Боен ястреб

24.

25 октомври,

10:17 атлантическо стандартно време

Тринидад и Тобаго, Карибско море

Тъкър бе опрял чело в илюминатора на частния турбореактивен самолет. Пилотът правеше завой над индиговосиния океан. Зеленината на Тринидад се появи отдолу, когато започнаха да се снишават към летището на острова.

— Май ще вземе да ми хареса да пътувам така — подхвърли Франк от другата страна на тапицирания с кожа салон.

Нора, която седеше до него, се съгласи. Държеше кристална чаша кока-кола.

Дори Джейн беше впечатлена.

— Тък, наистина имаш приятели по високи места.

„Бедна ти е фантазията“.

Преди да заминат от Тексас той най-накрая капитулира и се обади по телефонна сигурна линия на Рут Харпър — връзката му с командването на „Сигма“ във Вашингтон. Преди това всячески избягваше комуникациите със секретната група поради прякото участие на „Сигма“ в Агенцията за изследователска и развойна дейност към Департамента по отбраната. Тъй като „Танджънт Аероспейс“ се занимаваше с нови технологии за дронове, Тъкър се опасяваше, че Агенцията също може да е замесена, особено предвид съдействието на военните както в Редстоун Арсенал, така и в „Бели пясъци“.

Докато беше на своя територия, Тъкър бе предпочел да действа сам, но сега, когато следата водеше извън границите на страната, вече се нуждаеше от допълнителна подкрепа. Рут не изглеждаше особено изненадана, че го чува — което го накара да се запита дали не са го следили през цялото време. Така или иначе, Рут го изслуша и обеща да проучи ситуацията дискретно. Уреди да получат и нови паспорти, както и легенда за посещението на групата им в Тринидад.

Предложи да изпрати с тях оперативен агент на „Сигма“, но Тъкър отказа. На Тринидад трябваше да са максимално незабележими, а и не искаше при него да има човек, на когото няма пълно доверие. Освен това целта им на острова беше съвсем проста. След залез възнамеряваха да вдигнат Рекс над Порт ъф Спейн, столицата на Тринидад. Щяха да използват подобрения дрон за задачата, за която бе конструиран — да засича и събира разузнавателна информация. Ако „Танджънт“ планираха нещо за следващия ден, Тъкър се надяваше да разбере какво е то и евентуално да го спре.

Беше готов да поиска и още една услуга от Рут. През последните два дни пътуване бе забелязал в очите на Джейн призрака на безпокойството — чувство за страх и вина. Знаеше, че не престава да мисли за сина си. Тъкър предложи „Сигма“ да поеме Нейтън и да го премести на безопасно място, но Джейн категорично отказа. Имаше доверие на хората, които се грижеха за сина ѝ, а не познаваше тези „едни приятели“ на Тъкър. В края на краищата той престана да настоява, защото в очите ѝ видя отражението на собствената си параноя.

Значи засега щяха да са сами.

Когато самолетът започна снишаването към летището, Каин, който лежеше на пътеката между седалките, реагира на промяната, като вдигна рязко глава и изръмжа тихо, видимо недоволен. Не обичаше полетите с малки самолети и ги възприемаше като необходимост.

Тъкър го почеса под муцуната.

— Няма проблем, приятел. Скоро ще кацнем.

Каин изръмжа пак и отново легна.

Франк продължи да коментира полета от другата страна на кабината:

— Много джунгли има там долу.

Погледна Тъкър и на лицето му ясно се виждаше какво означава това.

Макар островът да не бе много голям, имаше обширни рядко населени и отдалечени райони. За „Танджънт“ нямаше да е никак трудно да скрият ескадрила дронове някъде там.

— Това, което видяхме преди малко, когато завихме, Тобаго ли беше? — попита Нора.

— Мисля, че да — отговори Тъкър.

Тринидад е част от република, която включва и остров Тобаго на североизток. В морето наоколо има и десетки по-малки острови — някои населени, други не. Заради местоположението и климата си тази малка островна република е важен туристически район, но поради големите залежи от нефт и газ петролната индустрия е основна. Заради това огромно природно богатство страната е третата по богатство в Новия свят след Съединените щати и Канада.

„Дали това не е една от причините „Танджънт“ да се прицелват тук?“

Нямаше представа. Отговорите бяха някъде там долу.

След минута колелата на самолета докоснаха пистата на летище „Пиарко Интърнашънъл“ край Порт ъф Спейн. Тъкър стаи дъх, докато минаваха през граничните проверки, но документите, предоставени от Рут, се оказаха качествени. Дори пластмасовият контейнер, в който свалиха Рекс от самолета, не бе удостоен с особено внимание, защото по него бяха емблемите на Националната администрация по океанография и атмосферни явления. Според легендата на Рут групата беше от климатолози, свързани с тази организация. Ако се стигнеше до по-задълбочени проучвания, Франк и Нора бяха в състояние да изнесат и сносна лекция за промените в климата, така че да разсеят всякакви съмнения.

Излязоха от летището бързо и наеха бус. Денят вече беше горещ, въздухът — влажен и силно миришеше на сол. На небето имаше ниски пухкави облаци. Прогнозата обещаваше следобедни превалявания, но през нощта щеше да е ясно — идеални условия за полет на Рекс.

Докато товареха багажа в буса, Тъкър забеляза нещо странно: покрай периметъра на летището бяха паркирани няколко британски бронирани машини FV43.

Джейн забеляза погледа му и прошепна:

— Войници охраняват летището на Тринидад?

Той кимна. Войниците носеха автоматите си на гърдите, готови за стрелба.

— Нещо определено се случва — промърмори Тъкър.

— Може би тази вечер Рекс ще разбере какво.

Имаше обаче по-близък източник на информация.

Когато се качиха в буса, Тъкър се обърна към шофьора и попита:

— Защо има толкова военни в района? Случило ли се е нещо?

Младият чернокож мъж отговори:

— Няма нищо. Няма за какво да се безпокоите. Тука е рай.

Все пак Тъкър видя очите му в огледалото.

Младежът беше нервен и очевидно се преструваше на безгрижен заради тях — туристите.

— Виж — продължи Тъкър, — имаме работа в другия край на острова. Аз отговарям за охраната на този екип. Ако има нещо, което трябва да знам… — Извади сгъната стодоларова банкнота и я подаде на шофьора. — Ще съм ти благодарен за информацията.

Банкнотата изчезна и шофьорът присви очи към Тъкър, в огледалото. След малко най-после изплю камъчето:

— След два дни има избори. Голямо напрежение. Никой не харесва президента Д’Абрео. — Дори само името накара шофьора да направи гримаса. — Правителството… корумпирано е колкото си иска. Някои казват, че може да има бунтове, ако го преизберат, така че по-добре наглеждай хората си по-внимателно.

Тъкър кимна.

— Благодаря за предупреждението.

— Е, това са само приказки, нали така. — Младежът се ухили малко насила. — В Тринидад проблемите идват и си отиват като дъждовете. Всичко ще се оправи.

Тъкър се надяваше да е прав.

Облегна се назад. Джейн се наведе към него и прошепна:

— Като че ли фитилът на бурето барут е готов за палене.

„И не е нужно кой знае какво, за да пламне“.

Минаха покрай още две бронирани машини. Преди да влязат в столицата ги провериха на военен пропускателен пункт.

Нора се премести напред от третия ред седалки на буса и каза:

— Шофьорът е прав за напрежението тук. — Вдигна айпада, на който работеше. — Правителството опитва да омаловажи ситуацията и не допуска медиите да публикуват неодобрена информация.

— Не искат да плашат туристите — отбеляза Франк.

Нора кимна.

— Да. Основният съперник на сегашната администрация е политическата партия на хората. Нарича се НПТ, Народна партия на Тринидад. Тя заплашва с насилие, ако предстоящите президентски избори не минат според очакванията ѝ. Лидерите ѝ твърдят, че администрацията е корумпирана, заедно с цялото правителството. НПТ говори за революция.

Тъкър видя край пътя още един бетеер.

— Изглежда, Д’Абрео приема заплахата сериозно.

Франк пребледня.

— Трябва да вдигнем Рекс във въздуха, за да разберем какво всъщност се случва тук.

Влязоха в града и Тъкър се заоглежда. Порт ъф Спейн се простираше на трийсетина километра и в него живееха повече от сто хиляди души.

Тъкър се питаше какво ли им готвят „Танджънт“.

„Какъв е интересът им в тази малка карибска република?“

Свиха по алея с люляци, заобиколиха един фонтан и спряха пред входа на хотел „Хаят Риджънси“. Двама портиери с колосани бели ризи се спуснаха напред, отвориха вратите, посрещнаха ги с топли поздравления. Единствената спънка в добре отработената рутина се появи във вид на белгийска овчарка, която изскочи от задната седалка на буса.

Единият портиер заотстъпва боязливо, но другият — по-възрастен — остана на място и неуверената му усмивка стана уверена.

— О! Какво хубаво куче!

Без да загуби самообладание, портиерът извика пиколата да вземат багажа, после поведе гостите през фоайе с мраморен под. Чуваше се приглушена калипсо музика. Вляво имаше огромни прозорци, през които се виждаха палми, бял пясъчен плаж и сините води на Карибско море.

Джейн тръгна до Тъкър и го хвана за ръката.

— Водиш ме на прекрасни места.

— Да се надяваме, че ще си останат такива.

След няколко минути се настаниха в апартамент с две спални на покрива, на двайсети етаж, с огромна тераса от всички страни, която предлагаше чудесна гледка към града и залива.

— Ау! — възкликна Франк, докато оглеждаше покритото с мокет помещение. — Това определено е по-добре от последния мотел.

Съсредоточена върху задачата за момента, Нора донесе контейнера с Рекс в дневната на апартамента. Бързаше да провери дрона след дългия полет, за да се увери, че няма нередности. Съсредоточеността ѝ накара Франк да изостави хубавата гледка.

Докато Нора разопаковаше дрона, Каин започна да изпълнява собствените си задачи — което означаваше да подуши всяко ъгълче на стаята.

Джейн трябваше да заобиколи усърдното куче, за да стигне до бара. Някой го бе заредил щедро и бе оставил кошница с плодове и сирена. Джейн прочете бележката на глас:

— Приятни занимания… и не забравяйте противослънчевата защита. P. X.

Тъкър поклати изненадано глава. Рут Харпър определено се бе погрижила за всичко.

Джейн хвърли картичката в кошницата и застана до бара.

— Някой друг да иска питие?

Тъкър се изкуши да последва примера ѝ, но трябваше да се увери, че старателната им благодетелка се е погрижила както трябва за още една подробност. Отиде до гардероба. Вътре имаше малък заключен сейф. Той набра шифъра на ключалката, даден му от Рут. Светна зелен индикатор и малката врата се отвори.

Вътре имаше три пистолета „Зигзауер Р5“. Имаше също раменни кобури, резервни пълнители и четири кутии 9-милиметрови патрони.

Джейн — стоеше до бара — видя какво прави Тъкър и каза:

— Тези твои приятели… започват да ме плашат.

„Но определено са от полза“.

Той занесе оръжията до канапето, прегледа ги и почна да зарежда пълнителите. Нора и Франк свързаха Рекс с лаптопа и почнаха да го подготвят за вечерното пътешествие.

Джейн наля две чаши джин с тоник и седна на канапето до Тъкър.

— И двете ли са за теб? — попита той.

Джейн му подаде едната.

— Мисля, че ще ти е нужно.

Разклати чашата и ледът изтрака. Тя отпи, сякаш за да събере кураж да говори — и тогава зазвъня телефонът — отекна от няколко места в апартамента.

Тъкър се сепна и посегна към апарата на масата. Очакваше да се обаждат от рецепцията, за да попитат дали всичко с настаняването им е наред.

— Сър, обажда се Сантяго от рецепцията — чу глас, когато вдигна слушалката. — При нас е господин, който се интересува дали може да говори с вас, но не знае името ви — показа ми само ваша снимка.

Снимка?!

— Реших, че е по-добре да ви попитам преди да ви свържа.

В главата на Тъкър завиха сирени.

„Дали някой не ни е проследил от летището?“

Преди да отговори, закри слушалката с длан и каза на Джейн:

— Веднага опаковайте всичко и се гответе за заминаване. — На човека от рецепцията каза: — Благодаря, Сантяго. Можеш да ме свържеш с господина, но ще съм ти благодарен, ако не го информираш кой е номерът на стаята ни, докато не разбера кой е.

— Разбира се, сър. Ще говори с вас по един от телефоните във фоайето ни. Момент.

Тъкър чу щракване, после глас със силен френски акцент:

— Крайно време е да си поговорим, не мислиш ли, mon ami?

Тъкър веднага позна гласа и акцента, представи си белезите на войника, който бе придружавал Карл Уебстър, когато го преследваха в блатото.

Преди да успее да отговори, онзи добави:

— Да кажем, след петнайсет минути в барчето във фоайето. Само ти и аз.

И затвори.

Джейн го гледаше с широко отворени очи.

— Кой се обади?

— Един гаден тип.

25.

25 октомври,

11:45 атлантическо стандартно време

Порт ъф Спейн, Тринидад и Тобаго

Вратата на асансьора се отвори и Тъкър излезе и дръпна краищата на жилетката си. Държеше ръцете си настрана от пистолета, мушнат в раменния кобур. Бе въоръжил Джейн и Франк по същия начин горе в стаята и бе оставил Каин при тях — като допълнителна мярка. Не очакваше французинът да прояви дързостта да го нападне през деня в оживеното фоайе, но все пак нямаше намерение да се срещне с него невъоръжен.

Огледа фоайето. Мъжът бе казал, че ще е сам, но не беше изключено да е довел и свита. Тъкър очакваше да види най-вече едрата фигура на Карл Уебстър.

Не забеляза нищо подозрително и последва стрелката към барчето. Оказа се уютно пространство с червени плюшени столове и малки масички, на някои от които седяха гости на хотела. В дъното, близо до прозорците, видя вдигната ръка.

Пулсът на Тъкър се ускори. Французинът беше сменил бойната униформа с широки ленени панталони и черна копринена риза. Ако беше въоръжен, криеше го много добре. Все пак Тъкър се приближи предпазливо. Мъжът изглеждаше на около трийсет и пет, мускулест, със загоряло от слънцето лице и бръсната глава.

Стана и протегна ръка.

— Добро утро.

Тъкър не стисна ръката му. Не беше забравил как главата на Такаши се пръсна от снайперски куршум. Пред него сега стоеше убиецът на младия човек.

Онзи свали ръката си, без видимо да се обижда, и седна.

— Благодаря, че прие да се срещнем.

Тъкър си отбеляза, че не го назова по име. Предполагаше, че част от целта на тази визита е да го извади от равновесие. Името на Тъкър в устата му щеше да окаже точно такъв ефект.

„Значи този тип не знае кой съм… поне засега“.

Тъкър седна срещу него.

