Боен ястреб

17.

22 октомври,

13:08 планинско лятно време

Лас Кручес, Ню Мексико

Тъкър влезе в хотелската стая и завари Франк и Нора заети с плячката от Редстоун. Дронът беше на пода. Вътрешностите му бяха оголени, наоколо бяха разхвърляни прибори и инструменти.

— Нарекохме го Рекс — каза Франк с усмивка.

— Рекс?

Франк посочи Каин, който влезе веднага след Тъкър, както душеше двата плика с китайска храна в ръцете му.

— Ти имаш Каин. Ние имаме Рекс.

Нора просто извъртя очи към тавана и пак се наведе над мозъка на дрона с малка отвертка в ръка.

— Решението не беше единодушно.

Тъкър остави храната на малката маса до кухненския бокс.

Късно предната вечер стигнаха до Лас Кручес, като по време на пътуването два пъти смениха наетите коли. Когато стигнаха, Тъкър избра хотел в покрайнините на града. Беше курорт с голф игрище, със стаи, обзаведени като малки къщи, на около километър от щатски горски парк Месила Вали. Апартаментът им, с две спални, имаше излъскани циментови подове, малка камина и — най-хубавото — огромна вана в банята. Тъкър беше почти доволен да прекара нощта тук.

Още със зазоряването, след бърза закуска — яйца по мексикански и овесени ядки — Франк и Нора се заеха да проучат Оса по-задълбочено. Тъкър видя как свалят капака и се залавят за работа, но започнаха да говорят на някакъв технически жаргон, който не приличаше на нормален човешки език, така че той взе Каин и го изведе да обиколят съседния парк — триста акра покрай Рио Гранде. Паркът беше почти пуст, така че спокойно прекараха сутринта в изучаване на храсталаци, ливади и крайречни гори.

Вече беше време да се залавя за работа.

— Името настрана, какво друго научихте?

— Рекс е повече от впечатляващ — отвърна Франк с ентусиазма на дете в коледна сутрин. — Черепът му съдържа всичко необходимо. Акумулатор. Насочваща система, радар, дори десеттерабайтов харддиск.

Посочи черепа — сферичната централна кутия на дрона. Беше два пъти по-голяма от баскетболна топка и я поддържаха три крака, подпори за приземяване, които напомняха крака на паяк. Имаше две крила, които се кръстосваха в средата като голямо X, и четири капковидни издатъка, в които бяха поместени моторите и пропелерите, с променливи обороти. Цялото нещо не тежеше повече от десет килограма.

Франк махна с ръка над сферата.

— Външната обвивка е от някакви въглеродни фибри.

— Покрит е с микропори, за да поглъща лъчения и да не отразява светлината — добави Нора. — Някакво стелт покритие.

Франк кимна.

— Страховито.

— А ще можете ли да го опитомите? — попита Тъкър.

Франк се засмя.

— Сигурен съм. Предвид умерената ми гениалност и знанията на Нора…

„Добре“.

Тъкър започна да отваря кутиите с китайска храна.

— А основното предназначение на Оса? Има ли нещо, по което да съдим какво ни чака напред?

Нора кимна.

— Мисля, че тук имаме войник от следващото поколение, който ще участва в нов вид война.

— Нов вид война?

— Все повече навлиза информационната война.

Тъкър се намръщи.

— Какво имаш предвид? Хакване на компютрите?

— Доста по-зловещо и опасно е от това. Става дума за комбинация от брутална електронна война, кибератаки и психологически операции.

Франк кимна.

— Слушай какво ти казва Нора.

— Продължавай — подкани я Тъкър. — Обясни.

— Всичко в наши дни е взаимосвързано, преплетено, смесено — започна Нора. — Това е нестабилна дигитална къщичка от карти. Не е трудно да я срутиш и да предизвикаш хаос. И всичко това е известно на съществуващите световни сили. Държавите, включително Съединените щати, инвестират милиарди, за да създадат военни подразделения, способни да водят този вид война, да научат как да срутят чуждите къщички от карти и как да заздравят своите.

Франк кимна.

— За съжаление и Русия, и Китай вече са ни изпреварили.

— Не разбирам. Как точно изглежда една такава атака?

— Както споменах — отговори Нора, — те са от три компонента. Електронната война цели да се намеси в радиокомуникациите, включително системите за насочване на оръжията или контрола на въздушния трафик. Кибератаките включват не само кражби на данни, но и разрушаване на цялата инфраструктура на една държава — електроцентрали, водоснабдяване и газопроводи, железопътни системи и т.н. Последният компонент е най-отвратителен. Целта е да се срине моралът на населението чрез разпространяване на дезинформация през социалните медии и новинарските канали с цел да се насажда страх и да се предизвиква паника.

Франк въздъхна.

— Точно заради тази заплаха е създадена позицията ми в Редстоун — на криптолог в областта на сраженията в Мрежата. Това се превръща в съвсем ново бойно поле.

Тъкър погледна дрона с тревога.

— И това е такъв войник?

Нора кимна.

— Да. Въоръжен е с криптиращия алгоритъм на Санди, чрез който може да разшифрова всичко, каквото и да е, и да се учи при това. Рекс е нещо повече от обикновен разузнавателен дрон. Той може да подслушва и записва всякакви радиовълни. Дори подпорите му за кацане са антени, през които събира данни. Ако го приземиш над всеки комуникационен кабел, широколентов DSL или телефонна линия, започва да смуче данни като вампир.

— А нападателни възможности?

— Никакви, в традиционния смисъл — каза Франк. — Обаче има предаватели с насочено импулсно излъчване. Ако се доближи достатъчно, примерно на километър, може да заглуши всякакви комуникации, включително и на изпитани военни системи.

— С две думи — каза Тъкър, — този летящ електронен войник може да събира данни и информация за врага и да оставя разруха след себе си.

Франк и Нора кимнаха.

— Как тогава може да го използваме ние?

Франк погледна Нора, изражението му стана особено.

— Може би ще подготвим голяма изненада за „Танджънт“.

14:22

Тъкър наблюдаваше централата на „Танджънт Аероспейс“ от отсрещната страна на улицата. Сградата беше на четирийсет етажа, забита като клин в небето над Лас Кручес. Повърхността ѝ блестеше на следобедното слънце.

Тъкър седеше на пейка под сянката на надвиснали дървета. Беше с бейзболна шапка и слънчеви очила, за да прикриват чертите му, докато оглеждаше главния портал на четирийсетакровия кампус на „Танджънт“. Зад оградата от ковано желязо теренът на корпорацията беше оформен с лъкатушещи потоци, английски морави, бълбукащи фонтани — зелен оазис сред пустошта на бизнесрайона в града.

Наблюдаваше няколко души от персонала на „Танджънт“, седнали на късен обяд под чадърите на голям открит ресторант. Едни бъбреха и се смееха, други разговаряха съсредоточено, доближили глави. Питаше се дали някой от тях знае за пролятата напоследък кръв. Безгрижното им поведение го изпълваше с гняв. Виновни или не, всички те бяха зъбни колела в голямата машина.

Все пак потисна гнева си, защото си даваше сметка, че отчасти той се дължи на посттравматичния стрес. След сражение параноята му винаги достигаше нови висоти. Навсякъде му се привиждаха врагове. Дори и сега ръката му се бе свила в юмрук върху коляното и се наложи да отпуска пръстите си един по един. Знаеше, че усещането ще отмине, но имаше и терапия, която винаги бе от полза.

Протегна ръка надолу и прокара пръсти през козината на Каин. Кучето клечеше до пейката и наблюдаваше птиците в клоните на дърветата. За Каин случилото се в Редстоун бе минало. Той живееше тук и сега, наслаждаваше се на сянката, на птиците, на компанията на Тъкър. Това отношение на Каин винаги го окуражаваше. За четириногия му приятел утре или денят след това просто не съществуваха.

Тъкър остави дланта си върху козината му. Имаше чувството, че поема покой. След малко дишането му се успокои, кръвното му налягане спадна. След още малко стана, готов да се върне в хотела, където Франк и Нора продължаваха да работят върху дрона.

Задачата му за следобеда беше да проучи централата на „Танджънт Аероспейс“. Отбеляза броя на гардовете, пропускателния режим на портала, местата на камерите. По-същественото, бе направил няколко дискретни снимки на гората от антени над небостъргача на „Танджънт“.

Някой определено получаваше и предаваше голям обем данни.

След като приключи със задачата си, Тъкър се качи в новата кола под наем — „Хонда Пилот“. Когато се върна в хотела, разказа на Франк и Нора какво е видял и им показа снимките.

— Няма начин да се промъкнем там — заключи Тъкър, докато Франк разглеждаше кадрите от портала.

Нора гледаше гората от антени на покрива.

— Може би има и друг начин. Доколкото мога да кажа, разполагат с почти всички възможни предаватели, от свръхнискочестотни до микровълнови.

— И всичко между тях — добави Франк и се усмихна на Нора. — Мислиш ли, че Рекс е готов за разузнаване?

Нора погледна сглобения отново дрон.

— Има само един начин да разберем.

Франк се обърна към Тъкър.

— Докато те нямаше, успяхме да влезем в операционната система и да активираме модула за електронна война, вграден в нея. Сега дронът би трябвало да прави това, за което е създаден.

— Да смуче данни тайно? — попита Тъкър.

Нора кимна.

— След като се вдигне във въздуха и стигне на петстотин метра от кулата, Рекс би трябвало да започне диалог с предавателите и да проникне в системите на „Танджънт“, без никой да забележи.

— Все пак трябва да внимаваме — предупреди Франк. — Да не забравяме, че Рекс е прототип. Със сигурност има бъгове, които още не са отстранени.

— Освен това трябва да използваме Рекс само през нощта — добави Нора. — Оборудван е с всевъзможни заглушаващи и прикриващи системи, но все пак е съвсем видим за невъоръжено око.

Тъкър се замисли за времето.

— Тогава ще действаме тази вечер. Трябва да приемем, че Уебстър и конвоят му са на път от Редстоун, а може вече и да са тук. Какъвто и да е следващият етап на операцията, трябва да разберем къде ще се проведе.

Нора се намръщи.

— Нали смяташе, че целта на Карл е ракетният полигон „Бели пясъци“?

— Все още смятам така — отговори Тъкър. — Но „Бели пясъци“ се простира на повече от седем хиляди квадратни километра. Трябва да научим точно къде в базата ще се установи операцията на Уебстър.

Франк приклекна до дрона.

— В такъв случай по-добре да…

На вратата се почука и всички замръзнаха.

Тъкър направи знак на двамата да се снишат и извади от кобура на рамото си пистолета JPX. Промъкна се до вратата, но настрани от правата линия, в случай че някой опита да стреля през дървото. Отиде до съседния прозорец и надникна през пердето.

Видя позната женска фигура, с прибрана на опашка руса коса, с почти напълно скрито от слънчева шапка лице.

След като се увери, че няма други, Тъкър отиде до вратата и отвори.

Жената се усмихна.

— Здравей, красавецо!

Погледът ѝ обаче беше прикован към Каин, защото кучето дойде да я посрещне, щастливо размахало опашка. Когато вдигна очи към лицето на Тъкър, видя не толкова щастливо изражение.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Джейн?

18.

22 октомври,

16:17 планинско лятно време

Лас Кручес, Ню Мексико

Тъкър дръпна Джейн вътре и я отведе в едната от спалните. Не обърна внимание на въпросителните погледи на Франк и Нора. Каин се мушна в стаята преди Тъкър да успее да затвори вратата — държеше да участва в срещата.

— Не би трябвало да си тук — започна Тъкър и усети как лицето му се зачервява. — Знаеш го. Излагаш се на опасност… да не говорим за нас.

— Успокой се. За каква ме смяташ? Взех всички необходими предпазни мерки.

— Сред които и идеята да не ми се обадиш, че идваш?

— Точно така. Това е една от предпазните мерки. Ако се бях свързала с теб по телефона, щяхме да се компрометираме.

Тъкър си даде сметка, че е права. Уговорката беше винаги да ѝ се обажда той, не обратното.

— Освен това — каза тя, — ако се бях обадила, щеше да опиташ да ме разубедиш, та да не дойда. Или, още по-зле, щеше да се вдигнеш и да отидеш другаде.

Така си беше.

— Ами синът ти? — попита Тъкър и си спомни невинното лице на Нейтън.

— В момента е на сигурно място. Никой няма да го намери. И на този етап на играта вероятно е по-добре да не съм край него.

„Съвършено вярно“.

— И за да отговоря на въпроса ти какво по дяволите правя тук — добави Джейн. — Присъединявам се към екипа ти.

— Ако, ако те убият? Тогава какво ще стане с Нейтън?

— Тък, те няма да спрат да ме преследват, докато това не свърши, а ми писна тези копелета да ме дебнат. Аз също бях в армията като теб, забрави ли? Ние не чакаме битката да дойде при нас, нали? Предоставяме им я сами.

Тъкър познаваше изражението на Джейн — бе го виждал много пъти в миналото: стиснати зъби, съсредоточен поглед, блясък в очите, който издава упорство.

Не можеше да я разубеди.

Тъкър въздъхна.

— Добре… Засега.

Джейн сви рамене.

— Чудесно.

Пристъпи напред и прегърна Тъкър, притисна лице в гърдите му. Без да мисли, той също я прегърна. Почувства се добре. Познато усещане.

След твърде кратко време тя се отдръпна и се вгледа в очите му. Помежду им оставаха много недоизказани неща, но никой от двамата не беше в състояние с думи да преодолее пропастта, която ги делеше.

Изведнъж ужасно му се прииска да се наведе и да я целуне.

Преди обаче да го направи Джейн се отдръпна и леко извърна лице.

— Може би ще е по-добре да ме запознаеш със ситуацията.

Той кимна разочарован… но също и с облекчение.

— Първо, нека ти представя новия приятел на Каин. — Заведе я в другата стая и посочи дрона. — Джейн, запознай се с Рекс.

