Боен ястреб

12.

15 октомври,

20:17 източно лятно време

Кингспорт, Тенеси

Преследван от призраци и изправен пред враг без лице, Тъкър направи всичко възможно да стигне до мястото на срещата възможно най-бързо. След като се спусна от планината и остави трупа на Санди където беше — засега, — се обади на Джейн и ѝ каза, че трябва да се срещнат.

Тя предложи една крайпътна закусвалня в Кингспорт, Тенеси, на четиристотин километра северно от мястото, на което бе убита Санди. Тъкър се досещаше защо е избрала Кингспорт. Градът беше по средата между Хънтсвил и Вашингтон. Най-вероятно Джейн се криеше във Вашингтон, защото познаваше града добре.

Днес се надяваше да разбере точно защо се крие. И от кого.

Беше време да получи отговори.

Тласкан от желанието да узнае, стигна до Кингспорт за по-малко от четири часа и спря на паркинга на заведението край шосе 81. Мястото беше обзаведено в стила на петдесетте. Когато влезе, издрънча камбанка. Прозвуча дразнещо силно — но поне отговаряше на обстановката. Сепаретата бяха тапицирани с червена винилова материя, масите бяха от гетинакс на квадратчета с лъскави лайстни. Както обикновено, той обясни на келнерката, че кучето е служебно, и отиде до сепарето, където вече го чакаше Джейн.

Толкова късно вечерта заведението беше полупразно. Чуваше се подрънкване на прибори в порцелан и приглушени разговори.

Чудесно.

Седна при Джейн. Беше сложила Нейтън на детско столче до себе си. В момента детето разглеждаше отражението си в една лъжица.

Джейн стана и прегърна Тъкър.

— Радвам се да те видя — прошепна в ухото му, после се отдръпна и огледа лицето му. — Ранен си.

Тъкър сви рамене.

— Влиза в длъжностната характеристика.

Джейн опипа драскотините по челюстта му, после хвана брадичката му и завъртя главата му настрани. Намръщи се на превръзката на ухото.

— Ако попитам, предполагам, че няма да ми кажеш истината?

— Всъщност ще ти я кажа. Малко по-късно обаче.

— Хм. — Джейн се наведе и погали Каин за поздрав. — Ти нали трябваше да го пазиш от неприятности.

— Правя каквото мога.

Джейн се засмя.

— Говорех на Каин.

И махна на кучето да влезе в сепарето. Каин се настани между Тъкър и Нейтън.

Момчето го посочи с пръст и каза:

— Куте!

— Куче, скъпи — поправи го меко Джейн.

— Куте, скъпи!

Джейн поклати глава примирено.

— Е, почти същото е.

Нейтън вдигна пръст към Тъкър и каза:

— Здласти!

— Ти си здласти.

Изглежда, отговорът не беше достатъчно добър за момчето и то насочи вниманието си към Каин — размаха пръсти пред муцуната му. Каин ги близна. Кискането показа, че това е много по-забавно.

Докато Тъкър наблюдаваше кучето и детето да си играят, се улови да мисли какво ли би било, ако Нейтън беше негов син, а Джейн — негова жена, и за пътя, по който не бяха поели. Прогони тези мисли. Сега не беше време да анализира решенията си — тези от миналото и тези, които засягаха бъдещето.

Даде си сметка, че е минало много време, и отново насочи вниманието си към Джейн.

— Извинявай.

— Не е нужно да се извиняваш. И аз го наблюдавам по цели дни. Това е една от свръхсилите, които децата притежават.

Дойде келнерката, за да вземе поръчката им — чийзбургер с пържени картофи за Тъкър, салата с пилешко за Джейн, плодове за Нейтън. Келнерката остави пред детето лист за рисуване и пастели и то се захвана за работа.

Каин въздъхна, защото се оказа изоставен заради новото занимание на момчето.

Докато чакаха поръчката, Джейн се облегна назад, като че ли се мобилизираше вътрешно.

— По телефона не останах с впечатлението, че имаш добри новини. Изплюй камъчето.

Тъкър погледна Нейтън и повдигна вежди.

Джейн разбра.

— Няма проблем. Когато рисува, забравя всичко.

Тъкър се прокашля и реши да говори направо.

— Санди е мъртва.

Джейн замръзна за момент, вперила поглед в него, после затвори очи. Устните ѝ се разтрепериха, от клепачите ѝ се отрониха две сълзи и се спуснаха по лицето ѝ. Тя поклати глава и избърса очите си със салфетка.

— Разбира се, опасявах се от това… но да го чуя… Не исках да се отказвам от надеждата.

Тъкър не се радваше, че ѝ е отнел точно надеждата.

— Съжалявам.

— Какво се е случило?

Тъкър ѝ разказа какво беше открил в кариерата. Не пропусна нищо.

— Мислиш ли, че си е отишла бързо? — попита Джейн.

Тъкър преглътна, спомни си раната от куршум на слепоочието ѝ.

— Надявам се.

— Каза ли на майка ѝ?

— Не… можах.

Джейн го потупа по ръката.

— Ще ѝ се обадя утре. След като отида някъде на безопасно място. Ще ѝ обясня всичко и ще я помоля засега да запази мълчание.

— Добре. — Тъкър погледна ръцете си. — Джейн, време е да сложим всички карти на масата. Ще ти кажа всичко, което знам, после ти ще кажеш всичко на мен. Съгласна?

Джейн кимна.

След като се огледа, за да се увери, че никой от останалите клиенти не може да ги чуе, Тъкър започна да говори — за престрелката до къщата на Санди, за складовата клетка с нещата ѝ, за срещата си с Франк Болинджър и засадата в блатото.

— И си сигурен, че са стреляли по теб с дрона? — попита Джейн.

— Вероятно и по Санди.

Джейн въздъхна.

— Знаем, че Санди не е първата изчезнала или умряла внезапно. Единствената връзка е, че всички сме част от Проект 623. Това е програма под патронажа на военното разузнаване.

— С какво точно се занимавахте?

— Математика, компютърни програми, криптиране, статистика. Никой никога не ни е давал цялостната картина, крайната цел. Всеки познаваше парченцето от пъзела, по което му беше дадено да работи. Обаче, Тък, знам, че бяхме в черния сектор. Много черния сектор. Дотолкова, че дори не съм сто процента сигурна дали наистина сме работили за военното разузнаване.

— Къде работехте?

— В една невзрачна постройка в Силвър Спринг, Мериланд. Имаше много сериозна охрана и контрол на достъп, редовно ни претърсваха и обискираха. Дори компютърните защити имаха защита.

— Колко време продължи работата по Проект 623?

— Разпуснаха ни осем месеца след началото.

— И в края на краищата така и не си научила крайната цел на проекта?

Джейн поклати глава.

— А името? Проект 623. Означава ли нещо?

— Да. Какво знаеш за Алан Тюринг?

Тъкър наостри слух.

— Видях името написано на една от белите дъски в склада на Санди. Това е английският математик, разбил секретния германски шифър на военните.

— Шифърът Енигма. Обаче това постижение е само върхът на истинския гений на Алан Тюринг. Работата му поставя основите на днешните компютри. Всъщност всяка изчислителна техника, която виждаш днес, съществува благодарение на него. В Блечли Парк, край Лондон, където е работел, прави първата електромеханична изчислителна машина, нещо като рудиментарен компютър. Използван е за разчитане на нацисткия шифър. След това Съюзниците успяват да предвидят движенията на германските войски, да подават на нацистите фалшива информация и да променят маршрутите на снабдителните конвои, така че да заобикалят германските подводници. Разбиването на Енигма скъсява войната и спасява живота на стотици хиляди.

Тъкър кимна. Беше прочел за това, докато търсеше в Гугъл думите от склада на Санди.

— Както разбирам, Тюринг е бил арестуван от британците няколко години след войната.

Джейн кимна.

— Станало ясно, че е гей, и бил обвинен в грубо нарушаване на нормите за приличие. Дали му възможност да избира между затвор и химическа кастрация и той избрал второто. Отнели достъпа му до секретна информация и бил изолиран. Две години след това се самоубива.

— Невероятно — каза Тъкър. — Какво общо има тази история с името на проекта обаче? Проект 623?

— Алан Тюринг е роден на трети юни.

Нещо хрумна на Тъкър и той спомена какво бе открил Франк:

— След края на Проект 623 Санди се включва в нова секретна група, в Редстоун. Много напомня онова в Силвър Спрингс. Затворен кампус, тежка охрана и така нататък. Нарича се група „Одиша“. Името означава ли нещо?

Джейн първо поклати глава, но после си спомни нещо.

— Не, чакай… — Извади таблета си и потърси нещо. — Точно така. Бащата на Тюринг е бил на служба в Индия. Бил е в Одиша, когато се ражда Алан.

— Значи имаме още една програма, свързана с Алан Тюринг. — Тъкър се вгледа в Джейн. — Доста голямо съвпадение. Мисля, че който е прекратил Проект 623, е стартирал нещо подобно в Редстоун.

— Но защо да го мести там?

— По-важно е защо са започнали да убиват участниците в Проект 623 толкова дълго след приключването на проекта? И защо са оставили Санди досега?

Джейн се замисли.

— Предполагам — каза тя след малко, — защото Санди беше най-умната от всички. Вместо да започват работата по новия проект от нула, са предпочели да запазят Санди, за да не губят инерцията. Получила е предложението от Редстоун само месец след закриването на Проект 623. Обаче, ако е била толкова важна за тях, защо са я убили?

Тъкър сви юмрук.

— Какъвто и да е отговорът, ще го търся, докато го открия.

Джейн протегна ръка през масата и леко стисна юмрука му.

— Знам, че ще го направиш.

— Всичко е свързано с работата на Алан Тюринг, но по какъв начин?

Джейн сви рамене.

— Макар че никой от Проект 623 нямаше представа каква е крайната цел, не сме преставали да правим догадки по въпроса.

— Обясни.

— Винаги е имало слухове, че Тюринг е работил по друг секретен проект както по време на войната, така и след това.

— Какъв проект?

— Първо, трябва да знаеш, че в началото на кариерата си Тюринг си е давал сметка за ограниченията на изчислителните машини. Мислел е за хипотетичен суперкомпютър, който би преодолял съществуващите бариери. Нарекъл го е Оракул и е вярвал, че ключът към създаването на такава машина е в нея да се вгради случайността. Дори е предлагал в една от машините му да бъде добавен радий, с надеждата непредсказуемият радиоактивен разпад на този елемент да генерира хаотичната случайност, която е търсел. Разбира се, това не е било осъществено и повечето хора смятат, че Тюринг не е стигнал по-далеч от това по пътя към създаването на Оракул.

— Но ти мислиш, че може и да не е така.

Джейн повдигна вежди.

— Защо? — попита Тъкър.

Тя се наведе към него.

— Един ден, няколко седмици преди да закрият Проект 623, ни събраха в една стая и ни показаха поредица увеличени снимки. На тях имаше уравнения и алгоритми от стар лабораторен дневник или тетрадка. Бяха някак рудиментарни, но в същото време и революционни.

— За какво се отнасяха?

— Иновативен начин за анализиране на огромни количества данни, по-конкретно това, което се нарича големи данни.

Тъкър поклати глава. Нищо не разбираше.

Джейн въздъхна.

— Всеки ден интернет произвежда три квинтилиона байта данни. Един квинтилион е единица с осемнайсет нули.

— Наистина голямо число.

— И нараства всяка година.

— За какви данни говориш?

— Всякакви. Бизнестенденции, проследяване на болести, световни статистики за престъпността, пътни условия, метеорология. Събирането на всичките тези данни е лесната част. Трудното е да се реши какво да се прави с целия този информационен шум. Как да се съпостави, анализира, споделя, визуализира.

— Някой изобщо опитвал ли е?