— Та кой сте вие?

— Казвам се Рафаел. Това е достатъчно.

Тъкър нямаше как да е сигурен, че това е истината, но замълча. Винаги проверяваше получената информация допълнително. Засега искаше да разбере защо този човек иска да се срещнат.

— Умееш да следиш незабелязано — отбеляза Тъкър. — След летището изобщо не забелязах да имам опашка.

Рафаел сви рамене.

— Не беше лесно да те намеря. — Бръкна в джоба си, извади снимка и я плъзна по масата към Тъкър. — Нито пък мисис Сабатело.

Тъкър скри изненадата си. Загледа се в снимката. Виждаше се профилът му и лицето на Джейн през предното стъкло на откраднатата от геодезистите на „Сироко“ кола, докато чакаха пред портала в „Бели пясъци“.

Рафаел обясни:

— В деня след операцията ни в „Бели пясъци“ получихме доклад за грабеж от служителите на „Сироко Пауър“, в който се споменаваше кражба на фирмена кола. Същата кола се появява като по чудо с двама нови служители на „Сироко“ на портал на „Бели пясъци“. Изобретателен си, mon ami.

„Но явно не достатъчно“.

Тъкър трепна. Определено не бе прикрил следите си достатъчно добре в Ню Мексико. Успя да запази безразличието в гласа си.

— Изненадан съм, че ви е бил нужен цял ден, докато разберете, че имате пробив в сигурността в „Бели пясъци“. Карл Уебстър май е проспал случилото се.

Устните на Рафаел се свиха. Тъкър бе докоснал оголен нерв.

— Уви, така е — отговори французинът. — С този пропуск ще се занимаем веднага щом Уебстър се появи отново.

„Хм. Интересно“.

Шефът на охраната на „Танджънт“ вероятно се бе скрил, защото си беше дал сметка, че дните му са преброени. Провалите му се трупаха — първо Джейн се бе спасила от разчистването му след Проект 623, след това Тъкър бе влязъл в Редстоун, накрая Тъкър и Джейн се бяха промушили през охраната на „Бели пясъци“.

„Не е чудно, че е изчезнал“.

Рафаел взе снимката от масата.

— Нямаше как да знам какво сте научили вие двамата за операцията ни тук, в Тринидад, а за разлика от Карл Уебстър, не обичам да оставям нерешени проблеми. Като предпазна мярка сложих хора на летището, които да следят за посетители с вашето описание.

— Умно. Е, добре. Открихте ни. Сега какво?

— Идвам с предложение. Възможност да уредим въпроса.

— Ако е нещо от рода на „разкарайте се от острова, или ще ви убием“, можеш да си го спестиш.

Рафаел се усмихна. Белите му зъби контрастираха на фона на загорялото му лице.

— Знам, че не се плашиш лесно. Освен това защо да прибягваме до насилие, след като разумът може също да свърши работа?

— Тогава имате късмет. Аз съм много разумен човек.

Рафаел видимо долови сарказма, но предпочете да не му обърне внимание.

— Нямаме истински конфликти с теб. Да, наистина създаде много проблеми на „Танджънт“, но работодателят ми е склонен да остави всичко в миналото.

— Много щедро от негова страна. А кой е работодателят ти?

Рафаел повдигна вежди.

Тъкър сви рамене.

— Е, просто питам.

От думите на Рафаел стигаше до заключението, че работодателят му е човек извън „Танджънт“. Може би точно той бе кукловодът, който стоеше зад всичко случващо се.

— Както казах — продължи Рафаел, — той е склонен да остави всичко в миналото, ако се оттеглите и се върнете към собствения си живот.

— Искаш много. Освен че ще продължим да дишаме и да ходим по земята, какво друго съдържа предложението ви за нас?

— Назови цифра и ще я представя на работодателя си.

— Пет милиона долара.

Рафаел дори не трепна.

— Сигурен съм, че ще се уреди.

— И ще ни оставите да си отидем тихо и мирно?

— Работодателят ми държи на думата си.

Макар че изражението на Рафаел остана непроменено, Тъкър бе сигурен, че лъже. От разговора бе научил и още нещо. Не бе станало дума за дрона, който бяха пленили, което означаваше, че тези хора все още смятат Рекс за погребан някъде в тинята на река Тенеси. Рафаел също така не бе дал никакви индикации, че знае за работата на Санди и за флашката, която Тъкър бе получил от майка ѝ.

„Ако тези копелета знаят с какво разполагаме, нямаше как въпросът да не бъде засегнат в тези преговори“.

— Значи се договаряме? — попита Рафаел и протегна отново ръка.

Този път Тъкър я стисна.

— Да.

И това беше лъжа, но Тъкър подозираше, че Рафаел е наясно. Този човек не беше глупак. Целият този разговор не беше нищо повече от ловна експедиция с цел придобиване на информация за Тъкър и останалите, която същевременно постигаше и целта да ги сплаши.

И като че ли тази ловна експедиция не бе съвсем приключила.

— Не ми каза твоето име — подхвърли Рафаел, все още стиснал ръката на Тъкър с железни пръсти.

Тъкър стисна по-силно.

— Утре сутринта ще пия кафе в „Старбъкс“. Винаги можеш да ме проследиш и да видиш какво име ще напишат на чашата ми.

Рафаел се засмя и пусна ръката му.

— Харесваш ми, сериозно.

— Значи ще е жалко, ако се наложи да ме убиеш.

— Наистина.

— Но това няма да те спре.

— Нито за миг. А теб?

— Не и за половин миг. — Тъкър се ухили. — А за шефа ти не бих се колебал и половината на половината миг.

Рафаел прие думите му елегантно.

— В такъв случай е добре, че вече сме приятели.

— Най-добри приятели.

Рафаел му кимна и си тръгна. Тъкър го изчака да излезе и чак след това се качи в асансьора. Когато влезе в кабината, продължи да държи ръцете си настрана от скрития пистолет, но с пръсти намести миниатюрната камера, скрита до копчето на жилетката му. Беше я свалил от тактическото оборудване на Каин и я бе сложил на себе си преди срещата.

Не само Рафаел беше излязъл на лов.

„Да видим дали Рут и ресурсите ѝ в „Сигма“ ще помогнат да идентифицираме този тип“.

13:23

Джейн продължаваше да крачи нервно из апартамента. Изпълнен с любопитство, Каин седеше на канапето и следеше движенията ѝ, както се следи тенисмач. Джейн приличаше на лъвица в клетка — пълна с енергия, която няма как да изразходва.

След като се върна от разговора си с Рафаел, Тъкър нареди всички да останат в апартамента и да не излизат никъде. Дръпна завесите на терасата и огледа околността. Наблизо нямаше сгради, по-високи от „Хаят“, така че нямаше как да разположат снайперист, но от „Танджънт“ биха могли във всеки момент да пуснат дрон, който да кръжи около сградата.

Освен това Тъкър нямаше доверие на политиката на хотела по отношение на личната неприкосновеност на гостите. Един приличен подкуп би накарал всеки служител да разкрие номера на стаята им. Тъкър беше сигурен само в едно.

„Тук сме в капан“.

Нора се размърда на мястото си пред компютъра и се протегна. С Франк работеха по Рекс — проверяваха всичко и чакаха залеза. Опитваха — с помощта на Джейн — да добият и представа за релефа в околността.

Нора кимна на Тъкър и Джейн да се приближат.

— С Франк си поблъскахме главите. Това, което „Танджънт“ се канят да направят тук, трябва да е свързано със списъка кодове, които измъкнахме при предишната им операция. Този списък обхваща цялата цифрова инфраструктура на островите.

Тъкър помнеше страниците с телефонни кодове, радиостанции, интернет протоколи и честоти на авиодиспечерите — както военни, така и цивилни. Помнеше и думите на Франк, че това е всичко, което е нужно за започване на кибератака срещу тази малка държава.

Нора продължи:

— Започнахме да се питаме какво ще спечели „Танджънт“ от една кибератака. Би трябвало да има сериозна полза, нещо, заради което си струва да се насърчи война между сегашните власти и революционерите от народната партия, за които спомена шофьорът на таксито.

— И какво открихте? — попита Тъкър.

Нора му подаде айпада си. На екрана се появи брой на „Уолстрийт Джърнъл“ отпреди четири месеца.

— Виж.

Тъкър прегледа статията.

— Става дума за откриване на ново находище на нефт — промърмори след малко и вдигна очи.

Франк кимна.

— Дълбоководно находище, много близо до североизточния край на острова, в залива Силабия. От геологическа гледна точка това е основен нефтоносен пласт. В правителството още се водят спорове как да се действа. Засега това е топка, която още лети във въздуха.

— Много ценна топка — добави Нора.

Тъкър опита да проследи предположението им.

— Значи смятате, че „Танджънт“ или който стои зад всичко това, планира да дестабилизира страната и да хвърли Тринидад в хаос, за да получи достъп до това нефтено поле?

— Който подкрепи победителя в този политически конфликт ще получи за благодарност цяло състояние — каза Джейн. — Ще сключва договори за изграждане на инфраструктурни обекти, ще насочва суми към когото трябва, а не е изключено и да се сдобие с процент от добития нефт.

Стомахът на Тъкър се бе свил странно.

— Това, което казваш, е равносилно на организиране на преврат. Прилича на класическа шпионска операция, като онези, които ЦРУ реализира в Гватемала и Чили.

Джейн се обърна към него.

— Само че вместо държавна разузнавателна агенция сега имаме частна корпорация.

Тъкър преглътна.

„Може ли изобщо да си мислим, че има начин да предотвратим това?“

Телефонът иззвъня рязко — но сега не беше хотелският телефон. Тъкър отиде до апарата си, оставен на бара, и прие разговора.

— Рут, кажи ми, че имаш нещо за мен!

— Разочаровала ли съм те някога, скъпи? — Южняшкият ѝ говор винаги се засилваше, когато се шегуваше.

— Какво откри?

— Първо, джентълменът, с когото си се срещнал преди известно време, не е джентълмен. — Гласът на Рут стана рязък, сериозен. — Казва се Рафаел Лион и е гаден тип. Бил е във френските специални части, така наречените BFST — Brigade des Forces Spéciales Terre.

Тъкър затвори очи. В Афганистан бе виждал с очите си какво могат хората от BFST. Разполагаха с невероятни снайперисти и войници.

— Преди шест години е имал проблеми в Чад — продължи Рут. — Убил някакви селяни и бил обвинен във военни престъпления, но тези обвинения изведнъж се изпарили. След това изчезва от картата. Дори финансите му минават през поредица данъчни убежища и швейцарски сметки. Определено е потаен. Трябваше ми повече от час, докато разбера кой е в действителност и за кого работи.

— Мислиш, че е наемник?

— Може би. Не мисля обаче, че мегакорпорация като „Танджънт“ би наела бивш военнопрестъпник, независимо дали е осъден, или не. Мисля, че си прав и има друг играч, неизвестен кукловод, който е наел Лион, за да върши мръсната работа. — Рут въздъхна, явно недоволна. — Както и да е. Това е всичко, което успях да изровя за един час, но съм пуснала и други пипала. Да се надяваме, че скоро ще знаем повече.

Тъкър поклати глава.

— Има и още нещо — добави Рут. Тъкър си представи хитрата ѝ усмивка. — Лион е използвал кредитна карта на свое име преди три дни, за да наеме кола. Успях да се свържа с агенцията и да се сдобия с регистрационния номер на колата, което ми осигури достъп до джипиеса ѝ.

— Знаеш къде е колата?

— Паркирана е край пристана в Уест Бей. Наел е моторница преди двайсет минути. Обадих се в офиса на фирмата и със сладки приказки успях да разбера какво е записал като крайна цел на пътуването си.

— И то е?

— Остров Патос. Това е малка купчина камъни на петнайсет километра от западния връх на Тринидад. Точно през него минава морската граница с териториалните води на Венесуела.

— Колко малка е тази купчина?

— Островче, дълго два километра и широко към един. Покрито с джунгла, никой не живее там.

Което би осигурило чудесна възможност на него да се скрие флотилия дронове.

— Разбира се, може да не е дал истинското място — предупреди Рут. — Това може да не е истинската му цел.

Това беше така, но имаше само един начин да се разбере.

Тъкър каза „дочуване“ на Рут и тя го увери, че продължава да търси истинския работодател на Рафаел Лион.

Тъкър прекъсна линията и каза на Каин:

— Ей, приятел, искаш ли да си поиграем на пирати?

14:34 източно лятно време

Смит Айланд, Мериланд

Пруит Келерман седеше зад бюрото си и притискаше телефонната слушалка към ухото си. От другата страна се чуваше шум на двигател, който почти изцяло заглушаваше гласа на обаждащия се.

Погледна си часовника. Трябваше да се срещне с дъщеря си, Лора, за да обсъдят спор по един договор, възникнал след конференцията по телекомуникации в Атина, но се беше обадил Рафаел Лион, от Тринидад. Пруит искаше всичко там да приключи възможно най-бързо преди Лора да е заподозряла нещо. Дъщеря му не беше глупава и съвсем скоро щеше да започне да задава въпроси, на които щеше да му е трудно да отговори, ако не замесеше и нея — което не биваше да се случва.

— Повтори! — каза Пруит ядосано. — Срещнал си онзи мистериозен тип. Кой е той?

— Не знам — отговори Лион. — Определено е американец. Служил е в специалните части, поне така мисля. По време на разговора ни обаче не издаде нищо. Дори не трепна, когато споменах Джейн Сабатело.

— Но спомена, че има цена. Пет милиона.

Лион изсумтя.

— Той няма намерение да спази договорката. Проля се много кръв. От друга страна, наясно е, че и ние не бихме спазили нашата част.

— Тогава го притисни. Всеки си има слаби места… някой негов близък, някой, до когото можем да се доберем. Ако открием нещо такова, ще го държим изкъсо.

— Първо обаче трябва да разберем кой е той — напомни му Лион. — Групата му пътува с фалшиви паспорти. Много добри. За такива документи или плащаш много пари, или имаш силни приятели, които да ти ги издадат полуофициално.

Ако Лион беше прав, случващото се можеше да се окаже проблем. Пруит вече имаше предостатъчно врагове, както сред политиците, така и в частния сектор.

Кой тогава дърпаше конците на онзи тип?

— Няма да е лесно да открием каквото и да било за този човек — каза Лион. — Нека се справя с него по моя начин.

Пруит потисна желанието си да го укори. Както човек не учи лекаря как да оперира апандисит, така не би трябвало да казва на експерт с опита на Лион как да си върши работата.

„Поне засега“.

— Добре — каза Пруит. — Какъв е планът ти?

Лион трябваше да вика, защото извънбордовият двигател забоботи още по-силно.

— Оставих следа, която обектът да надуши. Ако е добър, колкото си мисля, ще тръгне по нея, а ние ще го чакаме.

— Добре, направи го. Но няма да търпя повече грешки, особено след глупостите на онова некомпетентно копеле Уебстър.

