Боен ястреб

31.

27 октомври,

08:07 централно европейско време

Кралево, Сърбия

След дванайсет часа, на половин свят разстояние от Тринидад, Тъкър и групата се друсаха в друг нает джип. Температурата в този ранен час в южните планини на Сърбия беше под нулата, тъй като през Балканите бе минал студен фронт. Пътищата бяха заледени и от ниските облаци, настанили се над зелените върхове на Динарските планини, се сипеше ситна суграшица.

— Не е точно като на Карибите, нали? — обади се Франк от задната седалка.

„Да, не е“.

Тъкър караше снежнобяла шкода „Йети“ — автомобил с двойно предаване, който често се среща в планинските райони на Сърбия. Рут Харпър бе уредила този транспорт, за да се слива с местните, не че беше подходящ като големина за групата им.

Джейн беше получила разрешение от лекарите и сега седеше на дясната предна седалка, увита в дебело пухено яке, а Франк и Нора бяха отзад с Каин. Последният член на групата, Рекс, беше в багажника, увит в брезент.

Стигнаха до малкото градче Кралево в Южна Сърбия, след като през нощта летяха с частен самолет, който взе разстоянието от Тринидад до Сърбия, без да зарежда никъде по пътя. Рут бе избрала този малък планински град и незначителното му регионално летище по две причини.

Най-напред, за да не допусне една и съща грешка два пъти. След като два от дроновете на „Танджънт“ бяха свалени, трябваше да приемат, че Лион подозира, че Тъкър и компания са останали живи след изпепеляването на остров Патос, и че ще наблюдава летището в Белград. Преди час бяха кацнали на малкото летище в Кралево, с европейски опознавателни знаци и гръцки паспорти, благодарение на добрите хора в „Сигма“.

Джейн, която проучваше картата на коленете си, спомена втората причина да кацнат в Кралево.

— Комплексът на „Скаксис Майнинг“ се намира само на деветдесет километра в планините. За да стигнем там, трябва да се движим по шосе, обозначено като Е-761, което води към границата на Сърбия с Черна гора.

Тъкър кимна.

Миналата нощ Пейнтър бе съобщил за повишена активност на товарни хеликоптери в района, както и за пристигането на колона тежки камиони. Всички бяха готови да се обзаложат, че каквото и да е намислил Келерман за региона, базата за операциите ще бъде на територията на „Скаксис Майнинг“.

На задната седалка Каин се прозина така, че чак челюстите му изпукаха.

„Разбирам те, приятел“.

Времето не чакаше и групата се бе задоволила само с дрямката на борда на самолета, макар че Франк и Нора прекараха повечето време навели глави пред лаптопите. Дори и сега двамата мърмореха зад Тъкър за кодиране и алгоритми — на практика чужд език.

До голяма степен всичко, което предстоеше да се случи, зависеше от тях двамата, най-вече от Нора. Тя познаваше най-добре работата на Санди, докато Франк по-скоро помагаше на младата жена да тества идеите си. Тъкър и Каин просто трябваше да отведат Нора там, където трябваше да стигне.

Джейн избърса запотеното стъкло до себе си. Тъкър искаше да не я взема — за да е в безопасност, но и защото все още ѝ беше ядосан. По време на полета почти не разговаряха. Дори Каин усещаше напрежението и често отиваше ту при единия, ту при другия, като че ли за да ги сдобри със силата на волята си.

В края на краищата Тъкър бе признал, че помощта на Джейн ще му е нужна. На нея имаше по-голямо доверие, независимо от случилото се, отколкото на всеки друг, включително на агентите на „Сигма“, които Рут бе предложила да ги придружават. Джейн имаше кръвен залог в играта — собствен и на приятелите ѝ. Освен това той виждаше решителния ѝ до вманиаченост поглед, когато тя си мислеше, че никой не я гледа. Познаваше това изражение, защото го бе виждал твърде често в огледалото, когато го връхлитаха тревожността и отчаянието. През годините се бе справял с тази болка — беше се опитвал да се бори със злото около себе си и се надяваше един ден отново да открие равновесието си.

Не можеше да лиши Джейн от възможността да направи същото.

Тя трябваше да доведе нещата докрай.

В края на краищата, след като разполагаха с толкова малко време, Рут се бе съгласила — след кратък спор — да позволи групата на Тъкър да се насочи към територията на врага като преден отряд за прецизни удари. Самата тя се бе върнала във Вашингтон, за да организира подкрепата, която трябваше да осигури на Тъкър на място. Освен това съгласуваше действията си с Пейнтър, за да се справят с Пруит Келерман.

Засега групата разчиташе само на себе си.

Тъкър погледна Нора в огледалото. Виждаше тежестта върху раменете ѝ, от сенките под очите до превития гръб. Но на лицето ѝ виждаше и твърда решимост да поиска възмездие за жената, която обичаше и която ѝ бе оставила оръжието да го направи.

Дори и в момента Нора стискаше флашката на Санди в юмрука си.

Санди бе подобрила алгоритмите на Тюринг и бе записала резултатите на малкия електронен носител, което бе дало възможност на Нора и Франк да препрограмират Рекс с новите, по-добри алгоритми. Това вече им бе дало възможност да са крачка напред, но за да спрат операцията, беше нужно да прибегнат до последния файл на флашката — шедьовъра в реверсивното инженерство на Санди.

Тъкър помнеше файла, който бе видял на екрана няколко дни преди това, както и името му.

Лоботомия.

В този файл беше ключът за разбиване на всичко, което съдържаше копие от оригиналната работа на Санди, преди всичко системата изкуствен интелект на дроновете. Програмният код беше в състояние да лиши от „мозък“ летящите военни машини, да ги превърне в метал за скрап. Бяха преценили възможността да използват Рекс като система за пренасяне на кода, но възможностите му бяха ограничени. В най-добрия случай би могъл да плени един дрон, както в „Бели пясъци“. За да се извади от строя цялата ескадрила, трябваше да проникнат в контролния център на операцията и да заразят с кода на Санди главния управляващ компютър, който да го разпространи до всички машини. Но за да стане това, най-напред трябваше да открият командния център на Келерман.

С тази цел наум Тъкър караше нагоре в планината, без да забравя и за момент историята на региона. Беше слушал възрастни рейнджъри, служили — открито и под прикритие — в Косовската война, да разказват истории за масови гробове, за сринати до земята цели села, за изнасилени и обезобразени жени, за концентрационни лагери, които могат да съперничат на лагерите в нацистка Германия. И макар че войната беше приключила преди почти две десетилетия, напреженията в региона си оставаха.

Как на Келерман би могло и през ум да му мине да хвърли запалена клечка в това буре барут?

05:02 източно лятно време

Смит Айланд, Мериланд

— Пак ли се колебаем, господин президент?

Пруит потисна прозявката си. Това беше сутрешен видеоразговор със сръбския президент Марко Давидович. Слънцето още не беше изгряло на Източното крайбрежие, но Пруит беше буден от час. Залозите днес бяха твърде големи, за да се обърка нещо.

Давидович се наведе към екрана и пролича лъскавината на бледата му кожа, която подчертаваше тъмните кръгове около очите. От камината зад него личеше, че президентът се обажда от частния си кабинет в президентския дворец в Белград.

— Ни най-малко — отговори Давидович неуверено. — Просто искам да се уверя, че всичко е наред. Ще изиграя ролята си по сценария, но рискувам твърде много.

— Аз също — възрази Пруит с равен глас, за да потисне раздразнението си. Не искаше сръбският президент да се съмнява в него, особено на толкова късен етап. Просто искаше копелето да си седи в двореца и да продължава да пие любимата си гадна сливовица.

Толкова ли много искаше от него?

— Напълно в график сме на границата — увери Пруит президента. — По залез операцията ще започне… и призори ще отмъстиш на Черна гора и ще си спечелиш трайно любовта на твоите хора.

„А аз ще притежавам правата за добив на редки земни елементи от стотици квадратни километри“.

— Няма за какво да се безпокоиш, Марко — добави Пруит с плътен, уверен глас.

Давидович кимна и се облегна назад.

— Добре. Значи няма да има нужда да говорим за това пак… поне известно време.

„Не би трябвало да говорим и сега“.

Въпреки всичко Пруит остана усмихнат до края на разговора, след това се намръщи и взе телефона си. Набра Рафаел Лион и каза настойчиво:

— Дай ми актуална информация.

— На терен всичко е в ред — отговори Лион. — Провеждаме последни тестове на системите на ескадрилата. Засега всичко е зелена светлина и може да започва.

Лион даде още няколко подробности и отговори на още няколко въпроса, след което в гласа му се появи раздразнение, подобно на раздразнението на Пруит преди малко — той също не обичаше да се съмняват в думата му.

— А какво става с другия въпрос? — попита Пруит.

— Не е проблем — отговори Пруит и раздразнението се превърна в гняв. — След Тринидад онези не са забелязвани. Имам очи и уши на летището в Белград, дори в Сараево. Нищо.

Лион като че ли смяташе, че тези уверения ще успокоят Пруит.

Нищо подобно!

Пруит започна да крачи из кабинета си. През годините беше научил, че неизвестното е много по-опасно от известното.

— Вероятно всички са мъртви — каза Лион. — А и след няколко часа няма да има никакво значение.

Пруит не беше доволен от отговора.

Първо Давидович и съмненията му… сега тази заплаха, която продължаваше да виси над главите им.

Виждаше само един начин да се справи с двете ситуации наведнъж.

— Променяме разписанието — реши Пруит. — Няма да е по залез.

Лион замълча за момент, но прие промяната в плановете в крачка, както всеки добър войник.

— А кога?

Пруит изчисли разликата във времето наум. В Сърбия минаваше десет сутринта.

— Дванайсет… да бъде дванайсет твое време.

— Разбрано.

Когато разговорът приключи, Пруит остана с телефона в ръка. Чувстваше се по-спокоен и уверен.

„Вече никой не може да ме спре…“

10:18 централно европейско време

Бродарево, Сърбия

Тъкър изтъркаля шкодата по един мост. Бяха им нужни повече от два часа, за да изминат деветдесетте километра по виещи се планински пътища, които подлагаха чешката машина на сериозни изпитания в дъжд и лед. Поне облаците бяха започнали да се разчистват и в сивата пелена се появиха сини пролуки.

— Къде сме? — попита Франк, когато слязоха от моста.

— Според картата това е река Лим — отвърна Джейн, — което означава, че село Бродарево е направо.

Посочи пътна табела, сякаш за да докаже правотата си, но тя беше написана на неразбираемата за тях сръбска кирилица и би могла да означава всичко.

„Да се надяваме, че навигацията на Джейн е коректна.“

Като предпазна мярка, бяха изключили джипиеса на шкодата, за да не могат да ги проследят. Сега Тъкър се питаше дали това е бил най-разумният избор. По пътя насам бяха минали през безброй градчета и села, чиито имена като че ли бяха съставени от хаотично струпани накуп съгласни. Не би било трудно да се заблудиш и след един погрешен завой.

И въпреки това пътят нагоре през планината беше странно идиличен, със зидани мостчета от камъни над бълбукащи потоци и къщи с покриви от слама и с дъсчени огради. Минаваха и покрай обекти от историята на Сърбия, например манастир, сгушен в тучна долина, или средновековна джамия, кацнала на височина, с очертани на буреносния хоризонт минарета.

Дори чудатото село Бродарево, както много други планински села, се състоеше от хаотично пръснати живописни къщи с керемидени покриви и варосани стени. Местните жители не им обръщаха внимание, когато минаваха, ако не се брояха усмивките и махането с ръка.

— „Скаксис Майнинг“ трябва да е на още шест километра на северозапад — каза Джейн, — в планините над място, наречено Камена Гора, което е покрай границата с Черна гора.

Когато излязоха от селото, тя ги насочи по виещ се път, от който се виждаха покрити с мъх скали и задръстени от морени клисури. След три километра пътят от асфалтов стана чакълест. След още един скат се спуснаха по серпентина в долина, разделена от тесен пролом с разпенена буйна река.

— Сигурна ли си, че това е пътят? — попита Нора.

Джейн мълчеше обезпокоително, взираше се в картата и от време на време вдигаше очи. Когато излязоха от пролома, Тъкър забеляза в далечината червени керемидени покриви с комини, от които се стелеше дим. Селото напред беше скрито в гора, къщите бяха разположени на редове по планинския склон.

— Може ли това да е Камена Гора? — попита той.

— Така мисля. — Тя посочи долината от другата страна. — Ако съм права, онова там трябва да е границата с Черна гора.

— А къде е „Скаксис Майнинг“? — попита той.

Тя посочи отново към селото и вдигна ръка към планината над него.

— В тази посока. — Взе бинокъл и заоглежда мястото. — Май виждам следи от кариера. „Скаксис Майнинг“ заема повече от петдесет квадратни километра в тези планини.

Тъкър намали скоростта, спря край пътя и се обърна към Франк:

— Какво ще кажеш да пуснем Рекс да огледа набързо местността?

Франк кимна и бързо извадиха дрона и го скриха в гората, за да не се вижда от пътя. Събраха се около него, докато Франк тестваше системите и моторите му преди полета.

През това време Каин подуши дърветата наоколо и се погрижи всички да бъдат маркирани както подобава. Отново използваше крака си добре. Преди да напуснат Тринидад, раната му беше обработена по правилата и зашита, но Тъкър беше готов да се обзаложи, че последните четирийсет и осем часа почивка са от по-голяма полза.

— Готово — каза Франк.

— Дръж го ниско — предупреди Тъкър. — Не искаме да го видят, нали?

— Ясно. Активирах всички електронни защити, за да не могат да го засекат, а сензорите му са в режим на пасивно приемане. В крайна сметка нали искаме само да хвърли един поглед?

Тъкър тупна Франк по рамото. След миг дронът се издигна от тревата и с жужене полетя в студения въздух. След като стигна върховете на дърветата, изчезна от погледите им с пълна скорост. Тъкър се зае да следи полета му на екрана на пулта. Дронът като че ли се управляваше сам, почти без намесата на Франк.

— Засичаш ли изобщо нещо в ЧС? — попита Нора.

Франк отвори друг прозорец. Тъкър помнеше това отпреди. Честотен спектър.

