетеница остри железа. На три метра встрани обаче бяха редиците вагонетки. От този ъгъл не виждаше какво има в тях, но най-близката беше точно под голяма дупка на покрива.

Трябваше да се получи…

Тъкър се залюля, първо наляво, после надясно, сви крака, за да увеличи инерцията. Лианата поддаваше и се отпускаше, отгоре започнаха да падат боклуци.

„Хайде, хайде, хайде…“

Продължи да се люлее, да набира скорост и да увеличава дъгата, която описваше.

И тогава лианата се скъса. Той не можеше да чака повече и се пусна — и полетя към близката вагонетка. Падна вътре, удари се в отсрещната ѝ страна и падна в метър вода, събрала се на дъното от дъждовете.

Въпреки водата ударът беше достатъчно силен, за да го заболи. Той изплю водата, влязла в устата му, и изпъшка с облекчение. Загледа се в дупката на тавана, благодарен за дъждовете, напълнили вагонетката. Все пак на повърхността имаше дебел пласт гадости — смесица от водорасли, птичи курешки и гуано от прилепите. Залепваше се по дрехите като зловонна паста с дъх на амоняк.

— Вече започва да ми писва! — промърмори ядосано.

След кратко търсене намери редица правоъгълни стъпенки, заварени от вътрешната страна на вагонетката, за да могат работниците да влизат и да излизат от нея. Започна да се изкачва по високата стена.

„Да намеря Каин…“

Когато главата му се показа над борда на вагонетката, видя фенерчето, което бе изпуснал преди малко. Светеше сред останките от пътеката — но не беше единственият източник на светлина.

Лъч, извън сградата, се плъзна по редицата изпоцапани стъкла. През вратата влезе мъж — предпазливо, с насочена карабина.

— Шумът дойде оттук — каза мъжът в микрофон, закрепен за яката му. — Лион, изчакай да проверя ситуацията.

Тъкър се скри миг преди светлият лъч да се насочи към него. Върна се безшумно в мръсната вода. Както се опасяваше, бяха изпратили въоръжена група. Ослуша се, докато мъжът се приближаваше, явно привлечен от фенерчето, за да провери дали трупът му не е сред останките от пасарелката.

— Открих нещо — каза по радиостанцията въоръженият мъж. — Тук са. Пазете отвън. Стреляйте по всичко, което се движи.

— Разбрано! — чу се отговорът.

Тъкър си спомни Каин. Надяваше се овчарката да не се появи.

Обаче мисълта му даде идея.

Каин клечи в сянката на врата. Отпред има голямо пространство. Сетивата му се разширяват. Той усеща миризма на мръсна вода, на останки от птици и животни. Тук го е привлякъл силен шум. Преди това е бил скрит наблизо в изпълнение на последната команда.

„Крий се“.

Видял е как партньорът му се свлича от тавана, чул е как пада във вода, после пъшкането му. Иска му се да изтича там, да лае, да научи дали другият е добре, да съберат глутницата отново.

Обаче се подчинява, остава скрит.

Сега има друг човек. Носи светлина и мирише на оръжейна смазка. Каин се снишава: няма да наруши командата. Сърцето му бие силно, той диша тихо и дълбоко, дъхът му вдига прашинки и миризма на мишки.

Един нов звук привлича вниманието му, кара го да наостри уши.

Меко подсвирване, което имитира птица.

Каин знае какъв е този звук.

Нова команда.

Знае какво трябва да направи и става, за да изпълни задачата.

Вдига муцуна и започва да вие.

Тъкър се бе хванал за ръба на вагонетката, с крака на стъпенките, готов да се изкачи. Изчака докато въоръженият приближи до скривалището му и едва тогава даде сигнала на Каин. Кучето реагираше на над хиляда думи и зрителни сигнали. Напоследък обаче Тъкър го бе научил да реагира и на звукови.

Като мекото гукане на гургулица.

Това означаваше „Вий“.

Щом воят на Каин се разнесе в кухото пространство, сякаш идваше едновременно от всички посоки, Тъкър се покатери, прехвърли се през ръба и скочи към врага долу.

Изненадан и стреснат от виенето на кучето, мъжът все пак реагира изненадващо бързо и понечи да вдигне оръжието, но Тъкър се стовари върху него с цялата си тежест. Събори го и удари главата му няколко пъти в бетона. Мъжът се отпусна — загуби съзнание, а може би бе мъртъв.

Тъкър провери пулса му.

„Не. Само е припаднал“.

Подсвирна остро, за да извика Каин. Знаеше, че трябва да действа бързо. Там, вън, имаше поне още един ловец. Тъкър грабна оръжието на падналия. Беше компактна карабина „Heckler & Koch МР-5 SD“ със заглушител и оптичен мерник. Добро оръжие.

Но се появи още по-добро.

От тъмнината излетя тъмна сянка и едва не го събори.

Той прегърна Каин с една ръка, целуна го по тила. Всякакви други поздравления трябваше да почакат. И все пак Тъкър не можеше да не си даде сметка колко щастлив се чувства, че Каин е отново при него. Отново се чувстваше цял.

От радиостанцията на падналия се чу глас:

— Уебстър? Чуваш ли ме?

Тъкър долови лек френски акцент. Претърси набързо изгубилия съзнание, намери микрофона и го чукна два пъти. Това беше мълчалив сигнал „Разбрах“. Означаваше, че изпратилият го няма възможност да говори.

Чу две почуквания в отговор — потвърждение, че онзи е приел съобщението.

Това потвърждаваше предположението, че тези ловци имат военно обучение.

Тъкър реагира бързо, защото си даваше сметка, че партньорът на Уебстър няма да чака още дълго, за да разбере какво става. Направи знак на Каин да не се отделя от него и отиде до високата вагонетка. Вмъкна се под нея и залегна зад едно от колелата. Скри Каин до себе си.

Превключи карабината на откоси от по три патрона.

Не се наложи да чака дълго.

Единственото предупреждение беше раздвижването на сянката пред вратата на сградата — където се бе крил Каин допреди малко. Онзи с френския акцент вероятно беше отишъл там заради виенето на кучето. Влезе леко приведен, с насочена карабина, готова за стрелба. Лунен лъч разкри обсипано с белези лице, крив нос.

„Този тип е бил в доста сражения…“

Тъкър разбираше, че с такъв човек не бива да поема рискове. Насочи карабината си малко по-ниско, така че лазерната точка да е на гърдите му. Пръстът му леко се присви върху спусъка. Когато стреля обаче, мъжът изведнъж отстъпи вляво. Тъкър бе виждал подобно инстинктивно поведение по време на престрелка — войникът усеща, че нещо не е наред, усеща го някъде под лъжичката. Може да приклекне, да се дръпне, да се прикрие. Ветераните винаги се съобразяваха с този феномен, но малцина говореха за него, за да не урочасат сами себе си.