— Не се безпокойте — каза Лион. — До довечера ще сме приключили с всички тях.

26.

25 октомври,

19:18 атлантическо стандартно време

Порт ъф Спейн, Тринидад и Тобаго

— Как върви? — попита Тъкър.

Франк — обикаляше дрона, поставен на малката масичка в дневната, и го оглеждаше за последно — каза:

— Рекс не улавя нищо обезпокоително. Би трябвало да можем да тръгваме.

Погледна Нора, която седеше пред лаптопа си, все още свързан с дрона с кабели, и тя кимна утвърдително.

Бяха минали два часа след залез. Сензорите на Рекс бяха активирани на прием, за да засекат електронните сигнатури на дроновете на „Танджънт“ в района. Нямаше никакъв сигнал обаче.

— Не ми харесва, че се разделяме — каза Франк.

— Ще е достатъчно трудно да се измъкна от хотела незабелязано с Каин. Ако сме всички заедно, става направо невъзможно да се измъкнем, защото не се съмнявам, че наблюдават хотела.

Франк не изглеждаше убеден.

— Ако обаче използваме Рекс…

— Рекс си има предостатъчно работа тази вечер. Вие с Нора трябва да го вдигнете във въздуха. Докато аз проучвам острова, вие ще се закачите за дигиталната инфраструктура на града и ще опитате да откриете какво планира „Танджънт“. Може да се окаже, че Рекс е единственото, което стои между тях и унищожаването на този град. От друга страна, пътуването до остров Патос може да се окаже търсене на зелен хайвер.

„А ако не е, ще е твърде опасно, за да идват всички“.

Тъкър продължи:

— Когато Рекс е във въздуха, за вас ще е много по-безопасно да се спотайвате тук. Ако все пак се случи най-лошото, оставям ви два от пистолетите.

Джейн вече си слагаше раменния кобур.

Нора изключи кабелите от дрона.

— Тъкър е прав. Рекс ни е нужен тук и може да ми трябва помощта ти, Франк. Особено за страничния проект, по който работим.

Тъкър се намръщи.

— Какъв страничен проект?

Франк също се намръщи.

— Ти имаш своята секретна мисия. Ние имаме нашата.

Нора поклати глава.

— Истината е, че е твърде сложно, за да се обясни набързо.

Джейн се усмихна.

— Тък, май току-що ти казаха, че си тъп.

„И сто на сто са прави“.

Не му се искаше да настоява повече.

— Добре. Вдигайте Рекс.

Франк взе пулта, подаде команда за старт и пропелерите се завъртяха. Дронът се издигна плавно от масичката и увисна в средата на стаята.

Военната машина, почти напълно неподвижна, беше странна гледка. Под матовата черна повърхност се криеше сърцето на следващото поколение оръжия. Бодежите по кожата на Тъкър се засилиха, защото усети очите на дрона върху себе си — електронният вой от бъдещето се взираше надменно в безнадеждно неактуалния и излизащ от употреба предшественик от плът и кръв.

Джейн и Нора отидоха до плъзгащата се врата към терасата, дръпнаха завесите и я отвориха. Франк насочи дрона навън. Щом Рекс излетя, двете жени затвориха вратата и пуснаха завесата. Нора се върна при Франк, който следеше издигането на Рекс в нощното небе над града.

Тъкър клекна до Каин и го почеса между ушите.

— Готов ли си за лов, момче?

Каин размаха опашка. Възбудата му изпълни стаята.

Тъкър го потупа по гърба, после взе раницата си, в която беше тактическото снаряжение на Каин. Пистолетът беше в кобура, резервните пълнители тежаха в джобовете му.

Провери си часовника и попита Франк:

— Нали знаеш какво да правиш?

Франк му махна пренебрежително, без да отделя поглед от полета на Рекс.

— Знам. Тръгвай!

Тъкър тръгна към вратата. По-рано с помощта на Рекс бяха успели да проникнат в компютърната мрежа на „Хаят“, да извадят чертежи на помещенията и да получат достъп до охранителните камери.

Тъкър излезе и поведе Каин по стълбището. Забързаха надолу, двайсет етажа до фоайето, а след това и до сутерена, достъпът до който беше ограничен. Вратата към това ниво беше с електронна ключалка, но Рекс вече бе осигурил кода за отключване.

Тъкър го въведе и вратата се отвори. Продължиха забързано през огромния подземен паркинг. Покрай стената бяха паркирани черни лимузини с логото на „Хаят“. Имаше и бус за превозване на гости от и до летището. Тъкър спря за момент до вратата, за да се убеди, че няма хора. Не забеляза никого и се спусна към заключен и свързан с охранителната система шкаф до първата лимузина. Въведе съответния код — знаеше го благодарение на Рекс — и го отвори. Вътре бяха ключовете за автомобилите. Взе ключа от буса.

Отвори го с дистанционното и качи кучето.

В този момент вратата към хотела се отвори.

По дяволите!

Той скочи в буса. Приведе се с надеждата да не са го видели. Осветлението в кабината обаче не изгасна веднага и в тъмния паркинг биеше на очи като коледно дръвче.

Чу забързани стъпки. Приближаваха.

Разкопча кобура. През ума му започнаха да минават различни сценарии. Ако беше някой от хората на Лион, смяташе да се справи с него бързо. Ако беше някой от охраната на хотела, щеше да е по-сложно. Вероятно щеше да се наложи да го неутрализира преди той да сигнализира, но при всички случаи забавянето щеше сериозно да наруши плановете му. Всичко оттук нататък зависеше от идеалното разпределение на времето.

На вратата на буса се почука.

— Има ли място за още един пътник?

Въпреки цялото планиране не бе предвидил това. Отвори вратата.

Джейн се усмихна и се качи при него.

— Нали не смяташе, че ще те оставя да тръгнеш без мен? — Седна зад волана и протегна ръка. — Ключовете, ако обичаш.

— Джейни!

— Нора и Франк се занимават с Рекс. Франк е въоръжен и обучен да се сражава. Нямам намерение да стоя там и да скучая, докато през това време ти си търсиш белята.

Явно нямаше да се откаже. Тъкър си даваше сметка, че тревожността ѝ до голяма степен се дължи на мислите за русолявото ѝ момче. Не беше в състояние да бездейства. Той капитулира, прие неизбежното, макар и да не му харесваше. Каин, от друга страна, като че ли се радваше, че тримата пак са заедно. Подуши Джейн и доволно размаха опашка.

— Очевидно съм малцинство — отбеляза Тъкър.

— Хайде, времето тече — каза тя.

Тъкър въздъхна и ѝ подаде ключа.

— Гледай да не блъснеш нещо.

Джейн направи физиономия, запали двигателя, обърна буса и бавно подкара по рампата към изхода. Не бързаше. Когато наближи затворената врата, електронен ключ на таблото замига и вратата започна да се вдига.

— Наведи се — предупреди Тъкър и клекна до Каин. Погледна си часовника. — Имаме още двайсет секунди.

Джейн кимна и наведе глава.

Чакаха вратата на паркинга да се отвори.

— Пет секунди.

Тъкър бе предвидил, че Лион не би оставил този изход без наблюдение, и макар че едва ли някой би се вгледал сериозно в бус на хотела, искаше допълнителна сигурност.

Изчака да мине и последната секунда и каза:

— Давай!

Джейн настъпи педала и подкара към отворената врата. В този момент невидимият им партньор в мисията направи каквото се очакваше — и точно навреме. Лампите в подземния паркинг премигнаха и изгаснаха. Както и целият хотел. Уличните вън също изгаснаха.

„Чудесна работа, Рекс“.

Дронът бе успял да се включи в системата на градското електрозахранване и бе спрял тока в тази част на Порт ъф Спейн. На острова това се случваше често, така че какво толкова, ако стане един път повече? След минута отново щеше да има ток, а това щеше да осигури на Тъкър и Джейн допълнително прикритие, докато успеят да изчезнат.

За съжаление спирането на тока имаше и един неочакван резултат.

Вратата на паркинга веднага започна да се затваря, вероятно като предпазна мярка срещу мародери. Джейн забеляза това и форсира двигателя, при което бусът полетя рязко напред. Тъкър се улови за облегалката на Джейн, за да запази равновесие.

Бусът се плъзна под спускащата се врата.

Нямаше да…

Тъкър чу свирепо стържене на метал и стисна зъби. Джейн не намали скоростта. Приведе се над кормилото и промуши буса въпреки пронизителното недоволство на вратата. Продължи по улицата с бясна скорост.

Тъкър вдигна глава и погледна към тавана.

— Нали ти казах да не блъскаш нищо?

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Престани да даваш съвети от задната седалка. Не караш ти.

21:03

Тъкър бутна лоста на старата моторна лодка и тя постепенно спря. Вълните се плискаха в дървения корпус и клатеха лодката върху тъмната водна повърхност. Високо горе лунният полумесец светеше ярко на безоблачното небе. Моторът боботеше тихо, успокояващ вечерен бриз носеше солената миризма на Карибско море.

Тъкър провери джипиес картата на телефона си.

— Трябва да сме стигнали.

Погледна напред, но не видя нищо освен черна вода, посребрена от лунната светлина.

Каин скочи от седалката, на която беше, и отиде на кърмата. Вдигна глава и започна да души въздуха. Отново беше със снаряжението си — тежестта му винаги го вкарваше в режим на бдителност. Кучето знаеше, че е време за работа.

Джейн седна на мястото, освободено от Каин, отчопли парче люпеща се боя от борда край себе си и поклати глава.

— Трябваше ли да наемеш най-лошата лодка на пристанището?

Тъкър сви рамене.

Лодката, шестметрова моторница, беше поне на петдесет години. Дървеният ѝ корпус беше покрит с много пластове белеща се боя. Виниловите седалки и пластмасовото табло като че ли се държаха на тел и лепенки. В плексигласовото защитно стъкло отпред имаше дупка от куршум, точно срещу мястото на капитана.

Наеха лодката в малко село до Порт ъф Спейн. Собственикът, казваше се Петри, само сви рамене, когато Тъкър попита за състоянието на лодката.

— Човек — отговори, — вземаш — не вземаш. На мен все едно.

Тъй като нямаше кой знае какъв избор, Тъкър предпочете вземаш.

Джейн извади бинокъла си и го насочи към тъмнината.

— Е, поне ни докара където трябва — каза след малко.

Бе им отнело половин час с умерена скорост, за да прекосят двайсетината километра море, които отделяха Тринидад от малкия остров до брега на Венесуела. Водите се наричаха Bocas del Dragón — Устата на дракона. Също като дупката от куршум в плексигласа, името не вещаеше нищо добро.

Джейн подаде бинокъла на Тъкър. Той огледа морето и видя тъмен силует, малко късче земя, на около километър пред носа. Крива бяла линия бележеше мястото, където вълните се разбиваха в сушата, която като че ли представляваше непрекъсната стена от петметрови скали.

— Не е кой знае какво — отбеляза Джейн.

— Може да е малък, но е достатъчен да скрие малка ескадрила дронове.

Джейн въздъхна. Определено беше съгласна с него.

— Ако „Танджънт“ търсят място, от което да започне преврат, остров Патос е идеален за целта. Това пусто късче земя е извън териториалните води на Тринидад, но е само на минути полет от Порт ъф Спейн.

Тъкър извади от раницата си карта, която бе взел от Петри.

— Според картата от другата страна на острова има няколко малки заливчета. Предполагам, че „Танджънт“ са устроили базата си някъде там. Ще трябва да действаме на тъмно и да се надяваме…

Каин изръмжа и Тъкър се обърна към него. Кучето беше на кърмата, тялото му беше напрегнато. Въртеше глава наляво и надясно, като че ли опитваше да определи местоположението на нещо. Изведнъж се вторачи право в посоката, от която бяха дошли.

Тъкър не видя нищо освен тъмната вода. И някъде в далечината сиянието на Порт ъф Спейн.

— Какво му става? — попита Джейн, когато Каин изръмжа предупредително за втори път.

Тъкър взе сателитния си телефон и изведе на дисплея сигнала от камерата на Каин. Беше в режим за нощно виждане и морето изглеждаше доста по-светло. На екрана се появи някакъв обект — сферична форма, която се плъзгаше на около три метра над водата.

Сърцето на Тъкър се сви, защото позна силуета, който бе виждал в Алабама.

— Палач. Приближава.

27.

25 октомври,

21:19 атлантическо стандартно време

Проток Бокас дел Драгон, Венесуела

— Залегни! — викна Тъкър.

Джейн се залепи за дъното на лодката, а Каин се прикри зад облегалката на задната седалка. Тъкър клекна и дръпна лоста на двигателя. Той изръмжа и лодката се понесе напред.

— Хвани се за нещо! — извика Тъкър.

Зави рязко наляво, после надясно, зигзаг, за да затрудни прицелването на дрона. Даваше си сметка обаче, че след като прихване лодката им, Палач ще я направи на трески — заедно с тях на борда.

Единствената им надежда беше да се доберат до най-близкия залив.

Потисна импулса да погледне през рамо.

Напред, напред, напред…

Продължи на зигзаг. Островът пред тях бързо се уголемяваше, вдясно се появи пролука в бялата линия на прибоя.

Един от тесните заливи.

Беше на поне двеста метра.

Нямаше начин да стигнат навреме.

— Джейн! Вземи раницата! Скачаме!

Лодката беше твърде голяма мишена. В тъмната вода щеше да е по-трудно дронът да ги забележи.

Преди да скочат във водата съвсем близо до десния борд изригна гейзер и ги изпръска. Тъкър си представи как дронът ги фиксира, как прави фини настройки за следващия изстрел, който, ако беше прав, щеше да попадне от лявата страна — така че сви рязко надясно.

Нов гейзер изригна от водата вляво от тях. Тъкър изправи посоката, насочи носа към залива и извика:

— Готова ли си, Джейн?

— Да.

Когато Тъкър се надигна от капитанското място, лодката се разтърси. Той залитна и удари главата си в руля. Причерня му. Погледна назад и видя редица дупки по пода на лодката близо до кърмата. През тях нахлуваше вода.

— Скачай!

Джейн се надигна, прехвърли се през борда и изчезна от другата страна. Тъкър улови Каин за нашийника и го вдигна. След това прекрачи борда и скочи във водата.

Морето ги обгърна. Тъкър потъна, без да пуска Каин. След секунди изплува на повърхността и пое въздух. Пусна кучето от прегръдката си, но не и нашийника.

Моторницата продължи към залива. Палачът я следваше и стреляше по нея. След това рязко се издигна нагоре и се приготви за нова атака.

— Джейн? — извика Тъкър.

— Тук съм.

Той я видя и заплува към нея. Лодката стигна до залива и след миг отекна трясък от експлозия.

Дронът обаче продължаваше да стреля, като че ли направеното до този момент не му беше достатъчно.