— Опитват непрекъснато. Да вземем полицията на Лос Анджелис. Там започнаха пилотна програма, която използваше такива данни за нещо, което наричат „проактивна полицейска работа“. Постигнаха 36 процента спад на кражбите. Но методите им бяха груби, едва докосваха повърхността на възможностите. В Проект 623 получихме задание да проучим онези писани на ръка алгоритми и да търсим начини по-добре да извличаме информация и да използваме резултатите.

— С каква цел?

— Мисля, че идеята беше да опитаме да създадем абсолютната електронна шпионираща система, версия на Оракула на Тюринг. Уравненията, които ни показаха, са предназначени за проникване във всякакви кодирани данни. Никаква информация няма да е в безопасност, нито в частния сектор, нито правителствена — на което и да било правителство. Става дума за жив, способен да се адаптира автономно декодер.

Тъкър се почувства отвратително.

— Това означава начало на съвсем нов вид война. Без куршуми и щикове. Само информация.

— Именно. Нищо няма да може да бъде скрито. Заради това усъвършенстваният дрон, който те е преследвал, ме безпокои толкова.

— Защо?

— Една от най-сериозните тенденции в големите данни са ДСУ — дистанционните сензорни устройства. Това е евфемизъм за дрон. Макар в интернет да се появява необятен обем данни, те са само част от всичко, което съществува в реалния свят. Има също така радиовълни, микровълни, комуникации по наземни кабели и така нататък. Целта е да се създаде ДСУ, способно наистина да обикаля и активно да събира данни. Нещо малко, трудно забележимо и много умно.

„Като дрон, способен да се обучава“.

— И смяташ, че групата на Санди е работела върху нещо от този род? — попита Тъкър.

— Редстоун е седалище на центъра за космически полети „Маршал“ на НАСА, както и на други подразделения, занимаващи се с височинни летателни апарати с голям обсег. Някое от тях може да е решило да експериментира с ново поколение умни дронове и това е добро начало на разследването.

— Мислиш ли, че Санди би участвала в подобна програма?

— Не мога да си представя, че в началото е била наясно. Дори и преди, в Силвър Спрингс, се безпокоеше много сериозно за посоката, в която се насочва работата. Всички се тревожехме, разбира се, но за нея беше особено болезнено. Може би заради това е наела онзи склад — да опита или да спре, или да изобличи публично тези, които са се занимавали с това.

„Заради което са я убили“.

Джейн протегна ръка и го хвана за китката.

— Някой трябва да проникне в Редстоун. Само така можем да научим нещо повече.

— Вече работя по въпроса. Обаче ще имам нужда от помощта ти.

Бръкна в джоба си и плъзна към Джейн флашката, която му бе дала Беа.

— Санди е скрила това в дома си. Опитах да отворя файловете, но са кодирани. Освен това е предупредила майка си, че колегите ѝ от „Одиша“ са в опасност.

Джейн го изгледа стреснато.

— Смяташ, че тези убийци мислят да разчистят терена, както с екипа на Проект 623?

— Може би вече са започнали.

„Със Санди“.

При вида на флашката Джейн се намръщи, сякаш бе сложил на масата гърмяща змия. Въпреки всичко я взе и я сложи в скута си.

— Ще видя какво мога да направя.

— Бъди внимателна — предупреди Тъкър.

— Само ако и ти си внимателен.

„Значи и двамата сме загазили“.

23:48 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

Когато сви в паркинга на мотела, Тъкър видя Франк Болинджър — седеше на пейката до вратата на стаята му.

— Много работиш — подхвърли Франк, когато стана, за да го посрещне. Потупа Каин по гърба, но дори кучето беше твърде уморено, за да реагира с обичайната си енергичност.

Тъкър разбираше реакцията на Каин. След возенето до Кингспорт и обратно мускулите му копнееха за сън.

— Какви са тези куфари? Да не си решил да се местиш в мотела?

Франк погледна трите черни водонепроницаеми куфара и сви рамене.

— Взех си малко отпуска.

— Моля?

— Месец. Имам право.

— Значи, вместо да заминеш за Хавай, идваш при мен и Каин? — Тъкър мушна ключа в ключалката, превъртя го, отвори вратата и пусна Франк да мине. — Какво има в куфарите?

— Инструментите на моя занаят. Надявам се да разполагам с всичко необходимо за справяне с дронове убийци.

— Франк, каза, че ще бъдеш зад кулисите. Това сега повече ми прилича на боец от предната линия.

Франк сви рамене.

— Тъкър, знам, че никога не сме били първи приятели, но все още сме братя по оръжие. Някой от моето подразделение се опитва да ви убие. Ти дойде при мен за помощ и аз ще ти помогна.

Тъкър не беше сигурен, че Франк си дава сметка за последствията. Може би беше крайно време да си даде.

— Виж, Франк… Открих Санди Конлън.

— Какво?

— Застреляли са я, разрязали са ѝ корема и са я натикали в багажника на колата ѝ, която са потопили в една наводнена мина. С такива хора си имаме работа, Франк. Ако се доберат до нас, можем да очакваме същото или дори по-лошо.

Думите на Тъкър оказаха търсения ефект. Франк отиде до бюрото в стаята, дръпна стола и седна. Известно време остана загледан в стената, мълчалив. Накрая се обърна към Тъкър.

— Добре. Да. Признавам, че ме изплаши повече от сериозно. Обаче това не променя нищо. Или участвам изцяло, или никак.

Тъкър въздъхна. Не искаше да отстъпи по този въпрос.

— Ще имаш нужда от знанията ми — настоя Франк. — Особено след като чуеш какво научих, докато ти обикаляше страната.

Тъкър се намръщи.

— Какво?

Франк вдигна единия куфар на коленете си и го отвори. Извади познат предмет от бял полимер. Беше насочващото устройство, което Тъкър бе извадил от блатото.

— Поиграх си с това нещо. Управлението е по-малко от микро, а платките са направени от някакъв рядък химически елемент. Още не знам какъв е, но несъмнено е нещо рядко. И виждаш ли тези изпъкнали тръбички по повърхността? Пълни са с киселина.

— Киселина?

— Идеята е след изстрелването куршумът да бъде разяден, така че да не остане нищо годно за идентификация. Явно е дало дефект обаче, което показва, че си имаме работа с прототип — като самия дрон, — нещо, което е на етап бета-тестове.

„Страхотно… и аз съм морското свинче?“

— Но много скоро ще го усъвършенстват — предупреди Франк. — Много скоро.

Тъкър асимилира чутото.

— А номерът на колата, който ти дадох? Онази, която беше пред къщата на Санди?

Франк прибра насочващото устройство в куфара.

— Тук предположението ти се оказа вярно. Номерът е на една от осемте такива коли, използвани в района, в който е изолирана групата „Одиша“. Има обаче изненада. Колите са регистрирани на името на един-единствен частен подизпълнител, свързан с отбраната.

— Кой?

— „Танджънт Аероспейс“.

„Име, най-накрая…“

— Централата им е в Лас Кручес, Ню Мексико — обясни Франк. — За съжаление не знам повече. Поне засега. В списъка ми със задачи е.

— Успя ли да свържеш колата с конкретни имена на хора?

— Не. Колите са служебни. Всеки служител на „Танджънт“ би могъл да ги ползва. Обаче имам списък на всички служители на „Танджънт“, базирани в Редстоун.

— Покажи ми го.

Франк извади разпечатка от куфара и му я подаде.

Тъкър я прегледа. Търсеше едно име — и го откри.

— Уебстър… Карл Уебстър — прочете на глас. — Шеф на сигурността на „Танджънт“.

— Познаваш ли го?

Тъкър кимна и си спомни проснатото тяло в бетоновия възел.

„Пипнах те!“

Върна разпечатката на Франк и каза:

— Време е да се хващаме за работа.

— С какво ще започнем?

— Излизаме на лов. Ще разберем какво всъщност правят в Редстоун.

Франк стана.

— Ако ще ходим на лов, ще ми трябва пистолет.

— Сигурен ли си, че искаш да участваш?

Франк прехапа устна, видимо замислен над въпроса, после каза:

— Да. Участвам.

Тъкър го тупна по рамото.

— Добре дошъл на борда. Надявам се да не съжаляваш.

— Ако нямаш нищо против, просто ще се надявам да продължа да живея. Точка.

Тъкър кимна.

„Ето това е то умен човек…“

13.

18 октомври,

23:34 централно лятно време

Лейсис Спринг, Алабама

Наближаваше полунощ. Тъкър беше залегнал във високата трева. Наоколо свиреха щурци, жабите крякаха в реката зад него. Каин, оборудван с тактическото си снаряжение, лежеше до бедрото му.

Двамата чакаха, наблюдаваха, слушаха.

На петдесетина метра напред през гората минаваше ограда. Зад нея беше отдалеченият ъгъл от територията на Редстоун Арсенал, в който беше настанена групата „Одиша“, изолирана от военната база. Приличаше на частен затвор, скрит дълбоко в боровата гора. Отвъд оградата имаше добре осветен черен път, който заобикаляше малката гора, в която се криеха бараките на „Одиша“. По пътя редовно минаваха патрули с черни шевролети. Прожекторите осветяваха оградата, в горния край на която имаше бодлива тел.

Радиостанцията на Тъкър изведнъж заработи.

— Джими, чуваш ли ме?

Беше Франк: пускаше в ход южняшкия си акцент от Алабама.

Тъкър положи всички усилия да го имитира, но резултатът му беше слаб — надяваше се шумовете по радиото да прикрият неумелия му опит.

— Да. Какво има?

— Видях светещи очи, така че Бъстър се задейства. Някакъв късмет при теб?

Тъкър стисна зъби. Не знаеше кой може да слуша разговора им по радиото. Като предпазна мярка с Франк се бяха уговорили да говорят кодирано — той познаваше лова на еноти в района на река Тенеси и щяха да се възползват от този факт. Беше любимо занимание на местните ловци, които си бяха създали свой собствен жаргон за спорта.

Съобщението на Франк означаваше, че е видял друг патрул да минава по периметъра. Франк се криеше малко по-далеч в южна посока, облечен в камуфлажно ловно облекло като Тъкър.

Тъкър си погледна часовника.

Нощните патрули, изглежда, минаваха на всеки четиринайсет минути.

Предаде на Франк да доближи позицията му.

— Ако Бъстър изпусне следата, нека си опитаме късмета по-надолу по реката.

— Става, Джими.

За да установят прикритието си, с Франк бяха излезли от Хънтсвил призори предния ден и бяха отишли в Лейсис Спринг — малко градче от другата страна на река Тенеси, срещу военния пост. Наеха ловна хижа, в която прекараха по-голямата част от последните четирийсет и осем часа — излежаваха се на шезлонги, ловяха риба, пиеха бира.

Като двама стари приятели, дошли да отпуснат.

Тъкър не смяташе, че присъствието им в ловната хижа е останало незабелязано от персонала на базата, така че, като предпазна мярка, държеше Каин вътре, за да не го видят, защото се опасяваше, че някой може да го разпознае. За да прикрие собствената си външност, през деня винаги излизаше от хижата с шапка с увиснала периферия и огледални слънчеви очила.

Задейства плана едва когато се убеди, че присъствието им не се възприема като заплаха. Минаха през реката с надувна лодка, като избраха място извън пряката видимост на базата. На брега се разделиха, за да проучат ситуацията.

След като бяха установили интервалите, през които минава патрулът, беше време да действат.

Франк се появи след десет минути. Изчакаха следващата обиколка на патрула и след като колата с прожекторите отмина, Тъкър поведе Франк през гората към оградата. Огледа я внимателно, за да се увери, че не е електрифицирана и няма датчици за алармена система.

През цялото време Франк дишаше тежко зад гърба му и се озърташе.

— Спокойно, Франк — прошепна Тъкър.

— Спокоен съм. — Думите му прозвучаха като хриптене.

Тъкър се обърна и го погледна. През последните два дни припомняше на Франк по-тънките моменти на войнишкия занаят, но да ти говорят нещо е едно, а да го преживееш лично — съвсем друго.