Който и да беше този французин, по него бяха стреляли много пъти.

Все пак, въпреки че мишената се раздвижи, първите два куршума улучиха мъжа в гърдите, само третият мина встрани. Мъжът залитна назад и мина заднишком през вратата, през която току-що бе влязъл. Остана на крака, което означаваше, че има добра бронежилетка.

Тишина.

Тъкър чакаше нащрек, готов за ответен огън. Потърси с очи други ловци, подкрепление на тези двамата. Не се появи никой, а след миг чу плисък на вода някъде навън.

Бягаше ли французинът? Или отиваше да потърси помощ?

През оптичния мерник на МР-5 видя на пода край вратата карабина. Спомни си тракането на метал, когато бе стрелял преди малко. Един от куршумите вероятно бе ударил оръжието и го бе повредил.

Това обясняваше защо онзи бе изчезнал.

Ранен и обезоръжен, той вероятно се бе оттеглил, за да може да продължи битката по друг начин. Никакво его, никакъв страх, просто прагматизъм. Това беше още една индикация, че Тъкър си има работа с професионалист.

Обаче не можеше да разчита, че онзи ще се бави дълго. Можеше да се върне с подкрепление всеки момент. Бе извадил късмет, че тези двамата го бяха подценили, че се бяха предоверили на смъртоносното око от небето.

Ниско жужене му напомни, че заплахата не е изчезнала.

Тъкър изпълзя от скривалището си и претърси падналия. Беше към петдесетте, със загрубяло лице и кестенява коса, посивяла на слепоочията. Тъкър го претърси и откри два резервни пълнителя, портативна радиостанция, ключове за кола, но не и някакъв документ за самоличност. От страничния джоб на крачола му извади голямо колкото книга устройство, което не успя да разпознае веднага. Видя бутон за включване и го натисна. Светна син дисплей, върху който се наредиха бутони.

Той прокара пръст по четирите букви над дисплея на устройството. От годините си в Афганистан знаеше какви са. Устройството беше част от системата за управление на безпилотни летателни апарати. В ръцете си държеше дистанционното управление на дрона, който го бе преследвал.

Един от бутоните беше осветен.

Тъкър се намръщи, изпълнен с опасения, защото помнеше как се държеше тази машина, как го следваше и стреляше по него — като че ли беше в състояние сама да взема решения и да преценява ситуациите. Вероятно имаше нещо като автоматично управление, което даваше възможност на дрона да действа автономно след първоначалното набелязване на мишената.

Бе чувал, че многобройни подизпълнители в областта на отбраната разработват подобни роботизирани дронове.

„Някой май е доста напреднал в тази сфера“.

Вгледа се в пулта за управление. Това би трябвало да е спасението му от блатото и ловеца в небето, но той нямаше понятие от управление на дронове. Сви рамене и премина към най-прекия подход — налучкването.

Какво би могло да се обърка?

Докосна първия бутон. Появи се светлосин правоъгълник с поле за писане и миниатюрна виртуална клавиатура. Надпис го подкани да въведе парола.

След това неочаквано препятствие Тъкър опита да влезе в главното меню, но отново получи подканяне да въведе парола.

— Е, щеше да е твърде хубаво, за да е истина, Каин.

Кучето размаха опашка.

Тъкър се почеса по брадичката, озадачен от една подробност. Ако дронът беше настроен да стреля автоматично, как така не беше атакувал французина и този, Уебстър? Вторачи се в пулта. Най-очевидният отговор беше, че системата има някаква програма за изключване на мишени, някакъв сигнал, който забранява на дрона да атакува този, който държи пулта. Което водеше до втори въпрос: „Нужна ли е специална команда, за да се активира тази защитна програма?“.

Тъкър се загледа в блатото.

Имаше само един начин да разбере.

Събра каквото беше взел от Уебстър, взе фенера му и метна карабината му през рамо. После тръгна в противоположната посока на тази, в която бе изчезнал французинът. Стигна до счупен прозорец и изчака дронът да мине и да се отдалечи.

Трийсет секунди.

Прехвърли Каин през прозореца, изскочи след него навън и хукна към блатото. Искаше да е максимално прикрит, когато дронът се върне, в случай че хипотезата за защитната система се окаже неправилна.

Стигна до блатото, влезе във водата и се запъти към най-големия гъстак кипариси и храсталаци. Погледна звездите и се увери, че все още е в посоката, която би го отвела до голфклуба от другата страна на блатото.

— Още само километър, приятел — каза на Каин.

Надяваше се дронът да се махне, след като стигне до голфклуба. Тези, които го преследваха, определено не искаха тайните им да излизат наяве.

Продължи към дърветата и изчака да чуе познатото жужене на дрона. Като че ли по сигнал, звукът се появи от юг. Тъкър посочи на Каин близкия гъстак.

— Крий се!

Последва кучето, но изостана с около метър, видим от всички посоки. Забеляза тъмен силует, който се местеше на фона на звездното небе — камуфлирания със стелт технология летящ стрелец. Готов да скочи, ако машината открие огън, Тъкър стисна пулта и зачака.

Дронът мина над него — и отмина. Продължи да претърсва района по зададената схема, но не обърна внимание на предишната си цел. Тъкър въздъхна облекчено. Знаеше, че най-умното решение би било да тръгне по права линия към голфклуба. Даваше си сметка обаче и че няма да има много възможности да се сдобие с информация за нападателите си. Така че вместо да тръгне към голфклуба направи завой и се върна към шубраците, в които се бе крил в началото.

С джобното си ножче извади един от куршумите от стъблото на дебел кипарис и го огледа.

Приличаше на стандартен снайперски куршум на НАТО — но определено не се бе държал като стандартен куршум. Тъкър огледа дупката в кората и отбеляза ъгъла на попадението — после вдигна очи към небето. През цялото време дронът стреляше почти вертикално отгоре, над дърветата, но куршумът бе пробил дървото хоризонтално, отстрани.

Изпълнен с подозрения, Тъкър насочи фенерчето към водата. След кратко взиране видя нещо да плува на повърхността. Приличаше на пръчка, но беше прекалено право и прекалено бяло, за да е пръчка.

Прешляпа през водата и го взе. Нещото — направено от някакъв полимер и горе-долу петнайсет сантиметра дълго — имаше малки крилца за насочване и някаква издатина от долната страна, в която вероятно беше системата за управление.

Тъкър погледна към дървото.

Тази гилза и онзи куршум, заподозря, бяха изстреляни от дрона.

— ППН — прошепна в тъмнината.

Проектил с прецизно насочване.

Вдигна глава и се вгледа в небето.