„Колко време ще мине, преди да насочи вниманието си насам?“

Тъкър прогони тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху плуването към един пясъчен нанос на петдесетина метра вляво. Джейн и Каин го следваха. С всяко следващо загребване Тъкър очакваше дронът да се върне в бръснещ полет.

Лодката обаче отвлече вниманието на машината за достатъчно дълго, та да стигнат плитчината. Тъкър се изправи и помогна на Джейн да стъпи на крака. Зашляпаха през дълбоката до коляно вода. На пет метра вдясно се издигаше гора от палми и ниски храсталаци.

Тъкър я посочи на Каин и изкомандва:

— Скрий се!

Мокрото куче се спусна към дърветата, Тъкър и Джейн забързаха след него.

След като навлязоха на безопасно разстояние в джунглата, Тъкър даде знак да залегнат. Припълзя до Каин и му посочи края на дърветата. Искаше да използва камерата за нощно виждане в екипировката на кучето, за да огледа залива.

Щом четирикракият му партньор зае позиция, Тъкър се обърна към Джейн, която дишаше тежко до него. Струйка кръв се стичаше по дясната страна на лицето ѝ. Досега не беше забелязал, заради морската вода.

— Ранена си — отбеляза той.

Джейн докосна раната.

— Щипе. Ударих си главата в ръба на лодката, когато скачах.

Все пак имаше късмет, че не бе попаднала на витлото.

Тъкър рискува да извади фенерчето си. Засенчи лъча и огледа раната, после зениците на Джейн. Едната като че ли реагираше по-бавно.

Изгаси фенерчето.

— Вие ли ти се свят?

— Не мога да кажа, че се чувствам великолепно — отговори тя. Опитваше да го превърне в шега.

— Може би имаш сътресение.

— По-добре това — каза Джейн, — отколкото да се нося по корем в Карибско море.

„Да се надяваме, че няма да се стигне до подобен изход“.

Наведе се над сателитния телефон и изведе на дисплея камерата на Каин. Джейн се приближи, за да вижда. Рамо до рамо двамата проследиха как кучето се снишава в края на дърветата. Появи се извивката на пясъка. На няколко метра навътре във водата се мярнаха останките на лодката. При сблъсъка с пясъка почти се бе разпаднала. Наоколо се поклащаха останки.

— Няма да си получиш депозита за лодката — каза Джейн.

Поне опитваше да се шегува.

— Сега какво? — попита го след малко.

Тъкър изчака цяла минута, но не видя и следа от Палач. Напрягаше слух, за да долови характерния звук, но чуваше само плисъка на вълните.

— Отишъл ли си е? — попита Джейн.

— Може да обикаля и да оглежда. — Обаче имаше и друга, по-тревожна възможност. — А може да е завършил мисията си.

Джейн го погледна и сбърчи чело.

Тъкър обясни:

— Първата му цел е била вероятно да ни убие, а ако не успее, да ни принуди да слезем на брега и да потопи лодката, за да няма с какво да се приберем.

Дронът бе продължил да стреля по лодката, вероятно за да е напълно сигурно, че няма да може да плава повече.

— Ако си прав — каза Джейн, — значи хората на Лион са наблизо и ни подготвят дружеско посрещане.

— Което пък значи, че трябва да действаме. Може и да не знаят точно в кой залив сме, но при всички случаи вече приближават.

В слушалката му прозвуча ръмжене. Острите сетива на Каин явно бяха доловили нещо. Тъкър се досещаше какво може да означава това.

— Ще имаме компания — предупреди той Джейн, после подаде тиха команда на Каин по микрофона да се върне при тях.

Помогна на Джейн да стане, но когато се изправи, тя се олюля и се наложи да я улови за ръката, за да не падне.

— О, боже… — изпъшка тя, после се наведе и повърна. — Извинявай.

— Поне не повърна върху краката ми — подхвърли той, но не му беше до шеги и си пролича.

Безпокойството му се задълбочи. Джейн несъмнено имаше мозъчно сътресение. При положение че нямаше как да определи точно колко зле е, тя не би трябвало да се движи изобщо, но и нямаше как да останат тук. Той я хвана през кръста и я подкрепи. Тя не отказа помощта му, което само по себе си показваше колко зле се чувства.

От далечината долетя друг звук — първо слаб, после по-силен. Чаткане на хеликоптерен ротор. Тъкър погледна към океана. През листата видя, че приближават червени и зелени светлинки.

— Прекалено е да се надявам да са спасители, нали? — попита Джейн отпаднало.

Каин дойде при тях леко задъхан, със светещи в тъмното очи. Тъкър го потупа, за да го поздрави. Каин не размаха опашка — все още беше нащрек. С дланта си Тъкър усети напрежението в мускулите му. След задушаването в срутения тунел се боеше, че може би натоварва Каин прекалено много, прекалено рано.

— Следвай! — прошепна на Каин по-скоро молба, отколкото команда.

Кучето като че ли долови промяната в тона и леко махна с опашка, сякаш за да каже, че всичко е наред.

„Добро момче“.

Влязоха по-навътре в джунглата. Като заобикаляха паднали стволове и едва се провираха през гъстата растителност, успяха да изминат стотина метра.

— Да спрем тук — каза Тъкър. Вече почти носеше Джейн.

Сложи я да легне и клекна до нея. Половината ѝ лице беше изцапано с кръвта, която се стичаше от раната ѝ. Сърцето му биеше лудо. Каин се притисна в крака му — едновременно за да окуражи и да получи същото в замяна.

Тъкър го погали по главата. Ослуша се.

Роторите сега звучаха малко по-тихо. Макар и да не виждаше хеликоптера, Тъкър познаваше тези машини достатъчно добре, за да прецени по звука, че хеликоптерът вече е някъде над залива. Обърна се натам. В същия момент прожекторът на хеликоптера освети брега. Екипажът вероятно оглеждаше останките на моторницата и търсеше оцелели. Съвсем скоро щяха да забележат следите, водещи от водата към джунглата.

Сякаш прочел мисълта му, лъчът на прожектора се плъзна настрани, към мястото, на което бяха влезли в храсталаците.

Хеликоптерът намали обороти — канеше се да кацне. След малко от него щяха да слязат хора, за да ги търсят. Тъкър не се съмняваше, че Лион ще е с тях. При срещата в хотела му бе направил впечатление на човек, който обича сам да контролира всичко.

Погледна Джейн. Самата тя беше участвала в достатъчно сражения, за да си даде сметка какво се случва.

— Не бива да оставаме тук — каза тя.

Той кимна.

Къде да отидат обаче?

Помогна ѝ да стане. Опита да си припомни релефа на острова. Най-високите и най-обрасли с гъста джунгла места бяха в североизточната част на острова, така че се отправиха натам.

Тръгнаха, а хеликоптерът кацна, двигателят спря и съвсем ясно се чу глас. Френският акцент не можеше да се сгреши.

— Три екипа… натам… тръгнете на север…

Дори и екипите да бяха от по двама всеки, това означаваше поне шестима. При такова лошо съотношение Тъкър и Джейн имаха нужда от някакво предимство — и имаше само един начин да получат такова.

Ужасът го накара да изтръпне. Той спря и помогна на Джейн да се облегне на едно дърво. После клекна пред Каин и се вгледа в доверчивите му очи. Беше нужно усилие на волята, за да посочи на запад, настрани от пътя им.

Последва низ от команди: „Крий се и търси. Вдигай шум. Измъквай се и бягай. Нападай тихо. Браво“.

Макар че една по една тези команди не бяха особено сложни, много малко кучета можеха да ги изпълняват в съвкупност, като план за действие. Тъкър нареждаше на Каин да си играе на котка и мишка с врага, както край постройките в Редстоун. Сега обаче искаше и умишлено да вдига шум, за да примами хората на Лион далеч от тях, да рискува живота си заради тях двамата.

Наведе се, опря лице в муцуната на кучето, целуна го. С огромно чувство за вина, което разяждаше сърцето му, прошепна:

— Върви!

Каин следва лютивата миризма на изгоряла смазка, просмукала се в нощния въздух в гората. И други миризми изпълват неговия свят на това странно ново място — на гнило от листата под лапите му, докато тича, на плесен от падналия ствол, който прескача, киселата миризма на курешки под ей онова гнездо.

И всичко е пропито със солената миризма на морето.

Дори собствената му козина се е втвърдила след краткото плуване.

Но остава съсредоточен.

Наближава брега и долавя позната миризма, която също се носи на талази откъм морето — на пот, на цигари, на непрани дрехи, пропити с телесни миризми. Подчинява се на първата от командите — „крий се и търси“, — обикаля около хаоса от миризми. Забелязва позициите на обектите, чува пукащите клонки, смачканите храсти, скъсаните от тръните дрехи. След това се насочва в посоката, която му е посочил партньорът му, далеч от посоката, в която той води жената.

Едва тогава ще се появи в изпълнение на следващата инструкция.

Вдигай шум!

Каин пълни дробовете си с въздух и вие в тъмната джунгла. Чува викове. Чупят се клони, тежки обувки мачкат храсталаците, той долавя дори тежкото дишане. Врагът го преследва, но той вече не е там, влязъл е още по-навътре в гората, все така се отдалечава от партньора си.

Лае, за да е сигурен, че онези са по петите му.

Измъквай се и бягай!

Миризмите и звуците багрят света около него — същото е все едно ги гледа с очи. Долавя, че врагът го следва.

Вие отново, докато бяга, този път не за да привлече другите, а за да даде знак на партньора си, че всичко е наред. И да сподели една несъмнена истина.

Аз съм добро момче.

— Ще се справи ли? — попита Джейн.

Тъкър продължаваше да я поддържа през кръста. Собственото му дишане вече беше неравно, отчасти от умора, но и от безпокойство, докато се вслушваше в лаенето на Каин.

— Разбира се, че ще се справи — отговори, но думите му сякаш окуражиха повече самия него.

От време на време в гората се чуваха викове — хората на Лион гонеха Каин. Задачата, която му бе дал, би затруднила много сериозно дори опитно куче като него. Макар че с годините партньорът му бе доказал, че владее до съвършенство играта на котка и мишка, тази нощ на терена имаше прекалено много котки, твърдо решени да ги убият.

Въпреки всичко Тъкър продължаваше напред, защото трябваше да използва пълноценно всяка секунда, която Каин печелеше за тях, за да заведе Джейн на безопасно място. Продължаваше на североизток, докато Каин водеше хората на Лион на запад. Тук джунглата беше по-гъста, теренът ставаше по-стръмен — наближаваха възвишението с назъбени скали, което се издигаше в този край на острова.

През цялото време, докато напредваше мъчително с Джейн, Тъкър слушаше звуците, които издаваше Каин, и опитваше да разбере дали не преследват и тях. Не беше лесно да заблудиш Лион. След време той щеше да си даде сметка — ако вече не го беше направил, — че обучено куче като Каин не би издало толкова лесно местоположението на стопанина си.

Тъкър беше наясно с това и полагаше всички усилия да прикрива следите им — подбираше къде стъпват, внимаваше да не чупят клони. Каин лаеше и виеше от време на време, все по-далече, променяше височината и посоката, водеше преследвачите насам, после нататък. Тъкър отчаяно искаше да извади телефона си, за да провери партньора си, но единствено успяваше да се задържи на крака.

— Там! — изпъшка Джейн в ухото му.

Тъкър погледна напред, където сочеше Джейн.

— Пещера ли е това? — попита тя.

През пролука в листака преминаваше лунна светлина и осветяваше скала вдясно. В подножието имаше куп покрити с мъх камъни, но в сянката им се виждаше по-тъмно петно.

— Може би — отговори Тъкър и тръгнаха натам.

Той извади фенерчето си, светна за момент и видя отвор. Мястото беше по-скоро ниша, не пещера, и едва би побрало един човек.

Джейн също го видя.

— Мога да се напъхам там.

— Джейни…

Тя го погледна.

— Ще прикриеш входа и ще отидеш да намериш Каин. Той няма да се справи сам. Тук няма да имам проблеми.

И сякаш за да го докаже, се мушна в тясната дупка и обгърна коленете си с ръце.

— Виждаш ли? Като мишка в дупка.

Трясък на карабина в далечината се оказа много по-убедителен от думите ѝ.

Затрещяха още изстрели.

„Каин…“

Изстрелите отекват в ушите на Каин и го лишават от едно от сетивата му. Светът му сега е по-малък, пропит със страх.

Тича снишен, с наведена глава, за да усеща миризмите.

Преди миг не е видял едрия набит мъж, чакащ в засада зад няколко паднали дървета. Миризмата на гнило и гъби от стволовете и клоните е скрила миризмата на ловеца — и вече е твърде късно. След като е достатъчно близо, Каин долавя лек полъх от миризма, която познава отпреди няколко дни.

От блатото, от сградата с ръждивите железа и прашен бетон.

Същият ловец е!

При това кратко предупреждение Каин отскача встрани в последния момент. Въпреки това куршумът се плъзва по дебелата защитна жилетка и му причинява болка.

Той не ѝ обръща внимание, продължава да тича.

Стрелбата го следва навътре в гората.

Едва след като стрелбата спира Каин забавя крачка. Обикаля, връща се назад. Слухът му постепенно се възстановява, запълва празните полета от действителността. Той обаче разчита на друго сетиво. Търси миризмата на скрития ловец — след като я улови, той ще е негов.

Проследява я и заобикаля падналите дървета изотзад.

Би могъл да продължи да бяга — и иска ловецът да си мисли точно това, — но последната команда пламти в главата му.

„Нападай тихо!“

Стига до скривалището на ловеца точно когато той се изправя. Пращенето на радиостанция издава местоположението му. Гласът му е твърд, командва. Каин се прикрива, но го вижда да сочи в посоката, в която са изчезнали партньорът му и жената.

Каин не разбира думите на мъжа, но заплахата в гласа му е осезаема. Гняв припламва в гърдите на Каин. Мъжът се обръща и Каин вижда намръщената му гримаса, ожесточение, което не отстъпва на неговото.

Каин вече е наясно, че ловецът е разбрал истинската цел на играта в момента.

Плъзва се от сенките зад мъжа. Движи се безшумно, не ръмжи заплашително. Впива зъби в меката плът под коляното. Те се забиват дълбоко. Каин тръсва глава, за да откъсне месо, и мъжът пада.

Но това не е обикновена плячка.

Падналият не издава изненада или болка. Проблясва нож, просвистява край ушите на Каин. Каин се претърколва, за да избегне острието, скача на крака, втурва се отново в гората.

Отново тича и отново куршуми късат листа и клони над главата му.

Той продължава напред, защото знае, че ловецът, ранен и ядосан, ще изпрати други след него. Може би не всички, но достатъчно.

Тъкър чу новите изстрели в далечината. Джейн разбираше тревогата му.

— Върви — каза му и се намести по-навътре в малката вдлъбнатина. — Това е заповед, войнико.