След това представи Франк и Нора.

Нора я прегърна.

— Санди ми говореше много за теб, Джейн. Съжалявам, че се срещаме при тези обстоятелства.

Докато двете жени си спомняха истории със Санди — някои предизвикваха сълзи, други — тъжни усмивки, — Франк дръпна Тъкър настрана и го попита тихо:

— Умно ли е това? Не е ли достатъчно, че Нора е изложена на опасност…?

Франк имаше предвид случилото се с другите от групата на Нора. Тъкър погледна двете жени, свързани от призрак. Една и съща тъмна сянка бе надвиснала и над двете. Бяха единствените оцелели от колегите си — от Проект 623 и от „Одиша“.

Тъкър разбираше страха на Франк.

„Ще допуснем ли и двете да бъдат убити?“

— Може да не е умно, но е необходимо. Засега това е достатъчно.

Отговорът му не успокои Франк.

„Да не мислиш, че аз съм спокоен?“

Джейн им махна да се приближат и кимна към Нора.

— Тя е другата причина да съм тук.

— Защо? — попита Тъкър.

Джейн бръкна в джоба си и извади компютърна флашпамет, която Тъкър позна веднага. Беше онази, която му бе дала майката на Санди.

— Успя ли да я разкодираш?

— С чужда помощ. Съдържанието обаче е отвъд способностите ми. — Обърна се към Нора. — Има нещо, което трябва да видиш.

Джейн кимна на Франк и той взе лаптопа от пода до дрона и го сложи на бюрото. Тя мушна флашката в USB порта. На екрана се появи списък на папките.

Първата беше наречена „Нора“.

Джейн отстъпи назад.

— Нора, това е предназначено за твоите очи. Санди го е оставила за теб.

Нора се премести пред екрана и остана неподвижна за миг — после протегна ръка към клавиатурата и отвори папката, която носеше нейното име. Вътре имаше само един голям видеофайл. Тя погледна Тъкър. Очите ѝ бяха пълни със страх.

Той също можеше да си представи какво има вътре. Премести стола зад Нора, а тя седна, пое си дъх и пусна записа.

Появи се прозорец, в който видяха усмихнатото лице на призрак.

Беше Санди Конлън, седнала, както изглеждаше, в складовата си клетка. Изглеждаше нервна, нащрек, докато проверяваше и оглеждаше, за да се увери, че устройствата записват както трябва.

При вида ѝ краката на Тъкър също се подкосиха, докато опитваше да помири в главата си това изображение с разложената пихтия, която се бе надигнала от багажника на потопената кола. Санди заговори и върна спомените му от Форт Бенинг. Отново чу познатия южняшки глас, видя леко кривата усмивка, нервното побутване на очилата по-високо на носа.

Джейн застана до него и го прегърна през кръста.

— Всичко е наред… — прошепна.

Не беше.

Заслушаха се. Призракът на Санди разказваше историята си.

„Нора, ако гледаш това, съжалявам. Може би трябваше да ти кажа какво правя, но не исках да те излагам на опасност… не и теб. — Гласът на Санди трепна, емоции заляха лицето ѝ — обич, но най-вече страх и срам. Опита да омекоти всичко това с лек смях, който изпълни Тъкър с тъга. — Обвинявам майка ми. Параноята и тайните са част от живота в планините, където отраснах, колкото огъня и лунната светлина“.

Нора седеше вдървено, с изправен гръб. Тъкър изпитваше желание да я утеши, но усещаше, че ако я докосне, тя ще рухне.

„Карл ми показа още няколко страници от онзи дневник — продължи Санди. — Още, като онези, които видях в Силвър Спрингс. Проект 623. Дори призна, че са дело на Алан Тюринг, точно както предполагах. Успях да зърна и датата на последния запис, доколкото мога да преценя: 4 април 1940 година. Показа ми тези страници след като направих пробива с ОУТК — Общата унифицираща теория на криптологията“.

Санди говореше за набора алгоритми и код, които бяха в основата на всички умни дронове на „Танджънт“.

Джейн погледна Тъкър, за да види дали разбира онова, което чува от екрана, но той махна с ръка и промърмори:

— По-късно.

„Както знаеш — продължи записът, — все още имаше проблеми с ОУТК. Празноти, които не успявах да попълня. Карл се надяваше новите страници да ми помогнат да доведа работата докрай. Което и стана — само че това стана тайно, далеч от очите на „Танджънт“. — И тя махна с ръка, сякаш искаше да обхване складовата клетка. — Всъщност не беше никак трудно. Алан Тюринг вече бе изнесъл по-голямата тежест. Би могъл да довърши работата и сам, ако е разполагал с време и ресурси. В края на краищата ключът се оказа хаос, точно както той е предполагал с митичния Оракул… което ще видиш в кода, който написах и ти оставям, Нора“.

Тъкър забеляза колоните други файлове, записани на флашката. Може би те бяха същинската причина Джейн да дойде тук. Само човек, който отблизо е познавал работата на Санди, би могъл да проумее за какво става дума.

Санди продължаваше: „Тюринг е нарекъл този нов набор алгоритми ARES, вероятно на името на гръцкия бог на войната. Инициалите обаче означават Artificial Reasoning Engine Structure4 — рудиментарна схема на първия компютър с изкуствен интелект. Струва ми се, самият той си е давал сметка, че създаването на подобна система може да доведе единствено до кръвопролития и разруха. И сега, предвид работата ни по дроновете, изглежда, ще се окаже прав. Опасявах се, че простите ми системи могат да бъдат усъвършенствани и да доведат до кошмарни събития, така че довърших работата си по тях тайно. Не можех да допусна „Танджънт“ да се добере до тези неща“.

— Виж обаче каква цена плати — промърмори Нора и избърса една сълза.

Санди обаче не беше приключила. „Докато работех с алгоритмите на Тюринг, също така опитах да разбера къде са открити тези страници първоначално, защото, щом съществуват, и други биха могли да направят това, което направих аз. — Въздъхна и поклати глава. — За съжаление не успях да разкрия тази загадка, но открих други неща. Повече слухове, отколкото конкретни факти, но все пак интригуващи. Като датата на последния запис, 4 април 1940 година. Проучих историята на Блечли Парк, където е работел Тюринг по това време. Според наличната информация два дни след този последен запис там е избухнал мистериозен пожар, който едва не унищожава имението. Зарових се по-дълбоко обаче и открих намеци и предположения, че всъщност е било саботаж… или може би дори германско нападение на британска територия. Така или иначе, това ме накара да се запитам дали дневникът не е попаднал и в други ръце. И така да се е оказал в Съединените щати“.

„Няма съмнение в това“, помисли Тъкър.

„Ако е така, кой би могло да е това? — натърти Санди. — Знам, че Проект 623 и „Одиша“ са финансирани от правителствени източници, но също така и че са управлявани частно, което подсказва, че и зад двете операции може би стои една и съща ръка, неизвестен кукловод, който иска да използва тези стари дневници, за да съживи проекта на Тюринг за собствените си цели. Не успях обаче да открия кой може да е това. Все едно преследваш призрак“.

Тъкър се обърна към Джейн:

— Мисля, че познавам човек, който може да ни помогне, който може да дръпне някои конци във Вашингтон, за да разбере кой всъщност стои зад вашия проект и проекта от Редстоун.

Джейн сбърчи нос.

— Кого имаш пред…?

Гласът на Санди я прекъсна: „Както ще видиш, Нора, успях да усъвършенствам системата на Тюринг. Направих го по две причини. Първо, за да видя дали е възможно, и второ, като предпазна мярка. Тъй като не успях да науча кой стои зад всичко това, исках да разработя начин да го спра, в случай че някой друг измине моя път. Реших, че трябва да го направя, за да съм наясно как да обезвредя системата“.

— Умно — отбеляза Нора, сякаш говореше на призрака от екрана.

„Когато направих програмния код, успях да напиша и огледален образ на същите алгоритми. По този начин мога да срина всяка функционираща версия на моите системи, дори и кода, базиран на ОУТК, който разработих за „Танджънт“. Така фактически правя лоботомия на всяка система с изкуствен интелект, създадена въз основа на моите разработки“.

Тъкър забеляза файл с името „Лоботомия“. Вероятно той съдържаше програмния код за неутрализиране на системите ѝ.

Санди се наведе към камерата. „Нора, трябва да ги спреш на всяка цена. Алан Тюринг е бил преследван и унищожен заради това, което е бил. Не допускай да направят същото с последния му труд. — Санди се облегна на стола, вгледа се в ръцете си, после пак вдигна очи към екрана. — Нора, обичам те. Никога досега не съм го казвала, а трябваше. Надявам се да не е твърде късно“.

На екрана се появи тъжна усмивка и замръзна завинаги, защото записът свърши.

Нора вдигна ръка и докосна екрана, проследи с показалец брадичката на Санди. После отпусна ръка и въздъхна.

Когато накрая заговори, беше тихо и мрачно:

— Толкова дяволски умна… и красива… Джейн отиде при нея и я прегърна.

— Нора, ужасно съжалявам.

Нора се разрида, раменете ѝ се разтресоха.

22:12

На паркинга на голфигрището Тъкър потрепери. Чакаше в тъмнината. След спускането на нощта пустинната температура се срина от около двайсет и пет на пет градуса.

Стоеше с Каин зад джипа. Час преди това с Франк бяха изнесли Рекс на откритата морава на терена и го бяха пуснали да изпълни тайната си мисия над антените на покрива на „Танджънт“.

Чуваше Нора и Франк да разговарят в купето на хондата. Управляваха полета на дрона. Джейн също беше с тях и помагаше с технически съвети, когато можеше.

Тъкър потупа Каин.

— Днес май пазим само ние.

Каин размаха опашка.

— Да, и на мен така ми харесва.

След половин час задната врата се отвори и Джейн подаде глава навън.

— Ела да видиш нещо.

Тъкър се наведе към Каин и направи знак с ръка: „Пази близо“.

Не искаше никакви изненади тази вечер.

Кучето се плъзна в мрака и изчезна.

Едва тогава Тъкър надникна в тъмното купе на джипа. Като допълнителна мярка за сигурност бе свалил крушката от плафона на колата, за да не свети при отваряне на вратите. Единственият източник на светлина сега бяха екранът на лаптопа и дисплеят на модифицирания пулт за управление на дрона. На екрана се виждаше осветен ъгъл от покрива на „Танджънт“. Изображението се получаваше от камерата на Рекс.

— Трябва ли да летите толкова близо до сградата? — попита Тъкър.

Франк го успокои.

— Това е таванът на полета на дрона и е в пълен стелт режим. Не само Каин знае как да се крие.

Нора добави:

— Трябва да сме близо, за да можем да проникнем в комуникациите на „Танджънт“, без да разберат, че го правим.

— И как върви?

Франк се усмихна гордо.

— Чудесно.

Нора не беше толкова ентусиазирана.

— Само частично сме проникнали през защитната стена. Не смеем да бъркаме по-навътре. Както спомена Санди, операционната система има слабости, така че теглим какво можем, но става бавно.

— Гигабайт на секунда не е бавно. — В гласа на Франк прозвуча обида, сякаш Нора бе нагрубила най-добрия му приятел.

А може би беше?

Тя махна с ръка.

— Ако Рекс имаше последните алгоритми на Санди, би могъл да прави всичко, без ограничения.

Когато Нора се бе съсредоточила върху конкретната задача, настроението ѝ се беше подобрило значително. Беше прекарала вечерта в стаята си. През вратата се чуваше тихият глас на Санди, защото Нора бе пуснала записа още няколко пъти. Тъкър не смяташе, че го прави, за да извлече повече информация. Все пак, когато най-накрая излезе, изглеждаше по-овладяна, гневът в очите ѝ като че ли поддържаше решимостта ѝ.

Франк не беше готов да ги остави да злословят по адрес на проекта му.

— Рекс не само събира данни при такива скорости, но и обработва информацията. Няма да мине много време и ще попаднем на нещо полезно.

Джейн кимна и каза:

— Наистина е впечатляващо. Беше достатъчно Франк и Нора да му зададат параметри за търсене и той пое цялата работа. Не само събира информация, но търси аномалии, проследява тенденции, прави някакъв базов анализ.

Франк обясни:

— Накарах Рекс да надуши комуникациите между централата и „Бели пясъци“. Рекс би трябвало да може да…

Нора го прекъсна и посочи екрана. Започнаха технически разговор, който за Тъкър беше абсолютно непонятен.

Джейн му се усмихна и повдигна вежди. Приятелството между Франк и Нора явно я забавляваше и тя сякаш му казваше мълчаливо: „Помниш ли когато бяхме като тях?“

Помнеше.

— Мисля, че имаме нещо — каза Франк. — Вижте.

В ъгъла на екрана се виждаше карта. На нея се виждаше територията на „Бели пясъци“, с грозд сини точки в северния край.

— Рекс успя да засече поредица комуникации от миналата седмица, насочени към конкретни джипиес координати.

— И нещо повече — добави Нора. — През последните двайсет и четири часа имаме интензификация на тези комуникации.

— Нещо се случва там — отбеляза Франк.

Тъкър можеше да се досети каква е причината за това.

Конвоят на Уебстър трябваше да е пристигнал от Редстоун.

— Май някой трябва да отиде на място, за да провери какво точно става — каза Тъкър.

— Е, какъв е планът? — попита Франк. — Още една ловна експедиция?

— Не мисля, че ще се получи за втори път.

— Все едно. Какъвто и да е планът ти, там не бива да се остава прекалено дълго. — Франк посочи едно място на картата. — Тази част от „Бели пясъци“ е Тринити — мястото на детониране на първата атомна бомба.

— Кое те притеснява?

— Притеснява ме, че в определен момент бих искал да имам деца. Ако останем на онова място прекалено дълго, ще започнем да светим и малките ми плувци ще измрат.

Джейн отговори със закачливо пламъче в очите:

— Не мисля, че трябва да се безпокоиш за това, Франк. Няма да обикаляме пустинята на сляпо.