„На какво, по дяволите, се натъквам?“

23:48

След два часа Тъкър беше в мотела, под струята на изгарящо горещ душ, доволен, че сваля от себе си мръсотията и тинята — и че може да проясни мислите си.

След като прекосиха последния километър от блатото, с Каин навлязоха в територията на голфклуба. Тъкър можеше да си представи как изглеждат в очите на хората, докато се въртяха на паркинга: мокър до кости мъж и калното му куче. След като най-после се добраха до централния вход, откъдето пиколата паркираха колите, се обади за такси. Като видя как хората от ресторанта на клуба го гледат през витрините, очакваше вместо такси да дойде полицейска кола. Все пак дойде такси, а пиколото се оказа добър човек и донесе няколко кърпи от съблекалните, за да постелят седалките на колата.

Минаха по пътя, на който бе оставил наетия джип, но от него нямаше и следа.

Явно някой го бе изтеглил, вероятно за да прикрие следите си.

„Сбогом на депозита за колата“.

Все пак Тъкър не се безпокоеше. Никога не оставяше нищо важно в кола под наем, така че в джипа нямаше нищо, по което да го проследят. Освен това беше използвал една от трите си фалшиви шофьорски книжки и съответстваща кредитна карта, за да плати наема за колата. В мотела пък се бе регистрирал с друго име и беше платил с друга карта.

Като допълнителна предпазна мярка накара шофьора да спре на близък строителен обект и взе една дъска, с която подпря дръжката на вратата. Макар да нямаше признаци някой да е тършувал в стаята му, утре щеше да смени мотела.

Въпросите около засадата продължаваха да го тормозят.

Как този враг без лице го бе открил, с какво бе привлякъл вниманието му, доколко тези хора бяха наясно защо е тук?

Най-очевидният отговор на тези въпроси беше този, в който Тъкър не искаше да вярва. Един-единствен човек знаеше за присъствието му тук и причината за пристигането му.

Франк Болинджър!

Тъкър протегна ръка и смени горещата вода с ледена. Студената струя го накара да се мобилизира още повече.

„Утре ще уредя този въпрос“.

10.

14 октомври,

10:02 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

На следващата сутрин Тъкър напусна мотела. Замина с нов джип — нае сребърен „Додж Дуранго“, отново под фалшива самоличност — и се насочи към Атина, на трийсет километра западно от Хънтсвил. Там взе стая в друг мотел — „Стоун Харт Ин“. Докато Каин душеше стаята сантиметър по сантиметър, Тъкър се обади на Франк Болинджър и уговори с него да се срещнат за обяд на няколко километра от военната база Редстоун Арсенал.

Отклони се от пътя обратно към Хънтсвил, за да прибере карабината МР-5, която бе скрил в някакви храсталаци след като бе излязъл от блатото.

Нямаше да поеме никакви рискове при новата среща.

Като допълнителна мярка пристигна в ресторанта час по-рано. Огледа непосредствената околност — паркинга и всички подходи към мястото и околните улици. След това седна в кафене на отсрещния тротоар, за да наблюдава заведението.

Ресторант „Котън Роу“ беше в югозападния ъгъл на централния градски площад, където беше и съдебната палата, и заемаше залата на някогашна борса за памук. Сградата беше тухлена, триетажна, с веранда с черно боядисани железни парапети.

Франк Болинджър дойде точно в дванайсет и седна на една от масите вън, под навеса. Тъкър го наблюдава цели петнайсет минути, за да се увери, че никой не го следи. Едва тогава прекоси улицата с Каин.

Франк стана и се усмихна на кучето.

— Помислих си, че сте ми вързали тенекия.

После се намръщи при вида на ръцете на Тъкър, които бяха покрити с драскотини. Посочи малката лепенка на ухото му, където го бе одраскал куршумът.

— Какво е станало?

— Загубих се в блатото — отговори сухо Тъкър.

— Какви ги говориш? Как така?

Изненадата на Франк изглеждаше искрена. Тъкър обикновено се доверяваше на първото си моментно впечатление от реакциите на хората, разчиташе на вродения си талант да разбира другите, но след случилото се миналата нощ беше нащрек.

— Франк, ти ли ме изпържи?

— Какво?!

Тъкър седна и дръпна Франк да седне.

— След като си тръгнах вчера, някой ми устрои засада край блатото.

— Засада? — Франк се ококори. — И мислиш, че аз… Тъкър, не бих направил такова нещо. Дори и животът ми да зависи от това.

Тъкър впери поглед в очите му. Франк не трепна.

— Първо, никога не бих предал свой брат — настоя Франк. — Никога. Второ, дори и да исках, на кого мога да се обадя? Просто не познавам подобни хора.

— Възможно ли е неволно да си предупредил някого, да си казал нещо, без да щеш?

Франк се замисли за момент, после бавно поклати глава.

— Не виждам как. Обадих се, за да питам за Санди Конлън, чак тази сутрин.

„Значи не може да е предупредил някого неволно“.

Странна история!

Франк се наведе напред.

— Трябва да ми вярваш!

Тъкър въздъхна. Не долавяше у Франк нищо освен искреност.

— Вярвам ти.

— Значи всичко е наред?

— Всичко е наред.

Франк въздъхна, после се облегна на стола си.

— Разкажи ми какво се случи.

Тъкър разказа за електрическата повреда, заради която се бе наложило да спре на пустия път, и за последвалата стрелба, която го бе принудила да влезе в блатото.

— Хмм — промърмори Франк. — Вероятно са използвали някакъв дистанционен прекъсвач, за да обездвижат колата ти. Прекрасно!

— Не беше никак прекрасно там, където бях. Възможно ли е обаче да се направи такова нещо?

— Лесно е. Просто трябва да се хакне компютърът на колата. — Франк видя сбърченото чело на Тъкър. — Той има безжична връзка с Мрежата. Всичко в съвременните коли е дигитално, тоест може да бъде хакнато.

Дойде келнерката и взе поръчката им.

След като се отдалечи, Франк продължи:

— Сега разбирам защо ме подозираш. Бръсначът на Окам: най-простото решение обикновено е вярното. Аз обаче знам, че не съм аз, така че кой е направил това с теб?

— И кои са те?

— Именно. Кой друг знае, че си тук?

Тъкър не искаше да споменава Джейн, дори и пред Франк. Още не.

— Само този, който ме прати тук — отговори уклончиво.

Франк като че ли разбра неохотата му.

— И имаш доверие на този човек?

Тъкър кимна.

— Значи трябва да те следят по някакъв начин. Може би телефонът ти?

— Съмнявам се. Дълбоко кодиран е. — Сателитният телефон му беше даден от Рут Харпър от „Сигма Форс“ в случай че ѝ се наложи да се свърже с него или обратното.

— Дай да го погледна. — Франк протегна ръка.

Тъкър се замисли за миг, после му го подаде.