— Добре съм — увери го Франк и намести раницата по-високо на раменете си. — Ето, вземи. — Подаде му резачки за тел.

Тъкър ги стисна и започна да реже дупка в оградата.

— Светлини! — изсъска Франк, сграбчи го за рамото и измъкна резачките от ръката му.

Тъкър проследи с поглед ръката на Франк и видя светлината, която приближаваше по пътя от юг. За да прикрие започнатото, Тъкър извади ролка лепенка и закрепи вече отрязаното парче на мястото му. След това се отдръпна в гъсталака и направи знак на Франк и Каин да залегнат и да не мърдат.

Когато фаровете наближиха, Тъкър видя, че е забравил клещите до оградата. Не можеше да рискува да ги видят.

Доближи се до Каин, посочи ги и прошепна:

— Донеси!

Кучето веднага изтича напред снишено през тревата. Захапа клещите, обърна се и хукна назад като тъмна сянка. Застана до Тъкър точно когато патрулът мина по черния път пред скривалището им.

Прожекторът на колата освети оградата, изпрати светли лъчи в тревата около тях.

— Не дишай! — прошепна Тъкър.

Патрулът отмина и прожекторът му продължи да осветява околността по-нататък.

Тъкър успя да надзърне във вътрешността на купето през прозореца. На светлината от таблото видя само шофьора. Изчака, докато колата се скри зад следващия завой и стоповете ѝ изчезнаха сред дърветата.

Франк въздъхна облекчено.

— Ние ли активирахме нещо, като срязахме оградата? Четох някъде, че напоследък военните вплитали в оградните мрежи специални фиброоптични нишки, които сигнализират при разкъсване или разрязване.

— Ако беше това, нямаше да мине само един патрул, а щяха да ни подгонят доста повече хора. Не, обяснението е доста по-просто. Приехме, че патрулите минават през равни интервали, по часовник, но по-умната охрана сменя рутината от време на време. Така евентуалните нарушители ще бъдат изненадани.

— Както изненадаха нас.

— По-добре да сме нащрек.

— Щом казваш…

Тъкър се върна при оградата и бързо изряза в мрежата квадрат шейсет на шейсет сантиметра. Щом свърши, направи знак на Каин да се промуши първи. Кучето се спусна през отвора и изчезна в гората от другата страна на черния път.

След това мина Франк и накрая Тъкър, който остана за момент, колкото да залепи изрязаното парче на мястото му с лепенката. После настигна Франк в края на гората.

— Къде е Каин? — попита Франк.

Тъкър посочи встрани.

— Ей там.

Каин лежеше в тревата и почти не се виждаше заради тъмната си козина и камуфлажната екипировка.

Франк поклати глава.

— Правил го е доста пъти, нали?

— Повече от доста.

— Кара ме да се чувствам като зелен новобранец. — Франк се вгледа в тъмната гора. — На какво разстояние са сградите според теб?

— На половин километър. Но няма да минем през гората.

— Как така?

Тъкър си погледна часовника, остави раницата и започна да се подготвя.

— Защо да ходим пеша, като можем да отидем с кола?

23:58

— Светлини — каза Франк. — Приближават.

„Точно навреме“.

Тъкър клекна до Каин, провери още веднъж оборудването му, увери се, че слушалката е поставена както трябва, после насочи по-добре камерата за нощно виждане на нашийника му. Каин вече долавяше, че е време за работа, и го гледаше нетърпеливо.

Преди това обаче оставаше един последен ритуал от подготовката.

Тъкър приближи лице до муцуната му.

— Кой е моят приятел?

Топъл език близна носа му.

— Точно така. Ти. — Тъкър посочи гората и изреди няколко команди. „Крадешком. Спри пред сграда. Крий се“.

Каин се изправи, тръгна безшумно по боровите иглички и изчезна между дърветата.

Франк застана до Тъкър.

— И разбра всичко това?

— Разбира и повече.

Беше пратил Каин напред, за да бъде негови очи и уши в кампуса на „Одиша“. Междувременно трябваше да свърши своята собствена работа.

Щом фаровете на патрула се появиха иззад завоя, отиде до пътя.

Изчака джипа да отмине, после изскочи и удари задния калник с един дебел клон. Тъпият удар отекна в ръката му. Тъкър се скри зад задницата на колата. Стоповете светнаха и джипът спря.

Тъкър клечеше зад колата и чакаше вратата да се отвори. Две високи обувки стъпиха на пътя, чу се тиха ругатня. Шофьорът, изглежда, смяташе, че е ударил нещо. В тези гори имаше сърни.

Когато мъжът стигна задницата, Тъкър вдигна новото си оръжие. Предния ден беше купил уникален пистолет — „Пиексон JPX Джет Протектор“, който изстрелваше капсули концентриран лют спрей. Самият Тъкър бе изпитвал действието на това оръжие — тогава падна и остана неспособен на каквото и да било цели двайсет минути.

Изчака гардът да свие към резервната гума на задната врата, изправи се и вдигна оръжието. Намести светкавично червената точка на лазерния мерник върху носа на мъжа и натисна спусъка. Зарядът излетя с тихо свистене. Червено петно се разля по очите на нещастника и той падна на колене и започна да стене.

„Да, съчувствам ти…“

Тъкър пристъпи напред, вдигна пистолета и стовари дръжката върху главата му. Мъжът се свлече и замря.

Франк дойде при Тъкър, беше се ококорил. Замъкнаха гарда в гората, завързаха ръцете му за едно дърво и му запушиха устата. Тъкър го претърси и взе портативна радиостанция и пистолет — „Берета М9“. В портфейла му откри шофьорска книжка на името на Чарлз Уокър.

Франк поклати глава.

— Мисля, че това е първото ми незаконно нападение над човек.

— Всяко нещо си има първи път.

Отидоха до колата. Тъкър взе шапката на гарда, която бе паднала от главата му при удара, изтупа я, сложи я на главата на Франк и каза:

— Ти ще караш.

— Къде?

— Ще посетим съседите.

Франк мушна беретата в колана си и се засмя.

— Прав си. Въпрос на добро възпитание.

00:12

Докато Франк шофираше, Тъкър се зае да проучи кадрите, които пристигаха от камерата на Каин. Продължиха по черния път, който опасваше периметъра. Движеха се бавно, за да не пропуснат разклона, който щеше да ги отведе до постройките на „Одиша“.

Преди да стигнат обаче Тъкър искаше да знае какво ще намерят там.

На дисплея на телефона си проследи как Каин минава през гората. След малко дърветата оредяха и отпред се появи разчистено място, ярко осветено от халогенни лампи, монтирани на стълбове.

Каин забави ход и продължи много предпазливо.

„Добро момче!“

Накрая кучето спря и се прикри под нисък бор.

Тъкър огледа мястото — шест дървени бараки и две солидни тухлени постройки. Сградите бяха разделени от застлан с чакъл път. В средата имаше затревен кръг с пилон за знаме. В този късен час прозорците на бараките бяха тъмни. Не долови никакво движение.

„Има ли изобщо жива душа там? Закъснели ли сме?“

Това опасение тормозеше Тъкър през последните два дни, след срещата с майката на Санди. Планът за тази вечер беше да спаси групата, като я изведе от това място. Ако другите обаче вече бяха мъртви, убити като Санди и останалите от Проект 623?

„Има само един начин да разберем“.

— Наближаваме разклона, който води към лагера — предупреди Франк. — Какво да направя? Да свия или да завъртим още една обиколка?

Тъкър нямаше представа какъв е графикът за смяна на патрулите. Ако се приберяха прекалено рано, можеше да предизвикат подозрения.

Погледна камерата на Каин. Вляво от бараките имаше чакълен паркинг, където бяха спрени останалите служебни шевролети.

— Колко коли каза, че са регистрирали в Редстоун „Танджънт“?

— Осем.

— В лагера в момента има шест. Което значи, че освен нас някъде има още една. — Това го обезпокои, както и другото превозно средство на паркинга. — Плюс онзи голям закрит камион за пренасяне на обзавеждане.

— Като че ли някой се кани да се чупи оттук.

Тъкър си спомни разказа на Джейн за приключването на Проект 623 преди той да се появи на друго място и под друго име.

„Членовете на стария екип са елиминирани“.

— Трябва да влезем — каза Тъкър. — Не можем да рискуваме да чакаме.

— Прав си. Какъв е планът?

— Вземаме хората от „Одиша“, натъпкваме ги в джипа и излизаме през главния портал.

Франк го погледа изненадано.

— Наистина ли мислиш, че ще е толкова лесно?

Тъкър сви рамене.

— Няма време за мислене.

14.

19 октомври,

00:34 централно лятно време

Редстоун Арсенал, Алабама

Дотук добре.

Джипът приближи бараките. Тъкър седеше снишен на седалката, за да не бие на очи, пистолетът JPX беше готов, в случай че се наложи безшумно да неутрализират някого.

— Сега накъде? — попита Франк и намали, когато наближиха застлания с чакъл паркинг.

— Трябва да стигнем възможно най-близо до бараките. — Тъкър посочи. — По средата има кръг. Спри пред втората вдясно.

— Там ли ни праща Каин?

— Така изглежда. И съм се научил да не се съмнявам в него.

Докато приближаваха, Тъкър бе накарал четирикракия си партньор да обиколи набързо и крадешком лагера, за да може да се ориентира за разположението на обектите. Четирите бараки вляво имаха табели с лого на вратите — „Танджънт Аероспейс“, частният подизпълнител, който управляваше екипа тук.

Табелите вероятно отбелязваха бараките на охраната. До вратата на последната пишеше СТОЛОВА.

Срещу тях, от другата страна на кръга, имаше две масивни тухлени постройки с малък проход помежду им. На покривите им стърчеше гора от антени и сателитни чинии. Входовете бяха защитени с ключалки със светещи клавиатури, каквито се виждаха и на няколко врати за хангари. Тези сгради несъмнено подслоняваха работните пространства на „Одиша“. В този час всички прозорци бяха тъмни. Очевидно никой не работеше до толкова късно.

„Още по-добре за нас“.

От обиколката на Каин в лагера Тъкър бе отбелязал надписите на вратите на останалите бараки: МЪЖКО СПАЛНО ПОМЕЩЕНИЕ, ДАМСКО СПАЛНО ПОМЕЩЕНИЕ.

Надяваше се цивилният персонал да е настанен там.

Франк спря джипа пред дамското спално помещение. Най-вероятно Санди бе живяла тук и пак тук Тъкър имаше шанс да срещне Нора Фрейкс — жената, която Санди бе завела в дома си, за да я запознае с майка си.

Вратата на Франк беше по-близо до стъпалата към бараката. Той слезе веднага. Тъкър грабна карабината МР-5, последва го от другата страна и приклекна до колата. По този начин случаен човек би видял само главата на Франк — лицето и чертите му бяха закрити от козирката на шапката.

Затаил дъх, Тъкър се подготви да чуе алармена система или вик.

Обаче нощта остана смълчана.

— Провери прозореца — каза Тъкър. Тревогата не го оставяше.

Хората от екипа на „Одиша“ още ли бяха там?

Франк се качи по стъпалата, а Тъкър натисна един бутон на радиостанцията си, с който изпрати сигнал на Каин да се върне. От видеосигнала знаеше, че кучето е в гората зад тях. Беше сигурен, че четириногият му приятел вече е уловил миризмата му, а вероятно дори е и чул думите му преди малко.

Франк се качи на верандата и надникна през най-близкия прозорец. След това бързо се върна при Тъкър и прошепна:

— Не видях почти нищо. Има щори. Видях легла, но не и дали в тях има някой.

Зад рамото на Франк сенките се раздвижиха и след миг се появи Каин и застана в сянката на джипа. Тъкър го потупа по врата, за да го поздрави.