Тъкър я погледна. Вечерта доста време бе говорила по телефона му. Сама. Вероятно се бе подготвяла за това, което предстоеше да се случи. Изражението ѝ в момента не му харесваше, защото го бе виждал твърде често.

— Джейн, когато гледаш така, започвам да се тревожа.

Тя се усмихна.

— Има защо.

19.

23 октомври,

15:48 планинско лятно време

Бингам, Ню Мексико

На следващия ден Тъкър подкара през огнената пустиня. Право двулентово шосе разсичаше сухия пейзаж, осеян с камъни и ниски храсти. Небето сияеше удивително синьо, ненарушено никъде, освен едно-две подобни на памук облачета.

Движеха се на запад по шосе 360, което заобикаляше северната граница на ракетния полигон „Бели пясъци“. Околната скалиста територия и планините в далечината деляха историята си с Били Хлапето, дивата шайка на Бъч Касиди и апахите със зловеща слава Кочис и Джеронимо.

Стъписан от невероятната пустош наоколо, Тъкър се чувстваше потиснат. Ако координатите, засечени от Рекс, бяха точни, групата им трябваше да проникне на десетки километри в недостъпна и сериозно охранявана зона.

Спътниците му обаче като че ли не обръщаха внимание на подобни тревоги.

През тричасовото пътуване Джейн заспа на задната седалка, а Каин лежеше свит на кълбо до корема ѝ. Видимо беше изтощена, но Тъкър си даваше сметка, че това се дължи на тежкото бреме на раменете ѝ. Въпреки храбрите думи, с които бе цъфнала на прага му, тя се страхуваше — не за себе си, а за сина си. Предната нощ я бе заварил да гледа снимки на Нейтън на телефона си — сменяше ги бавно, с пълни с болка и любов очи, когато си мислеше, че никой не ѝ обръща внимание.

Беше добре, че бе успяла да си почине — както и всички останали, разбира се.

Франк седеше до Тъкър и дремеше, отпуснал брадичка на гърдите си. Все пак вдигна глава, когато минаха покрай зелената табела на миниатюрното градче Бингам. Тъкър намали, когато видя малък универсален магазин, а по-нататък — голяма табела на магазин за сувенири.

Целта им беше още трийсет километра нататък по шосето.

Скоро щеше да дойде време да се задействат.

Оставиха Нора в Лас Кручес, за да проучи програмния код на Санди и да видят дали няма да могат да го приложат в своя полза. Сутринта Тъкър беше говорил с нея след маратон от кафета. Изглеждаше като че ли не е спала цялата нощ. Беше решена да довърши започнатото от Санди, докъдето и да доведе то. Освен умората в очите ѝ Тъкър видя и трескаво желание. Долови нуждата ѝ да говори и седна при нея.

— Трябва да разбереш — заговори Нора накрая, като посочи кода, който се нижеше на екрана пред нея, — че това е било страстта на Санди. Винаги е чувствала силна свързаност с Алан Тюринг, афинитет, който се превръщаше в боготворене на герой. Може би защото се е чувствала сродна душа с този човек — не само заради общата им любов към математиката и шифрите, но и защото през целия си живот двамата са се сблъсквали с предразсъдъци и прикрито преследване.

Тъкър разбираше.

„На Санди не ѝ е било лесно да израсне лесбийка в Апалачите“.

— Не допускаше да се говори лошо за него, пазеше паметта му — добави Нора с лека усмивка. — Дразнех я, като ѝ казвах, че ме харесва само защото съм родена в Англия и същевременно съм обратна, като нейния герой.

От начина, по който Нора говореше за Санди, Тъкър си даваше сметка, че отношенията им са стигали доста дълбоко. Остави я да говори, защото си даваше сметка, че така тя ще преглътне загубата по-лесно. След това Нора се върна към работата си и вече изглеждаше по-спокойна и уверена.

Джейн се раздвижи на задната седалка — протегна ръка, потисна прозявка.

— Още колко път имаме до фургона на Сироко?

— Петнайсет-двайсет минути.

Джейн се надигна изненадано. Движението ѝ разбуди Каин и той изпухтя недоволно. Тя си погледна часовника.

— Значи трябва да се готвим.

Планът оттук нататък беше в най-добрия случай несигурен. „Бели пясъци“ действаше от седемдесет години и в продължение на десетилетия там бяха осъществявани свръхсекретни военни проекти. Охраната на базата беше сериозна. Дали планът на Джейн да се доберат до координатите, получени тайно от Рекс, щеше да се окаже добър, можеше да покаже само времето.

Джейн извади телефона си, защото с него проследяваше движението им.

— След седем километра трябва да има отклонение наляво. Преди това обаче трябва да спрем, за да добием зрителна представа за целта.

Тъкър смяташе да направи точно това. Когато наближиха достатъчно, намали скоростта, спря на банкета и предупреди:

— По-добре стойте вътре.

Слезе в горещината, вдигна капака и няколко минути се преструваше, че преглежда двигателя. Отвинти капачката на радиатора и изпусна парата. После избърса челото си и се качи в колата. Остави капака отворен, сякаш чака прегрелият двигател да изстине.

Когато се качи, Джейн му подаде бинокъл.

— Гледай черния път отпред, на няколкостотин метра вдясно от шосето.

Той погледна през бинокъла накъдето му каза Джейн и видя бял строителен фургон с небоядисани дървени стъпала. На табела над вратата пишеше:

Франк, изглежда, също видя табелата през своя бинокъл.

— Тези симпатяги доста са се отдалечили от къщи.

Тъкър огледа околността, но не видя нищо освен пустиня. Нямаше и следа от някакви военни обекти, високи огради или злокобни предупредителни табели. Виждаше единствено път с изровени коловози напред към скалистия хоризонт. Знаеше, че само на двайсетина километра южно оттам е Тринити — мястото, където Робърт Опенхаймер и екипът по неговия проект „Манхатън“ са детонирали осемнайсеткилотонова атомна бомба, която е оставила радиоактивен кратер от светлозелено стъкло, дълбок три и широк триста метра.

Настръхна.

Тук свършваше Втората световна война и започваше Студената.

Отново насочи вниманието си към фургона и видя прашен бял „Форд Експедишън“, нов модел, паркиран до него, с логото на „Сироко Пауър“ на вратите: планински връх в червено и жълто под стилизирана мълния.

— Какво мислиш? — попита Джейн.

— Ще трябва да свърши работа — отвърна той.

Джейн го тупна по рамото.

— Ето това е отношението, което помня и обичам.

С помощта на сигурния сателитен телефон на Тъкър целия предишен ден Джейн дискретно бе проучвала слабите места в охраната на „Бели пясъци“, за да открие най-добрия начин за проникване в базата. Чрез многобройните си контакти най-накрая го откри.

Електрическата компания „Сироко Пауър“ беше наета от щата Ню Мексико, за да построи хиляда и двеста километра далекопроводи за вятърни и слънчеви електроцентрали. Конфликтът с Департамента по отбраната произлизаше от факта, че седемдесет километра от кабелите трябваше да минат през северния ъгъл на „Бели пясъци“. Все пак проектът се поддържаше както от местните власти, така и от федералното Бюро за управление на земята, така че Пентагонът в края на краищата бе отстъпил, но не и преди да наложи някои условия, сред които и строгия контрол на служителите на „Сироко“ на работното им място.

На този ранен етап на проекта служителите бяха само двама — инженери, които проучваха терена в този отдалечен район. Според Джейн двамата се сменяли доста често — което, предвид изолираността на мястото, изглеждаше съвсем логично.

— Идва кола — предупреди Франк.

От запад приближаваше сив джип с жълт прожектор на покрива.

Определено военен.

О-хоо!

Вероятно идваше от портала на петнайсетина километра по-нататък по пътя, който беше и най-северният вход към полигона. Тъкър предположи, че това е рутинен патрул, слезе отново от колата и се престори, че гледа двигателя. Зави капачката на радиатора и изчака джипът да се изравни с него.

Когато джипът намали скоростта, Тъкър вдигна палец, за да покаже, че всичко е наред. Слънцето се отразяваше в стъклата, така че не видя хората в купето, но усещаше погледите, вперени в него.

„Продължавайте“, подкани ги наум.

Джипът не спря. Моторът му изръмжа и той продължи по пътя и се скри зад завоя. Тъкър беше наясно, че са проверили номера. Надяваше се фалшивата самоличност, с която бе наел колата, да издържи проверката.

Не държеше обаче да насилва късмета си и след още няколко минути взиране в двигателя затвори капака и се качи при другите. Обърна и се върнаха в близкото градче, Гаризозо, където вечеряха и уточниха плана си.

Когато слънцето най-накрая залезе, Тъкър вдигна поглед над останките от вечерята и попита:

— Е, готови ли сме?

Щеше да е сега или никога.

Всички кимнаха. Каин, клекнал в краката му под масата, махна с опашка.

За добро или лошо, поне бяха единодушни.

20:09

Точно след час и половина Тъкър намали скоростта, защото наближи черния път, който водеше до фургона на „Сироко Пауър“. Загаси фаровете, отби, спря. На стотина метра нататък по тъмния път се виждаха светли правоъгълници, които бележеха мястото на фургона — самотен преден пост в пустинята.

С Франк слязоха, Джейн седна зад волана, а Каин се премести до нея. Двамата мъже си сложиха маски и продължиха приведени през храсталаците, а Джейн запали фаровете и продължи по черния път.

През това време Тъкър и Франк тръгнаха към едната страна на фургона. Планът беше прост — да нападнат двамата инженери преди те да разберат какво им се случва.

Джейн спря пред стъпалата и свали прозореца. Вратата се отвори и излезе висок мъж.

Джейн го заговори.

— Съжалявам, че те безпокоя. Видях светлините. Мисля, че се изгубих.

Тъкър — вече беше доближил фургона в тъмнината — разпозна сладкия чар в гласа ѝ, представи си милата усмивка, която изискваше ролята ѝ.

— Къде искаш да отидеш? — попита мъжът, нахлупи фирмената си шапка още по ниско на челото си и тръгна към нея. Носеше бутилка бира.

През близкия прозорец се виждаше още един мъж, по джинси и тениска: седеше на канапе и гледаше футбол на голям плосък телевизор.

„Съжалявам, че ти прекъсвам мача, приятел“.

По сигнал на Тъкър Франк изтича от тъмното, блъсна мъжа с бирата и го натресе в джипа. В същото време Тъкър нахълта във фургона с един скок. Мъжът на канапето успя само да свали краката си на пода. Тъкър насочи пистолета с лютивите заряди към лицето му и каза:

— Ще съжаляваш, ако стрелям с това нещо.

Каин отвън изръмжа: Джейн го бе пуснала да слезе от колата.

— И ще съжаляваш, ако повикам кучето си.

Само след минута китките и глезените на двамата инженери бяха вързани.

След като им запушиха устите и им завързаха очите, Тъкър свали маската си и изръмжа:

— Добре, слушайте ме. Не искаме никакви проблеми и не искаме да нараняваме никого. Къде са ви парите? Скъпоценностите?

Идеята беше да прилича на грабеж.

Франк претърси джобовете на двамата мъже и извади портфейлите им. Взе парите.

— Ами кредитните карти? — попита, като наблегна на южняшкия си акцент.

— Проследяват ги, тъпако! — изръмжа Тъкър. — Остави ги. Вземи им телефоните обаче. И радиостанциите. Да видим какво още имат.

Франк претърси фургона и намери шкафче, в което бяха окачени сини работни дрехи с логото на „Сироко Пауър“ на джобовете. Хвърли ги на Джейн, която веднага извади макетно ножче и се залови да смени снимките на баджовете със своя и на Тъкър и да напише нови имена.

За да затвърди версията за грабеж, Франк претършува фургона и разхвърля вещите по пода.

През това време Тъкър проучи окачените на стената карти на района, като отбеляза мислено обектите на „Сироко“, означени като точки и осеяли този край на военната база. Дръпна една от картите, сгъна я и я прибра в джоба си.

— Намерих някакви ключове — заяви Франк гръмогласно.

— Вземи ги! — отсече Тъкър. — Сигурно са на колата отзад. Спайдър ще я разглоби и ще я продаде на части.

Джейн показа вдигнат палец на Тъкър и размаха двата баджа със снимките им, за да изсъхнат.

— Добре, изчезваме. — Тъкър подритна единия инженер. — За да ви покажа, че не сме, толкова лоши, утре ще пратя някой да дойде при вас. Да ви развърже и да ви освободи.

След като приключиха, Тъкър изгаси лампата и излязоха от фургона. Тъкър съжаляваше, че оставя двамата мъже така, но нямаше избор — животът на твърде много хора беше изложен на опасност.

Джейн скри хондата отзад, за да не се вижда от шосето. Щяха да я вземат по-късно, ако имаше как. Ако не — Тъкър щеше да загуби още един депозит.

Е, какво да се прави…

Прехвърлиха бързо багажа си, включително и Рекс, във форда на „Сироко“, после се върнаха на шосето. Свиха на запад, към портала.

— Мамка му, направихме го! — изпъшка Франк от задната седалка.

В огледалото Тъкър видя, че косата му е залепнала за главата от пот и че лицето му е зачервено.

— Май си намери втора професия, за всеки случай, ако тази в армията нещо се обърка.

Джейн му се усмихна.

— Справи се чудесно, Франк. Много убедително. Далеч напред се появиха светлините на военния портал — бледо сияние в мрака.

Тъкър стисна кормилото.

Сега започваше трудната част.

20.

22 октомври,

20:45 планинско лятно време

Ракетен полигон „Бели пясъци“, Ню Мексико

— Започваме — предупреди Тъкър.

Излезе от шосе 380 и тръгна по тесен път към сърцето на ракетен полигон „Бели пясъци“. Минаха покрай голяма табела:

Джейн се обърна назад към Франк и Каин.

— Време е да се скриете.