— Хммм… — Франк мърмореше сам на себе си, после промени някои настройки по настояване на Нора.

Изведнъж се появи синя ивица с пик.

— Обхват М — отбеляза Нора и сниши глас.

Франк се обърна към Тъкър.

— Във въздуха има още една Оса.

— Вероятно патрул — добави Нора.

— Внимателно — прошепна Джейн.

Когато Рекс стигна по-навътре в планината, се появиха още пикове, в същата честотна лента.

— Повече от една — отбеляза Франк.

— Върни Рекс, преди да са го засекли — нареди Тъкър. — Засега имаме каквото ни е нужно.

Джейн го погледна.

Тъкър изведнъж съжали, че се бе усъмнил в способностите ѝ на навигатор.

— Това доказва, че сме където трябва — добави той.

— Сега трябва да открием начин да влезем вътре — и да останем живи.

32.

27 октомври,

11:15 централно европейско време

Динарски планини, Сърбия

След като отново подкараха по пътя, Тъкър се зае да огледа района около комплекса на „Скаксис Майнинг“. Движеха се по междуселски пътища, фермерски просеки и кални коловози, обикаляха мястото от разстояние, като от време на време пускаха Рекс на кратки обиколки, за да опитат да засекат координатите на командния център, с който комуникираха дроновете във въздуха.

Опитваха да открият центъра на трите К — командване, комуникации, контрол. Единствената надежда да спрат Келерман и Лион беше да открият местоположението на този център. Джейн разполагаше със сателитна карта на минното предприятие като част от пакета, подготвен от Рут предварително. Да се определи точно местоположението на командния център, скрит сред петдесет квадратни километра кариери, забои и минни постройки обаче се оказваше трудна задача.

— Какво ще кажете за това? — Франк посочи път, който като че ли водеше към минния комплекс откъм западната му страна.

Тъкър намали, но се оказа, че пътят е затворен със заграждение, боядисано на бели и черни ивици, на което беше завинтена табела с надпис на кирилица и сръбския герб — двуглав орел със златна корона.

Джейн извади айпада си и преведе надписа с програма за преводи: „Достъпът ограничен по заповед на Министерство на земеделието и горите. Нарушителите ще бъдат арестувани и съдени“.

Тъкър си спомни един подобен надпис пред наводнената кариера, в която бе открил тялото на Санди.

Джейн посочи пътя.

— Трябва да продължим нататък. Изглежда оправдано.

Ядосан, Тъкър дръпна ръчната спирачка и скочи.

— Да видим какво има.

Кимна на Франк, който не беше във възторг от идеята, и заедно преместиха заграждението настрани достатъчно, колкото Джейн да прокара джипа. Бялата машина вече беше покрита с пръски кал и мръсотия от покрива до гумите.

Тъкър и Франк върнаха заграждението на мястото му и продължиха нагоре по планинския път. Скоро той стана стръмен, така че се включи и задното предаване на шкодата. Пътят се заизкачва на зигзаг по склона на планината. За съжаление, като че ли се отдалечаваха от терена на „Скаксис Майнинг“.

— Губим си времето — каза Джейн, когато взеха поредния завой. — По-добре да се връщаме.

— Още малко — настоя Тъкър. — Ако се качим на билото, може би ще успеем да видим комплекса от високо.

— Рекс би го направил много по-лесно — предложи Нора.

— Обаче може да го видят.

След още мъчителни десет минути стигнаха билото на хребета. Тъкър паркира колата под някакви борове и слезе. Пред очите му се разкри панорама, която показваше същинската големина на предизвикателството, което ги чакаше.

„Скаксис Майнинг“ се оказа огромна рана върху обраслата с растителност планина. Цели върхове бяха изядени, а падините бяха запълнени с отломки и отпадъци от копаенето. На много места сред неравния пейзаж се виждаха токсични зелени езера, около дървообработващи машини и бетонни постройки, които бълваха черен дим от високи фабрични комини.

— Виждал съм подобно опустошение в Апалачите — каза Франк. — Изкопават и изнасят цели планински върхове.

— В момента не се вижда нищо необичайно — обикновен работен ден. — Тъкър видя да се издига хеликоптер с окачен отдолу контейнер отломки, които щеше да пренесе до мястото за отпадъци.

— Обаче знаем, че наоколо патрулират „оси“ — напомни Нора. — Тоест, мястото, изглежда, е това.

Тъкър кимна към рудниците долу.

— Ако мините работят така, Лион и компания трябва да пазят работата си в тайна от работниците.

— Къде се крият обаче? — попита Джейн.

Франк сви рамене.

— Още няколко полета на Рекс и ще можем да засечем къде е командният център.

Джейн го изгледа неуверено.

— Територията е огромна.

Тъкър погледна към другата страна на минния комплекс, към селото Камена Гора. От тази височина в далечината се виждаха и други села. Бяха сгушени в съседните долини, които бяха разперени като петте пръста на човешка ръка. Дланта се простираше на юг и след поредица по-ниски възвишения и гори достигаше границата между Сърбия и Черна гора.

Тъкър огледа границата внимателно.

„Какво планира Келерман? И защо тук?“

Знаеше за проблемите между тези две страни и подозираше, че те са ключът към това, което щеше да се случи. В Тринидад Келерман се бе възползвал от вътрешнополитическото напрежение на островната република. Вероятно планираше да се възползва от подобни конфликти и тук, на Балканите.

„Но как смята да изиграе играта си?“

Тъкър се обърна към Франк.

— Рекс има ли достатъчно заряд, за да огледа част от границата с Черна гора?

— Ако се приближим още малко. Примерно, ако го пуснем от покрайнините на онова село. — Франк посочи Камена Гора. — Може би дори ще ударя два заека с един куршум.

— В смисъл?

Франк обясни:

— Ако пусна Рекс южно от онова село, мога да се обзаложа, че ще успея да засека точното място на командния център на операцията.

— Няма да приема такъв облог. Знам какво можеш да направиш с Рекс.

Франк се намръщи.

— Аз пък си мислех, че ще спечеля една бира.

— Ти ми кажи откъде се управлява операцията тук и ще ти купя цяла каса.

Франк се ухили.

— Дадено.

11:40

Върнаха се в шкодата, спуснаха се по виещия се път, излязоха от територията на горското стопанство и се върнаха назад през долината. Когато наближиха Камена Гора, покрай пътя започнаха да се появяват селски къщи, заобиколени от кошари с кози и овце. Добре поддържани дъсчени огради, боядисани в бяло, очертаваха линии през зелени ливади.

— Имам чувството, че съм у дома, в планините около Хънтсвил — промърмори Франк.

Нора се усмихна.

— И Санди би харесала това място.

Когато влязоха в самото село, една от разликите пролича веднага. Местните хора тук изобщо не страдаха от параноята на планинците от Апалачите. Възрастните мъже им махаха, малки деца подвикваха и весело гонеха колата. Тъкър спря на централния площад на селото до чешма, на която имаше покрита с лишеи статуя на войник в атака, с насочен към невидим враг щик.

— Защо спираме? — попита Джейн.

— Ще проверя дали някой знае английски. Може и да науча нещо от местните. — Обърна се към Джейн. — Вие отидете до южния край на селото и вдигнете Рекс във въздуха, после се върнете да ме вземете.

Тъкър се обърна към Каин на задната седалка.

— Стой при тях, приятел.

Беше достатъчно рисковано да показва физиономията си толкова близо до „Скаксис“, а с Каин щеше наистина да е прекалено. Хората щяха да говорят за американец с куче. Остави групата в джипа, вдигна качулката на якето си и омота шала около брадичката си. Преди да излезе си сложи слънчеви очила — не че имаше нужда в такъв облачен ден.

Колата се отдалечи и той отиде при жена на средна възраст със синя забрадка. Държеше в ръце самун хляб, голям колкото бебе. Забеляза го и му се усмихна, а когато застана пред нея, леко наклони глава.

— Мога ли да хапна нещо някъде тук? — Направи жест с ръка, изобразяващ хранене. Даваше си сметка, че най-доброто място да научиш клюките е местното заведение.

— Говори английски — каза жената и усмивката ѝ стана по-широка заради неумелия му опит да комуникира с езика на знаците. — Ела. Покаже. Хубаво храна.

Прекоси площада към варосана тухлена къща с надпис на кирилица над вратата.

— Американец? — попита жената.

— Канадец — поправи я той. Правеше всичко възможно да прикрива присъствието си възможно най-дълго.

„Всички обичат канадците“.

— Аз Божена. — Тя сложи длан на гърдите си и го погледна.

Той смяташе, че Лион още не знае истинското му име, затова го каза на жената.

— Тъкър.

— Тъкър — повтори тя, като че ли пробваше името, после кимна, като че ли го намери за приемливо.

— Дошъл хубаво време. Днес обяд агнешка чорба. Супа от агне. Много хубаво в студен ден.

— Звучи чудесно.

Тя го въведе през вратата, отново с усмивка. Топлината от каменната камина прогони студа от костите му почти мигновено. Мястото за хранене се състоеше от две дъсчени маси с пейки пред бумтящия огън и малък бар с рафтове прашни бутилки отзад. Стълби водеха нагоре, вероятно към стаи под наем.

Очевидно беше някакъв сръбски вариант на хостел.

Божена поговори със собственика, прегърбен старец, застанал пред голяма тенджера с черпак, и посочи Тъкър. Единствените други клиенти бяха двама груби на вид младежи с работни дрехи, оставили бежови шапки до лактите си на масата. Силните им мазолести ръце бяха чисти, но под ноктите имаха пластове мръсотия и смазка.

„Миньори“, помисли си Тъкър.

Свали якето и шала си, като държеше под око двамата клиенти, но след като го огледаха веднъж с пренебрежение, те престанаха да му обръщат внимание и продължиха да ядат супата си.

Божена пристъпи напред и представи собственика.

— Това Йосиф. Той грижи за тебе хубаво.

— Благодаря — отвърна Тъкър, когато жената тръгна към изхода.

— Ти яде? — попита Йосиф и вдигна черпака, който, изглежда, изпълняваше ролята на меню.

— Яде — отвърна Тъкър и седна на свободната маса.

Старецът се върна с голяма купа, пълна почти до ръба.

Тъкър се обърна леко настрани и го попита:

— Миньори, да? — Наклони глава към другите двама клиенти. — Сигурно е добре за бизнеса, щом „Скаксис“ са наблизо.

Старецът може и да не разбра, но определено разпозна името на мината.

— „Скаксис“ — повтори и направи гримаса, все едно плюе в ъгъла. Двамата млади мъже не му обърнаха внимание, приведени на купите си, прекалено гладни и уморени, за да ги интересува.

— „Скаксис“ иска да махне нас — обясни Йосиф и направи жест с ръка. — Искат всичка земя, и отдолу. Ние казва не. — Тропна с крак за по-голям ефект. — Купуват всичко. Дори синовете ми.

Обърна се и се намръщи към двамата млади миньори — изглежда, те бяха синовете му — и им каза нещо, което ги накара да се свият още повече над купите си. Явно бяха свикнали с подобни укори.

Тъкър започна да се досеща какво цели да получи Келерман от конфликта в региона.

„Още територии, за да разшири операциите си и да експлоатира подземните богатства“.

Преди да продължи разговора, на площада спря изпръсканата с кал шкода. Франк изскочи от нея, мушна бързо пулта под якето си и се огледа тревожно.

Това не беше добре.

— Извини ме — каза Тъкър, излезе и махна на Франк да дойде.

Франк влезе забързано и седна до него на масата.

— Трябва да видиш нещо.

Остави пулта на масата и го прикри с лакът.

— Рекс засне района почти на самата граница, на три километра южно оттук.

Франк изведе на дисплея снимка от височина, поглед към площ с фронт четиристотин метра и петдесет метра в дълбочина. От разстояние всичко изглеждаше нормално, но при внимателно вглеждане се виждаше, че по върховете на дърветата има нещо абсолютно ненормално.

— Камуфлажна мрежа — обясни Франк. — Рискувах и пуснах Рекс да сканира района с радар.

Изображението се промени. Под дърветата се появиха четвъртити форми, строени в прави редици. Там, долу, бяха паркирани машини, включително няколко танка. Тъкър веднага си спомни съветската бойна техника в бутафорния град — бронетранспортьори и танкове Т55. След тях имаше още силуети. Досещаше се какви са.

Оръдия… същите като в „Бели пясъци“.

Пулсът на Тъкър се ускори.

Скритите оръжия бяха насочени към Сърбия.

— На колко си готов да се обзаложиш, че тази техника е нашарена с емблемите на черногорската армия? — попита Франк.

Тъкър не искаше да се обзалага.

— Планират инвазия под чуждо знаме. Като инцидента при Глайвиц.

— Какво? — попита Франк учудено.

— В началото на Втората световна война немски командоси обличат полски униформи и нападат германския град Глайвиц. Хитлер използва фалшивата агресия като повод за нахлуването в Полша.

— Мислиш, че същото ще се случи тук?

— Може би.

Спомни си малките селца по склоновете на планината. Ако Келерман унищожеше тези селца, ако го представеше като агресия на Черна гора срещу Сърбия, сръбското правителство би имало повод да нахлуе в съседната държава.

Погледна през прозореца към Черна гора. Вече почти не се съмняваше. Келерман не искаше само земята под това село. Имаше много по-големи амбиции.

— Въпросът е кога ще започне — каза Тъкър.

Отговорът дойде почти веднага, с далечен тътен.

На километри в южна посока, до дърветата, се издигна кълбо дим. После, миг по-късно, на двеста метра от селото изригна склонът на един хълм. Дървета и пръст изригнаха като гейзер. Земята потрепери.

Тъкър скочи.

„Вече започна…“

33.

27 октомври,

12:01 централно европейско време

Камена Гора, Сърбия

Тъкър изскочи на улицата. Още един трясък разтърси земята. Миг по-късно артилерийски снаряд изпищя над главите им и се взриви в планинския склон. Полетяха камъни и пръст, изсипаха се върху покривите и изпочупиха керемидите в горния край на селото.

От малкото училище от едната страна на площада се изсипаха деца заедно с учителката си, с писъци и плач.

Моторът на шкодата изръмжа и Джейн я подкара.