Каин остана нащрек, съсредоточен, вероятно защото долавяше напрежението на водача си.

Тъкър посочи под стъпалата към верандата и стисна юмрук. „Скрий се! Пази без шум!“

Каин го бутна с муцуна по коляното, сякаш за да потвърди командата, после се мушна под верандата и отново се превърна в сянка.

— Сега какво? — попита Франк.

— Да видим дали има някой.

Тъкър изкачи стъпалата, Франк го последва. Тъкър натисна дръжката на вратата. Заключено. С ядосана въздишка — нищо ли не можеше да стане по лесния начин? — почука на вратата, но дори този тих звук го накара да трепне.

Затаи дъх. Отвътре се чу ругатня, после стъпки по дървен под. Дъските проскърцаха, някой доближи вратата.

— Кой е? — попита уморен женски глас.

Тъкър мислеше бързо.

— Проверка на хората — изръмжа троснато, убеден, че охраната периодично проверява за отсъстващи без причина.

Още една ругатня, после ключалката щракна.

Щом вратата се открехна, Тъкър я избута навътре, като едва не събори жената. Франк влезе веднага след него. Затвориха вратата.

Жената — брюнетка на трийсет и няколко, по долнище на пижама и червена тениска — отстъпи назад, вдигнала длани към устата си.

— Кои… кои сте вие?

— Приятели на Санди Конлън.

За да избегне паника в помещението, Тъкър намери ключа за осветлението и запали лампите. Флуоресцентната светлина трепна и оживя и разкри тесни легла от двете страни на стаята и няколко бюра, отрупани с книги и списания. Тясно коридорче в дъното вероятно водеше към баня.

— Санди? — попита брюнетката и на лицето ѝ се изписа объркване. — Какви ги дрънкаш?

Друга жена се размърда под завивките — останалите легла бяха празни и без завивки. Отметна одеялото ядосано.

— Даян, какво става, по дяволите?

Брюнетката заотстъпва, докато не се изравни с другата жена.

— Нора, чакай… тези хора казват, че са приятели на Санди.

Чутото накара жената на леглото да се намръщи.

„Нора… това трябва да е Нора Фрейкс“.

Нора протегна ръка към нощното си шкафче и взе очила. Бяха с модно дебели рамки и ѝ придаваха вид на ученичка. Беше чернокожа, към трийсетгодишна, с късо подстригана черна коса. В говора ѝ се долавяше лек британски акцент.

— Кои сте вие? — попита тя и спусна босите си крака от леглото. Беше по тънка пижама.

— Аз съм Тъкър Уейн. Със Санди служихме за кратко заедно във Форт Бенинг. — Посочи Франк. — Това е старши сержант Болинджър. Работи в Редстоун, основната база тук.

Франк кимна.

— Дами…

Нора ги изгледа навъсено.

— Защо сте с маскировъчни дрехи? Какво става?!

Тъкър беше наясно, че не разполагат с много време, така че трябваше веднага да стигне до същността.

— Санди е мъртва.

Забеляза сянката, която пробяга по лицето на Нора. За част от секундата се появи и усмивка, сякаш тя беше сигурна, че чутото е някаква шега. После сбърчи чело и го изгледа с широко отворени, изпълнени със страх очи.

Даян не се владееше така добре. Гласът ѝ затрептя, наситен с презрение.

— Лъжеш! Тя напусна. Отиде в друг екип. В Северна Каролина.

— Шефовете ви искат да вярвате това. Само че са я застреляли. Натикали са трупа ѝ в багажника на форда ѝ и са го потопили в една наводнена кариера. Всички вие сте в опасност.

Нора пристъпи напред и помръдна предизвикателно рамене.

— Докажи го.

— Познаваш Беа Конлън.

— Майката на Санди?

— Знам, че си била в къщата ѝ няколко пъти. — Тъкър извади сателитния си телефон и го подаде на Нора. — Номерът ѝ е набран. Очаква да ѝ позвъниш.

Беше подготвил този момент предния ден, защото беше наясно, че ще се наложи да спечели доверието на тези хора бързо — реши, че Беа ще е най-добрият начин да го постигне. Джейн вече ѝ беше съобщила за смъртта на дъщеря ѝ и я бе подготвила за това среднощно обаждане.

Тъкър натисна бутона за набиране и подаде апарата на Нора.

Тя го взе смръщено и го долепи до ухото си. Изчака малко и кодираната линия се свърза.

— Беа? Аз съм, Нора.

Докато Нора слушаше, дишането ѝ се учести, раменете ѝ увиснаха. Когато най-накрая заговори, гласът ѝ беше едва чут шепот:

— Ужасно съжалявам, Беа… — Погледна Тъкър с блеснали от сълзи очи. — И можем да му се доверим?

След миг затвори очи и каза:

— Ще се чуем скоро.

Извърна лице и подаде телефона на Тъкър. Раменете ѝ се разтресоха. Той пристъпи напред и я прегърна. Тя се сепна, но се облегна на него и изстена:

— О, боже!

Даян мълчеше, гледаше ги с очакване.

— Истина ли е?

— Санди е мъртва, Ди!

Даян отстъпи, сякаш искаше да се дистанцира от новината.

— Какво ще правим?

— Всички трябва да се махаме оттук — отговори Тъкър и посочи вратата.

Сякаш предизвикано от жеста, на вратата се чу настойчиво почукване и след него строг глас:

— Всичко наред ли е при вас?

Замръзнаха.

Тъкър бе говорил тихо, но това не означаваше, че не са го чули.

Нора реагира първа и с жест отпрати двамата мъже в дъното на помещението.

— Всичко е наред, Карл!

Тъкър едва не се спъна, когато си спомни разпечатката с имената, която му бе осигурил Франк.

„Трябва да е Карл Уебстър… шефът по сигурността на „Танджънт“.“

Тъкър се долепи до стената до вратата. Телефонът още беше в ръката му, така че го вдигна и провери какво показва камерата на Каин. Ракурсът беше нисък, изпод верандата, което показваше, че кучето още се крие там тихо, както му бе наредено. Не видя никой друг около шевролета.

Най-вероятно Уебстър беше сам.

Дръжката на вратата започна да се движи, но Нора вече бе там. Хвана дръжката и открехна вратата, като закри пролуката с тялото си.

— Видях, че лампата ви свети — каза Уебстър.

— Не ми е добре — обясни Нора. — От чилито снощи, ако разбираш какво ти казвам.

Уебстър се засмя — при което на Тъкър му се прииска да отвори вратата и да го застреля в главата. Не можеше да забрави подпухналото лице на Санди в багажника на потопената кола.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Уебстър. — Някакво лекарство за стомах?

— Мисля, че най-лошото мина. Ще го преживея. — Сложи длан на корема си. — Поне се надявам.

— Е, няма да се налага да търпиш храната на Джонсън още дълго. Следващата седмица вдигаме багажа.

Тъкър си помисли за закрития камион, паркиран вън.

— Много скоро ще спите по собствените си легла — добави Уебстър.

„По-скоро ще спят вечния си сън“.

На верандата проскърца дъска.

— Виждала ли си Чък? — попита Уебстър. — Това е неговата кола. Помислих, че може да е тук.

— О, не — отговори Нора. — Чух го да спира и да затваря вратата. Провери ли в кухнята? Знаеш, че си пада по среднощните закуски. — Тя притисна корема си и изпъшка. — Или… може би ще имаш повече късмет в тоалетната… или някъде в гората.

— Може и да си права. Тази вечер изяде двойна порция от чилито на Джонсън.

— Бог да му е на помощ.

Уебстър се засмя пак и се отдалечи.

— Дано се оправиш по-бързо, Нора.

— Благодаря.

Тя затвори вратата и се облегна на нея за момент.

Тъкър вдигна показалец към устните си. Провери камерата на Каин и изчака, докато Уебстър изчезне. Кимна одобрително на Нора. Изобретателността ѝ вероятно им бе спечелила няколко минути, но само толкова, особено ако шевролетът продължеше да стои отпред.

— Трябва да се махаме. — Тъкър пристъпи и загаси осветлението. — Колко души всичко сте тук?

— Остават само Стан и Такаши — отговори Нора. — В другото спално. Имаше още двама мъже, но миналата седмица Карл каза, че и двамата са се прибрали у дома.

Нора придоби наистина болен вид: вероятно си представяше как ги е сполетяла съдбата на Санди.

— Да се надяваме, че са се измъкнали. — Тъкър се обърна към Франк. — Трябва да ни спечелиш малко време.

— Как?

— Ще се наложи да се преструваш на Чък още малко. Вземи джипа и направи още една обиколка на терена, после се върни. Така ще изглежда, че си се отбил само за малко и пак си тръгнал. — Тъкър си погледна часовника, за да си припомни графика на патрула. — Така ще ни осигуриш четиринайсет минути, за да подготвим всички за тръгване.

Очите на Франк бяха широко отворени.

— Ще се справиш ли? — Франк кимна и нахлупи шапката по-ниско над лицето си. — Хайде, на работа вместо Чък.

Тъкър го тупна по рамото, после отиде до прозореца и надникна навън, за да се увери, че всичко е наред. Не видя Уебстър никъде, но лампите в столовата светеха.

Тъкър посочи вратата и каза:

— Върви!

Франк изскочи навън, спусна се по стъпалата и се качи в колата. Стартерът завъртя и моторът забоботи. Гумите изхрущяха в чакъла и шевролетът потегли по алеята.

Когато наближи столовата, отпред се появи фигура.

Уебстър.

Сърцето на Тъкър се сви, но Франк светна няколко пъти с дългите фарове, за да покаже, че всичко е наред. Ярката светлина заслепи Уебстър за миг, така че се наложи да закрие очи с длан. Когато джипът мина покрай него, Уебстър вдигна ръка, за да даде знак на шофьора да продължава.

Франк стигна до изхода, сви по прашния път и изчезна.

Тъкър въздъхна и се отдалечи от прозореца.

— Трябва да доведем двамата мъже тук веднага.

Нора се обърна към Даян, която се бе дръпнала на леглото си. Двете жени се спогледаха мълчаливо.

Даян кимна и стана.

— Ще ги доведа.

Брюнетката се обърна и тръгна към банята.

Тъкър погледна Нора въпросително, а тя невъзмутимо съблече пижамата си и облече джинси и черна тениска.

— На сприятеляванията не се гледа с добро око тук — обясни Нора, — но човешката природа не може да бъде победена. Формират се връзки, особено в изолация като нашата. Държим задните прозорци на бараките си отворени. Между двете има само няколко крачки. Няма да е трудно да се справим със задачата.

Тъкър предполагаше, че в „Танджънт“ са наясно с тези отклонения, но са се научили да се преструват, че не виждат. Надяваше се и тази вечер да не видят нищо.

Докато чакаше, реши да получи някои отговори.

— Затварят обекта тук. Знаете ли къде ще се преместят? Кога? Други подробности?

— Не, но чух Карл да споменава нещо, наречено Белия град. Предполагам, че е кодово име. Във всеки случай ще им е нужно доста време, докато преместят всички дронове и поддържащата техника.

— Каза дронове… В множествено число.

— Варианти на един умен модел, който се самообучава. Наричаме ги ЦЕВД — целеви електронни военни дронове. Някои са предназначени да събират данни и да шпионират, други заглушават радиовълни, трети са ловци-убийци. Тези последните са доста гадни.

„Ха! Все едно не знам“.

— Двамата мъже, които си заминаха по-рано, следяха този конкретен проект — но никой от нас нямаше да постигне нищо в работата си без Санди.

— Защо?

— Защото тя направи пробива в разработването на централната операционна система, създаде мозъка на всички ЦЕВД. Беше удивително умна. Нарече пробива си Обща унифицираща теория на криптологията. Или ОУТК.

Тъкър се замисли. Представи си какво е правела Санди тайно в складовата клетка. Не само е била умна, но и невероятно смела.