В огледалото Франк изглеждаше разтревожен — и с право. Въпреки всичко се мушна в пространството за краката между седалките и метна на главата си одеяло. Каин последва примера му и се скри зад облегалката на Джейн. Тя се обърна, метна върху него друго одеяло и после струпа на седалката два спални чувала, малка сгъната палатка, газов котлон за къмпинг, пликове с покупки и най-отгоре две раници.

— Как сте? — попита, след като свърши.

Франк изпъшка от скривалището си:

— Ще ни хванат.

— Ако продължаваш да мърдаш така, несъмнено ще ни хванат — отвърна Джейн.

Тъкър погледна назад и видя, че Каин е напълно неподвижен под багажа, сякаш е наясно с целта.

— Добро момче — насърчи го и засили настройката му с категорична команда: „Крий се!“.

Продължиха към светлините, които огряваха портала. От двете страни на пътя се простираше тъмен пейзаж от пясъци и бодливи храсталаци, посипани в сребро от луната. На изток и запад се издигаха планинските вериги, които ограничаваха района, в който бяха „Бели пясъци“. Пустинята беше безлюдна и по нищо не личеше, че някъде тук има модерна военна база.

— Прочетох брошурата — каза Джейн и се намести на седалката. — През деня на този път може да се струпат километри коли с туристи, искащи да видят кратера от бомбата.

— Е, това е едно от предимствата на нощните набези — отбеляза Тъкър. — Няма трафик.

След няколко минути стигнаха портала. Въпреки секретната същност на съоръжението входът не изглеждаше впечатляващо: малка будка за охраната край пътя, голям знак „стоп“ край нея, осветен от висока улична лампа. Пътят беше затворен само от два оранжеви конуса.

Когато Тъкър спря, малка камера, монтирана под стряхата на будката, се насочи към колата им. Мъж в сива униформа излезе от будката. В едната си ръка държеше клипборд, другата вдигна лениво за поздрав — явно познаваше колата на „Сироко Пауър“. Пристъпи напред, когато Тъкър свали стъклото.

— Добър вечер, момчета — поздрави гардът, после се стъписа, защото видя, че в купето седят непознати.

— Този път не сме само момчета — поправи го Тъкър с усмивка и посочи с палец Джейн. Двамата бяха с работните дрехи, които бяха намерили във фургона. — Това е Пам. Аз съм Пит. Ние сме новият екип.

Джейн махна на мъжа и му се усмихна приветливо.

Преди гардът да има възможност да види както трябва, Тъкър вдигна пред очите му баджовете за идентификация. Гардът ги погледна бегло, после провери клипборда си. Челото му се сбърчи, защото не откри имената им в списъка на служителите на „Сироко Пауър“, работещи в базата.

Тъкър очакваше това. Въздъхна.

— Крис и Адам приключиха смяната си вчера. — Това бяха имената на двамата инженери от фургона. — Сега е наш ред, с Пам, да се пържим в тигана. Месец и половина. Чух, че утре щяло да е адска жега.

Гардът кимна и върна баджовете.

— А сега можеш да замръзнеш.

Джейн сбута Тъкър с лакът.

— Не се ли радваш, че те накарах да вземеш по-дебелите спални чували?

— Все пак не ни трябва цялото оборудване за къмпинг за едната нощ. — Тъкър се обърна към гарда и поклати глава. — Ако питаш жена ми, трябваше да дойдем с караваната.

Тъкър бе забелязал брачната халка на пръста на гарда и реши, че малко съчувствие между съпрузи може да изглади нещата. На физиономията на човека за миг се появи разбираща усмивка, после тя отново стана непроницаема.

Тъкър се прокашля.

— Планът ни е да спим в палатката в най-далечния край на обекта и да се местим насам. Трябва да се справим с голямата жега утре.

— И ще видим звездите — добави Джейн замечтано. — Чувала съм, че тук са прекрасни нощем.

Гардът кимна, после каза:

— Добре, но трябва да проверя колата ви. Свалете задното стъкло и отворете задната врата.

Тъкър кимна и натисна съответните бутони. Вратата отзад се отвори и се вдигна. Гардът освети с фенерче задната седалка и купчината багаж върху нея. Тъкър сдържа дъха си, молеше се Франк и Каин да не се размърдат. Накрая гардът се изправи и отиде отзад. Фенерчето му освети багажното отделение.

Там беше Рекс.

Тъкър не си бе дал труд да го крие. Надяваше се дронът да отвлече вниманието от криещите се в купето.

— Какво е това? — попита гардът.

Джейн се обърна назад и се усмихна.

— Мой е. Има радар, който прониква под земята. Така проучваме терена в дълбочина. Заради това ни изпратиха с Пит. Генераторът изпраща сферични вълни, които дифузират в базалта и ми дават представа за…

Гардът вдигна ръка, за да прекъсне задаващата се лекция.

— Ясно.

Тъкър подкрепи версията им с още технически подробности:

— От Управление на земята се безпокоят да не би местните карстови залежи от гипс да пострадат от работите ни. Знаеш какви са бюрократите.

Гардът се засмя.

— На мен ли го казваш?! — Вдигна ръка и затвори задната врата. Върна се отпред и се наведе към прозореца.

— Добре, можете да продължавате.

— Благодаря — отвърна Тъкър, доволен, че всичко бе минало гладко.

Обаче това не беше всичко.

— След малко ще активирам джипиес устройството ви. — Гардът посочи жабката. — Не излизайте от четирийсеткилометровия периметър, разрешен на „Сироко“. Ако излезете, ще си навлечете сериозни неприятности.

Тъкър кимна, сякаш имаше намерение да се съобрази.

— И се пазете от змиите — предупреди гардът.

Джейн мушна ръка в ръката на Тъкър и каза закачливо:

— Май тогава ще е по-добре да спим в един спален чувал…

Гардът се засмя.

— Хитра жена имаш.

„Не знаеш и половината“.

Махна на гарда и подкара по пътя към тъмната пустиня. Джейн задържа ръката му по-дълго, отколкото налагаше ситуацията, но той не възрази. Не можеше да пренебрегне чувствата си, когато се преструваше на неин съпруг, да не мисли за докосването ѝ, за блясъка в очите, за усмивката. Всичко това можеше да е реалност — при други обстоятелства.

След малко Франк най-после се обади, с глас заглушен от купчината багаж:

— За какво джипиес устройство спомена онзи?

Тъкър чу шумоленето на багажа, когато Франк се измъкна от скривалището си. Каин го последва. Джейн отвори жабката и надникна вътре. Видя мигаща кехлибарена светлинка, която очерта джипиес устройство с логото на Департамента по отбраната.

— Можеш ли да го спреш? — попита Тъкър, като се обърна към Франк отзад.

Франк се надигна и огледа устройството над рамото на Джейн.

— Може би, но не мисля, че трябва да рискуваме. Обзалагам се, че е защитено срещу непозволена намеса.

Джейн извади картата, която Тъкър бе откъснал от стената, и почна да я изучава.

— Това означава, че имаме електронна каишка, дълга четирийсет километра. Ако се отдалечим повече, ще долетят мъже с черни хеликоптери и ще ни подгонят.

Тъкър се обърна към Франк.

— На какво разстояние във вътрешността са комуникационните маркери, които Рекс засече от централата на „Танджънт“?

— Поне петдесет километра.

Джейн погледна Тъкър въпросително.

Имаше само едно решение.

— Това означава да оставим форда и да вървим до целта пеша.

Франк не се зарадва на перспективата.

— Ако ни хванат на открито в пустинята, ставаме пушечно месо.

Джейн предложи изход:

— Значи няма да допуснем да ни хванат.

21:01

Карл Уебстър не обръщаше внимание на суматохата в импровизирания команден център. С екипа му бяха в един от бетонните бункери на около три километра източно от тестовия полигон. Бяха пристигнали преди по-малко от двайсет и четири часа и сега работеха по ускорен график, за да проведат изпитанията вечерта без проблеми. Пруит Келерман държеше да се спазва графикът, особено след нападението над Редстоун.

Извън бетонния бункер инженери и наземен персонал обслужваха редици дронове, подредени на асфалта наоколо, и ги подготвяха за среднощното нападение.

„Нищо не бива да се обърка“.

Пред различни терминали в бункера седяха оператори и правеха последни настройки на комуникационната апаратура.

Карл, като шеф по сигурността на „Танджънт“, имаше свое собствено работно място. Вече беше получил разрешение за операцията от шефовете на „Бели пясъци“. Беше стартирало пълно информационно затъмнение за района в непосредствена близост. Докато чакаше да дойде час нула, Карл оглеждаше записите от камерите на различните пропускателни пунктове в близост. По-рано през деня целият военен персонал беше изтеглен от мястото, но той не смяташе да поема никакви рискове.

И педантичността му бе възнаградена.

На монитора му се появи запис от портала „Сталиън“, на четирийсет и пет километра северно. Записът беше отпреди час и показваше пикап на електрическата компания, спрял на пропуска. Карл знаеше за продължаващото изследване на терена в далечния ъгъл на базата и при нормални обстоятелства не би обърнал внимание на пикапа. Контрактът на компанията ограничаваше дейността ѝ до ивица пясъци далеч от ограничения район.

Тази вечер обаче параноята му стигаше до небето.

Прегледа записа по-внимателно. В пикапа видя двама души, но лицата им бяха скрити зад отражението на улична лампа в предното стъкло. После дежурният на портала освети багажното отделение на колата. Карл зърна за миг лицата на служителите. Не разпозна шофьора, но другият — жена — се обърна и каза нещо на дежурния. Карл усети студена тръпка да пробягва по костите му. Познаваше тази жена и усмивката ѝ твърде добре.

Джейн Сабатело. Единствената от Проект 623, успяла да се измъкне.

Стопира кадъра, впери очи в екрана и започна да си задава въпроси. „Какво правиш тук, Джейни, особено в този момент? Как научи за сегашната операция? Защо така глупаво изпълзя от скривалището си?“

Сви юмрук. Макар и все още да нямаше отговори, беше сигурен, че тя е изпратила онзи командос с кучето, за да проучи изчезването на Санди Конлън.

Примижа — очите му още бяха възпалени и подути от лютивия спрей — и проучи тъмната сянка на шофьора.

Същият командос ли беше?

Някой изкрещя заповед и го върна в реалността. Карл скри видеото от екрана, защото питбулът на Келерман нахълта в помещението и дойде с тежки стъпки при него, като пътьом наруга един от операторите, задето се е изпречил на пътя му. Рафаел Лион беше екипиран като командос, на кръста му висеше пистолет. Под едната си мишница носеше каска.

— Тъкмо говорих по телефона с шефа ти — каза Лион с дълбоко презрение, като внимаваше да не споменава името Келерман пред останалите. — В график ли сме?

Карл кимна.

— В полунощ адът ще дойде тук… както е по план.

Лявото око на Лион се присви едва забележимо. Погледът му се насочи за миг към монитора на Карл, после отново към него. Изглежда, не само параноята на Карл се бе изострила.

— Някакви проблеми с охраната? — попита Лион.

— Никакви — отговори Карл, без да трепне. — Ако излезе нещо, ще се справя лично.

21:19

— Не можем да продължим повече — каза Тъкър.

Спря форда и изключи двигателя. Отвори вратата и остави студения вятър, лъхащ на някакво нощно пустинно цвете, да нахлуе в купето. Температурата бе спаднала драстично, откакто се бяха качили в откраднатата кола. Промяната му напомни за Афганистан.

„Огнен пек през деня, замръзваш през нощта — и през цялото време стрелят по теб“.

— Да вдигнем Рекс във въздуха — каза на Франк и слезе от колата.

Всички го последваха. Каин се протегна и подуши въздуха, после вдигна крак няколко пъти, преди да отиде при Тъкър.

Франк извади дрона от багажното отделение и се зае да проверява системите му, двигателите и насочващите елементи. По план Рекс трябваше да разузнае преди тях и да огледа координатите, които беше засякъл от комуникациите с централата на „Танджънт“.

— Готов ли е за полет? — попита Джейн.

Франк избърса длани в джинсите си.

— Така изглежда. Но ми се ще Нора да беше тук. Тя знае много повече от мен за тези машинки.

Тъкър сложи ръка на рамото му.

— Ще се справиш чудесно. — Вдигна поглед към безоблачното небе — полумесецът на луната висеше сред огромни звезди, искрящи като лед. — Тук определено няма в какво да разбиеш Рекс.

— Ще видим дали е така.

Франк им махна да се отдръпнат и след миг двигателите на дрона зажужаха тихо, после по-силно, и машината се издигна на три метра и увисна. Поради черния мат, с който беше покрит, дронът беше почти невидим.

— Всичко наред? — попита Франк, загледан в дисплея на пулта за управление.

Тъкър не си даде труд да отговори, защото видя, че приятелят му говори на Рекс.

Франк прокара пръст по чувствителния на натиск интерфейс и дронът полетя напред с шепота на пропелерите. Джейн и Тъкър отидоха при Франк и застанаха от двете му страни. Тримата започнаха да следят изображението, което дронът изпращаше от въздушния си патрул. На по-голямата част от екрана се виждаше изображението от камерата, а редица оцветени в синьо квадратчета отчитаха височина, скорост, посока, заряд на акумулатора и други данни за полета.

Франк насочи Рекс на юг и постепенно го ускори до максималната му скорост — деветдесет километра в час. Държеше го ниско, плътно до терена, доколкото бе възможно. Ниски възвишения и храсталаци — идеално осветени заради камерата за нощно виждане — се мяркаха по пътя на дрона и изчезваха назад.

— Справяш се чудесно — каза Тъкър.

— Не аз. — Франк дръпна ръка от пулта за управление. — Аз само въведох координатите. Рекс лети сам и следва програма, която се нарича „следвай контура“. И мога да се закълна, че се усъвършенства, като че ли започва да предвижда промените във вятъра и терена.

„Като че ли се учи“.

Тъкър забеляза, че дронът сам определя височината на полета си, издига се и се спуска според неравния терен на пустинята. Макар това да бе удивително, в известна степен будеше и страх.