Франк изтича навън след Тъкър заедно с Йосиф и двамата му синове, които викаха ядосано.

— Какво да правим? — извика Франк.

Джейн спря рязко пред тях. Нора отвори вратата и извика:

— Скачайте вътре!

Каин излая, сякаш и той настояваше да се качат, присвил уши назад. В този момент избухна още един снаряд, на запад от тях, удари една къща и в небето се издигнаха отломки и дим.

Франк заобиколи колата, за да се качи, но Тъкър остана на място, загледан в площада, който вече беше изпълнен със старци, жени и деца. Повечето мъже вероятно бяха на работа в околните мини.

Тъкър стисна Франк за рамото.

— Не можем… не можем просто да оставим тези хора да бъдат избити.

Очите на Франк бяха разширени от страх, но той кимна в знак на съгласие. Все пак попита:

— А какво можем да направим?

Тъкър си спомни разрушенията в пустинния град и как се бяха измъкнали. Обърна се към Йосиф и посочи земята.

— Имате ли изби, пещери, нещо под земята?

Старецът вероятно бе видял доста страдания през живота си и вместо да изпадне в паника, се ядоса и се изпълни с решителност.

— Да. Много изби. И пещери.

Посочи западния край на селото.

Тъкър погледна стареца в очите.

— Покажи ми тези пещери. Накарай момчетата ти да насочват всички към пещерите или избите.

Йосиф кимна и заговори бързо на момчетата си.

— Тък! — извика Джейн.

Той пристъпи към отворената врата и хвърли поглед към хаоса на площада. Повечето деца стояха при учителката си, скупчени около нея, стиснали полата ѝ, разплакани. Други деца бягаха по улици и пътеки наоколо.

— Джейн, ще помогна на тези деца да се доберат до пещерите западно от селото. Прибери в колата колкото можеш повече хо…

Поредният снаряд изсвистя във въздуха и се взриви в другия край на площада. Керемиди и парчета дърво се разхвърчаха във всички посоки и се посипаха върху чешмата. Статуята на войника се наклони и падна в коритото отпред. Вдясно момче на десет-единайсет, което бягаше през дима, изведнъж се просна на земята, разкъсано от осколки.

Франк тръгна инстинктивно натам, но Тъкър го хвана за ръката и го спря.

Момчето беше мъртво.

Йосиф махна на Тъкър да го следва. Синовете му хукнаха, грабнаха по едно-две деца в силните си ръце и подкараха другите пред себе си.

— Обиколете селото! Приберете колкото хора можете да натоварите и ме чакайте в западния край!

Джейн изглеждаше изплашена, но кимна.

— Каин, при мен! — изкомандва Тъкър.

Кучето скочи до крака му.

Шкодата тръгна през площада, а Тъкър и Франк последваха Йосиф и синовете му. Тъкър грабна едно малко момиче, скрило се зад една пейка.

По сигнал на Тъкър Каин тичаше наоколо и лаеше, за да накара изостаналите да побързат. Тъкър извади сателитния си телефон, за да опита да се свърже с Рут, но не намери сигнал.

Франк забеляза усилията му.

— Копелетата сигурно заглушават комуникациите в района, както в Тринидад. Няма сателитни, клетъчни и стационарни телефони.

— Ами Рекс?

Франк погледна пулта.

— Имаме връзка. Всъщност да де. Би трябвало да запазят тези честоти свободни, за да има как да управляват дроновете си.

На югозапад отекна още една страховита експлозия. В небето над съседната планина се издигна оранжево кълбо.

Франк пребледня.

— Започват да обстрелват и други села.

Докато бягаше през селото, Тъкър погледна към границата на юг. Димна пелена се издигаше на мястото, където бяха оръдията и танковете.

Можеше да предположи каква ще е стратегията на врага.

„Обработват тези места, след което ще пуснат танковете“.

След това щеше да има оцелели и щяха да се появят кадри с разрушени домове и черногорски танкове по улиците на селата, и трупове, много от които на деца.

— Как могат да правят това?! — изпъшка Франк.

Тъкър смяташе, че е все едно. Една-единствена цел започваше да блести пред неговите очи.

Танковете трябваше да бъдат спрени преди да стигнат дотук!

Франк се втурна по една странична уличка, за да помогне на бременна жена, която придържаше корема си с ръце и се опитваше да се добере до тях. Върна се при Тъкър, като подкрепяше жената.

След безкрайни усилия най-накрая наближиха покрайнините на селото. Далеч напред единият от братята махаше на Тъкър и сочеше пряката, за да отклони колоната по нея.

Нямаше нужда от допълнително окуражаване, за да бързат.

Още един снаряд удари площада зад тях и изпрати в небето огън и дим. Взривната вълна ги тласна напред. Артилерийските залпове следваха един след друг, снарядите сееха разрушения. Дим изпълваше въздуха, миризмата беше лютива. Викове и писъци на изплашени деца отекваха в набързо опразнените улици. Десетки хора вече следваха Тъкър, други бързаха да стигнат до заветната цел.

Клаксон привлече вниманието му надясно. Шкодата се спускаше по стръмна улица от горните редове къщи на селото и едва се провираше в тясното пространство. През предното стъкло, сега набраздено от пукнатини, се виждаше непоколебимото и нетрепващо лице на Джейн. Тъкър го помнеше от Афганистан — Джейн в боен режим.

Изпита облекчение, когато я видя, и изпусна дъх, който не знаеше, че е стаил.

Колата стигна до потока местни хора и продължи заедно с Тъкър. Беше пълна с хора, насядали един върху друг. Дори на коляното на Джейн седеше момченце на две или три годинки и тя го придържаше с една ръка, докато шофираше, сякаш беше собственият ѝ син.

Свали прозореца и заговори, докато се движеше успоредно с него.

— Взех колкото успях, но нагоре е ад. Видя ли взривовете в далечината?

Той кимна. Тревогата ѝ ясно показваше, че си дава сметка какво означава всичко това.

Стигнаха края на селото и поеха на север — там един от синовете на Йосиф ги чакаше пред двойна врата, през която се влизаше в подземие, изкопано в хълма. Приканваше ги да влизат и ги побутваше да бързат.

Джейн обясни:

— Научих от местен човек, че пещерите от тази страна на селото се използват като общи изби за съхраняване на продукти. Вкопани са дълбоко в земята и би трябвало да им осигурят някаква защита.

Тъкър се надяваше да е така.

Когато стигнаха входа, Джейн свали хората от колата и подаде детето на една възрастна жена, която като че ли го познаваше. Джейн продължи да гледа след детето, докато жената го внасяше през вратата на избата, с угрижено лице, явно замислена за собственото си дете.

Франк, Нора и Тъкър свалиха останалите хора в избата, след това слязоха по стъпалата след тях.

Затвориха вратите.

12:19

Долу бяха запалили фенери. Трепкащите пламъчета осветяваха тревожни лица и сгушени тела. От дълбочината на избата се чуваха приглушени гласове.

Навън продължаваха да избухват снаряди и да тресат земята. От тавана се ронеше пръст. Тъкър чувстваше тътена с корема си.

— Трябва да направим нещо — каза Франк.

Тъкър пое въздух, за да се съсредоточи. Дълбоко в ума му обаче се бяха събудили старите тревоги и му пречеха да мисли. Видя, че всички погледи са насочени към него.

Появи се Каин и се облегна на крака му — сякаш усещаше, че Тъкър се нуждае от подкрепа. Тъмните очи го гледаха и топло отразяваха светлината на фенерите. Тялото на кучето леко трепереше. Не му харесваше, че е под земята, след като преди време едва не беше погребан.

Въпреки това беше лоялен както винаги и оставаше при Тъкър.

Той пое кураж от партньора си и попита Франк:

— Рекс още ли е във въздуха?

Франк извади пулта от джоба си.

— Оставих го в пасивен режим, когато забелязах военната техника. Батериите му обаче падат.

Франк показа екрана на Нора, която все още изглеждаше стъписана от случилото се, но като че ли изпита облекчение, че ангажират вниманието ѝ.

— Мисля, че ще издържи още петдесет-шейсет минути.

— Успяхте ли да засечете къде е командният център?

Франк се сепна — явно беше пропуснал да го направи в суматохата.

— Да видим. — Изведе на екрана някакви данни. Нора наблюдаваше. — Мисля… мисля, че да.

— Мислиш или сте го засекли?

Нора обясни колебанието:

— Не сме дали изрична инструкция на Рекс да засече излъчването от третата посока, така че да засечем данните и да пресметнем координатите, но май го е направил сам.

„Направил го е сам?“

— Санди ме удивлява все повече… — каза Нора тихо и се усмихна.

Франк кимна.

— Мисля, че Рекс се учи. Изпълнил е задачата по своя преценка, може би е разбрал каква е била целта на предишните кратки полети и е записал информацията, в случай че ни е нужна.

— И тя ни е нужна. — Тъкър погледна Джейн. — У теб ли са картите на „Скаксис“?

Джейн кимна и извади сгъната топографска карта.

— Какви са координатите на командния център?

Докато тримата се взираха в картата, която разпънаха на стената на избата, някой докосна ръката на Тъкър. Той се обърна и видя Божена и Йосиф.

Старецът кимна вдървено, но учтиво.

— Хвала вам.

— Благодаря — преведе Божена, като добави и собствената си благодарност за усилията им.

„Рано е да ни благодариш“.

Божена явно си даваше сметка за опасността, защото страхът беше изписан на лицето ѝ. Трепна, когато още една експлозия разтърси земята. Все още никой не беше в безопасност — особено ако онези танкове потеглеха.

Тъкър погледна Божена и Йосиф.

— Нужна ни е помощта ви. — Кимна към двамата синове на стареца. — Трябва ни човек, който познава мините на „Скаксис“ добре.

При споменаването на името Йосиф се намръщи и попита нещо на сръбски.

— Защо ви е? — преведе Божена.

Тъкър нямаше време да обяснява, а и се опасяваше, че при превода нещо може да се загуби.

— Ако има кой да ни помогне, имаме шанс да спрем всичко това.

Видимо недоверчив, Йосиф поговори с Божена, която, изглежда, го успокояваше — сочеше хората на Тъкър, после останалите в избата.

Най-накрая Йосиф въздъхна и повика едното от момчетата си.

— Синът ми Прави. Знае мините.

Тъкър заведе Прави до картата.

— Покажи му къде според Рекс е командният център.

Франк посочи място на картата, в далечния край на комплекса, далече от основната дейност на мините.

— Знаеш ли къде е това? — попита Тъкър.

Младият мъж се наведе към картата, огледа внимателно мястото, после се изправи.

— Да. Манастир. — Вдигна глава и попита — Защо?

— Можеш ли да ни заведеш там?

Прави се намръщи.

— Там е високо и е така. — Показа с ръката си наклон. „Стръмно“, предположи Тъкър, което се виждаше и от топографията на картата. Започваше да се отчайва, защото си даваше сметка, че няма много време.

Прави предложи лъч на надежда, като се усмихна хитро.

— Но аз може би знае път.

34.

27 октомври,

12:33 централно европейско време

Камена Гора, Сърбия

Тъкър пришпорваше шкодата нагоре по планинския път. Прави седеше до него и му показваше пътя, а Джейн и Нора бяха отзад с Каин. Кучето отново беше в пълен боен екип.

Последният член на групата шепнеше в ухото на Тъкър по криптиран от Рекс канал, защитен от подслушване:

— Тъкър, танковете тръгват… насочват се към нас.

Тъкър бе оставил Франк при селяните в избата. Не искаше да се лишава от него, но Франк бе настоял. Искаше да изцеди батериите на Рекс до последна капка, за да следи случващото се по границата и да защити местните хора със системата за електронна война на дрона, доколкото успее. За да го направи, трябваше да остане в селото.

— Ще са при нас след двайсет минути — предупреди Франк и внесе допълнително напрежение в и без това сложната ситуация.

Дори и без обаждането на Франк Тъкър би могъл да се досети, че танковете са на път. Артилерийският обстрел от няколко минути беше прекратен. Явно градушката от снаряди беше обработила достатъчно селата наоколо. Сега щеше да започне истинският терор.

Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Почти стигнахме до границата на „Скаксис Майнинг“. Направи всичко възможно да удържиш крепостта!

Прави ги водеше по път с коловози. Беше много стар каруцарски път, за който знаеха само местните, и толкова тесен и обрасъл, че огледалата на шкодата непрекъснато закачаха ниските клони на боровете. Някои от мъжете от Камена Гора използваха този път, за да ходят на работа в мините. Водеше до изоставен сектор от комплекса, в който залежите бяха изчерпани и сега беше оставен като незараснала рана.

Командният център се намираше в другия край на това място, на около петнайсет километра от тях.

Прави предложи решение как бързо да изминат разстоянието.

Франк се обади отново:

— Тъкър! Току-що пуснах Рекс да мине високо над танковете. Нещо не е наред.

— Какво? — попита той, докато се бореше да задържи колата върху калния път.

— Рекс улавя електромагнитни сигнатури от танковете, като тези на дроновете. На всички честоти едно и също.

— Какво значи това?

— Мисля, че и танковете са дронове. Изглежда, са без екипажи.

„Възможно ли е?“

Тъкър се обърна към Нора и ѝ каза какво е чул.

Тя се наведе напред.

— Може и да е прав. „Одиша“ беше само една от многото лаборатории, пръснати из цялата страна. Носеха се слухове, че на други места разработват наземни версии на нашия въздушен флот.

Тъкър си даде сметка, че Келерман би имал полза от машини без екипажи. В „Бели пясъци“, след бомбардировката на „ястребите“, от съветската техника беше останала димяща шлака. Ако не откриеха вътре следи от трупове, Келерман би могъл да прикрие участието си още по-лесно.

Обаче това даде на Тъкър друга идея.

— Франк — обади се той по радиото, — мислиш ли, че можеш да накараш Рекс да хакне танковете и да ги изпрати в отбрана на селото, както успя да плениш онзи дрон в Ню Мексико?

Тъкър си спомни как крилатата машина се беше забила в бункера.

— Може би — отговори Франк. — Но Рекс е на последни издихания, така да се каже. И да успее, няма да трае дълго.

Все пак биха спечелили няколко минути.