Франк го огледа като експерт. Натисна няколко бутона, проследи какво се изписва на дисплея, дори отвори задния капак и извади симкартата. Цяла минута побутваше вътрешностите на телефона с клечката за зъби от нелепо сложното си швейцарско джобно ножче. После сглоби телефона и го върна на Тъкър с възхитено подсвиркване.

— Няма да те питам откъде го имаш. Дяволски сложен е, но дори и такова устройство може да бъде проследено. Все пак за това са нужни сериозни знания и умения.

— Дори и да си прав, това не обяснява как изобщо съм попаднал в полезрението на тези убийци. За да ме проследят, би трябвало да знаят за мен.

— Така е. Което ни връща към въпроса кой друг знае, че си тук. Възможно ли е този, който те е изпратил в Хънтсвил, да е споделил и с някой друг?

Тъкър не можеше и да си помисли, че Джейн би направила подобно нещо. Параноята ѝ, когато се бяха срещнали в Монтана, стигаше до небето.

— Не мисля.

— В такъв случай помисли какво се е случило след като дойде тук. С кого освен мен си се срещал? Възможно ли е някой да те е забелязал?

Тъкър си спомни двамата, които го дебнеха около къщата на Санди. Дали пък по някакъв начин не бяха разбрали кой е, след като го бяха видели там? И Едит Лозиър, която се грижеше за склада…

„Може да не съм бил толкова предпазлив, колкото си мисля“.

— Възможно е — призна Тъкър.

— Добре, да оставим тази мистерия настрана, засега. Като предпазна мярка предлагам да държиш телефона си изключен, с извадена батерия. Ще опитам да се снабдя с някои компоненти, които да затруднят проследяването, но докато намеря всичко необходимо, ще минат няколко часа.

Тъкър повдигна вежда.

— Можеш ли да го направиш?

— Не са ме назначили като експерт на сегашната позиция защото съм хубавец.

Тъкър разпозна блясъка в очите на Франк, който бе виждал някога в Афганистан, когато опитваше да му обясни по-тънките моменти в засичането на комуникации.

— Като войник през тази нова ера на кибервойни — обясни Франк — след времето на терен се наложи да придобия нови умения. Като хакването на различни системи например. Ще събера компонентите, нужни за твоя телефон, и ще видя дали ще успея да запуша слабите му места по-сигурно. Ще донеса каквото е нужно в мотела ти, довечера. Да се надяваме, че дотогава ще съм научил повече и за Санди.

— Чудесно.

Тъкър си даде сметка, че новите умения на Франк са идеални за още една задача — пулта за управление на дрона. Като предпазна мярка беше изключил захранването на устройството и го бе заровил на два километра от стария си мотел. Ако някой би могъл да научи нещо от това устройство, това беше Франк.

— Преди да дойдеш до мотела ми — каза Тъкър, — има още нещо, което ми се ще да видиш.

— Какво?

Тъкър не бе разказал с големи подробности за апарата, който го бе преследвал през блатото. Реши да остави Франк да добие непредубеден поглед върху операционната система, управляваща дрона, преди да заговори за тези подробности.

— Мисля да те оставя да се изненадаш — добави Тъкър.

Франк се подсмихна.

— Това си е направо подранил коледен подарък.

18:17

Когато Тъкър се върна в мотела си край Атина, слънцето залязваше след още един топъл ден в Алабама. Беше прекарал остатъка от деня с Каин в местните паркове, където кучето успя да разкъса три топки за тенис и да се намокри в три различни поточета. Може би щеше да е по-умно да се скрие някъде, но се съмняваше, че враговете му биха проявили дързостта да ударят посред бял ден при толкова много свидетели наоколо.

Освен това Каин имаше нужда от разходка, за да се освободи поне частично от напрежението от предната нощ.

„И аз също…“

Колкото и приятен да бе денят, Тъкър все поглеждаше към небето и се ослушваше да чуе онзи специфичен звук. Даваше си сметка, че нервността му се дължи до голяма степен на собствения му посттравматичен стрес. Макар че бе получил само няколко драскотини, нападението в блатото му се бе отразило, бе отворило стари рани — тези, които бяха леко завехнали, но останали неизлекувани. След като замина от Афганистан, Тъкър страдаше от кошмари и безсъние, които го оставяха емоционално изтощен. Макар и да бе минал през задължителните консултации с психолози, специалисти в работата с ветерани, бе открил, че се чувства по-добре, когато е на открито, когато пътува, с Каин до себе си.

И все пак разбираше, че кошмарите остават някъде дълбоко в него.

Може би заради това продължаваше да приема такива високорискови задачи — за да прогони врага, който е вътре в него самия. Един от психолозите бе предположил, че може би е склонен към самоубийство, но Тъкър бе убеден, че няма такъв проблем. Искаше да живее, а ако някога го обземаха съмнения, беше достатъчно да погледне кучето до себе си. В дъното на душата си Тъкър знаеше, че всеки опит за самоубийство от негова страна най-безразсъдно би изложил на опасност Каин.

Един от терапевтите му бе предложил най-доброто обяснение, като прецизира диагнозата му като резултат от преживяна морална травма — дълбоко нарушаване на фундаменталното разбиране на Тъкър за добро и зло вследствие видяното в Афганистан. Тъкър подозираше, че животът му напоследък е продължаващ опит да открие равновесието си отново и да компенсира — не толкова за нещата, които е правил, а по-скоро за тези, които не е успял да направи. Ето това даваше смисъл на дните му — да се изправи срещу несправедливостите по света.

Междувременно имаше пица — още една причина да живее.

По пътя към Атина взе две пеперони и шест бири. Едва успя да остави всичко на масата в стаята си, когато на вратата се почука.

Точен както винаги, Франк го поздрави с едноръка прегръдка, защото другата му ръка беше заета — носеше малък сак. Огледа стаята, когато влезе, и подметна:

— Хубава бърлога.

Тъкър не пропусна сарказма в тона му. Мотелът определено не беше „Риц“, но беше чист и уютен, с обзавеждане, което би могло да мине за вехт шик.

Франк си взе парче пица и една бира и се настани на леглото до свития на кравай Каин, който го поздрави с тупване на опашка. Тъкър вече го бе нахранил с огромна паница кучешка храна.

— Изглежда щастлив — отбеляза Франк.

— Сега е владетел на парковете и потоците в Хънтсвил.

— Не му донесох корона. — Франк отвори ципа на сака. — Донесох обаче други хубави неща. Дай ми телефона си, за да видя дали ще успея да заключа това бебче както трябва.

Тъкър му подаде сателитния телефон.

Между две хапки пица Франк отвори черния капак и започна да пипа вътре — развинти някакви части, сложи други, накрая смени симкартата.