След още трийсет секунди Рекс преодоля поредното възвишение и рязко намали скоростта.

— Наближава целта — обясни Франк, без да отделя очи от пулта. — Активирам модула за електронна война на Рекс. В случай че възникне нещо.

Рекс продължи да приближава координатите, ниско над земята.

— Остават още сто метра — каза Франк.

— Виждаш ли нещо? — попита Джейн.

— Като че ли има някакви сгради — отвърна Франк. — Но засега Рекс не засича никакви комуникации или движение. Какво предлагаш да направя?

— Приближи го още петдесет метра — отговори Тъкър. — Но нека видим ситуацията от по-голяма височина.

Франк приближи дрона още малко и го издигна. Появиха се постройки — повече от двайсет, — от дървени семейни къщи до магазини с витрини, като извадени от картина на Рокуел Норман, наредени около централен градски площад.

— Можеш ли да увеличиш? — попита Тъкър.

— Секунда.

Малко след това полезрението се стесни и обхващаше само единия ред къщи. На места отвън висяха парцали белеща се боя, но стените изглеждаха като изчистени с пясъчни струи до напукано сиво дърво.

— Сигурен ли си, че координатите са тези? — попита Джейн.

— Да, но… — Франк се сепна. — Чакайте. Рекс току-що засече някакво електромагнитно излъчване. Слабо е, но определено там долу тече електрически ток. Изглежда, идва от петна, пръснати из целия град.

— Някаква идея какво може да е?

— Никаква. Ще пусна Рекс да кръжи. Да видим какво още ще открие.

Когато кадърът се разшири отново, Тъкър започна да следи заедно с останалите. От другата страна на малкия град се появи нещо, на което определено не му беше мястото там.

— Наистина ли е това, което си мисля? — каза Джейн.

Тъкър сбута Франк.

— Приближи ни, но бъди внимателен.

Аномалията беше извън градския периметър, в пясъка. Рекс приближи и съмненията изчезнаха.

— Това е танк — каза Франк.

— Но не на нашата армия — промърмори Джейн.

Тъкър позна силуета.

— Танк от съветската ера. Т-55, струва ми се.

— И ако се съди по състоянието му, не е тук от много време — добави Джейн. — Виждате ли следите от гъсениците, които са останали при докарването му? Тук е ветровито и не би трябвало да изглеждат толкова скорошни.

Тъкър прецени, че вероятно танкът е паркиран там днес.

И не само той.

Отвъд танка имаше различни бойни машини от съветско време — бронетранспортьори, оръдия, различни по големина камиони. Всички като че ли бяха в безупречно състояние, недокоснати от пясъците и силното слънце.

— Сега какво? — попита Франк.

— Мисля, че Рекс направи каквото можеше — отговори Тъкър. — Време е да отидем да видим сами.

Франк въздъхна и промърмори:

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.

21.

22 октомври,

23:07 планинско лятно време

Ракетен полигон „Бели пясъци“, Ню Мексико

След час и половина пеша по неравния терен приближиха запустелия град. Беше разположен зад следващия хълм, в плитка котловина.

Два чифта очи оглеждаха околността — Рекс във въздуха и Каин на земята. Снаряжено с тактическия си екип, кучето обикаляше пустинята по команда „оглед от средно разстояние“, а дронът висеше на трийсет метра височина, откъдето предаваше изображение на терена.

Досега никой като че ли не беше засякъл присъствието им, а периодичните облитания на Рекс не показваха повишена активност в града — нямаше радиокомуникации, топлинни източници, движение. Дори съветският танк стоеше притихнал в далечината.

Когато стигнаха до подножието на последното възвишение, Тъкър даде знак на Джейн и Франк да останат на място и извика Каин с тихо подсвирване. Кучето се измъкна от сенките и се плъзна до него. Заедно се качиха до билото и залегнаха. Пред очите им се появи пясъчната котловина, приютила в средата си дървените къщи.

Тъкър извади очилата за нощно виждане и огледа внимателно града, за да се увери, че всичко е тихо. След като изчака още десет минути, даде знак на Джейн и Франк да се изкачат. Когато стигнаха при него, в далечината се разнесе вой на койот — самотният звук отекна над пустинята.

Франк залегна на пясъка до него.

— Не трябва да се нарича Белия град. По-добре да е Призрачния град.

— Щом казваш — отвърна Джейн, приклекнала до Каин. — Да се надяваме, че сме където трябва.

„Има само един начин да разберем“.

— Следвайте ме — каза Тъкър и стана. — Като предпазна мярка ще влезем в града от противоположната на танка страна.

Франк се вгледа в звездното небе.

— Ще вдигна Рекс на триста метра, за да наблюдава тила ни в случай на проблем.

„А Каин ще ни пази отпред“.

Тъкър посочи края на града и пусна кучето. „Разузнай напред. Стой ниско!“

Каин се спусна по склона на хълма, покрай камъни и под храсталаци. След две секунди се изгуби от очите им, но Тъкър следеше движенията му на дисплея на телефона си. Когато наближиха града, Каин вече беше стигнал първите къщи и се движеше между тъмните им силуети и по пустите им веранди. Тъкър не изпускаше от очи дисплея. Кучето не предупреждаваше за опасност, а спокойната му походка говореше, че няма непосредствени заплахи.

Тъкър се доверяваше на инстинктите на Каин и затова започна да се съмнява в своите.

„Може би не сме където трябва?“

И все пак не успяваше да махне възела от нерви в стомаха си, когато стигнаха самия град. Сякаш по заръка на холивудски режисьор вятърът изтъркаля кълбо тръни през пътя им и го издуха между две постройки.

— Ако се появи призракът на Уайът Ърп — прошепна Франк нервно, — аз изчезвам.

Продължиха предпазливо между къщите в края на града, някои от които все още бяха зад щърбави, обрулени от времето дъсчени огради, и стигнаха до площада в центъра. Олющените фасади на околните постройки бяха фалшиви витрини на различни магазини — пекарна, шивач, дори универсален магазин. Пред него имаше паянтова веранда, над която висеше избеляла дървена табела:

— Някой май е имал чувство за хумор — отбеляза Джейн.

Все още забил нос в пулта за управление, Франк изсумтя:

— Обаче това не е Страната на чудесата.

„Може би, само че определено сме в нещо като заешка дупка“.

— Къде е най-близкият източник на електрически сигнали, които засече Рекс? — попита Тъкър.

Франк въведе нещо в пулта, без да откъсва поглед от екрана. След малко вдигна глава и посочи през площада, към универсалния магазин.

— Ако искаме отговор на мистерията, изглежда, трябва да попитаме Алиса.

Тъкър кимна и каза:

— С Каин ще проверим какво има там. Вие изчакайте тук.

Даде знак на кучето да е до него и тръгна през площада, като се надяваше окото на робота горе или сетивата на Каин да го предупредят за евентуална опасност. Стигна до магазина и изкачи стъпалата до верандата. Дъските проскърцаха под тежестта му и изпънаха нервите му докрай. Спомни си Афганистан, малко село край Фалуджа, където талибани бяха устроили засада на частта му. Пред очите му отново затрещяха изстрелите. Заслепен от спомена, не видя една прогнила дъска и кракът му хлътна. Той се олюля, но Каин беше до него и подпря крака му, подкрепи го, както винаги.

Тъкър възстанови равновесието си, потупа Каин по врата и пристъпи към близкия прашен прозорец. Надникна през него и видя, че мястото е само черупка, празна стая с нисък таван с оголени греди и дъсчен под. От тъмнината в дъното обаче светеха две зелени светлинки, като отровни змийски очи, стаени в мрака.

Отиде до вратата, отвори я бавно и влезе заедно с Каин.

Описа с пръст кръг във въздуха и посочи дъските на пода.

„Търси!“

Каин започна от вратата — старо разглобено скеле, купчина неизползвани дъски. Тъкър извади фенерчето си и освети пода. В прахоляка имаше размазани следи, които водеха до светлинките. Самите те идваха от матовочерна стоманена кутия, голяма колкото стандартно сандъче за инструменти. На горната страна стърчаха две спираловидни антени.

Тъкър приближи предпазливо, защото се опасяваше да не е някакво проследяващо устройство и не искаше неволно да се издаде на този, който слуша. Забеляза редица по-малки сини и червени светодиоди, които премигваха под антените. Имаше и клавиатура. Захранващ кабел беше свързан с два автомобилни акумулатора на пода.

Каин изскимтя от единия ъгъл и Тъкър изтръпна — не беше дал команда Каин да пази тишина. Погледна и видя, че кучето души пода. Разпозна необичайния тембър на предупреждението. Беше го чувал много пъти в Афганистан и знаеше какво означава.

Понеже се опасяваше да не засекат скимтенето, Тъкър се вгледа в светлините на кутията, но нищо не се промени, което означаваше, че устройството — каквото и да беше то — не е предназначено да засича звук.

„Тогава какво, по дяволите, е това?“

Искаше да знае, така че отиде до вратата и махна на Франк и Джейн да дойдат при него.

Докато те пресичаха площада, Каин повтори предупреждението си и започна да драска с нокти по пода. Тъкър сви юмрук и му нареди да мълчи.

„Разбрах посланието ти, приятел. Да се справяме с мистериите една по една“.

Джейн и Франк се качиха на верандата и влязоха.

Тъкър посочи кутията.

— Какво е това според вас? — попита шепнешком.

Франк сви рамене и приближи кутията, за да я огледа по-добре. Джейн и Тъкър го последваха. Без да докосва нищо, Франк застана пред устройството и се замисли, накланяше глава ту на една страна, ту на друга.

— Е? — подкани го Джейн след малко.

Франк се мръщеше на двата акумулатора.

— Определено това е източникът на електромагнитното лъчение, което засече Рекс. И като вземем предвид, че засече и други подобни източници, пръснати из града, мога да се обзаложа, че навсякъде лъчението идва от подобни кутии.

— А за какво служат? — попита Тъкър. — И какво правят тук?

Франк се изправи и огледа стаята. Погледът му определено стигаше отвъд стените.

— Намираме се само на петнайсетина километра от мястото, където е взривена бомбата. Ако се съди по състоянието на сградите, този декор на град е бил построен по време на атомните тестове. Учените от Тринити не са били наясно какво ще се случи, когато детонират бомбата. Някои дори са били на мнение, че ще се възпламени атмосферата.

Тъкър поклати глава, изненадан от дързостта им да рискуват с подобен експеримент.

Франк продължи:

— Правели са подобни макети на градове на различни разстояния около епицентъра на взрива, защото не са знаели каква ще е разрушителната сила на ударната вълна в различни точки.

— Явно не е стигнала дотук — отбеляза Джейн.

Франк кимна.

— Учените тогава са използвали инструменти за мониторинг на различни места, за да измерват силата на взрива и радиацията. — Погледна стоманената кутия.

— Нещо ми подсказва, че сега някой друг се кани да използва този град по подобен начин.

„Танджънт“.

Тъкър усети леден пръст да минава по гръбнака му.

„Дали не се натъкнахме на кота нула на нов проект „Манхатън“?“

Обезпокоените лица на Франк и Джейн показваха, че се опасяват от същото.

Тъкър посочи вратата.

— Да се махаме оттук!

Франк кимна, но Джейн отиде до задния прозорец на помещението и вдигна бинокъла си.

— Джейн, какво правиш? — попита Тъкър.

Тя му махна да се приближи.

— Оттук се виждат руският танк и другите военни машини. Под танка, между веригите, има зелени светлинки, като тези тук.

— Още едно устройство за мониторинг.

— Преди да си тръгнем може би ще е добре да погледнем отблизо. — Джейн свали бинокъла. — Защо им е на „Танджънт“ да докарват цялото това военно оборудване от съветската ера?

Въпросът беше добър, но в момента Тъкър си даваше сметка, че времето изтича, а се бе научил да вярва на инстинктите си.

— Тези оръжия са стари, но не са излезли от употреба — настоя Джейн. — Много армии на страните от бившия съветски блок ги използват до ден-днешен. Ами ако това тук е някакво изпитание — не само срещу цивилни мишени, но и военни?

Тъкър прехапа устна. Джейн беше права. Всичко тук говореше за изпитания на оръжие. Но каква бе крайната цел? Кой беше на мерника на „Танджънт“?

— Ако погледнем отблизо — продължи Джейн, — ще запишем марките и моделите и има шанс да разберем каква е истинската цел на всичко това. Да видим коя страна е…

Франк я прекъсна:

— Твърде късно е за това.

Тъкър го погледна. Франк следеше дисплея на пулта за управление, на който се виждаше изображението от камерата на Рекс.

— Пристига компания — обясни Франк. — Черен джип на около километър, приближава се бързо. Следите в пясъка показват, че идва от старите военни бункери на три километра оттук.

„Сто на сто е от „Танджънт“.“

— Ще е тук след минута — добави Франк.

Тъкър каза очевидното:

— В такъв случай май няма да отидем никъде.

23:33

Карл Уебстър седеше на дясната предна седалка на джипа, който подскачаше през камънаците на пустинята. В далечината виждаше тъмния силует на макета на град, на който тъкмо той бе дал кодовото име Белия град.

Погледна си часовника и изръмжа на шофьора:

— По-бързо, по дяволите! Остават трийсет минути до началото. Нямам намерение заради тази дреболия да провалим графика.

— Да, сър!

Джипът ускори и друсането стана по-силно.

Карл се обърна към задната седалка и погледна двамата техници със сиви комбинезони. Не изглеждаха никак радостни, че се движат към огневата линия.

— Знаете кои устройства да проверите. Искам да влезем и да излезем за по-малко от петнайсет минути. Ясен ли съм?

Двамата кимнаха.

Карл се обърна напред. Надяваше се това време да му стигне да претърси града. Не знаеше дали Джейн Сабатело и безименният ѝ приятел с кучето някак са се добрали дотук, но искаше да се увери, че няма да присъстват на това, което щеше да се случи.