Нора седна на леглото си и се обу. Обувките ѝ бяха червени. Полагаше усилия да прикрие скръбта си.

— Имаш ли някаква представа какви са плановете за тези дронове от следващо поколение? — попита Тъкър.

Нора поклати глава.

— Ние само ги произвеждаме. Любопитството не се цени особено тук.

— Как стоят нещата с работното ти място в тухлените сгради? Ако успеем да съберем доказателства…

Нора се намръщи и стана.

— Само Карл и хората му имат кодовете за достъп в сградите. Тук ни държат изкъсо. Макар че можем свободно да влизаме и излизаме, когато не работим, следят мобилните ни телефони, вероятно и разговорите ни. В нашия бранш обаче това до голяма степен може да се очаква.

Драскане на подметка в дърво привлече вниманието на Тъкър към задния коридор.

Даян въведе двама млади мъже. Единият беше нисък и рус, а другият — азиатец. И двамата носеха сакове и изглеждаха угрижени.

— Стан и Такаши — представи ги Даян. Все още изглеждаше объркана, на ръба на паниката.

— Това истина ли е? — попита Такаши и присви подозрително очи.

Стан улови ръката на Даян.

— Нора, сигурна ли си за Санди?

Нора кимна утвърдително и на двата въпроса и скръсти ръце на гърдите си.

Тъкър посочи вратата.

— Трябва да…

Отвън се чу пронизителен вик, после тежко падане.

Каин впива зъбите си дълбоко в глезена. Вкусът на кръв се разлива по езика му. Под верандата е, тегли глезена на мъжа през пролуката между стъпалата, спъва го.

Преди малко същият мъж се е качил по стълбите и е почукал на вратата. Дошъл е нормално, без оръжие — но този път е приведен, дебне, държи карабина.

Каин е доловил познатата миризма на заплахата в тялото на мъжа, чул е тежкото му дишане.

Сетивата му предупреждават за опасност.

Последната команда все още е в главата му.

Да се крие. Да пази. Без шум.

Но заплахата взема превес над командата.

Решава да действа на своя глава и захапва глезена на мъжа, когато той опитва да изтича нагоре по стъпалата. Препъва го, тялото му се строполява на дъските горе с пронизителен вик.

Ръмженето идва неканено, кръвта залива сетивата, премрежва погледа. Мъжът обръща карабината и я насочва между стъпалата, към Каин.

Каин впива зъби още по-дълбоко, в костта, не се отказва.

Двамата се гледат в очите.

Каин не пуска — знае, че може да умре, но вярва на партньора си безрезервно.

Чува как се отваря вратата на бараката, после чува приглушено пукване.

Тъмно петно се излива по лицето на падналия. Остра миризма достига до ноздрите на Каин, изгаря носа и очите му. Падналият се гърчи, кашля и плюе.

Каин чува нова команда отгоре. Думите проникват в кръвта му, успокояват сърцето с познатото си звучене, укротяват го.

Пусни.

След като нареди на Каин да освободи Уебстър, Тъкър се спусна по стъпалата с изстрелващия лют спрей пистолет в ръка. Уебстър — макар и заслепен и разкъсван от болка от жестокото ухапване и спрея — опита да вдигне карабината и да стреля към верандата.

Тъкър скочи долу и го изрита в слепоочието с металното бомбе на ботуша си — и тялото му се свлече.

„Вън от играта за втори път, задник…“

Каин изскочи изпод верандата и застана до него. Тъкър клекна, прибра пистолета в кобура и метна карабината през рамо. Положи усилие да не застреля Уебстър, защото наистина му беше много трудно. От друга страна, не искаше да рискува с повече шум, особено след като не беше наясно дали някой не е чул вика на Уебстър отпреди малко.

Ослуша се и чу познат звук — хрущене на автомобилни гуми в чакъл. На паркинга светнаха фарове. Франк се връщаше.

Уебстър вероятно бе заподозрял нещо, може би бе опитал да се свърже с Чък по радиото. След като не беше успял, явно бе решил, че нещо не е наред. Но дали беше предупредил другите?

На паркинга започна стрелба.

По дяволите!

От една от сградите отсреща се виждаха пламъци. Куршумите удряха верандата и чакъла около нея, но попадаха далече, защото стрелецът вероятно се опасяваше да не улучи шефа си.

Тъкър се възползва от ситуацията — даде знак на Каин и полетя нагоре по стълбите и през вратата. Нора я затръшна зад гърба му.

— Залегнете! — предупреди Тъкър.

В следващия миг куршумите започнаха да чупят стъклата и да разкъсват щорите. Тъкър посочи коридора в дъното.

— Натам!

Те затичаха и Тъкър ги последва.

Извади радиостанцията си и потърси Франк.

— Остави предния вход! Чакай ни зад бараката!

Не получи отговор, но си даваше сметка, че Франк вероятно е зает. Откъм паркинга още се чуваше стрелба. Отиде при другите в банята, която се състоеше от няколко тоалетни кабинки, дълъг умивалник покрай едната стена и няколко душа със завеси — от другата. Точно напред имаше прозорец, който беше останал отворен отпреди малко.

Приклекнал, Такаши гледаше с безумен поглед и трепваше при всеки изстрел. Стан бе прегърнал Даян и я предпазваше с тялото си.

Нора отиде при Тъкър и огледа Каин.

— Сега какво?

Отговорът дойде отвън със свирене на спирачки.

— След мен — каза Тъкър. — През прозореца. Не разсъждавайте, просто се качете на задната седалка на шевролета.

Отиде бързо до прозореца и видя чакащата кола. Двигателят пушеше, прозорците бяха напукани като паяжини и надупчени от куршуми. Франк беше дошъл с изгасени фарове.

Добре.

— Хайде! Бързо! — извика Франк.

Тъкър вдигна Каин и го спусна през прозореца, после се промуши след него. Застана на коляно, вдигна карабината и се огледа. Махна на другите да идват.

Докато се измъкваха, Тъкър посочи джипа и ги подкани:

— Качвайте се. Бързо!

Нора се спусна първа, отвори задната врата и приклекна, докато се качат останалите. В това време куршуми надупчиха задната броня и счупиха стъклото над главата ѝ.

По дяволите!

Тъкър се обърна и видя един мъж да се скрива зад ъгъла на бараката. Изчака го да се покаже отново и пусна три куршума в гърдите му. Хората на Уебстър приближаваха, чуваха се виковете им.

Разнесе се друг вик, по-близо. Даян.

— Стан!

Тъкър погледна натам и видя как русият мъж пада на земята, улучен отзад, и от рамото му бликва кръв.

Даян го сграбчи за якето, опита да го вдигне. Такаши ѝ се притече на помощ и заедно качиха Стан на задната седалка. Нора скочи след тях.

Тъкър затръшна вратата и извика на Франк:

— Карай! Заобиколи зад бараките.

Франк го изгледа учудено.

— Какво…?

— С Каин ще ви чакаме от другата страна. Търсете ни зад столовата.

Франк понечи да възрази, но Тъкър удари вратата с длан.

— Действай!

Франк даде газ и потегли.

Тъкър започна да тича с колата, но само до задната част на следващата барака, спалното помещение на мъжете. Там приклекна до Каин, а шевролетът продължи напред.

Улови муцуната на кучето. За да има групата някакъв шанс да се измъкне, те двамата трябваше да предизвикат възможно най-голямо объркване. Вгледа се в кафявите очи на Каин. Не искаше да го излага на всичко това, но нямаше друг изход.

Посочи между двете бараки.

„Крий се. Търси. Нападай и бягай“.

Каин трябваше да обикаля лагера, да напада целите светкавично и да бяга. Целта на тази тактика беше да предизвика страх — и малко неща го правят по-добре от трийсет килограма ръмжащи мускули, които изскачат от сенките.

Обаче беше и опасно.

Тъкър се поколеба за момент, после изкомандва: „Върви!“

Каин хукна и сви зад ъгъла.

Тъкър се изправи, улови се за перваза на отворения прозорец и се качи в банята на мъжкото спално помещение. Пребяга приведен до предната част на бараката. Отключи вратата и я открехна няколко сантиметра, после залегна и насочи карабината през процепа.

Ръмженето на колата отзад, вляво, беше привлякло вниманието на хората на Уебстър.

Шестима се спуснаха на бегом през кръга в средата.

Тъкър насочи карабината и пусна откос по групата, при което двама паднаха, а останалите се разбягаха. В суматохата той се изправи, отвори вратата и се втурна навън. Хукна право към столовата.

Стреляха по него, но куршумите свистяха далече.

Вдясно Каин излая няколко пъти, чуха се болезнени крясъци. От същата посока се чуха и два изстрела. Гърлото на Тъкър се сви от страх — но той продължи напред.

Отеква стрелба. Каин се прикрива в сенките, промъква се през тях с лекота. Сетивата му проникват в тъмнината. Ушите отбелязват всеки вик, всяка стъпка, всяко забързано вдишване. Носът улавя миризми на пот, полъх на барут. Доближава миризмите, напада целите си отзад.

Зъбите прехапват сухожилия…

Тежестта му събаря мъжете по очи в калта…

Ноктите разкъсват плът…

После той изчезва отново в тъмнината, където надава гневен, заплашителен вой, който отеква навсякъде.

И продължава нататък.

Със свито сърце Тъкър стигна до столовата, качи се по стъпалата, нахълта през вратата. Мина покрай два реда маси и продължи към двойната люлееща се врата към кухнята — там някъде би трябвало да има изход. Влезе в кухнята с насочено оръжие и видя врата точно отпред.

Идеално.

Забърза натам — обаче тя се отвори преди да стигне до нея.

Ръмженето на шевролета се приближаваше.

Един от стрелците влезе в кухнята заднишком, явно с намерението да го причака, когато се появи пред столовата.

Вниманието му беше насочено изцяло навън и Тъкър взе един чугунен тиган от печката, приближи се безшумно отзад и го стовари върху главата му. Черепът изхрущя и мъжът се свлече с изненадано пъшкане.

Тъкър взе карабината му и я метна на рамо.

Повече оръжия — по-добре.

Отвори задната врата на кухнята и се огледа. Шевролетът се приближаваше. Тъкър извади телефона си и повика Каин:

— Остави! При джипа!

Разбира се, шевролетът не беше точно джип, но Каин щеше да се ориентира по шума от двигателя и не би се затруднил да го открие.

Франк намали, но Тъкър му махна да не спира и продължи да крачи успоредно с колата. Още двама опитаха да ги причакат, но Тъкър ги разкара с бясна стрелба.

Озърташе се за Каин. Накрая сенките между две бараки се раздвижиха. Каин. Преди да стигне до него обаче, един залегнал в далечината започна да стреля.

— Ляво! — изрева Тъкър.

Каин се подчини, както винаги, и се дръпна рязко встрани, когато оръжието на мъжа просветна. Каин пролая. Тъкър се застави да не гледа натам и вместо това се прицели внимателно и стреля. Гардът се сгърчи.

Тъкър коленичи. Каин се спусна при него и го бутна здравата отстрани, задъхан.

Предната врата на събърбана се отвори зад тях и Нора извика:

— Хайде!

Тъкър вдигна Каин на ръце, обърна се и скочи на предната седалка до Франк.

— Карай! — извика му и пусна кучето само колкото да затръшне вратата.

После го притисна към себе си.

„Искам да си добре, приятелю…“

15.

19 октомври,

01:17 централно лятно време

Редстоун Арсенал, Алабама

Франк настъпи педала и полетяха напред, а Тъкър се зае да провери дали Каин не е ранен. Докато опипваше дясната му страна, кучето трепна. Тъкър усети мокрота в гъстата козина. Кръв. Но беше малко, вероятно само драскотина.

— Всичко е наред, приятел.

Каин го близна по лицето и изскимтя.

— Да, и аз съм добре.