— Направи всичко възможно — каза Тъкър.

Прави посочи едно голо място край пътя, където започваше лунен пейзаж с откъртени канари и купчини камъни и пръст. Сред тях беше спрян камион с открита каросерия, вероятно използван от минните работници.

Тъкър паркира изпоцапаната шкода „Йети“ до него.

— Ние отива — каза Прави и скочи от колата.

Тъкър слезе с останалите. Младият мъж ги поведе през останалите в края дървета, после по виеща се през голото място пътека. Тъкър се чувстваше оголен, но нямаха избор. Преди да тръгнат, бяха взели от местните връхни дрехи, за да не бият на очи. Все пак Тъкър се надяваше всички погледи да са вперени в бойните действия, а не в този отдалечен ъгъл на комплекса.

Поне за момента изглеждаше, че е точно така. Няколко групи работници стояха на билото и гледаха разрушенията долу. Тъкър само можеше да си представя какво минава през главите им. Колко от тях имаха семейства в тези села? Колко бяха зарязали мината, за да се притекат на помощ на близките си? Гневът им сякаш се лееше по склоновете.

При толкова много стаен гняв нямаше да е никак трудно да се подпали огънят на масова атака срещу Черна гора.

Без да се отклонява от пътя, Прави ги отведе на бетонна площадка, на която чакаха два товарни хеликоптера. Накара ги да почакат с вдигната длан. Отиде бързо в близката барака до два големи резервоара за гориво.

Джейн застана до Тъкър, скръстила ръце на гърдите си. И двамата имаха оръжие — пистолетите от Тринидад — под връхните дрехи. Тъй като летяха с европейски опознавателни знаци и паспорти, на границата никой не ги беше проверил, така че не беше проблем да вземат оръжията. Джейн гледаше бараката навъсено и като че ли се питаше дали няма да се наложи да извади пистолета всеки момент.

Прави се появи и им махна да се приближат. Тръгна към единия от хеликоптерите с още двама души. Тъкър не знаеше какво им е казал, за да ги привлече на тяхна страна, но ако бяха местни, не би било трудно.

Единият от двамата се качи в хеликоптера, а другият изтегли дебело стоманено въже и го закачи отдолу. Другият край беше вързан за голям празен метален контейнер за руда.

Прави им го посочи и им направи знак да бързат.

Беше им предложил да използват хеликоптера, за да стигнат бързо до другата страна на комплекса, но именно Тъкър бе променил идеята с тази последна подробност. Беше си спомнил, че бе видял хеликоптери да носят контейнери с материал, и бе преценил, че ако се качат в контейнера, ще привлекат по-малко внимание.

Беше опасно — но нямаше по-добър вариант.

Докато хеликоптерът загряваше, Тъкър помогна на Нора да се качи в контейнера, после прехвърли Каин. След това пусна раницата си вътре и двамата с Джейн се прекачиха през ръба.

Прави хвърли в контейнера сгънато платнище и каза на сръбски нещо, което вероятно беше препоръка да се скрият. Тъкър разгъна платнището и го метна върху всички. Преди да се скрие и той, видя Прави да се качва в хеликоптера.

След миг роторите се завъртяха по-бързо, набраха обороти и машината се издигна с рев. В контейнера усетиха как въздушната струя притиска платнището върху тях. Миг след това контейнерът се откъсна от земята.

— Дръжте се! — извика Тъкър.

Контейнерът се залюля опасно, после се успокои и се понесе във въздуха.

„Е, почва се“.

12:49

Докато летяха, Тъкър притисна слушалката в ухото си, за да чуе какво има да казва Франк. Гласът му обаче прекъсваше, защото излизаха и отново влизаха в обхвата на предавателя.

— Танковете… по два се насочват към всяко село… ще са там след четири-пет минути.

— Някакъв шанс да ги отклониш? — извика Тъкър.

— Продължавам да опитвам… Рекс… има разлики между тези земни дронове и въздушните…

— Продължавай да опитваш.

Франк отговори нещо, но връзката се разпадна.

Тъкър се отказа. Засега защитата на селото беше в ръцете на Франк. Обърна се към Нора.

— Готова ли си с кода на Санди?

Тя опипа джоба на якето си.

— Дано да съм.

Каин клекна до Джейн. Тя го погали разсеяно по главата, после погледът ѝ отново стана стъклен. Тъкър се премести до нея и улови ръката ѝ. Джейн трепна, но той стисна по-здраво.

Накрая тя го погледна.

— Добре съм.

„Не, не си“.

Твърде често го бе чувал — „Добре съм“ — от колегите си войници. Това казват всички, това се очаква от тях. Да потърсиш помощ се смята за недостойно, особено в специалните части.

„Преглътни“ е техен девиз, колкото и semper fidelis6.

Притегли я по-близо.

— Съжалявам, Джейн. Не трябваше да се държа така с теб. Знам, че изискваш повече от себе си, отколкото от всеки друг.

„Особено когато трябва да защитиш Нейтън“.

Джейн преглътна и кимна. Нямаше сълзи, но Тъкър подозираше, че с времето ще се появят.

— Ще се оправя.

Това беше склонен да повярва.

Щастлив заради калпавия опит да оправи отношенията си с Джейн, Тъкър вдигна платнището и надникна навън. Леденият вятър напълни очите му със сълзи и той примижа. Назъбеният пейзаж на рудниците завършваше с отвесни скали, над които имаше зелена гора. Този ъгъл на комплекса беше оставен недокоснат от изкопните машини.

Защо?

Тъкър извади бинокъл.

Огледа мястото, опита да се досети къде сред пущинаците може да е скрит командният център. И тогава забеляза сянка, към средата на отвесната стена, четири етажа над земята.

Там беше кацнала постройка, чиято фасада се очертаваше на отвесната повърхност. Отгоре имаше две кули, свързани с крепостна стена с високи до кръста бойници, някои от които се бяха срутили и придаваха на стената вид на редица изпочупени зъби. Под бойниците имаше няколко тесни прозореца, заострени в горния край. Под тях имаше голяма дървена врата.

Тъкър си спомни какво бе казал Прави, когато му посочиха това място на картата.

Манастир…

Да, това беше манастир. Докато пътуваха от летището, бяха забелязали и други подобни обекти, църкви и манастири, строени преди столетия, сгушени на труднодостъпни места.

„Ясно защо тази част от мината е пощадена“.

Освен историческата стойност на манастира вероятно и религиозните чувства на местните хора го бяха спасили — не че в момента не се използваше за нещо съвсем различно.

Тъкър видя кабели да се спускат по тесните стъпала, които водеха към голямата дървена врата. В подножието на скалата имаше камуфлажни мрежи, които прикриваха заграден двор, в който работеха генератори и бяха паркирани камиони. Когато вдигна поглед нагоре, видя редици параболични антени, монтирани покрай бойниците, до една обърнати на юг.

„Това определено трябва да е командният център на операцията.

Как обаче да щурмуваме?“

Първоначално планът беше хеликоптерът да се спусне ниско над гората, все едно ще евакуира работници, бягащи от граничния конфликт. След като доближаха достатъчно, машината щеше да се спусне ниско, така че Тъкър и групата му да могат да слязат в гъстата гора — после щеше да продължи на север.

След като слезеха на земята, Тъкър се надяваше да се промъкнат до сградата и сървърите, през които се управлява операцията, така че Нора да може да ги зарази с кода за самоунищожение.

Тъкър изведнъж се отказа от всички тези планове — защото видя нещо да излита от един овраг и да се понася по небето.

Палач.

Групата на Лион вероятно ползваше близките долини и низини, за да крие ескадрилата си, докато стане време за фаза две на операцията, която почти сигурно трябваше да довърши унищожението и да ликвидира танковете и другата военна техника.

Но не това беше целта на този дрон. Този описа кръг и стреля по хеликоптера. Тъкър вдигна глава и видя как снарядите пробиват корпуса на машината. От двигателя блъвна дим. Хеликоптерът се залюля и контейнерът бясно се разтърси.

Тъкър падна на пода.

Дронът изпълни задачата си и отмина.

Хеликоптерът се наклони и полетя към земята.

07:50 източно лятно време

Смит Айланд, Мериланд

Заключен в кабинета си, Пруит Келерман отново стоеше пред редицата монитори. На няколко екрана вече се виждаха съобщения за престрелки на сръбската граница. Бяха предварителни, пълни със спекулации поради отдалечеността на планинския регион. Но дори и на този ранен етап той пускаше фалшива информация чрез различни медии благодарение на алгоритъма от старите дневници на Алан Тюринг.

„Благодарение на далновидността на дядо ми“.

Останалите монитори получаваха сигурен сигнал от оперативния център на „Скаксис Майнинг“. На един се виждаше опожарено и димящо село. На друг — бомбардирана бронирана техника край черногорския град Бело поле, благодарение на въздушен удар, нанесен от Бойните ястреби в късната сутрин, оставили след себе си само кратери. Пристигаха и други фалшиви репортажи, на които се виждаше зърнистото изображение на колона черногорски танкове и военна техника, напускащи поделението си преди два дни, за да се насочат към сръбската граница. Келерман имаше нужда от някакво обяснение за източника на военната техника, която щеше да бъде открита унищожена край границата.

— Сър! — долетя глас от най-големия стенен монитор.

Беше връзка в реално време със сръбския команден център и Пруит се приближи до монитора.

Рафаел Лион се наведе към камерата и лицето му изпълни екрана. Все пак зад гърба му се виждаха различните контролни пултове, около които се суетяха техници и персонал, които подготвяха следващата фаза на операцията.

— Току-що получихме съобщение, че шестима депутати от сръбския парламент са били убити в Белград. Новинарските канали полудяват.

Пруит се намръщи.

— Но нали идеята беше да са осем? Нали така беше по план?

— Преместихме началния час и заради това загубихме възможност за двама.

Пруит кимна. Преди седмици Марко Давидович беше посочил смесица от няколко умерени християни и мюсюлмани, за чиято смърт би могъл да бъде обвинен Балканският ислямски фронт. И след още ден щеше да стане ясно, че тази терористична група има връзки с Агенцията за национална сигурност на Черна гора, което още повече щеше да дискредитира съседката на Сърбия, което пък щеше да даде аргументи в ръцете на радикалните елементи в партията на Давидович.

„Още един пирон в ковчега“.

Пруит се съмняваше, че ЦРУ или някогашният КГБ биха се справили по-добре.

— Тук всичко е блокирано — продължи Лион. — Комуникациите са заглушени, дроновете патрулират в небето и над пътищата. Никой не може да напусне района.

— Нека остане така.

— Да, сър. И сме точно в график. Чакаме нареждане да започнем втора фаза.

— Много добре. Продължавайте.

Въпреки отделни неудачи всичко вървеше гладко. Пруит отстъпи назад и улови ръцете си зад гърба. Осъзнаваше колко кръв има вече по тях.

Какво обаче е малко разсипано мляко в сравнение с голямата цел?

35.

27 октомври,

12:51 централно европейско време

Комплекс „Скаксис Майнинг“, Сърбия

— Дръжте се! — извика Тъкър, когато димящият хеликоптер полетя към гъстата гора.

Контейнерът се завъртя и се залюля. Останали на дъното камъни затракаха по металните бордове.

Тъкър заби крака в едната стена, а раменете си в другата. Улови яката на жилетката на Каин, стисна с другата си ръка дрехата на Нора. Джейн, притисната в долната страна на контейнера, при краката му, се улови за тях.

Той я погледна, щастлив, че бе започнал да се помирява с нея преди малко. Искаше му се да я прегърне, да я целуне за последен път. Знаеше обаче, че мислите ѝ са другаде. Цялото ѝ същество излъчваше страх и скръб.

Дъното на контейнера се блъсна в горните клони на дърветата.

Тъкър напрегна мускулите си, сякаш за да предпази всички от очаквания удар. Контейнерът пропадна още надолу, задра в клони, отскочи. Намали инерцията на хеликоптера подобно на котва и машината полетя с носа напред надолу, към гората. Контейнерът продължи да се влачи през върховете на дърветата, теглен от падащия хеликоптер.

А след това стоманеното въже се скъса.

Хеликоптерът се разби в дърветата. Последва го контейнерът, който пропадна тежко през клоните, блъсна се в земята и се обърна на една страна.

Тъкър изпълзя замаян и объркан. Джейн и Нора го последваха на четири крака. Изглеждаха изненадани, че са живи, освен Каин, който се измъкна и се огледа, все едно не се е случило нищо особено.

Тъкър се обърна по гръб и огледа следите от падането по клоните на дърветата. Беше ги спасила гъстата гора, защото бе отнела енергията на удара и вместо натрошени кости сега имаха само охлузвания. Но не бяха извън опасност.

Той се изправи със стон, взе раницата си и се загледа в димящите останки на хеликоптера. Прави и пилотът…? Направи крачка в тази посока и в този момент горивото на хеликоптера се взриви, изпрати огнено кълбо към небето, а него блъсна назад и събори.

Тъкър се обърна и видя Нора — беше стиснала гърлото си, изпълнена с ужас. Джейн също беше потресена. Тъкър ги събра на едно място и клекна до Каин. Посочи на юг, към гората, далеч от горящия хеликоптер.

— Търси внимателно! — изкомандва. — Бързо!

Каин хукна през гората.

Тъкър стана и накара двете жени да тръгнат след кучето.

— Не можем да останем тук, защото може да изпратят патрул да провери какво е свършил дронът.

Забързаха. Той извади сателитния телефон и извика на дисплея камерата на Каин. Държеше кучето под око, докато гледаше къде стъпва самият той. За много водачи на кучета това беше много трудна задача — все едно да се тупаш по главата и да разтриваш корема си в кръг едновременно, но за Тъкър не беше проблем. Чувстваше се едно с Каин, използваше собствените си очи, но и очите на кучето.

Джейн крачеше точно зад него.

— Какво… какъв е планът?

— Почти съм сигурен, че се разбихме на по-малко от километър от командния център, на платото над манастира.

— Какъв манастир? — попита Нора.

Беше забравил, че двете жени бяха под платнището и не бяха видели укрепената постройка. Разказа им какво представлява.

— Ако стигнем скалите над старата църква — завърши той, — ще можем да се спуснем долу, до покрива.