Разтревожен, стисна карабината на коленете си.

В командния център бе подал фалшив сигнал за проблем с едно от мониторинговите устройства, за да има претекст да отиде до мястото. Рафаел Лион присви очи подозрително, когато Карл настоя да придружи лично техниците по поддръжката. Карл каза, че иска да направи един последен оглед на полигона преди полунощ. Лион обаче не зададе никакви въпроси, защото позвъни Пруит Келерман, за да провери как се развиват събитията.

Французинът почна да обяснява, а през това време Карл успя да се измъкне.

Така или иначе обаче разполагаше с много кратко време, за да се справи.

Най-накрая фаровете осветиха края на града. Джипът мина покрай съветските военни машини и спря до веригите на танка — брониран звяр, тежък повече от четирийсет тона.

Техниците слязоха, а шофьорът остана при колата.

Карл взе карабината и последва двамата техници в града. Куцукаше на превързания си глезен заради ухапването на проклетото куче. Използва болката, за да се съсредоточи, за да не изпуска от фокус целта си… та дори това да означаваше да действа зад гърба на Лион. Карл бе започнал тази каша и възнамеряваше да я разчисти веднъж завинаги. Първо обаче трябваше да разгадае една мистерия.

Помнеше много ясно двете фигури в служебната кола на електрическата компания, снимани от охранителната камера на портала „Сталиън“, особено лицето на жената.

„Къде си, Джейни?“

23:34

Тъкър свали визьора на апарата за нощно виждане и застана до задния прозорец на универсалния магазин. Изчака, докато приближаващият джип спря сред облак прахоляк. Искаше да разбере колко души пристигат и преброи четирима — двама техници с кутии с инструменти, шофьор, който остана до отворената врата на колата, и още един.

Карл Уебстър, шеф по сигурността в „Танджънт Аероспейс“.

Какво правеше тук?

Тъкър погледна намръщено устройството със зелените светлинки и се отдръпна от прозореца.

„Дали не сме активирали някаква алармена система, която да ги е накарала да дойдат?“

Изведнъж го обзе тревога, че това помещение не е най-умният избор на скривалище в тази ситуация — а дали имаше по-добър?

„Слава богу, имаме острото обоняние на Каин“.

Преди малко особеното скимтене на Каин го бе насочило към определено място на пода. Не бе чувал този звук от години — след Афганистан. Освен да изпълнява задачи като военно куче Каин беше обучен и да открива трупове. Надушването на останки, както го наричаха, беше една от най-неприятните му задачи. Партньорът му ги изпълняваше с неприкрита неохота, което личеше по тъжния тон на скимтенето му.

Тъкър дръпна Франк и Джейн до това място — ако отдолу беше скрит труп, може би щяха да намерят къде да се скрият и те. Вдигнаха капака и видяха тунел, по който бяха прокарани електрически кабели и други инсталации за приборите, с които учените от Тринити следяха процесите.

Тъкър скочи долу последен. Приклекна до Джейн и Франк и затвори капака. Тъмният като в рог тунел беше само метър висок и горе-долу толкова широк.

— Да вървим.

Тъкър запълзя пръв — на четири крака; Джейн и Франк го последваха. Идеята беше да стигнат до другия край на града и да открият изход, за да се измъкнат. Тъкър прати Каин напред, за да разузнае, докато Франк следи какво се случва през „очите“ на Рекс — когато имаше връзка, защото бяха под земята, разбира се.

Тъкър поведе групата напред, като следеше дисплея на сателитния си телефон, на който виждаше сигнала от камерата на Каин. В момента беше на нощен режим и картината на тунела, през който напредваше кучето, не беше особено ясна и се клатеше заради подтичването му. Малка мигаща точка показваше местоположението на Каин — и постепенно се отдалечаваше.

Тъкър видя Каин да спира пред просната фигура.

Източникът на миризмата, най-вероятно.

Кучето бутна с нос останките, като че ли искаше да ги съживи. Доколкото Тъкър можеше да прецени, тялото се намираше някъде към средата на площада. Миризмата вероятно бе изпълнила цялото пространство и бе достигнала и до капака на пода в универсалния магазин.

— Продължавай разузнаването — изкомандва той по радиото.

Кучето се подчини и се отдръпна от трупа. Продължи напред, а Тъкър го следваше, като проследяваше пътя му, доколкото можеше, под земята.

Когато стигнаха до трупа, Тъкър спря.

— Ще проверя останките. Може би ще ни дадат някаква представа какво се случва тук.

Джейн тръгна с него, а Франк остана на място, с озарено от дисплея на пулта лице.

Тъкър освети трупа с фенерчето си. Горната част на тялото беше превита напред, а краката бяха затиснати под отдавна срутила се от тавана пръст. Останките изглеждаха мумифицирани — кожата и мускулите бяха изсъхнали върху костите. По късата разпадаща се коса Тъкър прецени, че тялото е на мъж. Късите панталони и червената риза говореха, че вероятно е бил млад. В прахоляка до него бе паднала пещерняшка каска.

— Не мисля, че тук ще получим отговори — каза Джейн. — Този труп е тук поне от десет години.

Тъкър кимна и претърси джобовете на късите панталони. Намери портфейл, джобно ножче, няколко смачкани банкноти и избеляла шофьорска книжка от Аризона, на която се виждаше усмихнатото лице на младеж, вероятно студент.

Името му беше Кайл Уолъс.

— Какво е правил тук? — учуди се Джейн.

Тъкър намери отговора — ламинирана карта, мушната в портфейла. Логото беше нещо като призрачна къща, с инициалите КИИМ, отпечатани отгоре. Отдолу беше изписано цялото наименование: Клуб на изследователите на изоставени места. Поклати глава. Беше чувал за подобни градски изследователи, които проучват и събират сувенири от запустели обекти, от които никой не се интересува.

— Какво мислиш? — попита Джейн.

Тъкър въздъхна.

— Лошо място, в лош момент.

Войнишкото мото. Афганистан го бе научил колко капризно нещо е съдбата — малка погрешна стъпка и в краката ти се взривява самоделно устройство, случайно обръщане на главата и получаваш куршум в черепа, внезапен порив на вятъра забива хеликоптера ти в планинския склон и… още и още.

Джейн протегна ръка и го докосна, сякаш усещаше мрачните му мисли. Топлите ѝ пръсти уловиха китката му и леко я стиснаха.

— Да продължаваме напред.

Той кимна и прибра портфейла. Смяташе да уведоми близките на Кайл за съдбата му. Заслужаваха да знаят, особено след като смъртта на младежа им показваше от какво трябва да се пазят в тези тунели.

Тъкър не искаше смъртта на Кайл да е била напразна.

Отново тръгнаха напред по тунела, по който преди тях бе минал Каин. Когато стигнаха под друга постройка, чуха отгоре гласове. Тъкър изгаси светлината и накара Франк да изключи светещия дисплей на пулта.

Направи знак на Джейн и Франк да го изчакат и пропълзя по-близо, за да слуша.

Горе кънтеше носов мъжки глас.

— Изглежда ми наред. Навсякъде светят само зелените индикатори.

Дъските на пода проскърцаха под тежки стъпки.

— Сигурен ли си, че индикацията дойде оттук?

— Устройство 417В. Според Уебстър проблемът е тук.

— Може да греши.

— Така или иначе, не искам да му го казвам аз. Дай просто да рестартираме проклетото нещо и да се пръждосваме. Остават по-малко от петнайсет минути до началото на веселбата. Не искам да съм тук, когато се случи.

— Определено — съгласи се другият с рязък смях.

Тъкър пресметна наум — събитието беше насрочено за полунощ. Докато слушаше приглушените звуци, които идваха отгоре, му се щеше онези двамата да работят по-бързо.

След три или четири много дълги минути онзи с носовия глас изръмжа:

— Да върви по дяволите! Това би трябвало да реши проблема. Да намерим Уебстър и да се махаме.

Стъпките от ботуши звучаха оглушително по дъските на пода.

Тъкър изчака, докато стихнат, после извика на другите:

— Чисто!

Отново продължиха напред.

— Какво чу? — попита Джейн.

Тъкър освети часовника си с фенерчето.

— Чух, че не искаме да сме тук в полунощ.

Джейн се сепна.

— Колко време ни…?

— Девет минути.

Франк предложи още лоши новини.

— Когато бяхме под къщата, Рекс засече два обекта във въздуха в източна посока. Още четири се издигат над бункерите, които видяхме по-рано.

— Дронове? — попита Джейн.

— Големи. — Франк погледна към ниския таван. — Не съм виждал такова нещо преди.

Спомни си, че Нора бе споменала друг клас дронове — нещо, наречено Боен ястреб. Вече можеше да си представи целта на мисията.

Да се изравни макетът на град със земята.

Даваше си сметка и за още един факт.

„Няма начин да се измъкнем оттук навреме“.

22.

22 октомври,

23:58 планинско лятно време

Ракетен полигон „Бели пясъци“, Ню Мексико

Тъкър захапа фенерчето със зъби и запълзя през тунела възможно най-бързо. Франк и Джейн пухтяха зад него, защото им бе трудно да спазват темпото му. В едната си ръка той стискаше телефона и следваше електронната следа, оставена от Каин, докато кучето търсеше подземен път до другия край на града. В горния край на екрана виждаше часовника. Наближаваше полунощ.

„Остава по-малко от минута…“

— Франк? — подвикна назад. Нямаше нужда да обяснява какво иска.

Франк пълзеше напред с пулта в ръка.

— Първите два дрона трябва да са почти над нас. Оръжията вероятно са активирани и изчисляват схемата на атаката.

Тъкър изруга под нос — даваше си сметка, че няма начин да стигне до Каин навреме, ако операцията е в график. Трябваше да намерят добро укритие. Таванът над тях беше от дъски, защото вече се намираха под друга постройка. Лошо. Тези макети несъмнено бяха мишена и след като започнеше бомбардировката, дъсчените конструкции нямаше да са никаква защита. Забърза, за да излезе от очертанията на сградата, да стигне до мястото между постройките, с надеждата подземието да се окаже по-добра защита от приближаващия удар.

— По-бързо!

Забързаха напред.

Франк извика:

— Пускат касетъчни бом…

Бум!

Земята се разтресе. Тъкър се просна по корем. От пода се надигна облак прах и ги обгърна. Тъкър се разкашля и продължи в тунела. Земята се разтресе отново.

Заотекваха още експлозии, все по-често.

Тъкър погледна назад и видя Франк да прикрива Джейн, която се бе свила на пода. С плувнали в сълзи очи и звънтящи уши, Тъкър приближи дисплея на телефона до лицето си, за да види какво е положението с последния член на екипа.

Камерата на Каин показа, че тича през изпълнен с прах тунел в паника и се мята насам-натам. В следващия миг се появи бяла светлина, която прогори изображението на чувствителните сензори на камерата.

Сърцето на Тъкър се сви.

Изображението се появи малко след това — прахоляк се сипеше върху обектива на камерата като плащеница — после стана тъмно.

„Каин…“

Каин вдишва прах, защото тунелът около него пропада. Бяга, без да знае накъде, защото пръстта го гони и опитва да го погълне.

Всичките му сетива са претоварени. Огненият блясък е превърнал зрението му в червено петно. От взрива ушите му кънтят и не чува нищо. Пясък и дим запушват ноздрите му, отнемат му миризмите, които са го водили досега.

Сега целият му свят е сведен до задъхано дишане и болка в мускулите.

Нещо тежко го блъсва отзад, смазва краката му, събаря го и той пада. От тавана се срива пръст и го затиска. Той драска с лапи, рови в прахоляка. Издърпва тялото си напред, съвсем малко, опитва да се измъкне.

Ала е твърде бавен, твърде изтощен.

Още пръст затрупва бедрата му, гърба, гърдите.

Все пак той продължава да се бори, прогонва страха си.

Пясък и пръст се стоварват върху раменете му. Той вие в тъмнината. После нещо затиска шията и главата му, потапя го в тишина. Той поема въздух, но вдишва само прах. Гърчи се, но не може да се измъкне.

Вие пак — но само вътрешно, последен вик за помощ.

Тъкър стигна до капака на пода в съседната постройка. Беше оставил Джейн и Франк в защитената част, под земята. Каин би трябвало да е доста по-нататък в тунела, обаче върху конструкцията над Тъкър беше паднала бомба. Половината беше унищожена, а тунелът след нея беше рухнал.

Единственият начин да стигне до Каин беше да излезе и да тича до следващата постройка, докато е под обстрел.

Детонациите като че ли следваха по-бързо една след друга, деляха ги само секунди. Трещяха понякога над главата му, понякога далече, чуваше се непрекъснат грохот.

Той погледна нагоре.

Колкото и лошо да беше под земята, там горе щеше да е по-зле. Макетите на къщи в Белия град не можеха да са защита от такава бомбардировка.

Въпреки всичко той не се поколеба.

Опря гръб в капака и се напрегна. Затвори очи и натисна. Капакът се отлепи с пукане. Тъкър го отметна и се покатери през дупката.

Приклекна и се огледа. Намираше се в макет на жилище — или каквото бе останало от него. Единият ъгъл на покрива беше рухнал, а от задната страна беше останал само надупчен скелет. През липсващата част на стената видя редица дупки, може би оставени от шрапнели.

Докато гледаше, улучиха съседната къща и във въздуха се разхвърчаха трески и парчета дърво. Басовият тътен на експлозията го блъсна в ушите.

Той забрави за опасността и погледна телефона, за да се ориентира. Последното местоположение на Каин беше приблизително през две къщи.

Тъкър погледна натам и се спусна към входната врата. Отвори я и погледна нагоре. Чуваше жуженето на дроновете — сякаш идваше от всички посоки.

Спомни си преследването в блатото в Алабама и сърцето му се сви. Затвори очи, съсредоточи се, за да прогони страха.