Тъкър намести Каин в краката си и се обърна, за да види как стоят нещата. Каин не беше единственият прострелян. Даян, на задната седалка, беше обляна в сълзи. Придържаше главата на Стан в скута си. Нора беше обкрачила ранения и притискаше парче сгънат плат към гърдите му. Такаши се бе прехвърлил отзад, за да освободи място за двете жени, наблюдаваше ги угрижено над облегалката.

— Как е той? — попита Тъкър.

Нора вдигна поглед към него.

— Много кръв. В безсъзнание е. На ключицата има изходна рана, доколкото мога да преценя.

Изражението на Тъкър остана непроменено. Охраната стреляше с куршуми с кух връх, които разкъсваха на парчета всичко по пътя си. Дори и да получеше медицинска помощ веднага, Стан нямаше почти никакви шансове да оцелее.

Нора вероятно подозираше същото.

— Не напипвам пулс и…

Задното стъкло се пръсна. Куршуми надупчиха задницата на джипа.

— Залегни! — извика Тъкър.

Джипът вече бе отминал и последната барака. Франк сви рязко преди разклона и мина през ниските клони на един бор. Стигна до изходния път, който пресичаше гората около кампуса. Наоколо нямаше никого и Франк ускори към обходния път.

Тъкър очакваше преследвачи, но засега зад тях беше тъмно. Това обаче нямаше да продължи дълго.

— Почти стигнахме обходния път — каза Франк. — Наляво или надясно да карам?

Въпросът беше добър. Надясно беше пътят към главния портал, който делеше кампуса от военната база. Наляво щяха да обиколят по обходния път и пак да излязат на същия портал.

И двата пътя не бяха кой знае колко добър вариант. В момента Тъкър нямаше как да узнае дали от „Танджънт“ са уведомили военната полиция в базата Редстоун. Не беше изключено вече да има заповед по тях да стрелят където и да ги видят.

Франк го гледаше в очакване на отговор.

Тъкър се обърна назад и попита.

— Всички ли можете да плувате?

Нора се намръщи.

— Да. Защо?

Тъкър се обърна към Франк.

— Свий надясно. Отиваме при срязаната ограда. Ще опитаме да се доберем до лодката и да минем през реката с нея.

— Във водата ще сме пушечно месо — предупреди Франк.

— Точно затова трябва да можем да плуваме.

Франк не се зарадва на перспективата. Все пак, когато стигна обходния път, сви вдясно. Почти не намали скоростта и задницата на джипа поднесе в прахоляка.

Зад тях, през дърветата, Тъкър видя фарове да се движат по пътя, на който бяха самите те допреди малко. След първоначалното объркване вече ги преследваха.

— Имаме компания — каза Тъкър.

— Видях ги. — Франк натисна педала още повече и ускори.

Тъкър отново се обърна назад и вдигна карабината, която бе взел от гарда в кухнята.

— Някой знае ли как се стреля с това?

— Аз. — Такаши вдигна ръка. — Гардовете ми даваха да стрелям по мишени с тях.

Тъкър му подаде оръжието.

— Стреляй през счупеното стъкло, ако ни приближат — каза му. — Обаче стой ниско.

Такаши кимна. Лицето му беше пребледняло.

Тъкър се обърна и натисна бутона за люка на тавана. Когато той се отвори, стъпи на седалката и се промуши през него. Намести карабината и огледа пътя зад тях. Веднага щом първият преследвач се появи, пусна три куршума и надупчи предното стъкло. Колата сви рязко и се заби в оградата, обаче още четири я заобиколиха и продължиха преследването.

Тъкър ги изгуби от поглед, защото завиха — само фаровете продължаваха да се мяркат между дърветата. Прецени, че остава по-малко от километър до мястото, и извика на Франк:

— Когато стигнем, спираш и бързо отвеждаш всички до лодката.

— Ами ти?

— Аз ще продължа с колата преди тези копелета да ви видят, ще опитам да ги разкарам от вас, после ще оставя джипа и с Каин ще продължим пеша. — „Ако имаме късмет, ще останем в гората достатъчно време, за да срежем оградата на друго място“. — Обаче не ни чакайте. Ще преплуваме реката и ще се срещнем на другия бряг.

— Тъкър!

Викът на Франк не беше несъгласие. Той наби рязко спирачки, при което Тъкър се блъсна в ръба на люка. Шевролетът поднесе в прахоляка. Тъкър се обърна напред. На следващия завой, напряко на пътя, беше спрял друг събърбан, с изгасени светлини.

В кампуса Тъкър беше преброил само седем коли. Тази тук трябваше да е липсващата осма.

От мястото си над покрива Тъкър зърна познатото белязано лице, полускрито зад джипа, зад насочена карабина, опряна на предния капак.

Французинът от засадата в блатото.

Тъкър нямаше време да се прицелва и затова започна да стреля бясно към шевролета отпред. Французинът отвърна на огъня. Куршумите счупиха стъклото и засвистяха наоколо.

— Блъсни го! — извика Тъкър преди колата им да е спряла напълно.

Франк се подчини и настъпи педала. Двигателят изрева, понесоха се напред, след тях се вдигна облак прахоляк. Тъкър се смъкна на седалката и погали Каин.

Удариха спрелия джип странично и се разнесе свиреп трясък на ламарини. Двете предпазни възглавници се издуха и притиснаха Тъкър и Франк. Франк нададе приглушен вик, както и другите отзад. След миг възглавниците спаднаха и изпълниха купето с талк.

Тъкър се разкашля и размаха ръка, за да прогони праха пред лицето си, после видя, че Франк е ударил задницата на спрелия джип и го е изместил настрани, така че имаше достатъчно място да минат — ако побързат.

— Давай! Давай! — извика Тъкър.

Франк разбра и настъпи педала, така че се промушиха покрай спрялата кола. Докато минаваха, французинът отскочи настрани и се скри в храсталаците наблизо. Стреля по тях, но Тъкър насочи карабината си пред носа на Франк и през неговия прозорец отвърна на стрелбата, при което онзи потъна още по-дълбоко в гората.

Обаче французинът вече не беше единствената заплаха. Макар че не бе успял да ги спре, ги бе забавил достатъчно, за да ги настигнат другите преследвачи.

Куршумите отново зачаткаха по задницата на колата.

Такаши откри огън през задното стъкло. Първият джип изгуби посоката, сви рязко и за момент препречи пътя на останалите.

Такаши вдигна глава и се обърна назад с горда усмивка.

Тъкър извика:

— Лягай до…

Челото на Такаши се пръсна от излизащ куршум. Покрай свличащото се тяло Тъкър видя тъмна фигура, застанала на ръба на гората, със снайпер в ръце.

Французинът.

Франк извъртя волана на следващия завой и преследвачите изчезнаха от очите им.

01:24

Карл Уебстър, сгърчен от болка, застана пред едно огледало в банята на бараката. През подутите си клепачи едва различи отражението си. Приличаше на отвратителен енот, обаче с подпухнала червена маска. Ноздрите му пареха не само от капсаицина в лютивия спрей, но и от амониевите соли, които хората му бяха използвали, за да го свестят и приберат на по-безопасно място в бараката по време на престрелката.

Когато дойде на себе си, нападателите бяха избягали с един от неговите джипове. Тогава, преди минути, Рафаел Лион се беше обадил по радиото, че е пристигнал на главния портал, и очевидно беше наясно със случващото се. Закани се да устрои блокада на обходния път и да се справи с групата веднъж завинаги.

Карл долови упрека в думите му.

Бесен, натопи лицето си в умивалника за трети път. Беше пълен със смес от препарат за миене, вода и мляко. Премигна и разтри кожата си, изчака хладината да му помогне да се съсредоточи.

Когато се изправи, един от хората му влезе в банята.

— Готови сме, сър.

Уебстър кимна и закуцука на превързания си глезен.

Лион нямаше представа с кого си има работа. „Няма представа какви са тези нападатели, няма представа кой съм аз“.

Карл Уебстър криеше в ръкава си коз — резервен вариант, в случай че Лион се провали.

— Вдигнете дроновете — нареди на хората си. — Време е да сложим край на това.

01:26

Тъкър се обърна и погледна зад джипа. Гледаше пътя и се опитваше да не гледа отпуснатото тяло на Такаши отзад. Стискаше зъби и дъхът му свистеше от гняв при мисълта за убиеца французин. Емоциите заплашваха опасно да стеснят кръгозора му.

И тогава един мокър език лизна китката му. Каин бе доловил гнева и отчаянието му и му предлагаше подкрепа. На свой ред Тъкър напипа врата му и зарови пръсти дълбоко в козината, за да го успокои.

Всички бяха стресирани.

Даян ридаеше на задната седалка. Нора се беше отпуснала върху тялото на Стан. Изцъкленият поглед на русолявия младеж показваше, че кръвта му вече е изтекла. Франк погледна към Тъкър. Не беше трудно да се разчете какво изпитва — вина, отчаяние, неведение какво следва.

Светлините на преследващите ги коли наближаваха. Първоначалният план на Тъкър да остане и да заблуди врага вече не вършеше работа. Вместо това той посочи напред и леко вдясно, в тъмнината, където гората зад оградата оредяваше.

— Свий вдясно. Не натискай спирачки, освен в краен случай.

Франк кимна. Разбираше.

Трябваше да стигнат реката възможно най-бързо.

Франк набра още скорост, после завъртя рязко волана. Колата излезе от пътя и удари оградата. Тритонният таран мина през мрежата с лекота. Франк продължи ловко да избягва дърветата и повалените стволове и да напредва към реката.

Тъкър остави навигирането на Франк и се обърна назад. Гледаше пътя. Фаровете стигнаха до мястото, където те се бяха измъкнали, и спряха.

„Защо не ни преследват?“

Обезпокоен, Тъкър се обърна напред. И видя осветената от луната река.

— Не забавяй — каза. — Давай право в реката.

— Брегът е висок. Ще глътнем въздух.

Тъкър кимна и се обърна към Нора и Даян. Очите им блестяха, изпълнени със страх.

— Реката тук не е много широка. Най-много стотина метра.

— Боже! — изпъшка Даян.

— Всичко ще е наред. На отсрещния бряг ще сме в безопасност.

Беше лъжа, но необходима.

Надеждата помага да оцелееш.

Даян продължаваше да притиска раната на Стан. Нора протегна ръка и я принуди да я пусне.

— Той свърши, Ди. Трябва да го оставим. Той не би искал да умреш заради него.

Придърпа Даян до себе си, без да сваля очи от Тъкър — те мълчаливо питаха какво да правят.

— Когато сме във водата — каза Тъкър, — купето ще се напълни бързо. Излезте през прозорците. Опитайте да се държите заедно, но не се борете с течението. Доберете се до отсрещния бряг и чакайте. Ако се разделим, ще ви открием.

— Виждам нещо — каза Франк и посочи напред. Реката беше само на трийсетина метра пред тях. — Над водата, вляво.

Тъкър веднага видя тъмния обект, увиснал ниско над брега.

— Това е Оса — каза Нора притеснено. — Разузнавателен дрон.

— Може ли да стреля? — попита Тъкър.

— Не. — Тя погледна през отворения люк. — Целта е да оцвети мишената. После идва Палач, за да я неутрализира.

Тъкър си спомни дрона с фиксирани крила, който го бе преследвал в блатото.

„Значи така го наричате“.

— За момента може би нямаме проблеми — добави Нора. — На Палачите им трябва повече време, за да се подготвят за полет и да излетят. С Осите е по-лесно. Те могат да излетят във всеки момент. Ако обаче ни оцвети и проследи…

„Палач ще ни подгони много скоро“.

Сега му стана ясно защо охраната на „Танджънт“ не бе продължила преследването. След като наблюдаваха реката, биха могли да изчакат преди да изпратят хора на място, така че целите им да бъдат хванати в капан.

— Какво ще правим? — попита Франк и понечи да натисне спирачката.

Тъкър посочи напред.

— Придържай се към плана. Не намалявай скоростта.