— Тоест, ако наистина сме се разбили там, където мислиш — каза Джейн, загледана в гъстата гора. — Аз виждам дървета и само дървета.

Тъкър обаче разполагаше с още един чифт очи. На екрана виждаше как Каин се промушва под храсталаците, как мокри клони замъгляват обектива на камерата. Гледаше екрана и за малко щеше да го пропусне.

— Стой! — изкомандва. Каза го на Каин, но и на двете жени.

Каин замръзна на място и легна.

„Нещо не е наред“.

На няколко метра пред кучето имаше някакви особени стъбла на дървета, които се открояваха. В първия момент Тъкър помисли, че е игра на светлината, но после си даде сметка, че са твърде прави и нямат кора.

Стълбове…

Обърна се към Джейн.

— Някой е преградил с дървени стълбове следващата част от гората.

— Защо?

— Ще видим. — Тъкър повика Каин. — Напред, бавно!

Кучето продължи напред пълзешком. Тъкър отново усети онова притъпяване на сетивата, както винаги когато даваше команди на партньора си.

— Огледай… сега наляво…

Постепенно Тъкър разбра на какво е попаднал Каин, какво му показва.

— Има камуфлажна мрежа на около три метра над земята, опъната на борове и дървени стълбове. — Погледна Джейн и Нора. — Такава имаше и в подножието на скалите.

— Значи си прав — каза Джейн. — Вероятно сме точно над главите им.

Тъкър се усмихна.

— Има само един начин да разберем.

Продължи напред, без да вика Каин при себе си.

След малко стигнаха до маскировъчната мрежа. Откриха следи от хора — отворени сандъци, щанги за вадене на пирони, провиснали палатки. Мястото приличаше на изоставено.

— Вероятно тук са доставяли оборудването, което е било нужно, за да направят командния център в манастира — прошепна Джейн.

Каин стигна до края на мрежата, на ръба на пропастта, но остана скрит в някакви храсталаци. Тримата го последваха. Тъкър каза на жените да останат назад, а той пропълзя до Каин. Погали го.

— Добро момче.

Надникна от ръба. На пет метра надолу видя изпочупените бойници и двете кули. Фасадата на манастира беше долепена до скалата, така че най-вероятно основните му помещения бяха вкопани в камъка преди столетия, с мъчителни усилия и всеотдайност.

„Новите обитатели не са такива“.

В стария камък варварски бяха завинтени редове сателитни антени. Дебели кабели се виеха по бойниците и изчезваха във вътрешността през грубо пробити дупки в стените. В един ъгъл работеше дизелов генератор.

Тъкър огледа антените, които бяха насочени към границата. Надяваше се и вниманието на хората вътре да е насочено натам.

Върна се при Джейн и Нора. Описа какво е видял, докато отваряше раницата си. Знаеше, че ще действат в планински условия, и затова беше взел въжета и екипировка за катерене.

— Ще се спусна първо с Каин, после ще дойдете вие с Нора.

Двете кимнаха.

Тъкър бързо завърза единия край на въжето за едно дърво, после отиде до ръба на пропастта и го изпъна. Сложи си коланите за спускане и закачи жилетката на Каин с карабинки за гърба си. Кучето щеше да виси на него, докато се спускат. След като провери повторно всичко, се обърна с гръб към пропастта и започна да се спуска на малки отскоци. Каин запази пълно спокойствие на гърба му — беше правил това множество пъти.

След малко шестте им крака докоснаха покрива на сградата.

Тъкър клекна, освободи Каин и извади пистолета си. Беше готов да прикрие двете жени, докато се спускат, но до този момент не бе чул сигнал за тревога.

Далечен гръм ги накара да приклекнат. Тъкър пропълзя между две от сателитните антени и огледа далечната долина през парапета. От посоката на Камена Гора, скрита в горите по-ниско, се издигна нов фонтан пръст и дим.

Джейн стъпи до него и погледна натам.

— Танковете…

Последваха още гърмежи и нови взривове и дим.

А след това от двете страни на манастира се разнесе познато жужене. От околните долини се издигнаха стреловидните „бойни ястреби“ и по-малките „палачи“. Разпръснаха се на голяма площ, издигнаха се и се понесоха към селцата.

— Това е началото на края — прошепна Джейн.

13:14

Тъкър приклекна зад една от сателитните антени и огледа кабела, който излизаше от нея. Другият му край влизаше в съединителна кутия, заключена с катинар. Той пипна кабела. Беше топъл и вибрираше от силния ток.

„Може би ще ми изпържи задника, ако опитам да го изтръгна, но може би си струва“.

— Недей — предупреди Нора и го дръпна назад. — Знам какво си намислил. Смяташ, че ако повредиш тези антени, дроновете няма да могат да получават команди.

Тъкър се обърна към нея.

— А не е ли така?

— Дроновете на „Танджънт“ не са просто танкове и самолети с дистанционно управление. Те имат разсъдък. Изкуствения интелект, създаден от Санди. И макар че може и да не са на нивото на нашия нов и подобрен Рекс, все пак имат интелигентни реакции. Командата за атака вече е дадена. Ако махнеш антените, програмата за действие ще остане в сила. Дроновете ще продължат атаката, като може би ще импровизират и ще нанесат още повече поражения.

Тъкър си спомни как Рекс бе проявил самоинициатива и бе засякъл последните данни от предавателите на командния център, за да могат точно да определят координатите му.

Джейн посочи още една причина да оставят антените.

— Освен това ще са ни нужни работещи, ако искаме да предадем разрушителния код на дроновете.

Тъкър си даде сметка, че жените са прави.

— Първо обаче трябва да се добера до сървърите — напомни Нора.

Тъкър погледна към Каин, който душеше нещо около вратата към едната от кулите. Тялото му беше напрегнато, изправено, ушите бяха прибрани назад. Тъкър познаваше поведението на кучето достатъчно, за да разбере, че е надушило миризма на човек, когото познава.

Можеше да има само един човек, когото Каин да помни по миризма.

Рафаел Лион.

Както винаги педантичен, Лион вероятно бе отделил време, за да се качи тук и да провери лично всички подробности. Дълбок гняв бушуваше в Тъкър. Все още чуваше взривовете, разрушили селото. Спомни си момчето, разкъсано от осколките, което се свлече като повредена кукла. Лион и шефът му бяха отговорни за смъртта на стотици невинни хора, а днес щяха да умрат още.

„Това трябва да спре“.

— Хайде — каза Тъкър и тръгна към Каин. — Да открием тези сървъри.

Вратата към кулата беше стоманена, видимо нова и отключена. Или Лион бе уверен, че никой няма достъп до тази врата, или техниците бе трябвало да се качват често, за да настройват антените.

На Тъкър му беше все едно.

Отвори внимателно и видя вдлъбнати от стъпки каменни стъпала, които се спускаха спираловидно надолу. Стълбата се осветяваше от голи електрически крушки, но те бяха разположени на големи разстояния и помежду им оставаха тъмни пространства. Тъкър даде знак на Каин, като приближи длан до носа му, после посочи стъпалата с пръст.

„Стой ниско, оглеждай“.

Каин остана близо до стената, запълзя надолу почти по корем, от една сянка до следващата. Тъкър го последва с двете жени, с насочен пистолет. В другата си ръка държеше телефона и през очите на кучето виждаше какво става един-два завоя пред тях.

Нора дишаше тежко зад гърба му.

Ботушите на Джейн стържеха леко по каменните стъпала най-отзад.

Каин мина покрай равна площадка. От едната страна имаше старинна прогнила врата с железни планки. Висеше крива на счупени панти и зад нея се виждаше начало на тъмен коридор, в който висяха паяжини. Стените бяха покрити с лишеи и плесен.

Никой не беше минавал оттам от години.

— Напред! — даде команда Тъкър.

Каин продължи надолу по стълбите, в кръг, до следващата площадка.

— Стой! — каза Тъкър по радиото и спря жените няколко стъпала преди площадката.

Макар да не видя никого през камерата на Каин, чу гласове да отекват по витата стълба, но беше трудно да определи откъде идват. И тук започваше коридор, като онзи горе, но тук нямаше врата, а само счупени панти — изглежда, някой бе изкъртил вратата.

Джейн прошепна в ухото му:

— Погледни кабелите на пода.

Той също ги бе забелязал. Сноп черни змии. Изкачваха се по витата стълба и влизаха в коридора.

— Приличат на захранващи кабели и кабели за данни — каза Нора.

— Накъде да вървим обаче? — попита Тъкър.

— Надолу по стълбите — каза Нора без колебание. — Сървърите трябва да са на хладно място и да са добре изолирани.

Поради липса на по-добра идея Тъкър продължи надолу и настигна Каин. Гласовете станаха по-силни и явно идваха от коридора вляво. Каин подуши вратата и козината на врата му настръхна. Отново бе уловил познатата миризма.

„Лион“.

Още една причина да не отиват натам.

Тъкър стигна до кучето и го изпрати още надолу по стълбата, покрай кабелите. Този път спиралата направи три обиколки и стигна до друга стоманена врата. Кабелите минаваха през дупка, пробита в стената до нея.

Каин стигна до вратата първи и подуши прага — после отстъпи назад и наведе глава, насочил муцуна към вратата. Даваше знак на партньора си.

„Там има някой“.

Тъкър не видя камери, затова остави Джейн и Нора малко по-нагоре и отиде до вратата. Долепи ухо до стоманата и чу някой вътре тихо да си подсвирква. Предвид всичко, което се случваше, подобно равнодушие го ядоса много повече, отколкото ако някой го беше наругал.

Опита предпазливо да натисне дръжката на вратата с пръст.

Заключено.

По дяволите!

Тъкър се изправи и почука решително по стоманата.

Този път наистина получи ругатня, след която чу приглушен въпрос:

— Какво?

Тъкър изръмжа отговора си с не по-малко раздразнение:

— Лион те иска горе на покрива. Праща ме да те заместя.

— За какво съм му?

Тъкър долови в този въпрос безпокойство и страх. Явно босът командваше с железен юмрук. Тъкър се възползва от това и отговори:

— Че откъде да знам? Просто си размърдай задника.

Последва още една ругатня и ключалката щракна.

Тъкър леко отстъпи и когато вратата се отвори, улови ръба ѝ и дръпна рязко. Мъжът вътре, все още с ръка на дръжката, залитна напред, загуби равновесие и Тъкър го удари в шията. Той се олюля. Тъкър направи крачка край него и го удари по тила с юмрук, после заби челото му в стоманената рамка на вратата.

Чу се пращене на кост и мъжът се свлече безжизнен на пода.

Тъкър го прекрачи и огледа мястото, насочил пистолета. Не беше стая, а сводест коридор със стени от гол камък, който влизаше навътре в склона на планината и стигаше отвъд светлото петно от две халогенни лампи до вратата. Видя и две стари счупени бъчви.

Вероятно тук се беше намирала избата на манастира.

Разбира се, изолираното от външните температури място сега се използваше за друго.

Покрай двете стени имаше високи шкафове с електроника, по които мигаха десетки светлинки. Всичко беше оплетено в кабели. От едната страна имаше метална работна маса с клавиатура и монитор.

Тъкър се огледа набързо, после се върна до вратата и издърпа поваления вътре.

— Чисто.

Нора и Джейн дойдоха и влязоха. Тъкър даде знак на Каин да наблюдава стълбите.

Нора погледна проснатата на пода фигура.

— М-мъртъв ли е?

— Да. — Тъкър коленичи и претърси мъжа, после взе от стола му компактен автомат и го преметна през рамото си. Тежестта на оръжието му се стори приятна.

Джейн огледа шкафовете и се обърна към Нора.

— Това ли търсим?

— Мисля, че да. — Тя отиде до работното място, седна и започна да пише на клавиатурата, като че ли е работила с нея с години, което отчасти беше вярно, предвид предишното ѝ работно място. Погледна Тъкър и Джейн и извади познатата им вече флашка.

— Мястото е това, но ще ми трябва малко време, докато кача кода на Санди на тези машини и ги накарам да го разпратят до всички.

— Колко? — попита Тъкър.

Нора изглеждаше разтревожена и неуверена.

— Не знам. Санди беше гениална. Не съм сигурна, че ще мога да…

Джейн сложи ръка на рамото ѝ.

— Санди е оставила тази флашка на теб. Знаела е, че можеш да се справиш. Ако нямаш вяра на себе си, вярвай на нея.

Нора си пое дъх, кимна и се зае със задачата.

Джейн се обърна към Тъкър.

— Трябва да знаем какво става горе. Да не говорим за резервен план, в случай че… — Погледна към Нора.

„В случай че Нора не се справи“.

Тъкър разбра.

— Ще пусна Каин да проучи другия проход да видя дали ще открия командния център, за да добия представа какво се случва. Ако не друго, ще отвлека вниманието им оттук.

Джейн го последва до вратата.

Тъкър излезе, намери в джоба си резервна слушалка и я даде на Джейн, за да могат да се свързват по радиостанцията при нужда.

— Заключи след мен и пази Нора.

— Добре, но бъди внимателен.

Той въздъхна.

— Ако бях, нямаше да се забъркам в тази каша. Обърна се, но Джейн улови яката му, придърпа го и го целуна. После го погледна и опита да облече в думи онова, което блестеше в очите ѝ.

— Знам — прошепна той, отдръпна се и затвори вратата.

Забърза нагоре по стълбата с Каин.

Докато се изкачваше, си представи самодоволната физиономия на Рафаел Лион.

„Сега сме той или ние“.

36.

27 октомври,

13:36 централно европейско време

Комплекс на „Скаксис Майнинг“, Сърбия

Тъкър спря на площадката заедно с Каин и се вслуша в гласовете, които се чуваха вътре. До него Каин настръхна отново — явно улови миризма, която разпалваше в него някакъв дълбоко вкоренил се гняв.

Тъкър му даде знак да продължи.

„Пази близо“.

Каин се шмугна покрай древната каменна стена.

Тъкър го последва с трофейния автомат на рамо.

Гласовете станаха по-силни, също и светлината. На заден фон се чуваха експлозии, които предизвикваха весели викове. Явно вниманието на всички беше насочено към последната фаза на атаката.