Тъкър кимна. Знаеше, че е права. В нейното състояние не можеше да стигне далече. Мястото тук беше може би най-доброто скривалище на целия остров, ако с Каин успееха да държат враговете настрана от нея.

Започна да събира палмови листа, за да прикрие Джейн.

— Опитай да не заспиваш — каза ѝ. Състоянието ѝ можеше да се влоши.

— Да заспя? — Тя му се усмихна измъчено. — Няма никакъв шанс.

Когато Тъкър се наведе, за да намести последното листо, Джейн протегна ръка, улови брадичката му и го придърпа към себе си.

— И още нещо, войнико. — Целуна го по устните, замълча за миг, после се отпусна в сянката. — Искам да се върнеш.

— Да те зарежа в тази пустош? Никакъв шанс.

Някъде зад него отново затрещяха изстрели.

Джейн му махна да тръгва.

— Върви. Партньорът ти има нужда от теб.

Тъкър се подчини. Извади пистолета и започна да се спуска по гористия склон. Отначало тръгна бързо на запад, където Каин бе ангажирал врага. Сърцето му биеше в гърлото. След последния изстрел Каин бе притихнал. С всяка крачка ужасът на Тъкър растеше.

„Застреляли ли са го?“

Трябваше да потисне чувството и да продължи напред, което скоро стана по-трудно. Когато стигна до западния край на острова, влезе в полето, което претърсваха преследвачите. Сега беше негов ред да играе на криеница. Продължи в най-тъмните сенки, стъпваше много внимателно. Започна да чува звуците на преследвачите — шум от радиостанции, тихи гласове, счупени съчки.

— Насам — прошепна глас вдясно, само на няколко метра.

Тъкър залегна под ниските клони на един трънлив храст и замря.

На сантиметри от лицето му минаха войнишки ботуши.

После още едни.

Той спря да диша.

Първият войник наклони глава към микрофона на яката си.

— Сектор Делта, чисто.

Двамата продължиха нататък и Тъкър бавно изпусна въздуха от дробовете си.

Наложи се да се крие бързо още два пъти, но след малко звуците, които издаваха хората на Лион, останаха зад гърба му и отслабнаха.

Все още нямаше следа от Каин — не се чуваше лай или ръмжене.

„Добре ли си, приятелю?“

Изтърпя още десет минути. Движеше се бавно, за да не вдига шум, а му се искаше да се втурне да открие партньора си. След като няколко минути не чу хората на Лион, рискува и наруши радиомълчанието. Чукна малкия микрофон, закрепен с лепенка за гърлото му, и произнесе беззвучно само една дума.

„Каин!“

Кучето беше обучено да отговаря само ако няма опасност да издаде местоположението си. Тъкър намести слушалката в ухото си по-добре, но не чу нищо.

„Каин!“ — опита отново.

И тогава леко ръмжене погъделичка ухото му.

Тъкър затвори очи с облекчение, но все още изпълнен със страх. Щом кучето бе отговорило, значи за момента се криеше на безопасно място. Трябваше да остане така.

„Крий се!“

Тъкър извика картата на дисплея на сателитния си телефон и намери пулсиращата зелена точка от джипиеса в екипировката на Каин. Тръгна натам. Местеше поглед между дисплея и околността и колкото повече наближаваше, толкова по-силно ставаше нетърпението му да види Каин.

„Почти стигнах, приятел“.

Заобиколи една палма и внезапно се озова лице в лице с един от войниците. Той се изненада не по-малко от Тъкър, излязъл от сенките съвсем неочаквано. Насочи карабината си към гърдите му и стреля, но Тъкър светкавично се обърна странично. Три куршума просвистяха покрай ребрата му Тъкър вдигна пистолета — но преди да успее да стреля, войникът изведнъж залитна към него, изпъшка изненадано и се просна по очи.

Каин бе скочил върху мъжа и бе забил челюсти в ръката му. Карабината падна. Войникът обаче се обърна, прехвърли крак върху тялото на кучето и го събори.

Тъкър се спусна напред с насочен пистолет, но не стреля, защото се опасяваше да не улучи Каин. Войникът вдигна другата си ръка и в нея проблесна нож. За миг като че ли увисна във въздуха — после се заби в кучето.

Каин изскимтя, но не пусна ръката на войника.

Сърцето на Тъкър се качи в гърлото. Мъжът отново вдигна ножа и Тъкър се хвърли напред. Сграбчи китката му с две ръце, изви я нагоре и я подпря с коляно. Натисна рязко и лакътят се счупи.

Мъжът изрева от болка.

Тъкър измъкна ножа и го заби в гърлото му. Викът се превърна в мъчително хъркане. Тъкър завъртя острието и кръвта заля пръстите му. Мъжът потрепери конвулсивно и замря.

Тъкър се дръпна от безжизненото тяло и направи знак на Каин да дойде при него. Нямаше време за размекване или за проверка на раната. Лион и хората му несъмнено бяха чули изстрелите и виковете.

Тръгнаха на запад, по-далеч от Джейн.

След малко джунглата се разреди. Отпред се чуваше прибоят. Островът свършваше.

Отзад долетяха тревожни викове:

— Насам!

— Глийсън е убит!

— Оставете го. Пръснете се!

Последната команда беше изкрещяна с френски акцент.

„Лион…“

Тъкър хукна. Прецени възможността да се върне назад, на север, където джунглата беше по-гъста, но Каин едва го следваше и дишаше мъчително. Нямаше начин да се движи с достатъчна преднина пред преследвачите, а Тъкър никога не би го оставил.

След минута стигнаха до скала, надвиснала над морето. Тъкър спря на ръба и погледна тъмната вода, която се блъскаше долу в скалите. Не можеше да скочи в бушуващата стихия. Вдясно обаче видя спокойна вода — колкото детски басейн, — зад голяма канара, която поемаше ударите на вълните.

„Ще трябва да свърши работа“.

Погледна приятеля си.

— Готов ли си?

Каин размаха опашка.

Добър знак!

Тъкър прибра пистолета в кобура, наведе се и вдигна кучето. Каин трепна от болка. Топла кръв намокри дланите на Тъкър. Ножът бе проникнал дълбоко — колко дълбоко обаче щеше да стане ясно по-късно.

— Съжалявам, приятел — прошепна той в ухото на Каин. — Скачаме!

Прегърна го и скочи.

28.

25 октомври,

22:04 атлантическо стандартно време

Остров Патос, Венесуела

Потънаха и изплуваха заедно.

Тъкър придърпа Каин към себе си.

— Спокойно, приятел… всичко е наред.

Каин се отпусна, обърна глава и го близна по бузата.

„И аз те обичам, момче“.

От скалите горе се чу глас:

— Тук има следи! Водят към скалите!

Тъкър бързо заплува към скалите. Когато приближиха достатъчно, вдигна Каин и го остави на малко по-полегато място, после изпълзя след него. Огледа се за прикритие. Най-доброто беше малка козирка, не повече от трийсетина сантиметра, малко по-нагоре по ската. Тъкър застана под нея, като едва се удържаше на хлъзгавата повърхност, и придърпа Каин до себе си.

Отгоре се посипаха камъни и пръст.

— Внимавай къде стъпваш! — извика някой. — Ръбът се рони!

— Виждаш ли нещо?

Два лъча на фенерчета пронизаха тъмнината на сантиметри пред гърдите на Тъкър и той се прилепи още по-плътно до скалата.

— Нищо. По-добре да кажем на Лион. Това копеле и кучето му май са се удавили.

— Да се уверим. Ти огледай наляво, аз ще огледам надясно. Ще се срещнем пак тук.

Лъчите на фенерите се разделиха — мъжете започнаха да оглеждат брега и скалите.

Тъкър трепереше — но не от студ.

Отново го преследваха, а той се криеше. Спомни си Афганистан, където това беше ежедневие, изпъстрено с часове отегчение, които само изостряха моментите на напрежение и стрес. Подобни пикове и спадове променят мозъка, може би необратимо. Макар че симптомите на посттравматичния синдром на Тъкър вече бяха по-леки, той съвсем не беше излекуван. Все още не успяваше да овладее изгарящите стомаха приливи и отливи на тревожност.

Стисна клепачи и сви юмруци.

„Не опитвай да го контролираш — припомни си. — Управлявай го… справяй се с него“.

Прегърна Каин. Представи си лицето на Джейн, целувката ѝ, устните ѝ. Топлотата на този спомен — преплетен със спомените от щастливите времена с нея и Каин, някога — му помогна да укроти треперенето.

— Нещо? — чу се глас отгоре, когато двата лъча пак се събраха.

— Няма го.

— Лион няма да се зарадва, ако няма труп.

— Ще трябва да се примири. Наближава час нула.

Горе изпращя радиостанция. След няколко секунди единият от двамата каза:

— Разбрано. Тръгваме. — След това се обърна към другия: — Какво ти казах? Шефът ни иска при хеликоптера. Време е.

— Ами обектите?

— Ако оня тип и кучето му са някъде наоколо, ще съжаляват, че не сме ги застреляли бързо.

В отговор се чу дрезгав смях.

— Да се махаме от този камънак, преди да е гръмнал.

Отдалечиха се.

Тъкър изчака няколко мъчителни минути. В далечината чу свистенето на хеликоптерния двигател, който набираше обороти. Грабна Каин, намери място, където брегът се бе сринал в морето, качи кучето на раменете си и се изкачи горе.

„Държа те, приятел“.

Стигна горе и продължи да го носи. Хеликоптерът се издигна и чаткането на витлата му стана по-силно. Тъкър побърза да се скрие под дърветата и най-накрая остави Каин на земята. Бърз преглед установи десетсантиметрова рана на лявата плешка. Той спря кървенето и я превърза с марля от комплекта за първа помощ в един от непромокаемите джобове на жилетката на Каин. Въпреки всичко кучето не беше в състояние да използва крака си.

Върна Каин до ръба на скалите и от края на джунглата видя как хеликоптерът прелита над Бокас дел Драгон към Тринидад. Даваше си сметка, че не остава време, затова даде команда на Каин да се скрие край брега и след това хукна през джунглата. Светна фенерчето, за да се добере по-лесно до Джейн, без да мисли, че Лион може да е оставил хора на острова. Особено след като последните думи на войниците бяха запалили огън под краката му.

„Да се махаме от този камънак, преди да е гръмнал“.

Тъкър смяташе да се възползва от този мъдър съвет.

22:34

Още преди да стигне до скривалището на Джейн тя изрита палмовите листа, изскочи вън и се хвърли в обятията му.

— Слава богу! Видях хеликоптера да отлита. Не знаех… — Прегърна го още по-силно, после се отдръпна. Огледа джунглата и очите ѝ се разшириха.

— К-к-ъде е Каин?

— В безопасност, но е ранен. Оставих го на брега. — Той стисна ръката ѝ и се вгледа в лицето ѝ. — Ти как си?

— Още ми се вие свят, но съм по-добре.

— Добре. Защото трябва да си замъкнем задниците до брега.

Тръгнаха. Той опита да я подкрепи, но Джейн се освободи от ръката му и продължи сама. Определено беше по-добре. Облекчението сякаш прогони изтощението и от крайниците на Тъкър. Той ѝ обясни какво се очаква, докато бързаха към брега.

— Смяташ, че ще бомбардират острова? — попита тя невярващо.

— Така прозвуча. — Тъкър си спомни касетъчните бомби върху макета на град в Ню Мексико. — Във всички случаи трябва да се махаме бързо.

Каин ги посрещна с размахана опашка. Вече стъпваше предпазливо на ранения си крак.

— О, боже! — изпъшка Джейн.

Отвъд тъмните води на протока над Порт ъф Спейн изригнаха оранжеви пламъци. Близо до центъра на града се издигна малка гъба и освети нощното небе. Няколко секунди след това до тях достигна тътен от взривове, като далечни фойерверки.

Джейн сниши глас от ужас.

— Закъснели сме! Вече е започнало!

„Час нула“, спомни си Тъкър разговора, който бе чул.

В нощното небе над града се издигаха огнени кълба. Той си представи връхлитащите през облаците дим Бойни ястреби и Палачи.

— Горките хора — възкликна Джейн. — А какво ще стане с Франк и Нора?

Тъкър вече опитваше да се свърже с „Хаят“ по сателитния телефон, но в отговор получаваше само предварително записано съобщение за непредвидени обстоятелства.

Обърна се рязко към Джейн и се отърси от опасенията за приятелите им.

— Оттук не можем да направим нищо, за да им помогнем. Да се надяваме, че Рекс ги е предупредил да се скрият на сигурно място.

Тръгна към останките на моторницата в залива.

— Помогни ми да намерим всичко, което се държи над водата. Спасителни жилетки, дървени скари, празни туби за гориво. Ще трябва да направим някакъв сал, за да се махнем от този камънак.

Хвана една извита част от носа и я повлече към водата. Не биха могли да преминат с плуване силните течения около острова. За да оцелеят, трябваше да разполагат с нещо, което да ги държи над водата. Брегът на Венесуела беше само на шест-седем километра западно от острова. Имаха някакъв минимален шанс да се доберат дотам, ако побързат.

Джейн започна да тършува из отломките. Измъкна каквото беше останало от една оранжева спасителна жилетка и го хвърли към него.

— Лион ни е подмамил на това зарязано от бога място — каза Тъкър. — Трябваше да го предвидя. Прекалено лесно го проследихме дотук. Човек като него не би направил подобна грешка.

Спомни си дрона, който бе потопил лодката им. Беше долетял откъм Тринидад.

— Патос никога не е бил база за операцията им.

Джейн огледа една червена туба за гориво. Беше пробита от куршуми и тя я захвърли ядосано настрана.

— Очевидно е искал да ни държи настрана и затова ни е пратил тук.

„Където може да ни види сметката, когато поиска“.

Тъкър провери дали парчето от носа ще се задържи на повърхността, но то потъна веднага. Уморен и ядосан, той погледна към горящия град и се заслуша в далечния тътен.

— Нямаме никакво време. — Казваше го интуицията му на войник.

Джейн се вгледа в него.

— Единствената причина Лион да не бомбардира този остров досега е, че не е искал да издаде намеренията си прекалено рано — обясни Тъкър. — Ако го беше направил, щеше да предупреди военните на Тринидад.

— Значи сега сме лесна плячка.

Каин вдигна нос към небето и изръмжа предупредително.

Между експлозиите доловиха нов звук — познатото жужене на дрон, приближаващ над водата. Звукът се усилваше. Тъкър изруга — знаеше какво означава това. Лион нямаше да рискува. Беше изпратил дронове, за да се справят с тях веднъж и завинаги.

„Не можем да се измъкнем от този остров“.

— В джунглата! — отсече той и посочи.

Едва успяха да се скрият под короните на дърветата и първият дрон — боен ястреб — се плъзна над залива. Стигна до брега, издигна се над гората и листата прошумоляха при преминаването му.

След него се появиха още два.