— Това би трябвало да реши въпроса. Поне докато установим с каква проследяваща апаратура действа противникът.

— Защо казваш „ние“?

Франк му върна телефона, извади от сака пулта на дрона и го сложи на леглото. Гледаше го с възхищение.

— Каква красота. Разбира се, въпреки напътствията ти едва открих това съкровище. Нямах време за нещо по-сериозно от повърхностен преглед. Все пак е впечатляващо… — Вдигна очи от пулта и погледна Тъкър. — Струва ми се, че си играеш в моя пясъчник. Вече не можеш да ме изриташ.

— Играта може да загрубее, Франк.

— Ако се съди по състоянието ти, вече е загрубяла. — Франк вдигна ръце. — Виж, с радост ще оставя грубата част на теб и Каин. Ще действам стриктно зад кулисите.

Тъкър въздъхна, затърси думи. Без съмнение знанията и уменията на Франк щяха да са му от полза, но той предпочиташе да действа сам. Въздъхна и каза:

— Кажи ми какво научи за Санди и после ще обмисля предложението ти.

— Добре. — Франк сви рамене. — Знам, че е от този район, като мен. Единствената ѝ жива роднина е майка ѝ, която живее високо в Апалачите, където хората са пословично недоверчиви към непознатите.

Джейн бе споменала, че майката на Санди е сред последните, които са я виждали преди да изчезне. Едит Лозиър пък, управителката на склада, му бе казала, че Санди смятала да се види с майка си и че си тръгнала необичайно бързо от склада.

— Може би си струва да се провери — отбеляза Франк.

— Защо?

— Планинците са сплотени хора, които се подчиняват еднакво на традициите и подозренията си. Знаят как да пазят тайните си. Ако Санди е искала да скрие нещо далеч от хорските погледи, там би било логично място за търсене.

Тъкър кимна замислено. Франк беше прав. Може би си струваше да отдели един ден за пътуване дотам.

— А какво научи за ролята на Санди тук, в Редстоун Арсенал?

Франк се намръщи.

— Не много. Научих, че не е била зачислена към никоя официална военна част. Работела е в някакъв квазичастен екип — група „Одиша“.

Тъкър наостри уши. Спомняше си името — Одиша, — оградено с кръг на една от белите дъски в импровизирания команден център на Санди. Франк май беше на прав път. Изглежда, уменията му се простираха отвъд дънните платки и компютърните програми.

— С какво се занимава тази група? — попита Тъкър.

— За съжаление, това е над нивото ми. Единственото, което успях да открия, без да привличам внимание, е, че групата се състои от математици и статистици. Работят в построено неотдавна помещение в отдалечен край на Редстоун. Достъпът до тях се контролира от военна полиция. Доколкото мога да преценя, групата живее предимно там.

— Каза „квази-частна“. Какво имаш предвид?

— За да действат в Редстоун, несъмнено трябва да имат одобрението и подкрепата на командващия базата, но доколкото разбрах, „Одиша“ работи самостоятелно. Управлява ги частна фирма.

— Коя?

Франк сви рамене.

— Ще трябва да ровя още. Може би ако знаех повече подробности…

Тъкър се поколеба, но реши, че ако скрие информация, ще изложи Франк на по-голям риск.

— Франк, мисля, че е крайно време да ти дам и останалите подробности около изчезването на Санди.

Франк се наведе напред.

— Ако обичаш.

Тъкър започна с натрапниците, на които се бе натъкнал при къщата на Санди, и стигна до складовата клетка.

— Тези, които ни гониха през блатото, може да са същите от къщата. Поне за единия съм до голяма степен сигурен.

„Онзи Уебстър…“

Франк прекъсна разказа му.

— Момент. Спомена, че имаш номера на колата, спряла пред къщата на Конлън.

Тъкър кимна.

— Добре. Дай ми го, преди да тръгна. Ако тази кола е минала дори само веднъж през портал на Редстоун, ще е оставила следа. Може да се окаже добро начало. — Франк махна с ръка. — Продължавай. Какво друго се случи?

Тъкър продължи с разказа си, като мина към качествата на дрона, който го бе преследвал в блатото.

Вдигнал парче пица към устата си, Франк премигна няколко пъти и издиша шумно.

— О-хоо! — промърмори. — Имам стотици въпроси.

Тъкър се усмихна.

— Знаех, че ще имаш.

— Първо, покажи ми куршума, който си извадил от дървото, и насочващото устройство, което си открил във водата.

Тъкър отиде до раницата си, извади двете неща и му ги подаде.

Франк мълча цяла минута, докато ги оглеждаше.

— Определено е прецизно насочван куршум. Но не прилича на нищо, което съм виждал. Ще опитам да го разглобя по-късно, у дома. — Погледът му се върна към Тъкър. — За дрона… каква беше точността на насочващата система?

— Добра, но не съвършена. Имаше доста пропуски. Защо?

— Ставаше ли по-прецизна с времето?

Тъкър се замисли, после кимна.

— Всъщност да… Мислех си, че е защото забавям темпото, но може и да си прав.

— Хмм…

— Какво?

— От нивото на заглушаване на двигателя, което описваш, и стелт технологията може да се съди, че имаме дрон от следващо поколение. Една от инженерните насоки, които в момента се разработват — и където се насочват най-големи средства, — е създаването на дронове, които не само действат автономно, но и се учат по време на операция.

Стомахът на Тъкър се сви.

— Мислиш, че си имаме работа с някакъв нов прототип?

— Да. Остава обаче въпросът до каква степен това проклето нещо е автономно. Може ли да му се въведе профил на цяла мисия и то да я изпълни?

— Нещо като „излита и забравяш“?

— И дори още по-зле. При съществуващите технологии дроновете могат да откриват и да вземат на прицел различни характеристики на врага: визуални идентификатори, електронни емисии, транспортни маршрути и други от този род. Следващото поколение дронове обаче вероятно ще може да се програмира да прави автономни преценки според находките на терен.

— Включително и да стреля смъртоносно.

Франк кимна.

— Да. Отстраняване на хората от уравнението. За да се пести животът на военните на терен, напоследък има повишен натиск за създаване на роботизирани воини с по-голяма автономност и способност за вземане на решения.

Тъкър преглътна. Опитваше да си представи бъдещата война.

„А може би не е нужно да си я представям“.

Жуженето на дрона изпълваше главата му.

Франк продължаваше:

— И военните инженери, и независимите програмисти се стремят към тази цел. В момента това е златна треска. Дори „Блекуотър“, частната военна фирма, добави отдел за роботизирана техника към бизнесструктурата си през 2007 година, като отвори вратата за роботи наемници и автономни дронове, които действат извън ограниченията на военното командване.

Франк вероятно бе забелязал пребледняването на Тъкър, но явно не бе приключил.