Проходът свършваше след още десетина метра, след което, през сводеста арка, се виждаше горната част на нещо като обширна зала. Тъкър и Каин приклекнаха до едната колона на арката. От другата страна имаше колони и таван с огромни дъбови греди.

Главната църква на манастира.

Арката беше в задната част на нефа, на второто ниво, и излизаше на нещо като балкон, вероятно за църковния хор, който обхващаше ширината на помещението и продължаваше покрай стените на църквата вляво и вдясно. Точно напред беше фасадата, която се виждаше отвън, върху отвесните скали. През прозорците се сивееше небето, под тях беше високата врата. Едното крило беше отворено — оттам влизаше дневна светлина и се чуваха резките гърмежи на експлозиите.

Неколцина мъже стояха пред вратата и наблюдаваха клането на юг.

Истинското действие обаче се развиваше в самата църква. Нефът беше превърнат в импровизиран команден център. В средата имаше маса, отрупана с храна и бутилирана вода. От двете страни имаше две П-образни конзоли, по които бяха подредени големи компютърни монитори. На всяка седяха по двама техници, които съобщаваха на висок глас данни и събития.

От мястото си Тъкър видя въздушни кадри на покрити с дим бойни полета, които вероятно подаваха дроновете във въздуха. Освен това видя черно-бяло инфрачервено изображение и 3-D топографска карта в цвят.

Изведнъж вляво, извън полезрението му, под балкона, някой извика ядосано:

— Какво му става на този танк? Защо спря?

Тъкър позна акцента веднага. Дори Каин наостри уши.

„Рафаел Лион!“

Точно отпред имаше тясна вита стълба, която се спускаше до пода на нефа, но преди да хукне по нея Тъкър искаше да добие представа за ситуацията. Изпрати Каин покрай лявата стена, а самият той тръгна надясно. Стоеше плътно до стената, далече от парапета, и се прикриваше в сенките.

Когато сви покрай стената, край парапета напред помръдна сянка, полускрита зад една от каменните колони. Въоръжен гард. Беше с гръб към Тъкър и следеше какво става долу. Тъкър се промъкна зад него и при последната крачка притисна гръкляна му с цялата си сила. Свали го на земята, но близо до стената, зад колоната. След това притисна сънната му артерия и изчака тялото да се отпусне.

Скрит зад колоната, бързо взе резервните пълнители на гарда и ги прибра в джобовете си. Провери и камерата на Каин — накара го да се обърне наляво и надясно, но от неговата страна не се виждаха хора.

„Вероятно този е бил единствената охрана тук“.

Тъкър пропълзя около колоната до ръба на балкона и погледна между пролуките на парапета.

Лион изкрещя пак:

— Защо спря там?

Французинът крачеше напред-назад зад един от техниците. Тъкър виждаше всичко. Техникът опитваше да задвижи машината по всички възможни начини, но без успех.

— Не разбирам… Не реагира.

На мониторите над главата на техника се виждаше светеща карта на Камена Гора. Много райони бяха обгърнати в мрак. Друг монитор показваше въздушни снимки на полетата от южната страна. Един танк мина през ливада, после смачка кочина с прасета и срути близката къща. През тревата се разбягаха прасета. След танка се появиха бронирани машини с картечници, които не преставаха да стрелят към селото. Втори танк спря насред полето, сякаш за да гледа мълчаливо продължаващото разрушение.

— Накарай го да се раздвижи! — ядосваше се Лион.

— Не мога. Умрял е.

Докато гледаха обаче, куполът на спрелия танк се раздвижи. От оръдието изскочи дим. Снарядът улучи водещия танк от около трийсет метра и го превърна в димяща купчина метал. Когато димът се разсея, половината купол липсваше.

И сякаш не беше доволен от попадението, куполът на танка отново се завъртя — този път към една от бронираните машини. Не я улучи, но куполът продължаваше да се върти и да търси нова възможност за стрелба.

Лион и техникът бяха озадачени от поведението на танка, но Тъкър не беше.

„Браво, Франк“.

Франк вероятно бе успял да поеме контрола над танка, за да го използва в защита на Камена Гора.

Лион се обърна към другата работна станция и извика на техника:

— Изпрати „ястреб“. Бомбардирай го.

Онзи веднага се зае, но жестовете му издаваха нежеланието му.

— Не мога да го видя, сър. Никоя от птиците не го вижда. Като че ли системите са ослепели.

— Обаче аз го виждам, ето там! — продължаваше да се ядосва Лион.

Тъкър се усмихна. Рекс вероятно прикриваше танка, както дистанционният пулт бе прикрил него и Каин в блатото в Алабама.

Танкът стреля пак. Снарядът улучи един бронетранспортьор странично и машината се претърколи в ливадата, в едната ѝ страна зейна дупка. Но Франк не беше приключил. Веригите се завъртяха и четирийсеттонното чудовище започна да преследва другите машини, да набира скорост.

„Браво, Франк, браво…“

— Момент! — извика техникът до Лион. — Мисля, че си връщам контрола!

На екрана видяха как танкът намали скоростта — оръдието започна да се движи насам-натам произволно, после спря.

— Готово! — заяви техникът доволно. — Навсякъде имаме зелени светлини!

От другото работно място също се чу добра новина:

— Най-после успях да го взема на прицел.

Тъкър изруга наум. Явно защитата на Франк беше краткотрайна. Рекс вероятно беше останал без захранване.

— Още ли искате да унищожа танка? — попита техникът.

Лион примижа пред картата.

— Не. Да остане където е. — Чукна място на картата, разтреперан от гняв. — Изпрати тези координати на танка и дай команда да изразходва останалите си боеприпаси срещу тях. Според предварителните анализи повечето от местните хора би трябвало да са се скрили в пещерите по западния склон над селото. Взривете ги. Ако някой оцелее, да бъде погребан жив.

— Слушам, сър. — Техникът почна да въвежда координатите.

— Приключваме с всичко сега! — каза високо Лион. — Всички оръжия да стрелят по селата. „Ястребите“ да пуснат запалителни бомби и касетъчни заряди. Една последна огнена буря и вдигаме багажа от това забравено от бога място.

Разнесоха се радостни възгласи и викове „ура“.

Тъкър се скри отново зад колоната и докосна микрофона на гърлото си.

— Джейн? — прошепна.

Последва дълга тишина, после се чу отговор:

— Как са нещата при теб?

— Зле… и ще стават по-зле. При вас?

— Нора работи. Ще ѝ трябват още пет-шест минути.

Тъкър се намръщи. Нямаха толкова време.

— Ще видя какво мога да направя тук.

Трябваше да предотврати обстрелването на избите.

Пропълзя веднага до парапета и насочи автомата. Прицели се в техника, който управляваше танковете.

Той се обърна към Лион и каза:

— Имам готовност да…

Тъкър издиша и натисна спусъка. Главата на техника се люшна на една страна сред ореол от червена мъгла и той падна върху терминала. Беше хладнокръвно убийство, но се налагаше.

Разнесоха се крясъци. Тъкър хукна покрай парапета и започна да стреля по произволни цели долу. Опита първо да елиминира Лион, но той беше твърде опитен, за да се поддаде на страха. Още при първия изстрел на Тъкър се бе прикрил зад една от конзолите.

Тъкър докосна микрофона на гърлото си и изкомандва:

— Каин. Шум. Крий се.

Кучето нададе вой от отсрещната страна на нефа. Звукът отекна в каменните стени и сякаш долетя едновременно от всички посоки. От акустиката настръхна дори Тъкър.

Мъжете долу се окопитиха и започнаха да стрелят бясно към балкона и Тъкър се прикри назад в сенките. Видя как няколко техници и въоръжени гардове избягаха през отворената врата.

Лион, вероятно усетил, че губи контрол, застреля един от дезертьорите в гърба и изкрещя:

— Стой на място! Всички работни станции! Предай последните команди! Веднага!

Тъкър понечи да се върне до витата стълба, за да вземе на прицел протежението на нефа, но се оказа, че по нея се изкачват двама мъже с пълно бойно снаряжение.

Тъкър приклекна зад ъгъла и стреля в краката на първия — раздроби капачката на едното му коляно. Той падна с вик, при което препъна втория — но тези двамата бяха опитни бойци.

Макар и да падаше, вторият успя да се претърколи над партньора си в прохода срещу стълбата — където Тъкър се бе прикрил преди малко, за да огледа ситуацията долу. Първият, макар и разкъсван от болка, намери сили да се обърне на една страна и да стреля към Тъкър, за да го принуди да се скрие. В този момент другият се подаде от прохода и издърпа партньора си на безопасно място.

Двамата откриха яростен огън по Тъкър. Куршумите шибаха камъка, рикошираха навсякъде. Тъкър усети удар като с чук по бедрото и се завъртя на една страна. Зае отново позиция, прицели се и изпразни целия пълнител.

След като остана без патрони, опита да извади нов пълнител от джоба си.

Сякаш усетил възможността, здравият гард изскочи от скривалището си и тръгна със стрелба към позицията на Тъкър зад колоната. Куршумите къртеха парченца от камъка.

„Нямам време…“

Тогава сред трясъка на автоматично оръжие се чуха две по-остри пукания.

Раненият, който се криеше в прохода, се просна по очи на балкона. Другият се обърна, но получи куршум в гърлото и падна като отсечен.

Появи се Джейн, приклекна на коляно под арката на вратата, с димящ пистолет в ръка.

На Тъкър му се искаше едновременно да я прегърне и да я наругае — обаче сега не беше време за такива неща.

Чукна микрофона.

— Каин. При мен.

Трябваше да се оттеглят на безопасно място.

Командата блести в очите на Каин с настойчивостта в гласа на партньора му, но той остава скрит. В дълбоката сянка до него достига миризма — от една отворена врата, от една скрита стълба.

Той познава тази миризма на пот, сол и дим, помни я от случая в гората. Тя е на ловеца, който го е причакал.

Този мъж сега опитва да направи същото, иска да нападне него и партньора му в гръб. Каин обаче изчаква, скрит зад каменен ствол в тази каменна гора.

Този път ловецът ще е Каин.

Каин наблюдава как мъжът се измъква през вратата, долепен до стената, предпазливо. Вижда как вдига голяма тръба на рамото си.

Не е пушка.

Нещо по-лошо е.

Каин знае какво е и не може да чака повече.

Напряга мускули и изскача от скривалището си, спуска се към целта си.

Блъска мъжа и над главата му се разнася гръм.

Тъкър видя пламъка и приклекна. Нещо пропищя над парапета и остави спирала от дим. Гранатата удари една колона и я пръсна.

Тъкър чу свирепо ръмжене, съвсем близо.

Каин…

Махна на Джейн да излезе напред и да заеме позицията му до витата стълба. Подаде ѝ автомата и каза:

— Стреляй по всичко.

Погледнаха надолу и си дадоха сметка, че май е твърде късно.

Техниците напускаха работните си места, бягаха към вратата, подкарвани от двама души от охраната, които ръкомахаха. Последната команда вероятно беше предадена на ескадрилата — да бъдат унищожени селата.

Тъкър обаче имаше по-непосредствен проблем.

В сенките започна стрелба — една цев, проблясваща с пламъци. Достатъчно за да покаже боричкане до задната стена на балкона. Тъкър закуцука натам, лявото му бедро гореше, по него се спускаше топла струя.

„Дръж се, Каин“.

Кръвта тече по езика му.

Каин избягва блеснало острие на нож и захапва китка. Стиска плат и плът, но не е забил зъбите си. Китката го отхвърля настрани. Отскача, когато стрелят по него с пистолет. Два куршума удрят камъка пред лапите му. Третият го удря в гръдния кош. Ударът пука ребра и го оставя без дъх, но предпазната жилетка издържа. Той се хвърля напред с цялата сила на задните си крака.

Не за да избяга — за да нападне отново.

Тялото му се блъска в плячката. Мъжът се блъсва в стената и пада. Въпреки това вдига ръка и отблъсква Каин. В тъмнината блясва пламък. Рамото на Каин пламва от болка, кракът му отдолу се огъва.

Напряга сили да се изправи.

Мъжът е по-бърз, надвесва се над него, пистолетът е насочен.

Стреля.

Все още на метри оттам, Тъкър изпразни пистолета си в тъмния силует на Лион — в момента, в който той натисна спусъка на своя пистолет. Тъкър видя, че партньорът му е в опасност, и продължи да стреля бясно. Един куршум улучи ръката на Лион, отклони пистолета и куршумът се удари в камъка до главата на Каин.

Тъкър не престана да стреля и да пристъпва напред, да принуждава Лион да се отдалечи от Каин и да отиде до парапета.

Докато отстъпваше, Лион насочи пистолета и стреля два пъти по Тъкър, но неточно. След това пълнителят изтрака на пода празен.

Тъкър застана над Каин и се прицели.

— Всичко свърши.

Лион се изсмя и скочи през парапета. Тъкър скочи натам, но Лион вече беше изчезнал. Тъкър се наведе надолу и видя как Лион се блъска в една банка с монитори и пада. Преди Тъкър да успее да стреля, Лион се вмъкна под голямата маса в средата на нефа и скрит под нея понечи да пропълзи към отворената врата.

Хората му откриха огън по Тъкър от вратата и го принудиха да се прикрие.

— Не можеш да направиш нищо! — извика му Лион. — Каквото е задействано, не може да бъде спряно!

Чу се друг глас:

— Не бъди толкова сигурен, задник!

Тъкър се обърна и видя Нора — беше приклекнала до Джейн край парапета на балкона.

— Погледни! — извика Джейн.

От скривалището си до парапета Тъкър погледна през горните прозорци на фасадата. В далечината видя черни точки да падат в долината и да се разбиват. На мониторите видя същото — от небето падаха „бойни ястреби“ и „палачи“, натежали като олово, като отровени птици по време на полет.

И наистина бяха отровени.

Нора извика на Лион:

— Санди ти казва да вървиш по дяволите!

Лион изскочи от скривалището си и се спусна към отворената врата, куцукаше. Хората му го прикриваха от вратата.

— Както казах — извика Тъкър, — всичко свърши!

— За теб!

Тъкър не хареса тона и се наведе над парапета.