Франк ускори, а Тъкър взе карабината и отново се подаде през люка. Като внимаваше да не го удари някой нисък клон, омота ремъка на оръжието около ръката си, за да го стабилизира, и го насочи.

— Чакай! — извика Франк.

Джипът изскочи от дърветата, задруса се по каменистия бряг, после излетя високо над водата. Тъкър започна да стреля по дрона. Не спря, докато не изпразни целия пълнител, защото беше наясно, че няма да има втори шанс.

Няколко куршума улучиха. Осата се заклати във въздуха и падна във водата.

„Сега е наш ред…“

Шевролетът — по-тежък отпред заради двигателя — полетя напред. Тъкър седна на седалката и прикри Каин с тялото си. Удариха се в дъното силно. Водата заля предното стъкло и започна да се излива през прозорците отзад.

Тъкър извика:

— Всички вън!

Франк коленичи на седалката и се измъкна през страничния прозорец. Тъкър се увери, че Нора и Даян се измъкват невредими, после вдигна Каин и го промуши през прозореца до себе си.

Когато кучето излезе, водата бе стигнала до носа на Тъкър. Пред стъклото фаровете осветяваха зелена мътилка. Тъкър пое въздух и се оттласна, за да последва другите — но изведнъж спря.

Кракът му се бе заплел в предпазния колан. Дръпна. Нищо. Обзе го паника. Джипът, вече напълно потопен, потъваше бързо с носа напред. Тялото на Такаши се издигна и се блъсна в Тъкър, сякаш настояваше да не го изоставя.

Тъкър напрегна сили, задърпа крака си по-енергично, завъртя коляното. Най-накрая се освободи, измъкна се през прозореца и загреба към лунната светлина. След секунди изплува на повърхността.

Каин доплува до него. Водата ги повлече. Тъкър се огледа. Навсякъде наоколо виждаше само плискаща се вода, осветена от луната. Обърна се, заоглежда се…

На няколко метра вдясно видя размахана ръка. След миг се появи Франк — кашляше и плюеше.

— Добре ли си? — извика му Тъкър.

— Да! Къде са момичетата?

— Тук! — чу се гласът на Нора в тъмнината.

Тъкър я видя да маха. Течението я бе отнесло по-надолу, поне на двайсет метра от тях.

— Държа Даян! Тя е ранена!

Франк заплува натам, но Тъкър го спря.

— По-близо съм. Плувай към отсрещния бряг. — Бутна Каин да го следва и добави категорична команда: — Към брега.

Щом двамата се отдалечиха, Тъкър заплува по течението. То му помогна да стигне до Нора много бързо. Тя придържаше Даян с една ръка, така че главата ѝ да е над водата. Косата на Даян бе подгизнала от кръв. Брюнетката изглеждаше замаяна, но по-скоро беше в шок, а не тежко ранена.

Заплуваха заедно към брега. Нора току поглеждаше към нощното небе. Тъкър също вдигаше глава нагоре, защото знаеше какви са опасенията ѝ.

Дали не бяха изпратили повече от една Оса? Палач беше ли вече във въздуха?

Тъкър заплува по-бързо.

Когато наближиха брега, видя Франк и Каин да тичат към тях. Франк помогна да извадят Даян от водата. Тя се олюляваше. Тъкър видя дълга цепнатина на джинсите ѝ, напоена с прясна кръв. Вероятно се бе порязала при измъкването си от джипа.

— Трябва да се скрием — каза Тъкър и поведе всички към гората.

Беше сигурен, че ловът за тази нощ не е приключил.

16.

19 октомври,

02:08 централно лятно време

Лейсис Спринг, Алабама

Щом навлязоха в гората, Тъкър нареди да спрат. Беше време да се ориентират, да престанат да действат сляпо.

Помогна на Даян да седне и огледа кърпата, с която бе стегнал набързо бедрото ѝ. Кръвта се процеждаше през плата. Беше належащо да ѝ се окаже медицинска помощ и най-близкият град беше Лейсис Спринг. „Танджънт“ обаче несъмнено имаха хора там.

Каин подуши раната на Даян, после клекна и изпухтя, сякаш разбираше какво ги очаква.

Макар че нощта беше топла, Нора трепереше, мокра до кости.

Франк я прегърна бащински и я придърпа към себе си.

Нора се облегна на рамото му, но не откъсваше очи от небето.

— Няма да се откажат, бъдете сигурни — каза тя. — Просто се координират. Вероятно са ни изпуснали във водата.

Заедно оглеждаха пролуките между листата на дърветата. Тъкър беше наострил слух в очакване на специфичното свистене на двигателите на дрона. При тежкото им положение, прикрити само под дърветата, един Палач щеше да се справи много бързо.

„Първо обаче трябва да ни открие“.

Засега не бе забелязал други разузнавателни дронове във въздуха, но Нора беше права. Беше сигурен, че съвсем скоро още Оси ще летят над гората, а след тях ще има Палач. Според Нора групата „Одиша“ беше направила десет Оси и два Палача. Имаха и нещо, наречено Мохок — по-голям стреловиден дрон, въоръжен с 20-милиметрово оръдие, изстрелващо снаряди с обеднен уран.

Не беше ясно какво ще изпратят за тях.

— Трябва да се върнем в хижата — каза Франк. — При куфарите ми.

— Защо? — попита Тъкър.

През времето, което бяха прекарали в наетата хижа, Франк проучваше пулта за управление на дрона, който бе преследвал Тъкър и Каин в блатото, с помощта на оборудването. Оставиха го в хижата, без захранване, и се питаха дали честотата на защитния сигнал, който излъчва, не е била променена, след като в „Танджънт“ са установили липсата. Ако го включеха сега, вероятно само би издал местоположението им.

— Рисковано е — каза Тъкър. — Много скоро ще се сетят и ще отидат да претърсят хижата.

— Значи трябва да действаме бързо — каза Франк. — Ще грабна каквото ми трябва, ще се качим на дурангото и ще се пръждосаме.

— Ще наблюдават пътищата.

— Може обаче да ослепим тези очи.

Нора се обърна към него.

— Как?

— Анализирах сигнализиращата система в пулта и установих, че е затворена, двупосочна. Пултът не само предава информация на дрона, но и получава обратна информация.

Нора кимна.

— Тоест системата дава възможност да следим функционирането на прототипа от земята.

— Направих устройство, което може да проследява този сигнал, така че ще знаем, ако наблизо има дрон и предава уникалната си сигнатура.

— Възможно ли е това? — попита Тъкър.

Нора заразпитва Франк за технически подробности, които бяха извън познанията на Тъкър. Накрая се обърна към него и каза:

— Възможно е.

Франк кимна.

— И мисля, че ще мога да накарам устройството да предава на дрона заглушаващ сигнал.

„С други думи, да го ослепи“.

— Но нямах възможност да направя тези промени — предупреди Франк. — И да ги тествам, разбира се.

— Мога да помогна — каза Нора. Очите ѝ изглеждаха стъклени в мрака, умът ѝ вече решаваше ребуса.

— Трябва да действаме бързо — каза Тъкър.

Помогна на Даян да се изправи, но се налагаше буквално да я носи, защото тя не беше никак добре и дробовете ѝ свиреха при всяко вдишване. Всеки момент можеше да изгуби съзнание.

За щастие хижата беше на по-малко от километър и стигнаха там бързо, мотивирани от нова цел. Все пак Тъкър накара всички да останат скрити в гората зад хижата. Къщата изглеждаше тъмна, но той нареди на Каин да я обиколи, за да се уверят, че няма неканени посетители. Едва тогава Франк рискува да влезе през прозореца отзад.

Подаде на Тъкър първо комплект за оказване на първа помощ, после два от куфарите. Измъкна се през прозореца и ги занесоха в гората. Доджът беше паркиран на петдесетина метра по-нататък.

Преди да приближи колата, Франк приклекна и отвори единия куфар. Извади пулта за дистанционно управление на дронове и спираловидна метална антена. Подаде я на Тъкър и каза:

— Дръж я възможно най-високо.

Тъкър я вдигна, а Франк включи антената в устройството си. Свърза устройството и с малък лаптоп.

Нора се наведе над рамото му, за да го наблюдава, докато работи. Когато подадоха захранване на пулта, на екрана се появи нещо, което напомняше карта на честотния спектър. Франк почна да въвежда цифри, а Нора от време на време даваше идеи.

— Ето! — каза тя и посочи екрана. — Виждаш ли този импулс в обхват М? Това е от Оса, която ни търси.

Тъкър се вгледа в небето, вдигнал антената като мистичен меч пред невидима заплаха.

— Открила ли ни е?

Нора поклати глава.

— Ако засече мишена, в обхват X ще се появи друг импулс. Това е сигналът за Палач или Мохок да започнат атаката. След това дроновете убийци продължават лова, докато не елиминират мишената или не бъдат повикани в базата. Това ще проличи от пулсиращ сигнал в обхват S.

„Определено не искаме да се стигне дотам“.

Тъкър продължи да се взира в небето.

— Можете ли да проследите сигнала от тази Оса?

— Завърти се в кръг — каза Франк. — Бавно.

Тъкър започна да се върти, като гледаше да не се заплете в кабела на антената, докато Франк и Нора едновременно не му наредиха да спре.

Нора се наведе към екрана на лаптопа и светлината му освети лицето ѝ.

— Виждаш ли това тук? Тази точка е инфрачервеният радар на дрона. Поради ограничения в захранването обхватът не е особено добър.

— Колко е добър? — попита Тъкър.

— Максимум петстотин метра. Вероятно търси около брега на реката и опитва да ни открие. Изглежда обаче се насочва право към нас.

„Може би има задание да огледа хижата“.

— Имаме деветдесет секунди — каза Нора, грабна лаптопа от коленете на Франк и започна трескаво да вкарва команди.

— Какво правиш? — попита Франк.

— Опитвам нещо. Приготви пулта за излъчване.

Тъкър погледна към реката и попита.

— Можеш ли да го ослепиш преди да стигне тук?

— Ще опитам нещо по-добро. — Тя се усмихна и продължи да работи още по-бързо, докато гледаше екрана пред себе си. — Познавам софтуера за проследяване, който е използван в Оса. Лично съм написала всеки ред от кода. Мисля, че ще успея да проникна в системата и да поема управлението.

Тъкър се намръщи.

— И какво ще направиш с дрона?

— Ти кажи. — Не преставаше да въвежда команди. — С него ще можем да спрем нападение на Палач, да засипем копелетата от „Танджънт“ с адски огън и да ги пратим по дяволите.

Планът на Нора допадаше на Тъкър, но погледът му се спря върху Даян, която седеше отпусната, с опрян на едно дърво гръб и клюмнала глава. Каин беше до нея, като че ли пазеше ранен другар. Тъкър почувства силна обич към кучето, защото познаваше голямото му сърце, безграничното състрадание, на което беше способно това животно.

Изведнъж се почувства много уморен. Даваше си сметка, че е загубил половината от екипа на Нора. Разочарованието обаче бързо беше заменено от желязната решимост, присъща на всички рейнджъри.

— Колкото и да е изкушаващо — каза Тъкър, — трябва да гледаме напред. Да подготвим бойното поле за следващото сражение.

„Което, знам, непременно ще се състои“.

Беше наясно, че всичко това изобщо не е свършило и че ще се наложи да мобилизират всички възможни активи.

— Какво имаш предвид? — попита Нора.

— Да го откраднем. — Обърна се към Нора и Франк, които го гледаха недоумяващо. — Смятате ли, че ще можете да поемете управлението на Осата и да я привлечете на наша страна?

— Поне можем да опитаме — каза Франк. — Нямаме какво да губим.

Нора кимна.

— Тогава да го направим.

Заловиха се за работа. За съжаление проникването в Оса се оказа по-трудно, отколкото очакваше Нора. Дронът се приближаваше. Тя продължаваше да опитва трескаво, Франк ѝ предлагаше да опита едно или друго, тя ругаеше или кимаше с разбиране, но без успех.