— Има и още нещо. Можеш да се обзаложиш, че който е създал този дрон, няма на разположение само този модел. Дроновете се произвеждат с различни големини и форми, според предназначението им, и могат да летят във въздуха, да се движат по земята и дори да плуват под вода.

Тъкър се замисли за това предупреждение.

Франк се отпусна назад и се усмихна.

— Е, какво мислиш?

— За кое? — едва успя да отговори Тъкър.

— Получавам ли позицията? Ще остана ли с теб и Каин? Казах ти, че мога да съм ви от полза.

Тъкър не се поколеба.

— В екипа си.

Усмивката на Франк стана още по-широка.

— Какво искаш да направя най-напред?

— Провери номера на колата и виж какво ще откриеш… Но дискретно.

Франк кимна и попита:

— А какво ще правиш ти?

Тъкър мислеше за мястото, където живееше майката на Санди, и описанието на Франк.

— Май ще си купя банджо.

11.

15 октомври,

10:14 централно лятно време

Апалачите, Алабама

„В края на краищата може би наистина трябваше да си купя банджо…“

С навлизането по-навътре в планините признаците на цивилизацията оредяваха. След като отби от главно шосе 35 и подкара по малките пътища, по асфалта започнаха да се появяват дупки, къщите ставаха все по-редки, след това се превърнаха в планински хижи. Зареди на бензиностанция с една ръждясала помпа, която май беше оцеляла още от петдесетте. Когато минаваше, децата по дворовете спираха да си играят и го гледаха — момиченца с избелели роклички, момченца с торбести къси панталонки. Тъкър махна на един човек, седнал на веранда, а онзи само присви очи.

Имаше усещането, че е попаднал във времето на Голямата депресия.

— Каин, казвам да не идваме на това място при следващото си пътешествие с кану.

Каин размаха опашка. Естествено, кучето бе запленено от природата и понякога скимтеше тъжно, когато видеше деца да тичат и да се смеят, разочаровано, че пропуска толкова много забавления.

След време пътят стана по-стръмен, склоновете бяха обрасли с дъбове, чиито листа вече бяха оцветени в буря от златно и червено.

Когато минаваше покрай редките пътни табели, Тъкър намаляваше скоростта. Следваше инструкциите, които му бе дал Франк. Майката на Санди — Беатрис Конлън — живееше на петдесетина километра в планината, край градче на име Поплар Гроув.

По пътя минаваше покрай къщи, облицовани със застъпващи се дъски, които сякаш оставаха цели заради десетките пластове белеща се боя. Понякога минаваше покрай църкви, най-често малки, подобни на сандъци, с ниски камбанарии. След още четирийсет минути шофиране най-накрая стигна Поплар Гроув. Градчето не беше по-голямо от спирка на кръстопът, с железарски магазин, закусвалня, бакалия и бензиностанция.

— Какво? — промърмори Тъкър, когато спря на едно кръстовище. — Няма „Старбъкс“?!

Продължи съвсем бавно напред, докато не видя табелата за улица „Дейвис“, където сви наляво. След още километър асфалтът свърши и пътят нататък се оказа застлан с чакъл. Продължи до самия му край.

Зад ограда и буренясала ливада видя спретната жълта къща с веранда, която я обикаляше от всички страни. На пощенската кутия до оградата пишеше КОНЛЪН.

Тъкър потупа Каин по врата.

— Май пристигнахме.

Слезе. Кучето скочи след него и подуши въздуха. Тъкър засенчи очи и огледа къщата. Освен щурците не се чуваше никакъв друг звук.

Франк го бе предупредил, че по тези места първо стрелят.

„Надявам се поне да има предупредителен изстрел“.

Тъкър сви длани на фуния пред устата си и извика:

— Има ли някой?

Никой не отговори. Той викна пак, но пак не получи отговор.

Тръгна към къщата по пътя, който всъщност представляваше два коловоза през бурените. Преди да премине оградата чу женски глас:

— Какво искаш?

Тъкър спря и направи знак на Каин да стои до него. От дълбоката сянка на верандата пристъпи жена.

— Мисис Конлън? — извика Тъкър.

— Кой сте вие?

— Казвам се Тъкър. Опитах да се обадя, но…

— Върви си. Няма да купя каквото продаваш. — Тя се обърна, за да изчезне в сянката.

— Не, момент! Аз съм приятел на Джейн Сабатело. Тя ме помоли да дойда да проверя…

Жената пристъпи към парапета на верандата.

— Да не търсиш Санди?

— Да, мадам.

— Намери ли я?

— Не, мадам.

— Тогава защо си дошъл?

— Ако науча повече за дъщеря ви, ще е по-лесно да я открия.

След десет дълги секунди жената махна с ръка.

— Добре де. Влизай.

„На това му се казва радушно посрещане“.

Тъкър прекоси двора до някакви странични стъпала, които водеха към верандата. Колкото повече наближаваше, толкова повече му харесваше странната провинциална къща. Въпреки старостта ѝ изглеждаше добре поддържана. Което не можеше да се каже за двора. Докато стигнаха до верандата, козината на Каин се напълни с бодли и репеи.

— Аз съм Беа — каза жената и кимна към Каин. — До вратата има четка. Почисти го, преди да влезе.

Влезе през мрежата против насекоми и я остави да се затвори зад гърба ѝ.

Тъкър взе четката и за няколко минути почисти козината на Каин и крачолите си. След това дръпна мрежата и влезе в малка дневна. Килимът беше кремав, идеално чист, както и мебелите. На дъбови масички в двата края на канапето имаше стилни настолни лампи. На стената пред канапето беше монтиран телевизор. Над екрана беше окачено биещо на очи разпятие, а на масата, в рамка от шипкови клонки, се усмихваше блаженото лице на Исус Христос.

— Затвори вратата, ако обичаш — извика Беа от кухнята в задната част на къщата. — Климатикът работи.

— Разбира се.

— Обичаш ли лимонада?

— Да, мадам. Благодаря.

Беа дойде с купа вода и поднос с две чаши и кана. Беше на около петдесет и пет, слаба и мургава, сивеещата ѝ руса коса беше прибрана на хлабав кок. Беше с памучни панталони, работни обувки и карирана риза с дълги ръкави.

Остави купата вода пред Каин.

— Белгийска овчарка?

Тъкър се усмихна.

— Повечето хора мислят, че е немска. Да не би да е от акцента?

Опитът му да се пошегува попадна в глухи уши.

— Гледам много предавания за кучета — обясни Беа. — Много е хубав. И се обзалагам, че е умен.

Усмивката на Тъкър стана по-широка, горда.

— О, да. Умен е.

Тя му посочи креслото до канапето и му наля лимонада.

— Съжалявам за враждебността при посрещането. Някак си ни е вродено.