Отвори очи. Над улицата пред него се носеше силует с черни криле, стряскащо безшумен и толкова близо, че раздвижи въздуха като някакъв призрачен мираж. Тъкър настръхна, когато си даде сметка какво е минало толкова близо край него.

Боен ястреб.

Дронът сви вдясно. Миг след това от същата посока долетяха поредица експлозии, които сринаха още една част от града. Дъжд от отломки се изсипа над къщата.

Тъкър се отърси от смразяващия страх, който будеше тази военна машина.

Сега или никога!

Хвърли се през вратата, прелетя над стъпалата на верандата, скочи долу и хукна. Пресече улицата, прескочи оградата на съседната къща, изтича в задния двор, продължи нататък, към следващата къща, под прикритието на останките. Следващата къща беше в още по-окаяно състояние от онази, от която бе излязъл. Беше останало само парче покрив, подпряно на две стени.

Той прескочи останките от верандата и мина през разрушената част от стената. Влезе и заоглежда пода.

„Къде, по дяволите, е капакът?“

На другите места най-често беше в някой ъгъл на пода. Огледа най-близкия, но не откри нищо. Видя капака във втория ъгъл, който погледна — но беше наполовина затиснат от паднала стена. Той счупи нападалите дъски с тока на обувката си, клекна и разчисти парчетата.

„По-бързо… по-бързо… по-бързо…“

Отвори капака, скочи долу и запълзя в тъмнината. Светна фенерчето и плъзна лъча по стените и тавана. Стисна телефона и се насочи към последната светла точка, оставена от Каин.

Стигна до стена от пръст и натрошени дъски.

Почна да разчиства — дърпаше дъските и избутваше пръстта назад.

„Не ме изоставяй, приятелю…“

А след това напипа нещо космато.

Лапа.

Продължи да разчиства с още по-голямо ожесточение, възможно най-бързо. Пръстта падаше върху раменете му. Най-накрая изрови главата на Каин. Очите на кучето бяха полуотворени, зацапани с пръст. Нямаше дъх — нищо не смущаваше прахоляка около носа му.

„Закъснях!“

Гърлото му се сви, мъката започна да го задушава, но той продължи да разчиства. Успя да провре пръсти под кевларената жилетка и да напипа каишите ѝ. Напрегна се, издърпа Каин от отломките и го прегърна.

Почисти ноздрите на приятеля си, стисна муцуната му и вдиша въздух в студените му ноздри. Усети как гръдният кош се издига и отпуска. С изтръпналите си разранени пръсти не беше в състояние да долови дали има пулс; в тясното пространство нямаше и достатъчно място за сърдечен масаж.

Горе продължаваха да отекват експлозии, от тавана падаше пръст, но на Тъкър му беше все едно. Просто беше прегърнал приятеля си.

Отново напълни дробовете му с въздух — и чу съвсем леко скимтене, почти като оплакване.

— Как си, приятелю? — прошепна Тъкър в ухото му.

Каин се размърда, премигна и бутна с лапи гърдите на Тъкър. Тъкър започна да го разтрива, да му шепне окуражително в ухото — повече звуци, отколкото думи.

Накрая мокър език го близна.

— Кой е доброто ми момче? — попита Тъкър.

Каин се претърколи и опря нос до носа му.

— Да, точно така. Ти.

00:22

Тъкър намести Каин на рамото си и запълзя назад, към първата къща. След като се измъкна от тунела, изчака няколко секунди и видя, че клиноподобните дронове — Бойните ястреби — сега като че ли бяха насочили смъртоносното си внимание към съветското въоръжение в края на града.

Взривовете се чуваха оттам, виждаха се и кълба черен дим и огън. Той хукна през разрушения град към другите от групата. Нямаше представа колко ще продължи това затишие.

Влезе в къщата и извика на Франк и Джейн да излязат от тунела. Докато чакаше, остави Каин да стъпи на лапите си и го прегледа по-обстойно. Нямаше счупени кости, а дебелата козина и защитната броня го бяха предпазили почти изцяло — имаше само няколко драскотини. Сякаш раздразнен от прегледа, Каин разтръска козината си. Въпреки всичко продължаваше да стои до крака на Тъкър, защото очевидно се нуждаеше от присъствието му.

Тъкър изпитваше същото и опря длан на хълбока му.

Франк и Джейн изпълзяха през капака на пода. Бяха покрити с прахоляк и пръст от главата до петите. Джейн прегърна Тъкър и прошепна в ухото му:

— Слава богу!

Той с радост би останал в прегръдките ѝ, но не бяха в безопасност. Освободи се, остави Джейн да поздрави Каин и се обърна към Франк.

— Справи ли се?

— Така ми се струва, но щях да съм по-спокоен, ако Нора беше тук, за да провери работата ми още веднъж. Тя знае много повече от мен за тези дронове.

— Сигурен съм, че си се справил и без нея.

Преди да тръгне да търси Каин Тъкър бе предложил на Франк да опита да използва Рекс като троянски кон и да въведе тихомълком чужд код в управлението на ескадрилата дронове. Преди, в Алабама, пултът за управление ги бе предпазил от мерника на онзи Палач. Сега Тъкър се надяваше Рекс да постигне подобен резултат — да дефинира празно поле в мрежата за наблюдение на дроновете, нещо като пролука, през която да успеят да се измъкнат.

Макар че и при такава защита опитът за измъкване би бил рискован.

Сякаш усетил мислите на Тъкър, Франк се усмихна и каза:

— Освен това направих и още нещо.

— Какво?

— Рекс проникна в управлението на Ястребите и пое дефинирането на мишените на един от тях.

— И това означава?

Франк вдигна пулта.

— Ела да видиш.

Малкият дисплей показваше неясен въздушен изглед на бойното поле долу. Франк промени ъгъла на камерата и даде близък план на бункерите в пустинята около тях.

— Докато се чупим оттук, няма да е зле да създадем малко работа на онези момчета.

Тъкър го погледна.

— Работа?

— Предполагам, че това сега е изпитание на ескадрилата дронове. Нещо като проверка дали са готови за бой. — Франк се засмя. — Както обаче знаеш, когато се стигне до сражение, нещо винаги се обърква. Мисля, че мога да отклоня един от тези „бойни ястреби“ от целта му и да го накарам да стреля по бункерите. Ще изглежда като дефект. Ако не друго, най-малкото тези типове ще трябва да гледат в друга посока вместо към нас.

Тъкър също се засмя. Спомни си физиономията на Карл Уебстър.

— Направи го.

00:25

— Дронът не реагира — каза техникът и в гласа му прозвуча страх. — Пренебрегва всички команди за блокиране.

Карл Уебстър дойде при него. На екрана течеше програмен код, а в по-малък прозорец се виждаше картина от камерата на връщащия се в базата „ястреб“.

— Какво става, по дяволите? — попита Рафаел Лион и застана от другата страна на техника.

Карл се наведе напред.

— Може би автодиагностиката му е установила проблем и се е насочил към базата за ремонт. Ако си спомням правилно, това е част от протокола за функционирането на дроновете.

Техникът поклати глава.

— И все пак би трябвало да реагира на командите ни… Идва с активирани оръжия…

Карл забеляза червената светлина на схемата в горния десен ъгъл на екрана, която изобразяваше подредбата на оръжията на Боен ястреб и двете гнезда за касетъчни бомби. Докато се напрягаше да си обясни какво се е случило, погледна друг екран, на който се виждаше огненото унищожение на Белия град и продължаващата бомбардировка на съветската военна техника в покрайнините му.

При все че не бе открил следа от Джейн Сабатело и приятеля ѝ там, ако двамата бяха проявили глупостта да останат в някоя от постройките, отдавна бяха изпепелени. Ако не, вече беше пуснал джипа им за наблюдение.

— Сър! — изпъшка техникът.

Карл се обърна към екрана. Приближаващият „ястреб“ почти бе стигнал до бункерите — обаче на схемата на дрона, точно на носа, блесна синя светлина.

Той знаеше какво означава това.

— Току-що активира бордовата система за ЕВ — каза техникът.

Електронна война!

Карл се обърна и изкрещя на всички в бункера:

— Изключете захранването! Всички комуникации! Веднага!

Преди някой да успее да реагира, светлините в бетонния бункер проблеснаха ярко. Компютърните екрани затрептяха, изображенията се размиха в реки от пиксели. После светлините изгаснаха и всичко потъна в тъмнина. Някои светодиоди и индикатори продължиха да светят още известно време на различни места, после също изгаснаха.

— Какво стана? — попита Лион. Стоманените му пръсти се впиха в лакътя на Карл, настояваха за отговор.

Карл се освободи от хватката. Нямаше време да обяснява сложните системи за водене на електронна война, с които разполагаше Боен ястреб — от електромагнитните импулси, способни да „изпържат“ всяка военна техника, до технологиите за заглушаване, които можеха да ослепят и заглушат системите перманентно.

Разполагаха с броени секунди.

— Залегни! — изкомандва той, защото знаеше какво следва. — Застанете зад прикри…

Кошмарната детонация разтресе пода под краката на Карл и го хвърли навътре, към вътрешността на бункера. Тъпанчетата му изпукаха, налягането изсмука въздуха от гърдите му.

Не помнеше как се е стоварил на пода. Когато дойде на себе си, лежеше и от ноздрите му течеше кръв.

Претърколи се на една страна и се втренчи в предната част на бункера, където тлееха огньове. През облак дим, който миришеше на смазка, видя от отломките да стърчи черно крило. Представи си самоубийствената атака на Боен ястреб, удара в мишената и детонацията на смъртоносния му товар, достатъчна да срине половината команден бункер.

Седна и видя, че Рафаел Лион го гледа гневно. На главата на французина имаше рана, от която се стичаше кръв, боядисала в червено половината му лице.

Карл не извърна поглед.

Въпреки погрешната атака на бункера — нещо, което щяха да диагностицират по-късно — останалите изпитания на ескадрилата Бойни ястреби и способностите им се бяха оказали невероятно успешни. Келерман би трябвало да е достатъчно доволен от резултатите, за да продължи с фаза три.

„Или поне така ще представя нещата“.

00:32

От хълм на около два километра Тъкър оглеждаше тлеещите останки на града през бинокъла си. В покрайнините, на фона на тъмния пясък, грееха купчини разтопен метал — това бе всичко, което бе останало от съветския танк и военните машини.

Изведнъж го порази сюрреализмът на ситуацията: военна техника отпреди десетилетия бе унищожена с дронове от двайсет и първи век, оборудвани със система с изкуствен интелект, създадена от британски математик от времето на Втората световна война.

Свали бинокъла и поклати глава. Наистина беше трудно за проумяване.

Претърколи се до мястото, където бяха Джейн и Франк, надвесени над пулта за управление, за да следят събитията през очите на Рекс. Франк не само бе успял да ги скрие от „ястребите“ в небето, но и да изпрати един от хищниците назад, към комплекса бункери.

Малък стълб дим показваше гнездото на врага, което беше ударил дронът.

Тъкър се изправи — даваше си сметка, че трябва да действат, да напуснат района, преди в „Танджънт“ да са успели да се съвземат след неочакваната атака.

Каин се надигна с недоволно пъшкане.

Тъкър го потупа по гърба.

— Каза всичко, приятел.

Тръгнаха.

— Франк накара Рекс да измъкне възможно повече данни от превзетия дрон, но без помощта на Нора не можем да дешифрираме и половината — каза Джейн.

Тъкър само кимна. Беше прекалено уморен, за да се занимава с всички възможни усложнения.

Ръката на Джейн се оказа в неговата. Тъкър не знаеше кой чия ръка е уловил и кога, но му беше все едно. Вървяха мълчаливо през пустинята, щастливи, че са оцелели.

„Поне засега“.

23.

23 октомври,

14:08 централно лятно време

Лъбок, Тексас

На следващия ден Тъкър се събуди в хотелско легло. Наблизо с тексаската жега се бореше климатик и шумолеше монотонно. Каин се бе изтегнал до него, а от другата му страна беше Джейн.

„Куче с късмет…“

От друга страна, всички бяха извадили късмет.

Чуваше потракването на лаптопа на Франк и тихото мърморене на Нора. След като тръгнаха от „Бели пясъци“ се върнаха при фургона на „Сироко Пауър“ и взеха хондата. После Тъкър закара джипа на двамата инженери от „Сироко“ в пустинята и го заряза, добре почистен от следи. След това бързо стигнаха до курорта край Лас Кручес и взеха Нора посред нощ. Завариха я будна, с подпухнали и зачервени очи, защото от часове бе работила върху кода, който Санди Конлън бе оставила на флашката. Без да губи никакво време за емоционални излияния, Тъкър качи всички на хондата, включително Рекс, и потеглиха отново.

Пътуваха цялата нощ и малко преди разсъмване стигнаха до Лъбок, Тексас.

По пътя Франк и Нора седяха на задната седалка и разговаряха приглушено. Франк изтегли и качи на лаптопа всички данни, събрани от Рекс, а Нора разказа какво е научила за кода на Санди. Тъкър се съмняваше, че двамата са спали както трябва, дори след като стигнаха до мотела. Докато зареждаха колата с гориво, Нора купи опаковка от шест енергийни напитки „Рокстар“, а Франк пиеше само кафе.

— Какво прекрасно нещо — отбеляза Франк. — Мисля, че съм влюбен.

Тъкър успя да отвори очи и обърна глава настрани. Франк седеше на съседното легло, лаптопът беше на коленете му. Нора лежеше по корем до него, с нос почти докосващ екрана на нейния компютър.

— Пак ли гледаш порносайтове, Франк? — изсумтя Тъкър.

Франк го изгледа стъписано, после погледна Нора, после пак него.

— Не… аз… какви ги дрън…?

Нора му го спести.

— Говори за кода на Санди, който усъвършенства операционната система за изкуствен интелект. Наистина е красив и можеш да се влюбиш в него.

Франк се овладя и кимна ентусиазирано.

— Точно така. Работата ѝ е направо удивителна. Едва ли разбирам и половината, но с помощта на Нора успявам да оценя невероятния мащаб на постижението ѝ.