— Почти при нас е — каза Франк.

Тъкър погледна нагоре. Вече беше невъзможно да се измъкнат — не само с джипа, но дори и пеша.

— Не ме пуска в системата — изпъшка Нора.

Франк сложи длан на рамото ѝ.

— Можеш да го направиш — каза ѝ уверено и спокойно. — Просто се съсредоточи. Остави всичко друго настрана.

Нора си пое дъх, издиша нервно и се наведе към екрана, по който минаваха кодове.

Франк изведнъж посочи и каза:

— Стоп! Какво е това? — Прочете ред от екрана: — Съобщи автономна работа при придобиване…

— Може би — отвърна Нора. — Аз не…

Ниско жужене се разнесе над гората и я накара да замълчи.

Нямаха време.

— По дяволите! — каза Франк, протегна ръка и натисна бутона return.

Всички стаиха дъх — и тогава на екрана се появиха два мигащи реда:

— Пулт 12958? — попита Тъкър. — Това ние ли сме?

Франк се засмя доволно.

— И още как.

Нора се върна към клавиатурата.

— Остави ме да видя какво мога да направя.

Миг след това докара Оса над главите им и я задържа на място.

Дронът беше разперен като хикс, широк около метър, матовочерен. Увисна на два метра над земята и зажужа приглушено с четирите си пропелера, по един в края на всяко рамо.

— Ще изпратя сигнал до наземния контролен център на „Танджънт“ — каза Нора. — Ще съобщя, че Оса е претърпяла повреда на двигателите. Ще решат, че дронът е паднал в реката.

„Ще сметнат, че са го загубили“.

Умно.

Нора майсторски приземи дрона на пътя, съвсем безшумно. Всички загледаха неподвижната машина.

— Сега какво? — попита Франк.

Тъкър отиде до дрона и каза:

— Сега ще накараме тези копелета да си платят.

07:17

Когато слънцето се издигна, всичко изглеждаше по-приветливо — не че по-хубаво. Тъкър караше по шосе 20. Току-що бяха отминали Тъскалуса. Бе спрял на една голяма бензиностанция, за да зареди и да разходи Каин. Остави Франк да се занимава с горивото и взе сателитния телефон, за да проведе разговор с Джейн.

— Може да си загуби крака — каза Джейн. Разказваше му за ситуацията с Даян. — Поне засега обаче…

Огромен камион край помпите за дизел изръмжа и заглуши думите ѝ. Тъкър се отдалечи, притиснал апарата към ухото си.

— Повтори! Не чух!

— Казах, че поне прикритието ѝ издържа.

Тъкър въздъхна.

„Значи лоша новина и добра новина“.

Преди няколко часа, след като излязоха от Лейсис Спринг, Тъкър се свърза с Джейн. Беше натоварил всички — плюс придобитата Оса — в дурангото. Първоначалният план беше да откара евакуираните членове на групата „Одиша“ в Атланта, където Джейн бе мобилизирала доверен медицински екип, който да им помогне. Поради състоянието на Даян обаче решиха да променят мястото на операцията и сега тя беше в Бирмингам. Джейн съчини за Даян легенда, която трябваше да обясни раните ѝ като битов побой.

— Кога лекарите ще могат да кажат повече? — попита той.

— До двайсет и четири часа. Ако не овладеят сепсиса, ще се наложи да ѝ ампутират крака.

— Тя как го приема?

— Според моя човек, който се представя за неин брат, е изплашена, но продължава да играе ролята. — Гласът на Джейн стана угрижен. — Ами вие? Как сте?

— Добре, доколкото може да се очаква.

Погледна към Франк, който окачи маркуча на бензиновата помпа. На задната седалка Нора не отделяше очи от лаптопа. С Франк се бяха опитали да я убедят да остане в Бирмингам, но тя бе отказала. Настоя, че още се нуждаят от помощта ѝ, особено ако решат да използват дрона. Франк нямаше как да не се съгласи.

Въпреки всичко Тъкър подозираше, че Нора държи да е с тях не толкова за да е полезна, колкото от желание да отмъсти на хората, които бяха убили приятелите ѝ, и най-вече Санди. Докато шофираше през нощта, видя в огледалото сълзите ѝ — тя не можеше да спи и гледаше през прозореца. А после, когато адреналинът изчезна, тежестта на загубата я връхлетя с нова сила. Тъкър познаваше тази реакция твърде добре. В разгара на битката, когато около теб загиват приятели или ги раняват, не осъзнаваш какво точно се е случило и продължаваш напред. Едва по-късно, обикновено посред нощ, осъзнаваш загубите и се опитваш да проумееш, започваш истински да скърбиш, търсиш начин да живееш със скръбта и чувството за вина.

— Накъде се движите сега? — попита Джейн.

— Лас Кручес, Ню Мексико.

Това беше единствената следа, която изникваше отново, благодарение на Нора. Беше им казала, че „Танджънт“ затварят операцията в Редстоун и ще се местят на ново място за следващия етап.

„Каква обаче е тази операция? Кое е толкова секретно, че да налага да оставят трупове след себе си?“

— Знаем, че централата на „Танджънт Аероспейс“ е в Лас Кручес — обясни Тъкър. — Само заради това си струваше да проверим мястото, но Нора спомена и още нещо — име, което е дочула във връзка с новата база. Място, наречено Белия град. Мисля, че е кодово име на ракетния полигон „Бели пясъци“.

— Точно до Лас Кручес — промърмори Джейн. — Звучи логично.

— Да се надяваме, че ще научим повече, когато стигнем там.

— Само се пази.

— Ако не успея, има някой, който ще ме пази. — Погледна надолу към Каин, който долови вниманието и размаха опашка. На рамото му, където го бе одраскал куршумът, имаше превръзка, но кучето като че ли не обръщаше особено внимание.

След като приключиха разговора, Тъкър прекъсна линията и се върна до дурангото. Франк миеше прозореца с прекалено усърдие, твърде съсредоточен за такава проста работа.

— Какво има? — попита Тъкър.

Франк го изгледа с недоумение.

— Какво има? И трябва да питаш?

— Трябва. Почти не говориш, откакто тръгнахме от Бирмингам.

Франк отиде до синята кофа с препарат, пусна вътре чистачката и въздъхна тежко. Прокара пръсти през косата си и сниши глас, след като погледна Нора и се увери, че не слуша.

— Трябваше да спасим тези младежи, но допуснахме да избият половината.

Тъкър не се изненада от този разговор — очакваше го.

— Ако не бяхме направили нищо, всички щяха да са мъртви. Сега поне Нора и Даян имат шанс.

— Ако обаче бяхме внимавали повече, нещата можеше да…

Тъкър познаваше този вид угризения, беше ги чувал твърде често — от други войници, но и от собствената си уста.

— Франк, престрелките са гадна работа. Случват се ужасни неща. Дори най-добрите войници правят грешки и понякога умират хора. Можеш да се оставиш това да те смаже или да се поучиш и да продължиш напред.

Франк погледна върховете на обувките си.

— Аз… не знам дали мога да го направя.

Тъкър реши, че е време да постави въпроса ребром.

— В такъв случай ще е по-добре да се разделим. Франк вдигна рязко глава.

— Какво?!

— Чу ме. Ако не можеш да се овладееш, ставаш тежест. И е по-вероятно да допускаш грешки. Може да убият всички ни.

— Не бих…

— Разбира се, не преднамерено, но умът ти не е където трябва. Нужно е да си изцяло тук — или изобщо да те няма. Ще заведа Каин да се разходи. Имаш десет минути да решиш.

Остави го и заведе кучето на тревисто място. Не му се искаше да е рязък с Франк, но понякога е по-добре да разкъсаш превръзката и да оставиш раната да завехне открита.

Каин използва времето, за да подуши няколко безценни миризми и да вдигне крак. След уреченото време Тъкър се върна при Франк.

Завари го на предната седалка. Отвори отзад, за да може кучето да се качи до Нора.

— Готови ли сме? — попита.

Нора промърмори нещо утвърдително, Каин размаха опашка. Франк остана мълчалив един дълъг момент, после кимна.

Тъкър седна зад волана и каза:

— Тогава напред.

10:22 източно лятно време

Смит Айланд, Мериланд

— Значи ги изпуснахте? — повтори Пруит Келерман.

Стоеше пред бюрото си с гръб към великолепната гледка към залива Чесапийк и силуета на Вашингтон. Опря свитите си юмруци на бюрото и доближи лице до вградената камера на компютъра.

На екрана бяха Карл Уебстър и Рафаел Лион, гледаха го мълчаливо. Зад раменете им различаваше контролния център на „Танджънт“, който се състоеше от редици компютърни работни места, осветени с халогенни лампи.

— Правилно ли чух? — попита Пруит.

Отговори Уебстър, с подпухнали и присвити очи.

— Сър, най-вероятно са мъртви.

— Безпокои ме думата „вероятно“.

— Джипът, с който опитаха да се измъкнат, е на дъното на река Тенеси. Вътре не открихме никого, но течението там е много силно. Всеки труп вече ще е стигнал Кентъки.

Лион го прекъсна:

— Следим полицейските честоти в градовете покрай реката за съобщения за жертви от удавяне.

— Какво друго научихте?

Уебстър отговори:

— Знаем, че са били в хижа от другата страна на реката. Мениджърът там си спомни кучето. Имаме описания на двамата мъже, но не и данни от кредитни карти. Платили са в брой.

На челото на Лион се появиха дълбоки гневни бръчки. Не беше от хората, които търпят грешки, особено собствените си.

— Засякохме две обаждания към телефона на Сабатело.

При споменаването на Джейн Сабатело Уебстър се размърда притеснено и по лицето му пробяга сянка на вина, вероятно заради припомнянето на предишен негов провал, когато бе допуснал тази жена да се промуши през мрежата му и да се измъкне.

— Знаем, че повикванията са от сателитен телефон — продължи Лион. — Нестандартен модел, с подобрения.

— Подобрения?

— Криптиране, прокси сървъри, такива неща. Определено мирише на черните операции на ЦРУ.

— Мислите ли, че този тип е човек на нашето правителство? — попита Пруит. — Или е външен играч?

— Рано е да се каже. След още един-два разговора ще можем да идентифицираме обаждащия се.

Пруит запази лицето си безизразно. Нямаше да допусне един неуспех да го ядоса.

— Ако приемем, че един или повече хора от „Одиша“ са се измъкнали, какви щети биха могли да нанесат?

— Никакви — отговори Уебстър, някак прекалено бързо. — Никой поотделно нямаше представа каква е идеята на целия проект, сигурен съм в това.

— Ами вторият етап? Знаеше ли някой от тях къде местите операцията тази седмица?

Уебстър поклати глава.

— Не виждам как. Хората ми имат строга заповед да мълчат.

Пруит се намръщи.

„Това едва ли е желязна гаранция“.

От личен опит знаеше, че винаги има изтичане на информация.

— Ще забавим ли темпото засега? — попита Уебстър. — Да изчакаме, за да се убедим, че сме на чисто, преди да продължим?

Пруит опря брадичка на гърдите си. Пресмяташе шансовете, преценяваше рисковете. Ако се стряскаше от всяка сянка, нямаше да е тук, където беше днес. Човек не може да се издигне, ако непрекъснато прикляка. Трябва да си смел.

— Не — реши накрая. — Ще се придържаме към графика.

Устните на Лион се свиха в тънка усмивка на задоволство.

— Да, сър.

Когато нещата опираха до проливане на кръв, той бе винаги готов.

— Обаче — добави Пруит, — когато отидете в Белия град, вземете допълнителни мерки за прикриване.

„Може да съм смел, но не съм глупав“.

— Ако този тип и кучето му са се измъкнали и пак дойдат пред вратата ни, искам да сме сигурни, че ще ги посрещнем както подобава.