Лион спря пред вратата и застана съвсем открито. Вдигна някаква черна кутия и натисна някакъв бутон. Долу изтрещяха експлозии, взривиха се заряди, завързани за колоните. Някъде горе се чуха още. Гората от колони започна да пада и да кърти със себе си части от тавана. Заваляха каменни отломки и парчета дърво.

Тъкър си спомни как Келерман бе разрушил командния център в Тринидад, за да заличи всякакви следи от съществуването му. Явно същото беше замислено и тук.

Лион се изсмя.

— Заключете ги вътре!

Тъкър стреля към вратата. Улучи един мъж, който се опитваше да я затвори. Прецизен изстрел, в главата. Друг побягна.

Не и Лион обаче.

Той грабна един автомат и отвърна на огъня — но не стреляше по Тъкър. Изобщо не беше глупав. Целеше се в слабото място на Тъкър. Стреляше по горния край на витата стълба в дъното на нефа.

Оттам долетя стенание, после вик.

Нора изкрещя:

— Тъкър! Помощ!

„Джейн…“

Лион се засмя пак, отстъпи и посегна да затвори вратата.

Обаче в суматохата и прахоляка един друг ловец се спусна към плячката си.

Каин се спуска снишен под масите, избягва трясъците и парчетата, които падат наоколо. Не обръща внимание на болката в ребрата и на агонията в левия крак. Миризмата на плячката изпълва черепа му, не оставя почти нищо освен ярост.

Проследил е миризмата на целта си, като е минал през страничната врата и се е спуснал на долното ниво по тайната стълба.

Сега тича под масите и прекосява последното разстояние към дневната светлина, към целта. Мъжът осъзнава опасността твърде късно — едната му ръка е на вратата, другата е вдигнала оръжието високо.

Каин го блъсва ниско, отскача със задните крака с оголени зъби и ръмжене. Удря плячката в корема, тя се свива, пада назад. След това мъжът залита още малко, размахва ръце, оръжието му полита — и той пада надолу… надолу…

Каин не успява да спре, полита след него.

37.

27 октомври,

13:44 централно европейско време

Комплекс „Скаксис Майнинг“, Сърбия

Не!

Тъкър видя как Каин се хвърли към Лион. Трийсет килограма ярост и жажда за кръв блъснаха войника в бездната. Инерцията отнесе кучето над ръба и то също изчезна.

Тъкър се завъртя рязко.

Височината до скалите бе поне четири етажа.

Тъкър се спусна към витата стълба, където Нора придържаше Джейн и притискаше до рамото ѝ парче сгънат плат.

— Върви! — изпъшка Джейн. — Спаси Каин!

Нора ѝ помогна да стане, подкрепяше я с ръка през кръста.

Джейн бутна Тъкър към стълбите със здравата си ръка.

— Идваме след теб.

Манастирът продължаваше да се срутва около тях. Тъкър тръгна с двете жени през нефа. Заобикаляха съборени части от колони. Не можеше да се диша от прахоляк. Една греда на тавана изпращя и рухна, разби масата с храна и вода и наоколо се затъркаляха бутилки.

Навън вече нямаше никого. Хората на Лион бяха избягали от разрушението, без да приберат мъртвите си. Тъкър погледна надолу — и в този момент страховит трясък разтърси земята, защото част от манастира рухна. Тъкър едва запази равновесие, но Нора успя да го улови и да го дръпне назад.

Една сателитна антена профуча покрай главата му.

— Всичко се срутва! — извика Джейн. — Не спирайте!

Тъкър си даде сметка за опасността и хукна надолу по тесните стъпала, вкопани в почти отвесната скала. Въпреки че бяха много стръмни и опасни, той прескачаше по няколко наведнъж. Не обръщаше внимание на болката в бедрото, която го пронизваше на всяка крачка. След като слезе долу, вдигна за миг поглед, за да се ориентира къде е манастирската врата, и хукна към мястото под нея.

Почти веднага видя Лион. Лежеше по гръб, с пречупен гръбнак, от устата му се стичаше кръв. Тъкър му обърна гръб и затърси приятеля си. Направи пълен кръг.

Нищо.

Вдигна ръце пред устата си и извика:

— Каин!

Както винаги готов да се отзове, Каин отговори с жалостиво скимтене. Тъкър опита да определи посоката, но не успя.

— Каин!

Приглушен лай привлече вниманието му вляво. Върху камуфлажната мрежа отпред нещо мърдаше.

Каин!

Тъкър отиде под кучето до дупката, която бе пробил в мрежата Лион, преди да намери края си. Прибра пистолета и извади ножа си. Захапа го и се покатери по един смърч, за да стигне до Каин.

— Идвам, приятел.

Протегна ръка през мрежата и погали Каин по шията, за да го успокои, после взе ножа и внимателно проряза мрежата под кучето. Каин се измъкна през дупката като новородено теле. Тъкър го улови, и го намести внимателно на рамото си.

— Не мърдай! — прошепна му.

Много бавно, като внимаваше да не изпусне приятеля си, слезе от дървото. След като ботушите му докоснаха земята, свали кучето и го остави на крака на земята — поне на три от четирите. Каин държеше десния си преден крак високо. От лапата му капеше кръв.

Тъкър клекна, за да прегледа раната, и кучето го лизна по лицето. Дишаше тежко и едва успя да размаха опашка.

— Да, и аз се радвам да те видя.

Но чувствата трябваше да почакат. Отгоре продължаваха да падат отломки, сипеха се в основата на скалата, разкъсваха мрежата.

— Тъкър! — извика Нора, когато слезе по стълбите.

Джейн почти висеше в ръцете ѝ.

Няколко джипа и пикапа бяха паркирани в подножието на скалата. Щеше да им е нужно превозно средство. Тъкър отиде до Лион и претърси джобовете му — смяташе, че е имал на разположение собствен джип или пикап, защото не би се доверил да шофира някой друг.

Намери връзка ключове в якето му и ги измъкна.

В този момент Лион простена, клепачите му трепнаха и той изкашля кръв. Тъкър отстъпи леко, но Лион вече не беше заплаха — крайниците му бяха парализирани. Все пак очите му се насочиха към Тъкър, после към Каин.

— Малкото копеле… — изпъшка Лион. — Като котка е… има девет живота.

Тъкър беше сложил ръка на гърба на Каин.

— Остава да се научи да пада на краката си. Може би и ти е трябвало да се научиш.

Нора и Джейн докуцукаха до него. Тъкър натисна дистанционното на ключовете и видя кой от пикапите изпищя. Хвърли ключа на Нора и пое Джейн от ръцете ѝ.

— Докарай пикапа тук. Трябва да разберем какво е станало с Франк.

Нора кимна и забърза към колата.

Кашлица привлече вниманието на Тъкър към Лион. Той го изгледа с кръвясали очи.

— Мислиш, че си победил… Келерман… Нямаш нищо срещу него.

Тъкър беше готов да се изсмее на това твърдение, но Джейн въздъхна, поклати глава и каза:

— Прав е. Когато Нора унищожи дроновете, кодът изтри всичко. След като и Уебстър го няма, няма кой друг директно да обвини Келерман, че е лично замесен. И понеже е скрит зад корпоративни защити, е много вероятно да се измъкне от отговорност.

Слаб смях се отрони от гърлото на Лион, изтече още кръв. Гърдите му се издигнаха за последен път — после тялото му се отпусна. Очите му останаха вперени в небето, но не виждаха нищо.

Моторът на пикапа изръмжа и Нора го доближи на заден.

Тъкър помогна на Джейн да се качи на предната седалка, после качи Каин в каросерията и сам скочи вътре. Тупна задното стъкло и Нора подкара през територията на мините.

Тъкър видя как манастирът зад тях се срутва и как в подножието на скалата се образува купчина отломки.

Каин сложи глава в скута на Тъкър и изпусна уморена въздишка.

— Е, знаеш как е, приятел.

Тъкър поклати глава и се замисли за Пруит Келерман.

„Спечелихме битката, но загубихме войната“.

38.

21 ноември,

10:24 източно стандартно време

Вашингтон

Менажерът на целия този цирк седеше отпред, в средата, и председателстваше закритото изслушване пред сенатската комисия. От полупразната галерия в дъното на залата Тъкър наблюдаваше как Пруит Келерман се накланя към адвоката си и се усмихва.

Тъкър стисна юмрук върху коляното си.

Това беше третото изслушване за три седмици след събитията, които медиите определяха като „Обсадата на Камена Гора“. Бяха открили голям брой военна техника по полета и гори — въздушни дронове и наземни роботи — и сега разследванията продължаваха с участието на военни и разузнавателни служби и гражданската полиция от няколко страни в Европа и Съединените щати. Конспиративните теории бяха в изобилие, всеки ден арестува злодеи и по-късно ги пускаха.

Само един човек като че ли беше недосегаем за всякакви обвинения.

Келерман продължаваше да отрича персонално участие, заобикаляше се с планини защитни аргументи и цели екипи адвокати. При това шефът на „Хорайзън Медия“ разполагаше с още по-силен аргумент срещу обвинителите си — много гръмогласна и широка трибуна. Корпорацията и стотиците ѝ филиали продължаваха да оформят историята. Срещу всяко твърдение или претенция Келерман пускаше коментатори, които крещяха гръмогласно от трибуните си, унищожаваха дискусиите в зародиш, обявяваха всичко за лов на вещици и по-лошо — за подкопаване на устоите на Америка.

Тъкър клатеше глава. Джейн се оказваше права.

„Това копеле си го бива“.

Джейн не си бе направила труда да присъства на изслушването — бе предпочела да прекара свежата есенна сутрин със сина си. След като извадиха куршума от рамото ѝ бе излязла от болницата и сега прекарваше всяка възможна минута с момчето си.

Тъкър не би могъл да я обвини. Самият той не се чувстваше удобно на твърдата пейка. След като беше улучен от рикоширал куршум в бедрото, изпитваше болка, ако остане дълго седнал — а може би просто мразеше да стои без работа? След няколкото седмици във Вашингтон в резултат на всичко това започваше определено да изпитва желание да пътува. Копнееше най-после да отиде с Каин до Йелоустоун. Зимата щеше да е идеален сезон да посетят снежната пустош, която би му предложила идеалните условия да прочисти ума си. Но… това трябваше да почака. Не само Каин все още не беше оздравял напълно от раните си — счупено ребро и рана от куршум, — но и Тъкър имаше недовършена работа в града.

Нора седеше до него със скръстени ръце. В очите ѝ светеше гняв, когато гледаше как Пруит се шегува и се смее с адвокатите си. Тъкър нямаше представа дали Пруит е разпознал Нора в галерията като една от оцелелите от Редстоун, но тя стоеше там заради приятелите си, заради Стан и Такаши, а и за много други. Даян беше другата оцеляла след чистката, но бе останала само с един крак. Раната при бягството беше твърде тежка и се бе развила инфекция, наложила ампутацията. Продължаваше да е в рехабилитация.

— Как си? — попита Тъкър.

Нора наведе глава и изръмжа:

— Дай ми минута насаме с този задник.

„И на мен ми се иска, мила“.

След още петнайсет минути наместване и въвеждане на ред сенатор Фред Мейсън от Юта, председател на сенатската съдебна комисия, удари с чукчето си. Настъпи тишина.

Келерман седеше вдървено на излъсканата дървена маса пред шестимата високопоставени членове на комисията. Сесията щеше да е закрита. От двете страни на шефа на „Хорайзън Медия“ пак седяха същите адвокати, готови да изслушат и оспорят всякакви нови обвинения.

Никой не знаеше защо това заседание беше свикано толкова набързо и при такива конспиративни обстоятелства. Имаше само една телевизионна камера, без оператор, която не работеше. Монтираните на стената по двете страни на залата монитори бяха тъмни. Присъстващите бяха получили специални разрешения да са тук. Заседанието не беше просто закрито. Беше херметически запечатано и заключено.

— Призовавам присъстващите към ред — обяви Мейсън. — И за наше общо добро, преминавам направо към въпроса, мистър Келерман. Наскоро се появи свидетел, който ще даде показания и ще представи доказателства за личното ви участие в предателски и престъпни деяния и прикриване на такива не само в Сърбия, но и в Съединените щати, и в Тринидад и Тобаго.

Главният съветник на Келерман се наведе към него и прошепна нещо в ухото му, но шефът махна ядосано с ръка.

— Какъв свидетел, сенаторе? Какви деяния?

Мейсън се наведе напред и погледна над очилата си.

— Мистър Келерман, преди комисията да повика свидетеля, желаете ли да направите изявление? Това е последната ви възможност.

Адвокатът се наклони към Келерман, за да му каже още нещо, но не успя. Думите на Келерман бяха предназначени за адвоката, но микрофонът ги улови и ги чуха всички.

— Блъфират. Няма свидетел. Това е театър.

Тъкър се усмихна.

Безопасен залог — и много близо до истината.

Мейсън даде знак на униформения пристав до двойната врата вляво от трибуната.

Вратите се отвориха и влезе свидетелят.

Франк влезе в залата с елегантна парадна униформа. Куцукаше, защото на единия му крак имаше шина. След като напуснаха „Скаксис Майнинг“ и се спуснаха бясно надолу по пътя към Камена Гора, Тъкър, Нора и Джейн разбраха, че усилията на Франк да забави нападението са спасили повечето от жителите на селото. Единствената му травма беше изкълченият глезен — но не заради сражение или престрелка, а защото се бе подхлъзнал на заледен участък на следващия ден, когато екипът на „Сигма“, изпратен от Рут в Сърбия, бе евакуирал Тъкър и останалите.

— Старши сержант Франк Болинджър — представи го Мейсън, после даде знак на Франк да седне. — Благодаря за помощта и сътрудничеството.

Келерман изучаваше Франк със сбърчени вежди и видимо се чудеше кой е този човек. Вероятно беше наясно, че Тъкър е работил с Джейн и се е ползвал от помощта на Нора, но Франк явно беше останал извън полезрението му.

Тъкър се наслади на тревогата, появила се за миг в очите на шефа.

„Не обичаш изненадите, а, кучи сине?“

А изненадата щеше да е огромна — защото не Франк беше свидетелят.

Франк извади познатия пулт от куртката си. Наведе се над него и въведе няколко команди. Миг след това се разнесе жужене и малък дрон влетя през двойната врата в смълчаната зала, отлетя бавно до трибуната на сенаторите и увисна в средата на залата пред тях.