— Няма проблем. През годините съм научил, че понякога подозрителността към непознатите е здравословна. — Потупа Каин по врата, когато кучето се настани до него. — Аз лично предпочитам кучетата пред хората.

Беа се усмихна, когато седна на канапето, но Тъкър забеляза и тревожния възел на челото между очите ѝ.

— Значи си приятел на Санди? — попита тя.

— Познаваме се от Форт Бенинг, но не съм я виждал от години. Обади ми се Джейн. Реши, че мога да помогна.

Беа кимна.

— Джейн е добро момиче. — Възелът като че ли се стегна още повече, когато тя го погледна отново. — Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш да намерим Санди?

— Ще опитам.

— Вярвам ти, но се тревожа. Винаги се е обаждала. Не е било да не се обади повече от два-три дни. Да не говорим, че последните два месеца се държеше странно.

— Как странно?

Жената потри длани, видимо беше разтревожена.

— Беше някак затворена в себе си, което не е обичайно за нея. Санди винаги е била бъбрива. И последния път, когато беше тук, преди около три седмици, попита дали някой не е питал за нея.

— Беше ли питал?

— Не тук. А ако беше питал из града, щях да науча.

Тъкър продължи да разпитва, за да си изгради пълна представа за живота на Санди.

— А какво правеше в Редстоун? По какъв проект работеше?

Беа поклати глава.

— Секретни неща, сигурна съм. Никога не е споменавала, а и аз си знам да не питам. Предполагам, че е свързано с компютри и математика, такива неща. Винаги е била умно дете.

Тъкър кимна.

— Споменавала ли е някога някакви имена, приятели, с които е работила?

— Само едно. Нора Фрейкс. Санди я харесваше. Дори я доведе тук на вечеря няколко пъти. Приятно момиче. Малко пиперлива, но въпреки това приятна.

Тъкър чу трепета в гласа ѝ, видя проблясъка на неудобство, когато тя погледна към прозореца. Нора Фрейкс по-вероятно бе нещо повече от колежка на Санди, но Беа не би го признала пред непознат.

Тъкър реши да насочи разговора към по-безопасен терен.

— Разкажи ми за Санди. Как започна да се интересува от математика и компютри?

Беа отново се усмихна.

— Както ти казах, беше умно дете. Началното училище обаче не запали искрата в нея. Нито пък основното. Когато стана девети клас, се появи една учителка по математика, която ѝ драсна фитила. По едно време гледам, занимава се с алгебра, математически анализ, тригонометрия, компютърни науки. Като че ли разцъфна — награди, отличия, пълна стипендия за Масачузетския технологичен институт от военновъздушните сили, после, като завърши, отиде да работи при тях.

— Тоест си е намерила мястото.

— Може да се каже. Ако не беше тази учителка по математика, сега сигурно щеше да е келнерка и да дундурка бебе. Вместо това шест години работи във военновъздушните сили. Когато излезе, отиде да работи нещо във Вашингтон, мисля, че с Джейн.

Тъкър кимна. Спомняше си какво му бе казала Джейн — че двете са работили заедно във Вашингтон.

— След това си намери работата в Редстоун — продължи Беа. — Мисля, че защото искаше да е близо до мен. Беше чудесно, че е наблизо.

— И за последен път се видяхте преди малко повече от три седмици.

— Точно така.

Тъкър долови някаква нерешителност у тази жена, някакво колебание и неохота да говори за последното посещение.

„Премълчава нещо“.

Спомни си думите на Франк, че планинците умеят да пазят тайните си, че недоверието към пришълците им е вродено. Налагаше се да пробие стената.

Докато бъркаше в джоба си, Тъкър направи знак на Каин.

„Сприятели се!“

Каин стана, отиде до канапето и сложи глава до коляното на Беа. Тя му се усмихна и го почеса зад ухото, при което Каин размаха опашка още по-енергично и започна да върти задница. Тъкър знаеше, че Каин не се преструва. Можеше да разчита поведението му като книга. Кучето инстинктивно харесваше Беа, която отвръщаше на добрите му чувства, повлияна от предаванията за кучета по телевизията.

Тя потупа възглавничката на канапето.

Каин скочи горе и се сви до нея.

— Страхотен е! — каза Беа.

— И има усет за хората. — Тъкър се наведе напред и ѝ подаде снимката, която му бе дала Джейн. На нея бяха тримата, уловени за ръце, ухилени като глупаци. — Както и Санди.

Беа взе снимката и поглади с пръст изображението на дъщеря си.

— Тук е доста по-млада.

Тъкър се усмихна тъжно.

— Всички бяхме по-млади. Дори кучето ми, Каин, ето тук.

Беа присви очи към двете военни кучета, клекнали в краката им.

— Това Каин ли е?

— Когато беше на…

Беа се надигна и погледна Тъкър с широко отворени очи.

— Ти си войникът с двете кучета?

Тъкър се изненада от реакцията ѝ.

— Санди ми разказваше за теб, но бях забравила името ти. Все пак помня историите ѝ. За теб, за Каин, за другото куче…

— Авел — каза Тъкър и гласът му трепна.

Когато чу името на Авел, Каин вдигна глава и изскимтя. Беа го погали, за да го успокои.

— Точно така. Каин и Авел. — Погледна разпятието над телевизора. — Като в Библията.

Тъкър кимна, за момент неспособен да отговори.

Беа протегна ръка и докосна коляното му.

— Знам какво си загубил. Санди ми разказа и за това. Ужасно съжалявам.

Тъкър преглътна и се стегна, за да не допусне мрачните спомени да го завладеят.

„Не трябва да се отклонявам от въпроса“.

— Благодаря — промърмори, после се прокашля. — Та значи, госпожо Конлън…

— Беа.

Тъкър кимна.

— Та значи, Беа, ако Санди е оставила нещо тук… нещо, което да ми помогне да разбера какво се е случило с нея или върху какво е работила, трябва да знам.

Беа не се поколеба. Просто стана и каза:

— Чакай малко.

Качи се по стълбите и се върна след минута. Подаде му USB флашка. Беше от стомана, дебела колкото палеца на Тъкър — по-голяма от всички, които беше виждал. Нямаше етикет или друго обозначение.

— Санди каза, ако с нея се случи нещо, да я дам на човек, на когото имам доверие. — Подаде флашката на Тъкър. — Дъщеря ми те обичаше. Личеше си по начина, по който говореше за теб.

Тъкър взе флашката, за момент загубил дар слово.

Беа продължи:

— Санди също каза да предупредя този, на когото я дам, че колегите ѝ вероятно също ще бъдат застрашени.

„Колеги? Другите членове на групата „Одиша“?“

— Санди имаше голям ум, но винаги е имала по-голямо сърце — добави Беа. — Би скочила пред влак, за да спаси кученце. Независимо какви са неприятностите ѝ, не мисля, че би искала да изложи колегите си на опасност.