Миг по-късно силен гръм разтърси малкия остров и огнена експлозия освети гората на запад. Това не беше касетъчна бомба. Вятърът донесе миризмата на изгоряло и някаква химическа миризма, донякъде подобна на бензин, но не и нещо, с което да искаш да заредиш колата си.

— Какво е това? — извика Джейн.

И тогава се чуха втора и трета експлозия.

— Дроновете пускат напалм. Лион възнамерява да изгори острова до гола скала.

„Заедно с нас“.

23:04 източно лятно време

Смит Айланд, Мериланд

Пруит Келерман се разхождаше покрай редиците монитори, монтирани на стената в кабинета му. Екраните показваха предаванията на различните медии, собственост на „Хорайзън“. Коментатори говореха оживено, но Пруит бе намалил звука. Понякога четеше последните съобщения от Тринидад, които се редяха на ленти под основното изображение. Или, ако на някой екран се появеше репортаж на живо от Порт ъф Спейн, пускаше звука с дистанционното.

Най-добрият му източник на информация обаче седеше зад бюрото му. Дъщеря му се взираше в лаптопа си, в един айпад и в настолния компютър на баща си и се справяше с трите устройства с виртуозността на майстор пианист. Лора беше единственият човек, който можеше да седи на стола му, и това беше уместно.

Един ден всичко щеше да е нейно.

Надяваше се наследството му скоро да стане легитимно.

Нов репортаж привлече вниманието му към един от мониторите. Показваха църква, обхваната от пламъци. Готическата ѝ камбанария беше срутена и овъглена. През стъклописите на розетата над вратата се виждаха пламъци, които хвърляха пъклена светлина.

Стиснал гневно зъби, Пруит увеличи звука. Беше инструктирал техниците, които провеждат атаката, да пазят историческите сгради.

Коментарът от екрана беше не по-малко гневен: „… последно от Порт ъф Спейн: Получихме кадри от разрушената катедрала „Света Троица“, един от най-старите паметници в града, завършена през 1818 г. Хаос и паника царят навсякъде. Обявено е военно положение. Военните опитват да се справят с тази терористична атака, за която се смята, че носи отговорност революционна група, фракция на Народната партия на Тринидад. Веднага щом…“

Пруит намали звука. Поне в едно кампанията се развиваше според плана. Бомбардировката трябваше да предизвика хаос, който да скрие истинската война, която се водеше зад дима и пламъците. Флотилията дронове вече беше пробила комуникационната инфраструктура на острова и сега психологическите операции, включени в кампанията, можеха да сеят дезинформация по всички овладени канали.

Разпространяваха слухове и инсинуации, като в същото време медиите пускаха фалшиви репортажи. Както е добре известно, хората са склонни да вярват на всичко, което прочетат или чуят в новините. И още по-добре, когато е поднесена достатъчно добре, дезинформацията се подема и се преповтаря от медия на медия, разпространява се като цифров горски пожар, опустошава истината и вместо нея остава само изфабрикуваната история.

Той се обърна към дъщеря си за потвърждение. Като директор по комуникациите на „Хорайзън“, тя следеше социалните медии от региона и пулса на събитията много по-прецизно от всеки новинарски канал. През последните часове Пруит трябваше да внимава — Лора не биваше да открие истинската му роля в случващото се. Присъствието ѝ тук обаче откриваше и една възможност.

Ако Лора не бе в състояние да види реалността зад измислиците, значи едва ли и някоя друга медия би успяла.

— Какво чуваш за тази революционна група? — попита той.

Лора поклати глава.

— Всички като че ли мислят, че зад взривовете стои някаква фракция на НПТ. Туитовете от региона са пълни със спекулации дали шефовете на партията са знаели, или отговорността е само на отцепническата групировка.

— А нещо по въпроса как тези терористи са успели да организират и координират такава атака?

— Заради това всички са в паника. — Лора махна няколко кестеняви къдрици от челото си и вдигна очи. Изглеждаше уморена, но отдадена на работата си. — Според някои съобщения били видени военни бронирани машини, които изстрелвали гранати по различни цели. Други са видели хеликоптери да пускат бомби от небето.

Пруит кимна. Много добре знаеше откъде са се появили тези съобщения — от нищото. Те бяха първата фаза на пакета от психологически операции. Скоро щяха да се появят изфабрикувани кадри — лошокачествени видеозаписи, заснети с нестабилни камери, неясни фотографии, — които щяха да залеят медиите от анонимни източници, за да потвърдят допълнително историята, която Пруит искаше да се разказва — за терористична атака, организирана от група, която иска да свали сегашната администрация в Тринидад.

Дали щеше да се получи обаче?

Това беше целта на тази проба — да докаже концепцията за следващата генерация война. Цената на всичко това беше изненадващо малка. За цялата операция беше нужна малка ескадрила дронове — три тип „Боен ястреб“ за тежки боеприпаси, два тип „Палач“, които да подсилват хаоса, и няколко малки тип „Оса“, които да проникнат в цифровата инфраструктура на града.

При наличието на стелт технология и под прикритието на нощта до никоя от основните медии не бе достигало съобщение за странни летящи обекти в небето. Той подозираше, че някои хора може и да са видели подобни неща, но протоколът за психологическите операции налагаше всякакви подобни споменавания да бъдат заличавани и заменяни с още фалшиви разкази и изфабрикувани видеозаписи.

— О, боже! — изпъшка Лора.

Пруит се обърна към дъщеря си.

— Какво има?

— Току-що са бомбардирали някакво средно училище. Спасителните екипи опитват да проникнат в развалините.

Пруит погледна часовника на стената.

— Там наближава полунощ. Едва ли е имало деца в сградата.

Лора го изгледа втренчено. Лицето ѝ бе пребледняло, поради което луничките ѝ се открояваха още повече.

— Според доста постове във Фейсбук в училището е имало предварително парти за Халоуин. Когато атаката е започнала, задържали децата вътре, за да ги предпазят.

Пруит трепна — не толкова заради потенциалните жертви, а защото трябваше да измисли как да представи всичко това в своя полза. Искаше да се обади по телефона, но не го направи — отиде при Лора и я прегърна.

Тя опря лице на гърдите му.

— Защо? — изхлипа. — Що за човек трябва да си, за да извършиш такава жестокост?

Той я прегърна по-силно, сякаш искаше да я предпази от реалностите на живота, както бе правил винаги. Молеше се дъщеря му да открие начин да балансира чувството си за справедливост с фактите в този свят. Точно това искаше да ѝ даде, на нея и децата ѝ — властта и богатството, нужни за да направиш света по-добър.

„Дори ако се налага да окървавя собствените си ръце, за да го постигна“.

Това беше частта от наследството му, която не искаше да завещае на нея. В историята на Съединените щати е имало много индустриалци — Рокфелер, Дж. П. Морган, Андрю Карнеги, — които в началото са били безмилостни и амбициозни, а после са станали филантропи, борци за подобряване положението на човешкия род. Смяташе да следва примера им.

„Нека аз съм безмилостен, за да може тя да е добра“.

— Защо не си починеш? — попита я. — Аз ще удържа крепостта за момента.

Лора се отдръпна и го погледна.

— Татко, мога да…

— Знам, че можеш. Защо не угодиш на стареца си обаче?

Тя се усмихна, въпреки че сълзите още блестяха в очите ѝ.

— Добре. Само двайсет минути. Ще донеса кафе, защото се очертава дълга нощ.

Определено беше така.

— Върви — подкани я той.

Лора го прегърна.

— Обичам те, татко.

— И аз, скъпа.

Лора излезе, а Пруит остана загледан във вратата. Чакаше чувството за вина да си отиде и се мобилизираше за това, което щеше да последва. Овладя се и се изпълни с решимост.

„Тя никога не бива да научи за ролята ми във всичко това“.

Извади телефона си и набра номера на Рафаел Лион. Когато се свърза, поиска последната информация за операцията, както и за заплахата, която още не беше отстранена.

— Какво стана с приятелите ни, които пристигнаха в Порт ъф Спейн?

Лион въздъхна.

— Сега разбирам защо Уебстър не успя да се справи с този човек и кучето му. Гадното животно едва не отхапа парче от крака ми.

— Аз ще те лиша от нещо повече от крак, ако не се справиш.

— Няма проблем, сър. Намират се на необитаем остров, от който не могат да се измъкнат. Изпратих трите Ястреба от Тринидад да превърнат мястото в пепелище. Ако решат да бягат с плуване, един Палач патрулира водите.

Пруит се усмихна. Ето заради това имаше такова доверие във френския войник.

— Значи ми казваш, че са изпечени?

Лион се засмя.

— С хрупкава коричка.

29.

25 октомври,

23:28 атлантическо стандартно време

Остров Патос, Венесуела

Изплашен и задъхан, Тъкър пребяга приведен през пясъчната ивица.

Лютив дим закриваше небето, десетки огньове горяха по целия остров и се събираха в жестоко пожарище, което озаряваше мрака между дърветата. Докато се връщаше при Джейн и Каин, от небето падаше огнена пепел и се стелеше по пясъка и във водата на залива.

— Нещо? — попита Джейн неясно, заради парчето мокър плат, което държеше пред устата и носа си. Каин лежеше до нея с мокра носна кърпа върху муцуната.

Тъкър поклати глава.

— Няма пещери и от тази страна. — Беше претърсил и в двете посоки. Трябваше да се скрият някъде, да се предпазят от огнената буря. — Ще се наложи да влезем в морето и да се оставим течението да ни отнесе покрай скалите. Все някъде ще има достатъчно дълбока пещера, която да ни защити.

„Тоест ако течението не ни завлече в морски гроб“.

Прочете същия страх и в очите на Джейн. Бяха твърде слаби, за да се борят с непредсказуемите течения в протока Бокас дел Драгон. Това име, Устата на дракона, не беше дадено случайно. Мнозина бяха погълнати от тъмния звяр.

Въпреки това Джейн кимна, защото си даваше сметка, че няма друг избор, ако иска да види сина си отново.

Зад тях продължаваха да падат напалмови бомби, след които оставаха кълба огън и дим. Ушите на Тъкър кънтяха от експлозиите. Понякога преминаващ призрачен Боен ястреб раздвижваше пелената от дим, когато за момент излизаше над морето, преди да се върне за нова атака. Беше само въпрос на време да изсипят смъртоносния си товар и върху това късче пясък или джунглата на брега да пламне.

— Да вървим — каза Тъкър.

Потупа Каин и той се изправи. Поне вече стъпваше на ранения си крак, макар и предпазливо — обаче колко време щеше да издържи, ако трябваше да се бори с теченията в Карибско море?

Джейн изглеждаше още по-зле — ударът по главата видимо си казваше думата.

Нямаше по-добри варианти, така че тръгнаха към водата. Зад тях избухна поредната експлозия, достатъчно близо, за да почувстват взривната вълна — блъсна ги доста силно. Миризмата на изгорял бензин се сгъсти и Джейн се разкашля.

— Не спирай! — каза Тъкър. — Трябва да се махнем от залива!

Каин тръгна до него, вдигнал високо глава, за да усеща миризмите. Тъкър нагази във водата, потопи се изцяло… и чу шум — нов, който звънеше в ушите му под водата.

Изправи се и погледна Джейн. Тя също се ослушваше. Явно го бе чула. Беше рев на мотор, който се носеше над водата. След малко Тъкър определи посоката. Иззад скалите вляво се появи сребриста моторница, направи остър завой и пое към тях — явно ги бяха забелязали.

Двигателят рязко снижи обороти и лодката остана почти на място, като леко се поклащаше.

За момент Тъкър си помисли, че някой идва да търси оцелели на горящия остров и ще ги измъкне.

От лодката се надигна един-единствен човек.

Тъкър веднага го позна.

Беше Карл Уебстър.

Уебстър вдигна черната тръба на гранатомет на рамото си и го насочи към тях. Тъкър нямаше време да разкопчае кобура и да извади пистолета от мокрите си дрехи. Погледна димящия ад зад тях, после пак към Уебстър.

„От трън, та на глог“.

Уебстър натисна спусъка.

Тъкър приклекна. Фигурата на Уебстър се скри зад кълбо дим. Гранатата излетя високо над главите им и остави димна следа.

Тъкър я проследи с поглед и видя как поразява целта си над брега. Експлозията разкри клинообразната заплаха, скрита в дима. Боен ястреб. Дронът се пръсна на парчета, които се посипаха върху пясъка и във водата.

— Бързо! — изкрещя Уебстър. — Домъкнете си задниците тук!

Джейн тръгна към него през водата. Тъкър също тръгна към лодката, като почти влачеше Каин. Нямаше представа какво се случва — само че се е появил изход от огнения ад.

Уебстър се наведе през борда и улови ръката на Джейн. Изтегли я вътре, после се наведе, улови жилетка на Каин с две ръце и също го качи. Тъкър отскочи от дъното, улови се за борда и се изкатери сам.

Когато всички седнаха, Уебстър форсира двигателя, завъртя руля, обърна лодката в обратна посока и след като излязоха от залива, попита:

— Джейни, добре ли си?

Джейн погледна Тъкър, после пак шефа по сигурността на „Танджънт“.

— Вече съм по-добре, Карл.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа Тъкър. Рядко ругаеше, но ситуацията определено си заслужаваше.

Джейн докосна ръката му.

— Ще ти обясня по-късно.

Тъкър извади пистолета си и го насочи към Уебстър.

— Зарежи „по-късно“. Кажи ми какво става, по дяволите!

— На какво ти прилича? — изкрещя в отговор Уебстър, без да обръща внимание на заплахата. — Вадя ви задниците от огъня, това става!

— Но… защо?

Джейн натисна пистолета, за да го свали.

— Карл ми помогна да оцелея при чистката след Проект 623.

Тъкър се замисли. Гледаше Джейн втренчено. Заливаха го противоречиви емоции: предателство, облекчение, стъписване, гняв, някакви чувства, които човешкият език не може да опише с думи.

Уебстър използва момента на объркване и попита:

— А Нора? Знам, че се измъкна от Редстоун. Какво стана с колегите ѝ? Стан, Такаши, Даян?

При споменаването на тези имена вихрушката от емоции на Тъкър най-накрая се укроти и остана само една.

Бяс.

— На теб какво ти пука? — викна той и пак вдигна пистолета.

— Направих каквото можах — каза Уебстър; двигателят почти заглуши думите му. Погледна Джейн. — Нямах избор, Джейни, ти би трябвало да го знаеш. Там, в Силвър Спрингс, малко преди да закрият Проект 623, Лион ми показа снимка на бившата ми жена и дъщеря ми, Аманда. Беше директен. Или си мълча, или свършвам в гроб до тях двете.

Тъкър видя болката в очите му.

— Не съм убил никой от останалите — каза Уебстър. — Би трябвало да знаеш и това. Съгласих се и реших, че така бих могъл да ви помогна. Ти беше умна и имаше контакти. Не се оказа трудно да убедя Лион, че си се измъкнала сама. Освен това, Джейни, знаеш какви са чувствата ми към теб.