— Кажете „здрасти“ на Рекс — каза Мейсън.

Изведнъж всички мобилни телефони в залата започнаха да звънят, дори включените на безшумен режим. Сателитният телефон на Тъкър не беше изключение. Той го извади и видя, че някой — или нещо — е поело контрол над апарата. На екрана се виждаше как танк стреля по планинско село. Тъмните монитори на стената оживяха и показаха други изображения — детски труп на улица, срутен и димящ дом, нападение на „боен ястреб“ от въздуха.

Келерман скочи на крака.

Роботизираната телевизионна камера от едната страна вдигна тъмния си обектив. Отстрани мигаха зелени светлинки.

„Браво, Рекс“.

— Става по-добър — отбеляза Тъкър шепнешком.

Нора се засмя.

— А едва започва.

След събитията Рекс беше открит в някакво поле от Франк и екипа на „Сигма“. Дронът беше счупил един или два пропелера, след като бе паднал от небето като сух лист. И в това беше късметът. Без да има захранване, Рекс не бе получил кода за самоунищожение, който бе разпространила Нора от командния център. Тоест не бе преминал през лоботомията и системите му не бяха ликвидирани като на останалите дронове.

След като трудолюбивият малък дрон отново бе получил захранване, Франк и Нора бяха открили, че е свършил повече работа, отколкото някой е подозирал, и е изпълнявал операции, които са били част от заданието му в миналото. Рекс беше конструиран и програмиран да събира данни. Докато бе летял в Сърбия, беше правил точно това — бе подслушвал комуникациите на командния център и бе записвал данните оттам.

На екран вляво се появи лице на призрак — трепкащо, неясно, — което проговори.

Рафаел Лион се наведе към видеокамерата и каза: „Току-що получихме съобщение, че шестима депутати от сръбския парламент са били убити в Белград. Новинарските канали полудяват“.

В другия край на залата оживя още един монитор, на който се появи Келерман, в кабинета си, с навити ръкави на ризата. Гледаше камерата и се мръщеше. „Но нали идеята беше да са осем? Нали така беше по план?“

От другата страна на залата Лион отговори:

„Преместихме началния час и заради това загубихме възможност за двама“.

Разговорът продължи още и още, докато двамата уговаряха графика и унищожението на няколко сръбски села.

Сенатор Мейсън вдигна ръка.

— Достатъчно. Благодаря, старши сержант Болинджър.

Екраните изгаснаха и оставиха залата потънала в тишина, но светлинките на телевизионната камера оставаха зелени и излъчваха надлъж и шир кадри от случилото се.

— Имаме още много — каза Мейсън.

Наистина беше така. Две нощи преди това Франк и Нора бяха изпратили Рекс на малка експедиция над залива Чесапийк, до централата на „Хорайзън“ на Смит Айланд. Рекс се бе справил чудесно и бе събрал още инкриминиращи доказателства.

— Какво ще кажете в своя защита? — попита Мейсън, когато телевизионната камера се обърна към Келерман.

От изражението на Келерман Тъкър имаше чувството, че босът на „Хорайзън“ ще поиска памперс за възрастни.

Преди Келерман да отговори обаче мониторите оживяха отново и показаха физиономията на друг призрак. Санди се усмихна от всички монитори — а вероятно и на телевизионните екрани в цялата страна. Това беше последният кадър с нея от флашката ѝ.

„Браво, Санди! Браво!“

Нора стисна ръката на Тъкър, обзета от емоции.

— Ние… не сме давали команда на Рекс да я покаже.

Тъкър я погледна. Видя сълзите ѝ.

Рекс наистина се учеше.

Тъкър улови Нора за ръката и ѝ прошепна:

— Алан Тюринг щеше да се гордее. И с двете ви.

17:14 източно стандартно време

Смит Айланд, Мериланд

Пруит Келерман стоеше пред стъклата, през които се виждаше заливът. Над водата имаше лека мъгла, която придаваше на силуета на Вашингтон вид на призрачен мираж. Със залеза на слънцето Пруит усещаше как градът му се изплъзва.

Някъде, близо до него и в града, адвокатите работеха на пълни обороти — занимаваха се с последици, обвинения, подозрения, които още не са станали обвинения. Бяха му взели паспорта и целият остров беше под наблюдение, в случай че опита да избяга.

„Но от това не може да се избяга“.

Не просто от острова — от всичко останало.

Беше достатъчно наясно какво губи. Оставаше само радиоактивният дъжд.

Вратата на кабинета му зад него се отвори. За момент той се изненада — беше я заключил. Само един човек имаше карта за достъп.

Обърна се към дъщеря си.

Лора пристъпи две крачки в кабинета, опита още една, но спря, сякаш въздухът вътре беше прекалено замърсен, за да го диша. Той заобиколи бюрото и тръгна към нея.

— Лора…

Тя извърна лице — срамуваше се да го гледа. Но не беше това. Лора замахна и удари на баща си звучен шамар. Той не опита да ѝ попречи.

Тя направи крачка назад.

— Как можа? — възкликна. — Токова деца…

Пруит не опита да отрича. Тя беше негова дъщеря. Знаеше истината не по-зле от него самия.

Тя се обърна.

— Повече никога няма да ти проговоря.

Излезе бясна и затръшна вратата.

Пруит дълго остана неподвижен. Усещаше паренето от шамара на бузата си. Не беше ядосан, наранен или разочарован. Всъщност изпитваше облекчение.

„Добро момиче“.

Ако не друго, поне я бе възпитал както трябва.

„Нека това да е наследството ми“.

Знаеше обаче, че тази молитва няма да има отговор. От двете страни на вратата монитори без звук показваха лицето му. Отдолу минаваха ленти с думи, обявяваха с дебели букви: „Касапинът от Камена Гора“.

И това беше предаване на медиите на „Хорайзън“.

Наистина беше краят.

Той отиде до стенния сейф и го отвори. Извади захабена папка и прокара палец по избелялото заглавие върху корицата.

Папката сега беше празна, книжата бяха нарязани и изгорени преди три седмици, когато бе прикривал следите си.

„Това е то, наследството на дядо ми“.

Захвърли папката настрана. В сейфа обаче имаше и още един спомен от Брайсън Келерман — агента, известен като Geist.

— Призрак… — прошепна Пруит с тъжна усмивка.

Също като него, дядо му беше бил майстор на илюзиите с дим и сенки, на фабрикациите, но беше бил и ловък шпионин, човек с тайни амбиции и високи цели — и готов да окървави ръцете си, за да ги постигне.

Пруит бръкна в сейфа и извади малкия германски маузер, останал от Втората световна война. Прокара пръсти по ръкохватката, представи си как я е държал дядо му. Знаеше историята на пистолета, кога за последен път е било стреляно с него, в една усамотена плевня в британската провинция.

Отиде до прозореца. Винаги държеше оръжието смазано и почистено, като тих свидетел от дните на дядо му — макар че сега се чудеше. Може би бе извършвал този ритуал с по-практична цел, защото маузерът би могъл един ден да му потрябва?

Като последен къс от наследството.

За да докаже, че справедливостта никога не може да бъде истински смазана.

Застана до прозореца, опря цевта в слепоочието си и натисна спусъка.

39.

28 ноември,

16:57 централно стандартно време

Апалачите, Алабама

Беатрис Конлън прегърна Тъкър. Бяха на верандата ѝ. Тъкър току-що я бе докарал след погребението на Санди в Поплар Гроув.

— Благодаря ти за всичко, което направи — каза тя и се отдръпна, но продължи да стиска раменете му. — За моето момиче… за всички.

Той кимна. Беше се изчервил, чувстваше се неловко.

— Опелото беше чудесно — успя да каже.

Беше се върнал в тези планини, за да присъства на дълго отлаганото погребение на Санди, макар че в края на краищата то повече заприлича на парти — но пък самата тя би одобрила това.

Нора извика отвътре:

— Къде са лимоните, Беа?

Майката на Санди обърна глава и извика:

— В книжен плик до хладилника, скъпа! — После тупна Тъкър по рамото. — Защо всички не се махате вече оттук? Нора ще остане и довечера. Ще я науча да прави супа от пор.

Тъкър вероятно бе трепнал, защото Беа се засмя.

— Шегувам се, градско момче. Ще има пица с бира. Ще дойдат и няколко местни момичета.

— Добре тогава. Забавлявайте се.

Беа продължаваше да стиска ръката му. Тъкър усети пръстите ѝ да треперят. Жената си даваше весел вид, но болката не си бе отишла. Беше добре, че Нора ще остане при нея.

Беа погледна джипа му. Джейн чакаше на предната седалка, Каин бе наполовина в скута ѝ. Нейтън все още беше във Вашингтон, при приятели. Джейн бе решила да не води момчето на погребението.

— Добро ти е момичето — каза Беа. — Помни го. И не си мисли, че ти е дадена веднъж завинаги.

— Не се безпокой. Няма да ме остави да си го мисля.

Беа се усмихна, вече с малко по-малко усилие.

— Тогава трябва да я слушаш.

— Слушам, мадам.

Беа го прегърна още веднъж.

— Грижи се за себе си… и за това чудесно куче.

— Ще се грижа.

Тя го целуна по бузата и го пусна.

Докато крачеше през бурените към колата, Тъкър чу мрежата за насекоми да се затваря и гласа на Беа:

— Не пудра захар! Майка ти не те ли е учила да правиш истинска лимонада?

Тъкър се засмя и седна зад волана.

— Държи ли се Беа? — попита Джейн.

— Мисля, че Нора има повече проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Не е важно.

Включи на задна, обърна и излезе от имота на Конлън, за да се върнат в Хънтсвил.

Каин подаде глава през отворения прозорец, за да попие последните остатъци от следобеда. Опашката му тупаше по седалката.

— Щастливо куче — каза Джейн.

Тъкър улови ръката ѝ.

— И партньорът му.

Продължиха надолу по криволичещия път бавно, мълчаливи, към мотела в Хънтсвил. Нямаха програма, само вечеря с Франк вечерта. Франк се бе прибрал веднага след погребението, защото трябваше да приключи с някои подробности около Редстоун. С Нора продължаваха работата по Рекс, но се бяха погрижили да криптират кода на дрона, за да не може никой да ги заобиколи в употребата му.

Нора бе взела и още една предпазна мярка — бе разпространила файла на Санди в целия свят като отворен код. Ако някой решеше да опита това, което Пруит Келерман не бе успял, светът щеше да има начин да го спре.

„Поне засега“.

Тъкър знаеше, че духът е пуснат от бутилката. За добро или лошо, бойното поле се променяше от кръв и плът към програмни кодове и роботи. Той се питаше след колко време самият той и Каин ще станат излишни.

„Може би няма да е лошо“.

Погледна Джейн — не беше сигурен в нищо.

Пред вратата им в мотела ги чакаше някой. С кръстосани крака, с ботуши, леко поклащаше единия.

— Защо така жените непрекъснато се появяват пред вратата ми? — попита Тъкър.

Джейн го тупна по коляното.

— В моя случай имаше голяма полза.

Тъкър спря и слязоха.

Рут Харпър стана и ги посрещна.

— Ето ви най-после. Очаквах да сте тук преди час.

— Минахме по дългия път. — Тъкър отключи вратата и направи знак на Каин да влезе. Застана на прага. — Какво има, Рут?

— Дойдох да ви дам последната информация. Оказа се, че Лора Келерман държи на думата си. Като нов шеф на „Хорайзън“, тя разпродава активи на корпорацията. Обеща да подпомогне възстановяването на Порт ъф Спейн и селата край сръбската граница. Също така ще компенсира близките на жертвите от Проект 623 и „Одиша“.

— Парите няма да върнат мъртвите.

— Разбира се, че няма, но тя прави всичко възможно. Всички доказателства, дори и от Рекс, показват, че тя няма вина за нищо от случилото се. Не я оцветявайте със същата боя като баща ѝ.

Тъкър се опря на рамката на вратата. Изведнъж се почувства уморен.

— А останалите виновници? В Сърбия? В Тринидад?

— Марко Давидович вече е в затвора, с присъда за военни престъпления. Продължават да издирват президента Д’Абрео. Изчезнал е малко след като се разпространи новината — или е избягал, или е мъртъв. Там все още цари хаос.

— Заради което светът се върти — каза Тъкър.

— И заради което „Сигма“ има нужда от помощта ти. — Очите ѝ заблестяха закачливо.

— Рут…

— Знам, скъпи. Просто го казвам. — Подаде му лъскава черна карта. — Това е истинската причина да дойда чак тук.

Той завъртя картата в ръцете си. Не пишеше нищо, но когато я наклони леко на една страна, видя холограма на сребърен знак Σ — символа на „Сигма“.

— Какво е това?

— Ключът за кралството.

Тъкър подозираше какво държи в ръката си. Във Вашингтон за малко го бяха допуснали в командния център на „Сигма“, който се намираше в някакви стари бункери под Смитсониън Касъл на Нашънъл Мол. Вероятно беше криптирана карта за достъп до центъра.

— Нещо като „благодаря“ — обясни Рут и понечи да се обърне и да си тръгне — но спря и сви рамене. — Или, смятай го за перманентна покана.

Тъкър се замисли дали да не хвърли картата в краката ѝ, но въздъхна и я пусна в джоба си.

„Какво пък…“

Рут се усмихна, обърна се и си тръгна, като промърмори само една дума:

— Напред!

Тъкър поклати глава и затвори вратата. Завари Джейн да се боричка с Каин на едно от леглата. Овчарката подскачаше като малко кутре, преструваше се, че ще хапе. Джейн се смееше и се кискаше като момичето, което той помнеше от толкова отдавна, когато беше различен, с по-малко белези.

И отново усети пропастта между сега и тогава да зейва, да изпълва главата му със световъртеж.

В другия край на стаята Джейн най-после се отпусна на леглото. Вгледа се в него, усмихна се мълчаливо, подканящо, припомни му, че това е сега, не тогава.

Той направи крачка, после още една, за да затвори пропастта.

„Може ли да е толкова лесно?“

Усмивката на Джейн стана по-широка.

— Здравей, красавецо!

Тъкър също се усмихна — знаеше, че този път не говори на Каин.