Нора се надигна и седна на леглото.

— Такава беше Санди… като реши нещо, никой не може да я спре.

„Освен с куршум в черепа“, помисли си Тъкър, но не го каза. Вместо това попита:

— Кое му е толкова удивителното?

Франк разтри очи.

— Начинът, по който екстраполира алгоритмите на Алан Тюринг и открива практически начин за прилагането им. — Нора се усмихна и усмивката като че ли заличи умората от лицето ѝ… Или може би беше споменът за Санди? — Тюринг смята, че основата на неговата машина, Оракул — мислещ компютър, способен да дешифрира всичко и да се учи при това, — е интегрирането на хаоса в системата. Убеден е, че хаосът — или случайността — са ключ към изкуствения интелект.

Тъкър си спомни обясненията на Джейн, че Тюринг искал да използва радий с надеждата непредсказуемият радиоактивен разпад да осигури на машините му абсолютната случайност.

Джейн се раздвижи, привлечена от разговора. Подпря се на лакти и подложи две възглавници зад гърба си.

— Какво е открила Санди?

— Наистина трябва да видиш кода, за да го оцениш изцяло — отвърна Нора. — Но казано най-просто, открила е начин да интегрира ирационални числа в организацията на неутралните мрежи, използвани за управление на дроновете.

— Ако това е най-простото — обади се Тъкър, — не ми се ще да мисля какво смяташ за сложно.

Нора се намръщи — явно търсеше начин да сведе информацията до понятни за него думи.

Франк ѝ помогна:

— Знаеш, че машинният език се състои от нули и единици. По същество това съответства на „не протича ток“ и „протича ток“. Санди е успяла да вкара цяла група числа между напълно включено и напълно изключено.

— Точно както между нула и единица има безкрайно множество нули и единици — добави Нора. — Смятала е, че ако свържеш една неутрална мрежа по такъв начин, че малки промени в силата на тока да водят до по-големи промени на изхода, във веригата за обратна връзка ще…

Тъкър вдигна ръка и потисна стона си.

— Добре, вярвам ви. Каква полза имаме обаче от всичко това?

Нора погледна Франк.

Той поклати глава.

— Ти му кажи.

— Е? — подкани Тъкър.

Нора смръщи чело.

— За да тествам кода на Санди, го качих в системата на Рекс.

Тъкър погледна дрона на пода. Централното тяло и компютърът на Нора бяха свързани с кабели. Опита да си представи какво би се получило, ако изкуственият интелект на Санди получи криле.

Гласът на Тъкър прозвуча по-рязко, отколкото му се искаше.

— Защо, по дяволите, Нора? Защо трябваше да…?

— Защото аз я накарах — обади се Франк, явно за да защити Нора. — Снощи Рекс събра прекалено много необработени данни. Изсмука огромен обем информация направо от дроновете, но също и от бункера на „Танджънт“, преди да бъде разрушен. Прекалено много, за да я анализираме. Нужни са месеци само за да разровиш повърхността.

Джейн сложи длан на лакътя на Тъкър. Беше на стъпка пред него.

— Искат да използват Рекс… подобрения Рекс… за да пресеят суровите данни и така да изработят смислено предположение за евентуалния следващ ход на „Танджънт“.

Франк кимна.

— Всъщност е брилянтно — допълни Джейн и получи срамежлива усмивка от Франк. Слезе от леглото и отиде при двамата. — Я да видя кода.

Тъкър си даде сметка, че разговорът е над възможностите му, и взе повода на Каин. Кучето се изправи веднага, без колебание или друг признак, че преди броени часове едва не е умряло от задушаване.

— Като че ли сме само двамата — каза му Тъкър.

Излязоха в обедната жега. Тази част на Тексас страдаше от изпепеляващо късно лято. Тъкър нахлупи бейзболната шапка, която бе грабнал преди да излезе, възможно по-ниско над очите си. Погледът му се плъзна по паркинга на Мотел 6. Наоколо нямаше никого, така че не си даде труд да слага повода на Каин и двамата тръгнаха към близкия парк.

Около час Тъкър подхвърля червената топка, за да забавлява кучето, но и за да възстанови връзката помежду им. Освен това прецени здравословното му състояние след предната нощ. Беше нужно да се вгледа много внимателно, за да забележи, че Каин предпочита да стъпва повече на левия си заден крак — не че куцаше, просто леко забавяше темпото, когато Тъкър хвърляше топката в тази посока. Стъпваше на другия крак по-внимателно, с по-малко напрягане на мускулите.

Когато хвърли топката за последен път, Тъкър приклекна, разпери ръце и подсвирна леко. Каин наостри уши, заряза любимата си играчка и се спусна към Тъкър с пълна сила, блъсна го с лапи и го събори по гръб. Затъркаляха се в хладната трева под сянката на един бряст, чиито листа бяха започнали да жълтеят.

Боричкаха се така няколко минути — Каин се преструваше, че хапе Тъкър за китките, и ближеше лицето му. Накрая Тъкър легна по гръб, а Каин се просна до него, върху дясната му ръка. Тъкър се загледа през клоните, а Каин пъшкаше щастливо. Чувстваше травмите и болките от последните няколко дни, но също така изпитваше и дълбоко удовлетворение — най-добрият му приятел беше до него.

Тъкър затвори очи и почти задряма. Усети обаче, че над него преминава сянка, и тялото му се напрегна, моментално премина в състояние на готовност. Каин обаче все така лежеше на ръката му и размахваше опашка.

Не беше заплаха.

Той отвори очи и видя Джейн, изправена до тях. Усмихваше им се.

— Има ли място за трети?

Тъкър разпери лявата си ръка на тревата и Джейн легна до него. Сгуши се и сложи глава на рамото му. Тъкър долови уханието на шампоана ѝ.

— Какво правят Франк и Нора?

Джейн въздъхна разочаровано, но явно не защото двамата не успяваха да се справят.

— Опитах да следя работата им, обаче преди двайсетина минути престанах изобщо да разбирам какво говорят. Останах още малко, колкото да не се изложа, после намерих предлог да изляза, преди да са ме хванали в невежество.

Тъкър се усмихна.

— Знам какво имаш предвид. Чувствах се като динозавър, като прашна реликва от друга ера. Всичките тези приказки за нови бойни полета — информационна война, която се води с програмни кодове и умни дронове — чувствам се като рицар с доспехи, изправен пред танк.

Джейн го погледна и му се усмихна.

— Ти винаги ще си моят рицар.

— Знаеш ли, това може да се окаже най-необмисленото нещо, което си казвала някога.

Тя се засмя.

— Може би… но е истина.

Въпреки че омаловажи думите ѝ, Тъкър си даваше сметка, че е искрена. Също така не можеше да пренебрегне топлината, която се надигаше в него. Беше заради тези дяволски очи, сияещи в сянката, в които бе толкова лесно да се изгуби. Спомени за по-щастливи времена заиграха наоколо, изскачаха с лекота от миналото, може би защото така и не успяваше да се отърве изцяло от призраците в това минало. Двамата бяха сплетени в едно, част от мъглата на войната.

И все пак животът им бе тръгнал в различни посоки. Тя имаше семейство, син, цяло съществуване извън общото им минало. Опита да си я представи бременна, как отглежда детето си сама, как се справя със скръбта от загубата на съпруга си. Дори сега в очите ѝ се четеше познатият страх за Нейтън.

— Виж, Джейн, като твой рицар мисля, че трябва да преосмислиш участието си във всичко това. След измъкването на косъм в Белия град…

— Не — възрази тя твърдо. Надигна се на лакът и го погледна. — Не само ти познаваш хората. Смяташ, че ако избягам при Нейтън, някак ще помогна да остане в безопасност.

— Ако те убият…

— Тогава аз ще съм мъртва, а той ще е жив. — Отпусна се пак на гръб, върху ръката му. — След като ме няма, „Танджънт“ няма да имат причина да преследват Нейтън. Ще е в безопасност. Освен това не може цял живот да бягам и непрекъснато да се озъртам през рамо. Ако има начин да се сложи край на това, тогава — заради Нейтън — ще направя всичко, за да му дам този шанс.

Тъкър долови яростта зад думите ѝ. В сърцето си тя все още беше войник. Отказваше да наблюдава терена отстрани, когато се налагаше да защити сина си. И все пак той долавяше колебание, съмнение, дори някакво чувство за вина. Долавяше го в трепета на тялото ѝ. Искаше ѝ се да е при Нейтън.

— Разкажи ми за него — каза Тъкър.

Джейн го изгледа косо.

— Какво да ти разкажа?

Той сви рамене.

— Например защо избрахте името Нейтън?

Джейн се намръщи, сякаш опитваше да разбере дали не я занася.

— Какво обича за закуска? — настоя той. — Има ли приказка, която обича да слуша преди заспиване?

Джейн заговори бавно:

— Нейтън… кръстен е на дядо си, бащата на мъжа ми, който умря от рак година преди Нейт да се роди. За закуска обича овесени ядки, но само с топло мляко, което аз смятам за противно. Въпреки това обичам да разбърквам млякото му всяка сутрин на котлона… напомня ми дните, когато беше бебе.

Тъкър долови тъжната усмивка в думите ѝ, докато споделяше за Нейтън с него, докато разказваше за късчетата от живота си.

— Понякога обаче може да е голям досадник и гадняр, особено напоследък… става на възраст, в която иска да открие независимостта си, което едновременно ме кара да се гордея и ме натъжава доста.

Думите ѝ стихнаха. Двамата се замислиха. Накрая Джейн прошепна:

— Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че ми припомни защо съм тук.

Ръката ѝ се плъзна по гърдите му. Тя го прегърна и се притисна в него. Той се обърна и се вгледа в лицето ѝ. В очите ѝ грееше нова решимост, но също и нещо топло, представата за живота, какъвто би могъл да бъде… и може би все още можеше да е.

— Тък… — прошепна Джейн и прокара пръсти през косата му.

Той се надигна и я целуна — имаше нужда от топлината на устните ѝ, за да се върне в реалността, тук и сега, знаеше, че тя има нужда от същото. Джейн отвърна на целувката му без колебание. Дишането им се ускори, страстите се разгорещиха. Джейн леко се отдръпна — колкото да говори, макар че устните ѝ все така докосваха неговите.

— Тъкър, трябва да ти кажа за…

— Хей! — чуха вик откъм мотела.

Тъкър се отпусна по гръб. Беше готов да убие Франк, който дотича при тях.

Джейн се надигна и го изгледа — той очевидно не си даваше сметка, че моментът е лош.

— Какво има?

Франк едва си пое дъх.

— Нора… откри нещо!

15:33

Върнаха се в хотелската стая и се скупчиха около лаптопа на Нора.

— Не разбирам — каза Тъкър. — Какво е това на екрана?

Франк обясни:

— В мозъка на „бойните ястреби“ Рекс е открил скрита подчинена програма, еднаква за всички дронове. Това е нещо като… ами…

Нора се притече на помощ:

— Нещо като изчакващ файл, поради липса на по-добър термин. Той е дълбоко криптиран, но за подобрения Рекс не беше проблем да го отвори. Файлът съдържа набор команди, нещо като списък със задачи за дроновете. Повечето от тях са свързани с операциите в „Бели пясъци“, но по-дълбоко във файла открихме списък с насоки, който изглеждаше безсмислен, и се отнася за дата след три дни.

Посочи екрана и списъка.

Нора премести изображението и показа, че списъкът продължава няколко страници.

Тъкър я погледна.

— И какво значи всичко това?

Нора върна списъка в началото и посочи.

— Това са кодове за комуникации в една държава. Това са нейните провайдъри на интернет, летищни координати, интернет адреси. — Посочи някакви числа. — Това пък са честотите, запазени за спешни ситуации, за военните и на авиодиспечерите на същата държава. А това тук са честотите на няколко местни радиостанции.

— И за какво са им тези данни? — попита Тъкър.

Франк отговори:

— Тук е всичко необходимо, за да започнеш кибератака срещу дадена страна, буквално да я блокираш, да я парализираш.

Тъкър си спомни, че кибератаките са важен компонент на информационната война.

— А това е гвоздеят. — Франк посочи ред, на който пишеше Carib-Link. — Всички тези данни са свързани с конкретна малка точка в Карибско море.

— Коя?

— Остров Тринидад.

Джейн се намръщи.

— Тринидад? Палми, кокосови орехи, калипсо? Защо Тринидад?

— Един от многото — каза Нора.

— Значи мислиш, че „Танджънт“ се канят да координират някаква атака там? — попита Тъкър.

— Може би поредно изпитание. — Франк погледна Нора и тя кимна. — Смятаме, че „Бели пясъци“ е тест само на една характеристика на новите оръжейни системи.

Тъкър си спомни горящия град и разтопения метал на машините.

Франк продължи:

— Смятаме, че в Тринидад ще бъде тествано нещо различно.

Джейн зададе въпроса, който смяташе да зададе и Тъкър:

— Защо в „Бели пясъци“ стреляха по военни машини от съветската ера? Тринидад едва ли има повече от няколко хиляди военни и буквално никакви нападателни оръжия, ако не се броят леките.

— Проверих онлайн — каза Нора. — Тринидад купува оръжията си от Швеция и Англия. Категорично не от Русия, да не говорим за оръжия от съветско време.

— Тогава? — подкани я Тъкър.

Нора се обърна към него.

— Смятам, че „Танджънт“ възнамеряват да подложат на изпитания другото предназначение на оръжейната си система — да поразява електронната инфраструктура. И ще го направят на острова. Планирано е да се случи след три дни.

Джейн прехапа долната си устна, в очите ѝ се появи решителност.

— Трябва да стигнем там преди това.

Тъкър знаеше, че е права, но преди това трябваше да поемат още един риск — риск, който досега бяха избягвали.

Всички погледи се насочиха към него в очакване.

— Преди да опаковаме плажните кърпи — каза Тъкър, — ще се наложи да си осигурим помощ.