Джейн се отпусна на една от седалките.

— Карл…

— Знам, че няма взаимност от твоя страна, но от това чувствата ми не стават по-малко истински.

Тъкър гледаше втренчено тила на Уебстър. Спомняше си думите на Нора как в тесните помещения често се появявали странни връзки.

— Когато ме изпратиха да наблюдавам „Одиша“ в Редстоун — продължи Уебстър, — вече бях сериозно затънал. Убедих сам себе си, че бих могъл да защитя тази нова група заради позицията, която заемам.

— Ами Санди Конлън? — попита Джейн.

— Лион и хората му разчистваха след като Санди успя да направи системата за дроновете. Тя и екипът ѝ не им бяха нужни повече. Аз обаче знаех, че Санди прави още нещо. Беше адски умна. Опитах да я защитя… макар че тя не знаеше.

— А ние? — попита Тъкър.

Уебстър го погледна, после погледна Каин.

— Отначало нямах представа кой си. Мислех, че може да работиш за Лион или за някой друг. После научих, че Джейн те е изпратила да душиш около Редстоун. — Кимна към нея. — Когато ви видях на охранителната камера в „Бели пясъци“, опитах да ви намеря, преди да изригне адът, обаче това насочи вниманието на Лион към мен.

Тъкър си спомняше разговора с французина. Лион в крайна сметка беше научил за влизането им във военната база. Изглежда, това бе капката, преляла чашата — прекалено много грешки.

— Трябваше да бягам. Отведох Аманда и Хелън на безопасно място и се свързах с двама души от „Танджънт“, които още бяха лоялни към мен. От тях научих какво планира Лион да направи с вас, така че дойдох тук. Едва се добрах. Лион е изтеглил всичко с ден напред. Когато видях острова да гори, реших, че сте мъртви, но все пак трябваше да проверя.

Тъкър се вгледа в пламъците, които проблясваха през пелената от дим над Порт ъф Спейн.

— Какво е намислил да прави тук, в Тринидад?

Карл поклати глава.

— Не съм сигурен. Тринидад обаче е реална проба за нещо доста по-голямо, което трябва да се случи след три дни. Всъщност една от целите на Тринидад е да отвлече вниманието на света, да накара всички да се взират насам, докато истинската атака ще се осъществи другаде.

— Къде? — попита Джейн.

— Не знам… Наистина не знам.

Тъкър имаше по-належащ въпрос:

— Кой стои зад всичко това? За кого работи Лион?

Уебстър го погледна намръщено.

— Не знаеш ли?

— Откъде бих могъл да знам?

— Лион работи за Пруит Келер…

Гърдите на Уебстър изригнаха и посипаха Тъкър с кръв и парченца плът. Смъртоносният снаряд проби празната седалка до Джейн. Уебстър се свлече от седалката и на фона на звездното небе Тъкър видя отдалечаващ се дрон.

Беше „палач“, вероятно същият, който бе унищожил моторницата им.

Дронът направи кръг и се подготви за ново нападение.

— Залегни! — извика Тъкър.

Хвърли се напред, избута тялото на Уебстър настрана и измъкна гранатомета. Още с качването на лодката беше забелязал отворено сандъче с гранати на пода до седалката. Грабна граната, мушна я в цевта и се обърна. Вдигна оръжието и го насочи към небето.

Изчака дронът да приближи.

„Време е за разплата!“

Прицели се и стреля. Трясъкът беше оглушителен и го обви в облак дим. Въпреки това видя проблясъка в небето. Гранатата улучи едно от крилата на дрона, завъртя го в спирала и го запрати в морето.

Когато падна, Тъкър седна зад руля.

— Дръж се!

Лодката се понесе по спокойното море. Тъкър не знаеше дали във въздуха няма още „палачи“ и дали останалите „бойни ястреби“, бомбардирали остров Патос, няма да получат нови инструкции да тръгнат след тях.

В огледалото виждаше обвития в дим остров. На места изригваха нови огньове — унищожението продължаваше.

Тъкър се обърна напред, към огнения силует на Порт ъф Спейн.

Бяха оцелели и това беше добре, но…

Какво беше станало с Франк и Нора?

23:58

Тъкър спря на стотина метра от кейовете на Порт ъф Спейн. Въздухът беше наситен с лютива миризма на огън. Над водата се носеше какофония от полицейски сирени, автомобилни аларми и гласове, усилени с мегафони.

Няколко склада край морето все още горяха, но кейовете бяха оцелели. За съжаление същото не можеше да се каже за „Хаят“.

Основната сграда на хотела гореше като факла и бе обвита в дим.

— Нора и Франк… — простена Джейн.

— Може да са се измъкнали — каза Тъкър. — Рекс ги пазеше.

Обаче не беше лесно да го каже достатъчно убедително.

Насочи лодката към най-близкия кей. Крайбрежната магистрала беше задръстена от евакуиращи се, имаше множество зарязани спрели коли. По банкетите към и от града се движеха военни джипове. Централните райони като че ли бяха ударени най-тежко и приличаха на огнена пустиня от разрушени небостъргачи.

— Защо са направили това? — попита Джейн, докато Тъкър завързваше лодката за кея. — Защо?

Той помнеше предишното предположение, че всичко е заради овладяването на ново нефтено находище. Ако обаче Уебстър беше прав, това бе само второстепенна полза. Същинската цел на нападението беше да отклони вниманието от нещо по-лошо.

Помогна на Джейн и Каин да слязат от лодката. Покриха тялото на Уебстър с платнище. Макар че Тъкър все още беше ядосан, този човек ги бе спасил. Когато му дойдеше времето, близките му щяха да получат останките му.

„Както и останките на Санди“.

Тъкър погледна към опустошения град. Зачуди се колко ли са жертвите, за колко хора още ще скърбят в тази кошмарна нощ. Обзе го гняв.

— Ако Франк и Нора са оцелели — каза Джейн, — как изобщо бихме могли да ги открием в този хаос?

— Трябва да има някакъв кризисен щаб или център, място, където ранените и останалите без дом да потърсят подслон и помощ. Ако Франк мисли разумно, би отвел Нора на такова място.

— Защо не опиташ пак телефона?

Докато приближаваха, той бе опитвал да се свърже много пъти — както с хотела, така и да събуди някой в Щатите.

— Няма смисъл. Мисля, че заглушават комуникациите. Островите са изолирани. Ще трябва да обикаляме пеша.

Тръгнаха — Джейн от едната му страна, Каин от другата. Имаха късмет, че все още са живи; надяваха се Нора и Франк също да са.

Скоро екип спасители ги упъти към Куийнс Парк Савана, където беше организиран импровизиран лагер за оцелелите. Обикновено паркът от двеста акра беше място за развлечения — имаше игрища за крикет и ръгби и ботаническа градина. Сега хиляди хора изпълваха поляните, обикаляха наоколо или стояха на групи по тревата или около пейките.

В центъра на парка бяха издигнати десетина бели палатки. Повечето бяха за оказване на първа помощ, но имаше и няколко за раздаване на храна и бутилирана вода. Между пострадалите се движеха хора от спасителните екипи с оранжеви костюми и клипбордове и записваха лични данни или данни за разрушенията в различни квартали.

Джейн изглеждаше отчаяна. Да открият приятелите си в този ужас изглеждаше почти невъзможно. Каин изведнъж клекна, сякаш и той си даваше сметка за безполезността на търсенето. Или пък просто беше уморен? Гледаше Тъкър особено.

— Какво има, момче? — попита Тъкър.

Каин вдигна глава, почеса се по ухото и изскимтя недоволно. Тъкър клекна до него. Не беше свалил екипировката на кучето. С нея Каин приличаше на служебно куче на някой от спасителните екипи и никой не му обръщаше внимание.

— Какво му е? — попита Джейн.

— Мисля, че е слушалката.

Тъкър извади слушалката от ухото на Каин. Огледа ухото за наранявания, но всичко изглеждаше нормално. Когато улови слушалката в дланта си, усети лека вибрация. Долепи я до ухото си и чу музика.

— Какво? — попита Джейн.

— „Бийтълс“.

Джейн сбърчи нос.

— Какво!?

— „Help!“5 на Бийтълс.

Тъкър мушна своята слушалка в ухото си и намести микрофона. Чу мелодията по-чисто. Някой излъчваше на същата честота. Не можеше да е съвпадение. Той чукна микрофона.

— Ало?

Чу шум, после познат глас:

— Тъкър, ти ли си?

Беше Франк.

— Къде сте? Нора добре ли е?

— И двамата сме добре, но имаме да разказваме невероятна история. В Куийнс Парк сме, на маса за пикник зад палатките.

— Идваме веднага.

Джейн го гледаше нетърпеливо.

— Живи са. Добре са. Хайде.

Забързаха към белите палатки и след известно озъртане видяха Франк да им маха. Нора седеше пред тарелка с наполовина изяден сандвич.

Тъкър прегърна Франк, а Джейн се спусна към Нора. Каин заподскача около тях, щастливо размахал опашка. Когато най-накрая се пуснаха, Тъкър сложи ръка на рамото на Франк и попита:

— Как направи тази магия с музиката по радиостанцията ми?

Франк вдигна очи към небето.

— С помощ от приятел. След като си дадохме сметка, че не можеш да се свържеш с нас по нормалните начини, оставихме Рекс да излъчва най-доброто от „Бийтълс“, с надеждата Каин да чуе.

— Умно — отбеляза Джейн.

Тъкър се намръщи.

— Обаче откъде взехте честотата? — Не я беше казвал нито на Франк, нито на никой друг.

Франк сви рамене.

— С помощ от друг приятел.

Нора посочи зад Тъкър. Той се обърна и видя позната фигура да крачи към тях с две тарелки с храна.

— Ето го моя голям мъжкар — каза жената, когато дойде при тях. Имаше предвид Каин обаче.

Беше Рут Харпър.

Наведе се и сложи едната тарелка пред кучето, после се изправи, махна от лицето си кичур руса коса и откри загоряло от слънцето лице с удивително високи скули. Беше по джинси и зелена блуза, а на носа ѝ бяха кацнали правоъгълни очила с дебели рамки, които ѝ придаваха някакъв странен сексапил.

— С Джейн ще си разделите останалите сандвичи — каза Рут и остави другата тарелка на масата.

— Ка… какво правиш тук? — попита Тъкър. Вече беше разбрал как Франк се е добрал до радиочестотата му. Рут Харпър знаеше всичко.

Тя сви рамене.

— Отказа човек на „Сигма“ да участва в тази мисия, така че реших да прекарам една отпуска на карибски остров, за да подобря тена си.

— Шефът ти знае ли, че си дошла?

Тя вдигна шеговито вежда заради глупавия въпрос. Разбира се, че знаеше. Нищо не убягваше от вниманието на директора на „Сигма“ Пейнтър Кроу.

— За съжаление дойдох прекалено късно — каза Рут. — Определено обичаш да оставяш след себе си тежки разрушения, капитан Уейн. — Погледна го в очите. — И определено се надявам да си е струвало.

Тъкър въздъхна.

„Само времето ще покаже“.

30.

26 октомври,

23:58 атлантическо стандартно време

Сан Фернандо, Тринидад и Тобаго

Тъкър стоеше на хотелска тераса с изглед към крайбрежния град Сан Фернандо, на около петдесет километра от Порт ъф Спейн. Тъмна пелена, подобна на надигаща се буря, все още замъгляваше хоризонта на север.

„Наистина буря“.

След като напуснаха града се установиха на това място, за да се погрижат за раните си и да се наспят. Цяла сутрин следяха репортажи и опитваха да си създадат представа за размера на пораженията. Повечето огньове бяха потушени, но дори и на това разстояние ветровете все още носеха миризма на дим, изгорели гуми и бензин.

Изтощен от усилията предния ден, Каин се бе свил на един шезлонг и спеше дълбоко. Предната вечер Тъкър бе обръснал козината около раната, беше я дезинфекцирал и я бе превързал отново.

— Колко са жертвите до този момент? — попита Джейн от вътрешността на хотелския апартамент. Беше застанала зад Франк и Нора, които търсеха местни източници на новини на лаптопите си. В дъното на стаята работеше телевизор.

— Повечето оценки са между осемстотин и деветстотин — каза Нора. — Спасителните екипи обаче продължават да търсят в развалините.

Тъкър затвори очи. Мислите му се въртяха в кръг — „какво би станало, ако“ — в предположения за случилото се въпреки безполезността на подобно занимание. Капанът, устроен им от Лион на остров Патос, не ги бе убил, обаче ги бе отстранил от мястото на действието. И все пак Тъкър не беше сигурен дали би могъл да предприеме нещо смислено, ако беше в града.

Франк му разказа за нощната атака и как Рекс ги е предупредил за предстоящото въздушно нападение малко преди да пристигне Рут Харпър. Тримата напуснали хотела, преди да бъде бомбардиран, като при това активирали противопожарната сигнализация, което вероятно бе спасило живота на много хора.

— Всички медии обвиняват Народната партия на Тринидад — каза Нора. — Това обаче са глупости. Заблуда.

— Как го правят? — попита Тъкър.

— Комбинация от електронна война и психологически операции — отговори Франк. — Рекс се свърза с ескадрилата дронове и измъкна огромна информация. Репортажите са предварително написани и пуснати към всички новинарски източници и социални медии. Дори и в този момент ми е трудно да отделя фактите от плявата, а бях на мястото на събитието.

— И като капак на всичко — добави Нора, — самата НПТ е подведена и вярва наивно на съобщенията, защото се говори за малки групи, нападнали полицейски участъци и правителствени сгради. Убитите нападатели са с отличителните знаци на НПТ, но са по-малко от двайсет.

Тъкър поклати глава.

— Което дава на властите достатъчно доказателства от кръв и плът, за да обвинят тези революционери за всички разрушения.

Джейн усили звука на телевизора и каза:

— Май президентът Д’Абрео ще направи изявление.

Всички се събраха около телевизора.

Президентът — беше облякъл военна униформа — вече говореше:

— … поради тази причина и с общата подкрепа на министър-председателя Магарей, министъра на националната сигурност и началник-щаба на отбраната обявявам извънредно положение. Ще се прилагат военновременни закони, докато извършителите на това кърваво и подло нападение не бъдат изправени пред съда. По моя заповед всички активисти на Народната партия на Тринидад са извикани за разпит или са арестувани. Искам да уверя народа на Тринидад — и хората по света, — че това нападение няма да ни прекърши и след него ще сме само по-силни.

Джейн намали звука.

— Е, какво ще кажете?

Тъкър се замисли за момент, после отговори:

— Да видим. Радикална фракция използва насилие и пролива кръв, за да свали съществуващото правителство броени дни преди изборите. Любимият на народа президент и неговият министър-председател се притичат на помощ, обещават да смажат бунтовниците, да предоставят помощ и да възстановят комфорта на хиляди други.