Заради това ли се беше крила толкова старателно?

Тъкър стисна флашката. Даваше си сметка колко е важна.

— Благодаря.

— Надявам се да помогне — каза Беа. — Обещай ми нещо, Тъкър.

— Да?

— Ако някой е направил нещо лошо на дъщеря ми, искам да си получи заслуженото.

Тъкър кимна.

— Можеш да разчиташ на мен.

14:02

„Ще се загубя“.

Следобедът напредна, така че Тъкър и Каин се сбогуваха с Беа, но чак след като тя настоя да му направи сандвичи. Сега се спускаха от планината — но не по пътя, по който бяха дошли сутринта. Тъкър поиска Беа да му покаже откъде Санди е минавала обикновено за Хънтсвил. Както подозираше, местните знаеха по-живописен начин да слезеш от Апалачите.

Сега минаваше през доста по-гъсти гори, предимно борови, толкова гъсти, че не се виждаше на повече от няколко метра отвъд пътя. Изкачи един хребет и започна да се спуска от другата страна в поредица остри завои. Превключи на по-ниска скорост. След един завой вляво се появи дълбок пролом. Нямаше мантинела. Отвъд банкета зърна светлозелена водна повърхност, доста надолу. Мина покрай червена предупредителна табела, на която пишеше:

Тъкър намали скоростта и се вгледа в езерото долу.

„Трябва да е стара наводнена кариера“.

Изпита дълбоко безпокойство, докато пътят обикаляше токсичното езеро. Според Беа Санди бе тръгнала от дома си доста след залез. Тоест пътят е бил съвсем тъмен. Замисли се за тъмното самотно шосе и за потопения индустриален обект, където ги бяха нападнали с Каин — и тук беше същото. Нападателите лесно биха се отървали от труповете.

Възможно ли беше врагът да е избрал това място, за да причака Санди?

Изпълнен с опасения, Тъкър намали скоростта и спря на едно по-широко място. Слезе с раницата си — и като допълнителна предпазна мярка извади изпод одеялото карабината, която бе взел преди две нощи. Метна я през рамо и тръгна покрай пътя. Каин го следваше. След малко намери място, на което чакълът на банкета беше разровен. По-надолу, към водата, бурените бяха изпомачкани на две ивици.

Следи от гуми!

Тъкър ги последва до брега. Извади бинокъла си и започна да оглежда близо километровата водна повърхност. Далеч надясно имаше ограда за животни, порта с още една предупредителна табела и служебен път, който се спускаше до самата вода — беше настлан с камъни.

Огледа езерото и на десетина метра навътре видя някакво очертание. Фокусира върху него и си даде сметка какво вижда.

Беше подгънатият край на предпазен колан.

Издигаше се към повърхността като самотно водорасло.

В стомаха на Тъкър натежа ледена буца.

Той свали бинокъла и отиде до служебния път. Портата не беше проблем. Прескочи я, а Каин мина отдолу. Заедно продължиха към водата. Свежият аромат на борове бързо се смени с някаква металическа миризма, смесица от сол и смазка, с горчив привкус.

Тъкър пристъпи към водата и огледа края на предпазния колан. Проследи дължината му надолу и успя да различи сребрист отблясък — като колата на Санди.

— Може да е само колата — промърмори с надежда.

Това, което трябваше да направи, изобщо не му харесваше.

Обърна се към Каин и описа кръг с пръст във въздуха. „Пази! Пълно внимание!“

Не искаше никакви изненади. Остави раницата и скри доколкото можа карабината под нея. След това се съблече. Захапа фенерчето, влезе във водата, докато тя стигна до гърдите му, после доплува до предпазния колан.

Пое въздух няколко пъти.

„Просто го направи“.

Вдиша дълбоко и се гмурна.

Алкалната вода щипеше очите му и болезнено му напомняше, че трябва да бърза. Стигна до бронята само с един тласък. Запали фенерчето и освети регистрационния номер.

Беше колата на Санди. Определено. Нейният номер.

Никакво съмнение.

Спусна се още надолу, до вратата откъм волана. На около метър по-нататък ламарината на вратата беше леко огъната. Той прокара пръсти по хлътнатината и откри три кръгли дупки.

От куршуми.

Насочи фенера към купето, през сваленото стъкло, и огледа седалките отпред и отзад.

Нищо.

Въздухът му свърши и той излезе на повърхността. Заплува на място, замига, за да махне паренето от очите си. Добре. Къде беше тя? Отвлекли са я и са потопили колата, за да прикрият следите си? Нещо му подсказваше, че не е така.

Не бе проверил само едно място.

Погледна към брега, където пазеше Каин. Вдигна палец към кучето. Каин излая един път, което означаваше „Чисто“.

Тъкър се гмурна отново. Доплува до шофьорската врата и се промуши през отворения прозорец. Заопипва, докато намери лоста за отваряне на багажника. Надяваше се да не е блокирал, защото иначе щеше да се наложи да се върне горе до джипа и да донесе щанга за гуми.

Не се наложи. Чу приглушеното щракване.

Измъкна се от прозореца и отиде до задницата на колата. Спря за момент и потисна желанието да издиша целия въздух от дробовете си.

В багажника се раздвижи тяло. Лицето беше бяло, кожата беше набръчкана и на места вече падаше. Устата беше наполовина отворена, очите, млечнобели, бяха изцъклени. Докато Тъкър гледаше, изпълнен с ужас, отпуснатите бели ръце изплуваха нагоре, сякаш опитваха да го уловят, да го помолят за помощ.

Санди Конлън.

За миг умът му спря да работи, после започна да сменя предавките мислено. Беше виждал много трупове. Това сега не беше по-различно.

„Обаче… не… различно е, по дяволите“.

Въпреки деформираното лице Тъкър ясно виждаше раната от куршум на лявото слепоочие. Виждаше и че коремът ѝ е бил разрязан и отворен. Вероятно го бяха направили след смъртта, за да надупчат органите, които иначе биха се изпълнили с газ в процеса на разлагане. Така, ако след време багажникът се отвори заради ръждата, трупът няма да изплува на повърхността, а ще остане там, докато алкалната вода не разтвори плътта изцяло.

„Кучи синове…“

Изскочи на повърхността. Гневът гонеше студа от тялото му.

Ако не беше попаднал на колата, багажникът щеше да се превърне в гробница за Санди Конлън. Който го бе направил, бе готов да се освобождава от хората все едно са боклук. Спомни си думите на Джейн за смъртта и изчезването на други нейни колеги. Същата съдба очакваше Джейн и сина ѝ, Нейтън, ако той не направеше каквото трябва.

„Това няма да се случи“.

Заплува към брега.

„Всичко това свършва тук“.