Джейн скръсти ръце.

— С други думи, избори, които беше много вероятно да бъдат загубени, сега са гарантирано спечелени.

Тъкър кимна и каза:

— Тази атака не е била преврат. Била е анти-преврат, целящ да укрепи сегашната администрация.

— И президентът Д’Абрео ще е длъжник на мистериозен благодетел — добави Нора. — Не само че някой ще спечели стотици милиони долари от възстановителните работи и ремонт на инфраструктурата, но и вече няма да има съмнение на кого Д’Абрео ще повери контрола на новите нефтени полета.

— Пруит Келерман — каза Рут, която току-що бе влязла от стаята си, в която цяла сутрин беше говорила по телефона.

Тъкър ѝ бе предал последните думи на Уебстър преди той да умре.

„Пруит Келер…“

Не бе нужен гений, за да довършиш името. Всеки американец, който дори бегло познаваше медийния бизнес в страната, знаеше кой е Келерман. „Хорайзън Медия Корпорейшън“ беше най-големият собственик на вестници, телевизионни и радиостанции, социални медии и интернет сайтове и според някои хора дори на някои щатски и федерални политици. Наред с това Пруит Келерман разширяваше влиянието си в Европа и Азия.

Не че нямаше противници.

Понастоящем Келерман се бореше срещу буря от обвинения, че е използвал възможностите на „Хорайзън“, за да подслушва телефони и да чете електронни писма — не само на конкуренти в бизнеса и лични врагове, но и на законодатели, занимаващи се с регулирането на телекомуникациите.

— Какво се чува във Вашингтон? — попита Джейн.

Рут въздъхна.

— Нападението тук като че ли е сварило всички неподготвени, включително разузнавателната общност на Съединените щати. Сега полагат усилия да се информират.

Тъкър си спомни думите на Уебстър, че една от целите на операцията е да отвлече вниманието, да накара всички да се взират в Тринидад.

„Цел постигната“.

— Трябва да го спрем — каза Нора. — Да го изобличим.

— Това ще е трудно, особено ако се позоваваме на предсмъртните думи на един предател — отвърна Рут. — „Танджънт Аероспейс“ наистина е притежание на „Хорайзън Медия“, но това е само черупка, в която са включени стотици фирми и подразделения, които изолират човека на върха от всякакви възможни обвинения, защото му осигуряват много възможности да отрича. Истината е, че „Сигма“ го наблюдава от години, но досега не се е появило нищо съществено.

— Както би казала майка ми — обади се Франк, — по-невидим от свински сопол върху дръжка на врата.

Рут се усмихна.

— Той е точно това. Знаем, че е мажоритарен собственик в „Танджънт“, но „Танджънт“ не е оставила следи тук, в Тринидад. — Кимна на Нора. — Обаче благодарение на вашата работа и на Рекс знаем от кое място в Тринидад е излетяла ескадрилата дронове и така разполагаме с още едно име. „Суичплейт Инженеринг“. Фирмата — пак подразделение на „Хорайзън“ — е отдала под наем парчето земя и пистата, които са използвани като база за операцията тук. Сега е изровена от бомби дупка в джунглата.

— За да прикрият още по-добре всякакви следи — отбеляза Тъкър.

— Така или иначе, това е още едно парченце от пъзела — добави Рут. — Макар че очевидно не е достатъчно, за да обвиним Келерман директно. Ще са ни нужни още късчета от този корпоративен пъзел, преди да имаме основания да го подгоним официално.

Нора вдигна глава от лаптопа си.

— Ако не друго, открих некорпоративно парченце от пъзела. — Погледна Джейн и Тъкър. — Благодарение на Санди.

— Какво имаш предвид?

— Помните ли датата от последния запис в дневника на Алан Тюринг, в който се описват алгоритмите му? Който ни показа Санди?

— Е?

— 24 април 1940 година. Само два дни преди мистериозен огън да разруши Блечли Парк почти изцяло. Някои смятат, че този пожар е трябвало да прикрие тайно нападение над обекта.

Тъкър присви очи.

— Със Санди смятахте, че тогава дневникът може да е бил откраднат. Може би дори че така е попаднал в Америка.

Нора бързо въведе нещо на клавиатурата.

— Порових малко в миналото на Пруит Келерман, за да видя дали няма да открия нещо интересно. Баща му, Трафорд Келерман, загинал с майка му при катастрофа, защото шофирал пиян. Пруит е бил само на четири. Отгледан е от баба си и дядо си, Брайсън и Гейл, при които е от 1969 година. Дядо му умира, когато Пруит е на двайсет и една. Баба му умира няколко години по-късно.

Франк се наведе над рамото ѝ и попита.

— И какво от това?

Нора се облегна назад.

— Погледнете тук. Влязох във военните архиви и открих това.

Тъкър отиде при Франк. На екрана се виждаше избледнял формуляр на американската армия:

Нора премести формуляра надолу, за да прочетат подробности, свързани с освобождаването на дядото на Пруит от военна служба.

— Брайсън Келерман е освободен от военна служба на възраст трийсет и три, само два месеца след мистериозния пожар в Блечли Парк.

— Смяташ, че някак се е сдобил с дневника на Тюринг?

— Може би. Вижте какво още открих. — Извади силно цензурирано копие от служебното досие на Брайсън Келерман. — Бил е полковник във военното разузнаване, макар че длъжността му е заличена. Преди уволнението си обаче е служил в почти всички театри на войната, като последно е командирован в Британия.

— Какво мислиш? — попита Рут.

— Мисля, че някак се е сдобил с дневника на Тюринг, може дори да го е откраднал. Така или иначе, смятал е, че е нещо достатъчно важно, за да бъде пазен в тайна. Не изключвам да се е надявал от работата на Тюринг да спечели пари. Не бива да забравяме, че след войната Америка е индустриален гигант, лидер в научните иновации — наследство от работата по атомната бомба. Всички са очаквали следващата голяма иновация. По време на войната Брайсън е бил достатъчно далновиден, за да прозре потенциала, скрит в книжата на Тюринг, и е напълно възможно да ги е отмъкнал за себе си.

— А с какво се е занимавал Брайсън след войната? — попита Тъкър.

Нора сви рамене.

— Продавал е застраховки. — Тъкър се намръщи и тя продължи: — Може и да се е досещал какво е значението на откраднатото, но тогава никой на света не е бил в състояние да приложи алгоритмите на Тюринг в практиката. Не е трудно обаче да си представим как гордият дядо предава трофеите си от войната на своя внук и му показва тези откраднати страници.

Тъкър потърка брадичката си.

— Пруит е помнел тези страници и е изчаквал светът да настигне гения на Тюринг, а след това е потърсил начин да се възползва от тях.

— А крайната му цел? — попита Джейн.

— Власт — отговори Тъкър. — Ако се вгледаш в пътя на „Хорайзън Медия“, ще видиш, че трупането на пари остава на второ място — основното е възможността да се контролират събитията.

Джейн кимна.

— На прага сме на появата на нов вид война, когато атомната епоха от времето на дядо Пруит ще бъде изоставена и ще навлезем в цифровите бойни полета. Тези войни ще се финансират от корпорации и ще се водят от частни подизпълнители в областта на отбраната, при което размерът на печалбите ще е не по-малко важен от победата.

Тъкър въздъхна.

— И Келерман е решен да стане господар на този нов свят.

Франк се намръщи.

— Ако Тринидад е бил някакъв експеримент за доказване на концепция, значи живеем в лош свят. От данните, които успя да събере Рекс преди да напуснем „Хаят“, с Нора съдим, че атаката е била осъществена от дронове. В момента „Сигма“ търси отговор на същия въпрос. Да се надяваме, че ще има какво да ни каже.

Тъкър погледна отворената врата на терасата към пелената дим, надвиснала над земята на север.

„И по-добре да побърза“.

13:18

След кратък обяд Тъкър отново излезе на терасата. Каин се бе върнал на шезлонга и се наслаждаваше на топлото слънце. Джейн отиде при тях и застана пред парапета до Тъкър. Прегърна го през кръста и той се напрегна.

Джейн усети това и дръпна ръката си.

— Тък…

Не бяха имали нормална възможност да обсъдят ситуацията с Уебстър.

— Трябваше да ми кажеш — каза той.

— Опитах…

— Недостатъчно.

— Да, знам. Карл обаче ми помогна да оцелея, защити сина ми, при което рискува живота на собствената си дъщеря. — Джейн стисна парапета така, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. — С Карл работихме заедно много време, може би прекалено много време, достатъчно, за да се привърже към мен, дори към Нейт. Но отношенията ни не са преминавали отвъд колегиалните.

„Може би от твоя гледна точка…“

Джейн поклати глава.

— Най-малкото, дължах му мълчание. Реших, че колкото по-малко знаеш за всичко това, толкова по-безопасно ще е за Нейтън, а и за семейството на Карл.

— А на каква цена? — Представи си как главата на Такаши експлодира от снайперския куршум, видя полуразложеното лице на Санди в тъмния багажник на колата. — Ако знаех…

Джейн се обърна към него и го изгледа твърдо.

— Ти какво друго би направил? След като напуснах, не съм имала контакти с Карл. Нямах представа какво се случва в Редстоун. Знаех само, че Санди е в опасност и че смъртните случаи, последвали Проект 623, като че ли се случват пак. Нямаше как да знам до каква степен е замесен Карл.

Ядосан, Тъкър отказа да приеме обяснението.

— Обаче ме изпрати с Каин на сляпо.

Джейн замълча за момент, после въздъхна.

— Може да съм била глупава или късогледа, за да го направя, но Нейтън е всичко за мен. Няма да се извинявам, че съм направила всичко възможно да го защитя. — Поклати глава. — Можех да не предприема нищо, но рискувах и се добрах до теб. Тогава това беше най-добрият компромис, който можех да измисля.

Тъкър видя ръцете ѝ да треперят върху парапета. Даваше си сметка, че вижда кръвта върху тях, заради решението ѝ. Познаваше това треперене, защото сам го беше преживявал многократно. Помнеше термина, който един от психолозите беше използвал, за да прецизира диагнозата му: Посттравматичен стрес: морална травма. Получаваше се в случаите, когато разбиранията на човек за добро и зло са тежко нарушени. Джейн явно се бореше със същото в момента.

Искаше да я прегърне, да я притегли към себе си, но не го направи — обърна се и влезе вътре. Тупна се по бедрото, за да накара Каин да го последва, и остави Джейн на демоните ѝ. Нямаше избор.

„Имам твърде много мои собствени демони“.

14:02

На екрана на лаптопа се виждаше чернокос мъж, седнал зад бюро с монтиран на стената зад гърба му монитор. На монитора се редяха кадри от нападението над Порт ъф Спейн, без звук. Мъжът имаше снежнобял кичур, мушнат зад едното ухо, който рязко контрастираше с черната му коса, като че ли носеше бяло перо. Сините му очи като че ли гледаха право Тъкър от загорялото му лице.

Директорът на „Сигма“ Пейнтър Кроу се облегна назад.

— Финансовата мрежа на Келерман се оказа костелив орех дори за „Сигма“. Макар да имаме известен напредък, помощта ви ще ни е нужна.

Рут Харпър бе извикала всички за видеоконференцията с директор Кроу. Тъкър беше бесен, че ги бяха събрали по този начин. Лично той харесваше Пейнтър Кроу, но не и системата, към която принадлежеше той — правителството. Освен това се опасяваше, че могат да му вземат операцията.

Преди малко бе казал на Рут: „Ако директорът опита да дръпне килима изпод краката ми, чака го война“. Не се шегуваше. Твърде много кръв се бе проляла, за да може да се оттегли просто ей така.

— Сблъскваме се с няколко препятствия — продължи Пейнтър. — Най-сериозното е самият Пруит Келерман. Той е титан не само в света на бизнеса. Влиянието и властта му стигат далече, дори в правителствените среди. Келерман не може да бъде подценяван. За да тръгнем срещу него директно, ще са ни нужни всички възможни доказателства.

— Да не споменаваме, че трябва да предотвратим това, което е планирал — добави Тъкър.

Пейнтър погледна Рут, която седеше пред бюрото. Тъкър разчиташе изражението на директора и езика на тялото на Рут.

— Знаете нещо, което аз не знам — обвини ги.

Пейнтър кимна.

— И ти би стигнал до същото, ако разполагаше с достатъчно време и ресурси. Ти обаче ни даде всички части, за да сглобим цялото.

— За какво говорите? — попита Джейн.

— Например руските военни машини, които сте видели да унищожават в „Бели пясъци“ — каза Рут.

Тъкър помнеше руския танк много добре. Бе предположил пред Рут, че тази техника е подбрана специално, за да се изпитат възможностите на дроновете срещу военни цели.

— Тази стара съветска военна техника — обясни Пейнтър — все още е на въоръжение в някои от страните от бившия Съветски блок. Смятаме, че Келерман планира атака срещу някоя от тях.

— Коя? — попита Тъкър.

— Имаме подозрения — отвърна директорът. — Важното беше да определим коя страна би представлявала най-голям интерес за него… страна с най-тесни финансови връзки с огромния му конгломерат.

— Нека позная — каза Тъкър. — Ако Тринидад е бил тест, втората мишена е много вероятно да се окаже страна с политическо напрежение, барутен погреб, който може да бъде използван.

— Именно — потвърди Пейнтър. — Проучихме точно тази версия и стигнахме до друга фирма, в която Келерман е мажоритарен собственик, а именно „Скаксис Майнинг“.

Тъкър поклати глава.

— Не съм чувал за нея.

— Фирмата се занимава с добив на редки минерали. Редки елементи като скандий, който се използва в космическата индустрия, лантан, за складиране на водород, гадолиний, за екраниране на ядрени реактори. И така нататък.

— С други думи, всички необходими суровини за разработването на нови поколения дронове.

Пейнтър кимна.

— Също така индустрия за много милиарди, която се разраства.

— Къде е базата на „Скаксис“? — попита Джейн.

Пейнтър се усмихна мрачно.

— В страна от бившия Съветски блок.

— Сърбия — добави Рут.

Франк подсвирна.

— Някой спомена ли политическо напрежение?

Тъкър мислеше същото. След разпадането на Югославия на няколко малки независими държави регионът кипеше от бунтове, войни, убийства, престрелки и дори етнически прочиствания от десетилетия. И макар че напоследък този ъгъл от Европа се бе успокоил, мястото си оставаше размирно.

— Ако Келерман възпламени това буре барут — каза Тъкър, — Адът ще се изсипе върху цяла Европа.

Пейнтър се изправи и се подпря с две ръце на бюрото си.

— И разполагаме с двайсет и четири часа да попречим.

— Това е невъзможно — промърмори Франк.

— Знам как можем да го направим — каза Нора.

Всички се обърнаха към нея.

Тя не трепна.

— Санди ни е дала отговора, но за да се справим, трябва да участваме всички.